Бренда Джойс
Скандал (7)

6

Дом се втренчи в него. Припомни си, че в салона Ан и Патрик бяха стояли заедно, и то почти през целия следобед. Ан и Патрик? Дом с недоумение осъзна, че е разярен.

Патрик свали ръка от раменете на Ан. Тя погледна първо Дом, после Патрик, после отново Дом. На лицето й се беше пописало напрегнато изражение.

— Здравей, Дом. Мен ли търсиш?

Дом не отговори. Отчаяно се опитваше да се овладее. Да си напомни, че Ан не му е съпруга в пълния смисъл на думата. Но опитите му претърпяха неуспех. Устните му се изкривиха в злъчна усмивка.

— Приятно ли ти беше да се разходиш с моята съпруга? — обърна се гой към Патрик.

Патрик не трепна.

— Честно казано — да.

— Хубаво — отвърна съвсем тихо Дом. — Защото това е последната разходка — и последното нещо въобще — което правиш с нея.

От устните на Ан се отрони сподавено възклицание. Патрик го гледаше със студен поглед.

— Това заплаха ли е?

— Не. Просто е факт.

— Ти си луд — каза Патрик. — Ан е не само моя приятелка, тя ми е братовчедка. Не можеш да ни попречиш, ако искаме да се разхождаме заедно.

— Разбира се, че мога.

— Престанете! — извика Ан. — Дом… какво ти става? За Бога, Патрик и аз се познаваме още откакто пристигнах у Колинсови като малко момиченце. Естествено, че можем да се разхождаме заедно!

— Не, Ан. От този момент нататък не можете — хладно каза Дом.

— Ти наистина си полудял — каза ядосано Патрик.

— В какво ни обвиняваш? — разгорещи се Ан.

Дом дори не я погледна. Очите му бяха вперени в Патрик.

— Дяволски добре знаеш в какво те обвинявам, Патрик.

— Не смяташ ли, че това съпружеско отношение от твоя страна е малко позакъсняло? — клъвна го Патрик. — Може би ако си беше стоял тук през тези четири години, Ан нямаше да се нуждае толкова от моето приятелство.

Дом пристъпи между Ан и Патрик, стиснал юмруци. Искаше му се да удари този негодник, но се въздържа. Не можеше обаче да спре да си представя Ан в прегръдките на Патрик и това не беше никак приятна мисъл.

— Колко точно се нуждаеше тя от твоето приятелство? — студено попита той. — И колко отзивчиво си откликнал на нуждата й?

— Дом! Държиш се като дивак! — По бузите на Ан пламтяха яркочервени петна. — Този… този разговор е срамен! Патрик е мой братовчед! — Тя се изчерви дори още по-силно. — Нищо повече!

Дом се извърна към нея. Очите му мятаха мълнии.

— Мълчи и стой настрана! Това засяга само Патрик и мен. С теб ще се оправям по-късно.

Ан се ококори смаяно.

Дом се обърна отново към Патрик.

— Мислех, че си ми приятел.

— Приятел съм ти — процеди през зъби Патрик. — Но Ан също ми е приятелка.

— Това е повече от очевидно.

— Ти я изостави, Дом. Тя не заслужаваше такова отношение.

— В момента не обсъждаме миналото. Обсъждаме настоящето… и бъдещето. — Дом го гледаше, стиснал челюст. Внезапно му хрумна друга болезнена мисъл. — Някога ти спасих живота, Патрик. Нима си забравил?

— Как бих могъл да забравя, че ми спаси живота, рискувайки собствения си живот? — намръщено каза Патрик.

Ан местеше поглед ту към единия, ту към другия с очевидно изумление.

— Дом е спасил живота ти? Никога не си ми казвал.

И двамата мъже не й обърнаха внимание.

— Но явно не проявяваш признателност — заяви Дом. — Така че и аз няма да проявя гостоприемство. Смятам, че трябва да си вървиш.

Патрик най-после придоби сконфузен вид.

— Дом — припряно се намеси Ан, — не прави това. Всички тук сме приятели. Не поставяй ултиматум, за който после ще съжаляваш.

Едва сега Дом я погледна.

— Защо не? Какво е едно съжаление в повече в един живот, изпълнен със съжаления?

За миг Ан застина напълно неподвижна, вперила поглед в него. За миг, докато я гледаше, Дом усети, че помежду им съществува някаква необяснима връзка — връзка, която го тревожеше не по-малко от силата на обзелите го гняв и ревност.

Ан откъсна очи от неговите.

— Може би вече трябва да си тръгваш, Патрик. Утре ще можем да разсъждаваме много по-разумно, сигурна съм. Днес бе един дълъг и труден за всички ни ден.

Патрик се колебаеше.

Дом не скри раздразнението си.

— Струва ми се, че вече и съпругата ми те помоли да си тръгваш. Довиждане, Патрик.

Но Патрик не устоя на изкушението да нанесе един последен удар. Той се усмихна леко на Дом.

— Разбира се, че си тръгвам. Не мога да откажа на Ан. Особено след като Уейвърли Хол вече е неин.

Дом му отвърна е усмивка, в която имаше заплаха.

— Патрик, позволи ми да ти напомня един факт. Ан може и да притежава Уейвърли Хол, но маркизът съм аз. Никога не го забравяй.

Патрик му обърна гръб. Ан изтича след него.

— Всичко ще бъде наред. Аз ще обясня на Дом — увери го тя, като стрелна съпруга си с гневен поглед през рамо.

Патрик се спря, пое ръката й и я стисна.

— Надявам се, че утре ще те видя — каза той.

Ан кимна и задържа ръката му в своята, или поне така се стори на Дом.

— Не разчитай на това — изръмжа той.

Без да му обръща внимание, Патрик се отдалечи. Ан остана загледана след него, Дом също. Наблюдаваха го, докато не изчезна в мъгливата нощ. Но дори след като си беше отишъл, никой не проговори.

Най-накрая легналото помежду им мълчание бе нарушено от Дом.

— Струва ми се, че искаше да ми обясниш — отбеляза той. Тонът му беше подигравателен.

Ан се обърна към него.

— Дължиш извинение на Патрик.

Дом избухна в смях. Гневен смях.

— Аз да му дължа извинение? Струва ми се, че вие двамата дължите извинение на мен.

— Всъщност — продължи тя все едно, че не го беше чула, — дължиш извинение на мен.

Нов изблик на смях, този път изпълнен със сарказъм.

— Нима?

Силна руменина опари бузите й. Гърдите й се надигаха учестено. Не помнеше някога да е била по-ядосана.

— В продължение на четири години не си си бил у дома и си живял както намериш за добре. Сега се връщаш единствено заради погребението на баща си. Не си и помисляй да отричаш, защото аз не съм глупачка. Знам, че това е единствената причина за твоето завръщане. Появяваш се внезапно и си въобразяваш, че имаш право да ми казваш какво мога и какво не мога да правя, с кого мога и с кого не мога да се виждам? Появяваш се внезапно и се осмеляваш да ме наричаш своя съпруга?

Дом скръсти ръце със студена усмивка.

— Точно така. — Очите му се присвиха. — Съпруга.

Ан си пое дълбоко дъх.

— Нашият брак е един фарс.

— Наистина ли?

Тя настръхна, но интуицията й подсказа да замълчи. Той се надвеси над нея.

— Ти управляваш едно огромно имение, Ан. Освен това по волята на Ръдърфорд си напълно независима от мен. Сега вече си маркиза, а един ден и ще бъдещ херцогиня Ръдърфорд — най-влиятелната и най-богатата жена в страната след кралицата. И се осмеляваш да твърдиш, че този брак е фарс? Не мисля така. Ан. Мисля, че ти си твърде облагодетелствана от този брак.

— Титлите не ме интересуват — пророни едва-едва Ан, стресната от гнева му. — Богатството също.

— Но Уейвърли Хол те интересува — яростно каза Дом.

Този път тя изобщо не се поколеба.

— Да, интересува ме. Грижила съм се за него през последните четири години. Уейвърли Хол е вече и мой дом.

Смехът му беше груб, язвителен.

— Но само защото си омъжена за мен, Ан. Не може да си забравила и моето участие в това.

— Как бих могла?

— Питам се колко те интересува къщата — подхвърли Дом.

— Какво се опитваш да кажеш?

Той се усмихна студено.

— Може би те интересува толкова много, че си подтикнала дядо ми да състави онзи завет?

Ан отстъпи назад.

— Да не би да си разговарял с майка си?

Дом замълча.

— Тя не ме харесва — припряно каза Ан. — Никога не ме е харесвала, поне не и след като се оженихме. Смешно е да си мисли, че бих могла да подтикна дядо ти към каквото и да било. Та той е един от най-умните хора, които и ти, и аз познаваме!

— Но не може да си недоволна от действията му.

Преди да отговори, Ан облиза устни. Едва сега осъзна, че е обгърнала раменете си с ръце.

— Не съм искала нищо — нито от него, нито от теб. Но след тези четири години — тя извърна поглед, за да скрие от него отчаяната си борба да се овладее — не бих отказала такъв подарък.

Той не сваляше очи от нея.

— Така да бъде. Реших да приема това, което е направил Ръдърфорд.

Думите му я смаяха.

— Уейвърли Хол е твой. — Дом се усмихна и посочи с жест към къщата. Но усмивката не стигна до очите му.

Ан знаеше, че е рано да му благодари. Нямаше му доверие. Той беше намислил нещо. Битката — защото това си беше битка — едва бе започнала. Имаше чувството, че Дом току-що бе очертал бойното поле и фронтовите линии.

— Естествено — продължи тихо той, — очаквам да проявиш щедрост и гостоприемство към майка ми. В противен случай ще застана срещу теб.

— Нямам намерение да лишавам майка ти от нищо — възмутено възкликна Ан.

Той я изгледа хладно, сякаш преценяваше не само истинността на думите й, а и цялостния й характер.

Ан трябваше да разбере. Да разбере дали и той като останалите я смята за подла интригантка.

— Откакто се оженихме, хората се отнасят зле с мен. Надявам се, че не си обърнал внимание на долните приказки по мой адрес. Те не са верни.

— Ако имаш предвид приказките, че ти не си нищо повече от една американска авантюристка и че се стремиш единствено към богатство — да, правя всичко възможно да не им обръщам внимание.

Сърцето й запърха от облекчение.

— Но си ги чул.

Усмивката му бе плашеща.

— Аз имам много приятели, Ан. Повечето от тях толкова очевадно се стараят да не споменават и дума за обстоятелствата около нашата женитба и за твоя произход, че човек може да умре от смях. Няма нужда да съм гений, за да разбера какво мислят.

Облекчението й се изпари.

— Те са несправедливи. Всички до един. Не съм планирала онази нощ в градината! Не съм и мечтала… — Тя замлъкна и се изчерви, после промълви: — Дори не знаех.

Дом вдигна вежди.

— Със сигурност поне ти си спомняш какво се случи тогава — прошепна отчаяно Ан.

Погледите им се срещнаха, сплетоха се. Ан съжали, че бе споменала онази незабравима нощ… и все пак знаеше, че не би върната думите си назад, дори и да можеше.

Вперил дръзко очи в нея, Дом отговори почти шепнешком:

— Спомням си.

Тя преглътна, неспособна да проговори.

— А сега… за Патрик.

— Ти направи грешка — бързо каза Ан. Слава Богу, че Дом бе сменил темата. Никога повече не биваше да засяга толкова интимни въпроси.

— Нима?

— Патрик е мой братовчед и приятел. А не… любовник.

Той се усмихна сдържано, заплашително.

— Ан, аз съм достатъчно разумен човек. Мога да разбера и дори да приема факта, че през четирите години, в които ме нямаше, си подирила приятелството на друг мъж. Вината за това, естествено, е изцяло моя. Но не съм съгласен това приятелство да продължи и занапред.

Ан кипна.

— Между нас не съществува приятелство в смисъла, който ти влагаш в него — изсъска тя. — И как се осмеляваш да очерняш мен, след като ти си този, който има морала на уличен котарак!

— О-хо! — възкликна Дом. — Възможно ли е да ме ревнуваш от моите приятелки?

— За нищо на света! — извика Ан. — Много отдавна вече не ме е грижа какво правиш и с кого го правиш!

Той й се изсмя.

— Мисля, че в момента лъжеш, Ан. Но искрено се възхищавам от твоята гордост — погледът му се плъзна надолу, — както и на други неща у теб.

Тя почервеня и се обърна с намерение да побегне. Беше толкова ядосана, че не знаеше на какво би била способна, ако останеше още миг с него. Боеше се, че може дори да го удари. А и той определено си го заслужаваше заради арогантността и нахалството си.

Но Дом я сграбчи за ръката и я принуди отново да се обърне с лице към него.

— Всичко приключи, Ан. Стой настрана от Патрик.

— Между нас няма нищо — задъхано извика Ан. — Пусни ме.

Той я стисна по-здраво и се взря в очите й. Ан се вцепени.

Сега бяха толкова близо един до друг, че кракът му докосваше полите и бедрата й. Трябваше само да се наведе лекичко и щеше да усети дъха му върху бузата си.

— Пусни ме — повтори тя почти бездиханно.

Но Дом не я пусна. Гневът в зениците му постепенно изчезна. Тъмна, гореща вълна заля Ан. Тя потрепери.

— Причиняваш ми болка.

— Ако ще имаш приятел — рязко каза Дом, — това ще съм аз.

Сърцето й заудря силно. Съвсем точно знаеше какво има предвид.

— Ясно ли е? — прошепна той. И стисна раменете й с две ръце. Сърцето й вече препускаше като обезумяло. Беше й трудно да разсъждава, невъзможно — да диша. Знаеше, че би трябвало да е шокирана, но не беше. Между тях все още съществуваше някакво необяснимо привличане. Противно на волята й то бе там — като здрава, огнена примка, омотала и двама им и затягаща се с всеки изминал миг, в който Дом продължаваше да се взира в очите й с премрежения си поглед. Като магнит, който я притегляше неустоимо към него.

А нощта внезапно бе замряла, притихнала. Цялото внимание на Ан беше съсредоточено върху мъжа до нея. Мъглата пълзеше край полите й, край неговите нозе, край лицата на двама им. В очите на Дом гореше опасен огън.

Ан изтръпна. Лицето му вече бе по-близо до нейното. Много по-близо. Устните му бяха красиви и в момента бяха леко разтворени. Щеше да я целуне. А тя нямаше сили да го отвлича.

Сякаш прочел мислите й, той я притисна по-силно. Очите му потъмняха.

Но Ан всъщност не желаеше да го отблъсква. Онази една целувка не бе достатъчна.

Една целувка никога нямаше да й бъде достатъчна. Не и от Дом Сейнт Джордж.

— Ан — прошепна Дом. Напрегнато, без усмивка. — Искам те, Ан. Искам те още откакто те зърнах отново.

Тя изпусна въздуха, стаен в гърдите й. Дори не бе разбрала кога е престанала да диша. Не съумя да каже нищо.

— Знам, че ти също ме искаш — прошепна той. — Макар да се преструваш, че не е така.

Вярно е, помисли си Ан ужасена. Нима не бе извлякла никаква поука от миналото?

— Не — каза тя. — Не — излъга тя.

Без да й обърне внимание, Дом впи устни в нейните.

Беше притисната в здравите му мъжки обятия и нямаше смисъл да се опитва да избяга. Затова Ан се помъчи поне да не позволява на телата им да се докоснат.

Но този път целувката на Дом беше безмилостна. Устните му принудиха нейните да се разтворят, езикът му яростно проникна между тях. Ан извика сподавено. Отказваше да му отвърне, но цялото й същество пламтеше, пулсираше. Целувката му бе жестока, но не й причиняваше болка. Не й причиняваха болка и ръцете му — корави, невероятно силни, които отчаяно я притискаха към него. Към тялото му, което също бе кораво, но и възбуждащо живо. Горещо, твърдо, мъжествено.

Ан усещаше огромната мощ на кипящото в него желание. Но усещаше и друго — че Дом нито за миг не го изпуска от контрол.

Защото в противен случай Ан вече щеше да лежи на земята и да го приема в себе си.

Не можеше да издържа повече. С вик тя изви лице настрана, откъсна устни от неговите. Чувстваше се като пламтяща главня. Огън гореше във всяка частица от тялото й, особено високо горе между бедрата. Незнайно как и кога там се бе озовал кракът на Дом и Ан го беше възседнала като жребец.

Дом зарови лице до шията й. Дишаше тежко. Ръцете му я обгръщаха здраво, сякаш нямаше намерение да я пусне.

Ан отчаяно се бореше да възвърне разума си, преди да е сторила немислимото — преди да е отвърнала на целувката му. Преди да е позволила на собствената си огнена природа да вземе връх. Преди да го е притеглила на земята, върху себе си. Не биваше да го оставя да я използва. Патрик я бе предупредил, че той ще се опита да го направи. Колко прав се беше оказал Патрик.

Някога се бе поддала на страстта. Но този мъж я изостави за цели четири години. Ако му се отдадеше сега, нямаше никаква причина да вярва, че той няма отново да изчезне.

Намерила у себе си неподозирана сила, Ан се откъсна от него. Дом не се противопостави. Тя отскочи назад, далеч от него.

— Стига!

Той я гледаше втренчено. Ан притисна длан към гърдите си с надеждата да укроти лудешкия пулс на сърцето си. Не можеше да откъсне очи от него.

Дом обаче го стори — вдигна взор към небето и въздъхна. Сетне прокара треперещата си ръка през косата си и я погледна отново. Право в очите.

— Ан, ти си моя жена. Стигнах до извода, че уговорката, която направихме, не ме задоволява.

Ан замръзна на място. Сигурно не бе разбрала правилно!

— Моля?

Погледът му беше пронизващ.

— Няма да замина, Ан. Множество фактори, между които и смъртта на баща ми, ме накараха да променя решението си. Оставам тук, с теб… за неопределено време.

Ан го гледаше втренчено. Ужасено.

— Не!

Дом не помръдна. Очите му блестяха.

— Ще започнем отначало, Ан — каза той, сякаш не я беше чул. — Трябва.

Това бяха думите, които тъй отчаяно бе мечтала да чуе цели четири години. Думи, които идваха едва сега — твърде, твърде късно.

— Не — прошепна тя и поклати глава. — Не мога.

— Нямаш избор — каза Дом рязко. Погледът му я изгаряше. — Защото аз не те моля нито за позволение, нито за одобрение. Просто заявявам намеренията си.