Към текста

Метаданни

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (февруари 2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2009)

Издание:

Габриел Гарсия Маркес. Сто години самота

Издателство на Отечествения фронт, 1978

Колумбийска. Второ преработено издание

Редактор ВАСИЛ ПОПОВ

Редактор на издателството МАНОН ДРАГОСТИНОВА

Художник ИВАН ПОДЕКОВ

Худ. редактор ПЕТЪР ДОБРЕВ

Технически редактор СТАНКА МИЛЧЕВА

Коректор АНТОАНЕТА ПЕТРОВА

 

Instituto del Libro. La Habana, Cuba, 1969

 

 

Издание:

Габриел Гарсия Маркес

Избрани творби, том I

 

Колумбийска

Първо издание

 

Съставителство: Фани Наземи

Предговор: Румен Стоянов

Превод: Емилия Юлзари, Валентина Рафаилова, Румен Стоянов

 

Редактор: Симеон Владимиров

Художник: Владислав Паскалев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евдокия Попова и Петя Калевска

Дадена за набор: 16. II. 1979 г.

Подписана за печат: април 1979 г.

Излязла от печат: май 1979 г. Формат 84X108/32

Печатни коли 36. Издателски коли 30,24

Цена 4 лв.

 

ДИ „Народна култура“, София, 1979

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от kokopetrov)
  3. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe
  4. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe

Статия

По-долу е показана статията за Сто години самота от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сто години самота
Cien años de soledad
АвторГабриел Гарсия Маркес
Създаване60-те години на XX век
Аржентина
Първо издание1967 г.
Колумбия
Оригинален езикиспански
Жанрмагически реализъм
Видроман

Издателство в БългарияИздателство на ОФ (1971)
Лъчезар Минчев (2018)
ПреводачР. Стоянов
ISBNISBN 9789544121068
Сто години самота в Общомедия

„Сто години самота“ (на испански: Cien años de soledad) е роман от колумбийския писател и нобелов лауреат за литература Габриел Гарсия Маркес, издаден през 1967 г. Това е един от най-значимите романи на 20. век и класическо произведение в литературния стил „магически реализъм“. Романът описва живота в митичното южноамериканско село Макондо с главни герои – членовете на семейство Буендия.

През 2009 г. той е обявена за най-влиятелната книга в световната литература за последния четвърт век.[1] Това е най-известният роман на писателя, продаден в над 10 млн. копия. За него той получава литературната награда „Ромуло Галегос“ през 1972 г. Това е и единственият нефилмиран роман на Маркес.[2]

В превод на български език романът излиза през 1971 г.[3]

Създаване

Романът донася международна слава на писателя в контекста на магическия реализъм в латиноамериканската литература.[4] Метафорична интерпретация на колумбийската история от основаването ѝ до съвременната държава, „Сто години самота“ съживява различни местни митове и легенди чрез историята на семейство Буендия,[5] чиито поколения се преплитат с живота на страната и позволяват да бъдат разказани, макар и през кривото огледало на лингвистичната маска, историческите събития в съвременна Колумбия като конфликта от 19 век между привържениците и опонентите на либералната политическа реформа на колониалния начин на живот, бавното включване по пътя на прогреса с идването на железницата, киното и автомобила, Хилядодневната война (1899 – 1902),[6] икономическата хегемония на Юнайтед Фрут Къмпани в логиката на Доктрина „Монро“ и последвалата кървава репресия на стачката като политика на отношенията между правителството и работническата класа.[7]

„Сто години самота“ е окончателният резултат от дълъг процес, който писателят започва още като млад. Още през 1944 г. Гарсия Маркес е обсебен от изграждането на семейна история. Той публикува бележки за роман със заглавие „Къщата на Буендия“ (La casa de los Buendía, в Crónica n. 6, Barranquilla, 3 юни 1950 г.). Дълго време работното заглавие на творбата е „Къщата“, а негова линия дава началото на първия роман на автора – „La hojarasca“.[8]

След написването на „В лош час“ (La mala ora) писателят изживява творчески застой, защото си дава сметка, че делото на живота му е в процес на узряване. През 1965 г. той живее в Мексико Сити със съпругата и децата си. През януари, по време на празниците, по пътя към ваканционния курорт Акапулко, той внезапно разбира какъв трябва да бъде романът му, по-специално началните думи и първата глава; спира Опела си и казва на съпругата си, че най-накрая е намерил правилния стил за писане: ще използва повествователно-епичния тон, с който баба му му е разказвала фантастичните истории като малък.[9] Вкъщи той се заключва в кабинета си и пише в продължение на 18 месеца, молейки жена си да се погрижи за всичко; тя натрупва дългове от 12 хил. долара, докато романът не е готов.[8]

Повествование

Родословно дърво на Буендия

„Сто години самота“ е историята на седем поколения от сем. Буендия в измисленото градче Макондо в Карибска Колумбия. Стилът на романа, наречен впоследствие „магически реализъм", разказва за тайнствен и сегрегиран микрокосмос, в който разделителната линия между живите и мъртвите не е много ясна и на живите е даден трагичният дар на ясновидството, и всичко това се развива на фона на драматичното послание за изолация и изостаналост. Романът е разделен на глави, разделени с прекъсване на страницата, които не са номерирани или озаглавени. От основаването на Макондо до края му минават около 100 години самота, приблизително еквивалентни, в преобразената леща на авторовото въображение, на колумбийския период от 1830 г. (годината на основаване на Колумбия, символизирана от Макондо) до постбанановата икономическа депресия от 1930 г., както става видимо от малкото споменати исторически събития и използваните технологии.

Първо поколение

Буендия от първо поколение са главни герои на първа, втора и трета глава.

Прародителят и основател на Макондо Хосе-Аркадио Буендия и съпругата му (и негова първа братовчедка) Урсула Игуаран напускат града, в който живеят, след като той убива мъж, който се е подиграл на неговата сексуалност. Заедно с 21 приятели и техните семейства те се скитат из горите и блатата в продължение на 14 месеца в опит да достигнат бреговете на Атлантическия океан. Една нощ Хосе-Аркадио сънува град, направен от лед, и чува името „Макондо“, затова решава да спре по поречието на реката, където лагеруват.

Така се ражда Макондо – селище с 300 души население. Първият роден в него е вторият син на Хосе и Урсула – Аурелиано Буендия. Заобиколено от води и блата, Макондо е открито случайно от циганите на Мелкиадес, които дълго време са единственият му контакт с външния свят. Мелкиадес носи в Макондо очарованието на алхимията (Хосе-Аркадио жертва за формулата за производството на злато малкото съкровище на съпругата си) и съзнанието, че селото в джунглата е изостанало от прогреса.

След смъртта на Мелкиадес циганското племе прави представления със странности като машината за лед, която остава запечатана във въображението на малкия Аурелиано и която дава подтика за запомнящото се известно начало на романа, първият от много пролепсиси на разказа:

Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни онзи далечен подиробед, когато баща му го заведе да види леда.

Като младеж най-големият син на Буендия, който носи същото име като баща си – Хосе-Аркадио, има тайни любовни отношения с Пилар Тернера, млада, „прелъстена и изоставена“ жена, която работи в дома на Буендия. Тя очаква дете от него. Един ден обаче той се влюбва от пръв поглед в циганска девойка и бяга с номадското ѝ племе. Тръгнала да го търси, майка му Урсула (току-що родила третото си дете Амаранта) изчезва месеци наред и след завръщането си разкрива, че само на два дена път с пощенска кола от Макондо се намира друго градче. Макондо вече не е изолирано и в него идват хората, дошли от близкото градче заедно с Урсула. Междувременно Пилар Тернера ражда син на Хосе-Аркадио, когото нарича със същото име или накратко Аркадио, за да се различава от баща си и дядо си.

Един ден в дома на Буендия пристига почти 11-годишно сираче на име Ребека, изпратено от далечни роднини, които никой не помни, което обича да яде пръст и вар. Ребека е отгледана заедно с Аркадио, но носи със себе си заразната болест на безсънието, причиняваща освен това и прогресивна и тежка загуба на паметта. Поради това жителите на Макондо трябва да пишат бележки с името на нещата върху всеки обект за обща употреба и да съставят списък на ежедневните задачи, за да оцелеят. Те са спасени от циганина Мелкиадес, който се връща от мъртвите с лечебна отвара.

Макондо вече е свързано с останалата част от страната. Един ден в него пристига странна компания – дебела възрастна жена, издържана от внучката си, която е принуждавана да спи с десетки мъже на ден. 20-годишният Аурелиано Буендия се забавлява с момичето, без обаче да се възползва от сексуалните ѝ услуги.[10]

След контакта му с цивилизацията властите стигат до Макондо в лицето на управителя Дон Аполинар Москоте, който обаче е изхвърлен от Хосе-Аркадио Буендия (старши), когато иска да се разпорежда за цвета на къщите в селището, вкл. и за дома на Буендия, разширен и обновен за нарастналото вече семейство. Дон Аполинар се завръща със семейството и войниците си, за да се установи в Макондо, и сключва примирие с Буендия, а младият Аурелиано, който придружава баща си, се влюбва лудо в една от дъщерите му – 9-годишната Ремедиос.

Второ и трето поколение

От Глава 4 до Глава 9.

Аурелиано Буендия губи съня си заради Ремедиос Москоте. По време на лудостта си една нощ той се вмъква в стаята на Пилар Тернера и губи девствеността си от нея, след което моли родителите си да се ожени за дъщерята на Управителя. След шока и на двете семейства сватбата се отлага, докато Ремедиос не навлезне в пубертета.

Междувременно умира циганинът Мелкиадес, живущ в дома на Буендия.

Ребека и Амаранта също достигат възрастта на любовта и се влюбват в италианеца Пиетро Креспи. Той се появява в къщата на Буендия, за да инсталира механично пиано, закупено от Урсула и за да преподава модерни танци на момичетата. Италианецът отговаря на вниманието на Ребека, което поражда недоволството на нейната полусестра, която се кълне, че двамата никога няма да се оженят. Сватбите на Ребека и Аурелиано са насрочени за един и същ ден, но фалшиво писмо за смъртта на майка му кара Креспи да замине и сватбата се забавя.

Ремедиос се премества в къщата на свекърите си и се грижи за Хосе-Аркадио, когато старецът полудява и трябва да бъде вързан за дърво, говорейки на латински. Амаранта, разяждана от ревност, продължава да желае да се случи нещо ужасно, което да попречи на сватбата на Ребека с Пиетро, и храни намерението да я отрови в деня преди сватбата. Ремедиос и Аурелиано се женят. Ремедиос обаче умира с близнаци в утробата си. Амаранта има угризения на съвестта, а Аурелиано е сломен. Амаранта започва да се грижи за Аурелиано-Хосе като за свое дете.

Един ден внезапно у дома се завръща братът на Аурелиано и Амаранта – Хосе-Аркадио, великан с татуирано тяло, обиколил много пъти целия свят. Живее благодарение на сексуалната си надареност. Неговата полусестра Ребека, сгодена дълго време за Пиетро Креспи, се влюбва в него и се промъква в стаята му през нощта. Малко след това двамата се женят (свещеникът разкрива, че те не са кръвни брат и сестра) въпреки съпротивата на Урсула, която ги изгонва и те се преместват да живеят в друга къща. Излъганият в очакванията си Пиетро започва да се среща с Амаранта и я моли да се омъжи за него, но тя все протаква.

Междувременно политическата ситуация става драматична. След смъртта на младата си съпруга Аурелиано продължава да посещава къщата на тъста си дон Москоте, който му има доверие. Така Аурелиано става свидетел на изборна измама, при която либералните бюлетини са заменени с консервативни. Въоръженото въстание вече е започнало другаде и Аурелиано, след известно колебание, инициира бунт в Макондо: войниците на управителя са обезоръжени, но не докосват Дон Москоте. 21 млади мъже избягват заедно със самоназначилия се полковник Аурелиано Буендия. Това е същият брой мъже, които заедно с баща му са открили Макондо на брега на реката. Започва период на гражданска война.

Граждански войни

Дългата скоба на гражданските войни включва глави 6 – 9 и е открита с нещо подобно на второ начало, което е сред най-известните пасажи на колумбийския автор:

Полковник Аурелиано Буендия вдигна трийсет и две въоръжени въстания и ги загуби всичките. От седемнайсет различни жени му се родиха седемнайсет сина, които бяха избити, един след друг само за една нощ, преди най-големият да навърши трийсет и пет години. Измъкна се от четиринайсет покушения, от седемдесет и три засади и от един взвод за разстрел. Оцеля от товар стрихнин в кафето, достатъчен да убие кон. Отхвърли Ордена за заслуги, даден му от президента на републиката. Стигна до главнокомандуващ революционните сили с правосъдна и гражданска власт от едната граница до другата, и стана човекът, от когото най-много се страхуваше правителството, ала никога не позволи да му правят снимки.

Аурелиано дава управлението на Макондо на Аркадио, който се проявява като тиранин: премахва неделната литургия и управлява с укази. Kогато обаче решава да застреля дон Аполинар Москоте, баба му Урсула се намесва, за да ограничи властта му.

Амаранта разкрива на Пиетро Креспи, че няма намерение да се омъжи за него и младият италианец е толкова отчаян, че се самоубива. Амаранта е разяждана от разкаяние и изгаря ръката си на жарава; тя носи черна превръзка до смъртта си.

Аркадио, който не знае, че Пилар Тенера е негова майка, започва да изпитва сексуално влечение към нея. Очаква да спи с Пилар, но вместо това тя му изпраща младо момиче на име Санта София де ла Пиедад. От нея тайно му се ражда дъщеря, за която първоначално узнават само Хосе-Аркадио и жена му Ребека. Хосе-Аркадио е станал примерен семеен мъж, но незаконно заграбва съседските земи. Междувременно Аркадио успява да построи нова къща със заграбени обществени средства благодарение и на съучастието на баща си Хосе-Аркадио.

Войната не върви добре за либералите, а правителствената армия щурмува Макондо. След усилена съпротива Аркадио е заловен и разстрелян, оставяйки Санта София с дъщеричката им Ремедиос и бременна с близнаци. Войната свършва. Либералите се предават, полковник Аурелиано Буендия попада в плен и последното му желание е смъртната му присъда да бъде изпълнена в Макондо. При пристигането му майка му едва го разпознава. Враждебността на жителите е толкова осезаема, че войниците трябва да теглят жребий за имената на разстрелния отряд. По време на стрелбата капитан Карнисеро освобождава затворника и бяга с него и хората му.

Либералите договарят с правителството мир и влизане в парламента, но полковник Аурелиано Буендия се отрича от това и инициира серия от бунтове, които прерастват в тотална война. В Макондо идва военен кмет – полковник Монкада, който се отнася към гражданите с хуманност и уважение. Това обаче не попречва на Аурелиано, чиято победоносна армия се завръща в града, да спази решението на военния трибунал, който го осъжда на смърт.

Родоначалникът на рода Буендия – Хосе-Аркадио умира от старост и деменция, а синът му Хосе-Аркадио е убит мистериозно. Аурелиано-Хосе – син на полковник Аурелиано и на Пилар Тернера умира при разстрел. Една след друга 17 жени довеждат в дома Буендия момчета на различна възраст, за да бъдат те признати за деца на полковник Аурелиано, който по време на войната никога не се е отклонявал от обичая да приема момичета в палатката си, водени от майките им за подобряване на расата.

Войната отново все развива зле за либералите. Полковник Аурелиано Буендия е все по-самотен и ожесточен. Стига дотам, че позволява приятелят му от детските години Херинелдо Маркес да бъде осъден на смърт от военния съд за неподчинение, защото се противопоставя на маневрите на партийни политици, които се отказват от либералните идеали. Преди изпълнението на присъдата обаче полковникът страда от гузна съвест, освобождава своя приятел и двамата бягат заедно с намерението да сложат край на войната. От този момент нататък характерът на полковника се влошава още повече, военните действия се усилват с намерението да принудят правителството и либералната партия да преговарят. Примирието, което слага край на гражданските войни, е окончателно подписано в Нерландия близо до Макондо. Аурелиано Буендия подписва капитулацията,[11] след което се прострелва в точката, която неговият доктор уж е обозначил като сърцето му, което обаче не уврежда жизненоважен орган.

Четвърто и пето поколение

Глави 10 – 17.

Докато полковник Аурелиано Буендия се оттегля в къщата в Макондо, посвещавайки се на занаятчийското производство на златни рибки, трите деца на Аркадио и Санта София де ла Пиедад навлизат в юношеството: красотата на най-голямата дъщеря Ремедиос красивата е такава, та да накара всеки мъж да си загуби ума. Въпреки това у дома я смятат за умствено недоразвита поради наивността ѝ в междуличностните отношения и неграмотността ѝ. По-малките ѝ братя – близнаците Хосе-Аркадио Втори и Аурелиано Втори, родени след смъртта на баща им, вероятно са си разменили самоличността, т. к. първият е наследил физическите характеристики и характера на Аурелиано, а вторият прилича на Аркадио.

Почти 100-годишната баба на Ремедиос красивата – Урсула се съгласява внучка ѝ да бъде избрана за кралица на новоучередения карнавал в града. Славата му е такава, че привлича в Макондо и друга млада жена с приказна красота – Фернанда дел Карпио, в която се влюбва Аурелиано Втори и за която се жени впоследствие.[12]

Пристигайки в Макондо, Фернанда постепенно променя навиците на къщата на Буендия, въвеждайки спазването на религиозните предписания в ритъма на живота, а също и в брачната интимност: в това се постига известен баланс, когато съпругът ѝ успява да я убеди, че необикновената плодовитост на селскостопанските му животни, които носят голямо богатство на дома, се дължи на присъствието на неговата любовница Петра Котес. Фернанда му ражда две деца – Хосе-Аркадио, предопределен от ранна възраст за семинарията с надеждата да стане папа, и Рената–Ремедиос, наричана „Меме“.

Консервативното правителство решава да отпразнува мира и рождения ден на Аурелиано Буендия, като му присъжда медал за доблест, но възрастният полковник го отказва възмутен.

Междувременно прогресът идва в Макондо в лицето на железопътната линия. Градът се разраства, пристигат чужденци, които Аурелиано Втори кани на обяд. Сред тях е американецът г-н Браун, който популяризира навлизането на банановата компания. Земите около Макондо се считат за подходящи за отглеждане на плодове и много жители започват да работят за мултинационални компании. Американците изграждат отделно село с красиви къщи и независим живот. Те водят със себе си щастливи мъже. Когато едно дете е убито заедно с дядо си за дреболия, Аурелиано Буендия е възмутен до такава степен, че иска да начене нова всеобхватна война, за да прогони чужденците, но неговият приятел Херинелдо Маркес го кара да се откаже. В резултат на заплахите му за въстание всички негови незаконни деца (с изключение на първородния Аурелиано Амадор) са убити от въоръжени мъже за една нощ на няколко места в Колумбия.

Ремедиос красивата изведнъж се издига на небето в експлозия от светлина, заобиколена от пеперуди, след като е накарала няколко мъже да загубят ума си по нея. Аурелиано Буендия вече не напуска стаята си, където продължава да работи върху изработването на златни рибки, докато една сутрин не умира, докато излиза да уринира на двора. Правителството лицемерно обявява национален траур.

Меме е пораснала и е изпратена да учи в пансион по волята на майка ѝ Фернанда. За да запази единството на семейството, баща ѝ (който се премества да живее при любовницата си Петра Котес) се връща при съпругата си всеки път, когато Меме се прибира у дома през ваканция. Момичето се влюбва в Маурисио Вавилония, шофьор, който работи за банановата компания, и се среща с него в дома на Пилар Тернера.

Баба Урсула, която е на повече от 100 г., губи зрението си, но познава къщата толкова добре, че успява да скрие този факт от всички. Амаранта, вече остаряла и огорчена от десетилетия съжаления за самоубийството на Пиетро Креспи, получава от самата смърт предупреждение, че ще трябва да напусне този свят веднага щом приключи с тъкането на погребално платно, което се и сбъдва.

След като открива аферата на дъщеря си Меме, Фернанда съобщава за присъствието на крадец на пилета около къщата. Застрелян от пазач, докато се промъква през нощта в банята (където го очаква Меме), Маурисио Вавилония е парализиран за цял живот. Въпреки противопоставянето на съпруга си Фернанда затваря дъщеря си в манастир в студения град на планината, където е родена. Меме не проговаря до края на живота си. Няколко месеца по-късно монахиня довежда незаконно дете при Фернанда, което е кръстено Аурелиано. Фернанда го пази известно време, докато съпругът ѝ Аурелиано Втори не го открива.

Идването на банановата компания носи не само работа и благосъстояние, но и силно напрежение. Работниците се организират срещу ниските заплати и заплащането с ваучери, които да бъдат ползвани във фирмените магазини. Хосе-Аркадио Втори е един от най-видните синдикалисти и след кратък период в затвора е освободен. Следва вълна от стачки. Г-н Браун, принуден да подпише трудов договор, успява да го отмени, правейки се на умрял. Стачката се разраства. Властите казват на работниците да се съберат на гарата, за да отидат до столицата, понеже молбите им са приети, но работниците и техните семейства намират очакващите ги войски и картечници, които стрелят безразборно по тълпата. Хосе-Аркадио Втори се събужда облян в кръв във влак с 200 вагона, натоварени с трупове, отиващ към морето. Той скача от него и се прибира вкъщи, като казва на всички, че е имало над 3000 жертви, но никой не вярва в клането. Той се затваря в стаята на Мелкиадес и не я напуска до смъртта си, обсебен от спомена за отреченото клане.

Г-н Браун прави минимални отстъпки на работниците, като ги отлага докато дъждът спре. Същия ден обаче започва период на непрекъснат дъжд, който продължава почти 5 г. Полетата са наводнени и унищожени, животните се давят, къщите гният и се разпадат. Банановата компания се премества другаде. В края на дъждовете в Макондо остават само първоначалните му жители.

Както сама е предсказала, баба Урсула умира на около 120-годишна възраст. Аурелиано Втори има тумор в гърлото и седмица преди да умре, се връща у дома при жена си; в момента когато издъхва, брат му Хосе-Аркадио Втори умира на леглото си в стаята на Мелкиадес.

Шесто поколение

Глави 18 – 20.

Фернанда също умира в леглото си след дълга кореспонденция с „невидими лекари“, които стигат дотам, че „я оперират телепатично“. Тялото ѝ, дори в напреднала възраст, запазва цялата си красота непокътната. Децата получават новината за смъртта ѝ. Меме все още е заключена в манастир, Амаранта-Урсула е изпратена да учи в пансион в Брюксел, а Хосе-Аркадио се завръща у дома от Рим, където учи за папа. Всъщност той напусна семинарията само след година, без да уведоми майка си, и пребивава в малки наети стаички с група млади бохеми.

Обратно в Макондо Хосе-Аркадио става собственик на дневниците на майка си и открива, че Аурелиано, единственият оцелял в дома на Буендия, е незаконният син на сестра му Меме. Затваря го в стаята на Мелкиадес, където момчето се посвещава на изучаването на санскрит, за да преведе писанията на циганина. Хосе-Аркадио посреща в къщата някои млади хора от Макондо, с които се посвещава на пиянство и разгулен живот благодарение на откритото от тях съкровище от златни монети, заровено от баба Урсула в нейната стая – съдържанието на гипсова статуя, оставена от непознати през бурните години, когато всички чужденци са спирали в къщата на Буендия. Хосе-Аркадио изгонва приятелите си от къщата, но те се връщат през нощта и го удавят във водния резервоар, избягвайки със златната плячка.

Аурелиано остана сам със своите езотерични изследвания. Той намира книжарница в града, където се среща с четирима свои връстници, обичащи литературата,[13] докато Амаранта-Урсула не се завръща от Брюксел със съпруга си Гастон, отговорил на желанието ѝ да види отново родното си място, мислейки, че става въпрос за няколко месеца. Двамата се установяват в къщата, което разстройва Аурелиано, който, според семейната традиция на кръвосмесителна любов, губи ума си по леля си, с която е почти на еднаква възраст. След като се опитват да устоят на изкушението, двамата се предават. Гастон се завръща в Белгия, оставяйки ги на страстта им.

Трагедията надвисва над къщата на Буендия в Макондо. Полуразрушеното градче, лишено от влак и далеч от света, бавно се разпада под праха и слънцето. Пилар Тернера умира на над 140 г. като собственица на бордей, посещаван от Аурелиано и неговите литературни приятели. Амаранта-Урсула е бременна и се разделя със съпруга си с писмо. След като ражда момче, тя бавно умира от неспирен кръвоизлив и огорчена от факта, че новороденото има свинска опашка в долната част на гръбначния стълб поради кръвосмешението на родителите си.

Последният Аурелиано не забелязва, че къщата е нападната от армия мравки. Докато се надига ужасяващ вятър, който ще помете Макондо от лицето на земята и термитите отнасят детето, мъжът най-накрая успява да дешифрира кодираните свитъци на циганина Мелкиадес. Това е краят на Сто години самота за рода Буендия и град Макондо.

Исторически контекст

Реализмът на Гарсия Маркес се определя като „магически“, т. к. историите са реалистични, взети както от семейни събития, така и от колумбийската история, но и измислени, филтрирани през приказната и сюрреалистична латиноамериканска и лична авторова фантазия, обогатена по този начин с фантастични и легендарни събития.[14]

Критичната интерпретация на колумбийската история си служи с официалната история, за да измисли сегрегиран и жив свят, който остава дълго в паметта на читателя. Преди испанската колонизация на Америка регионът, отговарящ на днешна Северна Колумбия, не притежава култура, сравнима с тази на инкитеПеру), маите (в Централна Америка) или на ацтекитеМексико). Той е населен от местните народи на Тайрона и Муиска, организирани в кланове под монархия. През 1509 г. Васко Нунес де Балбоа основава селище, считано за първия град на Колумбия, авангард на испанската експанзия и завоевание.[15]

След завладяването на територията на Муиска от Гонсало Хименес де Кесада (1538) Богота става център на испанското колониално управление.[16] Съвсем скоро, през 1810 г., след разпадането на Испанската империя в Колумбия, провинциалните военни правителства успяват да оспорят политическата власт на националното правителство на Богота, но 6 г. по-късно, през 1816 г., монархическите сили на граф Пабло Морильо възстановяват испанското управление.

Основните исторически събития, филтрирани през въображението на автора, който изгражда върху тях сюрреалистична митология, често с времеви скокове, са:

  • Набезите на английски пирати по крайбрежието (1600); в романа нападенията на Франсис Дрейк над Риоача измъчват предците на Буендия
  • Основаването на съвременна Колумбия (около 1830 г.), след разпадането на Велика Колумбия от Симон Боливар, символизирано от основаването на Макондо и последвалите събития (пристигането на циганите, църквата и консервативния правителствен управител)
  • Хилядодневната война (1899 – 1901)[6] или 32-те въоръжени въстания на полковник Аурелиано Буендия, завършили с Мира в Нерландия (истинската капитулация на либералите, подписана в реално съществуващата бананова плантация, е в Нерландия на 24 октомври 1902 г. и впоследствие е ратифицирана през ноември на американски кораб)
  • Навлизането на технологиите и северноамериканците от мултинационалната Юнайтед Фрут Къмпани, представлявана от банановата компания на г-н Браун (нач. на 20 век); идването на прогреса е споменато в прочутото начало с леда.[17]
  • Първите политически убийства, наредени от правителството през 20-те г. на 20 век (клането на 17-те деца на полковник Аурелиано), кулминирали впоследствие с периода, наречен La Violencia
  • Клането на стачкуващите бананови работници от редовната армия (Санта Марта, октомври 1928) или клането, отречено от правителството, в което оцелява Хосе-Аркадио Втори (това е едно от малкото събития, които имат точна историческа дата заедно с договора от Нерландия)
  • Тропическите циклони с последващи катастрофални наводнения (4-годишният потоп, причинен от инженерите на компанията поради неспазване на някои профсъюзни споразумения: метафора за условията на околната среда на тропическите гори, унищожени за засяване на бананови дървета с катастрофални последици след типичните проливни дъждове за региона)
  • Икономическата депресия на банановите селища (сред които Аракатака, родният град на автора) след бума в началото на века (1928 – 1940, съответстващ на периода на ранната младост на Гарсия Маркес преди заминаването му за Европа).

Действащи лица

Родословно дърво на рода Буендия

Първо поколение

Хосе-Аркадио Буендия

Той е основоположникът на рода и на Макондо. Роден в Риоача, на младини се жени за Урсула Игуаран, въпреки че двамата са първи братовчеди. Тя е впечатлена от историята на една от лелите си, която също се омъжва за кръвен роднина, като по-късно ражда син със свинска опашка, въпреки че Хосе-Аркадио ѝ отговаря, че няма нищо против да му се раждат прасета, стига да могат да говорят.

Съпротивата на съпругата му да легне с него подхранва клюките за двойката до трагичния ден, когато Хосе-Аркадио печели в борби на петли срещу Пруденсио Агилар. Последният, ядосан от поражението, обижда противника, поставяйки под въпрос сексуалнатите му способности и Хосе-Аркадио го убива, пробивайки гърлото му с копие. През следващите месеци призракът на Пруденсио ядосва двамата със своите появи, дотолкова че Хосе-Аркадио, воден от разкаяние и от желанието си да му даде малко мир, решава да напусне Риоача. След като заравя копието и избива петлите си, Хосе-Аркадио, последван от бременната Урсула и 21 техни млади приятели, напуска безцелно селото.

От брака между Хосе-Аркадио и Урсула се раждат двама сина и една дъщеря, а още една дъщеря е осиновена. По време на миграцията в пустинята най-големият син на двойката – Хосе-Аркадио е роден напълно здрав. След почти 2 г. пътуване през масива Сиера Невада де Санта Марта Хосе-Аркадио Буендия сънува селище на речния бряг, където лагерува и решава да основе именно там Макондо. През следващите години той се налага като мъдър и безпристрастен авторитет на селището.

Всичко се променя с пристигането на група цигани начело с Мелкиадес, която показва всяка година най-различни изобретения, сред които са магнитът и телескопът. Така животът на Хосе-Аркадио Буендия започва да е погълнат от повече или по-малко заблудени научни експерименти, като напр. предложението да се обучи армията за „слънчева война“, което го кара да загуви представа отглеждането на децата му.

Върнат към реалността от жена си Урсула, той възвръща отговорността и властта си за доброто на семейството и се сближава отново с децата, които завежда в циганската палатка, за да им покаже още едно любопитно нещо: леда. Един ден, обсебен от времето, което не тече, Хосе-Аркадио проявява повече лудост, което принуждава семейството му да го върже за кестен. Там той остава години наред, безстрастен в присъствието на роднини, с намерението да разговаря с призрака на Пруденсио и да се изразява на латински до смъртта си.

Неговият призрак остава под кестена, видим за всички членове на семейството с изключение на полковник Аурелиано.

Урсула Игуаран

Тя е съпруга на Хосе-Аркадио Буендия, както и негова първа братовчедка. Характеризира се с умствена сила и голяма работоспособност, които запазва почти през целия си живот. От страх да роди деца със свинска опашка Урсула отказва да консумира брака си в продължение на няколко месеца; за да се предпази от съпруга си през нощта тя дори носи колана на целомъдрието, направен от майка ѝ.

Урсула живее между 115 и 122 г. и опознава практически всички членове на всички поколения на рода. Поради тази причина по време на старостта си тя има чувството, че времето никога не минава, дори стига дотам, че бърка правнуците си с мъртвите си деца (напр. се обръща към Аурелиано Вавилония, като го мисли за едноименния полковник). По време на дългия потоп, когато в Макондо вали непрестанно в продължение на 4 г., нейната слепота се увеличава, а умствената ѝ яснота намалява, но това не ѝ пречи да защити тайната на поверената ѝ по време на Хилядодневната война гипсова статуя на Св. Йосиф, пълна със златни монети.

Второ поколение

Хосе-Аркадио

Той е най-големият син на Урсула Игуаран и Хосе-Аркадио Буендия. Той се ражда по време на пресичането на масива Сиера Невада де Санта Марта (без свинска опашка, от което се е страхувала майка му) и наследява голяма воля и силна импулсивност на баща си.

По време на юношеството има връзка с приятелка на майка му на име Пилар Тернера, много по-възрастна от него, която е привлечена от големината на неговия мъжки атрибут, подсилен от разказа на майката му, която се опасява, че това е последица от кръвосмесителния ѝ брак. Остава ужасен, когато Пилар му казва, че е бременна. Влюбвайки се в циганка, той напуска Макондо заедно с кервана преди раждането на сина му Аркадио. Аркадио никога няма да разбере, че той е негов баща.

Появява се внезапно няколко години по-късно, изцяло променен: има мощна физика, тяло, покрито с татуировки, загорял тен, обиколил е света като моряк цели от 65 пъти, слави се с чудовищен апетит и с изключителна мъжественост.

Омъжва се след мълниеносен годеж за Ребека, неговата неродна сестра, която от години е сгодена за италианеца Пиетро Креспи. Поради срама от скандала майка им Урсула ги изхвърля от къщата. След брака става примерен съпруг.

Хосе-Аркадио узурпира земите на съседите си и това е благодарение на предложението на сина му Аркадио за създадаване на поземлен регистър. Заграбването на земите предизвиква недоволството на много съседи.

Той спасява брат си Аурелиано от разстрел.

Смъртта му остава единствената неразгадана мистерия в Макондо, т. к. е намерен убит, прострелян в ухото в банята, след което течащата му кръв се спуска чак до къщата на Буендия, докато жена му Ребека не забелязва нищо. Тленните му останки миришат силно на барут в продължение на много години до деня, в който инженерите от банановата компания не покрият гроба му с изливане на бетон.

Полковник Аурелио Буендия

Второ дете на Хосе-Аркадио и Урсула и брат на Хосе-Аркадио и на Ребека, той е първото дете, родено в Макондо. Напълно различен по характер от брат си, от ранна възраст има ясен и аналитичен поглед към нещата, както и малки способности на ясновидец. След пристигането на циганите той помага на баща си в златарската работилница, специализирана в производството на златни рибки.

След като пораства, се влюбва в Ремедиос Москоте – 9-годишна дъщеря на управителя на Макондо. Въпреки разликата във възрастта бракът е уреден, когато тя навлиза в пубертета, но младата му съпруга умира от естествен аборт на 14-годишна възраст. Аурелиано се затваря в дълбоко мълчание, което споделя със своя тъст.

След като е свидетел на фалшифициране на изборите от страна на консервативното правителство и на насилието на военните Аурелиано решава да се присъедини към либералната революция срещу режима по време на Хилядодневната война (в романа войната не трае 3 г., а 20). По време на военния си период той подклажда 32 неуспешни въстания и му се раждат 17 сина от 17 различни жени, които ще бъдат убити в зряла възраст.

Подобно на брат си той също има син от Пилар Тернера – Аурелиано-Хосе, убит при сблъсък с правителствени войници.

Уважаван дори от консервативните съперници, той оцелява в 4 атаки, 73 засади, опит за самоубийство с изстрел след Примирието от Нерландия и в разстрел, за да завърши дните си заключен в работилницата в изработване на златни рибки. След няколко изкушения да възобнови войната, за да изгони арогантната бананова компания и след смъртта на синовете си, убити от правителствени нападатели (с изключение на онзи, който бяга и е убит години по-късно), след като Аурелиано заплашва публично американците, възрастният полковник все още се опитва да популяризира всеобхватна война.

Правителството, въпреки че е негов противник, по случай юбилея за 25-годишнината от края на войната, нарича на негово име улица, но полковникът отказва всякакво признание. Умира от старост, облегнат на кестена, в деня в който циганите се връщат заедно с цирка.

Характерът на полковник Аурелиано Буендия е вдъхновен от либералния генерал Рафаел Урибе Урибе, който през 1899 г. се разбунтува срещу консервативното правителство, като поражда третата колумбийска гражданска война – Хилядодневната.[8]

Амаранта

Трето дете на Хосе-Аркадио и Урсула, тя живее, мразейки осиновената си сестра Ребека, защото в юношеството и двете са влюбени в италианеца Пиетро Креспи, дошъл в къщата на Буендия, за да сглоби механично пиано. Когато Пиетро Креспи се сгодява за Ребека, Амаранта ѝ се заклева, че ще предотврати брака им и дори си мисли да я отрови. Бракът няма да се състои, защото брат ѝ Хосе-Аркадио, напуснал преди години бащината си къща с циганска каравана, се връща у дома и се жени за Ребека.

Креспи се утешава, като прекарва времето си с Амаранта. Той иска ръката ѝ, но тя не се съгласява да се омъжи за него и това неволно го тласка към самоубийство. Измъчвана от угризения, тя изгаря ръката си върху жаравата и до смъртта си носи черна превръзка, за да покрие изгарянията в знак на траур. По-късно отхвърля предложението за брак и на Херинелдо Маркес, либерален полковник и приятел на брат ѝ Аурелиано.

Много близка до внуците си Аркадио и Аурелиано-Хосе и впоследствие до Хосе-Аркадио – син на Аурелиано Втори, тя не толерира фанатичната съпруга на Аурелиано Втори – Фернанда, с която скоро прекъсва отношения.

Умира при много специални обстоятелства, след като получава изключително точна поличба за собствената си смърт. Знаейки точния ден на смъртта си, тя събира цялата кореспонденция на селяните за починалите им близки. На посочената дата е много активна, така че хората си мислят, че това е шега, но тя умира, лежейки кротко в леглото си.

Ребека

Дъщеря на Никанор Улоа и Ребека Монтиел, родена в Манауре, тя е осиновена от сем. Буендия на 11-годишна възраст по искане на родителите ѝ, които твърдят, че са братовчеди на Урсула. Малкото момиче пристига у дома на Буендия, носейки чувал с костите им. Първоначално мълчалива и интровертна, тя има навика да се храни с пръст и да смуче палеца си. Преодолявайки този навик, възниква друг проблем: момичето страда от болестта на безсънието и заразява цяло Макондо.

В младежка възраст се влюбва лудо в Пиетро Креспи (и възобновява навика си да яде пръст), но страда от съперничеството на Амаранта, готова да направи всичко, за да ѝ попречи да се омъжи за италианеца. Годежът продължава няколко години поради траура за смъртта на Ремедиос и дългите строителни работи на християнския храм на отец Никанор Рейна. Всичко се променя, когато нейният нероден брат Хосе-Аркадио се завръща след дълго отсъствие: Ребека изпитва силно физическо влечение към него, отдава му се и двамата се омъжват. След изгонването им от майка им Урсула Ребека се грижи за поддържането на дома им, а след това и на къщата, построена от Аркадио.

След мистериозната смърт на съпруга си тя се затваря в непробиваемо уединение, възмутена от факта, че е заподозряна в убийството му. Само няколко пъти той се появява пред къщата, която се руши. Единственият човек, с когото има връзки, е вярната ѝ слугиня Аргенида, а два пъти се среща у дома си с полковник Аурелиано и със сина му Аурелиано Тъжни, и отказва предложението на Аурелиано Втори да се върне да живее със сем. Буендия. Урсула страда със закъснение от липсата на Ребека, защото нейният силен характер би попречил на семейството да изпитва такава дълбока самота.

Ребека е намерена мъртва в леглото си, свита като скарида, с оплешивяла от краста глава и с палец в устата, навик, който винаги е имала от първия си ден на пристигането си в Макондо.

Ремедиос Москоте

Най-малката дъщеря на Управителя на Макондо дон Аполинар Москоте, тя е 9-годишно момиче, по което (бъдещият) полковник Аурелиано Буендия е лудо увлечен. С големи усилия семейството ѝ успява да я подготви за сватбата, състояла се след настъпването на пубертета, и след първоначални трудности тя се интегрира успешно в сем. Буендия, привнасяйки в него ведрина. Не прави грешки на сватбената си церемония, грижи се за тъста си Хосе-Аркадио Буендия под кестена, както и за за отглеждането на малкия Аурелиано-Хосе, посредничи при споровете между Амаранта и Ребека.

Ремедиос умира в леглото сред куклите си на 14-годишна възраст поради спонтанен аборт на близнаците. Тази трагедия оставя незаличими следи в къщата: Амаранта чувства силно чувство за вина предвид желанието ѝ да се случи нещо сериозно, та бракът между Пиетро Креспи и Ребека да не се състои и защото по този начин тя би избегнала убийството на Ребека. По нареждане на Урсула, в допълнение към продължителния период на траур, в къщата е поставен дагеротипът на Ремедиос, осветяван от свещ, винаги запалена и за следващите поколения. Смъртта на Ремедиос вероятно се случва през 50-те г. на 19 век, т. к. дагеротипът е технология от 1839 г., донесена в Макондо от циганина Мелкиадес в предходното десетилетие.

Трето поколение

Аркадио

Пълното му име е Хосе-Аркадио и е син на Пилар Тернера и Хосе-Аркадио. Освен родителите, баба му Урсула и дядо му Хосе-Аркадио само полковник Аурелиано знае тайната на неговия произход (само при това условие Урсула го приема у дома). След това Аркадио е осиновен от баба си и дядо си и никога няма да разбере кои са истинските му родители, бидейки убеден, че е най-малкият син на Буендия.

Човек с голям практически усет и отлична култура, на него е поверена задачата да ръководи първото училище, построено в Макондо. С течение на времето става арогантен и самонадеян. Изпитва сексуално влечение към майка си Пилар Тернера (не знаейки, че му е майка) и тя, уплашена, го запознава с красивата Санта София де ла Пиедад, в която Аркадио се влюбва и от която има три деца.

Когато полковник Аурелиано заминава за фронта, той го назначава за граждански и военен началник на Макондо. Аркадио управлява селото по деспотичен и произволен начин, но е бит от баба си Урсула, след като се опитва да осъди на смърт дон Аполинар Москоте – консервативният тъст на Аурелиано.

Изправен пред поражението на либералите, той не приема предадената от полковника капитулация и защитава селото с няколко зле въоръжени мъже. Пленен жив, той е разстрелян от войниците под командването на капитан Роке Карнисеро (букв. „Месаря“ на испански).

Последната му воля касае децата му: първото, родено наскоро, иска да бъде наречено Урсула, но на разстрела сменя името с Ремедиос; второто, все още неродено дете, ако е момиче, желае да бъде наречено Ремедиос, а ако е момче – Хосе-Аркадио. Това негово желание е изпълнено само отчасти: най-голямата му дъщеря е наречена Ремедиос, след което Санта София де ла Пиедад ражда близнаци: Хосе– Аркадио Втори и Аурелиано Втори.

Аурелиано-Хосе

Син на Пилар Тернера и на полковник Аурелиано Буендия. За разлика от неродния си брат (и братовчед) Аркадио той знае кои са родителите му. Отгледан е първо от Аурелиано и Ремедиос, а след това от Амаранта, по която развива истинска сексуална мания: дезертира от армията и се връща в Макондо, за да я преследва, като дори е готов да отиде в Рим и да коленичи пред Папата, само и само да получи неговото разрешение за брак.

Една вечер майка му Пилар Тернера го предупреждава да внимава, след като му гледа на карти, но това е безрезултатно: капитан Акилес Рикардо, знаейки, че той е син на полковник Аурелиано Буендия, го застрелва, преди той самият да бъде убит от симпатизантите на полковника. Изстрелът е чут от Кармелита Монтиел, която очаква Аурелиано-Хосе в леглото. Той умира, без да знае, че в неговата съдба е записан съвместният живот с младата Кармелита, изпълен с онова щастие, което той не е могъл да има с Амаранта.

Санта София де ла Пиедад

Партньорка на Аркадио, тя е приета в къщата от Урсула с децата ѝ след смъртта му. Тя е мълчалива и трудолюбива жена и като млада е доста красива. Работи много в семейната сладкарница с Урсула, където произвежда карамелни животни. Подобно на Урсула тя надживява децата си и един ден напуска къщата на Буендия, уморена и остаряла, за да не се появи никога повече.

17-те мъже на име Аурелио

Когато полковник Аурелиано Буендия поема командването на либералните въоръжени сили, той често има авантюри с различни жени, често само за една нощ (майките ги изпращат в леглото на воина за подобряване на расата). Освен Аурелиано-Хосе полковник Аурелиано Буендия има и 17 сина, а семейството му узнава за това едва когато майките ги довеждат един след друг в Макондо, за да бъдат кръстени „Аурелиано“. Никой не се съмнява в бащинството, понеже те са дошли на света по същия начин като баща им, т.е. с отворени очи като възрастни и с духа на самота, характерен за полковника. Амаранта би искала да ги отгледа, но никоя от майките не ѝ го позволява. Всяко от децата взима фамилията на майка си.

По време на юбилея в чест на полковник Аурелиано всички те се срещат в Макондо и по повод Пепеляна сряда са отведени от Амаранта в църквата на отец Антонио Изабел: свещеникът прави на челата им пепелен кръст, който се оказва незаличим. Само един от тях – Аурелиано Тъжни остава в Макондо и създава фабрика за лед. Години по-късно, с пристигането на банановата компания, Аурелиано Ръж, Aурелиано Резач и Аурелиано Аркайа също се местят в Макондо.

След насилието на войниците и на охраната на компанията срещу жителите старият полковник Аурелиано публично заплашва, че ще въоръжи синовете си, за да премахне гринговете чрез ново въстание. Малко след това почти всички 17 негови сина са убити (вероятно от политическите противници на полковника), разпознати благодарение на кръста на челото. Само един от тях – Аурелиано Амадор успява да избегне засадата и се връща много години по-късно в Макондо, когато в къщата на Буендия живеят само Хосе-Аркадио и Аурелиано Вавилония. Те не го разпознават и го изхвърлят обратно на улицата, където двама държавни агенти го застрелват в кръста на челото, завършвайки по този начин клането, останало недовършено години по-рано.

Четвърто поколение

Ремедиос красивата

Най-голямата дъщеря на Аркадио и Санта София де ла Пиедад, от детството си тя се отличава с изключителната си красота, която кара мъжете да губят ума си, поради което баба ѝ не я оставя да напуска къщата, освен за да отиде на литургия с покрито с було лице. Ремедиос живее в свой собствен свят, храни се без прибори, прекарва часове в банята и остава неграмотна; решава проблема с облеклото просто като си шие конопено палто, без да носи нищо отдолу.

Митът за нейната красота става легендата за смъртоносната течност, която преследва мъжете. Всъщност четирима от претендентите ѝ умират, въпреки че Ремедиос изобщо не се интересува от любов или секс. Един следобед тя се издига на небето пред учудените погледи на останалите жени в къщата, вземайки със себе си чаршафа, който простира. Хората говорят, че е избягала с момче и че семейството е искало да спаси честта.

Гарсия Маркес каза, че възнесението на Ремедиос красивата е история, която баба му е разказвала, когато е бил малък; за него това е бил реален факт и едва когато пораства, научава истината за любовното бягство от нач. на 20 век в Колумбия, покрито с историята за чудото. Това означава, че метафорите в романа са верни за фантазията, но символични за реалността.[18]

Аурелиано Втори

Син на Санта София Де ла Пиедад и на Аркадио Буендия, той е брат близнак на Хосе-Аркадио Втори. Има бурен и импулсивен характер и по-здрава конструкция от брат си, подобна на тази на Хосе-Аркадиевците от рода, дотолкова че да накара човек да повярва, че като дете се е разменил с брат си.

Жени се за Фернанда дел Карпио, но цял живот има връзка с любовницата си Петра Котес, единствената му истинска любов, която смята за талисман за икономическите си начинания. Той става много богат благодарение на плодовитостта на едрия му рогат добитък. Има голяма жизненост и прекарва времето си в свирене на акордеон по празненства и в участия в гигантски гастрономически предизвикателства.

Изпада в затруднение по време на дългия потоп, който причинява смъртта на животните в стадото му. Когато се разболява от рак на гърлото, той губи ораторската си способност при организирането на томболи, които са се превърнали в новия му икономически ресурс, и съответно уважението на жителите на Макондо. Умира от болестта си едновременно с близнака си Хосе-Аркадио. Двете тела обаче се разменени в ковчезите поради невнимание на пияните приятели на Аурелиано Втори.

Хосе-Аркадио Втори

Син на Санта София Де ла Пиедад и на Аркадио Буендия, той е брат близнак на Аурелиано Втори. Урсула вярва, че двамата братя са се разменили като деца, защото Хосе-Аркадио развива характеристиките на Аурелиановците – меланхоличен и спокоен нрав и по-стройна физика от Хосе-Аркадио.

Като момче често ходи на църква. Първоначално се занимава с бойни петли, после с навигация, впускайки се в неуспешна инициатива, целяща да свърже Макондо с морето чрез канал. Той успява да построи само малък воден поток, през който пристига сал, пълен с френски проститутки.

В крайна сметка Хосе–Аркадио Втори работи като началник на отдел в банановата компания на сеньор Браун, където става синдикален лидер. Той играе важна роля по време на стачката на банановите работници и е единственият оцелял от клането на работниците от армията, което официалната история изтрива изцяло. След като се буди в товарен влак с 200 вагона, пълни с трупове, за да бъдат хвърлени в морето, той е шокиран от това ужасно преживяване. Така и не се възстановява и подобно на прадядо си частично губи контакт с реалността, заявявайки, че всяка вечер влакът тръгва към морето, пълно с мъртъвци. Той се скрива, бягайки от войниците, които търсят всички синдикалисти, в стаята на циганина Мелкиадес в къщата на Буендия, отказвайки да я напусне. Само там се чувства защитен и прекарва остатъка от живота си, опитвайки се да дешифрира свитъците на циганина и обучавайки племенника си Аурелиано (Вавилония).

След като е станал свидетел на стрелба, той е обсебен от страх да бъде погребан жив (вярвайки, че осъденият все още е жив, т.к. е починал с отворени очи), и иска тялото му да бъде заклано преди погребението. Умира без причина в същото време, в което умира и братът му близнак.

Фернанда дел Каприо

Последната потомка на благородническо семейство, доведено до бедност, тя живее в суров град във вътрешността на страната. Отведена е в Макондо по случай карнавала с обещание за трона на Мадагаскар. Там е избрана за кралица на карнавала заедно с Ремедиос красивата и нейната фантастична красота очарова Аурелиано Втори, вече романтично свързан с Петра Котес. Младежът тръгва да я търси в градовете на платото и се жени за нея.

Поради напредналата възраст на Урсула, покорността на Санта София де ла Пиедад, взаимната неприязаност с Амаранта и постоянните отсъствия на съпруга ѝ (който прекарва по-голямата част от времето си с любовницата си Петра Котес, чиято компанията предпочита), Фернанда поема юздите на къщата на Буендия, затваряйки я за света и създавайки стая за децата си с изображения на светии в естествен размер. От брака си с Аурелиано Втори тя ражда три деца: Хосе-Аркадио, Рената-Ремедиос (наричана „Меме“) и Амаранта-Урсула.

Набожна жена с горд характер, отгледана в религиозно и аристократично семейство, Фернанда има строг и авторитарен характер. От една страна тя поверява здравето си на кореспонденция с „невидими лекари“, от друга страна се противопоставя на любовта между дъщеря ѝ Меме и скромния механик Маурисио Вавилония. След като Маурисио е уцелен от изстрелите на охраната на дома ѝ, оставайки парализиран, Фернанда принуждава дъщеря си да се уедини в манастир, твърдейки пред съпруга си, че волята на Меме е да стане монахиня. Когато малко по-късно монахиня довежда сина на Меме Аурелиано Вавилиония, Фернанда го принуждава да прекара цялата си младост в къщата, срамувайки се от извънбрачния му произход. Само през последните месеци от живота си го държи не толкова строго.

Умира в леглото си с внука си Аурелиано до себе си, който поддържа трупа с живачни измивания в продължение на четири месеца в очакване на завръщането на сина ѝ Хосе-Аркадио.

Пето поколение

Хосе-Аркадио

Отгледан от Амаранта, той дълго време храни обич към своята пралеля, което води до физическо привличане подобно на случилото се с Аурелиано-Хосе. Урсула решава, че детето трябва да започне да се отдаде на религиозно учение, за да стане папа. Хосе-Аркадио е изпратен в Рим, където обаче изобщо няма да поеме обетите, напуска семинарията и пропилява парите, които семейството му праща. Той се връща в Макондо след смъртта на майка си Фернанда.

Екстравагантен и самотен, той презира Аурелиано Вавилония, защото е извънбрачен син, дори като последният му става приятел. Намира чувалите със златните монети от статуята на Свети Йосиф, скрити от Урсула под леглото му, и това става пред очите на някои момчета, негови спътници във веселието. Те го убиват докато се къпе, за да му откраднат съкровището.

Рената-Ремедиос (Меме)

Дъщеря на Аурелиано Втори и на Фернанда дел Карпио, тя е образована като дете в семинария, ръководена от монахини, и е научена да свири на клавесин. Въпреки твърдото си католическо възпитание тя наследява жизнеността на баща си, с когото, след завръщането си в Макондо, изгражда силни отношения.

Весело момиче със свободен начин на живот, тя се влюбва в младия механик Маурисио Вавилония, на което се противопоставя майка ѝ Фернанда поради пролетарския му произход. Превърнала се напълно покорна поради болката от инвалидността на любимия, ранен от охраната, докато се опитва да влезе през нощта в стаята ѝ, тя е отведена в манастир от майка си. Рената ражда в манастира син от Маурисио, който е доведен у дома на Буендия от монахиня. Меме умира от старост много години по-късно в Краков под фалшиво име и без никога да спре да мисли за Маурисио.

Амаранта-Урсула

Трето дете на Аурелиано Втори и на Фернанда дел Карпио, тя е изпратена да учи в Брюксел от баща си, който, загубил древното богатство, придобито от добитъка, прави саможертва, за да събере необходимите пари. След завръщането си в Макондо с белгийския си съпруг Гастон Амаранта-Урсула е жена с разкрепостен менталитет, любителка на модата и танците.

В Колумбия обаче тя се влюбва в племенника си Аурелиано Вавилиония, когото смята за свой осиновен брат.

Умира след раждането на последния представител на рода Буендия.

Шесто поколение

Аурелиано Вавилония

Син на Меме и на Маурисио Вавилония, той е роден, докато майка му е затворена в манастир. Монахиня го отвежда в къщата на баба му Фернанда, която го държи сегрегиран у дома (и дори мисли да го удави). Аурелиано вярва, че е осиновен син на Фернанда, която винаги се държи студено с него, и на Аурелиано Втори, и че е намерен в плаващ кош в реката. Без да знае нищо за произхода си, той казва на всички, че се казва Аурелиано Буендия, подобно на полковника. Отгледан е от Санта София де ла Пиедад и образован от Хосе-Аркадио Втори. Като дете Аурелиано напуска къщата само веднъж: спира на верандата, но веднага бива отведен вътре. След смъртта на Фернанда той остава сам с върналия се от Рим Хосе-Аркадио, който се държи студено с него. Постепенно обаче се заражда приятелство, макар че то трае много кратко поради убийството на Хосе-Аркадио.

Като възрастен Аурелиано напуска къщата често, предимно за да отиде в книжарницата на Каталонския мъдрец, където си купува книги, за да дешифрира санскритските пергаменти на циганина Мелкиадес. Невероятно културен човек и физически много подобен на полковник Аурелиано Буендия, той познава цялата Енциклопедия Британика, намерена в къщата, и необяснимо как дори неща, които не са написани там. На тези, които го питат как го прави, той отговаря с „Всичко се знае“.

В книжарницата той среща четирима приятели: Алваро, Херман, Алфонсо и Габриел, с които ходи по проститутки в различни публични домове. По-специално е свързан с Габриел, с когото споделя тайната на „влака на мъртвите“, в който се е събудил Хосе-Аркадио Втори, в което никой друг не вярва. Аурелиано има за своя любима антилската проститутка Нигроманта, след което се влюбва в леля си Амаранта-Урсула, която счита за осиновена сестра и на която признава за своята потисната страст.

След смъртта на любимата си и на сина си Аурелиано той загива в урагана, който унищожава Макондо, докато чете пергаментите на Мелкиадес, в които е предсказана цялата история на семейство Буендия на санскрит, когато се провъзглася окончателната съдба на селото и неговите жители:

Обаче преди да стигне до крайния стих, вече бе разбрал, че никога няма да излезе от тази стая, тъй като бе предвидено, че градът на огледалата ще бъде сринат от вятъра и заличен от паметта на хората в мига, в който Аурелиано Вавилония доразгадае пергаментите, и че всичко написано в тях е неповторимо от край време и завинаги, защото родовете, осъдени на сто години самота, нямат друга възможност върху земята.

Седмо поколение

Аурелиано

Син на Аурелиано Буендия (Вавилония) и на Амаранта-Урсула. Майка му би искала да го нарече Родриго, докато баща му решава да го нарече Аурелиано, надявайки се, че той ще спечели 32-те войни, загубени от неговия съименник полковник. Роден е със страховита свинска опашка поради кръвосмешението на родителите му, въпреки че е „единственият от един век, създаден с любов". Баща му го намира мъртъв в деня след раждането му, разкъсан от червени мравки, както е предсказано в свитъците на Мелкиадес: „Първия от рода, вързан за едно дърво, и последния го ядат мравките.“

Герои, непринадлежащи към сем. Буендия

Пруденсио Агилар

Развъжда бойни петли и живее в Риоача по времето, когато Урсула и Хосе-Аркадио Буендия живеят там. След като губи петел в битката с Хосе-Аркадио, Пруденсио публично поставя под съмнение неговата мъжественост (по онова време Хосе-Аркадио Буендия и Урсула все още нямат деца). Като отмъщение Хосе-Аркадио го убива, пробивайки гърлото му с копие.

Пруденсио се връща под формата на плачещ призрак, а Хосе-Аркадио, потиснат от угризения на съвестта, убива всичките си петли, погребва копието и напуска Риоача с Урсула. Призракът на Пруденсио обаче го преследва до смъртта му.

Мелкиадес

Циганин, който представлява връзката на Макондо с останалия свят по време на основаването му. Той е причината за самотата на Хосе-Аркадио Буендия, който вместо да се грижи за общото благо се посвещава на екстравагантни и безполезни експерименти.

Именно той спасява Макондо от болестта на безсънието, давайки на жителите противоотрова срещу забравата.

След години на отсъствие, през които е смятан за мъртъв (самият той казва, че е възкръснал), Мелкиадес се връща в Макондо и остава в къщата на Буендия, като се заключва, без никога да излиза от стаята си, където се посвещава на пророчеството за края на рода. В последните си години Аркадио специално се грижи за него, който го придружава всеки четвъртък, за да се изкъпе в реката. Когато Мелкиадес се удавя, Хосе-Аркадио се опитва да го съживи с живачни пари, като единственият ефект е да напълни тялото му със сини мехурчета. След 72 часа безрезултатни опити, когато къщата е нападната от чумна миризма, Хосе-Аркадио позволява да погребат неговия приятел.

Мелкиадес е първият, погребан в гробището в Макондо, открито с тържествено погребение. Дори и след смъртта му духът му остава в стаята, използвана само като склад за 72 нощни гърнета, закупени, когато Меме кани съучениците си у дома. Неговото присъствие остава завинаги в къщата на Буендия и е усещано само от Аурелиано Втори и Аурелиано Вавилония. Неговото пророчество е ключовият елемент за края на романа.

Пилар Тенера

Пилар Тернера е приятелка на Урсула. Братята Хосе-Аркадио и Аурелиано изпитват физическо привличане към нея като младежи и тя ражда две деца от тях: Аркадио и Аурелиано-Хосе.

Тя е описана като жена, която се отличава с гръмотевичния си смях, чиято сила обаче постепенно намалява с годините. Има дарбата да чете бъдещето на карти и на няколко пъти и по различни причини членовете на семейство Буендия се обръщат към тази ѝ способност.

В доста напреднала възраст става мадам на „зоологически публичен дом“ (публичен дом с прилежащ зоопарк), посещаван от Аурелиано Вавилония и неговите приятели. Умира на 145 г. и по нейна воля е погребана седнала на стол.

Дон Аполинар Москоте

Баща на Ремедиос Москоте, той е привърженик на консервативната партия. Той е човекът, назначен от управителното правителство на Макондо. Смятан за маргинална фигура на политическата сцена в страната, участва в различни ситуации, за да даде конкретен принос за консервативния проект.

Никанор Улоа и Ребека Монтиел

Биологичните родители на Ребека Буендия умират преждевременно. Когато пристига в Макондо, Ребека носи със себе си чувал с останките им. По-късно са погребани близо до гробницата на Мелкиадес.

Пиетро Креспи

Добре изглеждащ италианец, който се установява в Макондо, откривайки магазин за продажба на музикални инструменти и играчки на пружина, по-късно управляван от по-малкия му брат Бруно. За първи път влиза в контакт с Буендия, за да сглоби механично пиано в дома им и впоследствие с уроците по танци на Ребека и Амаранта, които се влюбват в него.

Отвръща на чувствата на Ребека, за която се сгодява. Любовта им обаче е осуетена от ревността на Амаранта, лудо влюбена в него до такава степен, че тя се кълне пред сестра си, че ще трябва да премине през трупа ѝ, за да може да се омъжи.

Годежът му с Ребека се проточва твърде дълго първо поради траура за смъртта на Ремедиос, след това поради строителството на първата църква в Макондо и накрая поради фалшивата новина за смъртта на майката на Пиетро. Така при завръщането на неродния ѝ брат Хосе-Аркадио Ребека се влюбва в него и напуска Пиетро.

Креспи започва да се среща с Амаранта, но когато иска ръката ѝ, тя изненадващо му се отказва. След като отчаяно се опитва да я убеди, Пиетро Креспи прерязва вените си.

Той е персонаж, много отдалечен от останалите и неслучайно често го наричат просто „италианецът“, за да се подчертае не толкова географското разстояние, колкото културното многообразие. Винаги елегантно облечен, в жилетка дори с карибската жега, той е чувствителен мъж със забулена носталгия по дома, която сублимира в колекцията му от снимки от Италия. Той кара цял Макондо да остане будно една нощ, малко преди самоубийството си, когато прави серенада на Амаранта с цитрата, по начин, който „не заслужаваше този свят“ и пее с „глас, несравним с нищо на земята по любовния си плам".

Херинелдо Маркес

Приятел и другар по оръжие на полковник Аурелиано Буендия, той се влюбва в Амаранта, която обаче упорито го отхвърля. Той е първият, който се уморява от гражданската война, в която рискува да бъде застрелян от Аурелиано. Вече стар отказва последното предложение на полковника да грабне отново оръжието. Героят вероятно е вдъхновен от полковник Николас Маркес Мехия, дядо на автора, ветеран от Хилядодневната война в редиците на Колумбийската либерална партия, който наистина се отказва примирието на Нерландия и отдаваните му отличия от правителството.[19]

Петра Котес

След като е любовница на Хосе-Аркадио Втори, тя става истинската голяма любов на Аурелио Втори. Весела и страстна, за разлика от резервираната му съпруга Фернанда, тя се радва на компанията на последния много по-често от Фернанда. Аурелиано Втори смята чара ѝ за носещ късмет на неговите икономически дейности. На нея силно се противопоставя Фернанда, която дори не ѝ позволява да види трупа на любимия си за последен път и я пази в тайна заради отмъщение чак до смъртта си.

Мистър Хърбърт и сеньор Браун

Мистър Хърбърт е поканен на обяд от Аурелиано Втори, а Джак Браун е президент на банановата компания, идва от Пратвил, Алабама и се премества в Макондо със семейството си в стъклен вагон. Компанията дава работа на много местни работници, но нарушава живота на града с изграждането на квартал, ограден с бодлива тел и електричество, стопанисван от въоръжените пазачи, които вършат злоупотреби и тормозят хората.

Сеньор Браун става приятел с веселия Аурелиано Втори, макар и за кратко. Когато работниците, подстрекавани от Хосе-Аркадио Втори, стачкуват, армията ги изтребва. Браун и компанията напускат Макондо по време на дъждовете след решението да отговорят на някои по-ограничени искания на работниците.

Маурисио Вавилония

Тайната любов на Меме, той идва от скромно семейство и работи като шофьор и механик във фирмата за банани; характеризира се с особено присъствие на жълти пеперуди, които хвърчат около него. Въпреки че бащата на Меме – Аурелиано Втори, е за тайната връзка, когато майка ѝ Фернанда разбира за нея, намира пазачи, които да пазят къщата. Една вечер, докато Маурисио се опитва да стигне до Меме през покрива, той е уцелен от пазач в гръбначния стълб и е парализиран. Вече бременната от него Меме никога повече няма да види любимия си, защото е принудена от майка си да влезе в манастира. Маурисио умира от старост години по-късно, без да се е поместил от леглото си, и никога няма да се запознае със сина си Аурелиано.

Гастон

Съпруг на Амаранта-Урсула, Гастон е белгиец, с когото тя се запознава по време на следването си в Брюксел. Двамата пристигат в Макондо и той си мисли, че ще си тръгнат след няколко месеца. Среща се обаче с ентусиазма на съпругата си, която не възнамерява да напусне страната; Гастон възнамерява да закупи самолет, за да започне транспортен бизнес в Колумбия.

Той напуска страната след няколко години, за да следи работни проекти в Белгийско Конго. В Леополдвил получава писмо, в което Амаранта-Урсула потвърждава своята любов и нетърпението да го види отново, но в противоречие със себе си тя му разкрива неспособността си да живее без Аурелиано. Гастон ѝ отговаря, като пожелава същото щастие на двамата, каквото е имал той самият по време на краткия си брак. Амаранта-Урсула е унизена от студенината на съпруга си, което разкрива как Гастон не е чакал нищо друго освен претекст, за да прекрати връзката. Месеци по-късно Гастон ѝ пише ново писмо, в което я моли да му изпрати единственото нещо, останало в Макондо, което има сантиментална стойност за него – неговият велосипед.

Нигроманта

Антилска цветнокожа проститутка с надарена физика, тя е първата жена, обичана от Аурелиано Вавилония.

Мъдрият каталонец

Той е собственик на хаотичната книжарница, посещавана от Аурелиано Вавилония, както и неуморен писател, пристигнал в Макондо по времето на банановата компания. Връща се в Каталония по време на окончателния упадък на Макондо и взима със себе си на доста дълго пътуване три неразделни сандъка с негови писания. Води кореспонденция с Аурелиано. Персонажът е вдъхновен от каталонския изгнаник Рамон Виниес, който през 50-те г. на 20 век събира в Баранкиля група млади интелектуалци, сред които и Гарсия Маркес.[8]

Алваро, Алфонсо, Габриел и Херман

Те са единствените приятели на Аурелиано Вавилония, с които той дели времето си между библиотеката на Мъдрия каталонец и последните публични домове в Макондо. Четиримата са вдъхновени от писателите от Групата от Баранкиля: Алваро Сепеда Самудио, Алфонсо Фуенмайор, Херман Варгас и самият Габриел Гарсия Маркес. Алваро напуска Макондо след напускането на книжаря, наставник на групата, и си купува вечен билет за безкрайно пътуване с влак, от което изпраща пощенски картички до оцелелите си приятели. Херман и Алфонсо си тръгват неочаквано и безследно. Габриел (вероятно съименник на автора, бидейки правнук на полковник Херинелдо Маркес) е най-важният приятел на младия Аурелиано Вавилония, единственият жив човек, който не поставя под съмнение клането на работници на гара Макондо. Печели състезанието на френско списание и заминава за Париж. Той е един от малкото жители на Макондо, които оцеляват при разрушаването на градчето.

Други персонажи

  • Мерседес: не много разговорлива аптекарка, годеница на Габриел; героиня, вдъхновена от съпругата на писателя – Мерседес Барча Пардо.
  • Рафаел Ескалона: истински музикант, приятел на автора, определен като „племенник на епископа“.
  • Полковник Лоренцо Гавилан: революционер, приятел на Хосе-Аркадио Втори, персонаж от новела на Карлос Фуентес, приятел на Гарсия Маркес; той е ветеран от Мексиканската революция от 1910 г. и е убит от армията заедно със стачкуващите синдикалисти и работници
  • Отец Никанор Рейна: първият свещеник на Макондо, изгражда селската църква, като събира пари със своята демонстрация на левитация с помощта на шоколад; след това е заменен от отец Коронел, известен като „Кутрето“,[20] впоследствие от отец Антонио Изабел,[21] след това за кратко от младия отец Аугусто Анхел[22] и накрая – от анонимния енорийски свещеник с артрит от времето на Аурелиано Вавилиония.
  • Хосе Ракел Монкада: консервативен губернатор на Макондо по време на войната, прострелян от либералите, но считан за човек, достоен за уважение от всички.
  • Патриша Браун: дъщеря на Джак Браун, ръководител на банановата компания, приятелка на Меме Буендия.
  • Ампаро Москоте: сестра на Ремедиос, съпруга на полковник Аурелиано и приятелка на Ребека, след това се жени за Бруно Креспи, брат на Пиетро.
  • Бруно Креспи: брат на Пиетро, става богат търговец.

Характеристики и основни теми

Стил

Стилът на писане е опростен и приказен. Разказът е бърз и изпълнен със събития: в малко редове са събрани раждания и смърт, събития, в които героите са обрисувани с малко щрихи, и винаги кратки описания, често само на техния характер.

Второстепенните персонажи са почти винаги единствено наименувани и понякога се връщат десетки страници по-късно, за да преминат, така както са се появили – като функционални за наратива. Имената на героите (особено мъжките) са често подобни едно на друго, в състояние са да объркат читателя. Авторът изтъкава сюжет, понякога преплетен със собствената му семейна и литературна история. Разказвачът е външен и всезнаещ, налице са сюжетни преплитания и отклонения.

Съдържанието е в типичния стил на латиноамериканския магически реализъм и е повлияно от многобройни писатели и автори, сред които Уилям Фокнър, Франц Кафка, Хорхе Луис Борхес, Софокъл, Херман Мелвил, Хуан Рулфо, Вирджиния Улф, Мигел де Сервантес, както и от сюрреализма, експресионизма и европейския романтизъм.

Езикът и формалната техника на испанската магическо-реалистична школа, към която принадлежи авторът, се колебаят между грубостта, рафинираността и обратното развитие на синтаксиса, и са длъжници на Ърнест Хемингуей, Греъм Грийн, а за по-изисканите части – на необароковия стил на декадентството[23] на френския писател Жорис-Карл Юисманс под влиянието на испаноамериканския писател модернист Вентура Гарсия Калдерон, от своя страна вдъхновен от Жорис-Карл Юисманс и от Оскар Уайлд, особено от готическите части на „Портретът на Дориан Грей.[24][25]

Гарсия Маркес принадлежи към поколение, което възстановява романтичния фентъзи наратив като този на Е.Т.А. Хофман, в който свръхестественото се появява сред нормалното, придавайки му усещане за отчужденост, и романтиката – стилът на лиричните, епичните и митологичните стихотворения, на мода до зората на съвременния роман през 18 век, когато особената смесица от реалност и фантазия е изместена в литературата на готическия роман на Е.Т.А. Хофман, Хорас Уолпоул, Ан Радклиф, Мери Шели, Матю Грегъри Луис и Чарлз Робърт Метюрин – автор на „Скитника Мелмот“ и прачичо на Оскар Уайлд. Пример за това е легендата за Скитника евреин или тази за Франсиско Човека, която смътно напомня на „Балада за Стария моряк“ на Самюъл Тейлър Колридж, легенди и персонажи, цитирани от Маркес в „Сто години самота“; описанието на погребалния и призрачен град Фернанда, напомнящ на европейската готическа фантастика; епизодът с Фернанда и невидимите лекари; призраците, които съжителстват с живите в дома на Буендия (тема, вдъхновена от ясновидството на бабата на писателя); мистериозното и паранормално убийство на Хосе-Аркадио.[26][27]

Самота

Самотата в заглавието на романа е състоянието на всеки човек в един микрокосмос, в който живите се вълнуват и воюват, без да се придвижат от една и съща точка, а мъртвите се връщат на земята като силуети, толкова самотни и покрусени, че в крайна сметка стават приятели с онези, които са били най-големите им врагове в живота (като напр. Пруденсио Агилар).

Финалното послание, което дава целия смисъл на човешката трагедия, показва как всички събития, преживяни от героите, водят до това последният представител на рода Буендия да разбере степента на невъзможността за развитие. Това обаче идва твърде късно, защото точно в момента, в който той стига до откритието, че Стоте години самота са си стрували (дешифрирането на пергаментите на Мелкиадес), влиза в ход „божественото“ наказание под формата на библейски вятър, който помита всички следи от селището и неговите жители.

Накратко, става въпрос за хоровата история на семейство Буендия, пренаселен кръстопът от надежди, желания и мечти... семейство, така пропито със силни чувства, но и толкова затворено в своите ефимерни илюзии, че потъва в най-обезсърчаващата и непоправима самота.

Изолирани от останалия свят, представителите на Буендия стават все по-самотни и егоистични. С всеки от тях, живеещ сам за себе си, те стават представители на аристократичния, владеещ земите елит, дошъл да господства в Латинска Америка в съответствие със смисъла на латиноамериканската история, символизиран в романа. Тази егоцентричност е особено въплътена в персонажите на Аурелиано, който живее в свой собствен свят, и в Ремедиос красавата, която невинно унищожава живота на четирима мъже, влюбени в нея, защото живее в различна реалност поради това, което за някои е аутизъм. В целия роман изглежда, сякаш никой герой не може да намери истинската любов или да избегне разрушителността на собствената си егоцентричност.[28]

Егоизмът на сем. Буендия в крайна сметка е разбит от някога повърхностните Аурелиано Втори и Петра Котес, които откриват чувството на взаимна солидарност и радостта да помагат на хората в нужда по време на икономическата криза в Макондо. Двамата дори намират любовта и техният модел се повтаря от Аурелиано Вавилония и Амаранта-Урсула, които имат дете и майката е убедена, че това ще бъде ново начало за някогашното надменно сем. Буендия. Детето обаче се оказва чудовище с прасешка опашка, от което се страхуват. Въпреки това появата на любовта представлява промяна за Макондо, макар и такава, която води до неговото унищожение. Тя идва да измести традиционния егоизъм на Буендия и отразява появата на социалистическите ценности като политическа сила в Латинска Америка, сила, която ще помете Буендия и реда, който те представляват. Краят на „Сто години самота“ би могло да бъде желателно предсказание на Гарсия Маркес, известен социалист, за бъдещето на Латинска Америка.[28]

Реалност и измислица

Много е трудно да се установи ясната граница между изключително фантастичния характер на наратива и реалните аспекти, с които е проникнат той. Много събития са силно повлияни от колумбийската история от втората половина на 19 век, особено гражданските войни и периодът на банановата компания (нужно е да се отбележи, че в целия роман името на нацията не се споменава, защото в първия период на романа Колумбия не е известна с това име). Съществува освен това връзка със събитията, местата и хората от биографията на Гарсия Маркес, преобразени в разказа: Аракатака напр., където е израснал писателят, е тъжен град след банановия бум подобно на Макондо в периода на Аурелиано Вавилония. Може да се обобщи, че в романа е отразена по фантастичен начин реалността на Колумбия и Южна Америка между 19 век и 30-те г. на 20 век.

Има доста епизоди, чрез разказа за които авторът ни въвежда в свят, в който ежедневието е съпътствано от почти магически събития: появата на призрака на Пруденсио Агилар (в случая границата между живота и смъртта не е толкова ясна), левитацията на отец Никанор Рейна или ясновидската способност на полковник Аурелиано Буендия, появата на призрака на Мелкиадес (който по-късно твърди, че се е върнал към живота след смъртта си от треска в Сингапур), възнесението на небето на Ремедиос красивата, появата на Скитника евреин, тайнственият вятър, който разрушава селото, потопът, траещ повече от 4 г., дъждът от малки жълти цветя, падащи цяла нощ върху селото и др. Всички те са свръхестествени събития, но в такъв контекст те се смесват с ежедневието и не предизвикват конфликти между онези, които им вярват и онези, които не им: това са събития, които просто се случват.

Романът е известен пример за магически реализъм. Тези истории вероятно са вдъхновени от разказаните от бабата на автора в голямата къща, където е израснал. Освен това някои герои носят имената и фамилиите на реални хора от неговото семейство: Маркес, Габриел, Игуаран, Котес. Второстепенният герой Габриел е внук на стария либерален полковник Херинелдо Маркес (бойният другар на Аурелиано Буендия), точно както истинският Гарсия Маркес е внук на либерален полковник – Николас Маркес Мехия. Майката на Маркес вдъхновява персонажа на Урсула. Романът също така говори за болестта на безсънието, която заличава спомените, и за колективната забрава на историческите факти, емблематична за Латинска Америка, която вече не помни миналото си, но вероятно е и вдъхновена от болестта на Алцхаймер, често срещана в сем. Маркес.[29]

Гарсия Маркес съчетава реалното с магическото чрез използването на тона и наратива. Поддържайки един и същ тон в целия роман, той кара необикновеното да се размие с обикновеното.[30] Неговата кондензация и вял начин на описване на събитията кара необикновеното да изглежда по-малко забележително, отколкото е в действителност, като по този начин перфектно смесва реалното с магическото. Подсилването на този ефект се постига от неудивеният тон, с който пише книгата. Писателят ограничава способността на читателя да поставя под съмнение събитията от романа, но го кара да постави под въпрос границите на реалността. Освен това поддържането на един и същ разказвач в целия роман запознава читателя с гласа му и го кара да свикне с необикновените събития в романа.[31]

Психоаналитични и езотерични теми

Някои критици подчертават, в допълнение към историческата и социална тема, кръговата концепция за времето[32] (непрекъснатото настояще), нарушена единствено от пророчеството на Мелкиадес, многобройните препратки към алхимията и езотеризма, структуралистката литературна игра, скриваща значения, психоаналитичните теми за кръвосмешението (фройдисткият Едипов комплекс), разглеждани като самоунищожение на родословието, неизбежно за онези, които не се откриват за света, юнгианските антропологични архетипи и символи, разпръснати по страниците на романа, любовта и смъртта. Самият Гарсия Маркес посочва като един от неговите източници на вдъхновение (и не само за този роман) трагедията на СофокълЕдип цар“ с нейните теми за кръвосмешението и пророчеството.[33][34]

Елитарност

Тема на романа е и елитарността на сем. Буендия. Габриел Гарсия Маркес показва своята критика към латиноамериканския елит чрез историите на членовете на семейство с висок статус, които по същество са влюбени в себе си, до степен, че не могат да разберат грешките от миналото си и да се поучат от тях. Буквалната любов на сем. Буендия към себе си чрез кръвосмешение не само показва как елитите се смятат за стоящи над закона, но също така разкрива колко малко се учат от своята история.[35] Хосе-Аркадио Буендия и Урсула се страхуват, че, т. к. връзката им е кръвосмесителна, детето им ще има анималистични черти. Въпреки че това не става, последното дете от рода Буендия – Аурелиано има прасешка опашка и тъй като родителите му не познават историята си, те не знаят, че такъв страх е съществувал и преди и че премахването на опашката би довело до смъртта на детето. Това говори за това как елитите в Латинска Америка не предават историята, която ги помни негативно. Освен това сем. Буендия не може да спре да отдава почит на себе си чрез назоваване на децата си с едни и същи имена отново и отново. „Хосе-Аркадио“ се появява 4 пъти в родословното дърво, „Аурелиано“ – 22 пъти, „Ремедиос“ – 3 пъти, а „Амаранта“ и „Урсула“ – по 2 пъти.

Непрекъснатите препратки към разтегнатия дом на Буендия напомнят за идеята за Голяма къща, хасиенда, голямо земеделско стопанство, в което елитни семейства живеят и управляват своите земи и работници. В Колумбия, където се развива романът, Голямата къща е известна с това, че е едноетажно жилище с много спални, салони, кухня, килер и веранда – всичките области на домакинството на Буендия, споменати в книгата.[36]

Книгата се фокусира изцяло върху едно семейство сред многото жители на Макондо като представяне на това как най-бедните от латиноамериканските села са били подчинени и забравени в цялата история на Латинска Америка.[35]

Макондо

Макондо е името на въображаем град сред колумбийската гора, в който се случват събитията от романа. По отношение на географското местоположение авторът ни дава някои следи, които ни позволяват да локализираме селото на или близо до полуостров Гуахира. То не е далеч от брега на Карибско море и експедицията, водена от Хосе-Аркадио Буендия, тръгва от Риоача и отива в Сиера за почти 2 г. Предполага се, че селото се е намирало на няколкостотин километра южно от Риоача, близо до масива Сиера Невада де Санта Марта и до град Аракатака – родното място на писателя.

Топографско вдъхновение

Що се отнася до произхода на самото име на селото, Макондо е и името на едно от банановите селища, обитавано от американците близо до Аракатака, пред което минава малкият Габриел Гарсия Маркес, когато заедно с майка си отива на гости на нейни роднини. Това е село, оградено с бодлива тел (като градчето на банановата компания), през която той зърва друга, непозната за него реалност, красиви и елегантни жени, които живеят в различни къщи и водят различен начин на живот, място с различен закон и начин на живот.[37] Вероятно дава това име на градчето на Буендия, защото представлява идеалното село за детето, станало писател.

Точното географско местоположение обаче няма голямо значение за сюжета, като се има предвид, че всички събития се случват в Макондо, с изключение на онези, свързани с войните на полковник Аурелиано или когато се дава описание на градчето, от което идва Фернанда и където Аурелиано Втори отива да я търси, и място на манастирското уединение на Меме.

Това, което се забелязва с напредване на повествованието, е развитието, което селото претърпява: първоначално е съставено от около 20 къщи от кал, които се увеличават и биват изградени от тухли, след това идват бетонните подове, покривите са от цинк, след което към Макондо се присъединява цитаделата на банановата компания, заобиколена от електрифицирана мрежа. Животът в селото също оживява (особено на улицата на турците). Първоначално откъснато от останалия свят (понеже няма дори пощенска станция), до него достига ЖП линия. По времето на банановата компания и след (фалшивото?) клане на нейните работници започва фаза на упадък. Следващият (и много дълъг) потоп води до разрушението на много къщи (вкл. и тази на Буендия) и до изоставяне на други. Освен просперитета си жителите губят и спомените си до следобеда в който, докато Аурелиано Вавилония дешифрира последните пергаменти на Мелкиадес, бурен вятър помита селището от лицето на земята.

Атмосферата на романа, неговата възбуждаща сила, неговите образи, универсалността на основната тема (самотата), правят Макондо митично място.

Вътрешни препратки

В разказа на романа за гражданската война и последвалия мир има многобройни споменавания за пенсиите на ветераните, които не пристигат, което е препратка към една от по-ранните творби на Гарсия Маркес от 1961 г. „Няма кой да пише на полковника“ (El coronel no tiene quien le escriba). В последната глава на романа творецът се позовава на романа „Игра на дама“ (Rayuela) на аржентинския писател Хулио Кортасар в следния ред: „... в стаята, която миришеше на варен карфиол, където Рокамадур трябваше да умре“ (стр. 412). Рокамадур е измислен герой от романа на Кортасар, който наистина умира в описаната стая. Гарсия Маркес също така се позовава на две други основни творби на латиноамерикански писатели: „Смъртта на Артемио Крус“ (La Muerte de Artemio Cruz) от 1962 г. на мексиканския писател Карлос Фуентес и „Векът на просвещението“ (El siglo de las luces) от 1962 г. на кубинския писател Алехо Карпентиер.

Редакционен и критически прием

Приятелят на Гарсия Маркес – Карлос Фуентес, който прочита предварително някои глави, пише ентусиазирана статия, която създава определени очаквания. Друга предварителна информация се появява в списания в Мексико и Колумбия и дори в Mundo Nuevo, публикувано в Париж за емигранти.

На Южноамериканското издателство в Буенос Айрес, което му предлага препечатка на предишните романи, писателят предоставя ръкописа на „Сто години самота“.

Първото издание е разпродадено за 15 дни, а за няколо месеца се появяват 18 чуждестранни договора за превод.[8] Книгата печели международно признание: френската Награда за най-добра чуждестранна книга (Prix du Meilleur livre étranger) за 1969 г., Международната награда за роман „Ромуло Галегос“ за 1972 г., италианската награда „Chinciano“, американската Books Abroad/Neustadt International Prize for Literature. Освен това Гарсия Маркес получава и почетна докторска степен от Колумбийския университет в Ню Йорк. Тези награди поставят основата за Нобелова награда за литература на писателя за 1982 г.

По време на IV Международен конгрес по испански език, проведен в Картахена през март 2007 г., романът е избран за втората по важност творба, писана някога на испански, предшествана само от „Дон Кихот дела Манча“.

Адаптации

Въпреки че „Сто години самота“ оказва голям ефект върху литературния свят и е най-продаваното и най-превежданото произведение на автора, то не е филмирано, защото Гарсия Маркес никога не се съгласява да продаде правата за филм. На 6 март 2019 г. синът му Родриго Гарсия Барча обявява, че Нетфликс разработва сериал, базиран на книгата, който би трябвало да излезе през 2020 г.[38]

Вижте също

Бележки

  1. „Сто години самота“ – най-влиятелната книга за последния четвърт век Архив на оригинала от 2016-07-07 в Wayback Machine., статия в сайта www.pogled.info Архив на оригинала от 2010-04-19 в Wayback Machine., класация на литературното списание Wasafiri, от 2009 г.
  2. Голямото четене Архив на оригинала от 2010-01-31 в Wayback Machine., кампания на БНТ за любимите романи на българските читатели.
  3. Маркес Г.,Сто години самота, София: изд. Отечествен Фронт, 1971, прев. Р. Стоянов
  4. The Modern World. Web, www.themodernword.com/gabo/. April 17, 2010
  5. McMurray, George. Reality and Myth in García Márquez' 'Cien años de soledad'. The Bulletin of the Rocky Mountain Modern Language Association, Vol. 23, No. 4 (Dec., 1969), pp. 175 – 181
  6. а б На испански: Guerra de los mil días е гражданска война, водена между 1899 и 1902 г. в новородената Република Колумбия, в която се включва Панама, по онова време колумбийски департамент, а Консервативната партия и Либералната партия със съответните им радикални граници се противопоставят една на друга.
  7. Wood, Michael. Gabriel García Márquez: One Hundred Years of Solitude. Cambridge University Press, 1990. ISBN 0-521-31692-8.
  8. а б в г д Rosalba Campra, note a Opere narrative. Meridiani Mondadori, 1987. ISBN 88-04-55136-4. с. 990.
  9. Olga Martínez Sasi, Gabriel García Márquez, su vida, su historia, в El Colombiano, 2007
  10. Въпреки че името ѝ не се споменава, това са Ерендира и нейната баба, чиято история ще бъде разширена и обогатена в основната история, съдържаща се в следващата колекция на писателя, озаглавена „Невероятната и тъжна история на непорочната Ерендира и нейната безчувствена баба“.
  11. Тук се появява набързо главният герой на повестта на Маркес „Никой не пише на полковника“ в лицето на младия неназован офицер, който дава революционната каса срещу издаването на разписка.
  12. В описанието на мрачния и тъжен град на Фернанда дел Карпио се разпознава Zipaquirá, древен колониален град недалеч от столицата на Колумбия Богота, където Гарсия Маркес посещава религиозно училище.
  13. 4-мата приятели на Аурелиано са групата, с която дружи писателят в Баранкиля: писателят Alvaro Cepeda Samudio, журналистите Germán Vargas и Alfonso Fuenmayor и самият Гарсия Маркес. В последната част на романа, където се говори за шестото поколение Буендия (и следователно съвременно на автора) нарастат препратките към реално съществуващи лица: аптекарката „с тайнствена красота на нилска змия“ от гл. 18 е съпругата на писателя Mercedes Barcha Pardo.
  14. Elena Clementelli, Gabriel García Márquez, da IL CASTORO, NUMERO 95, NOVEMBRE 1974., архив на оригинала от 10 август 2014, https://web.archive.org/web/20140810043207/http://ebooks.gutenberg.us/Wordtheque/it/AAABGD.TXT, посетен на 28 октомври 2020 
  15. Simons, Geoffrey Leslie. Colombia: A Brutal History. Saqi, 2004. ISBN 0-86356-758-4.
  16. Rausch, Jane M. Colombia: Territorial Rule and Llanos Frontier. University Press of Florida: 1999.
  17. Хосе-Аркадио Буендия води двамата си сина, за да научат за леда в циганския цирк, точно както бащата на Гарсия Маркес го завежда да види лед в централата на Юнайтед Фрут Къмпани.
  18. Elena Clementelli, Gabriel García Márquez, da IL CASTORO, NUMERO 95, NOVEMBRE 1974., архив на оригинала от 10 август 2014, https://web.archive.org/web/20140810043207/http://ebooks.gutenberg.us/Wordtheque/it/AAABGD.TXT, посетен на 28 октомври 2020 
  19. Eric L. Reinholtz, Bloom's How to Write about Gabriel Garcia Marquez, pag. 82
  20. Персонажът на свещеника, наречен Кутрето, първоначално от Макондо и върнал се в града в расо, след като е служил като офицер в либералната армия, е взет от романа на Гарсия Маркес „Мъртви листа“.
  21. Отец Антонио Изавел присъства в романа „В лош час“ и в два разказа – „Вдовицата Монтиел“ и „Погребението на мама Гранде“.
  22. Отец Анхел присъства без кръщелното си име в три предходни разказа.
  23. Il decadentismo
  24. E. Cicogna, Introduzione a Cent'anni di solitudine, Mondadori, 1967
  25. Verity Smith, Encyclopedia of Latin American Literature, Routledge, p. 346
  26. [„The Modern World“. Web, www.themodernword.com/gabo/]. April 17, 2010
  27. S. Righini, Messico e Nuvole Архив на оригинала от 2021-01-21 в Wayback Machine., Il Tiro Magazine
  28. а б Bell-Villada, Gene H. (2002). Gabriel García Márquez's One Hundred Years of Solitude: A Casebook. Oxford University Press. ISBN 0-19-514455-4.
  29. Garcia Marquez ha l'Alzheimer?
  30. Gullon, Ricardo. „Review: Gabriel García Márquez & the Lost Art of Storytelling“. Diacritics, Vol. 1, No. 1 (Autumn, 1971), pp. 27 – 32.
  31. Wood, Michael (1990). Gabriel García Márquez: One Hundred Years of Solitude. Cambridge University Press. ISBN 0-521-31692-8.
  32. Митът за вечното завръщане.
  33. Introduzione a Cent'anni di solitudine, Mondadori
  34. Edipo e Medea fuori dal tragico
  35. а б Elsey, Brenda. „One Hundred Years of Solitude.“ History of Latin America 1810-Present. Hofstra University. Adams Hall, Hempstead. 3 March 2020. Lecture.
  36. Meade, Teresa A., 1948- (19 January 2016). A history of modern Latin America : 1800 to the present (Second ed.). Chichester, West Sussex. ISBN 978-1-118-77248-5. OCLC 915135785.
  37. Dedalus. Cent’anni di solitudine // Архивиран от оригинала на 4 mart 2016. Посетен на 29 октомври 2020. Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine.
  38. Netflix to adapt One Hundred Years of Solitude by Gabriel García Márquez // The Guardian. 7 март 2019. Посетен на 30 октомври 2020.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Cent'anni di salitudine“ и страницата „One Hundred Years of Solitude“ в Уикипедия на италиански и английски език. Оригиналните текстове, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за творби създадени преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналните страници тук и тук, за да видите списъка на техните съавтори. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.

* * *

Амаранта-Урсула се завърна с първите декемврийски ангели, подблъсвана от платноходни бризи и повела съпруга си вързан през врата с копринена връв. Появи се без никакво предизвестие, с рокля в цвят на слонова кост, наниз бисери, стигащ почти до коленете, пръстени от изумруди и топази, а косата — кръгла и права и завършваща на ушите с криле на лястовица. Мъжът, за когото се бе оженила преди шест месеца, беше зрял фламандец, строен, с вид на мореплавател. Трябваше само да блъсне вратата на гостната, за да разбере, че нейното отсъствие е било по-продължително и смазващо, отколкото предполагаше.

— Боже мой — извика тя повече зарадвана, отколкото обезпокоена, — как се вижда, че няма жена в тая къща!

Багажът не се побираше в пруста. Освен старинния сандък на Фернанда, с който я пратиха в колежа, носеше два високи дрешника, четири големи куфара, торба за чадърчетата против слънце, осем кутии с шапки, исполинска клетка с половин стотица канарчета и велосипеда на мъжа си, разглобен в нарочен калъф, позволяващ да го носи като виолончело. Не си даде нито ден почивка след дългото пътешествие. Тури си някакъв износен платнен комбинезон, който бе занесъл съпругът заедно с други дрехи на моторист, и подхвана ново преустройство на къщата. Разгони червените мравки, които вече се бяха домогнали до пруста, възкреси розовите храсти, изскубна от корен буренака и наново пося папрат, ореган и бегонии в саксиите по перилото. Оглави група дърводелци, ключари и зидари, които закърпиха пукнатините на подовете, наместиха врати и прозорци, подновиха мебелите и белосаха стените отвън и отвътре, тъй че три месеца след нейното пристигане отново се дишаше оня въздух на младост и веселие, който съществуваше по времето на пианолата. Никога в къщата не бяха виждали някого с по-добро настроение по всяко време и при всякакви обстоятелства, нито някой по-готов да пее и танцува и да хвърля на бунището вкиснатите неща и обичаи. С едно бръсване на метлата тя приключи с погребалните спомени и купищата безполезни джунджурии и прибори за суеверие, които се трупаха из ъглите, и запази единствено, от благодарност към Урсула, дагеротипа на Ремедиос в салона. „Гледайте какъв разкош — викаше тя, примряла от смях. — Прабаба на четиринайсет години.“ Когато един зидар й разказа, че къщата е обитавана от бродници и единственият начин да ги изплашат е да търсят съкровищата, които са оставили заровени, тя отвърна, сред гръмък смях, че не вярва в мъжки суеверия. Беше толкова непринудена, толкова равноправна, с толкова съвременен и волен дух, че Аурелиано не знаеше какво да прави с тялото си, когато я видя да пристига. „Страшен си! — извика тя, щастлива, разтворила прегръдки: — Гледайте колко е пораснал моят обожаван людоед!“ Преди той да се опомни, тя бе сложила плоча на преносимия грамофон, който донесе, и се мъчеше да го научи на модерните танци. Принуди го да смени охлузганите панталони, наследени от полковник Аурелиано Буендия, подари му младежки ризи и двуцветни обувки и го избутваше на улицата, когато се застояваше много в стаята на Мелкиадес.

Действена, дребна, неукротима като Урсула и почти тъй красива и предизвикателна като Ремедиос, тя беше надарена с рядък усет да изпреварва модата. Когато получаваше по пощата най-новите кройки, те й служеха само да потвърди, че не е сбъркала с моделите, които измисляше и които шиеше с първобитната ръчна машина на Амаранта.

Бе записана за всички списания за мода, художествена информация и лека музика, които се печатаха в Европа, и само им хвърляше по един поглед, за да види, че по света нещата вървят така, както тя си ги въобразява. Неразбираемо беше жена с онзи дух да се е върнала в едно мъртво селище, потиснато от праха и горещината, и още по-малко с мъж, който имаше пари в излишък, за да живее добре в коя да е част на света, и който я обичаше толкова, че се беше подчинил да бъде развеждан от нея с копринената връв. Обаче с изтичане на времето ставаше по-очевидно намерението й да се заседи, тъй като не замисляше други кроежи освен дългосрочни, нито пък вземаше решения, които да не са насочени към търсене на удобен живот и спокойни старини в Макондо. Клетката с канарчетата показваше, че тия намерения не бяха необмислени. Спомнила си, че майка й беше разправяла в едно писмо за изтреблението на птиците, тя бе забавила пътуването няколко месеца, докато намери кораб, който да има престой в Щастливите острови, подбра двайсет и пет чифта най-нежни канарчета, за да посели отново небето на Макондо. Това бе най-жалкото от многобройните й неуспели начинания. След размножаването на птиците Амаранта-Урсула ги пускаше по двойки и те повече се бавеха да се почувствуват свободни, отколкото да избягат от селището. Напразно се мъчи да ги навикне с птичарника, който Урсула построи при първото възобновяване. Напразно им подправи кълчищени гнезда по бадемовите дървета, ръси алпистово семе по покривите и дразни пленниците, та техните песни да разубеждават бегълците, защото последните се издигаха при първия опит и правеха кръг в небето само колкото да намерят посоката за връщане в Щастливите острови.

Година след завръщането, макар и неуспяла да завърже приятелство, нито да уреди веселие, Амаранта-Урсула продължаваше да вярва, че е възможно да изтръгне онова общество, избрано от неволята. Гастон, съпругът, внимаваше да не й противоречи, макар още от гибелното пладне, когато слезе от влака, да разбра, че решението на жена му е предизвикано от привидение на носталгията. Убеден, че то ще бъде разгромено от действителността, дори не се потруди да сглоби велосипеда, а се хвана да преследва най-светливите яйца между паяжините, които зидарите отбрулваха, и да ги отваря с нокти, губейки по цели часове да съзерцава с лупа мъничките паячета, излизащи от вътрешността им. По-късно, повярвал, че Амаранта-Урсула продължава с преустройствата само за да не падне по гръб, реши да сглоби пищния велосипед, чието предно колело беше много по-голямо от задното, и се посвети да хваща и препарира що туземно насекомо намираше околовръст, и го изпращаше в буркани от мармалад на своя някогашен професор по естествена история в Лиежкия университет, където бе карал висш курс по ентомология, въпреки че преобладаващото му призвание беше на въздухоплавател. Когато караше велосипеда, носеше панталони на акробат, чорапи на шотландски гайдар и детективско бомбе, но когато ходеше пеша, обличаше се безупречно в дрехи от суров лен, с бели обувки, копринена джувка, гарсонетка и ракитова пръчка в ръката. Имаше бледи зеници, които подчертаваха неговия вид на мореплавател, и мустачки с катеричи косъм. Макар че беше поне петнайсет години по-възрастен от жена си, младежките му вкусове, бдителната му решимост да я ощастливи и добродетелите на добър любовник запълваха разликата. В действителност всички, които виждаха онзи четирийсетгодишен мъж с предпазливи навици, с връв на врата и циркаджийски бициклет, не биха могли да помислят, че той има договор за буйна любов с младата съпруга и че двамата отстъпваха пред взаимната неотложност в най-неподходящи места и където ги изненадваше вдъхновението, както правеха, откак бяха почнали да се виждат, и то със страст, която течението на времето и все по-невероятните обстоятелства задълбочаваха и обогатяваха. Гастон не само беше свиреп любовник, с неизчерпаема мъдрост и въображение, но беше може би първият мъж в историята на вида, който направи спешно приземяване и без малко не се преби с годеницата си само и само да се любят в едно поле с теменуги.

Бяха се запознали три години преди да се оженят, когато спортният двуплощник, с който правеше пируети над колежа, където учеше Амаранта-Урсула, подхвана едно безстрашно извъртане, че да избегне дръжката на знамето, и първобитният скелет от брезент и алуминиева хартия остана да виси за опашката върху кабелите за електрическа енергия. Оттогава, без да обръща внимание на шинирания си крак, той отиваше в края на седмицата да вземе Амаранта-Урсула в религиозния пансион, където тя винаги живя и чийто правилник не беше толкова строг, колкото желаеше Фернанда, и я отвеждаше в своя спортен клуб. Започваха да се любят на 500 метра височина в неделния въздух на ландите[1] и се чувствуваха толкова по-обвързани, колкото по-мънички ставаха съществата върху земята. Тя му говореше за Макондо като за най-светлото и блажено селище в света, и за една огромна къща, ухаеща на ореган, където искала да живее до старини с един верен съпруг и двама неукротими сина, които да се наричат Родриго и Гонсало, и в никакъв случай Аурелиано и Хосе-Аркадио, и една дъщеря, която да се нарича Вирхиния, и в никакъв случай Ремедиос. С такова копнеещо упорство бе възкресила превъзнесеното от носталгията селище, че Гастон разбра — тя не би искала да се омъжи, ако не я заведеше в Макондо. Съгласи се, както се съгласи по-късно за връвта, защото помисли, че това е някаква мимолетна приумица, която би било по-добре да надхитри овреме. Но когато изтекоха две години в Макондо и Амаранта-Урсула си беше все тъй доволна, както и първия ден, той започна да проявява признаци на безпокойство. По онова време вече бе изпрепарирал що насекомо има за препариране из областта, говореше испански като матерен език и бе разгадал всички кръстословици в списанията, които получаваше от пощата. Нямаше за повод климата, че да избърза с връщането, защото природата го бе дарила с колониален черен дроб, който издържаше без вайкания подиробедния зной и водата с червеи. Толкова му харесваше местната креолска храна, че веднъж изяде наниз от осемдесет и две яйца на игуана. Амаранта-Урсула в замяна караше да й донасят с влака риби и морски безгръбначни в кутии с лед, консервирани меса и плодове в сиропи, единственото, което можеше да яде, и продължаваше да се облича по европейската мода и да получава кройки по пощата, въпреки че нямаше къде да иде, нито на кого да гостува, и че по онова време мъжът й нямаше настроение да оценява късите й рокли, килнатите филцови шапки и седем пъти преметнатите огърлици. Нейната тайна изглежда се състоеше в това, че винаги намираше начин да бъде заета, разрешавайки домашни въпроси, които самата тя създаваше, и вършейки зле някои неща, които поправяше на другия ден с пагубна грижовност, която би накарала Фернанда да мисли за наследствения порок да се създава, за да се разваля. Веселбарският й нрав тогава беше все така буден, че щом получеше нови плочи, канеше Гастон да остава в гостната до късна доба, за да упражняват танците, които нейните приятелки от колежа й описваха с чертежи и които обикновено свършваха с любовни игри във виенските столове-люлки или на голия под. Единственото, което й липсваше, за да бъде напълно щастлива, беше раждането на децата, но зачиташе договора, сключен с мъжа й, да не ражда, преди да се навършат, пет години от женитбата.

Търсещ нещо, е което да запълни мъртвите си часове, Гастон обикновено прекарваше утрото в стаята на Мелкиадес, при саможивия Аурелиано. Доставяше му удоволствие да възкресява с него най-съкровените кътчета на своя край, който Аурелиано познаваше, сякаш е бил в него дълго време. Когато Гастон го запита как е направил, че да добие сведения, липсващи в енциклопедията, получи същия отговор, както и Хосе-Аркадио: „Всичко се знае.“ Освен санскритския Аурелиано бе научил английски и френски и по нещо от латински и гръцки. Нали тогава излизаше всеки подиробед, а и Амаранта-Урсула му беше определила седмични пари за лични разходи, неговата стая приличаше на отдел от книжарницата на каталанския мъдрец. Четеше жадно до най-късните часове в нощта, макар че от начина, по който се отзоваваше за четенията си, Гастон мислеше, че не купува книгите, за да се осведомявала да потвърждава точността на своите знания, и че никоя не го интересуваше повече от пергаментите, на които посвещаваше най-хубавите часове в утрото. Както на Гастон, тъй и на съпругата му би им харесало да го приобщят към семейния живот, но Аурелиано беше непроницаем човек, в облак от тайнственост, която времето полека-лека сгъстяваше все повече. Това беше една толкова непреодолима особеност, че Гастон претърпя неуспех в усилията си да се държи свойски с него и трябваше да потърси друго забавление, та да запълни мъртвите си часове. Тъкмо по онова време намисли да установи служба за въздушна поща.

Това не беше нов проект. Всъщност бе доста напреднал в него, когато се запозна с Амаранта-Урсула, само че не беше за Макондо, а за Белгийско Конго, където семейството му имаше капиталовложения в палмово масло. Женитбата, решението да прекара няколко месеца в Макондо, за да угоди на съпругата, го бяха принудили на отсрочка. Но щом видя как Амаранта-Урсула се хвана да урежда съвет за обществени подобрения и дори му се смееше, понеже намеквал за възможността за връщане, разбра, че нещата се проточват, и отново установи връзка със своите забравени съдружници в Брюксел, разсъждавайки, че за да бъде основоположник, е все едно дали ще е Карибско море или Африка. Докато постъпките напредваха, той подготви поле за кацане в някогашната омагьосана област, която тогава изглеждаше равнина от натрошени кремъци, и проучи направлението на ветровете, географията на крайморието и най-подходящите пътища за въздухоплаване, без да знае, че неговата грижовност, толкова наподобяваща онази на мистър Хърбърт, вдъхва в селището опасното заподозрение, че намерението му не е да предначертава пътища, а да сади банани. Въодушевен от едно хрумване, което въпреки всичко можеше да оправдае окончателното му установяване в Макондо, той направи няколко пътувания до столицата на провинцията, срещна се с властите, получи разрешения и подписа договори за изключителни права. Междувременно поддържаше със съдружниците си в Брюксел преписка, напомняща онази на Фернанда с невидимите лекари, и накрая ги убеди да натоварят на кораб първия самолет под отговорността на опитен механик, който да го сглоби в най-близкото пристанище и да го отведе по въздуха в Макондо. Една година след първите измервания и метеорологически пресмятания, упован на многократните обещания на своите кореспонденти, той бе придобил обичая да се разхожда по улиците и гледа небето, заслушан в шумовете на лекия ветрец, в очакване да се появи самолетът.

Макар тя да не беше забелязала, връщането на Амаранта-Урсула определи коренна промяна в живота на Аурелиано. След смъртта на Хосе-Аркадио той бе станал редовен посетител в книжарницата на каталанския мъдрец. Освен това свободата, на която тогава се наслаждаваше, и времето, с което разполагаше, пробудиха у него известно любопитство към селището, което опозна без почуда. Обходи прашните и самотни улици, оглеждайки с повече научен, отколкото човешки интерес вътрешността на къщите в разруха, металните мрежи на прозорците, изпокъсани от ръждата, и умиращите птици, и сломените от спомените обитатели. Помъчи се да възстанови с въображението си сринатия блясък на някогашното градче на банановото дружество, чиято пресъхнала къпалия беше пълна до ръбовете с прогнили мъжки обувки и женски чехлички, и в чиито домове, разрушени от отровната глушница, намери скелета на овчарско куче, още вързано със стоманена верига за халка, и един телефон, който звънеше, звънеше, звънеше, докато вдигна слушалката, разбра онова, което някаква опечалена и далечна жена питаше на английски, и й отговори — да, стачката е свършила, трите хиляди убити са изхвърлени в морето, банановото дружество си е отишло и Макондо от дълги години насам най-после си отдъхва. Ония набези го отведоха в изнемощелия квартал на търпимостта, където някога горяха снопчета банкноти, за да се оживи пиршеството, и който тогава беше една стръмнина е улици по-скръбни и бедняшки, отколкото другите, с няколко все още запалени червени фенера и безлюдни танцувални салони, украсени с парцалаци от гирлянди, където мършавите и дебелите ничии вдовици, френските прабаби и вавилонските матриархи все тъй чакаха до грамофоните с фунии. Аурелиано не намери никой, който да си спомня за неговото семейство, нито дори за полковник Аурелиано Буендия, освен най-стария от антилските негри — старец, чиято памучна глава му придаваше вид на фотографски негатив и който продължаваше да пее в портика на своя дом унилите псалми на късния следобед. Аурелиано разговаряше с него на оплетено папиаменто, което научи за няколко седмици, и навремени споделяше бульона от петелски глави, който приготвяше правнучката, едра негърка, с яки кости, кобилски ханшове и гърди живи пъпеши, и кръгла, съвършена глава, бронирана с корава каска от телени коси, която наподобяваше шлем на средновековен воин. Казваше се Нигроманта[2]. По онова време Аурелиано преживяваше от продажбата на прибори за хранене, свещници и други предмети от къщата. Когато ходеше без стотинка, а това биваше най-често, измолваше в гостилниците на тържището да му подарят петелските глави, които щяха да хвърлят на боклука, и ги носеше на Нигроманта, за да приготви своите супи, подсилени с калдъръмче и благоухаещи на мента. Когато умря прадядото, Аурелиано спря да посещава къщата, но срещаше Нигроманта под тъмните бадемови дървета на площада, където пленяваше с изсвирванията си на планинско животно оскъдни нощни друмници. Много пъти я придружи, говорейки си на папиаменто за супите от петелски глави и за другите лакомства на беднотията и би продължил да го прави, ако тя не го накара да проумее, че неговото присъствие пъдеше посетителите й. Макар някой път да изпита изкушението и макар на самата Нигроманта да би се сторило естествен завършек на споделяната носталгия, той не спеше: с нея. И Аурелиано продължаваше да си е девствен, когато Амаранта-Урсула се завърна в Макондо и братски го прегърна, тъй че дъхът му спря. Всеки път, когато я виждаше, и още по-лошо, когато му показваше модерните танци, той изпитваше същата безподслонност на сюнгер в костите, смутила неговия прапрадядо, когато Пилар Тернера му излезе с повода за картите в килера. Опита да задуши мъчението, потопи се още по-дълбоко в пергаментите и избягна невинните хвалби на онази леля, която тровещи нощите му със своите горестни лъчения, но колкото повече я отбягваше, толкова по-мъчително чакаше каменливия й смях, виенията на щастлива котка и благодарствените й песни, когато издъхваше от любов по всяко време и в най-малко очакваните места из къщата, Една нощ, на десет метра от леглото му, върху златарския тезгях, ненаситните съпрузи разпердушиниха стъкления шкаф и продължиха да се любят в локвата солна киселина. Аурелиано не само не можа да заспи за минута, но прекара следващия ден в треска и хлипаше от бяс. Стори му се вечно идването на първата нощ, в която чакаше Нигроманта под сянката на бадемовите дървета, пронизван от ледените игли на неизвестността и стиснал в юмрук едно песо и петдесет сентаво, които бе поискал от Амаранта-Урсула не толкова защото му трябваха, колкото за да я замеси в съучастничеството, да я опошли и някак поквари със своето премеждие. Нигроманта го отведе в стаята си, осветена от суеверни кандила,[3] в нара със захабеното от лоши любения платно и до тялото си на бездушна люта кучка, която се приготви да го отпрати, сякаш той беше някое уплашено дете, а изведнъж се озова пред мъж, чиято страшна сила изиска от нея движение на земетръсно приспособяване.

Станаха любовници. Аурелиано използуваше утрото да разгадава пергаментите, а по време на следобедния отдих отиваше в сънотворната спалня, където го чакаше Нигроманта, за да го учи да прави първо като червеите, после като охлювите и най-накрая като раците, чак докато трябваше да го изостави и да дебне някоя залутана любов. Седмици изминаха, преди Аурелиано да открие, че тя има около кръста си коланче, което изглеждаше направено от струна за виолончело, но което беше стоманено кораво и нямаше завършек, защото се беше родила и израснала с него. Почти винаги, между любов и любов, те ядяха голи в леглото, в умопомрачаващата горещина и под дневните звезди, които ръждата полека-лека караше да се разпукват върху цинковия покрив. За пръв път Нигроманта имаше постоянен чукач, както тя самата казваше, примирайки от смях, и дори започваше да се самозаблуждава по сърдечната част, когато Аурелиано й довери своята потискана страст към Амаранта-Урсула, която не бе успял да издери със заместването, а която толкова повече усукваше вътрешностите му, колкото опитът разширяваше кръгозора на любовта, Тогава Нигроманта продължи да го приема със същата горещина, но накара да й плаща услугите с такава строгост, че когато Аурелиано нямаше пари, трупаше му ги в сметката, водена от нея не с номера, а с чертички, които драскаше с нокътя на палеца зад вратата. Надвечер, докато тя оставаше да миткосва из сенките на площада, Аурелиано минаваше през пруста като чужденец, едва-едва поздравяваше Амаранта-Урсула и Гастон, които обикновено вечеряха по това време, и отново се заключваше в стаята, без да може да чете или да пише, дори да мисли от притомата, която предизвикваха у него смеховете, шушненията, уводните палувания и после взривовете от предсмъртно щастие, които изпълваха нощите на къщата. Такъв беше неговият живот две години преди Гастон да зачака самолета и все същият си беше в онова следпладне, когато отиде до книжарницата на каталанския мъдрец и завари четири разплямпали се момчета, настървени в спор за начините да се убиват хлебарки в Средновековието. Старият книжар, който познаваше увлечението на Аурелиано по книги, които е чел само Беда Достопочтений[4], го подбутна с известно бащинско злорадство да посредничи в препирнята и той дори не си пое дъх, за да обясни, че хлебарките, най-старинното крилато насекомо върху земята, вече е било любимата жертва на ударите с чехли във Вехтия завет, но което като вид е безусловно неподатливо на какъвто и да е начин за унищожение, от резените домати с боракс, та до брашното със захар, тъй като неговите хиляда шестстотин и три разновидности са устояли на най-далечното, упорито и безжалостно преследване, което човекът е развихрял още от своя произход против каквото и да било живо същество, включително против самия човек, че както се приписва на човешкия род инстинкт за размножаване, трябва да му се припише друг, по-определен и по-належащ, какъвто е инстинктът да се трепят хлебарки, и ако последните са успели да се измъкнат от човешката зверщина, то е, защото са се укрили в мрачините, където са станали неуязвими поради кръвния страх на човека от тъмнината, но в замяна на това са станали податливи за блясъка на пладнето, тъй че вече в Средновековието, в настоящето и во веки веков единственият успешен начин за трепане на хлебарки е слънчевото заслепяване.

Онази енциклопедическа обреченост бе начало на голяма дружба. Аурелиано продължи да се събира всеки подиробед с четиримата спорещи, които се наричаха Алваро, Херман, Алфонсо и Габриел, първи и последни приятели, които бе имал през животи си. За мъж като него, зареян в написаната действителност, ония бурни застоявания, които почваха от книжарницата в шест часа следобед и свършваха из бардаците призори, бяха цяло разкритие. Не му бе хрумвало да мисли дотогава, че литературата е най-хубавата играчка, която е била измисляна, за да се подиграват с хората, както го доказа Алваро в една веселбарска нощ. Трябваше да изтече някое време, преди Аурелиано да си даде сметка, че такава произволност води началото си от примера на каталанския мъдрец, за когото мъдростта не си струваше труда, ако не е възможно да му послужи да измисли нов начин за готвене на нахут.

Подиробеда, когато Аурелиано мъдрува за хлебарките, препирнята свърши в дома на момиченцата, които лягаха с мъже от глад, един лъжовен бардак в покрайнините на Макондо. Собственицата беше усмихната, ужким благонравна сводница, измъчвана от манията да отваря и затваря врати. Нейната вечна усмивка изглежда беше предизвикана от лековерието на посетителите, които приемаха като нещо несъмнено заведение, съществуващо единствено във въображението, защото там дори нещата, които можеха да се докоснат, бяха недействителни: мебелите, които се разглобяваха при сядане, изтърбушеният грамофон с фуния, в който мътеше кокошка, градината от хартиени цветя, календарите от години, предхождащи идването на банановото дружество, картините с литографии, изрязани от списания, които никога не са били издавани. Дори срамежливите курвета, които притичваха от махалата, щом собственицата им известяваше, че са дошли посетители, бяха чиста измислица. Появяваха се, без да поздравят, с роклички на цветя от времето, когато са били на пет или по-малко години, и си ги сваляха със същата невинност, с която някога са ги облекли, и в пароксизма на любовта възкликваха учудени: „Ама че работа, гледай как пада тоя таван“ — щом получеха своето песо и петдесет сентаво, изразходваха го за хляб и парче сирене, които им продаваше собственицата, по-мила от всякога, защото само тя знаеше, че и тази храна не е истинска. Аурелиано, чийто тогавашен свят почваше в пергаментите на Мелкиадес и свършваше в леглото на Нигроманта, намери във въображаемото бардаче конски цяр за своята срамливост. Отначало не успяваше да стигне доникъде в стаи, където собственицата влизаше в най-хубавите мигове на любовта и правеше какви ли не одумки относно интимните чаровности на героите. Но с течение на времето той постепенно свикна с тия превратности на света.

Макар Аурелиано да се чувствуваше привързан към четиримата си приятели от една и съща обич и една и съща дружност, и то дотолкова, че мислеше за тях, сякаш бяха само един, беше по-близък с Габриел, отколкото с другите. Връзката се роди през нощта, когато случайно говори за полковник Аурелиано Буендия, и единствен Габриел не сметна, че се подиграва с някого. Дори собственицата, която обикновено не се намесваше в разговорите, се запрепира с гневна страст на сваха, че полковник Аурелиано Буендия, за когото наистина била чувала да се приказва някога-си, бил някакво измислено от правителството лице като повод за избиване на либерали. Габриел, напротив, не се съмняваше в действителността на полковник Аурелиано Буендия, защото е бил другар по оръжие и неразделен приятел на неговия прадядо, полковник Херинелдо Маркес. Ония приумици на паметта биваха още по-опасни, ако се говореше за клането на трудещите се. Всеки път, когато Аурелиано докосваше въпроса, не само собственичката, но и някои по-възрастни от нея хора отхвърляха измишльотината за обградените на гарата трудещи се и за влака с двестата вагона, натоварени с убити, и даже се инатяха за нещо, което след всичко беше установено в съдебните дела и в текстовете за началното училище: банановото дружество не било съществувало никога. Тъй че Аурелиано и Габриел бяха свързани от своеобразно заговорничество, основано върху действителни събития, в които никой не вярваше и които бяха засегнали живота и на двамата до такава степен, че те се носеха без посока в утайката на един свършен свят, от който оставаше само носталгията. Габриел спеше, където го сварата свари. Аурелиано няколко пъти го настани в златарската работилница, но той прекарваше безсънни нощи, смущаван от сноването на мъртъвците, които ходеха до зори из спалните. По-късно го предостави на Нигроманта и тя го водеше в многолюдната си стаичка, когато биваше свободна, и отбелязваше сметките му с отвесни чертички зад вратата, в малкото свободно пространство, оставено от дълговете на Аурелиано.

Въпреки безредния си живот цялата група се мъчеше да прави нещо трайно по настояване на каталанския мъдрец. Не друг, а той със своя опит на някогашен професор по класически литератури и своето хранилище на редки книги ги бе довел до състояние да прекарват по цяла нощ в търсене на трийсет и седмото драматично положение в селище, където вече никой нямаше нито интерес, нито пък възможности да отиде по-далеч от първоначалното Училище. Омаян от откриването на дружбата, зашеметен от вълшебствата на един свят, който му бе забранен от гадостта на Фернанда, Аурелиано захвърли човъркането на пергаментите тъкмо когато почваха да му се разкриват като предсказания в шифровани стихове. Но по-сетнешното потвърждение, че времето стига за всичко, без да е необходимо да се отказва от бардаците, му даде смелост да се върне в стаята на Мелкиадес, решен да не клюмне в своето упорство, докато не открие и последните разковничета. Това беше в дните, когато Гастон почваше да чака самолета и Амаранта-Урсула беше толкова сама, че една заран се появи в стаята.

— Здравей, людоеде — рече му тя. — Пак в пещерата.

Беше неотразима в своята измислена рокля, с един от дългите гердани от прешлени на сабалова риба, които сама майстореше. Беше се отказала от връвта, убедена във верността на съпруга, и за пръв път след завръщането, изглежда, разполагаше с малко време за безделие. Не стана нужда Аурелиано да я вижда, за да узнае, че е дошла. Облакъти се на работната маса, толкова близка и обезоръжена, че Аурелиано долови издълбокото шумолене на нейните кости, а тя прояви любопитство към пергаментите. Мъчейки се да превъзмогне смущението си, той сграби гласа, който бягаше от него, живота, който му се изплъзваше, паметта, която се превръщаше във вкаменен октопод, и й заговори за левитското предназначение на санскритския, за научната възможност да се види бъдещето да прозира във времето, както се вижда срещу светлина написаното върху гърба на хартия, за необходимостта да се шифроват предсказанията, за да не разгромят сами себе си, и за „Столетията“ на Нострадамус, и за разрушаването на Кантабрия, предвещавано от свети Милян[5]. Изведнъж, без да прекъсва бъбренето, раздвижен от подтик, който спеше в него още от самото му зачатие, Аурелиано постави ръка върху нейната, вярвайки, че онова заключително решение слага край на безпокойството. Обаче тя го сграби за показалеца ласкаво, невинно, както го беше правила много пъти в детството, и го държа уловен, докато продължаваше да отговаря на въпросите й. Останаха така, неподвижни, свързани посредством един леден показалец, който не предаваше нищо в никоя посока, докато тя се пробуди от своя мимолетен сън и се плесна по челото. „Мравките!“ — възкликна. И тогава забрави за ръкописите, стигна до вратата с танцова стъпка и оттам с върха на пръстите прати на Аурелиано същата целувка, с която се прости с баща си подиробеда, когато я пратиха в Брюксел.

— После ще ми обясниш — каза. — Бях забравила, че днес е ден за сипване вар в дупките на мравките.

Продължи да отива случайно в стаята, когато трябваше да прави нещо нататък, и прекарваше там няколко кратки минути, докато мъжът й все се взираше в небето. Самозалъгвайки се от оная промяна, Аурелиано тогава оставаше да се храни семейно, нещо, което не правеше от първите месеци след завръщането на Амаранта-Урсула. На Гастон това се хареса. След ядене, в разговорите край масата, които обикновено се проточваха повече от час, той се оплакваше, че съдружниците му го мамели. Бяха му оповестили, че са натоварили самолета на кораб, който не пристигаше, и макар неговите морски агенти да настояваха, че няма никога да дойде, защото не съществувал в списъците на корабите от Карибието, съдружниците му упорствуваха, че пратката била редовна и дори загатваха възможността Гастон да ги лъже в писмата си. Преписката стигна такава степен на взаимна мнителност, че Гастон предпочете вече да не пише и взе да подхвърля за възможността от едно бързо пътуване до Брюксел, за да изяснял нещата, и да се върнел със самолета. Обаче замисленото се стопи, щом Амаранта-Урсула потвърди своето решение да не мръдне от Макондо, ако ще и без мъж да остане. Най-напред Аурелиано сподели всеобщата мисъл, че Гастон е глупак на велосипед, и това събуди у него смътно чувство на съжаление. По-късно, когато получи в бардаците по-дълбоки сведения за природата на мъжете, помисли, че кроткостта на Гастон произтича от буйната му страст. Но когато го опозна по-добре и разбра, че неговият истински характер е в противоречие с покорното му поведение, съчини злобното подозрение, че даже чакането на самолета беше преструвка. Тогава помисли, че Гастон не е толкова глупав, колкото изглежда, а обратното, че е мъж с безкрайно постоянство, сръчност и търпение, който си е поставил за цел да надвие съпругата си чрез умората от вечното угаждане, от това никога да не й казва не, да поощрява едно безгранично съглашателство и да я остави да се омотае в собствената си паяжина до деня, в който няма да може да понася повече отегчението от въображаеми неща, които могат да се докоснат с ръка, и тя самата ще стегне куфарите, за да се върне в Европа. Някогашното съжаление на Аурелиано се превърна в свирепа враждебност. Системата на Гастон му се видя толкова извратена и в същото време толкова успешна, че се осмели да предупреди Амаранта-Урсула. Обаче тя се подигра на неговата мнителност, без да съзре поне разкъсващия заряд от любов, неувереност и ревност, който последната криеше у себе си. Не й бе хрумнало да мисли, че събужда у Аурелиано нещо повече от братска обич, докато си убоде пръста, мъчейки се да отвори една консервена кутия с праскови, и той се спусна да изсмуче кръвта й с такава жажда и боготворения че кожата й настръхна.

— Аурелиано! — изсмя се тя неспокойна. — Прекалено зъл си, за да бъдеш добър прилеп.

Тогава Аурелиано кипна. Зацелува я сирашки по дланта на ранената ръка, разтвори най-затьнтените кътчета на сърцето си и измъкна една безкрайна и умъртвена карантия, ужасното паразитно животно, което бе излюпил в страдалчеството. Разказа й как ставал посред нощ да плаче от безутешност и гняв над бельото, което оставяла да съхне в банята. Разказа й с каква притома молел Нигроманта да пищи като котка и да хълца на ухото му „Гастон-Гастон-Гастон“ и с колко хитрост обирал стъкълца с парфюм, за да ги намира по вратовете на момиченцата, които от глад лягаха с мъже. Уплашена от страстта на онова излияние, Амаранта-Урсула полека-лека затвори пръсти, свивайки ги като мекотело, докато ранената й ръка, освободена от всякаква болка и всякакъв остатък от състрадание, се превърна във възел от изумруди и топази и каменни безчувствени кости.

— Тъпак! — каза тя, сякаш се изплю. — Заминавам за Белгия с първия кораб, който потегли.

Един от тия следобеди Алваро бе пристигнал в книжарницата на каталанския мъдрец, тръбейки с цяло гърло последното откритие — някакъв зоологически бардак. Казваше се Златното дете и беше открит салон, където се разхождаха на воля не по-малко от двеста свирци-дъждовници и отмерваха часа с оглушително кудкудякане. В телените дворове, обграждащи танцовата площадка, и между големи амазонски камелии имаше разноцветни чапли, угоени като прасета каймани, гърмящи змии с по дванайсет пръстена на опашката — по един за всяка живяна година — и костенурка със златиста черупка, която се гмуркаше в мъничък изкуствен океан. Имаше бял грамаден пес, кротък и с влечение към своя пол, но вършеше работа на разплодник, за да се прехранва. Въздухът тежеше от наивна гъстота, сякаш току-що го бяха изобретили, а красивите мулатки, безнадеждно надяващи се между кървави венчелистчета и старомодни плочи, знаеха любовни служби, които човекът бе оставил забравени в земния рай. Първата нощ, когато групата посети оная зимна градина от измамности, дивната и невесела старица, седнала да пази входа в стол-люлка от лиани, почувствува, че времето се завръща в първоизворите си, когато сред петимата посетители откри един костелив меланхолен мъж, с татарски скули, белязан завинаги и от началото на света с шарката на самотата.

— Ох — въздъхна тя, — Аурелиано.

Отново виждаше Аурелиано Буендия, както го видя под светлината на една лампа, много преди войните, много преди опустошението на славата и изгнаничеството на разочарованието, в далечната предутрин, когато той отиде в спалнята й, за да изрече първата заповед през своя живот: заповедта да му дадат любов. Беше Пилар Тернера. Преди години, когато навърши сто четирийсет и осемте, тя се бе отказала от пагубния навик да води сметка на възрастта си и продължаваше да живее в неподвижното и извънмерно време на спомените, в едно напълно разкрито и установено бъдеще, отвъд бъднините, смущавани от причакванията и дебнещите предположения на картите.

От онази нощ Аурелиано се бе укрил в нежността и състрадателното разбиране на незнайната прабаба. Седнала в лиановия стол-люлка, тя възкресяваше миналото, преизграждаше величието и неволята на семейството и срутения блясък на Макондо, докато Алваро плашеше кайманите със своите трещящи прихвания, а Алфонсо измисляше кръвнишката история за свирците-дъждовници, които изкълвали очите на четирима посетители, защото се държали лошо предната седмица, а Габриел стоеше в стаята на замислената мулатка, която не вземаше пари за любовта си, а писма до един годеник-контрабандист, който бил затворен от другата страна на Ориноко, защото пограничните стражи му дали очистително и после го турили да седне върху цукало, което се напълнило с лайна и диаманти. Онзи истински бардак, с оная майчинска стопанка, беше светът, за който Аурелиано винаги бе мечтал в своето проточило се пленничество. Чувствуваше се толкова добре, толкова близо до съвършеното съпътствие, че не помисли за друго убежище след обеда, когато Амаранта-Урсула раздроби самозаблудите му. Готов бе да се облекчи с думи, някой да разхлаби възлите, притиснали гърдите му, но само смогна да се отпусне в леещ се, топъл и укрепващ плач върху скута на Пилар Тернера. Остави го да свърши, като го чешеше по главата с крайчеца на пръстите си, и без да й е разкрил, че плаче от любов, веднага разпозна най-древния плач в историята на човека.

 

— Добре, детенцето ми — утеши го тя. — Сега кажи ми коя е.

Когато Аурелиано й каза, Пилар Тернера се разтресе от дълбок смях, някогашния буен смях, който сега, накрая, изглеждаше гукане на гълъбици. Нямаше загадка в сърцето на един Буендия, която да бъде непроницаема за нея, защото цял век с карти и опит я бе научил, че историята на семейството е зъбчатка от непоправими повторения, въртящо се колело, което би продължавало да се върти до безкрайност, ако не беше напредващото и непоправимо износване на оста.

— Не се тревожи — усмихна се тя. — Където и да е сега, тя те чака.

Беше четири и половина след пладне, когато Амаранта-Урсула излезе от банята. Аурелиано я видя да минава пред неговата стая в пеньоар с нежни дипли и намотана около главата кърпа вместо тюрбан. Последва я почти на пръсти, олюлявайки се от пиянството, и влезе в съпружеската спалня тъкмо когато тя разгърна пеньоара и уплашена отново го загърна. Направи безмълвен знак към съседната стая, чиято врата беше; открехната и където Аурелиано знаеше, че Гастон започваше да пише писмо.

— Върви си — каза безгласно.

Аурелиано се подсмихна, вдигна я през кръста с две ръце като саксия с бегонии и я просна по гръб в леглото. С грубо дръпване я освободи от туниката й за къпане, преди да смогне тя да му попречи, и надзърна в пропастта на една току-що измита голота, която нямаше ни един оттенък по кожата, ни ивичка от мъх, нито затънтена бенка, която той да не беше си представял в мрачините на други стаи. Амаранта-Урсула се защищаваше искрено с хитростите на мъдра самка, извъртайки плъзгавото гъвкаво и благоуханно тяло на невестулка, докато го удряше с колене и го дращеше по лицето с нокти, но без нито той, нито тя да издадат някаква въздишка, която да не би могла да се сбърка с дишането на човек, съзерцаващ бавно празничния априлски здрач от разтворения прозорец. Това беше една свирепа борба, една битка до смърт, която обаче изглеждаше лишена от всякакво насилие, защото се състоеше от изкълчени нападения и призрачни изплъзвалия, бавни, предпазливи, тържествени, тъй че между едното и другото имаше време петуниите отново да разцъфнат и Гастон да забрави мечтите си на въздухоплавател в близката стая, сякаш те бяха двама любовници-неприятели, които се мъчеха да се примирят в дълбините на прозирно езеро. В грохота на ожесточеното и достолепно боричкане Амаранта-Урсула разбра, че грижливостта на нейното мълчание е толкова ирационална, че би могла да разбуди съмненията на близкостоящия съпруг много повече, отколкото трясъците на война, които се мъчеше да избегне. Тогава започна да се смее със стиснати устни, без да се отказва от борбата, но се защищаваше с лъжливи хапания и малко по малко развиваше тялото си, докато и двамата осъзнаха, че са едновременно противници и заговорници и борбата се изроди в условно палуване и нападенията станаха милувки. Изведнъж, почти на игра, сякаш в едно от лудуванията Амаранта-Урсула занемари защитата и когато понечи да се възпротиви, уплашена от онова, което сама бе направила възможно, беше вече прекалено късно. Едва смогна да протегне ръка, да потърси слепешком кърпата за лице и да я пъхне като затулка между зъбите, за да не бликнат котешките писъци, които вече раздираха вътрешностите й.

Бележки

[1] От келтското „ланда“ — земя, във френски — обширни песъчливи и обикновено заблатени голи равнини.

[2] Нигромантия — черна магия, нигромант — човек, който я прилага; некромант.

[3] По липса на друго название изразът е създаден от автора. Става дума за чаши, в които се налива масло и се пали фитил; суеверните хора ги поставят почти винаги зад вратата, за да им се сбъдват желанията, но не с божията помощ, а с тази на лукавия.

[4] Свети Беда Достопочтений (672/3? — 735) — английски монах и историк.

[5] Испански отшелник (474—574).