Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сейнт Джордж (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beyond Scandal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 133 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Скандал

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

27

Наложи се да чакат, преди да успеят да стигнат до входните стъпала на Хардинг Хаус, където трябваше да слязат.

Краят на дългата върволица от карети, чакащи реда си, се губеше някъде из съседните улици. Нощта бе мъглива и оцветена в онзи особен оттенък на жълтото, който може да се получи само от светлината на лондонските улични фенери. Вътре в каляската с герба на Уейвърли Ан седеше вдървено до Дом, като внимаваше широките поли на роклята й от тафта да не се докосват нито до крака му, нито до която и да било друга част на тялото му. Даваше си вид на твърде заета да наблюдава гостите, които един след друг се изкачваха по светлите варовикови стъпала, пазени от два страховити каменни лъва, и прекрачваха през грамадния портал на величествената графска къща.

Дом също беше потънал в мълчание.

Най-после дойде и техния ред. Конете спряха пред широките стъпала и двамата лакеи чевръсто скочиха на земята и отвориха вратите на каляската. Ан се надигна от мястото си и с помощта на единия от лакеите слезе на тротоара. След миг Дом беше до нея — в дълъг черен фрак и черен панталон.

— Ще си тръгнем рано, още в полунощ — каза той на кочияша.

Сетне се обърна към Ан е напълно непроницаем поглед и церемониално й подаде ръка. Ан я пое и се осмели да го огледа от глава до пети. Във вечерно облекло Дом беше много повече от красив. От него се излъчваха сила и мъжественост. Беше самата елегантност. Който и да го погледнеше, не можеше да го помисли за нищо друго, освен за чистокръвен аристократ. До днес.

Тя си забрани да мисли повече за това. Двамата бързо изкачиха каменните стъпала. Дългият шлейф на роклята й се влачеше след нея, а ръката й час по час се вдигаше неволно към шията й, за да докосне рубините и диамантите на прекрасната огърлица.

Въведоха ги в просторно фоайе с бял мраморен под, златисти стени и висок сводест таван. Ан свали бялата боа от врата си и я подаде на един от слугите. Беше изтръпнала от напрежение. При целия хаос, който цареше в живота й в момента, идването на бала у Хардинг бе чиста лудост.

Тя усети, че Дом я наблюдава и че отново е започнала да опипва нервно огърлицата, и побърза да свали ръката си.

Дом продължаваше да я гледа с все така неразгадаемо изражение. Ан започна да се изчервява. Бе прекарала целия си живот в уединение в провинцията и никога не беше обличала такава рокля. Лъскавата тафта с тъмносин, почти виолетов цвят контрастираше ярко с бялата й като порцелан кожа и подчертаваше синкаво-черните й коси. Корсетът й бе стегнат по-силно от всякога — Бел бе настояла да свие талията й е цял инч повече от обикновено. Дузина банели от слонова кост придържаха корсета, защото вместо ръкави роклята имаше само две хлабави презрамки от синя тафта. Деколтето беше изключително изрязано. Гърдите й бяха здраво пристегнати от хоризонтални ивици от същата тафта, като прекрасно се открояваха на фона на гладкия, изпънат корсет.

Роклята беше с пищни, широки поли, обрамчени с набрани ленти от тъмносин шифон и завършващи с множество волани.

На ръцете си Ан носеше дълги до над лактите сатенени ръкавици с цвят на слонова кост. Обувките й бяха от същия сатен и имаха златни катарами.

Тя стоеше напълно неподвижно. Дом продължаваше да не сваля очи от нея. Погледът му обходи лицето й, огърлицата, деколтето, сетне се спусна към тънката, пристегната талия и към екстравагантните шифонени ивици и надиплените волани. Там той се задържа малко по-дълго и Ан трепна нервно, питайки се дали не е взел сатенената фуста, която се подаваше изпод тях, за част от глезена й. Защото бледият цвят на сатена твърде много наподобяваше цвета на кожата й — много повече, отколкото й се искаше.

Тя усети, че бузите й пламтят. Не смееше да диша, защото се боеше, че гърдите й ще изскочат от корсета. И с ужас осъзнаваше, че жената в нея все още копнее да спечели възхищението на Дом.

Погледът му срещна нейния.

— Одобрявам — бе единственото, което каза.

Ан преглътна с разтуптяно сърце. В тази едничка дума се съдържаше толкова много. Но тя не се осмеляваше дори да мисли за това.

Дом я обгърна с ръка през талията и я поведе към балния салон. Колкото и лек да бе този допир, Ан имаше чувството, не пръстите му я изгарят.

Това беше най-обаятелният мъж, когото познаваше, но дали го познаваше всъщност? Щеше да е пълна глупачка, ако позволеше сърцето й да надделее над разума. Особено тази вечер. Тази вечер, когато ги заобикаляха над петстотин любопитни гости, Дом се нуждаеше от нейната подкрепа и Ан бе длъжна да му я даде. Но се страхуваше, че това отново би породило близост помежду им, страхуваше се от него. Страхуваше се от себе си.

Изведнъж тя се препъна и политна напред. Дом я хвана веднага. Ръката му се стегна около кръста й и за част от секундата Ан се озова притисната безпомощно към тялото му. Докосването бе като докосване на запалена клечка кибрит до сухи дърва. Кръвта на Ан пламна. Тръпки пробягнаха по тялото й. В главата й нахлуха множество среднощни спомени.

Тя прикова поглед в Дом.

— Не се страхувай толкова — каза той. Гласът му вече не беше студен и далечен. — Аз съм този, когото искат да сдъвчат и изплюят, не ти.

Ан се взря в очите му. Не, Патрик и Бел грешаха. Не бе възможно Дом да е разкъсал дрехите й.

— Няма значение какво си мислят хората — каза тя.

— Нима? Лесно ти е да го кажеш. Ти си прекарала целия си живот в провинцията. А аз имам работа тук, в Лондон. Но скоро ще видим дали някой ще иска да има вземане даване е мен… — Той млъкна.

— Какво има? — попита Ан. Ръката му я притисна още по силно.

— До този момент трима далечни братовчеди са претендирали за трона. Е, техните претенции са много по-основателни от моите. Адвокатът ми е убеден, че ще мога да задържа няколко малки, незначителни имения, които едва ли биха ни стигнали да се издържаме. Но огромната част от имуществото на Ръдърфорд ще бъде разграбена и аз не съм в състояние да попреча на това.

Пространството и времето сякаш бяха изчезнали. Съществуваха само Дом и тя. И ужасният факт, че Филип не е бил истински баща на Дом. Ан го погледна право в очите, изпълнена с болка — за него. И с копнеж да го погали по бузата.

— Няма значение — упорито повтори тя.

— Нима? — вдигна насмешливо вежди Дом.

Толкова много неща искаше да му каже. Искаше да му каже, че ако я обича, тя би отишла е него и на края на света, би била всякаква, би сторила всичко. Погледът й с мъка се откъсна от него. Беше на ръба да се поддаде на зова на сърцето си, да се предаде. Знаеше, че няма да издържи още дълго да живее така — уплашена, наранена, отчаяна, толкова влюбена, разкъсвана от толкова ужасяващи противоречия.

Ан навлажни нервно устни, пое си дълбоко дъх… и веднага съжали. Вдигна нерешително очи и видя, че Дом й се усмихва — наистина се усмихваше. Развеселено! Тя започна да се изчервява.

— Може да сме разделени, но ти си все така красива и все тъй възхитително наивна — каза Дом и преди Ан да успее да реагира, той се наведе и целуна нежната, чувствителна кожа на шията й точно под ухото. После се отдръпна. Ан потръпна, обзета от приятна, сладка възбуда. Краката й отмаляха.

Дом протегна ръка.

— Ще влезем ли в устата на вълка?

Тя кимна и го хвана под ръка.

Изкачиха трите малки мраморни стъпала, водещи към салона, който вече беше наполовина пълен. Всички глави тутакси се извърнаха към тях. Гласовете замлъкнаха. После започнаха шушуканията.

Накъдето и да се обърнеше, Ан виждаше стотици лица с ококорени очи, вторачени в нея и Дом. Мъжки и женски, стари и млади. Смутени от погледа й, всички те бързо извръщаха глави. Пареща руменина обагри бузите на Ан.

Погледна крадешком към Дом. Той вървеше бавно, с високо вдигната глава и каменно лице. Сапфирените копчета на ризата му отразяваха блясъка на многобройните полилеи по тавана.

Внезапно Дом се спря и взе две чаши е шампанско от подноса на един минаващ слуга.

— Наздраве — промърмори той.

Ан се насили да отпие глътка от чашата си. Но погледът й непрестанно шареше из салона. Никога не беше виждала толкова много красиво облечени жени. Никога не беше виждала толкова приказни накити. Мъжете тя почти не поглеждаше. Самата зала бе повече от впечатляваща. Във всички ъгли имаше грамадни палми, а край подиума, където свиреше оркестърът — още повече палми и многобройни саксии с папрат. Стените бяха облицовани в мек златист плат. Украсяваха ги огромни портрети и пейзажи, под които бяха наредени над сто стола, тапицирани в червено кадифе.

Две дузини каменни колони поддържаха високия, сводест таван. В основата на всяка от тях бяха гравирани изящни фигури, изобразяващи различни библейски сцени. Ан видя току пред себе си Ноевия ковчег и се усмихна, сетне вдигна очи нагоре. Върховете на колоните бяха увенчани с множество ангели с тромпети.

Тя насочи вниманието си отново към тълпата от хора. Тук очевидно всеки познаваше всеки. Отвсякъде долитаха поздрави, смях и весели разговори. Но никой не се доближаваше до нея и Дом въпреки че всички ги бяха видели и продължаваха да ги зяпат. Любопитно. Ан се извърна към Дом. Той също гледаше към тълпата.

Този път беше успяла да го хване неподготвен. Изражението му бе все така непроницаемо, но високо на скулите му бяха избили две малки червени петънца.

Значи Дом се чувстваше не по-малко унизен от нея. Сърцето й се сви.

Той се обърна рязко към нея и впери поглед право в очите й.

— Всички те са толкова ужасни. Поведението им е непростимо — промълви Ан.

— Нима?

— Разбира се!

— Веднъж ти ми каза, че моето поведение е непростимо. — Гледаше я изпитателно.

Ан стисна чашата си.

— Да, казах го.

— Щом ти не можеш да ми простиш грешките, които съм и извършил, защо очакваш другите да ми простят това, че съм самозванец — грях, който е не по-малко ужасен?

Тя облиза устни, търсейки отчаяно отговор.

— Ти си изцяло отговорен за онова, което ми причини, но нямаш никаква вина за произхода си.

Дом продължаваше да я гледа в очите.

— Аз искам твоята прошка, Ан. Искам да ми простиш за всичко.

Ан остана безмълвна, неспособна да проговори. Отпи нервно от шампанското си, сетне отново вдигна очи към него. Златистият му поглед бе съвсем открит. Омагьосващ.

— Няма жена, която да може да се изчервява по-хубаво от теб — измърмори той.

— Недей — чу Ан собствения си глас.

— Защо? — предизвикателно попита Дом.

Ан отчаяно се мъчеше да подреди разпилените си мисли. Тази вечер имаше чувството, че е попаднала във вълшебна приказка и съзнаваше, че се намира в опасност. Забрава, прошка — и двете бяха еднакво опасни, прекалено опасни. Не можеше от ново да позволи на страстта да я ръководи.

— Вече не можем да се върнем назад — пресипнало каза тя.

— Защо не? Очакваш другите да проявят великодушие към мен. Но ти си моя съпруга. Аз искам твоето великодушие, Ан. Останалите да вървят по дяволите. — Очите му заблестяха гневно.

Прииска й се да запуши уши, да побегне.

— Караш ме да се чувствам така, сякаш аз съм те предала.

— Чудесно.

Погледите им се срещнаха. И за кой ли път Ан откри, че е неспособна да отмести очи. Лицето на Дом беше мрачно.

— Ан, съжалявам. Съжалявам за всичко. Какво трябва да сторя, за да спечеля прошката ти?

Тя усети, че не й достига въздух. Пулсът й бучеше в ушите.

— Това, което трябва да спечелиш, не е прошката ми, Дом. А моето доверие.

Той остана безмълвен.

Ан се озърна и видя многобройните погледи, вперени в тях. Помежду им бе легнало напрегнато мълчание. Тя погледна крадешком към Дом, забеляза стиснатата му челюст и потъмнелите му очи, и отново изпита усещането, че тя е тази, която върши предателство спрямо него, а не обратното. А това бе пълно безумие.

— Много добре, Ан — каза накрая Дом.

Ан въздъхна. Погледите им се срещнаха. Но той не каза нищо повече, затова тя отново огледа зяпачите, които стояха полуизвърнати към тях и почти не правеха опит да прикрият любопитството си.

— Някой въобще ще дойде ли да поговори е нас?

— Съмнявам се. Напълно непростимо е да си копеле, а да парадираш навсякъде, че си херцогски наследник.

— Тогава какво ще правим?

— Няма да им обръщаме внимание. Ще се преструваме, че не ни пука. — Гласът му се снижи. — Ще се преструваме, че сме лудо влюбени един в друг.

Ан се вцепени. Погледът му я изгаряше.

— Н-не… не мисля, че това е много добра идея.

— Защо? — Той взе чашата от ръката й и я подаде заедно със своята на един слуга. — Танцувай с мен.

Това не беше покана. Нито пък й бе оставена възможност да отговори. Дом просто я отведе до дансинга и я взе в обятията си. Оркестърът свиреше валс — танц, който кралицата бе одобрила съвсем наскоро. След миг Ан вече се носеше по паркета. А имаше чувството, че се носи във въздуха.

Беше като магия. Ръцете на Дом бяха силни, стъпките му — уверени. През живота си тя бе танцувала всичко на всичко един-два пъти, но сега бе съвсем различно. За пръв път беше в толкова фантастичен бален салон, за пръв път носеше дрехи и бижута, достойни за принцеса, за пръв път танцуваше в прегръдките на мъж като Дом.

Той я гледаше усмихнат, с нежни, топли очи. И я въртеше все по-бързо и по-бързо. Беше превъзходен танцьор — бързоног, грациозен, уверен. Нямаше нужда Ан да знае стъпките на валса, нито да прави каквото и да е друго, освен да се остави Дом да я води. Краката им сякаш не стъпваха по земята, телата им сякаш бяха понесени от буен вихър. Полите на роклята й се издуваха като балон. Останалите двойки наоколо потънаха в мъгла, изчезнаха. Музиката постепенно заглъхна. Светлините избледняха. Съществуваше само Дом. Само, единствено Дом. Той я притисна още по-плътно към себе си.

— Ан…

Устните й се разтвориха. Обзе я пламенен копнеж. Ан познаваше до болка желанието, което изгаряше цялото й тяло извечно и всепоглъщащо. И за пръв път не беше шокирана от мощта му.

Дом я прегърна още по-силно, забравил също като нея за тълпата от хора наоколо. Телата им се сляха — сърцето й тупаше до неговото сърце, краката й се движеха ведно е неговите Огън до огън, сила до нежност, желязна твърдост до копринен, мекота. Танцуваха като едно цяло.

И тогава музиката смени ритъма си. Жива, весела мелодия замени романтичните, плавни тактове на валса. Дом се спря на място, без да сваля ръка от кръста й. Вече не се усмихваше.

Очите му бяха огромни, горящи, премрежени. Ан разбра.

Ако сега се намираха в замъка Тавалон, в този момент тя щеше вече да го води нагоре по стълбите към спалнята им.

Сърцето й заби ожесточено.

Но те не бяха в Тавалон. Бяха в Хардинг Хаус, в Лондон.

Дом я отведе настрана от дансинга. Лицата от тълпата гости отново изплуваха пред погледа й. Една дама с огненочервена коса ги гледаше е нескрито възмущение. Топчест плешив мъж беше закрил устата си с ръка и оживено обясняваше нещо на стоящия до него джентълмен. Хубавичка блондинка съзерцаваше похотливо Дом и от време на време хвърляше злобни погледи към Ан. Ан реши, че няма да им обръща внимание. Тълпата се раздели на две, Всички отстъпваха встрани. Никой, бил той мъж или жена, не се, осмеляваше да се приближи до Дом Сейнт Джордж.

Ан ги презираше. Всички до един.

Внезапно тя се вцепени. Бяха стигнали до един човек, който не се отстрани от пътя им. Гледаше ги упорито, напрегнато, с потъмняло от гняв лице. Беше Патрик.

И нещо в изражението му накара Ан да залитне и да се вкопчи здраво в ръката на Дом.

— Здравей, Ан — каза Патрик. Беше застанал точно на пътя им, сякаш искаше да го препречи е тяло.

Дом продължаваше да я държи свойски през кръста и да я притиска до себе си.

— Патрик.

Патрик се обърна към Дом.

— Здравей, Сейнт Джордж.

Дом кимна.

— Всъщност, Сейнт Джордж ли казах? Това име ли използваш все още? Или има друго, с което би предпочел да се обръщам към теб?

— Кръстен съм Сейнт Джордж — кратко отвърна Дом.

— Какъв късмет за теб — каза Патрик.

— Патрик, престани, моля те — побърза да се намеси Ан.

Той я погледна.

— Забавляваш ли се тази вечер, Ан? Изглеждаш така, сякаш си прекарваш чудесно.

Ан знаеше, че не бива да го ядосва; бездруго беше достатъчно ядосан. Но поведението му я вбеси. Пръстите на Дом се впиха силно в талията й, но тя пренебрегна мълчаливото му предупреждение.

— Да. По-точно, забавлявах се. Преди да се появиш ти с грубото си държание.

Патрик се ококори невярващо, е разярено изражение. Сетне стрелна Дом с убийствен поглед, обърна им гръб и се отдалечи.

— Добре изиграно, Ан — тихо каза Дом.

Но Ан не се усмихна. Вместо това се отскубна от прегръдката му. Какво й ставаше? Отново му позволяваше да я прелъсти. Само че този път това можеше да се окаже фатално. Животът й не беше вълшебна приказка и тази разкошна, фантастична вечер бе само илюзия. В живота й нямаше романтика, имаше само жестока, студена, грозна действителност. Прекалено опасно бе да се чувства добре с Дом, да се поддава отново на обаянието му. Не се съмняваше нито за миг, че той пак ще разбие сърцето й.

— Дом, бих искала да се прибера у дома.

Той трепна.

— Невъзможно е.

— Разбира се, че е възможно. Нямам нищо против да изчакам, докато дойде каретата — умолително каза Ан.

— Имам нужда от теб, Ан — промълви Дом. — Имам нужда да си тук, до мен.

Тя се вцепени.

— Моля те, остани. — Погледите им се срещнаха. — Не ме оставяй — каза той.

 

 

Фелисити се усмихна на отражението си в огледалото, поставено над бялата мраморна тоалетна масичка, сетне нацупи капризно устни. Когато свърши е гримасите, тя отвори обсипаната си с мъниста мрежеста чантичка и извади кутийка с руж. Нанесе малко от него на устните си, огледа се критично, после начерви и бузите си. Накрая се усмихна отново, доволна от това, което виждаше в огледалото, и приглади тъмнорозовия си сатенен корсет. Обичаше сладострастното усещане, което й даваше допирът до хладната материя, затова плъзна още веднъж ръка по корсета си. Зърната на гърдите й настръхнаха.

Фелисити впери очи в огледалото. Корсетът прилепваше съвършено към тялото й — без нито една гънчица или шев. Големите й зърна изпъкваха съвсем ясно — твърди, набъбнали. Тази вечер бе решила да не носи нищо под корсета.

Тя присви очи и смъкна деколтето си още по-ниско. Чудеше се как ли би реагирал Блейк, ако я видеше тази вечер. А той трябваше да е някъде тук — нали това бе балът на собствения му баща.

Не че Блейк я интересуваше, естествено. Мъжът, който я интересуваше, бе Дом.

Фелисити, разбира се, бе чула слуховете, но не им вярваше. А дори да бяха верни, тя все пак трябваше да си отмъсти на Ан.

— Мисля, че би могла да го дръпнеш още няколко милиметра по-надолу и пак да претендираш, че изглеждаш що-годе благоприлично — измърмори Блейк.

Фелисити подскочи и веднага съзря отражението му в огледалото. От устните й се отрони ужасено възклицание. Беше застанал точно зад нея, небрежно подпрян на вратата на тоалетната, и й се усмихваше. Очите му блестяха одобрително.

— Не намираш ли? — попита той.

Тя се обърна и се притисна толкова силно към мраморната масичка, че твърдият ръб се вряза в хълбоците й.

— Какво правиш тук?

На бузите му се появиха трапчинки.

— Ами… истината е, че те проследих, скъпа, и че всъщност възнамерявах да ти разкрия присъствието си много по-рано. Но винаги съм имал слабост към жени, които се занимават с тоалета си — каза Блейк. Белите му зъби проблеснаха в усмивка. — А после стана много интересно. — Той плъзна поглед надолу, без дори да се опита да скрие, че съзерцава гърдите й.

— Прекалено си дързък — каза Фелисити, но далеч не толкова натъртено, колкото бе възнамерявала.

— Но точно това ти харесва в мен.

— Нищо в теб не ми харесва.

Блейк се разсмя, отдели се от стената и бавно тръгна към нея.

Фелисити изтръпна. Знаеше какво ще последва. Играта, която играеха двамата, бе продължила твърде дълго, бе стигнала, твърде далеч. Пулсът й се ускори. Тялото й пламна.

— Ами ако някой реши да влезе? — чу тя собствения си дрезгав глас.

Той застана пред нея и небрежно уви една от русите й къдрици около пръста си.

— Вратата е заключена. Ако някой се опита да влезе, или ще се обезкуражи и ще си тръгне, или — ако прояви упорство — ще занемее.

Фелисити преглътна.

— Изобщо не те е грижа, че някой може да разбере какво правим тук, нали?

Блейк сви рамене и пусна кичура й.

— Не. А теб?

Фелисити го гледаше онемяла. Кръвта във вените й пулсираше възбудено.

— Ти си нетърпим — прошепна тя.

— М-м-м — измърка той, като докосна ключицата й с върха на пръстите си. Очите му бяха приковани в лицето й. — Да, аз съм напълно нетърпим. Точно както ти искаш.

— Аз… не искам… нищо — отпаднало промълви Фелисити.

— Лъжкиня. — Блейк се усмихна и прокара пръст надолу по голата й гръд. Тя задиша тежко. Кожата й настръхна. Пръстът му погали невероятно нежно заобления връх на пищния й бюст, сетне стигна до ръба на корсета й и се спря. Гласът му стана съвсем тих. — Аз пък мисля, че искаш да направя това… и това. — Без да откъсва пронизващия си поглед от лицето й, той рязко дръпна корсета надолу. Зърната на гърдите й изскочиха. Блейк лекичко докосна едното с палец.

Тя изстена.

— Прав ли съм? — попита той с усмивка, като вдигна дългите си мигли и я погледна право в очите.

Фелисити впери безпомощно поглед в пръста му, който едва докосваше гръдта й.

— Моля те — дочу тя собствения си отчаян глас.

— На вашите заповеди, мадам — каза Блейк, наведе глава и засмука зърното й.

Фелисити притисна главата му към себе си. Коленете й се подкосиха. Блейк я държеше с една ръка, без да прекъсва сладостното изтезание. Устните му я мачкаха, лижеха, смучеха, целуваха.

Внезапно обаче той рязко вдигна глава и я погледна.

— Блейк! — извика тя и впи нокти във врата му.

— Обърни се — заповяда й Блейк.

Фелисити се поколеба само миг, преди да се подчини и да се обърне с лице към огледалото. Никога досега не се бе виждала такава — поруменяла от възбуда, със замъглен поглед и разголена гръд, и в същото време облечена в пищна вечерна рокля със скъпоценни перлени накити. Блейк я гледаше в огледалото — прекрасен, ужасен, с блеснали сини очи. Но в свитите му очи имаше нещо жестоко.

Слабините й пламтяха, боляха я. Тя се вкопчи в ръба на мраморния плот, питайки се какво се кани да прави с нея Блейк Той започна бавно да вдига полите на розовата й сатенена рокля, заедно с черната копринена фуста под нея.

Фелисити остана почти без дъх. Ръцете му вече бяха на кринолина й и го дърпаха яростно.

— Махни тези проклети обръчи — изръмжа той.

Тя отново се подчини.

Блейк метна обръчите на кринолина зад гърба си. Те се търколиха, удариха се в стената и паднаха на пода.

Погледите им се срещнаха в огледалото. И тогава Фелисити усети как той сваля копринените й кюлоти. Пръстите му докоснаха за миг клитора й. Тя изпъшка.

— Разкрачи се.

Фелисити го стори веднага.

Ръцете му се плъзнаха по голите й хълбоци, сетне между бедрата й. Тя впи нокти в мраморната масичка. Дългите му пръст я погалиха поовлажнелите, набъбнали гънки на клитора й. Фелисити затвори очи и изви гръбнак като котка.

Той я целуна по шията, без да спира да я гали. Изведнъж тя почувства члена му между хълбоците си и рязко отвори очи. Блейк захапа нежно кожата над ключицата й, търкайки пениса си в нея. Беше огромен, невероятно твърд.

И тогава той докосна съвсем лекичко клитора й.

Фелисити изкрещя и се стовари по очи върху масичката, разтърсвана от оргазъм. Блейк я сграбчи за хълбоците.

— Дръж се.

— Да — проплака тя, притиснала лице към студения мрамор Тялото й продължаваше да се тресе конвулсивно.

Внезапното му, рязко проникване я тласна към огледалото. И я накара отново да заплаче от удоволствие.

— Господи — промърмори той, като се намести удобно в нея. — Май отдавна не си го правила, скъпа?

— Да, проклет да си, Блейк, не спирай! — извика Фелисити.

— Както вече казах, на твоите заповеди — отвърна Блейк и за почна да се движи в нея с мощни, но овладени тласъци. Тя отвори очи и го погледна в огледалото. Красивото му лице бе изопнато от напрежение. Ръцете му сграбчиха гърдите й и ги стиснаха. Ритъмът на тласъците му се усили.

После той внезапно излезе от нея и пъхна ръка между бедрата й. Нов оргазъм разтърси тялото й. Крясъците й изпълниха малката стая.

Блейк я дръпна от масичката и я простря по гръб на килима. Нищо не усети. Беше изпаднала в странно, замаяно състояние. Не можеше да помръдне, сякаш бе упоена. Но до слуха й някъде много отдалеч достигна гласът на Блейк, който мълвеше името й.

— Можеш ли да издържиш още малко? — попита той с лека усмивка. — Боя се, че тепърва започвам.

Фелисити вдигна разширените си от изумление очи към него.

На бузите му отново се появиха трапчинки. Смееше се.

— Сега ще видим дали си жена, достойна за мъж като мен — предизвикателно каза той.

Макар и обгърната от пламъците на огнено, непоносимо желание, тя успя да отговори:

— Въпросът е дали ти си мъж, достоен за мен.

Блейк се ухили и бавно плъзна члена си дълбоко в нея. Сетне също толкова бавно го извади навън.

— Мисля, че да. Но щом настояваш, ще трябва просто да го докажа.

 

 

Ан чу църковните камбани, които отброяваха полунощния час и почувства невероятно облекчение. Балът й се струваше безкраен. Двамата с Дом не бяха танцували повече; Ан бездруго щеше да откаже, ако Дом й бе предложил, но той не го и стори. Стояха и наблюдаваха танцуващите двойки и останалите гости, разходиха се за малко в градината и направиха опит да хапнат от студения бюфет. Но Ан нямаше апетит, Дом също. Все пак петима джентълмени, между които и домакинът лорд Хардинг, бяха нарушили всеобщото високомерно мълчание спрямо тях и бяха дошли да поговорят с Дом, да му изкажат съжалението си за болестта на херцога и да бъдат представени на Ан. Блейк също бе разговарят с тях близо час. Патрик беше изчезнал.

— Дом, да си вървим — подкани го Ан, когато камбаните замлъкнаха.

— И на мен ми дойде до гуша — съгласи се Дом, хвана я под ръка и си запроправя път през тълпата. Излязоха във фоайето. Внезапно обаче той се закова на място.

До входната врата стояха двама полицаи, а един дребен и набит мъж, облечен в зле скроен костюм, разговаряше с графа. До тях бе застанал икономът на Хардинг. Когато Ан и Дом се появиха на стъпалата, всички вдигнаха глави към тях и млъкнаха.

Тогава графът — висок среброкос мъж — се отдели от групичката и се отправи към тях. Ан ококори очи и стисна здраво ръката на Дом. Изведнъж й хрумна нелепата мисъл, че полицията е тук заради Дом, че Бел и Патрик все пак са били прави. Но това бе глупост, пълна глупост, защото полицията нямаше как да подозира, че Дом иска да я убие. Никой друг, освен Патрик и Бел, не знаеше.

Но защо тогава Хардинг идваше към тях? Тя извърна уплашено поглед към Дом. И бавно пусна ръката му.

— Дом — мрачно каза графът, — боя се, че тук има някакво недоразумение, което трябва да се изясни.

Дом погледна към набития господин в грозния костюм.

— Инспектор Хопър — представи го Хардинг. Хопър пристъпи напред. Лицето му се изчерви.

— Милорд — обърна се той към Дом, — много съжалявам и моля да ми позволите да ви изкажа своите съболезнования по повод състоянието на вашия… ъ-ъ… на херцога. Но трябва да ви помоля да дойдете е мен.

— За какво? — попита Дом.

Ан усети, че й прилошава.

Хопър и Хардинг се спогледаха. Инспекторът се покашля.

— Матю Феърхейвън е мъртъв — каза той.

Ан извика и стрелна Дом е поразен поглед. Той също изглеждаше шокиран.

— И вие сте арестуван за убийството му — добави инспекторът.