Към текста

Метаданни

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (февруари 2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2009)

Издание:

Габриел Гарсия Маркес. Сто години самота

Издателство на Отечествения фронт, 1978

Колумбийска. Второ преработено издание

Редактор ВАСИЛ ПОПОВ

Редактор на издателството МАНОН ДРАГОСТИНОВА

Художник ИВАН ПОДЕКОВ

Худ. редактор ПЕТЪР ДОБРЕВ

Технически редактор СТАНКА МИЛЧЕВА

Коректор АНТОАНЕТА ПЕТРОВА

 

Instituto del Libro. La Habana, Cuba, 1969

 

 

Издание:

Габриел Гарсия Маркес

Избрани творби, том I

 

Колумбийска

Първо издание

 

Съставителство: Фани Наземи

Предговор: Румен Стоянов

Превод: Емилия Юлзари, Валентина Рафаилова, Румен Стоянов

 

Редактор: Симеон Владимиров

Художник: Владислав Паскалев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евдокия Попова и Петя Калевска

Дадена за набор: 16. II. 1979 г.

Подписана за печат: април 1979 г.

Излязла от печат: май 1979 г. Формат 84X108/32

Печатни коли 36. Издателски коли 30,24

Цена 4 лв.

 

ДИ „Народна култура“, София, 1979

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от kokopetrov)
  3. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe
  4. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe

Статия

По-долу е показана статията за Сто години самота от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сто години самота
Cien años de soledad
АвторГабриел Гарсия Маркес
Създаване60-те години на XX век
Аржентина
Първо издание1967 г.
Колумбия
Оригинален езикиспански
Жанрмагически реализъм
Видроман

Издателство в БългарияОтечествен фронт“(1971, 1978, 1979)
„Лъчезар Минчев“ (2018, 2024)
ПреводачРумен Стоянов
ISBNISBN 9789544121068
НачалоMuchos años después, frente al pelotón de fusilamiento, el coronel Aureliano Buendía había de recordar aquella tarde remota en que su padre lo llevó a conocer el hielo.
Сто години самота в Общомедия

„Сто години самота“ (на испански: Cien años de soledad) е роман от колумбийския писател и нобелов лауреат за литература Габриел Гарсия Маркес, издаден през 1967 г. Това е един от най-значимите романи на 20. век и класическо произведение в литературния стил „магически реализъм“. Романът описва живота в митичното южноамериканско село Макондо с главни герои – членовете на семейство Буендия.

През 2009 г. той е обявена за най-влиятелната книга в световната литература за последния четвърт век.[1] Това е най-известният роман на писателя, продаден в над 10 млн. копия. За него той получава литературната награда „Ромуло Галегос“ през 1972 г. Това е и единственият нефилмиран роман на Маркес.[2]

В превод на български език романът излиза през 1971 г.[3]

Създаване

Романът донася международна слава на писателя в контекста на магическия реализъм в латиноамериканската литература.[4] Метафорична интерпретация на колумбийската история от основаването ѝ до съвременната държава, „Сто години самота“ съживява различни местни митове и легенди чрез историята на семейство Буендия,[5] чиито поколения се преплитат с живота на страната и позволяват да бъдат разказани, макар и през кривото огледало на лингвистичната маска, историческите събития в съвременна Колумбия като конфликта от 19 век между привържениците и опонентите на либералната политическа реформа на колониалния начин на живот, бавното включване по пътя на прогреса с идването на железницата, киното и автомобила, Хилядодневната война (1899 – 1902),[6] икономическата хегемония на Юнайтед Фрут Къмпани в логиката на Доктрина „Монро“ и последвалата кървава репресия на стачката като политика на отношенията между правителството и работническата класа.[7]

„Сто години самота“ е окончателният резултат от дълъг процес, който писателят започва още като млад. Още през 1944 г. Гарсия Маркес е обсебен от изграждането на семейна история. Той публикува бележки за роман със заглавие „Къщата на Буендия“ (La casa de los Buendía, в Crónica n. 6, Barranquilla, 3 юни 1950 г.). Дълго време работното заглавие на творбата е „Къщата“, а негова линия дава началото на първия роман на автора – „La hojarasca“.[8]

След написването на „В лош час“ (La mala ora) писателят изживява творчески застой, защото си дава сметка, че делото на живота му е в процес на узряване. През 1965 г. той живее в Мексико Сити със съпругата и децата си. През януари, по време на празниците, по пътя към ваканционния курорт Акапулко, той внезапно разбира какъв трябва да бъде романът му, по-специално началните думи и първата глава; спира Опела си и казва на съпругата си, че най-накрая е намерил правилния стил за писане: ще използва повествователно-епичния тон, с който баба му му е разказвала фантастичните истории като малък.[9] Вкъщи той се заключва в кабинета си и пише в продължение на 18 месеца, молейки жена си да се погрижи за всичко; тя натрупва дългове от 12 хил. долара, докато романът не е готов.[8]

Повествование

Родословно дърво на Буендия

„Сто години самота“ е историята на седем поколения от сем. Буендия в измисленото градче Макондо в Карибска Колумбия. Стилът на романа, наречен впоследствие „магически реализъм", разказва за тайнствен и сегрегиран микрокосмос, в който разделителната линия между живите и мъртвите не е много ясна и на живите е даден трагичният дар на ясновидството, и всичко това се развива на фона на драматичното послание за изолация и изостаналост. Романът е разделен на глави, разделени с прекъсване на страницата, които не са номерирани или озаглавени. От основаването на Макондо до края му минават около 100 години самота, приблизително еквивалентни, в преобразената леща на авторовото въображение, на колумбийския период от 1830 г. (годината на основаване на Колумбия, символизирана от Макондо) до постбанановата икономическа депресия от 1930 г., както става видимо от малкото споменати исторически събития и използваните технологии.

Първо поколение

Буендия от първо поколение са главни герои на първа, втора и трета глава.

Прародителят и основател на Макондо Хосе-Аркадио Буендия и съпругата му (и негова първа братовчедка) Урсула Игуаран напускат града, в който живеят, след като той убива мъж, който се е подиграл на неговата сексуалност. Заедно с 21 приятели и техните семейства те се скитат из горите и блатата в продължение на 14 месеца в опит да достигнат бреговете на Атлантическия океан. Една нощ Хосе-Аркадио сънува град, направен от лед, и чува името „Макондо“, затова решава да спре по поречието на реката, където лагеруват.

Така се ражда Макондо – селище с 300 души население. Първият роден в него е вторият син на Хосе и Урсула – Аурелиано Буендия. Заобиколено от води и блата, Макондо е открито случайно от циганите на Мелкиадес, които дълго време са единственият му контакт с външния свят. Мелкиадес носи в Макондо очарованието на алхимията (Хосе-Аркадио жертва за формулата за производството на злато малкото съкровище на съпругата си) и съзнанието, че селото в джунглата е изостанало от прогреса.

След смъртта на Мелкиадес циганското племе прави представления със странности като машината за лед, която остава запечатана във въображението на малкия Аурелиано и която дава подтика за запомнящото се известно начало на романа, първият от много пролепсиси на разказа:

Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни онзи далечен подиробед, когато баща му го заведе да види леда.

Като младеж най-големият син на Буендия, който носи същото име като баща си – Хосе-Аркадио, има тайни любовни отношения с Пилар Тернера, млада, „прелъстена и изоставена“ жена, която работи в дома на Буендия. Тя очаква дете от него. Един ден обаче той се влюбва от пръв поглед в циганска девойка и бяга с номадското ѝ племе. Тръгнала да го търси, майка му Урсула (току-що родила третото си дете Амаранта) изчезва месеци наред и след завръщането си разкрива, че само на два дена път с пощенска кола от Макондо се намира друго градче. Макондо вече не е изолирано и в него идват хората, дошли от близкото градче заедно с Урсула. Междувременно Пилар Тернера ражда син на Хосе-Аркадио, когото нарича със същото име или накратко Аркадио, за да се различава от баща си и дядо си.

Един ден в дома на Буендия пристига почти 11-годишно сираче на име Ребека, изпратено от далечни роднини, които никой не помни, което обича да яде пръст и вар. Ребека е отгледана заедно с Аркадио, но носи със себе си заразната болест на безсънието, причиняваща освен това и прогресивна и тежка загуба на паметта. Поради това жителите на Макондо трябва да пишат бележки с името на нещата върху всеки обект за обща употреба и да съставят списък на ежедневните задачи, за да оцелеят. Те са спасени от циганина Мелкиадес, който се връща от мъртвите с лечебна отвара.

Макондо вече е свързано с останалата част от страната. Един ден в него пристига странна компания – дебела възрастна жена, издържана от внучката си, която е принуждавана да спи с десетки мъже на ден. 20-годишният Аурелиано Буендия се забавлява с момичето, без обаче да се възползва от сексуалните ѝ услуги.[10]

След контакта му с цивилизацията властите стигат до Макондо в лицето на управителя Дон Аполинар Москоте, който обаче е изхвърлен от Хосе-Аркадио Буендия (старши), когато иска да се разпорежда за цвета на къщите в селището, вкл. и за дома на Буендия, разширен и обновен за нарастналото вече семейство. Дон Аполинар се завръща със семейството и войниците си, за да се установи в Макондо, и сключва примирие с Буендия, а младият Аурелиано, който придружава баща си, се влюбва лудо в една от дъщерите му – 9-годишната Ремедиос.

Второ и трето поколение

От Глава 4 до Глава 9.

Аурелиано Буендия губи съня си заради Ремедиос Москоте. По време на лудостта си една нощ той се вмъква в стаята на Пилар Тернера и губи девствеността си от нея, след което моли родителите си да се ожени за дъщерята на Управителя. След шока и на двете семейства сватбата се отлага, докато Ремедиос не навлезне в пубертета.

Междувременно умира циганинът Мелкиадес, живущ в дома на Буендия.

Ребека и Амаранта също достигат възрастта на любовта и се влюбват в италианеца Пиетро Креспи. Той се появява в къщата на Буендия, за да инсталира механично пиано, закупено от Урсула и за да преподава модерни танци на момичетата. Италианецът отговаря на вниманието на Ребека, което поражда недоволството на нейната полусестра, която се кълне, че двамата никога няма да се оженят. Сватбите на Ребека и Аурелиано са насрочени за един и същ ден, но фалшиво писмо за смъртта на майка му кара Креспи да замине и сватбата се забавя.

Ремедиос се премества в къщата на свекърите си и се грижи за Хосе-Аркадио, когато старецът полудява и трябва да бъде вързан за дърво, говорейки на латински. Амаранта, разяждана от ревност, продължава да желае да се случи нещо ужасно, което да попречи на сватбата на Ребека с Пиетро, и храни намерението да я отрови в деня преди сватбата. Ремедиос и Аурелиано се женят. Ремедиос обаче умира с близнаци в утробата си. Амаранта има угризения на съвестта, а Аурелиано е сломен. Амаранта започва да се грижи за Аурелиано-Хосе като за свое дете.

Един ден внезапно у дома се завръща братът на Аурелиано и Амаранта – Хосе-Аркадио, великан с татуирано тяло, обиколил много пъти целия свят. Живее благодарение на сексуалната си надареност. Неговата полусестра Ребека, сгодена дълго време за Пиетро Креспи, се влюбва в него и се промъква в стаята му през нощта. Малко след това двамата се женят (свещеникът разкрива, че те не са кръвни брат и сестра) въпреки съпротивата на Урсула, която ги изгонва и те се преместват да живеят в друга къща. Излъганият в очакванията си Пиетро започва да се среща с Амаранта и я моли да се омъжи за него, но тя все протаква.

Междувременно политическата ситуация става драматична. След смъртта на младата си съпруга Аурелиано продължава да посещава къщата на тъста си дон Москоте, който му има доверие. Така Аурелиано става свидетел на изборна измама, при която либералните бюлетини са заменени с консервативни. Въоръженото въстание вече е започнало другаде и Аурелиано, след известно колебание, инициира бунт в Макондо: войниците на управителя са обезоръжени, но не докосват Дон Москоте. 21 млади мъже избягват заедно със самоназначилия се полковник Аурелиано Буендия. Това е същият брой мъже, които заедно с баща му са открили Макондо на брега на реката. Започва период на гражданска война.

Граждански войни

Дългата скоба на гражданските войни включва глави 6 – 9 и е открита с нещо подобно на второ начало, което е сред най-известните пасажи на колумбийския автор:

Полковник Аурелиано Буендия вдигна трийсет и две въоръжени въстания и ги загуби всичките. От седемнайсет различни жени му се родиха седемнайсет сина, които бяха избити, един след друг само за една нощ, преди най-големият да навърши трийсет и пет години. Измъкна се от четиринайсет покушения, от седемдесет и три засади и от един взвод за разстрел. Оцеля от товар стрихнин в кафето, достатъчен да убие кон. Отхвърли Ордена за заслуги, даден му от президента на републиката. Стигна до главнокомандуващ революционните сили с правосъдна и гражданска власт от едната граница до другата, и стана човекът, от когото най-много се страхуваше правителството, ала никога не позволи да му правят снимки.

Аурелиано дава управлението на Макондо на Аркадио, който се проявява като тиранин: премахва неделната литургия и управлява с укази. Когато обаче решава да застреля дон Аполинар Москоте, баба му Урсула се намесва, за да ограничи властта му.

Амаранта разкрива на Пиетро Креспи, че няма намерение да се омъжи за него и младият италианец е толкова отчаян, че се самоубива. Амаранта е разяждана от разкаяние и изгаря ръката си на жарава; тя носи черна превръзка до смъртта си.

Аркадио, който не знае, че Пилар Тенера е негова майка, започва да изпитва сексуално влечение към нея. Очаква да спи с Пилар, но вместо това тя му изпраща младо момиче на име Санта София де ла Пиедад. От нея тайно му се ражда дъщеря, за която първоначално узнават само Хосе-Аркадио и жена му Ребека. Хосе-Аркадио е станал примерен семеен мъж, но незаконно заграбва съседските земи. Междувременно Аркадио успява да построи нова къща със заграбени обществени средства благодарение и на съучастието на баща си Хосе-Аркадио.

Войната не върви добре за либералите, а правителствената армия щурмува Макондо. След усилена съпротива Аркадио е заловен и разстрелян, оставяйки Санта София с дъщеричката им Ремедиос и бременна с близнаци. Войната свършва. Либералите се предават, полковник Аурелиано Буендия попада в плен и последното му желание е смъртната му присъда да бъде изпълнена в Макондо. При пристигането му майка му едва го разпознава. Враждебността на жителите е толкова осезаема, че войниците трябва да теглят жребий за имената на разстрелния отряд. По време на стрелбата капитан Карнисеро освобождава затворника и бяга с него и хората му.

Либералите договарят с правителството мир и влизане в парламента, но полковник Аурелиано Буендия се отрича от това и инициира серия от бунтове, които прерастват в тотална война. В Макондо идва военен кмет – полковник Монкада, който се отнася към гражданите с хуманност и уважение. Това обаче не попречва на Аурелиано, чиято победоносна армия се завръща в града, да спази решението на военния трибунал, който го осъжда на смърт.

Родоначалникът на рода Буендия – Хосе-Аркадио умира от старост и деменция, а синът му Хосе-Аркадио е убит мистериозно. Аурелиано-Хосе – син на полковник Аурелиано и на Пилар Тернера умира при разстрел. Една след друга 17 жени довеждат в дома Буендия момчета на различна възраст, за да бъдат те признати за деца на полковник Аурелиано, който по време на войната никога не се е отклонявал от обичая да приема момичета в палатката си, водени от майките им за подобряване на расата.

Войната отново все развива зле за либералите. Полковник Аурелиано Буендия е все по-самотен и ожесточен. Стига дотам, че позволява приятелят му от детските години Херинелдо Маркес да бъде осъден на смърт от военния съд за неподчинение, защото се противопоставя на маневрите на партийни политици, които се отказват от либералните идеали. Преди изпълнението на присъдата обаче полковникът страда от гузна съвест, освобождава своя приятел и двамата бягат заедно с намерението да сложат край на войната. От този момент нататък характерът на полковника се влошава още повече, военните действия се усилват с намерението да принудят правителството и либералната партия да преговарят. Примирието, което слага край на гражданските войни, е окончателно подписано в Нерландия близо до Макондо. Аурелиано Буендия подписва капитулацията,[11] след което се прострелва в точката, която неговият доктор уж е обозначил като сърцето му, което обаче не уврежда жизненоважен орган.

Четвърто и пето поколение

Глави 10 – 17.

Докато полковник Аурелиано Буендия се оттегля в къщата в Макондо, посвещавайки се на занаятчийското производство на златни рибки, трите деца на Аркадио и Санта София де ла Пиедад навлизат в юношеството: красотата на най-голямата дъщеря Ремедиос красивата е такава, та да накара всеки мъж да си загуби ума. Въпреки това у дома я смятат за умствено недоразвита поради наивността ѝ в междуличностните отношения и неграмотността ѝ. По-малките ѝ братя – близнаците Хосе-Аркадио Втори и Аурелиано Втори, родени след смъртта на баща им, вероятно са си разменили самоличността, т. к. първият е наследил физическите характеристики и характера на Аурелиано, а вторият прилича на Аркадио.

Почти 100-годишната баба на Ремедиос красивата – Урсула се съгласява внучка ѝ да бъде избрана за кралица на новоучередения карнавал в града. Славата му е такава, че привлича в Макондо и друга млада жена с приказна красота – Фернанда дел Карпио, в която се влюбва Аурелиано Втори и за която се жени впоследствие.[12]

Пристигайки в Макондо, Фернанда постепенно променя навиците на къщата на Буендия, въвеждайки спазването на религиозните предписания в ритъма на живота, а също и в брачната интимност: в това се постига известен баланс, когато съпругът ѝ успява да я убеди, че необикновената плодовитост на селскостопанските му животни, които носят голямо богатство на дома, се дължи на присъствието на неговата любовница Петра Котес. Фернанда му ражда две деца – Хосе-Аркадио, предопределен от ранна възраст за семинарията с надеждата да стане папа, и Рената–Ремедиос, наричана „Меме“.

Консервативното правителство решава да отпразнува мира и рождения ден на Аурелиано Буендия, като му присъжда медал за доблест, но възрастният полковник го отказва възмутен.

Междувременно прогресът идва в Макондо в лицето на железопътната линия. Градът се разраства, пристигат чужденци, които Аурелиано Втори кани на обяд. Сред тях е американецът г-н Браун, който популяризира навлизането на банановата компания. Земите около Макондо се считат за подходящи за отглеждане на плодове и много жители започват да работят за мултинационални компании. Американците изграждат отделно село с красиви къщи и независим живот. Те водят със себе си щастливи мъже. Когато едно дете е убито заедно с дядо си за дреболия, Аурелиано Буендия е възмутен до такава степен, че иска да начене нова всеобхватна война, за да прогони чужденците, но неговият приятел Херинелдо Маркес го кара да се откаже. В резултат на заплахите му за въстание всички негови незаконни деца (с изключение на първородния Аурелиано Амадор) са убити от въоръжени мъже за една нощ на няколко места в Колумбия.

Ремедиос красивата изведнъж се издига на небето в експлозия от светлина, заобиколена от пеперуди, след като е накарала няколко мъже да загубят ума си по нея. Аурелиано Буендия вече не напуска стаята си, където продължава да работи върху изработването на златни рибки, докато една сутрин не умира, докато излиза да уринира на двора. Правителството лицемерно обявява национален траур.

Меме е пораснала и е изпратена да учи в пансион по волята на майка ѝ Фернанда. За да запази единството на семейството, баща ѝ (който се премества да живее при любовницата си Петра Котес) се връща при съпругата си всеки път, когато Меме се прибира у дома през ваканция. Момичето се влюбва в Маурисио Вавилония, шофьор, който работи за банановата компания, и се среща с него в дома на Пилар Тернера.

Баба Урсула, която е на повече от 100 г., губи зрението си, но познава къщата толкова добре, че успява да скрие този факт от всички. Амаранта, вече остаряла и огорчена от десетилетия съжаления за самоубийството на Пиетро Креспи, получава от самата смърт предупреждение, че ще трябва да напусне този свят веднага щом приключи с тъкането на погребално платно, което се и сбъдва.

След като открива аферата на дъщеря си Меме, Фернанда съобщава за присъствието на крадец на пилета около къщата. Застрелян от пазач, докато се промъква през нощта в банята (където го очаква Меме), Маурисио Вавилония е парализиран за цял живот. Въпреки противопоставянето на съпруга си Фернанда затваря дъщеря си в манастир в студения град на планината, където е родена. Меме не проговаря до края на живота си. Няколко месеца по-късно монахиня довежда незаконно дете при Фернанда, което е кръстено Аурелиано. Фернанда го пази известно време, докато съпругът ѝ Аурелиано Втори не го открива.

Идването на банановата компания носи не само работа и благосъстояние, но и силно напрежение. Работниците се организират срещу ниските заплати и заплащането с ваучери, които да бъдат ползвани във фирмените магазини. Хосе-Аркадио Втори е един от най-видните синдикалисти и след кратък период в затвора е освободен. Следва вълна от стачки. Г-н Браун, принуден да подпише трудов договор, успява да го отмени, правейки се на умрял. Стачката се разраства. Властите казват на работниците да се съберат на гарата, за да отидат до столицата, понеже молбите им са приети, но работниците и техните семейства намират очакващите ги войски и картечници, които стрелят безразборно по тълпата. Хосе-Аркадио Втори се събужда облян в кръв във влак с 200 вагона, натоварени с трупове, отиващ към морето. Той скача от него и се прибира вкъщи, като казва на всички, че е имало над 3000 жертви, но никой не вярва в клането. Той се затваря в стаята на Мелкиадес и не я напуска до смъртта си, обсебен от спомена за отреченото клане.

Г-н Браун прави минимални отстъпки на работниците, като ги отлага докато дъждът спре. Същия ден обаче започва период на непрекъснат дъжд, който продължава почти 5 г. Полетата са наводнени и унищожени, животните се давят, къщите гният и се разпадат. Банановата компания се премества другаде. В края на дъждовете в Макондо остават само първоначалните му жители.

Както сама е предсказала, баба Урсула умира на около 120-годишна възраст. Аурелиано Втори има тумор в гърлото и седмица преди да умре, се връща у дома при жена си; в момента когато издъхва, брат му Хосе-Аркадио Втори умира на леглото си в стаята на Мелкиадес.

Шесто поколение

Глави 18 – 20.

Фернанда също умира в леглото си след дълга кореспонденция с „невидими лекари“, които стигат дотам, че „я оперират телепатично“. Тялото ѝ, дори в напреднала възраст, запазва цялата си красота непокътната. Децата получават новината за смъртта ѝ. Меме все още е заключена в манастир, Амаранта-Урсула е изпратена да учи в пансион в Брюксел, а Хосе-Аркадио се завръща у дома от Рим, където учи за папа. Всъщност той напусна семинарията само след година, без да уведоми майка си, и пребивава в малки наети стаички с група млади бохеми.

Обратно в Макондо Хосе-Аркадио става собственик на дневниците на майка си и открива, че Аурелиано, единственият оцелял в дома на Буендия, е незаконният син на сестра му Меме. Затваря го в стаята на Мелкиадес, където момчето се посвещава на изучаването на санскрит, за да преведе писанията на циганина. Хосе-Аркадио посреща в къщата някои млади хора от Макондо, с които се посвещава на пиянство и разгулен живот благодарение на откритото от тях съкровище от златни монети, заровено от баба Урсула в нейната стая – съдържанието на гипсова статуя, оставена от непознати през бурните години, когато всички чужденци са спирали в къщата на Буендия. Хосе-Аркадио изгонва приятелите си от къщата, но те се връщат през нощта и го удавят във водния резервоар, избягвайки със златната плячка.

Аурелиано остана сам със своите езотерични изследвания. Той намира книжарница в града, където се среща с четирима свои връстници, обичащи литературата,[13] докато Амаранта-Урсула не се завръща от Брюксел със съпруга си Гастон, отговорил на желанието ѝ да види отново родното си място, мислейки, че става въпрос за няколко месеца. Двамата се установяват в къщата, което разстройва Аурелиано, който, според семейната традиция на кръвосмесителна любов, губи ума си по леля си, с която е почти на еднаква възраст. След като се опитват да устоят на изкушението, двамата се предават. Гастон се завръща в Белгия, оставяйки ги на страстта им.

Трагедията надвисва над къщата на Буендия в Макондо. Полуразрушеното градче, лишено от влак и далеч от света, бавно се разпада под праха и слънцето. Пилар Тернера умира на над 140 г. като собственица на бордей, посещаван от Аурелиано и неговите литературни приятели. Амаранта-Урсула е бременна и се разделя със съпруга си с писмо. След като ражда момче, тя бавно умира от неспирен кръвоизлив и огорчена от факта, че новороденото има свинска опашка в долната част на гръбначния стълб поради кръвосмешението на родителите си.

Последният Аурелиано не забелязва, че къщата е нападната от армия мравки. Докато се надига ужасяващ вятър, който ще помете Макондо от лицето на земята и термитите отнасят детето, мъжът най-накрая успява да дешифрира кодираните свитъци на циганина Мелкиадес. Това е краят на Сто години самота за рода Буендия и град Макондо.

Исторически контекст

Реализмът на Гарсия Маркес се определя като „магически“, т. к. историите са реалистични, взети както от семейни събития, така и от колумбийската история, но и измислени, филтрирани през приказната и сюрреалистична латиноамериканска и лична авторова фантазия, обогатена по този начин с фантастични и легендарни събития.[14]

Критичната интерпретация на колумбийската история си служи с официалната история, за да измисли сегрегиран и жив свят, който остава дълго в паметта на читателя. Преди испанската колонизация на Америка регионът, отговарящ на днешна Северна Колумбия, не притежава култура, сравнима с тази на инкитеПеру), маите (в Централна Америка) или на ацтекитеМексико). Той е населен от местните народи на Тайрона и Муиска, организирани в кланове под монархия. През 1509 г. Васко Нунес де Балбоа основава селище, считано за първия град на Колумбия, авангард на испанската експанзия и завоевание.[15]

След завладяването на територията на Муиска от Гонсало Хименес де Кесада (1538) Богота става център на испанското колониално управление.[16] Съвсем скоро, през 1810 г., след разпадането на Испанската империя в Колумбия, провинциалните военни правителства успяват да оспорят политическата власт на националното правителство на Богота, но 6 г. по-късно, през 1816 г., монархическите сили на граф Пабло Морильо възстановяват испанското управление.

Основните исторически събития, филтрирани през въображението на автора, който изгражда върху тях сюрреалистична митология, често с времеви скокове, са:

  • Набезите на английски пирати по крайбрежието (1600); в романа нападенията на Франсис Дрейк над Риоача измъчват предците на Буендия
  • Основаването на съвременна Колумбия (около 1830 г.), след разпадането на Велика Колумбия от Симон Боливар, символизирано от основаването на Макондо и последвалите събития (пристигането на циганите, църквата и консервативния правителствен управител)
  • Хилядодневната война (1899 – 1901)[6] или 32-те въоръжени въстания на полковник Аурелиано Буендия, завършили с Мира в Нерландия (истинската капитулация на либералите, подписана в реално съществуващата бананова плантация, е в Нерландия на 24 октомври 1902 г. и впоследствие е ратифицирана през ноември на американски кораб)
  • Навлизането на технологиите и северноамериканците от мултинационалната Юнайтед Фрут Къмпани, представлявана от банановата компания на г-н Браун (нач. на 20 век); идването на прогреса е споменато в прочутото начало с леда.[17]
  • Първите политически убийства, наредени от правителството през 20-те г. на 20 век (клането на 17-те деца на полковник Аурелиано), кулминирали впоследствие с периода, наречен La Violencia
  • Клането на стачкуващите бананови работници от редовната армия (Санта Марта, октомври 1928) или клането, отречено от правителството, в което оцелява Хосе-Аркадио Втори (това е едно от малкото събития, които имат точна историческа дата заедно с договора от Нерландия)
  • Тропическите циклони с последващи катастрофални наводнения (4-годишният потоп, причинен от инженерите на компанията поради неспазване на някои профсъюзни споразумения: метафора за условията на околната среда на тропическите гори, унищожени за засяване на бананови дървета с катастрофални последици след типичните проливни дъждове за региона)
  • Икономическата депресия на банановите селища (сред които Аракатака, родният град на автора) след бума в началото на века (1928 – 1940, съответстващ на периода на ранната младост на Гарсия Маркес преди заминаването му за Европа).

Действащи лица

Родословно дърво на рода Буендия

Първо поколение

Хосе-Аркадио Буендия

Той е основоположникът на рода и на Макондо. Роден в Риоача, на младини се жени за Урсула Игуаран, въпреки че двамата са първи братовчеди. Тя е впечатлена от историята на една от лелите си, която също се омъжва за кръвен роднина, като по-късно ражда син със свинска опашка, въпреки че Хосе-Аркадио ѝ отговаря, че няма нищо против да му се раждат прасета, стига да могат да говорят.

Съпротивата на съпругата му да легне с него подхранва клюките за двойката до трагичния ден, когато Хосе-Аркадио печели в борби на петли срещу Пруденсио Агилар. Последният, ядосан от поражението, обижда противника, поставяйки под въпрос сексуалнатите му способности и Хосе-Аркадио го убива, пробивайки гърлото му с копие. През следващите месеци призракът на Пруденсио ядосва двамата със своите появи, дотолкова че Хосе-Аркадио, воден от разкаяние и от желанието си да му даде малко мир, решава да напусне Риоача. След като заравя копието и избива петлите си, Хосе-Аркадио, последван от бременната Урсула и 21 техни млади приятели, напуска безцелно селото.

От брака между Хосе-Аркадио и Урсула се раждат двама сина и една дъщеря, а още една дъщеря е осиновена. По време на миграцията в пустинята най-големият син на двойката – Хосе-Аркадио е роден напълно здрав. След почти 2 г. пътуване през масива Сиера Невада де Санта Марта Хосе-Аркадио Буендия сънува селище на речния бряг, където лагерува и решава да основе именно там Макондо. През следващите години той се налага като мъдър и безпристрастен авторитет на селището.

Всичко се променя с пристигането на група цигани начело с Мелкиадес, която показва всяка година най-различни изобретения, сред които са магнитът и телескопът. Така животът на Хосе-Аркадио Буендия започва да е погълнат от повече или по-малко заблудени научни експерименти, като напр. предложението да се обучи армията за „слънчева война“, което го кара да загуви представа отглеждането на децата му.

Върнат към реалността от жена си Урсула, той възвръща отговорността и властта си за доброто на семейството и се сближава отново с децата, които завежда в циганската палатка, за да им покаже още едно любопитно нещо: леда. Един ден, обсебен от времето, което не тече, Хосе-Аркадио проявява повече лудост, което принуждава семейството му да го върже за кестен. Там той остава години наред, безстрастен в присъствието на роднини, с намерението да разговаря с призрака на Пруденсио и да се изразява на латински до смъртта си.

Неговият призрак остава под кестена, видим за всички членове на семейството с изключение на полковник Аурелиано.

Урсула Игуаран

Тя е съпруга на Хосе-Аркадио Буендия, както и негова първа братовчедка. Характеризира се с умствена сила и голяма работоспособност, които запазва почти през целия си живот. От страх да роди деца със свинска опашка Урсула отказва да консумира брака си в продължение на няколко месеца; за да се предпази от съпруга си през нощта тя дори носи колана на целомъдрието, направен от майка ѝ.

Урсула живее между 115 и 122 г. и опознава практически всички членове на всички поколения на рода. Поради тази причина по време на старостта си тя има чувството, че времето никога не минава, дори стига дотам, че бърка правнуците си с мъртвите си деца (напр. се обръща към Аурелиано Вавилония, като го мисли за едноименния полковник). По време на дългия потоп, когато в Макондо вали непрестанно в продължение на 4 г., нейната слепота се увеличава, а умствената ѝ яснота намалява, но това не ѝ пречи да защити тайната на поверената ѝ по време на Хилядодневната война гипсова статуя на Св. Йосиф, пълна със златни монети.

Второ поколение

Хосе-Аркадио

Той е най-големият син на Урсула Игуаран и Хосе-Аркадио Буендия. Той се ражда по време на пресичането на масива Сиера Невада де Санта Марта (без свинска опашка, от което се е страхувала майка му) и наследява голяма воля и силна импулсивност на баща си.

По време на юношеството има връзка с приятелка на майка му на име Пилар Тернера, много по-възрастна от него, която е привлечена от големината на неговия мъжки атрибут, подсилен от разказа на майката му, която се опасява, че това е последица от кръвосмесителния ѝ брак. Остава ужасен, когато Пилар му казва, че е бременна. Влюбвайки се в циганка, той напуска Макондо заедно с кервана преди раждането на сина му Аркадио. Аркадио никога няма да разбере, че той е негов баща.

Появява се внезапно няколко години по-късно, изцяло променен: има мощна физика, тяло, покрито с татуировки, загорял тен, обиколил е света като моряк цели от 65 пъти, слави се с чудовищен апетит и с изключителна мъжественост.

Омъжва се след мълниеносен годеж за Ребека, неговата неродна сестра, която от години е сгодена за италианеца Пиетро Креспи. Поради срама от скандала майка им Урсула ги изхвърля от къщата. След брака става примерен съпруг.

Хосе-Аркадио узурпира земите на съседите си и това е благодарение на предложението на сина му Аркадио за създадаване на поземлен регистър. Заграбването на земите предизвиква недоволството на много съседи.

Той спасява брат си Аурелиано от разстрел.

Смъртта му остава единствената неразгадана мистерия в Макондо, т. к. е намерен убит, прострелян в ухото в банята, след което течащата му кръв се спуска чак до къщата на Буендия, докато жена му Ребека не забелязва нищо. Тленните му останки миришат силно на барут в продължение на много години до деня, в който инженерите от банановата компания не покрият гроба му с изливане на бетон.

Полковник Аурелио Буендия

Второ дете на Хосе-Аркадио и Урсула и брат на Хосе-Аркадио и на Ребека, той е първото дете, родено в Макондо. Напълно различен по характер от брат си, от ранна възраст има ясен и аналитичен поглед към нещата, както и малки способности на ясновидец. След пристигането на циганите той помага на баща си в златарската работилница, специализирана в производството на златни рибки.

След като пораства, се влюбва в Ремедиос Москоте – 9-годишна дъщеря на управителя на Макондо. Въпреки разликата във възрастта бракът е уреден, когато тя навлиза в пубертета, но младата му съпруга умира от естествен аборт на 14-годишна възраст. Аурелиано се затваря в дълбоко мълчание, което споделя със своя тъст.

След като е свидетел на фалшифициране на изборите от страна на консервативното правителство и на насилието на военните Аурелиано решава да се присъедини към либералната революция срещу режима по време на Хилядодневната война (в романа войната не трае 3 г., а 20). По време на военния си период той подклажда 32 неуспешни въстания и му се раждат 17 сина от 17 различни жени, които ще бъдат убити в зряла възраст.

Подобно на брат си той също има син от Пилар Тернера – Аурелиано-Хосе, убит при сблъсък с правителствени войници.

Уважаван дори от консервативните съперници, той оцелява в 4 атаки, 73 засади, опит за самоубийство с изстрел след Примирието от Нерландия и в разстрел, за да завърши дните си заключен в работилницата в изработване на златни рибки. След няколко изкушения да възобнови войната, за да изгони арогантната бананова компания и след смъртта на синовете си, убити от правителствени нападатели (с изключение на онзи, който бяга и е убит години по-късно), след като Аурелиано заплашва публично американците, възрастният полковник все още се опитва да популяризира всеобхватна война.

Правителството, въпреки че е негов противник, по случай юбилея за 25-годишнината от края на войната, нарича на негово име улица, но полковникът отказва всякакво признание. Умира от старост, облегнат на кестена, в деня в който циганите се връщат заедно с цирка.

Характерът на полковник Аурелиано Буендия е вдъхновен от либералния генерал Рафаел Урибе Урибе, който през 1899 г. се разбунтува срещу консервативното правителство, като поражда третата колумбийска гражданска война – Хилядодневната.[8]

Амаранта

Трето дете на Хосе-Аркадио и Урсула, тя живее, мразейки осиновената си сестра Ребека, защото в юношеството и двете са влюбени в италианеца Пиетро Креспи, дошъл в къщата на Буендия, за да сглоби механично пиано. Когато Пиетро Креспи се сгодява за Ребека, Амаранта ѝ се заклева, че ще предотврати брака им и дори си мисли да я отрови. Бракът няма да се състои, защото брат ѝ Хосе-Аркадио, напуснал преди години бащината си къща с циганска каравана, се връща у дома и се жени за Ребека.

Креспи се утешава, като прекарва времето си с Амаранта. Той иска ръката ѝ, но тя не се съгласява да се омъжи за него и това неволно го тласка към самоубийство. Измъчвана от угризения, тя изгаря ръката си върху жаравата и до смъртта си носи черна превръзка, за да покрие изгарянията в знак на траур. По-късно отхвърля предложението за брак и на Херинелдо Маркес, либерален полковник и приятел на брат ѝ Аурелиано.

Много близка до внуците си Аркадио и Аурелиано-Хосе и впоследствие до Хосе-Аркадио – син на Аурелиано Втори, тя не толерира фанатичната съпруга на Аурелиано Втори – Фернанда, с която скоро прекъсва отношения.

Умира при много специални обстоятелства, след като получава изключително точна поличба за собствената си смърт. Знаейки точния ден на смъртта си, тя събира цялата кореспонденция на селяните за починалите им близки. На посочената дата е много активна, така че хората си мислят, че това е шега, но тя умира, лежейки кротко в леглото си.

Ребека

Дъщеря на Никанор Улоа и Ребека Монтиел, родена в Манауре, тя е осиновена от сем. Буендия на 11-годишна възраст по искане на родителите ѝ, които твърдят, че са братовчеди на Урсула. Малкото момиче пристига у дома на Буендия, носейки чувал с костите им. Първоначално мълчалива и интровертна, тя има навика да се храни с пръст и да смуче палеца си. Преодолявайки този навик, възниква друг проблем: момичето страда от болестта на безсънието и заразява цяло Макондо.

В младежка възраст се влюбва лудо в Пиетро Креспи (и възобновява навика си да яде пръст), но страда от съперничеството на Амаранта, готова да направи всичко, за да ѝ попречи да се омъжи за италианеца. Годежът продължава няколко години поради траура за смъртта на Ремедиос и дългите строителни работи на християнския храм на отец Никанор Рейна. Всичко се променя, когато нейният нероден брат Хосе-Аркадио се завръща след дълго отсъствие: Ребека изпитва силно физическо влечение към него, отдава му се и двамата се омъжват. След изгонването им от майка им Урсула Ребека се грижи за поддържането на дома им, а след това и на къщата, построена от Аркадио.

След мистериозната смърт на съпруга си тя се затваря в непробиваемо уединение, възмутена от факта, че е заподозряна в убийството му. Само няколко пъти той се появява пред къщата, която се руши. Единственият човек, с когото има връзки, е вярната ѝ слугиня Аргенида, а два пъти се среща у дома си с полковник Аурелиано и със сина му Аурелиано Тъжни, и отказва предложението на Аурелиано Втори да се върне да живее със сем. Буендия. Урсула страда със закъснение от липсата на Ребека, защото нейният силен характер би попречил на семейството да изпитва такава дълбока самота.

Ребека е намерена мъртва в леглото си, свита като скарида, с оплешивяла от краста глава и с палец в устата, навик, който винаги е имала от първия си ден на пристигането си в Макондо.

Ремедиос Москоте

Най-малката дъщеря на Управителя на Макондо дон Аполинар Москоте, тя е 9-годишно момиче, по което (бъдещият) полковник Аурелиано Буендия е лудо увлечен. С големи усилия семейството ѝ успява да я подготви за сватбата, състояла се след настъпването на пубертета, и след първоначални трудности тя се интегрира успешно в сем. Буендия, привнасяйки в него ведрина. Не прави грешки на сватбената си церемония, грижи се за тъста си Хосе-Аркадио Буендия под кестена, както и за за отглеждането на малкия Аурелиано-Хосе, посредничи при споровете между Амаранта и Ребека.

Ремедиос умира в леглото сред куклите си на 14-годишна възраст поради спонтанен аборт на близнаците. Тази трагедия оставя незаличими следи в къщата: Амаранта чувства силно чувство за вина предвид желанието ѝ да се случи нещо сериозно, та бракът между Пиетро Креспи и Ребека да не се състои и защото по този начин тя би избегнала убийството на Ребека. По нареждане на Урсула, в допълнение към продължителния период на траур, в къщата е поставен дагеротипът на Ремедиос, осветяван от свещ, винаги запалена и за следващите поколения. Смъртта на Ремедиос вероятно се случва през 50-те г. на 19 век, т. к. дагеротипът е технология от 1839 г., донесена в Макондо от циганина Мелкиадес в предходното десетилетие.

Трето поколение

Аркадио

Пълното му име е Хосе-Аркадио и е син на Пилар Тернера и Хосе-Аркадио. Освен родителите, баба му Урсула и дядо му Хосе-Аркадио само полковник Аурелиано знае тайната на неговия произход (само при това условие Урсула го приема у дома). След това Аркадио е осиновен от баба си и дядо си и никога няма да разбере кои са истинските му родители, бидейки убеден, че е най-малкият син на Буендия.

Човек с голям практически усет и отлична култура, на него е поверена задачата да ръководи първото училище, построено в Макондо. С течение на времето става арогантен и самонадеян. Изпитва сексуално влечение към майка си Пилар Тернера (не знаейки, че му е майка) и тя, уплашена, го запознава с красивата Санта София де ла Пиедад, в която Аркадио се влюбва и от която има три деца.

Когато полковник Аурелиано заминава за фронта, той го назначава за граждански и военен началник на Макондо. Аркадио управлява селото по деспотичен и произволен начин, но е бит от баба си Урсула, след като се опитва да осъди на смърт дон Аполинар Москоте – консервативният тъст на Аурелиано.

Изправен пред поражението на либералите, той не приема предадената от полковника капитулация и защитава селото с няколко зле въоръжени мъже. Пленен жив, той е разстрелян от войниците под командването на капитан Роке Карнисеро (букв. „Месаря“ на испански).

Последната му воля касае децата му: първото, родено наскоро, иска да бъде наречено Урсула, но на разстрела сменя името с Ремедиос; второто, все още неродено дете, ако е момиче, желае да бъде наречено Ремедиос, а ако е момче – Хосе-Аркадио. Това негово желание е изпълнено само отчасти: най-голямата му дъщеря е наречена Ремедиос, след което Санта София де ла Пиедад ражда близнаци: Хосе– Аркадио Втори и Аурелиано Втори.

Аурелиано-Хосе

Син на Пилар Тернера и на полковник Аурелиано Буендия. За разлика от неродния си брат (и братовчед) Аркадио той знае кои са родителите му. Отгледан е първо от Аурелиано и Ремедиос, а след това от Амаранта, по която развива истинска сексуална мания: дезертира от армията и се връща в Макондо, за да я преследва, като дори е готов да отиде в Рим и да коленичи пред Папата, само и само да получи неговото разрешение за брак.

Една вечер майка му Пилар Тернера го предупреждава да внимава, след като му гледа на карти, но това е безрезултатно: капитан Акилес Рикардо, знаейки, че той е син на полковник Аурелиано Буендия, го застрелва, преди той самият да бъде убит от симпатизантите на полковника. Изстрелът е чут от Кармелита Монтиел, която очаква Аурелиано-Хосе в леглото. Той умира, без да знае, че в неговата съдба е записан съвместният живот с младата Кармелита, изпълен с онова щастие, което той не е могъл да има с Амаранта.

Санта София де ла Пиедад

Партньорка на Аркадио, тя е приета в къщата от Урсула с децата ѝ след смъртта му. Тя е мълчалива и трудолюбива жена и като млада е доста красива. Работи много в семейната сладкарница с Урсула, където произвежда карамелни животни. Подобно на Урсула тя надживява децата си и един ден напуска къщата на Буендия, уморена и остаряла, за да не се появи никога повече.

17-те мъже на име Аурелио

Когато полковник Аурелиано Буендия поема командването на либералните въоръжени сили, той често има авантюри с различни жени, често само за една нощ (майките ги изпращат в леглото на воина за подобряване на расата). Освен Аурелиано-Хосе полковник Аурелиано Буендия има и 17 сина, а семейството му узнава за това едва когато майките ги довеждат един след друг в Макондо, за да бъдат кръстени „Аурелиано“. Никой не се съмнява в бащинството, понеже те са дошли на света по същия начин като баща им, т.е. с отворени очи като възрастни и с духа на самота, характерен за полковника. Амаранта би искала да ги отгледа, но никоя от майките не ѝ го позволява. Всяко от децата взима фамилията на майка си.

По време на юбилея в чест на полковник Аурелиано всички те се срещат в Макондо и по повод Пепеляна сряда са отведени от Амаранта в църквата на отец Антонио Изабел: свещеникът прави на челата им пепелен кръст, който се оказва незаличим. Само един от тях – Аурелиано Тъжни остава в Макондо и създава фабрика за лед. Години по-късно, с пристигането на банановата компания, Аурелиано Ръж, Aурелиано Резач и Аурелиано Аркайа също се местят в Макондо.

След насилието на войниците и на охраната на компанията срещу жителите старият полковник Аурелиано публично заплашва, че ще въоръжи синовете си, за да премахне гринговете чрез ново въстание. Малко след това почти всички 17 негови сина са убити (вероятно от политическите противници на полковника), разпознати благодарение на кръста на челото. Само един от тях – Аурелиано Амадор успява да избегне засадата и се връща много години по-късно в Макондо, когато в къщата на Буендия живеят само Хосе-Аркадио и Аурелиано Вавилония. Те не го разпознават и го изхвърлят обратно на улицата, където двама държавни агенти го застрелват в кръста на челото, завършвайки по този начин клането, останало недовършено години по-рано.

Четвърто поколение

Ремедиос красивата

Най-голямата дъщеря на Аркадио и Санта София де ла Пиедад, от детството си тя се отличава с изключителната си красота, която кара мъжете да губят ума си, поради което баба ѝ не я оставя да напуска къщата, освен за да отиде на литургия с покрито с було лице. Ремедиос живее в свой собствен свят, храни се без прибори, прекарва часове в банята и остава неграмотна; решава проблема с облеклото просто като си шие конопено палто, без да носи нищо отдолу.

Митът за нейната красота става легендата за смъртоносната течност, която преследва мъжете. Всъщност четирима от претендентите ѝ умират, въпреки че Ремедиос изобщо не се интересува от любов или секс. Един следобед тя се издига на небето пред учудените погледи на останалите жени в къщата, вземайки със себе си чаршафа, който простира. Хората говорят, че е избягала с момче и че семейството е искало да спаси честта.

Гарсия Маркес каза, че възнесението на Ремедиос красивата е история, която баба му е разказвала, когато е бил малък; за него това е бил реален факт и едва когато пораства, научава истината за любовното бягство от нач. на 20 век в Колумбия, покрито с историята за чудото. Това означава, че метафорите в романа са верни за фантазията, но символични за реалността.[18]

Аурелиано Втори

Син на Санта София Де ла Пиедад и на Аркадио Буендия, той е брат близнак на Хосе-Аркадио Втори. Има бурен и импулсивен характер и по-здрава конструкция от брат си, подобна на тази на Хосе-Аркадиевците от рода, дотолкова че да накара човек да повярва, че като дете се е разменил с брат си.

Жени се за Фернанда дел Карпио, но цял живот има връзка с любовницата си Петра Котес, единствената му истинска любов, която смята за талисман за икономическите си начинания. Той става много богат благодарение на плодовитостта на едрия му рогат добитък. Има голяма жизненост и прекарва времето си в свирене на акордеон по празненства и в участия в гигантски гастрономически предизвикателства.

Изпада в затруднение по време на дългия потоп, който причинява смъртта на животните в стадото му. Когато се разболява от рак на гърлото, той губи ораторската си способност при организирането на томболи, които са се превърнали в новия му икономически ресурс, и съответно уважението на жителите на Макондо. Умира от болестта си едновременно с близнака си Хосе-Аркадио. Двете тела обаче се разменени в ковчезите поради невнимание на пияните приятели на Аурелиано Втори.

Хосе-Аркадио Втори

Син на Санта София Де ла Пиедад и на Аркадио Буендия, той е брат близнак на Аурелиано Втори. Урсула вярва, че двамата братя са се разменили като деца, защото Хосе-Аркадио развива характеристиките на Аурелиановците – меланхоличен и спокоен нрав и по-стройна физика от Хосе-Аркадио.

Като момче често ходи на църква. Първоначално се занимава с бойни петли, после с навигация, впускайки се в неуспешна инициатива, целяща да свърже Макондо с морето чрез канал. Той успява да построи само малък воден поток, през който пристига сал, пълен с френски проститутки.

В крайна сметка Хосе–Аркадио Втори работи като началник на отдел в банановата компания на сеньор Браун, където става синдикален лидер. Той играе важна роля по време на стачката на банановите работници и е единственият оцелял от клането на работниците от армията, което официалната история изтрива изцяло. След като се буди в товарен влак с 200 вагона, пълни с трупове, за да бъдат хвърлени в морето, той е шокиран от това ужасно преживяване. Така и не се възстановява и подобно на прадядо си частично губи контакт с реалността, заявявайки, че всяка вечер влакът тръгва към морето, пълно с мъртъвци. Той се скрива, бягайки от войниците, които търсят всички синдикалисти, в стаята на циганина Мелкиадес в къщата на Буендия, отказвайки да я напусне. Само там се чувства защитен и прекарва остатъка от живота си, опитвайки се да дешифрира свитъците на циганина и обучавайки племенника си Аурелиано (Вавилония).

След като е станал свидетел на стрелба, той е обсебен от страх да бъде погребан жив (вярвайки, че осъденият все още е жив, т.к. е починал с отворени очи), и иска тялото му да бъде заклано преди погребението. Умира без причина в същото време, в което умира и братът му близнак.

Фернанда дел Каприо

Последната потомка на благородническо семейство, доведено до бедност, тя живее в суров град във вътрешността на страната. Отведена е в Макондо по случай карнавала с обещание за трона на Мадагаскар. Там е избрана за кралица на карнавала заедно с Ремедиос красивата и нейната фантастична красота очарова Аурелиано Втори, вече романтично свързан с Петра Котес. Младежът тръгва да я търси в градовете на платото и се жени за нея.

Поради напредналата възраст на Урсула, покорността на Санта София де ла Пиедад, взаимната неприязаност с Амаранта и постоянните отсъствия на съпруга ѝ (който прекарва по-голямата част от времето си с любовницата си Петра Котес, чиято компанията предпочита), Фернанда поема юздите на къщата на Буендия, затваряйки я за света и създавайки стая за децата си с изображения на светии в естествен размер. От брака си с Аурелиано Втори тя ражда три деца: Хосе-Аркадио, Рената-Ремедиос (наричана „Меме“) и Амаранта-Урсула.

Набожна жена с горд характер, отгледана в религиозно и аристократично семейство, Фернанда има строг и авторитарен характер. От една страна тя поверява здравето си на кореспонденция с „невидими лекари“, от друга страна се противопоставя на любовта между дъщеря ѝ Меме и скромния механик Маурисио Вавилония. След като Маурисио е уцелен от изстрелите на охраната на дома ѝ, оставайки парализиран, Фернанда принуждава дъщеря си да се уедини в манастир, твърдейки пред съпруга си, че волята на Меме е да стане монахиня. Когато малко по-късно монахиня довежда сина на Меме Аурелиано Вавилиония, Фернанда го принуждава да прекара цялата си младост в къщата, срамувайки се от извънбрачния му произход. Само през последните месеци от живота си го държи не толкова строго.

Умира в леглото си с внука си Аурелиано до себе си, който поддържа трупа с живачни измивания в продължение на четири месеца в очакване на завръщането на сина ѝ Хосе-Аркадио.

Пето поколение

Хосе-Аркадио

Отгледан от Амаранта, той дълго време храни обич към своята пралеля, което води до физическо привличане подобно на случилото се с Аурелиано-Хосе. Урсула решава, че детето трябва да започне да се отдаде на религиозно учение, за да стане папа. Хосе-Аркадио е изпратен в Рим, където обаче изобщо няма да поеме обетите, напуска семинарията и пропилява парите, които семейството му праща. Той се връща в Макондо след смъртта на майка си Фернанда.

Екстравагантен и самотен, той презира Аурелиано Вавилония, защото е извънбрачен син, дори като последният му става приятел. Намира чувалите със златните монети от статуята на Свети Йосиф, скрити от Урсула под леглото му, и това става пред очите на някои момчета, негови спътници във веселието. Те го убиват докато се къпе, за да му откраднат съкровището.

Рената-Ремедиос (Меме)

Дъщеря на Аурелиано Втори и на Фернанда дел Карпио, тя е образована като дете в семинария, ръководена от монахини, и е научена да свири на клавесин. Въпреки твърдото си католическо възпитание тя наследява жизнеността на баща си, с когото, след завръщането си в Макондо, изгражда силни отношения.

Весело момиче със свободен начин на живот, тя се влюбва в младия механик Маурисио Вавилония, на което се противопоставя майка ѝ Фернанда поради пролетарския му произход. Превърнала се напълно покорна поради болката от инвалидността на любимия, ранен от охраната, докато се опитва да влезе през нощта в стаята ѝ, тя е отведена в манастир от майка си. Рената ражда в манастира син от Маурисио, който е доведен у дома на Буендия от монахиня. Меме умира от старост много години по-късно в Краков под фалшиво име и без никога да спре да мисли за Маурисио.

Амаранта-Урсула

Трето дете на Аурелиано Втори и на Фернанда дел Карпио, тя е изпратена да учи в Брюксел от баща си, който, загубил древното богатство, придобито от добитъка, прави саможертва, за да събере необходимите пари. След завръщането си в Макондо с белгийския си съпруг Гастон Амаранта-Урсула е жена с разкрепостен менталитет, любителка на модата и танците.

В Колумбия обаче тя се влюбва в племенника си Аурелиано Вавилиония, когото смята за свой осиновен брат.

Умира след раждането на последния представител на рода Буендия.

Шесто поколение

Аурелиано Вавилония

Син на Меме и на Маурисио Вавилония, той е роден, докато майка му е затворена в манастир. Монахиня го отвежда в къщата на баба му Фернанда, която го държи сегрегиран у дома (и дори мисли да го удави). Аурелиано вярва, че е осиновен син на Фернанда, която винаги се държи студено с него, и на Аурелиано Втори, и че е намерен в плаващ кош в реката. Без да знае нищо за произхода си, той казва на всички, че се казва Аурелиано Буендия, подобно на полковника. Отгледан е от Санта София де ла Пиедад и образован от Хосе-Аркадио Втори. Като дете Аурелиано напуска къщата само веднъж: спира на верандата, но веднага бива отведен вътре. След смъртта на Фернанда той остава сам с върналия се от Рим Хосе-Аркадио, който се държи студено с него. Постепенно обаче се заражда приятелство, макар че то трае много кратко поради убийството на Хосе-Аркадио.

Като възрастен Аурелиано напуска къщата често, предимно за да отиде в книжарницата на Каталонския мъдрец, където си купува книги, за да дешифрира санскритските пергаменти на циганина Мелкиадес. Невероятно културен човек и физически много подобен на полковник Аурелиано Буендия, той познава цялата Енциклопедия Британика, намерена в къщата, и необяснимо как дори неща, които не са написани там. На тези, които го питат как го прави, той отговаря с „Всичко се знае“.

В книжарницата той среща четирима приятели: Алваро, Херман, Алфонсо и Габриел, с които ходи по проститутки в различни публични домове. По-специално е свързан с Габриел, с когото споделя тайната на „влака на мъртвите“, в който се е събудил Хосе-Аркадио Втори, в което никой друг не вярва. Аурелиано има за своя любима антилската проститутка Нигроманта, след което се влюбва в леля си Амаранта-Урсула, която счита за осиновена сестра и на която признава за своята потисната страст.

След смъртта на любимата си и на сина си Аурелиано той загива в урагана, който унищожава Макондо, докато чете пергаментите на Мелкиадес, в които е предсказана цялата история на семейство Буендия на санскрит, когато се провъзглася окончателната съдба на селото и неговите жители:

Обаче преди да стигне до крайния стих, вече бе разбрал, че никога няма да излезе от тази стая, тъй като бе предвидено, че градът на огледалата ще бъде сринат от вятъра и заличен от паметта на хората в мига, в който Аурелиано Вавилония доразгадае пергаментите, и че всичко написано в тях е неповторимо от край време и завинаги, защото родовете, осъдени на сто години самота, нямат друга възможност върху земята.

Седмо поколение

Аурелиано

Син на Аурелиано Буендия (Вавилония) и на Амаранта-Урсула. Майка му би искала да го нарече Родриго, докато баща му решава да го нарече Аурелиано, надявайки се, че той ще спечели 32-те войни, загубени от неговия съименник полковник. Роден е със страховита свинска опашка поради кръвосмешението на родителите му, въпреки че е „единственият от един век, създаден с любов". Баща му го намира мъртъв в деня след раждането му, разкъсан от червени мравки, както е предсказано в свитъците на Мелкиадес: „Първия от рода, вързан за едно дърво, и последния го ядат мравките.“

Герои, непринадлежащи към сем. Буендия

Пруденсио Агилар

Развъжда бойни петли и живее в Риоача по времето, когато Урсула и Хосе-Аркадио Буендия живеят там. След като губи петел в битката с Хосе-Аркадио, Пруденсио публично поставя под съмнение неговата мъжественост (по онова време Хосе-Аркадио Буендия и Урсула все още нямат деца). Като отмъщение Хосе-Аркадио го убива, пробивайки гърлото му с копие.

Пруденсио се връща под формата на плачещ призрак, а Хосе-Аркадио, потиснат от угризения на съвестта, убива всичките си петли, погребва копието и напуска Риоача с Урсула. Призракът на Пруденсио обаче го преследва до смъртта му.

Мелкиадес

Циганин, който представлява връзката на Макондо с останалия свят по време на основаването му. Той е причината за самотата на Хосе-Аркадио Буендия, който вместо да се грижи за общото благо се посвещава на екстравагантни и безполезни експерименти.

Именно той спасява Макондо от болестта на безсънието, давайки на жителите противоотрова срещу забравата.

След години на отсъствие, през които е смятан за мъртъв (самият той казва, че е възкръснал), Мелкиадес се връща в Макондо и остава в къщата на Буендия, като се заключва, без никога да излиза от стаята си, където се посвещава на пророчеството за края на рода. В последните си години Аркадио специално се грижи за него, който го придружава всеки четвъртък, за да се изкъпе в реката. Когато Мелкиадес се удавя, Хосе-Аркадио се опитва да го съживи с живачни пари, като единственият ефект е да напълни тялото му със сини мехурчета. След 72 часа безрезултатни опити, когато къщата е нападната от чумна миризма, Хосе-Аркадио позволява да погребат неговия приятел.

Мелкиадес е първият, погребан в гробището в Макондо, открито с тържествено погребение. Дори и след смъртта му духът му остава в стаята, използвана само като склад за 72 нощни гърнета, закупени, когато Меме кани съучениците си у дома. Неговото присъствие остава завинаги в къщата на Буендия и е усещано само от Аурелиано Втори и Аурелиано Вавилония. Неговото пророчество е ключовият елемент за края на романа.

Пилар Тенера

Пилар Тернера е приятелка на Урсула. Братята Хосе-Аркадио и Аурелиано изпитват физическо привличане към нея като младежи и тя ражда две деца от тях: Аркадио и Аурелиано-Хосе.

Тя е описана като жена, която се отличава с гръмотевичния си смях, чиято сила обаче постепенно намалява с годините. Има дарбата да чете бъдещето на карти и на няколко пъти и по различни причини членовете на семейство Буендия се обръщат към тази ѝ способност.

В доста напреднала възраст става мадам на „зоологически публичен дом“ (публичен дом с прилежащ зоопарк), посещаван от Аурелиано Вавилония и неговите приятели. Умира на 145 г. и по нейна воля е погребана седнала на стол.

Дон Аполинар Москоте

Баща на Ремедиос Москоте, той е привърженик на консервативната партия. Той е човекът, назначен от управителното правителство на Макондо. Смятан за маргинална фигура на политическата сцена в страната, участва в различни ситуации, за да даде конкретен принос за консервативния проект.

Никанор Улоа и Ребека Монтиел

Биологичните родители на Ребека Буендия умират преждевременно. Когато пристига в Макондо, Ребека носи със себе си чувал с останките им. По-късно са погребани близо до гробницата на Мелкиадес.

Пиетро Креспи

Добре изглеждащ италианец, който се установява в Макондо, откривайки магазин за продажба на музикални инструменти и играчки на пружина, по-късно управляван от по-малкия му брат Бруно. За първи път влиза в контакт с Буендия, за да сглоби механично пиано в дома им и впоследствие с уроците по танци на Ребека и Амаранта, които се влюбват в него.

Отвръща на чувствата на Ребека, за която се сгодява. Любовта им обаче е осуетена от ревността на Амаранта, лудо влюбена в него до такава степен, че тя се кълне пред сестра си, че ще трябва да премине през трупа ѝ, за да може да се омъжи.

Годежът му с Ребека се проточва твърде дълго първо поради траура за смъртта на Ремедиос, след това поради строителството на първата църква в Макондо и накрая поради фалшивата новина за смъртта на майката на Пиетро. Така при завръщането на неродния ѝ брат Хосе-Аркадио Ребека се влюбва в него и напуска Пиетро.

Креспи започва да се среща с Амаранта, но когато иска ръката ѝ, тя изненадващо му се отказва. След като отчаяно се опитва да я убеди, Пиетро Креспи прерязва вените си.

Той е персонаж, много отдалечен от останалите и неслучайно често го наричат просто „италианецът“, за да се подчертае не толкова географското разстояние, колкото културното многообразие. Винаги елегантно облечен, в жилетка дори с карибската жега, той е чувствителен мъж със забулена носталгия по дома, която сублимира в колекцията му от снимки от Италия. Той кара цял Макондо да остане будно една нощ, малко преди самоубийството си, когато прави серенада на Амаранта с цитрата, по начин, който „не заслужаваше този свят“ и пее с „глас, несравним с нищо на земята по любовния си плам".

Херинелдо Маркес

Приятел и другар по оръжие на полковник Аурелиано Буендия, той се влюбва в Амаранта, която обаче упорито го отхвърля. Той е първият, който се уморява от гражданската война, в която рискува да бъде застрелян от Аурелиано. Вече стар отказва последното предложение на полковника да грабне отново оръжието. Героят вероятно е вдъхновен от полковник Николас Маркес Мехия, дядо на автора, ветеран от Хилядодневната война в редиците на Колумбийската либерална партия, който наистина се отказва примирието на Нерландия и отдаваните му отличия от правителството.[19]

Петра Котес

След като е любовница на Хосе-Аркадио Втори, тя става истинската голяма любов на Аурелио Втори. Весела и страстна, за разлика от резервираната му съпруга Фернанда, тя се радва на компанията на последния много по-често от Фернанда. Аурелиано Втори смята чара ѝ за носещ късмет на неговите икономически дейности. На нея силно се противопоставя Фернанда, която дори не ѝ позволява да види трупа на любимия си за последен път и я пази в тайна заради отмъщение чак до смъртта си.

Мистър Хърбърт и сеньор Браун

Мистър Хърбърт е поканен на обяд от Аурелиано Втори, а Джак Браун е президент на банановата компания, идва от Пратвил, Алабама и се премества в Макондо със семейството си в стъклен вагон. Компанията дава работа на много местни работници, но нарушава живота на града с изграждането на квартал, ограден с бодлива тел и електричество, стопанисван от въоръжените пазачи, които вършат злоупотреби и тормозят хората.

Сеньор Браун става приятел с веселия Аурелиано Втори, макар и за кратко. Когато работниците, подстрекавани от Хосе-Аркадио Втори, стачкуват, армията ги изтребва. Браун и компанията напускат Макондо по време на дъждовете след решението да отговорят на някои по-ограничени искания на работниците.

Маурисио Вавилония

Тайната любов на Меме, той идва от скромно семейство и работи като шофьор и механик във фирмата за банани; характеризира се с особено присъствие на жълти пеперуди, които хвърчат около него. Въпреки че бащата на Меме – Аурелиано Втори, е за тайната връзка, когато майка ѝ Фернанда разбира за нея, намира пазачи, които да пазят къщата. Една вечер, докато Маурисио се опитва да стигне до Меме през покрива, той е уцелен от пазач в гръбначния стълб и е парализиран. Вече бременната от него Меме никога повече няма да види любимия си, защото е принудена от майка си да влезе в манастира. Маурисио умира от старост години по-късно, без да се е поместил от леглото си, и никога няма да се запознае със сина си Аурелиано.

Гастон

Съпруг на Амаранта-Урсула, Гастон е белгиец, с когото тя се запознава по време на следването си в Брюксел. Двамата пристигат в Макондо и той си мисли, че ще си тръгнат след няколко месеца. Среща се обаче с ентусиазма на съпругата си, която не възнамерява да напусне страната; Гастон възнамерява да закупи самолет, за да започне транспортен бизнес в Колумбия.

Той напуска страната след няколко години, за да следи работни проекти в Белгийско Конго. В Леополдвил получава писмо, в което Амаранта-Урсула потвърждава своята любов и нетърпението да го види отново, но в противоречие със себе си тя му разкрива неспособността си да живее без Аурелиано. Гастон ѝ отговаря, като пожелава същото щастие на двамата, каквото е имал той самият по време на краткия си брак. Амаранта-Урсула е унизена от студенината на съпруга си, което разкрива как Гастон не е чакал нищо друго освен претекст, за да прекрати връзката. Месеци по-късно Гастон ѝ пише ново писмо, в което я моли да му изпрати единственото нещо, останало в Макондо, което има сантиментална стойност за него – неговият велосипед.

Нигроманта

Антилска цветнокожа проститутка с надарена физика, тя е първата жена, обичана от Аурелиано Вавилония.

Мъдрият каталонец

Той е собственик на хаотичната книжарница, посещавана от Аурелиано Вавилония, както и неуморен писател, пристигнал в Макондо по времето на банановата компания. Връща се в Каталония по време на окончателния упадък на Макондо и взима със себе си на доста дълго пътуване три неразделни сандъка с негови писания. Води кореспонденция с Аурелиано. Персонажът е вдъхновен от каталонския изгнаник Рамон Виниес, който през 50-те г. на 20 век събира в Баранкиля група млади интелектуалци, сред които и Гарсия Маркес.[8]

Алваро, Алфонсо, Габриел и Херман

Те са единствените приятели на Аурелиано Вавилония, с които той дели времето си между библиотеката на Мъдрия каталонец и последните публични домове в Макондо. Четиримата са вдъхновени от писателите от Групата от Баранкиля: Алваро Сепеда Самудио, Алфонсо Фуенмайор, Херман Варгас и самият Габриел Гарсия Маркес. Алваро напуска Макондо след напускането на книжаря, наставник на групата, и си купува вечен билет за безкрайно пътуване с влак, от което изпраща пощенски картички до оцелелите си приятели. Херман и Алфонсо си тръгват неочаквано и безследно. Габриел (вероятно съименник на автора, бидейки правнук на полковник Херинелдо Маркес) е най-важният приятел на младия Аурелиано Вавилония, единственият жив човек, който не поставя под съмнение клането на работници на гара Макондо. Печели състезанието на френско списание и заминава за Париж. Той е един от малкото жители на Макондо, които оцеляват при разрушаването на градчето.

Други персонажи

  • Мерседес: не много разговорлива аптекарка, годеница на Габриел; героиня, вдъхновена от съпругата на писателя – Мерседес Барча Пардо.
  • Рафаел Ескалона: истински музикант, приятел на автора, определен като „племенник на епископа“.
  • Полковник Лоренцо Гавилан: революционер, приятел на Хосе-Аркадио Втори, персонаж от новела на Карлос Фуентес, приятел на Гарсия Маркес; той е ветеран от Мексиканската революция от 1910 г. и е убит от армията заедно със стачкуващите синдикалисти и работници
  • Отец Никанор Рейна: първият свещеник на Макондо, изгражда селската църква, като събира пари със своята демонстрация на левитация с помощта на шоколад; след това е заменен от отец Коронел, известен като „Кутрето“,[20] впоследствие от отец Антонио Изабел,[21] след това за кратко от младия отец Аугусто Анхел[22] и накрая – от анонимния енорийски свещеник с артрит от времето на Аурелиано Вавилиония.
  • Хосе Ракел Монкада: консервативен губернатор на Макондо по време на войната, прострелян от либералите, но считан за човек, достоен за уважение от всички.
  • Патриша Браун: дъщеря на Джак Браун, ръководител на банановата компания, приятелка на Меме Буендия.
  • Ампаро Москоте: сестра на Ремедиос, съпруга на полковник Аурелиано и приятелка на Ребека, след това се жени за Бруно Креспи, брат на Пиетро.
  • Бруно Креспи: брат на Пиетро, става богат търговец.

Характеристики и основни теми

Стил

Стилът на писане е опростен и приказен. Разказът е бърз и изпълнен със събития: в малко редове са събрани раждания и смърт, събития, в които героите са обрисувани с малко щрихи, и винаги кратки описания, често само на техния характер.

Второстепенните персонажи са почти винаги единствено наименувани и понякога се връщат десетки страници по-късно, за да преминат, така както са се появили – като функционални за наратива. Имената на героите (особено мъжките) са често подобни едно на друго, в състояние са да объркат читателя. Авторът изтъкава сюжет, понякога преплетен със собствената му семейна и литературна история. Разказвачът е външен и всезнаещ, налице са сюжетни преплитания и отклонения.

Съдържанието е в типичния стил на латиноамериканския магически реализъм и е повлияно от многобройни писатели и автори, сред които Уилям Фокнър, Франц Кафка, Хорхе Луис Борхес, Софокъл, Херман Мелвил, Хуан Рулфо, Вирджиния Улф, Мигел де Сервантес, както и от сюрреализма, експресионизма и европейския романтизъм.

Езикът и формалната техника на испанската магическо-реалистична школа, към която принадлежи авторът, се колебаят между грубостта, рафинираността и обратното развитие на синтаксиса, и са длъжници на Ърнест Хемингуей, Греъм Грийн, а за по-изисканите части – на необароковия стил на декадентството[23] на френския писател Жорис-Карл Юисманс под влиянието на испаноамериканския писател модернист Вентура Гарсия Калдерон, от своя страна вдъхновен от Жорис-Карл Юисманс и от Оскар Уайлд, особено от готическите части на „Портретът на Дориан Грей.[24][25]

Гарсия Маркес принадлежи към поколение, което възстановява романтичния фентъзи наратив като този на Е.Т.А. Хофман, в който свръхестественото се появява сред нормалното, придавайки му усещане за отчужденост, и романтиката – стилът на лиричните, епичните и митологичните стихотворения, на мода до зората на съвременния роман през 18 век, когато особената смесица от реалност и фантазия е изместена в литературата на готическия роман на Е.Т.А. Хофман, Хорас Уолпоул, Ан Радклиф, Мери Шели, Матю Грегъри Луис и Чарлз Робърт Метюрин – автор на „Скитника Мелмот“ и прачичо на Оскар Уайлд. Пример за това е легендата за Скитника евреин или тази за Франсиско Човека, която смътно напомня на „Балада за Стария моряк“ на Самюъл Тейлър Колридж, легенди и персонажи, цитирани от Маркес в „Сто години самота“; описанието на погребалния и призрачен град Фернанда, напомнящ на европейската готическа фантастика; епизодът с Фернанда и невидимите лекари; призраците, които съжителстват с живите в дома на Буендия (тема, вдъхновена от ясновидството на бабата на писателя); мистериозното и паранормално убийство на Хосе-Аркадио.[26][27]

Самота

Самотата в заглавието на романа е състоянието на всеки човек в един микрокосмос, в който живите се вълнуват и воюват, без да се придвижат от една и съща точка, а мъртвите се връщат на земята като силуети, толкова самотни и покрусени, че в крайна сметка стават приятели с онези, които са били най-големите им врагове в живота (като напр. Пруденсио Агилар).

Финалното послание, което дава целия смисъл на човешката трагедия, показва как всички събития, преживяни от героите, водят до това последният представител на рода Буендия да разбере степента на невъзможността за развитие. Това обаче идва твърде късно, защото точно в момента, в който той стига до откритието, че Стоте години самота са си стрували (дешифрирането на пергаментите на Мелкиадес), влиза в ход „божественото“ наказание под формата на библейски вятър, който помита всички следи от селището и неговите жители.

Накратко, става въпрос за хоровата история на семейство Буендия, пренаселен кръстопът от надежди, желания и мечти... семейство, така пропито със силни чувства, но и толкова затворено в своите ефимерни илюзии, че потъва в най-обезсърчаващата и непоправима самота.

Изолирани от останалия свят, представителите на Буендия стават все по-самотни и егоистични. С всеки от тях, живеещ сам за себе си, те стават представители на аристократичния, владеещ земите елит, дошъл да господства в Латинска Америка в съответствие със смисъла на латиноамериканската история, символизиран в романа. Тази егоцентричност е особено въплътена в персонажите на Аурелиано, който живее в свой собствен свят, и в Ремедиос красавата, която невинно унищожава живота на четирима мъже, влюбени в нея, защото живее в различна реалност поради това, което за някои е аутизъм. В целия роман изглежда, сякаш никой герой не може да намери истинската любов или да избегне разрушителността на собствената си егоцентричност.[28]

Егоизмът на сем. Буендия в крайна сметка е разбит от някога повърхностните Аурелиано Втори и Петра Котес, които откриват чувството на взаимна солидарност и радостта да помагат на хората в нужда по време на икономическата криза в Макондо. Двамата дори намират любовта и техният модел се повтаря от Аурелиано Вавилония и Амаранта-Урсула, които имат дете и майката е убедена, че това ще бъде ново начало за някогашното надменно сем. Буендия. Детето обаче се оказва чудовище с прасешка опашка, от което се страхуват. Въпреки това появата на любовта представлява промяна за Макондо, макар и такава, която води до неговото унищожение. Тя идва да измести традиционния егоизъм на Буендия и отразява появата на социалистическите ценности като политическа сила в Латинска Америка, сила, която ще помете Буендия и реда, който те представляват. Краят на „Сто години самота“ би могло да бъде желателно предсказание на Гарсия Маркес, известен социалист, за бъдещето на Латинска Америка.[28]

Реалност и измислица

Много е трудно да се установи ясната граница между изключително фантастичния характер на наратива и реалните аспекти, с които е проникнат той. Много събития са силно повлияни от колумбийската история от втората половина на 19 век, особено гражданските войни и периодът на банановата компания (нужно е да се отбележи, че в целия роман името на нацията не се споменава, защото в първия период на романа Колумбия не е известна с това име). Съществува освен това връзка със събитията, местата и хората от биографията на Гарсия Маркес, преобразени в разказа: Аракатака напр., където е израснал писателят, е тъжен град след банановия бум подобно на Макондо в периода на Аурелиано Вавилония. Може да се обобщи, че в романа е отразена по фантастичен начин реалността на Колумбия и Южна Америка между 19 век и 30-те г. на 20 век.

Има доста епизоди, чрез разказа за които авторът ни въвежда в свят, в който ежедневието е съпътствано от почти магически събития: появата на призрака на Пруденсио Агилар (в случая границата между живота и смъртта не е толкова ясна), левитацията на отец Никанор Рейна или ясновидската способност на полковник Аурелиано Буендия, появата на призрака на Мелкиадес (който по-късно твърди, че се е върнал към живота след смъртта си от треска в Сингапур), възнесението на небето на Ремедиос красивата, появата на Скитника евреин, тайнственият вятър, който разрушава селото, потопът, траещ повече от 4 г., дъждът от малки жълти цветя, падащи цяла нощ върху селото и др. Всички те са свръхестествени събития, но в такъв контекст те се смесват с ежедневието и не предизвикват конфликти между онези, които им вярват и онези, които не им: това са събития, които просто се случват.

Романът е известен пример за магически реализъм. Тези истории вероятно са вдъхновени от разказаните от бабата на автора в голямата къща, където е израснал. Освен това някои герои носят имената и фамилиите на реални хора от неговото семейство: Маркес, Габриел, Игуаран, Котес. Второстепенният герой Габриел е внук на стария либерален полковник Херинелдо Маркес (бойният другар на Аурелиано Буендия), точно както истинският Гарсия Маркес е внук на либерален полковник – Николас Маркес Мехия. Майката на Маркес вдъхновява персонажа на Урсула. Романът също така говори за болестта на безсънието, която заличава спомените, и за колективната забрава на историческите факти, емблематична за Латинска Америка, която вече не помни миналото си, но вероятно е и вдъхновена от болестта на Алцхаймер, често срещана в сем. Маркес.[29]

Гарсия Маркес съчетава реалното с магическото чрез използването на тона и наратива. Поддържайки един и същ тон в целия роман, той кара необикновеното да се размие с обикновеното.[30] Неговата кондензация и вял начин на описване на събитията кара необикновеното да изглежда по-малко забележително, отколкото е в действителност, като по този начин перфектно смесва реалното с магическото. Подсилването на този ефект се постига от неудивеният тон, с който пише книгата. Писателят ограничава способността на читателя да поставя под съмнение събитията от романа, но го кара да постави под въпрос границите на реалността. Освен това поддържането на един и същ разказвач в целия роман запознава читателя с гласа му и го кара да свикне с необикновените събития в романа.[31]

Психоаналитични и езотерични теми

Някои критици подчертават, в допълнение към историческата и социална тема, кръговата концепция за времето[32] (непрекъснатото настояще), нарушена единствено от пророчеството на Мелкиадес, многобройните препратки към алхимията и езотеризма, структуралистката литературна игра, скриваща значения, психоаналитичните теми за кръвосмешението (фройдисткият Едипов комплекс), разглеждани като самоунищожение на родословието, неизбежно за онези, които не се откриват за света, юнгианските антропологични архетипи и символи, разпръснати по страниците на романа, любовта и смъртта. Самият Гарсия Маркес посочва като един от неговите източници на вдъхновение (и не само за този роман) трагедията на СофокълЕдип цар“ с нейните теми за кръвосмешението и пророчеството.[33][34]

Елитарност

Тема на романа е и елитарността на сем. Буендия. Габриел Гарсия Маркес показва своята критика към латиноамериканския елит чрез историите на членовете на семейство с висок статус, които по същество са влюбени в себе си, до степен, че не могат да разберат грешките от миналото си и да се поучат от тях. Буквалната любов на сем. Буендия към себе си чрез кръвосмешение не само показва как елитите се смятат за стоящи над закона, но също така разкрива колко малко се учат от своята история.[35] Хосе-Аркадио Буендия и Урсула се страхуват, че, т. к. връзката им е кръвосмесителна, детето им ще има анималистични черти. Въпреки че това не става, последното дете от рода Буендия – Аурелиано има прасешка опашка и тъй като родителите му не познават историята си, те не знаят, че такъв страх е съществувал и преди и че премахването на опашката би довело до смъртта на детето. Това говори за това как елитите в Латинска Америка не предават историята, която ги помни негативно. Освен това сем. Буендия не може да спре да отдава почит на себе си чрез назоваване на децата си с едни и същи имена отново и отново. „Хосе-Аркадио“ се появява 4 пъти в родословното дърво, „Аурелиано“ – 22 пъти, „Ремедиос“ – 3 пъти, а „Амаранта“ и „Урсула“ – по 2 пъти.

Непрекъснатите препратки към разтегнатия дом на Буендия напомнят за идеята за Голяма къща, хасиенда, голямо земеделско стопанство, в което елитни семейства живеят и управляват своите земи и работници. В Колумбия, където се развива романът, Голямата къща е известна с това, че е едноетажно жилище с много спални, салони, кухня, килер и веранда – всичките области на домакинството на Буендия, споменати в книгата.[36]

Книгата се фокусира изцяло върху едно семейство сред многото жители на Макондо като представяне на това как най-бедните от латиноамериканските села са били подчинени и забравени в цялата история на Латинска Америка.[35]

Макондо

Макондо е името на въображаем град сред колумбийската гора, в който се случват събитията от романа. По отношение на географското местоположение авторът ни дава някои следи, които ни позволяват да локализираме селото на или близо до полуостров Гуахира. То не е далеч от брега на Карибско море и експедицията, водена от Хосе-Аркадио Буендия, тръгва от Риоача и отива в Сиера за почти 2 г. Предполага се, че селото се е намирало на няколкостотин километра южно от Риоача, близо до масива Сиера Невада де Санта Марта и до град Аракатака – родното място на писателя.

Топографско вдъхновение

Що се отнася до произхода на самото име на селото, Макондо е и името на едно от банановите селища, обитавано от американците близо до Аракатака, пред което минава малкият Габриел Гарсия Маркес, когато заедно с майка си отива на гости на нейни роднини. Това е село, оградено с бодлива тел (като градчето на банановата компания), през която той зърва друга, непозната за него реалност, красиви и елегантни жени, които живеят в различни къщи и водят различен начин на живот, място с различен закон и начин на живот.[37] Вероятно дава това име на градчето на Буендия, защото представлява идеалното село за детето, станало писател.

Точното географско местоположение обаче няма голямо значение за сюжета, като се има предвид, че всички събития се случват в Макондо, с изключение на онези, свързани с войните на полковник Аурелиано или когато се дава описание на градчето, от което идва Фернанда и където Аурелиано Втори отива да я търси, и място на манастирското уединение на Меме.

Това, което се забелязва с напредване на повествованието, е развитието, което селото претърпява: първоначално е съставено от около 20 къщи от кал, които се увеличават и биват изградени от тухли, след това идват бетонните подове, покривите са от цинк, след което към Макондо се присъединява цитаделата на банановата компания, заобиколена от електрифицирана мрежа. Животът в селото също оживява (особено на улицата на турците). Първоначално откъснато от останалия свят (понеже няма дори пощенска станция), до него достига ЖП линия. По времето на банановата компания и след (фалшивото?) клане на нейните работници започва фаза на упадък. Следващият (и много дълъг) потоп води до разрушението на много къщи (вкл. и тази на Буендия) и до изоставяне на други. Освен просперитета си жителите губят и спомените си до следобеда в който, докато Аурелиано Вавилония дешифрира последните пергаменти на Мелкиадес, бурен вятър помита селището от лицето на земята.

Атмосферата на романа, неговата възбуждаща сила, неговите образи, универсалността на основната тема (самотата), правят Макондо митично място.

Вътрешни препратки

В разказа на романа за гражданската война и последвалия мир има многобройни споменавания за пенсиите на ветераните, които не пристигат, което е препратка към една от по-ранните творби на Гарсия Маркес от 1961 г. „Няма кой да пише на полковника“ (El coronel no tiene quien le escriba). В последната глава на романа творецът се позовава на романа „Игра на дама“ (Rayuela) на аржентинския писател Хулио Кортасар в следния ред: „... в стаята, която миришеше на варен карфиол, където Рокамадур трябваше да умре“ (стр. 412). Рокамадур е измислен герой от романа на Кортасар, който наистина умира в описаната стая. Гарсия Маркес също така се позовава на две други основни творби на латиноамерикански писатели: „Смъртта на Артемио Крус“ (La Muerte de Artemio Cruz) от 1962 г. на мексиканския писател Карлос Фуентес и „Векът на просвещението“ (El siglo de las luces) от 1962 г. на кубинския писател Алехо Карпентиер.

Редакционен и критически прием

Приятелят на Гарсия Маркес – Карлос Фуентес, който прочита предварително някои глави, пише ентусиазирана статия, която създава определени очаквания. Друга предварителна информация се появява в списания в Мексико и Колумбия и дори в Mundo Nuevo, публикувано в Париж за емигранти.

На Южноамериканското издателство в Буенос Айрес, което му предлага препечатка на предишните романи, писателят предоставя ръкописа на „Сто години самота“.

Първото издание е разпродадено за 15 дни, а за няколо месеца се появяват 18 чуждестранни договора за превод.[8] Книгата печели международно признание: френската Награда за най-добра чуждестранна книга (Prix du Meilleur livre étranger) за 1969 г., Международната награда за роман „Ромуло Галегос“ за 1972 г., италианската награда „Chinciano“, американската Books Abroad/Neustadt International Prize for Literature. Освен това Гарсия Маркес получава и почетна докторска степен от Колумбийския университет в Ню Йорк. Тези награди поставят основата за Нобелова награда за литература на писателя за 1982 г.

По време на IV Международен конгрес по испански език, проведен в Картахена през март 2007 г., романът е избран за втората по важност творба, писана някога на испански, предшествана само от „Дон Кихот дела Манча“.

Адаптации

Въпреки че „Сто години самота“ оказва голям ефект върху литературния свят и е най-продаваното и най-превежданото произведение на автора, то не е филмирано, защото Гарсия Маркес никога не се съгласява да продаде правата за филм. На 6 март 2019 г. синът му Родриго Гарсия Барча обявява, че Нетфликс разработва сериал, базиран на книгата, който би трябвало да излезе през 2020 г.[38]

Вижте също

Бележки

  1. „Сто години самота“ – най-влиятелната книга за последния четвърт век Архив на оригинала от 2016-07-07 в Wayback Machine., статия в сайта www.pogled.info Архив на оригинала от 2010-04-19 в Wayback Machine., класация на литературното списание Wasafiri, от 2009 г.
  2. Голямото четене Архив на оригинала от 2010-01-31 в Wayback Machine., кампания на БНТ за любимите романи на българските читатели.
  3. Маркес Г.,Сто години самота, София: изд. Отечествен Фронт, 1971, прев. Р. Стоянов
  4. The Modern World. Web, www.themodernword.com/gabo/. April 17, 2010
  5. McMurray, George. Reality and Myth in García Márquez' 'Cien años de soledad'. The Bulletin of the Rocky Mountain Modern Language Association, Vol. 23, No. 4 (Dec., 1969), pp. 175 – 181
  6. а б На испански: Guerra de los mil días е гражданска война, водена между 1899 и 1902 г. в новородената Република Колумбия, в която се включва Панама, по онова време колумбийски департамент, а Консервативната партия и Либералната партия със съответните им радикални граници се противопоставят една на друга.
  7. Wood, Michael. Gabriel García Márquez: One Hundred Years of Solitude. Cambridge University Press, 1990. ISBN 0-521-31692-8.
  8. а б в г д Rosalba Campra, note a Opere narrative. Meridiani Mondadori, 1987. ISBN 88-04-55136-4. с. 990.
  9. Olga Martínez Sasi, Gabriel García Márquez, su vida, su historia, в El Colombiano, 2007
  10. Въпреки че името ѝ не се споменава, това са Ерендира и нейната баба, чиято история ще бъде разширена и обогатена в основната история, съдържаща се в следващата колекция на писателя, озаглавена „Невероятната и тъжна история на непорочната Ерендира и нейната безчувствена баба“.
  11. Тук се появява набързо главният герой на повестта на Маркес „Никой не пише на полковника“ в лицето на младия неназован офицер, който дава революционната каса срещу издаването на разписка.
  12. В описанието на мрачния и тъжен град на Фернанда дел Карпио се разпознава Zipaquirá, древен колониален град недалеч от столицата на Колумбия Богота, където Гарсия Маркес посещава религиозно училище.
  13. 4-мата приятели на Аурелиано са групата, с която дружи писателят в Баранкиля: писателят Alvaro Cepeda Samudio, журналистите Germán Vargas и Alfonso Fuenmayor и самият Гарсия Маркес. В последната част на романа, където се говори за шестото поколение Буендия (и следователно съвременно на автора) нарастат препратките към реално съществуващи лица: аптекарката „с тайнствена красота на нилска змия“ от гл. 18 е съпругата на писателя Mercedes Barcha Pardo.
  14. Elena Clementelli, Gabriel García Márquez, da IL CASTORO, NUMERO 95, NOVEMBRE 1974., архив на оригинала от 10 август 2014, https://web.archive.org/web/20140810043207/http://ebooks.gutenberg.us/Wordtheque/it/AAABGD.TXT, посетен на 28 октомври 2020 
  15. Simons, Geoffrey Leslie. Colombia: A Brutal History. Saqi, 2004. ISBN 0-86356-758-4.
  16. Rausch, Jane M. Colombia: Territorial Rule and Llanos Frontier. University Press of Florida: 1999.
  17. Хосе-Аркадио Буендия води двамата си сина, за да научат за леда в циганския цирк, точно както бащата на Гарсия Маркес го завежда да види лед в централата на Юнайтед Фрут Къмпани.
  18. Elena Clementelli, Gabriel García Márquez, da IL CASTORO, NUMERO 95, NOVEMBRE 1974., архив на оригинала от 10 август 2014, https://web.archive.org/web/20140810043207/http://ebooks.gutenberg.us/Wordtheque/it/AAABGD.TXT, посетен на 28 октомври 2020 
  19. Eric L. Reinholtz, Bloom's How to Write about Gabriel Garcia Marquez, pag. 82
  20. Персонажът на свещеника, наречен Кутрето, първоначално от Макондо и върнал се в града в расо, след като е служил като офицер в либералната армия, е взет от романа на Гарсия Маркес „Мъртви листа“.
  21. Отец Антонио Изавел присъства в романа „В лош час“ и в два разказа – „Вдовицата Монтиел“ и „Погребението на мама Гранде“.
  22. Отец Анхел присъства без кръщелното си име в три предходни разказа.
  23. Il decadentismo
  24. E. Cicogna, Introduzione a Cent'anni di solitudine, Mondadori, 1967
  25. Verity Smith, Encyclopedia of Latin American Literature, Routledge, p. 346
  26. [„The Modern World“. Web, www.themodernword.com/gabo/]. April 17, 2010
  27. S. Righini, Messico e Nuvole Архив на оригинала от 2021-01-21 в Wayback Machine., Il Tiro Magazine
  28. а б Bell-Villada, Gene H. (2002). Gabriel García Márquez's One Hundred Years of Solitude: A Casebook. Oxford University Press. ISBN 0-19-514455-4.
  29. Garcia Marquez ha l'Alzheimer?
  30. Gullon, Ricardo. „Review: Gabriel García Márquez & the Lost Art of Storytelling“. Diacritics, Vol. 1, No. 1 (Autumn, 1971), pp. 27 – 32.
  31. Wood, Michael (1990). Gabriel García Márquez: One Hundred Years of Solitude. Cambridge University Press. ISBN 0-521-31692-8.
  32. Митът за вечното завръщане.
  33. Introduzione a Cent'anni di solitudine, Mondadori
  34. Edipo e Medea fuori dal tragico
  35. а б Elsey, Brenda. „One Hundred Years of Solitude.“ History of Latin America 1810-Present. Hofstra University. Adams Hall, Hempstead. 3 March 2020. Lecture.
  36. Meade, Teresa A., 1948- (19 January 2016). A history of modern Latin America : 1800 to the present (Second ed.). Chichester, West Sussex. ISBN 978-1-118-77248-5. OCLC 915135785.
  37. Dedalus. Cent’anni di solitudine // Архивиран от оригинала на 4 mart 2016. Посетен на 29 октомври 2020. Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine.
  38. Netflix to adapt One Hundred Years of Solitude by Gabriel García Márquez // The Guardian. 7 март 2019. Посетен на 30 октомври 2020.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Cent'anni di salitudine и страницата One Hundred Years of Solitude в Уикипедия на италиански и английски език. Оригиналните текстове, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за творби, създадени преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналните страници тук и тук, за да видите списъка на техните съавтори. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.

* * *

Валя четири години, единайсет месеца и два дни. Имаше времена на ръмене, когато всичко живо си облече официални дрехи и направи изражение на оздравяващ, за да отпразнува спирането на дъжда, но скоро привикнаха да тълкуват затихванията като предвестия за усилване. Небето се продънваше в шумни бури, а Северът пращаше урагани, които разпердушиниха покриви и събориха стени и изровиха от корен последните чукани от насажденията. Както се случи по време на чумата-безсънница, която Урсула взе да си припомня в ония дни, самото бедствие внушаваше защити срещу досадата. Аурелиано Втори бе един от ония, които направиха най-много, за да не се оставят да бъдат победени от безделието. Бе отишъл в къщи по някаква случайна работа в нощта, когато сеньор Браун свика бурята, и Фернанда се помъчи да му помогне с полуизтърбушения чадър, който намери в някакъв шкаф. „Не трябва — каза той. — Ще остана тука, докато спре.“ Не беше, разбира се, едно неизбежно обещание, но той за малко да не го изпълни в буквален смисъл. Тъй като дрехите му бяха в дома на Петра Котес, всеки три дни сваляше тия, които носеше, и чакаше по долни гащи, докато перяха. За да не скучае, отдаде се на задачата да поправи многобройните повреди из къщата. Намести панти, смаза ключалки, завинти халки за хлопане и потегна брави на прозорци. В продължение на няколко месеца го гледаха да се мъкне с кутия сечива, които навярно бяха забравили циганите по времето на Хосе-Аркадио Буендия, и никой не узна дали от неволната гимнастика, дали от зимната скука или от принудителното въздържане, ала търбухът му полека-лека спадна като мях, а лицето му на блажена костенурка стана по-малко налято и двойната гуша не толкова изпъкнала и накрая целият беше не толкова дебелокож и можеше да си връзва отново връзките на обувките. Виждайки го да поставя брави и да разваля часовници, Фернанда се запита дали не изпада и той в порока да прави, за да разваля, както полковник Аурелиано Буендия със златните рибки, Амаранта с копчетата и погребалния покров, Хосе-Аркадио Втори с пергаментите и Урсула със спомените. Ала не излезе вярно. Лошото беше, че дъждът разбъркваше всичко и най-безводните машини пускаха цветя помежду зъбчатките, ако не ги смазваха на три дни, и нишките на брокатите ръждясваха и се раждаха шафранови водорасли по мокрите дрехи. Атмосферата беше толкова влажна, че рибите биха могли да влизат през вратите и да излизат през прозорците, плувайки из въздуха на помещението. Една сутрин Урсула се събуди от усещането, че гасне в някакъв блажен припадък, и вече бе помолила да заведат отец Антонио-Исабел, макар и на носилка, когато Санта София де ла Пиедад откри, че гърбът й е облепен с пиявици. Откъснаха ги една по една, като ги пърлеха с главни, преди те да я дообезкървят. Стана нужда да изкопаят вади, за да обезводнят къщата и да я отърват от жаби и охлюви, тъй че да могат да изсъхнат подовете, да се махнат тухлите под краката на леглата и отново да се ходи с обувки. Улисан с многобройните дреболии, изискващи неговото внимание, Аурелиано Втори не разбра, че остарява до следобеда, в който се улови, че съзерцава преждевременното спускане на подиробеда от един люлеещ се стол и мисли за Петра Котес, без да потръпне. Не би имал нищо против да се върне към безвкусната любов на Фернанда, чиято красота бе отлежала със зрелостта, но дъждът го бе поставил извън всякаква страстна нужда и му бе внушил гъбестото спокойствие на нежеланието. Развесели се, мислейки си за нещата, които би могъл да направи някога с този дъжд, който валеше вече от година. Той бе един от първите донесли цинкови листове в Макондо, много преди банановото дружество да ги извади на мода, само за да покрие с тях спалнята на Петра Котес и да се наслаждава на впечатлението за дълбока задушевност, която по онова време създаваше у него пукането на дъжда. Но дори и тия лудешки спомени от неговата смешновата младост го оставяха хладнокръвен, сякаш в последния пир бе изчерпал дяловете си от сласт и беше му останала само чудната отплата да може да ги възкресява без горчивина и разкаяние. Би могло да се помисли, че потопът му е дал възможност да седне да размишлява и че сноването на клещите и тенекиите бе пробудило у него късната скръб по толкова полезни работи, които би могъл да направи и не направи в живота си, ала нито едното, нито другото беше вярно, защото изкушението по домоседството и къщовничеството, което се навърташе край него, не беше плод на премисляне, нито пък назидание. То идваше у него от много по-далече, изровено от тризъбеца на дъжда, от времената, когато той четеше в стаята на Мелкиадес дивните басни за хвърчащи килими и китове, които се хранят с кораби и екипажите им. Из ония дни по недоглеждат на Фернанда, в пруста се появи малкият Аурелиано и дядо му узна тайната на неговата самоличност. Отряза му косата, облече го, научи го да изгуби страх от хората и съвсем скоро видя, че беше един законен Аурелиано Буендия, с високите си скули, с учудения поглед и самотническия си вид. За Фернанда това бе почивка. Отдавна бе измерила величината на своята надменност, ала не намираше как да я поправи, защото колкото повече мислеше за средствата, толкова по-нерационални й се струваха. Да беше знаела, че Аурелиано Втори щеше да приеме нещата с доброто задоволство на дядо, не би увъртала, нито пък би отсрочвала толкова много, а от предната година би се отървала от тормоза. За Амаранта-Урсула, която вече бе сменила зъбите си, племенникът беше като някаква изплъзваща се играчка, която я разтуши от досадата на дъжда. Аурелиано Втори тогава си припомни за английската енциклопедия, която никой не бе пипнал повторно в някогашната спалня на Меме. Започна да показва илюстрациите на децата, по-специално животните, а по-късно картите и снимките на далечни страни и прочути личности. Тъй като не знаеше английски и едва можеше да различи най-известните градове и най-видните личности, хрумна му да измисля имена и легенди, че да задоволи неутолимата любознателност на децата.

Фернанда наистина вярваше, че съпругът й чака да спре дъждът, за да се върне при държанката. В първите месеци на дъжда тя се боеше, че ще опита да се прокрадне до нейната спалня и че ще преживее срама да му разкрие, че е негодна за примирение още от раждането на Амаранта-Урсула. Тая беше причината за припряната и преписка с невидимите лекари, прекъсвана от честите злополучия с пощата. През първите месеци, когато се узна, че влаковете поради бурята излизали от релсите, едно писмо от невидимите лекари й показа, че нейните се губят. По-късно, когато секнаха връзките с незнайните й кореспонденти, тя сериозно помисли да сложи тигровата маска, която използува мъжът й на кървавия карнавал, за да накара да я прегледат с лъжливо име лекарите на банановото дружество. Но едно от многото лица, които често минаваха през къщата и носеха неблагодарните вести за потопа, й бе казало, че дружеството дига диспансерите си, за да ги откара в земи, където дъждът преставал. Тогава изгуби надежда. Примири се и зачака да отмине дъждът и да се възстанови пощата, и между другото облекчаваше потайните си болки с лекове от собственото си вдъхновение, защото би предпочела да умре, отколкото да се постави в ръцете на единствения лекар, останал в Макондо — причудливия французин, който се хранеше с магарешки треви. Беше се сближила с Урсула, надявайки се, че тя ще знае някакво облекчително средство за нейните неволи. Но мъчителният навик да не назовава нещата с тяхното име я накара да постави предното в задното, и да замести роденото с изхвърленото, и да замени течения с парения, та всичко да бъде не толкова срамно, и Урсула разумно заключи, че смущенията не са маточни, ами чревни, и я посъветва да вземе на гладно кесийка каломел. Да не беше това страдаше, което не би имало нищо срамно за някой, който не е болен и от срамливост, и да не беше губенето на писмата, за Фернанда не би имал значение дъждът, защото в крайна сметка за нея целият живот беше минал така, сякаш зад стъклото валеше непрестанно. Не промени разписанията, нито пощади обредите. Когато масата все още стоеше повдигната върху тухли и столовете поставени върху дъски, за да не си мокрят нозете сътрапезниците, тя продължаваше да поднася с ленени покривки и китайски съдове и да пали свещниците на вечеря, защото смяташе, че бедствията не могат да се използуват като предлог за разпускане на нравите. Никой не се бе показал повторно на улицата. От Фернанда да зависеше, не биха го направили никога вече, не само откак почна да вали, но и от много по-рано, тъй като смяташе, че вратите са измислени да бъдат затваряни, и че любопитството към онова, което става по улицата, е работа на пачаври. Обаче първа тя надзърна, когато известиха, че минава погребението на полковник Херинелдо Маркес, макар че онова, което видя тогава през открехнатия прозорец, я остави в такова състояние на огорчение, че дълго-дълго се разкайваше за своята слабост.

Човек не би могъл да си представи по-безутешно шествие. Бяха сложили ковчега върху волска кола, над която построиха навес от бананови листа, ала натискът на дъжда беше толкова силен и улиците толкова затлачени, че на всяка крачка колелата затъваха и навесът без малко да се разпердушини. Струите тъжна вода, падащи върху ковчега, полека-лека наквасваха знамето, което бяха сложили отгоре му и което беше всъщност мръсното от кръв и барут знаме, отхвърлено от най-достойните някогашни бойци. Върху ковчега бяха положили и сабята с пискюли от мед и коприна, същата, която полковник Херинелдо Маркес провесваше на закачалката в салона, за да влезе незащитен в шивалнята на Амаранта. Зад колата, някои боси и всички с панталони до коляно, цамбуркаха из калта последните оцелели от Нерландската капитулация, хванали в една ръка бастун от естествено усукан корен и в друга венеца от обезцветени под дъжда изкуствени цветя. Появиха се като някакво недействително видение по улицата, която все още носеше името на полковник Аурелиано Буендия, и на минаване всички изгледаха къщата и завиха край ъгъла на площада, където трябваше да поискат помощ, за да измъкнат заседналата кола. Урсула бе накарала Санта София де ла Пиедад да я отнесе до вратата. Проследи толкова внимателно неволите на погребението, че никой не се усъмни, че го вижда, най-вече защото вдигнатата й ръка на архангел вестител се движеше заедно с кандилканията на колата.

— Сбогом, Херинелдо, синко — извика тя. — Поздрави моите хора и им кажи, че щег се видим, когато спре да вали.

Аурелиано Втори й помогна да се върне в леглото и със същата хлапащина, с която винаги се отнасяше към нея, я попита за значението на нейните прощални думи.

— Вярно е — рече тя. — Чакам само да отмине дъждът и да умра.

Състоянието на улиците разтревожи Аурелиано Втори. Късно загрижен за участта на своите животни, той си метна едно навосъчено платно и отиде в дома на Петра Котес. Завари я на двора, във вода до пояс как се мъчи да извлече някакъв конски труп. Аурелиано Втори й помогна с една греда и Огромното вонливо тяло се претъркулна и бе отмъкнато от калния порой. Откак започна дъждът, Петра Котес не бе правила нищо друго, освен да разчиства двора си от умрели животни. Първите седмици пращаше бележки на Аурелиано Втори да вземе спешни мерки, а той бе отговорил, че нямало за какво да бързат, че положението не било обезпокояващо, че щели да намислят нещо, когато престанело да вали. Заръча да му кажат, че оградените пасбища се наводняват, че добитъкът бяга към високите земи, където няма какво да яде и го дебнат тигърът и чумата. „Няма какво да се прави — отговори й Аурелиано Втори. — Други ще се родят, когато престане да вали.“ Петра Котес ги бе видяла да умират на купове и едва смогваше да насича ония, които затъваха. Видя с глухо безсилие как потопът безмилостно унищожава състояние, което някога хората имаха за най-голямото и най-устойчивото в Макондо и от което оставаше само зловонието. Когато Аурелиано Втори реши да отиде да види какво става, намери само конския труп и едно дръгливо муле сред развалините от конюшнята. Петра Котес го видя да идва без изненада, без радост, нито озлобление, и само си позволи иронично да се усмихне.

— На добър час! — рече тя.

Беше остаряла, само кости, и очите й на месоядно животно бяха станали тъжни и кротки от толкова гледане на дъжда. Аурелиано Втори престоя повече от три месеца в дома й не защото тогава се чувствуваше по-добре там, отколкото в своето семейство, а защото му бе нужно всичкото това време, за да вземе решението отново да си метне парчето навосъчено платно. „Нямаме бърза работа — каза, както бе казал в другата къща. — Да почакаме да спре в близките часове.“ В течение на първата седмица привикна с разрушенията, нанесени от времето и дъжда в здравето на неговата държанка, и полека-лека започна да я вижда каквато си беше преди, припомняйки си за своите ликуващи безчинства и за умопомрачаващата плодовитост, която нейната любов предизвикваше в животните, и отчасти от любов, и отчасти от изгода една нощ на втората седмица я събуди с настоятелни ласки. Петра Котес не трепна. „Спи спокойно — промърмори тя. — Вече времената не са за такива работи.“ Аурелиано Втори се видя в огледалата на тавана, видя гръбнака на Петра Котес като наниз от макари, навървени на връзка повехнали нерви, и разбра, че тя има право не заради времената, а заради тях самите, които вече не бяха за такива работи.

Аурелиано Втори се завърна в къщата със своите сандъци, убеден, че не само Урсула, но и всички жители на Макондо чакаха да спре дъждът, за да умрат. Видял ги бе, когато минаваше, седяха в стаите с унесен поглед и кръстосани ръце и усещаха да тече едно вечно време, едно неукротено време, защото беше безполезно да го делят на месеци и години, а дните на часове, щом не можеше да се прави нищо друго, освен да се съзерцава дъждът. Децата посрещнаха шумно Аурелиано Втори, който отново просвири за тях на хърхорещия акордеон. Но концертът не привлече толкова вниманието им, колкото енциклопедическите застоявания, тъй че пак взеха да се събират в спалнята на Меме и там въображението на Аурелиано Втори превърна дирижабъла в летящ слон, който търсел място да поспи сред облаците. Веднъж откри един мъж на кон, който въпреки другоземската си премяна запазваше някакъв свойски вид и след много обследване стигна до заключението, че това е портрет на полковник Аурелиано Буендия. Показа го на Фернанда и тя също забеляза приликата на конника не само с полковника, но и с всички членове на семейството, макар всъщност да беше някакъв татарски войн. Тъй минаваше времето им, между родоския исполин и факири, омагьосващи змии, докато съпругата му оповести, че остават не повече от шест кила солено месо и чувал ориз в хамбара.

— Е, сега, какво искаш да правя? — запита той.

— Аз не знам — отговори Фернанда. — Това е мъжка работа.

— Добре де — каза Аурелиано Втори, — все ще направим нещо, когато спре да вали.

Продължи да се интересува повече от енциклопедията, отколкото от домашното затруднение, дори когато трябваше да се задоволява с една дрипа и малко ориз на обед. „Сега е невъзможно да се направи нещо — казваше. — Не може да вали цял живот.“ И колкото повече протакаше неотложния въпрос с хамбара, толкова по-силно ставаше възмущението на Фернанда, докато случайните й роптания и редките й избухвания преляха в неудържим, отприщен порой, който започна една сутрин като еднозвучаща басова струна на китара и който с напредването на деня повишаваше своя призвук все по-богат, все по-разкошен. Аурелиано Втори не осъзна опяването чак до другия ден след закуска, когато се почувствува замаян от някакво жужене, тогава по-напевно и по-високо от шума на дъжда, а това беше Фернанда, която се разхождаше из цялата къща и се вайкаше, че са я възпитали като царкиня, за да свърши като слугиня в лудница със съпруг мързеливец и идолопоклонник, разпътник, който ляга по гръб и чака да завалят хлябове от небето, а на нея бъбреците й се откачат от мъка да крепи на повърхността подпряно с топлийки домашно огнище, където има толкова за работене, толкова за понасяне и поправяне откак господ-бог осъмне, та чак до времето за лягане, че стига до леглото с очи пълни със стъклен прах и обаче никой никога не и е рекъл добър ден, Фернанда, как прекара нощта, Фернанда, нито са я запитали, макар и от учтивост, защо е толкова бледа, нито защо се събужда с тия виолетови сенки под очите, макар, разбира се, да не очаква, че това ще излезе от останалите в семейство, което в края на краищата винаги я бе имало за пречка, за парцалчето за смъкване на тенджерата, за плашило, нарисувано върху стената, и че винаги плямпотят срещу нея из ъглите й я наричат мазна богоугодница, и я наричат фарисейка, и я наричат гущерица, и дори Амаранта, мир на праха й, й бе казала ей така, в очите, че била от ония, дето бъркали право черво с пости, благословен господ-бог, що за думи, и тя най-примирено бе изтраяла всичко заради намеренията на Светия отец, ала не бе могла да понася повече, когато онзи проклетник Хосе-Аркадио Втори каза, че гибелта на семейството дошла щом отворило вратите за някаква си префърцунена качака, представете си, някаква си префърцунена качака, опазил бог, дъщеря на лоша плюнка, от същото естество на пагонджиите качаковци, които правителството прати да избиват трудещите се, гледай го ти, и става дума ни повече, ни по-малко за нея, кръщелницата на херцог Алба, дама с такова потекло, че джигерите на президентшите се преобръщат, благородничка по кръв като нея, която има право да се подписва с единайсет испански презимена и която е единственото смъртно същество в туй селище на копелета, което не тъпее пред шестнайсет прибора за хранене, а после онзи ми ти прелюбодейник, мъжът й, да рече, примрял от смях, че толкова лъжици и вилици и толкова ножове и лъжички не било работа на християни, ами на стоножки, и единствената, която и със стиснати очи може да определи кога се поднася червено вино и от коя страна и в каква чаша, а не като оная чобанка Амаранта, в мир да почива, която си мислеше, че бялото вино се поднасяло денем и червеното; вечер, и единствената по цялото крайбрежие, която може да се похвали, че не е ходила по нужда другаде освен в златни цукала, а после полковник Аурелиано Буендия, в мир да почива, да има дързостта да я пита с лошата си масонска злъч откъде накъде била заслужила това предимство, да не би пък тя да не серяла лайна, ами астромелии, представете си, с тия думи, за да отговори Рената, собствената й дъщеря, която от несдържаност бе видяла в спалнята нейните чревоизхвърляния, че наистина пукалото било с много злато и много гербове, ама онова, дето било вътре, било чисто лайно, най-обикновено и дори по-лошо лайно, защото било на префърцунена качака, представете си, собствената й дъщеря, тъй че никога не се е самозалъгвала относно останалите в семейството, но все пак имаше право да очаква малко повече зачитане от страна на съпруга си, защото зле-добре, той беше по свята клетва неин спътник в съпружестврто, негов извършител, неин законен вредител, който по свободна и върховна воля пое върху себе си сериозната отговорност да я изведе изпод бащината стряха, където никога не се е лишила, нито оплакала; от нещо, където плетеше погребални палми от удоволствие към развлечението, тъй като нейният кръстник бе пратил писмо със своя подпис и клеймото на своя пръстен, отпечатано върху червения восък, само и само да каже, че ръцете на кръщелницата му не са направени за дела от този свят освен за свирене на клавесин, и обаче оня ми ти безумец, мъжът й, я бе извадил от нейния дом въпреки всички мъмрения и предупреждения и я бе отвел в онзи пъкълски казан, където не може да се диша от горещина, и преди тя да доизпълни своите въздържания по Петдесетница вече бе отишъл със сандъците на бездомник и акордеон на нехайник да безделничи в прелюбодеяние с една никаквица, на която стига да й видиш задника, е добре, то вече е казано всичко, която стига да я видиш как си клати кобилския задник, и ще разбереш, че е тъкмо противното на нея, която е дама и в двореца, и в кочината, на масата и в леглото, дама по рождение, боязлива пред бога и покорна на неговите закони и неговите замисли, и с която, разбира се, не може да прави маймунджилъците и подбъзикванията, които прави с другата, която, разбира се, се подлага на всичко, като френските матрони, че и по-лошо, ако се помисли по-добре, защото тия поне имат почтеността да турят червен фенер на вратата, подобни свинщини, представете си, само това липсва, с единствената и възлюбена дъщеря на доня Рената Арготе и дон Фернандо дел Карпио, и особено последният, разбира се, свят мъж, християнин от великите, носител на Ордена на светия гроб, от ония, които получават направо от господа-бога предимството да се запазват непокътнати в ковчега с кожа гладка като сукно на годеница и очи живи и прозрачни като изумруди.

— Това пък не е вярно — прекъсна я Аурелиано Втори, — когато го донесоха, вече смърдеше!

Той бе имал търпението да я слуша цял един ден, докато я изненада в грешка. Фернанда не му обърна внимание, но снижи глас. Тази вечер по време на вечеря вбесяващото бръмчене на опяването бе разгромило шума на дъжда. Аурелиано Втори хапна съвсем малко с наведена глава и рано-рано се оттегли в спалнята. Сутринта на закуска Фернанда трепереше, имаше вид, че е спала зле и изглежда напълно бе изляла злобата си. Обаче когато мъжът й попита дали няма да е възможно да хапне рохко яйце, тя не отговори просто, че от прежната седмица се бяха свършили яйцата, ами сътвори свирепо слово против мъжете, които прекарват времето в боготворене на пъпа си, а после имат безочието да искат дробчета от чучулига на масата. Аурелиано Втори заведе децата да гледат енциклопедията както винаги, Фернанда се престори, че подрежда спалнята на Меме, само и само да чува мърморенето й, че, разбира се, трябва да имаш тенекиени очила, за да кажеш на бедните невинни, че полковник Аурелиано Буендия бил сниман в енциклопедията. След пладне, докато децата спяха през обичайната почивка, Аурелиано Втори седна в пруста, но дори и там Фернанда го преследва, предизвиква го, измъчи го, въртя се около него с неумолимото си бръмчене на торна муха, с думите, че, разбира се, докато вече не остава друго, освен камъни да проядат, мъжът й сяда като някой персийски султан да се любува на дъжда, защото той не е нищо друго освен един готован, един хрантутник, дето не го бива за нищо; по-мек от памука на пискюлите, свикнал да живее от ядените и убеден, че се е оженил за съпругата на Йона,[1] която останала тъй спокойна при разказа за кита. Аурелиано Втори я слуша повече от два часа, невъзмутим, сякаш беше глух. Не я прекъсна чак докато следобедът напредна много, когато не можа да понася повече думтенето на тъпан, измъчващо главата му.

— Млъкни вече, моля ти се — примоли й се той.

Фернанда, напротив, повиши глас. „Няма за какво да мълча — рече тя. — Който не иска да ме слуша, да си върви.“ Тогава Аурелиано Втори изгуби самообладание. Надигна се, без да бърза, сякаш мислеше само да протегне кости, и с отлично владян и целенасочен бяс сграбчи една по една саксиите с бегонии, гърнетата с папрат, съдините с ореган и едно по едно ги строши на парчета върху пода. Фернанда се изплаши, тъй като в действителност дотогава не бе съзнавала ясно ужасната вътрешна сила на опяването, но вече беше късно за какъвто и да е опит за поправяне. Опиянен от неудържимия порой на излиянието, Аурелиано Втори строши стъклото на шкафа и една по една, без да бърза, измъкна частите на сервиза и ги направи на пух и прах върху пода. Последователен, спокоен, тъй тържествен, какъвто бе при облепването на къщата с банкноти, после изпочупи о стените сервизите от чешко стъкло, рисуваните на ръка вази, картините с девици в претоварени от рози лодки, огледалата в позлатени рамки и всичко чупливо, от стаята до килера, и приключи с делвата в кухнята, която се пръсна насред двора с дълбок взрив. После си изми ръцете, наметна навосъченото платно и преди полунощ се върна с няколко корави свиела солено месо, няколко чувала ориз и царевица с гъгрица и няколко дръгливи бананови грозда. Оттогава вече не липсваха неща за ядене.

Амаранта-Урсула и малкият Аурелиано щяха да запомнят потопа като щастливо време. Въпреки суровостта на Фернанда те цамбуркаха из блатата по двора, ловяха гущери, за да ги разчекват, и играеха на „отрови супа“, сипвайки прах от криле на пеперуди в тенджерата при недоглежданията на Санта София де ла Пиедад. Урсула беше най-забавната им играчка. Имаха я за грохнала голяма кукла, която отнасяха и донасяха из ъглите, предрешена с цветни парцали и с изрисувано в сажди и чернилка лице, и един път без малко да й изтърбушат очите, както правеха на жабите с градинарските ножици. Нищо не ги караше да се веселят толкова шумно, както нейните бълнувания. Наистина, вероятно нещо бе се случило в мозъка й на третата година от дъжда, защото полека-лека изгуби усет за действителността и дотолкова бъркаше сегашното време с далечни епохи на своя живот, че веднъж прекара три дни в безутешен плач за смъртта на Петронила Игуаран, прабаба й, погребана преди повече от век. Потъна в толкова нелепо състояние на обърканост, та вярваше, че малкият Аурелиано е нейният син, полковникът, по времето, когато го заведоха да види леда, и че Хосе-Аркадио, тогава в семинарията, е първородният и син, заминал с циганите. Толкова много говори за семейството, че децата се научиха да й устройват въображаеми гостувания на същества не само отдавна-отдавна умрели, но и живели в различни времена. Седнала в леглото, с покрита от пепел коса и забулено в червена кърпа лице, Урсула беше щастлива сред недействителния род, който децата описваха, без да пропускат подробности, сякаш наистина го бяха познавали. Урсула разговаряше с дедите си за събития, предхождащи нейното собствено съществуване, наслаждаваше се на вестите, които й донасяха, и плачеше с тях за умрели много по-наскоро, отколкото самите събеседници. Децата скоро забелязаха, че в течение на тия призрачни гостувания Урсула винаги поставяше въпрос, предназначен да установи кой е занесъл в къщата по време на войната гипсов свети Йосиф в естествен размер, за да го пазели, докато отминел дъждът. Тъй Аурелиано Втори си спомни за богатството, закопано в място, което само Урсула знаеше, но бяха безполезни въпросите и хитрите уловки, които му хрумваха, защото в лабиринтите на своето бълнуване тя изглежда пазеше едно странично поле от умствена яснота, за да защищава оная тайна, която щеше да разкрие само на онзи, който докаже, че е истинският стопанин на погребаното злато. Беше толкова изкусна и толкова точна, че когато Аурелиано Втори подучи един от другарите си по хапване и пийване да мине за собственика на състоянието, тя го оплете в изчерпателен и осеян с тънки клопки разпит.

Убеден, че Урсула ще отнесе тайната в гроба, Аурелиано Втори нае група изкопчии под предлог да построели канали за отводняване в предния и задния двор и сам надупчи почвата с железни шишове и с всякакви уреди за откриване на метали, без да намери нищо, което да прилича на злато в тримесечните изнурителни обследвания. По-късно прибягна до Пилар Тернера с надежда, че картите ще видят повече, отколкото копачите, но тя започна с обяснението, че е: безполезен всякакъв опит, докато не друг, а Урсула не сече тестето. Потвърди в замяна съществуването на съкровището с точност, че са седем хиляди двеста и четиринайсет монети, закопани в три брезентови чувала с мрежи от медна жица, в кръг с радиус от сто двайсет и два метра, ако се вземе за център леглото на Урсула, но предупреди, че няма да бъде намерено, преди да спре дъждът и преди слънцата на три последователни юнски месеца да превърнат в прах калищата. Изобилието и обстойната неяснота на сведенията се сториха на Аурелиано Втори толкова подобни на спиритическите басни, че настоя в своите начинания, въпреки че беше август и би било нужно да чака поне три години, та да задоволи условията на предвиждането. Първо го учуди, макар в същото време да увеличи неговото объркване, потвърждението, че има точно сто и два метра от леглото на Урсула до оградата на задния двор. Фернанда се побоя да не би да е толкова луд, колкото брат му близнака, когато го видя да прави измерванията, и още повече, когато заповяда на групите изкопчии да задълбаят още с метър ямите. Плячка на изследователско безумие, сравнимо само с онова на прадядо му, когато диреше пътя към изобретенията, Аурелиано Втори изгуби последните торби с мазнина, които му оставаха, и някогашната прилика с брата близнак отново изпъкна не само поради отъняването на фигурата, но и заради отдалечения вид и вглъбеността. Повече не се загрижи за децата. Ядеше по кое да е време, оплескан от краката до главата, и го вършеше в някой ъгъл на кухнята и едва-едва отговаряше на случайните въпроси на Санта София де ла Пиедад. Виждайки го да работи по този начин, както никога не бе сънувала, че може да го направи, Фернанда помисли, че безстрашието му е грижовност и че ламтежът му е самоотверженост, и че дебелоглавието му е упоритост, и това ухапа вътрешностите й поради свирепостта, с която бе дрънкала срещу неговата мърлявост. Ала на Аурелиано Втори тогава не му беше до милозливи помирявания. Потънал до шия в тресавище от мъртви клонаци и изгнили цветя, той преобърна и налице, и наопаки почвата в градината, след като бе свършил в предния и задния двор, и продупчи толкова дълбоко основите под източния трем на къщата, че една нощ всички се събудиха ужасени от нещо, което, изглежда, беше някакъв гибелен трус както заради трептенията, така и заради ужасяващото подземно скърцане, а то три помещения се свличаха и беше зейнала пукнатина, от която човек тръпки го полазваха, от пруста до спалнята на Фернанда. Аурелиано Втори пак не се отказа от изследването. Дори когато вече се бяха свършили и последните надежди и единствено, изглежда, имаха някакъв смисъл предсказанията на картите, той подсили нащърбените основи, позакърпи пукнатината с хоросан и продължи да копае откъм западната страна. Все още беше там втората седмица на следващия юли, когато дъждът почна да утихва и облаците малко по малко се издигнаха, и се видя, че всеки миг ще престане да вали. Тъй и стана. Един петък в два часа след пладне светът бе осветен от глупаво, алено и грапаво като тухлен прах слънце, почти толкова свежо, колкото водата, и не валя в продължение на десет години.

Макондо беше в развалини. Сред блатата по улиците оставаха изпотрошени мебели, скелети от покрити с червени перуники животни, последни спомени от пълчищата пришълци, които избягаха от Макондо така замаяно, както и бяха дошли. Къщите, вдигнати толкова спешно по време на банановата треска, бяха запуснати. Банановото дружество отнесе съоръженията си. От някогашното телено градче стояха само развалините. Дървените къщи, прохладните тераси, където протичаха спокойните следобеди в игра на карти, сякаш бяха сринати от избързването на пророческия вятър, който подир години щеше да изличи Макондо от лицето на земята. Единствената човешка диря, оставена от онзи хищен полъх, бе една ръкавица на Патриция Браун в задушената от тринитариите лека кола. Омагьосаната област, която Хосе-Аркадио Буендия изследва по време на основаването и където после процъфтяха банановите насаждения, беше тресавище от гниещи чукани, в чийто далечен кръгозор години наред се съзираше мълчаливата пяна на морето. Аурелиано Втори изстрада безизходица от опечаление първата неделя, когато облече сухи дрехи и излезе да огледа селището. Преживелите гибелното бедствие седяха посред улиците и се наслаждаваха на първите слънца. Все още пазеха по кожата си воднозеленявия оттенък на водораслите и мириса на килер, който дъждът бе отпечатал, но в дъното на сърцата си изглеждаха доволни, че са си възвърнали селището, в което се родиха. Турската улица отново беше предишната, онази от времето, когато арабите, по чехли и с халки на ушите, обхождаха света да разменят папагали гуакамайя за джунджурии и намериха в Макондо надеждно пристанище, за да си отдъхнат от своето хилядолетно положение на бездомници. От другата страна на дъжда стоката по базарите капеше на парчета, разгънатите по вратите платове бяха прошарени от мъх, тезгяхите подкопани от термити, и стените, проядени от влагата, но арабите от третото поколение седяха на същото място и в същото положение на своите бащи и дядовци, мълчаливи, безстрашни, неуязвими за времето и нещастието, толкова живи или толкова мъртви, колкото бяха след чумата-безсънница и след трийсет и двете войни на полковник Аурелиано Буендия. Толкова учудваща беше здравината на техния дух пред развалините на игралните маси, сергиите за фританги, къщичките на стрелбищата и уличката, където се тълкуваха сънищата и се отгатваше бъдещето, че Аурелиано Втори ги запита с обичайната си лековатост с какви тайнствени средства са си послужили, за да не потънат в бурята, как по дяволите са направили да не се удавят, и един по един, от врата на врата, те му върнаха една лукава усмивка и един бленуващ поглед и всички му дадоха, без да се уговарят, един й същи отговор:

— С плуване.

Петра Котес беше може би единственият местен жител, който имаше сърцето на арабин. Бе видяла последните отломки на своите обори и конюшни, влачени от бурята, но бе смогнала да задържи къщата на крака. В последната година бе пращала настойчиви заръки до Аурелиано Втори, а той й бе отговарял, че не знаел кога ще се върне в дома й, но че във всеки случай щял да занесе цял сандък златни пари, за да облицова спалнята. Тогава тя бе ровила из сърцето си, търсейки силата, която да й позволи да преживее нещастието, и беше намерила един разсъдъчен и справедлив бяс, с който се бе заклела да възстанови състоянието, прахосано от любовника и допрахосано от потопа. Това бе толкова несъкрушимо решение, че Аурелиано Втори се върна в дома й осем месеца след последната заръка и я завари зеленява, чорлава, с хлътнали клепачи, с осланена от крастата кожа, но пишейки номерца върху късчета хартия, за да разиграе томбола. Аурелиано Втори остана смаян и беше толкова омършавял и толкова тържествен, че Петра Котес не повярва, че този, който се бе върнал да я търси, е любовникът от целия неин живот, а братът близнак.

— Ти си луда — рече той. — Освен ако не мислиш да разиграваш кокалите.

Тогава тя му каза да надзърне в спалнята и Аурелиано Втори видя мулето. Кожата му беше лепната върху ребрата, както на стопанката, но беше толкова живо и решително, колкото и тя. Петра Котес го бе изхранила с гнева си, а когато нямаше повече треви, нито царевица, нито корени, приюти го в собствената си спалня и му дава да яде чаршафите от перикал, персийските килими, плюшените покривки, кадифените завеси и везания със златни нишки и с грамадни копринени пискюли балдахин на епископския креват.

Бележки

[1] Според Стария завет, пророк Йона, чиято лодка се преобърнала в морето, бил погълнат от кит, който след тридневния престой на пророка в стомаха му, го изнесъл на брега.