Бренда Джойс
Скандал (23)

22

— Спри, Сейнт Джордж!

Дом галопираше с един от най-добрите жребци на Ръдърфорд по една от многобройните алеи за езда в Хайд Парк. Непрекъснато се разминаваше със свои познати от висшето общество — дами в кабриолети и двуколки, и господа, яхнали първокласни коне. Всички те изгаряха от желание да спрат и да го заговорят, но той бързо ги отминаваше. Внезапното му завръщане в Лондон, както и първата поява на съпругата му в града бяха предизвикали вълнение и любопитство. Но в момента Дом не бе в състояние да води светски разговори. Нямаше смисъл да се пита какви са слуховете за последните събития. Рано или късно всички щяха да узнаят, че двамата с Ан продължават да бъдат разделени.

Но мъжът отново го повика по име. Дом дръпна юздите на дорестия си жребец, осъзнал, че гласът принадлежи не на друг, а на най-добрия му приятел Блейк.

Блейк го настигна, яхнал един игрив, черен като смола жребец. Изглеждаше ослепително в безупречния си костюм за езда с черен жакет и светлокафяви бричове.

— Преследвам те от цели десет минути, старче. — Едва сега той забеляза изражението на Дом. — Какво има?

— Нуждая се от нещо за пиене — мрачно каза Дом.

— Още няма обяд.

— Изобщо не ми пука.

Блейк кимна. Двамата обърнаха конете си и поеха в лек тръс по една алея, която щеше да ги изведе от парка, без да обръщат внимание на облечените по последна мода дами, които ги зяпаха с нескрит интерес. От време на време Блейк хвърляше любопитни погледи към приятеля си, но не задаваше въпроси. Не след дълго излязоха на Оксфорд Стрийт и се отправиха към Пал Мал^[1].

Дом наруши мълчанието пръв.

— Мислех, че си в провинцията — каза той, когато слязоха от конете пред своя клуб — достолепна тухлена сграда на четири етажа.

Блейк се намръщи.

— Прекарах цяла седмица в преследване на вдовицата Рийд и вече съм отчаян… и по-разгонен от всякога.

Дом го изгледа любопитно, но не успя да се усмихне.

— Претърпял си неуспех? Ти?!

— Тя е лапнала по теб, старче. И ти го знаеш.

— Но моят интерес е насочен другаде — тихо каза Дом, докато се изкачваха по късото каменно стълбище на входа. Облечен в ливрея портиер ги въведе вътре, В облицованото с дървена ламперия фоайе те се спряха.

— Да, това е очевидно — отвърна Блейк.

Дом отбягна съчувствения му поглед. Боеше се, че мъката му също е твърде очевидна.

Блейк постави ръка на рамото му.

— Тя също те обича, Дом.

— Не. Вече не. — Той направи неуспешен опит да се усмихне. — Никога не съм се чувствал така. Ако това е любовта, то тя е направо ужасна.

Блейк не можа да сдържи усмивката си.

— Сигурен съм, че със своя чар ще успееш да я накараш да ти прости, каквото и да си сторил.

— Не и този път.

— Значи ще се предадеш? И ще я оставиш да попадне в клопката на някоя лисица като Пат Колинс?

Дом трепна.

— Той също е влюбен в нея. Не, извинявай. Той я желае. Но не съм сигурен, че я обича.

— Знам. През последните четири години не се е отделял от нея.

— И аз така разбрах. Знаеш ли, че и той е тук? Видях го да язди в парка тази сутрин, преди да срещна теб.

Лицето на Дом потъмня. Не беше трудно да се досети какво по-точно кой е довел Патрик в града.

— По дяволите! — ядосано възкликна той. Може и да бе загубил Ан, но никога нямаше да й позволи да попадне в ръцете на друг. Никога.

— Така вече е по-добре — усмихна се Блейк. — Предлагам ти да направиш нещо, с което да привлечеш отново вниманието и интереса на съпругата си. Би могъл да я накараш да те ревнува, например. По време на онази вечеря в Уейвърли Хол тя направо изгаряше от ревност заради Фелисити.

Дом мълчеше.

— Дом — продължи Блейк с известна тревога в гласа. — На Колинс не може да се вярва. Трябва да направиш нещо. И то бързо.

Първоначално Дом не каза нищо. Сетне, припомняйки си онова, което бе научил от Уили, той кимна.

— Напълно съм съгласен с теб.

 

 

Ан видя, че на улицата пред Ръдърфорд Хаус спира наемен файтон и побърза да се отдръпне от прозореца на стаята си. Беше ядосана на себе си заради нетърпението, с което чакаше Дом да се върне. Излязъл бе още преди обяд, а сега вече беше време за следобедния чай и него все още го нямаше. С мъка се бе заставила да се срещне с един адвокат, който категорично отказа да работи за нея, когато разбра какви са намеренията й.

Властта на Ръдърфорд беше огромна. Властта на Дом също. От тази единствена среща Ан бе проумяла едно: че много трудно ще намери адвокат, който да я защитава в конфликта й е фамилията Сейнт Джордж.

Вече почти се бе извърнала с гръб към прозореца, когато е крайчеца на окото видя, че от файтона слиза Патрик. Обзета от облекчение, тя отвори прозореца, повика го и му махна е ръка.

Той вдигна глава и се усмихна.

Ан се обърна и се втурна към стълбите.

— Толкова се радвам, че си тук! — извика тя още от дъното на фоайето. Колдуел тъкмо поемаше ръкавиците, бастуна и шапката на госта.

Патрик се спусна към нея и след миг Ан беше в обятията му. Съзнаваше колко непристойна изглежда прегръдката им отстрани, но това бе най-добрият й приятел. А и в душата й отново започваща да се надигат бурните, разкъсващи чувства, които я измъчваха вече цяло денонощие.

— Какво се е случило? Защо си толкова разстроена? — попита Патрик, като я пусна, за да разгледа отблизо лицето й. — Защо си тръгнала от Уейвърли Хол толкова внезапно? Без дори да ми се обадиш?

Ан видя, че Колдуел е застанал до една мраморна маса с каменно изражение на лицето. И почувства, че макар да си дава вид, че не е забелязал прегръдката им, икономът е изпълнен с неодобрение.

— Колдуел, моля донесете ни чай в салона — каза тя, като потисна желанието си да хване Патрик под ръка, и забърза по коридора. Патрик я последва.

Щом се озоваха в огромния червено-златист салон с релефни стени и покрит с фрески таван, той улови ръцете й в своите и извика:

— Ан, скъпа, какво има?! Съобщението ти ме изплаши!

— Ужасно съм разстроена — промълви Ан. — О, Патрик, аз съм такава глупачка!

Патрик я изгледа изпитателно, сетне я отведе до канапето. Двамата седнаха едновременно, без да пускат ръцете си.

Това копеле пак те е измамило, нали? — горчиво каза той.

Тя сведе поглед.

— Да. Но вината е колкото негова, толкова и моя.

Патрик изруга и това я стресна, защото никога досега не го бе чувала да ругае. Той скочи от канапето и закрачи напред-назад с почервеняло от гняв лице.

— И ти отново си се хванала на въдицата, нали, Ан? Оставила си го да те омае със своята очарователна усмивка, с прелъстителните си слова, с безупречните си маниери и с обаянието си.

Ан вдигна очи.

— Да — прошепна тя.

— Той пак се е възползвал от теб.

— Да.

Лицето му се сгърчи.

— По дяволите, Ан!

— Моля те, недей — извика Ан. — И без това се чувствам ужасно.

Патрик веднага седна до нея и я взе в прегръдките си.

— Кога най-после ще проумееш, че те обичам, че никога не бих те наранил, че винаги ще бъда до теб? — Гласът му бе дрезгав.

Тя се сепна и се опита да го отблъсне, но той не помръдна. В гърдите й се надигна смут.

— Патрик, ти си най-добрият ми приятел, но независимо от случилото се, аз съм омъжена за Дом.

Патрик стисна челюст.

— Не ми пука за Дом, а ако на теб все още ти пука за него, то твоят случай е безнадежден, Ан.

Ан извърна поглед.

— Не. С мен е свършено — каза тя. — Но аз съм му съпруга.

— Разведи се с него.

Думите му я накараха да подскочи. Не можеше да повярва на ушите си. Нещо повече — уплаши се, че в следващия миг той ще я помоли да се омъжи за него.

— Никога няма да направя това — задавено прошепна тя.

Патрик се изправи.

— Защото продължаваш да го обичаш?

— Не. — Ан също се изправи. — Защото съм дама. И защото… — Тя се изчерви. — Защото е напълно възможно да съм бременна.

Той я изгледа втренчено, после попита:

— Кога ще разбереш със сигурност?

— След седмица — отвърна Ан. Въпросът му я бе накарал да се изчерви още по-силно.

Патрик остана безмълвен и видимо наранен.

— Патрик — меко каза тя, — знам, че ме обичаш, но за доброто на всички ни те умолявам да ме обичаш като брат.

Погледът му я прониза като кама, но той отново не каза нищо.

Ан изпадна в още по-дълбоко отчаяние. Не издържаше повече. От една страна се чувстваше виновна спрямо Дом, сякаш му изневеряваше, макар това съвсем да не бе така. От друга страна й беше ужасно мъчно за Патрик.

— И това не е всичко — каза тя, прекъсвайки дългото мълчание.

Той я погледна въпросително.

— Някой се опитва да ми стори зло. Може би целта му е само да ме уплаши, но аз не съм убедена в това.

Патрик мигновено излезе от вцепенението си.

— Какво говориш?!

Ан му разказа всичко. Разказа за пожара в спалнята си, за овъглената роза, за отровата, инжектирана на Блейз, и за скъсания ремък, който беше открила в сандъка си. Патрик я отведе обратно до канапето и я накара да седне. Тя се подчини, сплете нервно ръце и каза тихо:

— Освен това мисля, че някой ме е проследил в Шотландия.

— Какво?

Ан му обясни за тайнствения ездач и за това как на няколко пъти й се бе случило да усеща, че някой я наблюдава, както и за отворения прозорец на спалнята в замъка Тавалон.

— Дом знае ли? — попита Патрик.

— Знае за прозореца… и за инцидента с Блейз. Но нямам представа какво мисли по въпроса.

— А какво мислиш ти?

Ан сведе очи и зарови пръсти в гънките на полата си.

— Мисля, че има няколко души, които не ме обичат — предпазливо каза тя. — Но дори мисълта, че някой от тях може да иска да ме уплаши или още по-лошо — да ме нарани, е направо абсурдна. — Погледът й срещна нетрепващия син поглед на Патрик.

— Кои са те? — попита той.

Ан обаче не отговори, защото в този момент в салона влезе Колдуел, тикайки пред себе си количка със сребърни прибори, чаши и чинийки за чая и дребни хапки. Ан и Патрик мълчаливо го изчакаха да им сервира и да излезе.

— Кого подозираш? — прошепна Патрик.

— Първоначално — започна Ан, като подбираше много внимателно думите си — помислих, че зад всичко това може да стои Кларис. — Очакваше Патрик да се изсмее на предположението й, но той не го стори. — Но в последно време тя изобщо не е напускала Уейвърли Хол, така че не е възможно да е последвала Дом и мен в Шотландия.

— Може би просто си си въобразила, че някой те е наблюдавал и следил в Шотландия. И да си сънувала, че си затворила прозореца — точно както е казал Дом.

— Възможно е — каза Ан. Но не го вярваше.

— Подозираш ли някого друг?

— Да — прошепна смутено тя, отбягвайки погледа му. Сетне облиза устни и вдигна очи. — Патрик, Фелисити не може да ме мрази толкова силно, че да иска… да ми навреди, нали?

Патрик подскочи.

— Мили Боже, не! — Очите му се бяха разширили от изумление. И от огорчение. — Нима подозираш и сестра ми?

Ан не отговори.

— Фелисити не е луда, Ан — каза той възмутено.

— Не знам — още по-смутено промълви тя. — Тя ме мрази. Преди четири години ми се закле, че ще ми отмъсти.

Тонът му стана рязък.

— Не съм убеден, че тя наистина те мрази, Ан. Вече не. Фелисити е напълно доволна от богатството, което наследи от съпруга си. Животът й се подреди не по-зле, отколкото би се подредил, ако се беше омъжила за Дом. В момента тя се радва на изключително голямо внимание. Богата вдовица е и има многобройни ухажори.

Ан мълчеше.

— Сестра ми със сигурност не е ходила в Шотландия, Ан — хладно продължи Патрик. — Тя си беше в Хънтинг Уей и има десетки свидетели, които могат да го потвърдят.

Ан предпочете да не му напомня собствените му думи от преди малко: че всички онези странни дребни случки в Шотландия може да са само плод на въображението й. Но останалите… Фелисити със сигурност се намираше в Уейвърли Хол в онзи предиобед, когато бе станал инцидентът с Блейз. Но възможно ли бе две нощи преди това да се е промъкнала в стаята й, за де събори свещите и да предизвика пожара? Възможно ли бе още на следващата вечер да се промъкне отново, за да остави овъглената роза? Точно тогава се бе състояла вечерята в Уейвърли Хол, на която бе присъствала и Фелисити. Но как би могла след това да постави скъсания ремък в сандъка с дрехите й? Всичко изглеждаше толкова невероятно.

Патрик не откъсваше очи от нея.

— Сестра ми не е способна на толкова силна ненавист, Ан.

— Трудно ми е да си представя, че изобщо има човек, способен на толкова силна ненавист — каза намръщено Ан. — Но доказателството е налице. На коня ми е била инжектирана отрова, която често се използва за стимулиране на състезателни коне. Някой целенасочено се е опитал да ме уплаши или нарани.

Патрик я гледаше съчувствено. Тя усети смущение.

— Ти самият подозираш някого.

— Може би.

— Кого?

— Кой разбира от коне повече от всеки друг?

Първоначално Ан не разбра накъде бие. Сетне цветът се отдръпна от лицето й. Усети силно, болезнено стягане в гърдите. Очите й се разшириха от ужас.

— Не… не Дом!

Патрик се изправи.

— Дом знае повече от всеки друг за състезателните коне — И за конете въобще. Повече от теб, от мен, от Фелисити и дори от баща ми.

Ан също се беше изправила на крака. Ръцете й бяха започна ли да се вледеняват.

— Това е… чудовищно. Дом е… всичко друго, но не и… — Тя млъкна, неспособна да продължи.

— Не и убиец? — подсказа й Патрик.

— Той не е способен на такава омраза!

Патрик се усмихна мрачно.

— Нима? Мисля, че грешиш, Ан. Мисля още, че ти сама осъзнаваш това. Мисля, че никой няма да спечели повече, ако те нарани… или убие, от собствения ти съпруг.

Ан стисна здраво очи. Това, което предполагаше Патрик, бе невъзможно. Нали?

 

 

Дом кимна на Колдуел, който го посрещна на входа.

— Добър ден, милорд — каза икономът. — Маркизата е в салона.

Дом, който се бе отправил към извитата, покрита с червена пътека стълба, водеща към горния етаж, чу думите му, но не се отклони от пътя си.

— Господин Колинс е при нейно благородие — добави Колдуел.

Този път Дом се спря. Кокалчетата на пръстите му, които стискаха бронзовия парапет, побеляха. Той се обърна бавно.

— О, така ли? — На устните му трепна заплашителна усмивка. — Благодаря, Колдуел.

Сетне рязко свърна към салона. На прага обаче се спря. Сцената, която се разкри пред очите му, накара кръвта му да кипне.

Ан и Патрик седяха на канапето — толкова близо един до друг, че коленете им почти се докосваха. Бяха приближили глави, а Патрик държеше едната ръка на Ан в своята. Патрик говореше почти без прекъсване, а Ан бе потънала в мълчание, бледа и някак отнесена.

— Каква приятна изненада — провлечено каза Дом, като пристъпи в салона.

Двамата припряно се раздалечиха един от друг. Ан издърпа ръката си и се вторачи в него така, сякаш го виждаше за пръв път през живота си.

Странният й поглед смути Дом.

— Здравей, Ан. — След като не получи отговор, той се обърна, към Патрик с леден поглед. — Надявам се, че не преча?

Патрик се изправи. Бавно.

— Здравей, Дом. Тъкмо обсъждахме предстоящия бал у Хардинг.

Дом имаше тягостното чувство, че са обсъждали него.

— Ах, да събитието на сезона. — Той се взря в Ан. — Ще ходим ли, Ан?

Тя трепна.

Дом се приближи и се надвеси над нея.

— Сигурно би желала да присъстваш на най-големия, най-пищен и най-екстравагантен бал на сезона?

— Ако… се налага.

— Но Патрик несъмнено ще присъства, нали, Колинс? Сред толкова много хора двамата с нето лесно ще можете да се измъкнете незабелязано и да се усамотите в някое тихо кътче. Не бихте могли дори да мечтаете за по-удобна възможност.

Ан изобщо не си направи труда да му отговори. Едновременно разярен и отчаян, Дом се завъртя рязко към Патрик.

— Не си губиш времето, Колинс.

Патрик се изчерви.

— Нямам представа какво имаш предвид.

— Нима? Аз пък мисля, че имаш — усмихна се Дом.

— Сестра ми ме покани да дойда в Лондон — каза Патрик.

— О, така ли? — Той стисна юмруци. — А кой те покани тук, в моя дом?

Патрик се размърда неспокойно.

— В това, че съм наминал да видя съпругата ти, няма нищо нередно.

— Напротив, има — каза Дом.

Патрик пребледня.

— Дом, не е ли време да пораснеш? Ревността ти е детинска и напълно неуместна.

— Струва ми се, че в момента имам пълното право да изпитвам ревност, Патрик.

Патрик сви презрително устни.

Дом обърна ледения си поглед към Ан.

— Мисля, че бях пределно ясен при последния ни разговор по този въпрос, Ан.

Ан не бе сваляла очи от него.

— А аз мисля — гласът й беше много тих, едва доловим, — че бях не по-малко ясна. Имам право на приятели.

— Не и на този.

За изненада на Дом тя отново не направи дори опит да се възпротиви. Вместо това е изправи на крака и се обърна към Патрик.

— Патрик, може би е по-добре да си вървиш.

Патрик я погледна разтревожено.

— Сигурна ли си, че всичко ще бъде наред?

Ан кимна, стиснала устни, без да поглежда към Дом.

Кратката размяна на реплики между двамата изобщо не му се поправи. Неспособен да сдържа повече ревността и яростта си, той сграбчи Ан за ръката.

— Достатъчно, Ан. Веднага се сбогувай с Колинс.

— Държиш се прекалено грубо с мен — възкликна тя.

— Пусни я! — извика Патрик.

Дом остави Ан и насочи гнева си срещу него.

— Вън!

Патрик стана от канапето.

— Струва ми се, че веднъж те изгоних от Уейвърли Хол. А сега те гоня и от Ръдърфорд Хаус.

— Дом… — прошепна Ан. — Недей.

Той не й обърна внимание.

— Не само, че те гоня, а и ти забранявам да стъпваш повече тук.

— Не можеш да ми попречиш да се виждам е Ан!

Дом усети, че го сърбят ръцете да го стисне за гушата.

— Напротив, мога. И точно това правя. Забранявам ти. — Той извърна блесналия си от гняв поглед към Ан. — Чуваш ли Ан? Забранявам ти да се виждаш с Патрик.

Тя не отрони и дума.

— Колдуел! — изрева Дом. Икономът се появи незабавно. — Изпрати мистър Колинс.

— Да, милорд — кимна Колдуел.

Лицето на Патрик придоби болезнено изражение.

— Може би ако не се отнасяше толкова необмислено със съпругата си, Уейвърли, тя нямаше да потърси моето приятелство.

Ан остана шокирана от дързостта му. Не беше му дала никакви основания да се надява.

— Само да си докоснал съпругата ми — както и да се отнасям с нея — на следващата сутрин ще те чакам призори на Гилфърд Кросинг с оръжие по твой избор.

Патрик пребледня и побърза да излезе от салона, съпроводен от Колдуел. Ан продължаваше да стои вцепенено, сякаш беше изпаднала в транс.

Дом отиде до вратата на салона и я затръшна. Сетне се обърна към Ан.

— Колко удобно! Пристигаш в Лондон и Колинс тутакси прави същото. И колко жалко, че аз не си останах в провинцията, нали? Защото ако бях, щяхте да можете да се срещате съвсем безпрепятствено. Навярно не съм успял да те задоволя в Шотландия? — преднамерено грубо извика той. — Затова ли имаш нужда от любовник, Ан?

Тя се изчерви.

— Не съм длъжна да ти отговарям.

Дом я погледна изпитателно. Дали беше влюбена в Патрик? Може би в Шотландия я бяха ръководили само животинските страсти, докато сърцето й е принадлежало на друг? Дори мисълта за това бе непоносима. Но той, слава Богу, не мислеше, че е така. По-скоро Ан с присъщата си наивност напълно искрено предлагаше на Патрик своето приятелство, а той се възползваше от това.

Все едно, Дом не можеше вече да има доверие на Патрик. Мисълта му причиняваше болка, но той я потисна.

— Престани да се срещаш с него.

— Няма.

Дом се приближи до нея.

— Ан, може и да не искаш да спиш в едно легло е мен, но аз съм твой съпруг. По закон ти си длъжна да се подчиняваш на волята ми. Забранявам ти да продължаваш връзката си с Патрик.

За негова изненада очите й се насълзиха.

— Върви по дяволите.

— Благодаря, по навярно ще горя в ада и без твоята помощ.

— Несъмнено. — Ан стана и тръгна към вратата. Очевидно възнамеряваше да излезе. Просто ей така!

Дом се спусна след нея и преди тя да успее да стигне до вратата, ръката му вече беше върху бравата.

— Трябва да поговорим, Ан.

Ан дори не го погледна.

— Вече си казахме всичко, което имахме да си казваме — каза тя, обърнала лице към вратата.

Остра болка прониза гърдите на Дом — навярно така би го заболяло, ако го улучеше куршум. Как ли щеше да реагира Ан, ако й кажеше колко нещастен се чувства, как изгаря от любов и копнеж по нея?

— Ан, трябва да поговорим. Ние сме съпрузи и не можем вечно да воюваме помежду си. Не искам да се карам с теб.

— Т-това е чудесно, з-защото и аз не искам да се карам с теб — заекна тя.

— Тогава нека започнем отначало — чу се да казва той.

Ан се изсмя горчиво.

— За трети път? Не.

Дом не бе възнамерявал да я моли или да настоява — това бе под достойнството му. Но резкият й отказ го нарани дълбоко.

— Прости ми за тази необмислена идея — измърмори той. — Тогава да поговорим за бъдещето, след като за настоящето очевидно няма никаква надежда.

— Ние нямаме бъдеще.

— Ан, може и да не постигнем съгласие и да се отчуждим съвсем един от друг, но ние сме съпрузи. И определено имаме бъдеще — дори ако то е да изживеем остатъка от живота си напълно разделени, демонстрирайки близост единствено за пред хората.

Ан трепна.

И това го изпълни с горчиво задоволство. Значи все пак и той бе успял да я нарани.

— Съществуват определени правила, към които и двамата трябва да се придържаме.

Тя затвори за миг очи.

— Сигурна съм, че тези правила носят изгода единствено за теб.

— Тези правила носят изгода и за двама ни — тихо каза Дом. Едно от тях е правилото за добрите обноски. Трябва да се отнасяме учтиво един към друг, независимо от чувствата, които изпитваш към мен.

Едва сега Ан се осмели да срещне погледа му, но веднага отмести очи.

— Както ж-желаеш.

— Какво ще кажеш да започнем с бала у Хардинг? — попита той.

Тя се сепна.

— Не мисля, че…

— Че какво? Че е уместно? Разбира се, че е. Всички ще очакват да присъстваме. Завръщането ми в града е новината на сезона. А и ти никога не си идвала в Лондон, Ан. Откакто сме женени, не сме се показвали никъде заедно и цялото общество с нетърпение очаква да ни види.

— Страхотно — прошепна Ан.

— Няма защо да се тревожиш. Ще се държа като предан съпруг.

Тя отново трепна.

— Ще поправя грешките си — добави той.

— Стига!

Погледите им се срещнаха. И за кой ли път Ан бързо извърна очи. Нещо не е наред, помисли си Дом. Откакто се бе появил, тя се държеше странно. Ако не я познаваше, би решил, че се бои от него.

— Какво те измъчва, Ан?

— Нищо.

Той се взря изпитателно в бледото й, сякаш безжизнено лице. Трябваше да й зададе и другия въпрос, който не му даваше мира.

— Има ли някаква вероятност да си бременна?

Тя го изгледа яростно. Бузите й пламнаха. Самият Дом усети, че също се изчервява.

— Не искам да те разстройвам, Ан. Но трябва да знам. За мен това е много важно.

— Естествено, че е важно. Естествено, че трябва да знаеш! — гневно извика Ан. — Нали трябва да разбереш дали ще си върнеш Уейвърли Хол или не!

Той трепна. Кръвта му закипя.

— Не това е причината да искам да знам дали носиш моето дете в утробата си.

— Не ти вярвам — каза Ан и се опита да го заобиколи, за да излезе.

Дом я сграбчи за рамото. Ан подскочи и нададе стреснато възклицание.

Той се взря в нея.

— Нещо не е наред. Какво има?

— Нищо.

— Държиш се така, сякаш се боиш от мен.

Тя го зяпна с ококорени очи, пребледняла като смъртник.

— Защо… защо мислиш така?

Дом я гледаше поразен. Възможно ли бе Ан да се страхува от него?

— Ан, колкото и да съм огорчен от това развитие на нещата, никога не бих ти сторил зло. И ти го знаеш, сигурен съм.

Тя пребледня още по-силно. Бе повече от очевидно, че не му вярва.

— К-колко време смяташ да останеш тук?

Той се поколеба.

— Още не съм решил.

— Аз… аз искам самостоятелен апартамент, Дом. Тук, в Лондон.

— Не — отсече Дом без капчица колебание. Думата отекна е салона като камбанен звън. — За нищо на света.

— Защо?

— Имам много имения. Можеш да отидеш в което пожелаеш от тях. Но няма да ти позволя да наемеш собствен апартамент.

— Разбирам. А ако отида другаде?

— Какво имаш предвид? Говори ясно, Ан — каза остро той.

— Ако отида в Хайглоу? Или в Кемптън?

Дом стисна челюст. Очите му потъмняха.

— Ще се чувстваш меко казано некомфортно. Това са стари имения, напълно лишени от съвременни удобства.

Ан облиза устни.

— И все пак какво ще стане, ако отида в някое от тях?

Той присви очи.

— Може да реша да се присъединя към теб.

— Ясно. — Тя отстъпи крачка назад. — Смяташ да живееш е мен. Независимо дали аз желая това или не.

Не беше вярно, поне до този момент. Беше дошъл с намерение да прояви приличие и да й позволи да живее самостоятелно — бездруго повечето семейства живееха разделени. Но не можеше да го направи. Не можеше да я остави да си отиде. Не можеше да се откаже от нея. Навярно никога нямаше да може.

— Да.

— Въпреки че ти казах, че не те искам, че между нас всичко свърши? За… завинаги.

Той прикова поглед в нея.

— Мога да те накарам да ме искаш, Ан.

Лицето й поруменя. В салона — и помежду им — легна напрегнато мълчание. Дом забеляза със задоволство неспокойното потрепване на адамовата й ябълка.

— Да — пресипнало отвърна тя. — Сигурен съм, че би могъл. Но това няма да промени чувствата ми към теб.

— Туше — горчиво каза той.

Ан впери мълчаливо поглед в него. Измина много време. Когато накрая проговори, в тона й се долавяше отчаяние.

— Какво трябва да направя, за да те накарам да ме оставиш на мира?

— Превърни се в друга жена — отговори Дом и протегна ръка към нея. Не можеше да устои на копнежа да я прегърне, да я погали, да я утеши.

Но Ан отскочи назад като ужилена.

Постъпката й го слиса. Той отново протегна ръка и този път успя да я сграбчи за китката. Тя изпищя. Вече нямаше място за съмнения.

— Наистина се боиш от мен и това никак не ми харесва.

— Не… не е вярно!

— Започвам да си давам сметка, че се държиш така още от мига, в който влязох в този салон. — Дом я изгледа втренчено. — Какво съм сторил, Ан? Дал ли съм ти някакъв повод да се страхуваш?

— Не! — някак прекалено разпалено извика Ан. — Не! Не ме е страх от нищо… Не ме е страх от теб!

Тя отново направи опит да се отскубне от него, за да излезе, и този път Дом не я спря.

Дълго след като вече я нямаше, той продължаваше да гледа подире й.

 

 

Ан дълго се колеба дали да остане в стаята си или да слезе на вечеря, но накрая избра второто. Дом беше прав. Наистина трябваше да си придават вид, че всичко между тях е наред, дори и пред слугите, които вече бяха започнали да шушукат по техен адрес.

С помощта на Бел тя се преоблече и се отправи към стълбата.

Докато слизаше, ръката й стискаше здраво месинговия парапет. Сърцето й пулсираше напрегнато. Не, не беше вярно.

Някой се опитваше да я нарани или да я уплаши, но този някой не можеше да е Дом.

Самата идея бе просто абсурдна.

Дом я бе любил неспирно в продължение на цяла седмица. Не беше възможно през цялото това време просто да е изчаквал най-удобния момент, за да свърши с нея — така, че смъртта й да изглежда като нещастен случай.

Патрик смяташе, че Дом иска да я убие, за да се освободи от брака си с жената, която не желае. Беше изтъкнал, че Дом не би спечелил нищо, ако просто я уплаши или нарани. Затова пък една злополука с фатален за нея край би му донесла всичко — и свобода, и Уейвърли Хол.

Ан обаче не беше напълно убедена. От дванадесет години насам тя боготвореше Дом. Обичаше го до полуда — дори през последните четири години, навярно дори и сега. Мисълта, че е бил способен да я прелъсти с едничката цел да си върне Уейвърли Хол, я изпълваше е ужас и болка. Но не можеше, не искаше да повярва, че е способен на убийство. Не, Патрик грешеше.

Но нервите й бяха изопнати до краен предел. Защото имаше, един факт, който не можеше да пренебрегне: никой друг не бе имал достъп до нея и до нейните вещи, освен Дом Сейнт Джордж.

Ан влезе в обзаведения в тъмнозелено и златисто салон и направи неуспешен опит да се усмихне на херцога, който я посрещна с поздрав и целувка по бузата. Но неговата собствена усмивка бързо угасна.

— Изглеждаш бледа, Ан. Болна ли си?

— Не, добре съм.

Погледът й веднага се насочи към Дом. Сърцето й се разтуптя още по-силно. Черното сако и бялата като сняг риза на вечерния му костюм контрастираха ярко с бронзовата му кожа и златисто-кестенявата му коса. Под сакото си бе облякъл брокатена жилетка на сини и сребристи райета и вратовръзка в по-тъмно синьо. Сатенен кант се спускаше по ръбовете на черните му вълнени панталони, а официалните му вечерни обувки бяха излъскани до блясък. Беше висок, елегантен, смущаващо красив. И също бе вперил поглед в нея — настойчив, нетрепващ… търсещ.

Ан отклони очи. Дом бе способен на предателство, но не и на убийство. Дълбоко в себе си тя беше убедена в това.

— Ан?

Той стоеше точно до нея.

— Д-дом… Стресна ме.

— Но ти ме видя да се приближавам. Гледаше ме толкова втренчено, че само да се беше усмихнала и щях да реша, че това е покапа за флирт. — Погледът му се плъзна бавно по лицето й и накрая се спря на устните й.

Ан осъзна, че и тя е вперила очи в неговите устни, затова бързо насочи поглед към камината от зелен мрамор, която се виждаше зад рамото му.

— Какви ли мисли те занимават, та си толкова погълната от тях? — промълви Дом.

Ан преглътна и се помъчи да се усмихне, но не успя. Гальовният му тон я смути. Не, сигурно си въобразяваше — не бе възможно Дом да се опитва да я съблазни отново след всичко, което се беше случило.

— Няма значение.

— Мисля, че има.

Тя срещна погледа му — дързък, но сериозен.

— Едва ли би искал да ги узнаеш.

— Ах, значи мислиш за мен.

— Но не мисля нищо ласкаво — каза Ан. Кръвта й започваше да кипи. — Дом, престани.

— Нима не ми е позволено поне да флиртувам е теб?

Тя се изчерви.

— Не, не ти е позволено.

Очите му потъмняха.

— Но нали се споразумяхме да се държим нормално и учтиво?

— Да.

— Тогава ако ми се прииска, ще флиртувам с теб, и може би след време ти дори ще се успокоиш и ще започне да ти харесва. — Той галантно й подаде ръка. — Може ли?

Ан си пое дълбоко дъх. Как щеше да издържи да спазва това споразумение за учтивост? Очевидно не умееше да се преструва. Очевидно щеше да бъде ужасно болезнено да продължат да живеят заедно по този начин.

Погледът му бе станал замислен.

— Ан?

Тя пъхна ръка под свития му лакът. Трепереше. Чудовищните обвинения на Патрик отново зазвучаха в главата й.

Но Дом я притисна плътно към себе си и споменът за неотдавнашния й разговор с Патрик се изпари. Докато вървяха към трапезарията, Ли усещаше всеки сантиметър от стройното му, силно тяло до своето. Усещаше как мускулите му тръпнат от напрежение — напрежение, което напълно съответстваше на нейното собствено.

Две прислужници разчистиха остатъците от вечерята от масата. Колдуел наля бренди на двамата мъже и погледна въпросително към Ан.

— Чаша шери, мадам?

— Не, благодаря — отвърна тя. Седеше на стола си като вцепенена. Вечерята бе преминала в тягостно мълчание. Херцогът се беше опитал да завърже разговор, но в момента Ан бе напълно неспособна да си бъбри на безсмислени светски теми. Тогава той й зададе въпрос, свързан с управлението на Уейвърли Хол, но тя отново не реагира. Твърде мъчително бе да говори за имението, което обичаше толкова много, но в което нямаше да се върне никога повече.

Отчаян, Ръдърфорд бе насочил усилията си към Дом. Но Дом отвръщаше на въпросите и коментарите му с едносрични отговори и на третия опит той се отказа.

Ан се загледа в прислужницата, която сервираше на масата смокини с бренди и крем. След тази мъчителна, безкрайна вечеря вече беше напълно убедена, че двамата с Дом няма да могат да се държат нормално. Никога нямаше да се получи.

Сякаш усетил, че тя мисли за него, той вдигна глава и срещна погледа й. Сетне каза на прислужницата:

— Не, благодаря.

Момичето предложи десерт и на херцога, но той също отказа.

Дом продължаваше да гледа Ан.

Ан също го гледаше безпомощно, неспособна да отклони очи. Погледът му я оставяше без дъх, смущаваше я. Натъжаваше я. Изведнъж Дом рязко дръпна стола си назад.

— Е, след като всички очевидно приключихме с вечерята, аз ще тръгвам.

— Излизаш ли някъде? — попита Ръдърфорд.

Дом вече се беше изправил. Но сега погледът му бе вперен и дядо му.

— Да. Отивам на увеселението у лорд Хийт.

Думите му смаяха Ан. Дом се канеше да излиза — а вече бе почти единадесет. Трябваше да се досети още щом видя официалния му вечерен костюм. Новината не само я изненада, но и — кой знае защо — я разстрои.

Херцогът кимна, без сянка от учудване или неодобрение.

— Лека нощ — каза Дом и погледна към Ан.

— Лека нощ — отвърна тя, произнасяйки думите с огромна мъка.

Той се обърна и се отправи към вратата — един непоносимо привлекателен мъж. Ан остана безмълвна.

Тя не се качи в стаята си веднага. Опита се да почете в библиотеката, но не успя да се съсредоточи върху книгата и не след дълго се отказа. Непрекъснато си представяше как в момента Дом танцува с друга. Непрекъснато се питаше дали и Фелисити е отишла у лорд Хийт тази вечер.

Накрая стана и бавно се заизкачва по стъпалата.

За пръв път идваше в Ръдърфорд Хаус, но изобщо не забелязваше богатото обзавеждане, позлатените тавани, мраморните колони и релефните стени — все неща, достойни за крале. Не забелязваше прекрасните скулптури, покрай които минаваше, нито многобройните произведения на изкуството, някои от които бяха истински шедьоври. Огромната къща беше потънала в угнетяваща тишина. Въпреки че и херцогът, и цялата прислуга, състояща се от петдесет души, си бяха у дома, къщата изглеждаше абсолютно празна и караше Ан да се чувства много самотна.

Тя влезе в апартамента си и веднага позвъни на Бел. После погледна големия старинен часовник в ъгъла на стаята. Беше малко след полунощ. Дом навярно щеше да отсъства още дълги часове. И да се забавлява.

Докато Ан беше ужасно нещастна.

Може би трябваше да отиде с него. Заради общественото мнение, естествено.

Бел се бавеше. Тя влезе в спалнята. И се вкамени.

Веднага разпозна червеното одеяло, което покриваше леглото й. Беше същото одеяло, което стоеше сгънато в долния край на леглото в господарската спалня на замъка Тавалон в Шотландия. Леглото, което бе споделяла с Дом. Но тогава одеялото беше цяло. А сега бе разкъсано на две.

Ан се вторачи в него, пребледняла като платно.