Към текста

Метаданни

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (февруари 2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2009)

Издание:

Габриел Гарсия Маркес. Сто години самота

Издателство на Отечествения фронт, 1978

Колумбийска. Второ преработено издание

Редактор ВАСИЛ ПОПОВ

Редактор на издателството МАНОН ДРАГОСТИНОВА

Художник ИВАН ПОДЕКОВ

Худ. редактор ПЕТЪР ДОБРЕВ

Технически редактор СТАНКА МИЛЧЕВА

Коректор АНТОАНЕТА ПЕТРОВА

 

Instituto del Libro. La Habana, Cuba, 1969

 

 

Издание:

Габриел Гарсия Маркес

Избрани творби, том I

 

Колумбийска

Първо издание

 

Съставителство: Фани Наземи

Предговор: Румен Стоянов

Превод: Емилия Юлзари, Валентина Рафаилова, Румен Стоянов

 

Редактор: Симеон Владимиров

Художник: Владислав Паскалев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евдокия Попова и Петя Калевска

Дадена за набор: 16. II. 1979 г.

Подписана за печат: април 1979 г.

Излязла от печат: май 1979 г. Формат 84X108/32

Печатни коли 36. Издателски коли 30,24

Цена 4 лв.

 

ДИ „Народна култура“, София, 1979

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от kokopetrov)
  3. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe
  4. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe

Статия

По-долу е показана статията за Сто години самота от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сто години самота
Cien años de soledad
АвторГабриел Гарсия Маркес
Създаване60-те години на XX век
Аржентина
Първо издание1967 г.
Колумбия
Оригинален езикиспански
Жанрмагически реализъм
Видроман

Издателство в БългарияОтечествен фронт“(1971, 1978, 1979)
„Лъчезар Минчев“ (2018, 2024)
ПреводачРумен Стоянов
ISBNISBN 9789544121068
НачалоMuchos años después, frente al pelotón de fusilamiento, el coronel Aureliano Buendía había de recordar aquella tarde remota en que su padre lo llevó a conocer el hielo.
Сто години самота в Общомедия

„Сто години самота“ (на испански: Cien años de soledad) е роман от колумбийския писател и нобелов лауреат за литература Габриел Гарсия Маркес, издаден през 1967 г. Това е един от най-значимите романи на 20. век и класическо произведение в литературния стил „магически реализъм“. Романът описва живота в митичното южноамериканско село Макондо с главни герои – членовете на семейство Буендия.

През 2009 г. той е обявена за най-влиятелната книга в световната литература за последния четвърт век.[1] Това е най-известният роман на писателя, продаден в над 10 млн. копия. За него той получава литературната награда „Ромуло Галегос“ през 1972 г. Това е и единственият нефилмиран роман на Маркес.[2]

В превод на български език романът излиза през 1971 г.[3]

Създаване

Романът донася международна слава на писателя в контекста на магическия реализъм в латиноамериканската литература.[4] Метафорична интерпретация на колумбийската история от основаването ѝ до съвременната държава, „Сто години самота“ съживява различни местни митове и легенди чрез историята на семейство Буендия,[5] чиито поколения се преплитат с живота на страната и позволяват да бъдат разказани, макар и през кривото огледало на лингвистичната маска, историческите събития в съвременна Колумбия като конфликта от 19 век между привържениците и опонентите на либералната политическа реформа на колониалния начин на живот, бавното включване по пътя на прогреса с идването на железницата, киното и автомобила, Хилядодневната война (1899 – 1902),[6] икономическата хегемония на Юнайтед Фрут Къмпани в логиката на Доктрина „Монро“ и последвалата кървава репресия на стачката като политика на отношенията между правителството и работническата класа.[7]

„Сто години самота“ е окончателният резултат от дълъг процес, който писателят започва още като млад. Още през 1944 г. Гарсия Маркес е обсебен от изграждането на семейна история. Той публикува бележки за роман със заглавие „Къщата на Буендия“ (La casa de los Buendía, в Crónica n. 6, Barranquilla, 3 юни 1950 г.). Дълго време работното заглавие на творбата е „Къщата“, а негова линия дава началото на първия роман на автора – „La hojarasca“.[8]

След написването на „В лош час“ (La mala ora) писателят изживява творчески застой, защото си дава сметка, че делото на живота му е в процес на узряване. През 1965 г. той живее в Мексико Сити със съпругата и децата си. През януари, по време на празниците, по пътя към ваканционния курорт Акапулко, той внезапно разбира какъв трябва да бъде романът му, по-специално началните думи и първата глава; спира Опела си и казва на съпругата си, че най-накрая е намерил правилния стил за писане: ще използва повествователно-епичния тон, с който баба му му е разказвала фантастичните истории като малък.[9] Вкъщи той се заключва в кабинета си и пише в продължение на 18 месеца, молейки жена си да се погрижи за всичко; тя натрупва дългове от 12 хил. долара, докато романът не е готов.[8]

Повествование

Родословно дърво на Буендия

„Сто години самота“ е историята на седем поколения от сем. Буендия в измисленото градче Макондо в Карибска Колумбия. Стилът на романа, наречен впоследствие „магически реализъм", разказва за тайнствен и сегрегиран микрокосмос, в който разделителната линия между живите и мъртвите не е много ясна и на живите е даден трагичният дар на ясновидството, и всичко това се развива на фона на драматичното послание за изолация и изостаналост. Романът е разделен на глави, разделени с прекъсване на страницата, които не са номерирани или озаглавени. От основаването на Макондо до края му минават около 100 години самота, приблизително еквивалентни, в преобразената леща на авторовото въображение, на колумбийския период от 1830 г. (годината на основаване на Колумбия, символизирана от Макондо) до постбанановата икономическа депресия от 1930 г., както става видимо от малкото споменати исторически събития и използваните технологии.

Първо поколение

Буендия от първо поколение са главни герои на първа, втора и трета глава.

Прародителят и основател на Макондо Хосе-Аркадио Буендия и съпругата му (и негова първа братовчедка) Урсула Игуаран напускат града, в който живеят, след като той убива мъж, който се е подиграл на неговата сексуалност. Заедно с 21 приятели и техните семейства те се скитат из горите и блатата в продължение на 14 месеца в опит да достигнат бреговете на Атлантическия океан. Една нощ Хосе-Аркадио сънува град, направен от лед, и чува името „Макондо“, затова решава да спре по поречието на реката, където лагеруват.

Така се ражда Макондо – селище с 300 души население. Първият роден в него е вторият син на Хосе и Урсула – Аурелиано Буендия. Заобиколено от води и блата, Макондо е открито случайно от циганите на Мелкиадес, които дълго време са единственият му контакт с външния свят. Мелкиадес носи в Макондо очарованието на алхимията (Хосе-Аркадио жертва за формулата за производството на злато малкото съкровище на съпругата си) и съзнанието, че селото в джунглата е изостанало от прогреса.

След смъртта на Мелкиадес циганското племе прави представления със странности като машината за лед, която остава запечатана във въображението на малкия Аурелиано и която дава подтика за запомнящото се известно начало на романа, първият от много пролепсиси на разказа:

Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни онзи далечен подиробед, когато баща му го заведе да види леда.

Като младеж най-големият син на Буендия, който носи същото име като баща си – Хосе-Аркадио, има тайни любовни отношения с Пилар Тернера, млада, „прелъстена и изоставена“ жена, която работи в дома на Буендия. Тя очаква дете от него. Един ден обаче той се влюбва от пръв поглед в циганска девойка и бяга с номадското ѝ племе. Тръгнала да го търси, майка му Урсула (току-що родила третото си дете Амаранта) изчезва месеци наред и след завръщането си разкрива, че само на два дена път с пощенска кола от Макондо се намира друго градче. Макондо вече не е изолирано и в него идват хората, дошли от близкото градче заедно с Урсула. Междувременно Пилар Тернера ражда син на Хосе-Аркадио, когото нарича със същото име или накратко Аркадио, за да се различава от баща си и дядо си.

Един ден в дома на Буендия пристига почти 11-годишно сираче на име Ребека, изпратено от далечни роднини, които никой не помни, което обича да яде пръст и вар. Ребека е отгледана заедно с Аркадио, но носи със себе си заразната болест на безсънието, причиняваща освен това и прогресивна и тежка загуба на паметта. Поради това жителите на Макондо трябва да пишат бележки с името на нещата върху всеки обект за обща употреба и да съставят списък на ежедневните задачи, за да оцелеят. Те са спасени от циганина Мелкиадес, който се връща от мъртвите с лечебна отвара.

Макондо вече е свързано с останалата част от страната. Един ден в него пристига странна компания – дебела възрастна жена, издържана от внучката си, която е принуждавана да спи с десетки мъже на ден. 20-годишният Аурелиано Буендия се забавлява с момичето, без обаче да се възползва от сексуалните ѝ услуги.[10]

След контакта му с цивилизацията властите стигат до Макондо в лицето на управителя Дон Аполинар Москоте, който обаче е изхвърлен от Хосе-Аркадио Буендия (старши), когато иска да се разпорежда за цвета на къщите в селището, вкл. и за дома на Буендия, разширен и обновен за нарастналото вече семейство. Дон Аполинар се завръща със семейството и войниците си, за да се установи в Макондо, и сключва примирие с Буендия, а младият Аурелиано, който придружава баща си, се влюбва лудо в една от дъщерите му – 9-годишната Ремедиос.

Второ и трето поколение

От Глава 4 до Глава 9.

Аурелиано Буендия губи съня си заради Ремедиос Москоте. По време на лудостта си една нощ той се вмъква в стаята на Пилар Тернера и губи девствеността си от нея, след което моли родителите си да се ожени за дъщерята на Управителя. След шока и на двете семейства сватбата се отлага, докато Ремедиос не навлезне в пубертета.

Междувременно умира циганинът Мелкиадес, живущ в дома на Буендия.

Ребека и Амаранта също достигат възрастта на любовта и се влюбват в италианеца Пиетро Креспи. Той се появява в къщата на Буендия, за да инсталира механично пиано, закупено от Урсула и за да преподава модерни танци на момичетата. Италианецът отговаря на вниманието на Ребека, което поражда недоволството на нейната полусестра, която се кълне, че двамата никога няма да се оженят. Сватбите на Ребека и Аурелиано са насрочени за един и същ ден, но фалшиво писмо за смъртта на майка му кара Креспи да замине и сватбата се забавя.

Ремедиос се премества в къщата на свекърите си и се грижи за Хосе-Аркадио, когато старецът полудява и трябва да бъде вързан за дърво, говорейки на латински. Амаранта, разяждана от ревност, продължава да желае да се случи нещо ужасно, което да попречи на сватбата на Ребека с Пиетро, и храни намерението да я отрови в деня преди сватбата. Ремедиос и Аурелиано се женят. Ремедиос обаче умира с близнаци в утробата си. Амаранта има угризения на съвестта, а Аурелиано е сломен. Амаранта започва да се грижи за Аурелиано-Хосе като за свое дете.

Един ден внезапно у дома се завръща братът на Аурелиано и Амаранта – Хосе-Аркадио, великан с татуирано тяло, обиколил много пъти целия свят. Живее благодарение на сексуалната си надареност. Неговата полусестра Ребека, сгодена дълго време за Пиетро Креспи, се влюбва в него и се промъква в стаята му през нощта. Малко след това двамата се женят (свещеникът разкрива, че те не са кръвни брат и сестра) въпреки съпротивата на Урсула, която ги изгонва и те се преместват да живеят в друга къща. Излъганият в очакванията си Пиетро започва да се среща с Амаранта и я моли да се омъжи за него, но тя все протаква.

Междувременно политическата ситуация става драматична. След смъртта на младата си съпруга Аурелиано продължава да посещава къщата на тъста си дон Москоте, който му има доверие. Така Аурелиано става свидетел на изборна измама, при която либералните бюлетини са заменени с консервативни. Въоръженото въстание вече е започнало другаде и Аурелиано, след известно колебание, инициира бунт в Макондо: войниците на управителя са обезоръжени, но не докосват Дон Москоте. 21 млади мъже избягват заедно със самоназначилия се полковник Аурелиано Буендия. Това е същият брой мъже, които заедно с баща му са открили Макондо на брега на реката. Започва период на гражданска война.

Граждански войни

Дългата скоба на гражданските войни включва глави 6 – 9 и е открита с нещо подобно на второ начало, което е сред най-известните пасажи на колумбийския автор:

Полковник Аурелиано Буендия вдигна трийсет и две въоръжени въстания и ги загуби всичките. От седемнайсет различни жени му се родиха седемнайсет сина, които бяха избити, един след друг само за една нощ, преди най-големият да навърши трийсет и пет години. Измъкна се от четиринайсет покушения, от седемдесет и три засади и от един взвод за разстрел. Оцеля от товар стрихнин в кафето, достатъчен да убие кон. Отхвърли Ордена за заслуги, даден му от президента на републиката. Стигна до главнокомандуващ революционните сили с правосъдна и гражданска власт от едната граница до другата, и стана човекът, от когото най-много се страхуваше правителството, ала никога не позволи да му правят снимки.

Аурелиано дава управлението на Макондо на Аркадио, който се проявява като тиранин: премахва неделната литургия и управлява с укази. Когато обаче решава да застреля дон Аполинар Москоте, баба му Урсула се намесва, за да ограничи властта му.

Амаранта разкрива на Пиетро Креспи, че няма намерение да се омъжи за него и младият италианец е толкова отчаян, че се самоубива. Амаранта е разяждана от разкаяние и изгаря ръката си на жарава; тя носи черна превръзка до смъртта си.

Аркадио, който не знае, че Пилар Тенера е негова майка, започва да изпитва сексуално влечение към нея. Очаква да спи с Пилар, но вместо това тя му изпраща младо момиче на име Санта София де ла Пиедад. От нея тайно му се ражда дъщеря, за която първоначално узнават само Хосе-Аркадио и жена му Ребека. Хосе-Аркадио е станал примерен семеен мъж, но незаконно заграбва съседските земи. Междувременно Аркадио успява да построи нова къща със заграбени обществени средства благодарение и на съучастието на баща си Хосе-Аркадио.

Войната не върви добре за либералите, а правителствената армия щурмува Макондо. След усилена съпротива Аркадио е заловен и разстрелян, оставяйки Санта София с дъщеричката им Ремедиос и бременна с близнаци. Войната свършва. Либералите се предават, полковник Аурелиано Буендия попада в плен и последното му желание е смъртната му присъда да бъде изпълнена в Макондо. При пристигането му майка му едва го разпознава. Враждебността на жителите е толкова осезаема, че войниците трябва да теглят жребий за имената на разстрелния отряд. По време на стрелбата капитан Карнисеро освобождава затворника и бяга с него и хората му.

Либералите договарят с правителството мир и влизане в парламента, но полковник Аурелиано Буендия се отрича от това и инициира серия от бунтове, които прерастват в тотална война. В Макондо идва военен кмет – полковник Монкада, който се отнася към гражданите с хуманност и уважение. Това обаче не попречва на Аурелиано, чиято победоносна армия се завръща в града, да спази решението на военния трибунал, който го осъжда на смърт.

Родоначалникът на рода Буендия – Хосе-Аркадио умира от старост и деменция, а синът му Хосе-Аркадио е убит мистериозно. Аурелиано-Хосе – син на полковник Аурелиано и на Пилар Тернера умира при разстрел. Една след друга 17 жени довеждат в дома Буендия момчета на различна възраст, за да бъдат те признати за деца на полковник Аурелиано, който по време на войната никога не се е отклонявал от обичая да приема момичета в палатката си, водени от майките им за подобряване на расата.

Войната отново все развива зле за либералите. Полковник Аурелиано Буендия е все по-самотен и ожесточен. Стига дотам, че позволява приятелят му от детските години Херинелдо Маркес да бъде осъден на смърт от военния съд за неподчинение, защото се противопоставя на маневрите на партийни политици, които се отказват от либералните идеали. Преди изпълнението на присъдата обаче полковникът страда от гузна съвест, освобождава своя приятел и двамата бягат заедно с намерението да сложат край на войната. От този момент нататък характерът на полковника се влошава още повече, военните действия се усилват с намерението да принудят правителството и либералната партия да преговарят. Примирието, което слага край на гражданските войни, е окончателно подписано в Нерландия близо до Макондо. Аурелиано Буендия подписва капитулацията,[11] след което се прострелва в точката, която неговият доктор уж е обозначил като сърцето му, което обаче не уврежда жизненоважен орган.

Четвърто и пето поколение

Глави 10 – 17.

Докато полковник Аурелиано Буендия се оттегля в къщата в Макондо, посвещавайки се на занаятчийското производство на златни рибки, трите деца на Аркадио и Санта София де ла Пиедад навлизат в юношеството: красотата на най-голямата дъщеря Ремедиос красивата е такава, та да накара всеки мъж да си загуби ума. Въпреки това у дома я смятат за умствено недоразвита поради наивността ѝ в междуличностните отношения и неграмотността ѝ. По-малките ѝ братя – близнаците Хосе-Аркадио Втори и Аурелиано Втори, родени след смъртта на баща им, вероятно са си разменили самоличността, т. к. първият е наследил физическите характеристики и характера на Аурелиано, а вторият прилича на Аркадио.

Почти 100-годишната баба на Ремедиос красивата – Урсула се съгласява внучка ѝ да бъде избрана за кралица на новоучередения карнавал в града. Славата му е такава, че привлича в Макондо и друга млада жена с приказна красота – Фернанда дел Карпио, в която се влюбва Аурелиано Втори и за която се жени впоследствие.[12]

Пристигайки в Макондо, Фернанда постепенно променя навиците на къщата на Буендия, въвеждайки спазването на религиозните предписания в ритъма на живота, а също и в брачната интимност: в това се постига известен баланс, когато съпругът ѝ успява да я убеди, че необикновената плодовитост на селскостопанските му животни, които носят голямо богатство на дома, се дължи на присъствието на неговата любовница Петра Котес. Фернанда му ражда две деца – Хосе-Аркадио, предопределен от ранна възраст за семинарията с надеждата да стане папа, и Рената–Ремедиос, наричана „Меме“.

Консервативното правителство решава да отпразнува мира и рождения ден на Аурелиано Буендия, като му присъжда медал за доблест, но възрастният полковник го отказва възмутен.

Междувременно прогресът идва в Макондо в лицето на железопътната линия. Градът се разраства, пристигат чужденци, които Аурелиано Втори кани на обяд. Сред тях е американецът г-н Браун, който популяризира навлизането на банановата компания. Земите около Макондо се считат за подходящи за отглеждане на плодове и много жители започват да работят за мултинационални компании. Американците изграждат отделно село с красиви къщи и независим живот. Те водят със себе си щастливи мъже. Когато едно дете е убито заедно с дядо си за дреболия, Аурелиано Буендия е възмутен до такава степен, че иска да начене нова всеобхватна война, за да прогони чужденците, но неговият приятел Херинелдо Маркес го кара да се откаже. В резултат на заплахите му за въстание всички негови незаконни деца (с изключение на първородния Аурелиано Амадор) са убити от въоръжени мъже за една нощ на няколко места в Колумбия.

Ремедиос красивата изведнъж се издига на небето в експлозия от светлина, заобиколена от пеперуди, след като е накарала няколко мъже да загубят ума си по нея. Аурелиано Буендия вече не напуска стаята си, където продължава да работи върху изработването на златни рибки, докато една сутрин не умира, докато излиза да уринира на двора. Правителството лицемерно обявява национален траур.

Меме е пораснала и е изпратена да учи в пансион по волята на майка ѝ Фернанда. За да запази единството на семейството, баща ѝ (който се премества да живее при любовницата си Петра Котес) се връща при съпругата си всеки път, когато Меме се прибира у дома през ваканция. Момичето се влюбва в Маурисио Вавилония, шофьор, който работи за банановата компания, и се среща с него в дома на Пилар Тернера.

Баба Урсула, която е на повече от 100 г., губи зрението си, но познава къщата толкова добре, че успява да скрие този факт от всички. Амаранта, вече остаряла и огорчена от десетилетия съжаления за самоубийството на Пиетро Креспи, получава от самата смърт предупреждение, че ще трябва да напусне този свят веднага щом приключи с тъкането на погребално платно, което се и сбъдва.

След като открива аферата на дъщеря си Меме, Фернанда съобщава за присъствието на крадец на пилета около къщата. Застрелян от пазач, докато се промъква през нощта в банята (където го очаква Меме), Маурисио Вавилония е парализиран за цял живот. Въпреки противопоставянето на съпруга си Фернанда затваря дъщеря си в манастир в студения град на планината, където е родена. Меме не проговаря до края на живота си. Няколко месеца по-късно монахиня довежда незаконно дете при Фернанда, което е кръстено Аурелиано. Фернанда го пази известно време, докато съпругът ѝ Аурелиано Втори не го открива.

Идването на банановата компания носи не само работа и благосъстояние, но и силно напрежение. Работниците се организират срещу ниските заплати и заплащането с ваучери, които да бъдат ползвани във фирмените магазини. Хосе-Аркадио Втори е един от най-видните синдикалисти и след кратък период в затвора е освободен. Следва вълна от стачки. Г-н Браун, принуден да подпише трудов договор, успява да го отмени, правейки се на умрял. Стачката се разраства. Властите казват на работниците да се съберат на гарата, за да отидат до столицата, понеже молбите им са приети, но работниците и техните семейства намират очакващите ги войски и картечници, които стрелят безразборно по тълпата. Хосе-Аркадио Втори се събужда облян в кръв във влак с 200 вагона, натоварени с трупове, отиващ към морето. Той скача от него и се прибира вкъщи, като казва на всички, че е имало над 3000 жертви, но никой не вярва в клането. Той се затваря в стаята на Мелкиадес и не я напуска до смъртта си, обсебен от спомена за отреченото клане.

Г-н Браун прави минимални отстъпки на работниците, като ги отлага докато дъждът спре. Същия ден обаче започва период на непрекъснат дъжд, който продължава почти 5 г. Полетата са наводнени и унищожени, животните се давят, къщите гният и се разпадат. Банановата компания се премества другаде. В края на дъждовете в Макондо остават само първоначалните му жители.

Както сама е предсказала, баба Урсула умира на около 120-годишна възраст. Аурелиано Втори има тумор в гърлото и седмица преди да умре, се връща у дома при жена си; в момента когато издъхва, брат му Хосе-Аркадио Втори умира на леглото си в стаята на Мелкиадес.

Шесто поколение

Глави 18 – 20.

Фернанда също умира в леглото си след дълга кореспонденция с „невидими лекари“, които стигат дотам, че „я оперират телепатично“. Тялото ѝ, дори в напреднала възраст, запазва цялата си красота непокътната. Децата получават новината за смъртта ѝ. Меме все още е заключена в манастир, Амаранта-Урсула е изпратена да учи в пансион в Брюксел, а Хосе-Аркадио се завръща у дома от Рим, където учи за папа. Всъщност той напусна семинарията само след година, без да уведоми майка си, и пребивава в малки наети стаички с група млади бохеми.

Обратно в Макондо Хосе-Аркадио става собственик на дневниците на майка си и открива, че Аурелиано, единственият оцелял в дома на Буендия, е незаконният син на сестра му Меме. Затваря го в стаята на Мелкиадес, където момчето се посвещава на изучаването на санскрит, за да преведе писанията на циганина. Хосе-Аркадио посреща в къщата някои млади хора от Макондо, с които се посвещава на пиянство и разгулен живот благодарение на откритото от тях съкровище от златни монети, заровено от баба Урсула в нейната стая – съдържанието на гипсова статуя, оставена от непознати през бурните години, когато всички чужденци са спирали в къщата на Буендия. Хосе-Аркадио изгонва приятелите си от къщата, но те се връщат през нощта и го удавят във водния резервоар, избягвайки със златната плячка.

Аурелиано остана сам със своите езотерични изследвания. Той намира книжарница в града, където се среща с четирима свои връстници, обичащи литературата,[13] докато Амаранта-Урсула не се завръща от Брюксел със съпруга си Гастон, отговорил на желанието ѝ да види отново родното си място, мислейки, че става въпрос за няколко месеца. Двамата се установяват в къщата, което разстройва Аурелиано, който, според семейната традиция на кръвосмесителна любов, губи ума си по леля си, с която е почти на еднаква възраст. След като се опитват да устоят на изкушението, двамата се предават. Гастон се завръща в Белгия, оставяйки ги на страстта им.

Трагедията надвисва над къщата на Буендия в Макондо. Полуразрушеното градче, лишено от влак и далеч от света, бавно се разпада под праха и слънцето. Пилар Тернера умира на над 140 г. като собственица на бордей, посещаван от Аурелиано и неговите литературни приятели. Амаранта-Урсула е бременна и се разделя със съпруга си с писмо. След като ражда момче, тя бавно умира от неспирен кръвоизлив и огорчена от факта, че новороденото има свинска опашка в долната част на гръбначния стълб поради кръвосмешението на родителите си.

Последният Аурелиано не забелязва, че къщата е нападната от армия мравки. Докато се надига ужасяващ вятър, който ще помете Макондо от лицето на земята и термитите отнасят детето, мъжът най-накрая успява да дешифрира кодираните свитъци на циганина Мелкиадес. Това е краят на Сто години самота за рода Буендия и град Макондо.

Исторически контекст

Реализмът на Гарсия Маркес се определя като „магически“, т. к. историите са реалистични, взети както от семейни събития, така и от колумбийската история, но и измислени, филтрирани през приказната и сюрреалистична латиноамериканска и лична авторова фантазия, обогатена по този начин с фантастични и легендарни събития.[14]

Критичната интерпретация на колумбийската история си служи с официалната история, за да измисли сегрегиран и жив свят, който остава дълго в паметта на читателя. Преди испанската колонизация на Америка регионът, отговарящ на днешна Северна Колумбия, не притежава култура, сравнима с тази на инкитеПеру), маите (в Централна Америка) или на ацтекитеМексико). Той е населен от местните народи на Тайрона и Муиска, организирани в кланове под монархия. През 1509 г. Васко Нунес де Балбоа основава селище, считано за първия град на Колумбия, авангард на испанската експанзия и завоевание.[15]

След завладяването на територията на Муиска от Гонсало Хименес де Кесада (1538) Богота става център на испанското колониално управление.[16] Съвсем скоро, през 1810 г., след разпадането на Испанската империя в Колумбия, провинциалните военни правителства успяват да оспорят политическата власт на националното правителство на Богота, но 6 г. по-късно, през 1816 г., монархическите сили на граф Пабло Морильо възстановяват испанското управление.

Основните исторически събития, филтрирани през въображението на автора, който изгражда върху тях сюрреалистична митология, често с времеви скокове, са:

  • Набезите на английски пирати по крайбрежието (1600); в романа нападенията на Франсис Дрейк над Риоача измъчват предците на Буендия
  • Основаването на съвременна Колумбия (около 1830 г.), след разпадането на Велика Колумбия от Симон Боливар, символизирано от основаването на Макондо и последвалите събития (пристигането на циганите, църквата и консервативния правителствен управител)
  • Хилядодневната война (1899 – 1901)[6] или 32-те въоръжени въстания на полковник Аурелиано Буендия, завършили с Мира в Нерландия (истинската капитулация на либералите, подписана в реално съществуващата бананова плантация, е в Нерландия на 24 октомври 1902 г. и впоследствие е ратифицирана през ноември на американски кораб)
  • Навлизането на технологиите и северноамериканците от мултинационалната Юнайтед Фрут Къмпани, представлявана от банановата компания на г-н Браун (нач. на 20 век); идването на прогреса е споменато в прочутото начало с леда.[17]
  • Първите политически убийства, наредени от правителството през 20-те г. на 20 век (клането на 17-те деца на полковник Аурелиано), кулминирали впоследствие с периода, наречен La Violencia
  • Клането на стачкуващите бананови работници от редовната армия (Санта Марта, октомври 1928) или клането, отречено от правителството, в което оцелява Хосе-Аркадио Втори (това е едно от малкото събития, които имат точна историческа дата заедно с договора от Нерландия)
  • Тропическите циклони с последващи катастрофални наводнения (4-годишният потоп, причинен от инженерите на компанията поради неспазване на някои профсъюзни споразумения: метафора за условията на околната среда на тропическите гори, унищожени за засяване на бананови дървета с катастрофални последици след типичните проливни дъждове за региона)
  • Икономическата депресия на банановите селища (сред които Аракатака, родният град на автора) след бума в началото на века (1928 – 1940, съответстващ на периода на ранната младост на Гарсия Маркес преди заминаването му за Европа).

Действащи лица

Родословно дърво на рода Буендия

Първо поколение

Хосе-Аркадио Буендия

Той е основоположникът на рода и на Макондо. Роден в Риоача, на младини се жени за Урсула Игуаран, въпреки че двамата са първи братовчеди. Тя е впечатлена от историята на една от лелите си, която също се омъжва за кръвен роднина, като по-късно ражда син със свинска опашка, въпреки че Хосе-Аркадио ѝ отговаря, че няма нищо против да му се раждат прасета, стига да могат да говорят.

Съпротивата на съпругата му да легне с него подхранва клюките за двойката до трагичния ден, когато Хосе-Аркадио печели в борби на петли срещу Пруденсио Агилар. Последният, ядосан от поражението, обижда противника, поставяйки под въпрос сексуалнатите му способности и Хосе-Аркадио го убива, пробивайки гърлото му с копие. През следващите месеци призракът на Пруденсио ядосва двамата със своите появи, дотолкова че Хосе-Аркадио, воден от разкаяние и от желанието си да му даде малко мир, решава да напусне Риоача. След като заравя копието и избива петлите си, Хосе-Аркадио, последван от бременната Урсула и 21 техни млади приятели, напуска безцелно селото.

От брака между Хосе-Аркадио и Урсула се раждат двама сина и една дъщеря, а още една дъщеря е осиновена. По време на миграцията в пустинята най-големият син на двойката – Хосе-Аркадио е роден напълно здрав. След почти 2 г. пътуване през масива Сиера Невада де Санта Марта Хосе-Аркадио Буендия сънува селище на речния бряг, където лагерува и решава да основе именно там Макондо. През следващите години той се налага като мъдър и безпристрастен авторитет на селището.

Всичко се променя с пристигането на група цигани начело с Мелкиадес, която показва всяка година най-различни изобретения, сред които са магнитът и телескопът. Така животът на Хосе-Аркадио Буендия започва да е погълнат от повече или по-малко заблудени научни експерименти, като напр. предложението да се обучи армията за „слънчева война“, което го кара да загуви представа отглеждането на децата му.

Върнат към реалността от жена си Урсула, той възвръща отговорността и властта си за доброто на семейството и се сближава отново с децата, които завежда в циганската палатка, за да им покаже още едно любопитно нещо: леда. Един ден, обсебен от времето, което не тече, Хосе-Аркадио проявява повече лудост, което принуждава семейството му да го върже за кестен. Там той остава години наред, безстрастен в присъствието на роднини, с намерението да разговаря с призрака на Пруденсио и да се изразява на латински до смъртта си.

Неговият призрак остава под кестена, видим за всички членове на семейството с изключение на полковник Аурелиано.

Урсула Игуаран

Тя е съпруга на Хосе-Аркадио Буендия, както и негова първа братовчедка. Характеризира се с умствена сила и голяма работоспособност, които запазва почти през целия си живот. От страх да роди деца със свинска опашка Урсула отказва да консумира брака си в продължение на няколко месеца; за да се предпази от съпруга си през нощта тя дори носи колана на целомъдрието, направен от майка ѝ.

Урсула живее между 115 и 122 г. и опознава практически всички членове на всички поколения на рода. Поради тази причина по време на старостта си тя има чувството, че времето никога не минава, дори стига дотам, че бърка правнуците си с мъртвите си деца (напр. се обръща към Аурелиано Вавилония, като го мисли за едноименния полковник). По време на дългия потоп, когато в Макондо вали непрестанно в продължение на 4 г., нейната слепота се увеличава, а умствената ѝ яснота намалява, но това не ѝ пречи да защити тайната на поверената ѝ по време на Хилядодневната война гипсова статуя на Св. Йосиф, пълна със златни монети.

Второ поколение

Хосе-Аркадио

Той е най-големият син на Урсула Игуаран и Хосе-Аркадио Буендия. Той се ражда по време на пресичането на масива Сиера Невада де Санта Марта (без свинска опашка, от което се е страхувала майка му) и наследява голяма воля и силна импулсивност на баща си.

По време на юношеството има връзка с приятелка на майка му на име Пилар Тернера, много по-възрастна от него, която е привлечена от големината на неговия мъжки атрибут, подсилен от разказа на майката му, която се опасява, че това е последица от кръвосмесителния ѝ брак. Остава ужасен, когато Пилар му казва, че е бременна. Влюбвайки се в циганка, той напуска Макондо заедно с кервана преди раждането на сина му Аркадио. Аркадио никога няма да разбере, че той е негов баща.

Появява се внезапно няколко години по-късно, изцяло променен: има мощна физика, тяло, покрито с татуировки, загорял тен, обиколил е света като моряк цели от 65 пъти, слави се с чудовищен апетит и с изключителна мъжественост.

Омъжва се след мълниеносен годеж за Ребека, неговата неродна сестра, която от години е сгодена за италианеца Пиетро Креспи. Поради срама от скандала майка им Урсула ги изхвърля от къщата. След брака става примерен съпруг.

Хосе-Аркадио узурпира земите на съседите си и това е благодарение на предложението на сина му Аркадио за създадаване на поземлен регистър. Заграбването на земите предизвиква недоволството на много съседи.

Той спасява брат си Аурелиано от разстрел.

Смъртта му остава единствената неразгадана мистерия в Макондо, т. к. е намерен убит, прострелян в ухото в банята, след което течащата му кръв се спуска чак до къщата на Буендия, докато жена му Ребека не забелязва нищо. Тленните му останки миришат силно на барут в продължение на много години до деня, в който инженерите от банановата компания не покрият гроба му с изливане на бетон.

Полковник Аурелио Буендия

Второ дете на Хосе-Аркадио и Урсула и брат на Хосе-Аркадио и на Ребека, той е първото дете, родено в Макондо. Напълно различен по характер от брат си, от ранна възраст има ясен и аналитичен поглед към нещата, както и малки способности на ясновидец. След пристигането на циганите той помага на баща си в златарската работилница, специализирана в производството на златни рибки.

След като пораства, се влюбва в Ремедиос Москоте – 9-годишна дъщеря на управителя на Макондо. Въпреки разликата във възрастта бракът е уреден, когато тя навлиза в пубертета, но младата му съпруга умира от естествен аборт на 14-годишна възраст. Аурелиано се затваря в дълбоко мълчание, което споделя със своя тъст.

След като е свидетел на фалшифициране на изборите от страна на консервативното правителство и на насилието на военните Аурелиано решава да се присъедини към либералната революция срещу режима по време на Хилядодневната война (в романа войната не трае 3 г., а 20). По време на военния си период той подклажда 32 неуспешни въстания и му се раждат 17 сина от 17 различни жени, които ще бъдат убити в зряла възраст.

Подобно на брат си той също има син от Пилар Тернера – Аурелиано-Хосе, убит при сблъсък с правителствени войници.

Уважаван дори от консервативните съперници, той оцелява в 4 атаки, 73 засади, опит за самоубийство с изстрел след Примирието от Нерландия и в разстрел, за да завърши дните си заключен в работилницата в изработване на златни рибки. След няколко изкушения да възобнови войната, за да изгони арогантната бананова компания и след смъртта на синовете си, убити от правителствени нападатели (с изключение на онзи, който бяга и е убит години по-късно), след като Аурелиано заплашва публично американците, възрастният полковник все още се опитва да популяризира всеобхватна война.

Правителството, въпреки че е негов противник, по случай юбилея за 25-годишнината от края на войната, нарича на негово име улица, но полковникът отказва всякакво признание. Умира от старост, облегнат на кестена, в деня в който циганите се връщат заедно с цирка.

Характерът на полковник Аурелиано Буендия е вдъхновен от либералния генерал Рафаел Урибе Урибе, който през 1899 г. се разбунтува срещу консервативното правителство, като поражда третата колумбийска гражданска война – Хилядодневната.[8]

Амаранта

Трето дете на Хосе-Аркадио и Урсула, тя живее, мразейки осиновената си сестра Ребека, защото в юношеството и двете са влюбени в италианеца Пиетро Креспи, дошъл в къщата на Буендия, за да сглоби механично пиано. Когато Пиетро Креспи се сгодява за Ребека, Амаранта ѝ се заклева, че ще предотврати брака им и дори си мисли да я отрови. Бракът няма да се състои, защото брат ѝ Хосе-Аркадио, напуснал преди години бащината си къща с циганска каравана, се връща у дома и се жени за Ребека.

Креспи се утешава, като прекарва времето си с Амаранта. Той иска ръката ѝ, но тя не се съгласява да се омъжи за него и това неволно го тласка към самоубийство. Измъчвана от угризения, тя изгаря ръката си върху жаравата и до смъртта си носи черна превръзка, за да покрие изгарянията в знак на траур. По-късно отхвърля предложението за брак и на Херинелдо Маркес, либерален полковник и приятел на брат ѝ Аурелиано.

Много близка до внуците си Аркадио и Аурелиано-Хосе и впоследствие до Хосе-Аркадио – син на Аурелиано Втори, тя не толерира фанатичната съпруга на Аурелиано Втори – Фернанда, с която скоро прекъсва отношения.

Умира при много специални обстоятелства, след като получава изключително точна поличба за собствената си смърт. Знаейки точния ден на смъртта си, тя събира цялата кореспонденция на селяните за починалите им близки. На посочената дата е много активна, така че хората си мислят, че това е шега, но тя умира, лежейки кротко в леглото си.

Ребека

Дъщеря на Никанор Улоа и Ребека Монтиел, родена в Манауре, тя е осиновена от сем. Буендия на 11-годишна възраст по искане на родителите ѝ, които твърдят, че са братовчеди на Урсула. Малкото момиче пристига у дома на Буендия, носейки чувал с костите им. Първоначално мълчалива и интровертна, тя има навика да се храни с пръст и да смуче палеца си. Преодолявайки този навик, възниква друг проблем: момичето страда от болестта на безсънието и заразява цяло Макондо.

В младежка възраст се влюбва лудо в Пиетро Креспи (и възобновява навика си да яде пръст), но страда от съперничеството на Амаранта, готова да направи всичко, за да ѝ попречи да се омъжи за италианеца. Годежът продължава няколко години поради траура за смъртта на Ремедиос и дългите строителни работи на християнския храм на отец Никанор Рейна. Всичко се променя, когато нейният нероден брат Хосе-Аркадио се завръща след дълго отсъствие: Ребека изпитва силно физическо влечение към него, отдава му се и двамата се омъжват. След изгонването им от майка им Урсула Ребека се грижи за поддържането на дома им, а след това и на къщата, построена от Аркадио.

След мистериозната смърт на съпруга си тя се затваря в непробиваемо уединение, възмутена от факта, че е заподозряна в убийството му. Само няколко пъти той се появява пред къщата, която се руши. Единственият човек, с когото има връзки, е вярната ѝ слугиня Аргенида, а два пъти се среща у дома си с полковник Аурелиано и със сина му Аурелиано Тъжни, и отказва предложението на Аурелиано Втори да се върне да живее със сем. Буендия. Урсула страда със закъснение от липсата на Ребека, защото нейният силен характер би попречил на семейството да изпитва такава дълбока самота.

Ребека е намерена мъртва в леглото си, свита като скарида, с оплешивяла от краста глава и с палец в устата, навик, който винаги е имала от първия си ден на пристигането си в Макондо.

Ремедиос Москоте

Най-малката дъщеря на Управителя на Макондо дон Аполинар Москоте, тя е 9-годишно момиче, по което (бъдещият) полковник Аурелиано Буендия е лудо увлечен. С големи усилия семейството ѝ успява да я подготви за сватбата, състояла се след настъпването на пубертета, и след първоначални трудности тя се интегрира успешно в сем. Буендия, привнасяйки в него ведрина. Не прави грешки на сватбената си церемония, грижи се за тъста си Хосе-Аркадио Буендия под кестена, както и за за отглеждането на малкия Аурелиано-Хосе, посредничи при споровете между Амаранта и Ребека.

Ремедиос умира в леглото сред куклите си на 14-годишна възраст поради спонтанен аборт на близнаците. Тази трагедия оставя незаличими следи в къщата: Амаранта чувства силно чувство за вина предвид желанието ѝ да се случи нещо сериозно, та бракът между Пиетро Креспи и Ребека да не се състои и защото по този начин тя би избегнала убийството на Ребека. По нареждане на Урсула, в допълнение към продължителния период на траур, в къщата е поставен дагеротипът на Ремедиос, осветяван от свещ, винаги запалена и за следващите поколения. Смъртта на Ремедиос вероятно се случва през 50-те г. на 19 век, т. к. дагеротипът е технология от 1839 г., донесена в Макондо от циганина Мелкиадес в предходното десетилетие.

Трето поколение

Аркадио

Пълното му име е Хосе-Аркадио и е син на Пилар Тернера и Хосе-Аркадио. Освен родителите, баба му Урсула и дядо му Хосе-Аркадио само полковник Аурелиано знае тайната на неговия произход (само при това условие Урсула го приема у дома). След това Аркадио е осиновен от баба си и дядо си и никога няма да разбере кои са истинските му родители, бидейки убеден, че е най-малкият син на Буендия.

Човек с голям практически усет и отлична култура, на него е поверена задачата да ръководи първото училище, построено в Макондо. С течение на времето става арогантен и самонадеян. Изпитва сексуално влечение към майка си Пилар Тернера (не знаейки, че му е майка) и тя, уплашена, го запознава с красивата Санта София де ла Пиедад, в която Аркадио се влюбва и от която има три деца.

Когато полковник Аурелиано заминава за фронта, той го назначава за граждански и военен началник на Макондо. Аркадио управлява селото по деспотичен и произволен начин, но е бит от баба си Урсула, след като се опитва да осъди на смърт дон Аполинар Москоте – консервативният тъст на Аурелиано.

Изправен пред поражението на либералите, той не приема предадената от полковника капитулация и защитава селото с няколко зле въоръжени мъже. Пленен жив, той е разстрелян от войниците под командването на капитан Роке Карнисеро (букв. „Месаря“ на испански).

Последната му воля касае децата му: първото, родено наскоро, иска да бъде наречено Урсула, но на разстрела сменя името с Ремедиос; второто, все още неродено дете, ако е момиче, желае да бъде наречено Ремедиос, а ако е момче – Хосе-Аркадио. Това негово желание е изпълнено само отчасти: най-голямата му дъщеря е наречена Ремедиос, след което Санта София де ла Пиедад ражда близнаци: Хосе– Аркадио Втори и Аурелиано Втори.

Аурелиано-Хосе

Син на Пилар Тернера и на полковник Аурелиано Буендия. За разлика от неродния си брат (и братовчед) Аркадио той знае кои са родителите му. Отгледан е първо от Аурелиано и Ремедиос, а след това от Амаранта, по която развива истинска сексуална мания: дезертира от армията и се връща в Макондо, за да я преследва, като дори е готов да отиде в Рим и да коленичи пред Папата, само и само да получи неговото разрешение за брак.

Една вечер майка му Пилар Тернера го предупреждава да внимава, след като му гледа на карти, но това е безрезултатно: капитан Акилес Рикардо, знаейки, че той е син на полковник Аурелиано Буендия, го застрелва, преди той самият да бъде убит от симпатизантите на полковника. Изстрелът е чут от Кармелита Монтиел, която очаква Аурелиано-Хосе в леглото. Той умира, без да знае, че в неговата съдба е записан съвместният живот с младата Кармелита, изпълен с онова щастие, което той не е могъл да има с Амаранта.

Санта София де ла Пиедад

Партньорка на Аркадио, тя е приета в къщата от Урсула с децата ѝ след смъртта му. Тя е мълчалива и трудолюбива жена и като млада е доста красива. Работи много в семейната сладкарница с Урсула, където произвежда карамелни животни. Подобно на Урсула тя надживява децата си и един ден напуска къщата на Буендия, уморена и остаряла, за да не се появи никога повече.

17-те мъже на име Аурелио

Когато полковник Аурелиано Буендия поема командването на либералните въоръжени сили, той често има авантюри с различни жени, често само за една нощ (майките ги изпращат в леглото на воина за подобряване на расата). Освен Аурелиано-Хосе полковник Аурелиано Буендия има и 17 сина, а семейството му узнава за това едва когато майките ги довеждат един след друг в Макондо, за да бъдат кръстени „Аурелиано“. Никой не се съмнява в бащинството, понеже те са дошли на света по същия начин като баща им, т.е. с отворени очи като възрастни и с духа на самота, характерен за полковника. Амаранта би искала да ги отгледа, но никоя от майките не ѝ го позволява. Всяко от децата взима фамилията на майка си.

По време на юбилея в чест на полковник Аурелиано всички те се срещат в Макондо и по повод Пепеляна сряда са отведени от Амаранта в църквата на отец Антонио Изабел: свещеникът прави на челата им пепелен кръст, който се оказва незаличим. Само един от тях – Аурелиано Тъжни остава в Макондо и създава фабрика за лед. Години по-късно, с пристигането на банановата компания, Аурелиано Ръж, Aурелиано Резач и Аурелиано Аркайа също се местят в Макондо.

След насилието на войниците и на охраната на компанията срещу жителите старият полковник Аурелиано публично заплашва, че ще въоръжи синовете си, за да премахне гринговете чрез ново въстание. Малко след това почти всички 17 негови сина са убити (вероятно от политическите противници на полковника), разпознати благодарение на кръста на челото. Само един от тях – Аурелиано Амадор успява да избегне засадата и се връща много години по-късно в Макондо, когато в къщата на Буендия живеят само Хосе-Аркадио и Аурелиано Вавилония. Те не го разпознават и го изхвърлят обратно на улицата, където двама държавни агенти го застрелват в кръста на челото, завършвайки по този начин клането, останало недовършено години по-рано.

Четвърто поколение

Ремедиос красивата

Най-голямата дъщеря на Аркадио и Санта София де ла Пиедад, от детството си тя се отличава с изключителната си красота, която кара мъжете да губят ума си, поради което баба ѝ не я оставя да напуска къщата, освен за да отиде на литургия с покрито с було лице. Ремедиос живее в свой собствен свят, храни се без прибори, прекарва часове в банята и остава неграмотна; решава проблема с облеклото просто като си шие конопено палто, без да носи нищо отдолу.

Митът за нейната красота става легендата за смъртоносната течност, която преследва мъжете. Всъщност четирима от претендентите ѝ умират, въпреки че Ремедиос изобщо не се интересува от любов или секс. Един следобед тя се издига на небето пред учудените погледи на останалите жени в къщата, вземайки със себе си чаршафа, който простира. Хората говорят, че е избягала с момче и че семейството е искало да спаси честта.

Гарсия Маркес каза, че възнесението на Ремедиос красивата е история, която баба му е разказвала, когато е бил малък; за него това е бил реален факт и едва когато пораства, научава истината за любовното бягство от нач. на 20 век в Колумбия, покрито с историята за чудото. Това означава, че метафорите в романа са верни за фантазията, но символични за реалността.[18]

Аурелиано Втори

Син на Санта София Де ла Пиедад и на Аркадио Буендия, той е брат близнак на Хосе-Аркадио Втори. Има бурен и импулсивен характер и по-здрава конструкция от брат си, подобна на тази на Хосе-Аркадиевците от рода, дотолкова че да накара човек да повярва, че като дете се е разменил с брат си.

Жени се за Фернанда дел Карпио, но цял живот има връзка с любовницата си Петра Котес, единствената му истинска любов, която смята за талисман за икономическите си начинания. Той става много богат благодарение на плодовитостта на едрия му рогат добитък. Има голяма жизненост и прекарва времето си в свирене на акордеон по празненства и в участия в гигантски гастрономически предизвикателства.

Изпада в затруднение по време на дългия потоп, който причинява смъртта на животните в стадото му. Когато се разболява от рак на гърлото, той губи ораторската си способност при организирането на томболи, които са се превърнали в новия му икономически ресурс, и съответно уважението на жителите на Макондо. Умира от болестта си едновременно с близнака си Хосе-Аркадио. Двете тела обаче се разменени в ковчезите поради невнимание на пияните приятели на Аурелиано Втори.

Хосе-Аркадио Втори

Син на Санта София Де ла Пиедад и на Аркадио Буендия, той е брат близнак на Аурелиано Втори. Урсула вярва, че двамата братя са се разменили като деца, защото Хосе-Аркадио развива характеристиките на Аурелиановците – меланхоличен и спокоен нрав и по-стройна физика от Хосе-Аркадио.

Като момче често ходи на църква. Първоначално се занимава с бойни петли, после с навигация, впускайки се в неуспешна инициатива, целяща да свърже Макондо с морето чрез канал. Той успява да построи само малък воден поток, през който пристига сал, пълен с френски проститутки.

В крайна сметка Хосе–Аркадио Втори работи като началник на отдел в банановата компания на сеньор Браун, където става синдикален лидер. Той играе важна роля по време на стачката на банановите работници и е единственият оцелял от клането на работниците от армията, което официалната история изтрива изцяло. След като се буди в товарен влак с 200 вагона, пълни с трупове, за да бъдат хвърлени в морето, той е шокиран от това ужасно преживяване. Така и не се възстановява и подобно на прадядо си частично губи контакт с реалността, заявявайки, че всяка вечер влакът тръгва към морето, пълно с мъртъвци. Той се скрива, бягайки от войниците, които търсят всички синдикалисти, в стаята на циганина Мелкиадес в къщата на Буендия, отказвайки да я напусне. Само там се чувства защитен и прекарва остатъка от живота си, опитвайки се да дешифрира свитъците на циганина и обучавайки племенника си Аурелиано (Вавилония).

След като е станал свидетел на стрелба, той е обсебен от страх да бъде погребан жив (вярвайки, че осъденият все още е жив, т.к. е починал с отворени очи), и иска тялото му да бъде заклано преди погребението. Умира без причина в същото време, в което умира и братът му близнак.

Фернанда дел Каприо

Последната потомка на благородническо семейство, доведено до бедност, тя живее в суров град във вътрешността на страната. Отведена е в Макондо по случай карнавала с обещание за трона на Мадагаскар. Там е избрана за кралица на карнавала заедно с Ремедиос красивата и нейната фантастична красота очарова Аурелиано Втори, вече романтично свързан с Петра Котес. Младежът тръгва да я търси в градовете на платото и се жени за нея.

Поради напредналата възраст на Урсула, покорността на Санта София де ла Пиедад, взаимната неприязаност с Амаранта и постоянните отсъствия на съпруга ѝ (който прекарва по-голямата част от времето си с любовницата си Петра Котес, чиято компанията предпочита), Фернанда поема юздите на къщата на Буендия, затваряйки я за света и създавайки стая за децата си с изображения на светии в естествен размер. От брака си с Аурелиано Втори тя ражда три деца: Хосе-Аркадио, Рената-Ремедиос (наричана „Меме“) и Амаранта-Урсула.

Набожна жена с горд характер, отгледана в религиозно и аристократично семейство, Фернанда има строг и авторитарен характер. От една страна тя поверява здравето си на кореспонденция с „невидими лекари“, от друга страна се противопоставя на любовта между дъщеря ѝ Меме и скромния механик Маурисио Вавилония. След като Маурисио е уцелен от изстрелите на охраната на дома ѝ, оставайки парализиран, Фернанда принуждава дъщеря си да се уедини в манастир, твърдейки пред съпруга си, че волята на Меме е да стане монахиня. Когато малко по-късно монахиня довежда сина на Меме Аурелиано Вавилиония, Фернанда го принуждава да прекара цялата си младост в къщата, срамувайки се от извънбрачния му произход. Само през последните месеци от живота си го държи не толкова строго.

Умира в леглото си с внука си Аурелиано до себе си, който поддържа трупа с живачни измивания в продължение на четири месеца в очакване на завръщането на сина ѝ Хосе-Аркадио.

Пето поколение

Хосе-Аркадио

Отгледан от Амаранта, той дълго време храни обич към своята пралеля, което води до физическо привличане подобно на случилото се с Аурелиано-Хосе. Урсула решава, че детето трябва да започне да се отдаде на религиозно учение, за да стане папа. Хосе-Аркадио е изпратен в Рим, където обаче изобщо няма да поеме обетите, напуска семинарията и пропилява парите, които семейството му праща. Той се връща в Макондо след смъртта на майка си Фернанда.

Екстравагантен и самотен, той презира Аурелиано Вавилония, защото е извънбрачен син, дори като последният му става приятел. Намира чувалите със златните монети от статуята на Свети Йосиф, скрити от Урсула под леглото му, и това става пред очите на някои момчета, негови спътници във веселието. Те го убиват докато се къпе, за да му откраднат съкровището.

Рената-Ремедиос (Меме)

Дъщеря на Аурелиано Втори и на Фернанда дел Карпио, тя е образована като дете в семинария, ръководена от монахини, и е научена да свири на клавесин. Въпреки твърдото си католическо възпитание тя наследява жизнеността на баща си, с когото, след завръщането си в Макондо, изгражда силни отношения.

Весело момиче със свободен начин на живот, тя се влюбва в младия механик Маурисио Вавилония, на което се противопоставя майка ѝ Фернанда поради пролетарския му произход. Превърнала се напълно покорна поради болката от инвалидността на любимия, ранен от охраната, докато се опитва да влезе през нощта в стаята ѝ, тя е отведена в манастир от майка си. Рената ражда в манастира син от Маурисио, който е доведен у дома на Буендия от монахиня. Меме умира от старост много години по-късно в Краков под фалшиво име и без никога да спре да мисли за Маурисио.

Амаранта-Урсула

Трето дете на Аурелиано Втори и на Фернанда дел Карпио, тя е изпратена да учи в Брюксел от баща си, който, загубил древното богатство, придобито от добитъка, прави саможертва, за да събере необходимите пари. След завръщането си в Макондо с белгийския си съпруг Гастон Амаранта-Урсула е жена с разкрепостен менталитет, любителка на модата и танците.

В Колумбия обаче тя се влюбва в племенника си Аурелиано Вавилиония, когото смята за свой осиновен брат.

Умира след раждането на последния представител на рода Буендия.

Шесто поколение

Аурелиано Вавилония

Син на Меме и на Маурисио Вавилония, той е роден, докато майка му е затворена в манастир. Монахиня го отвежда в къщата на баба му Фернанда, която го държи сегрегиран у дома (и дори мисли да го удави). Аурелиано вярва, че е осиновен син на Фернанда, която винаги се държи студено с него, и на Аурелиано Втори, и че е намерен в плаващ кош в реката. Без да знае нищо за произхода си, той казва на всички, че се казва Аурелиано Буендия, подобно на полковника. Отгледан е от Санта София де ла Пиедад и образован от Хосе-Аркадио Втори. Като дете Аурелиано напуска къщата само веднъж: спира на верандата, но веднага бива отведен вътре. След смъртта на Фернанда той остава сам с върналия се от Рим Хосе-Аркадио, който се държи студено с него. Постепенно обаче се заражда приятелство, макар че то трае много кратко поради убийството на Хосе-Аркадио.

Като възрастен Аурелиано напуска къщата често, предимно за да отиде в книжарницата на Каталонския мъдрец, където си купува книги, за да дешифрира санскритските пергаменти на циганина Мелкиадес. Невероятно културен човек и физически много подобен на полковник Аурелиано Буендия, той познава цялата Енциклопедия Британика, намерена в къщата, и необяснимо как дори неща, които не са написани там. На тези, които го питат как го прави, той отговаря с „Всичко се знае“.

В книжарницата той среща четирима приятели: Алваро, Херман, Алфонсо и Габриел, с които ходи по проститутки в различни публични домове. По-специално е свързан с Габриел, с когото споделя тайната на „влака на мъртвите“, в който се е събудил Хосе-Аркадио Втори, в което никой друг не вярва. Аурелиано има за своя любима антилската проститутка Нигроманта, след което се влюбва в леля си Амаранта-Урсула, която счита за осиновена сестра и на която признава за своята потисната страст.

След смъртта на любимата си и на сина си Аурелиано той загива в урагана, който унищожава Макондо, докато чете пергаментите на Мелкиадес, в които е предсказана цялата история на семейство Буендия на санскрит, когато се провъзглася окончателната съдба на селото и неговите жители:

Обаче преди да стигне до крайния стих, вече бе разбрал, че никога няма да излезе от тази стая, тъй като бе предвидено, че градът на огледалата ще бъде сринат от вятъра и заличен от паметта на хората в мига, в който Аурелиано Вавилония доразгадае пергаментите, и че всичко написано в тях е неповторимо от край време и завинаги, защото родовете, осъдени на сто години самота, нямат друга възможност върху земята.

Седмо поколение

Аурелиано

Син на Аурелиано Буендия (Вавилония) и на Амаранта-Урсула. Майка му би искала да го нарече Родриго, докато баща му решава да го нарече Аурелиано, надявайки се, че той ще спечели 32-те войни, загубени от неговия съименник полковник. Роден е със страховита свинска опашка поради кръвосмешението на родителите му, въпреки че е „единственият от един век, създаден с любов". Баща му го намира мъртъв в деня след раждането му, разкъсан от червени мравки, както е предсказано в свитъците на Мелкиадес: „Първия от рода, вързан за едно дърво, и последния го ядат мравките.“

Герои, непринадлежащи към сем. Буендия

Пруденсио Агилар

Развъжда бойни петли и живее в Риоача по времето, когато Урсула и Хосе-Аркадио Буендия живеят там. След като губи петел в битката с Хосе-Аркадио, Пруденсио публично поставя под съмнение неговата мъжественост (по онова време Хосе-Аркадио Буендия и Урсула все още нямат деца). Като отмъщение Хосе-Аркадио го убива, пробивайки гърлото му с копие.

Пруденсио се връща под формата на плачещ призрак, а Хосе-Аркадио, потиснат от угризения на съвестта, убива всичките си петли, погребва копието и напуска Риоача с Урсула. Призракът на Пруденсио обаче го преследва до смъртта му.

Мелкиадес

Циганин, който представлява връзката на Макондо с останалия свят по време на основаването му. Той е причината за самотата на Хосе-Аркадио Буендия, който вместо да се грижи за общото благо се посвещава на екстравагантни и безполезни експерименти.

Именно той спасява Макондо от болестта на безсънието, давайки на жителите противоотрова срещу забравата.

След години на отсъствие, през които е смятан за мъртъв (самият той казва, че е възкръснал), Мелкиадес се връща в Макондо и остава в къщата на Буендия, като се заключва, без никога да излиза от стаята си, където се посвещава на пророчеството за края на рода. В последните си години Аркадио специално се грижи за него, който го придружава всеки четвъртък, за да се изкъпе в реката. Когато Мелкиадес се удавя, Хосе-Аркадио се опитва да го съживи с живачни пари, като единственият ефект е да напълни тялото му със сини мехурчета. След 72 часа безрезултатни опити, когато къщата е нападната от чумна миризма, Хосе-Аркадио позволява да погребат неговия приятел.

Мелкиадес е първият, погребан в гробището в Макондо, открито с тържествено погребение. Дори и след смъртта му духът му остава в стаята, използвана само като склад за 72 нощни гърнета, закупени, когато Меме кани съучениците си у дома. Неговото присъствие остава завинаги в къщата на Буендия и е усещано само от Аурелиано Втори и Аурелиано Вавилония. Неговото пророчество е ключовият елемент за края на романа.

Пилар Тенера

Пилар Тернера е приятелка на Урсула. Братята Хосе-Аркадио и Аурелиано изпитват физическо привличане към нея като младежи и тя ражда две деца от тях: Аркадио и Аурелиано-Хосе.

Тя е описана като жена, която се отличава с гръмотевичния си смях, чиято сила обаче постепенно намалява с годините. Има дарбата да чете бъдещето на карти и на няколко пъти и по различни причини членовете на семейство Буендия се обръщат към тази ѝ способност.

В доста напреднала възраст става мадам на „зоологически публичен дом“ (публичен дом с прилежащ зоопарк), посещаван от Аурелиано Вавилония и неговите приятели. Умира на 145 г. и по нейна воля е погребана седнала на стол.

Дон Аполинар Москоте

Баща на Ремедиос Москоте, той е привърженик на консервативната партия. Той е човекът, назначен от управителното правителство на Макондо. Смятан за маргинална фигура на политическата сцена в страната, участва в различни ситуации, за да даде конкретен принос за консервативния проект.

Никанор Улоа и Ребека Монтиел

Биологичните родители на Ребека Буендия умират преждевременно. Когато пристига в Макондо, Ребека носи със себе си чувал с останките им. По-късно са погребани близо до гробницата на Мелкиадес.

Пиетро Креспи

Добре изглеждащ италианец, който се установява в Макондо, откривайки магазин за продажба на музикални инструменти и играчки на пружина, по-късно управляван от по-малкия му брат Бруно. За първи път влиза в контакт с Буендия, за да сглоби механично пиано в дома им и впоследствие с уроците по танци на Ребека и Амаранта, които се влюбват в него.

Отвръща на чувствата на Ребека, за която се сгодява. Любовта им обаче е осуетена от ревността на Амаранта, лудо влюбена в него до такава степен, че тя се кълне пред сестра си, че ще трябва да премине през трупа ѝ, за да може да се омъжи.

Годежът му с Ребека се проточва твърде дълго първо поради траура за смъртта на Ремедиос, след това поради строителството на първата църква в Макондо и накрая поради фалшивата новина за смъртта на майката на Пиетро. Така при завръщането на неродния ѝ брат Хосе-Аркадио Ребека се влюбва в него и напуска Пиетро.

Креспи започва да се среща с Амаранта, но когато иска ръката ѝ, тя изненадващо му се отказва. След като отчаяно се опитва да я убеди, Пиетро Креспи прерязва вените си.

Той е персонаж, много отдалечен от останалите и неслучайно често го наричат просто „италианецът“, за да се подчертае не толкова географското разстояние, колкото културното многообразие. Винаги елегантно облечен, в жилетка дори с карибската жега, той е чувствителен мъж със забулена носталгия по дома, която сублимира в колекцията му от снимки от Италия. Той кара цял Макондо да остане будно една нощ, малко преди самоубийството си, когато прави серенада на Амаранта с цитрата, по начин, който „не заслужаваше този свят“ и пее с „глас, несравним с нищо на земята по любовния си плам".

Херинелдо Маркес

Приятел и другар по оръжие на полковник Аурелиано Буендия, той се влюбва в Амаранта, която обаче упорито го отхвърля. Той е първият, който се уморява от гражданската война, в която рискува да бъде застрелян от Аурелиано. Вече стар отказва последното предложение на полковника да грабне отново оръжието. Героят вероятно е вдъхновен от полковник Николас Маркес Мехия, дядо на автора, ветеран от Хилядодневната война в редиците на Колумбийската либерална партия, който наистина се отказва примирието на Нерландия и отдаваните му отличия от правителството.[19]

Петра Котес

След като е любовница на Хосе-Аркадио Втори, тя става истинската голяма любов на Аурелио Втори. Весела и страстна, за разлика от резервираната му съпруга Фернанда, тя се радва на компанията на последния много по-често от Фернанда. Аурелиано Втори смята чара ѝ за носещ късмет на неговите икономически дейности. На нея силно се противопоставя Фернанда, която дори не ѝ позволява да види трупа на любимия си за последен път и я пази в тайна заради отмъщение чак до смъртта си.

Мистър Хърбърт и сеньор Браун

Мистър Хърбърт е поканен на обяд от Аурелиано Втори, а Джак Браун е президент на банановата компания, идва от Пратвил, Алабама и се премества в Макондо със семейството си в стъклен вагон. Компанията дава работа на много местни работници, но нарушава живота на града с изграждането на квартал, ограден с бодлива тел и електричество, стопанисван от въоръжените пазачи, които вършат злоупотреби и тормозят хората.

Сеньор Браун става приятел с веселия Аурелиано Втори, макар и за кратко. Когато работниците, подстрекавани от Хосе-Аркадио Втори, стачкуват, армията ги изтребва. Браун и компанията напускат Макондо по време на дъждовете след решението да отговорят на някои по-ограничени искания на работниците.

Маурисио Вавилония

Тайната любов на Меме, той идва от скромно семейство и работи като шофьор и механик във фирмата за банани; характеризира се с особено присъствие на жълти пеперуди, които хвърчат около него. Въпреки че бащата на Меме – Аурелиано Втори, е за тайната връзка, когато майка ѝ Фернанда разбира за нея, намира пазачи, които да пазят къщата. Една вечер, докато Маурисио се опитва да стигне до Меме през покрива, той е уцелен от пазач в гръбначния стълб и е парализиран. Вече бременната от него Меме никога повече няма да види любимия си, защото е принудена от майка си да влезе в манастира. Маурисио умира от старост години по-късно, без да се е поместил от леглото си, и никога няма да се запознае със сина си Аурелиано.

Гастон

Съпруг на Амаранта-Урсула, Гастон е белгиец, с когото тя се запознава по време на следването си в Брюксел. Двамата пристигат в Макондо и той си мисли, че ще си тръгнат след няколко месеца. Среща се обаче с ентусиазма на съпругата си, която не възнамерява да напусне страната; Гастон възнамерява да закупи самолет, за да започне транспортен бизнес в Колумбия.

Той напуска страната след няколко години, за да следи работни проекти в Белгийско Конго. В Леополдвил получава писмо, в което Амаранта-Урсула потвърждава своята любов и нетърпението да го види отново, но в противоречие със себе си тя му разкрива неспособността си да живее без Аурелиано. Гастон ѝ отговаря, като пожелава същото щастие на двамата, каквото е имал той самият по време на краткия си брак. Амаранта-Урсула е унизена от студенината на съпруга си, което разкрива как Гастон не е чакал нищо друго освен претекст, за да прекрати връзката. Месеци по-късно Гастон ѝ пише ново писмо, в което я моли да му изпрати единственото нещо, останало в Макондо, което има сантиментална стойност за него – неговият велосипед.

Нигроманта

Антилска цветнокожа проститутка с надарена физика, тя е първата жена, обичана от Аурелиано Вавилония.

Мъдрият каталонец

Той е собственик на хаотичната книжарница, посещавана от Аурелиано Вавилония, както и неуморен писател, пристигнал в Макондо по времето на банановата компания. Връща се в Каталония по време на окончателния упадък на Макондо и взима със себе си на доста дълго пътуване три неразделни сандъка с негови писания. Води кореспонденция с Аурелиано. Персонажът е вдъхновен от каталонския изгнаник Рамон Виниес, който през 50-те г. на 20 век събира в Баранкиля група млади интелектуалци, сред които и Гарсия Маркес.[8]

Алваро, Алфонсо, Габриел и Херман

Те са единствените приятели на Аурелиано Вавилония, с които той дели времето си между библиотеката на Мъдрия каталонец и последните публични домове в Макондо. Четиримата са вдъхновени от писателите от Групата от Баранкиля: Алваро Сепеда Самудио, Алфонсо Фуенмайор, Херман Варгас и самият Габриел Гарсия Маркес. Алваро напуска Макондо след напускането на книжаря, наставник на групата, и си купува вечен билет за безкрайно пътуване с влак, от което изпраща пощенски картички до оцелелите си приятели. Херман и Алфонсо си тръгват неочаквано и безследно. Габриел (вероятно съименник на автора, бидейки правнук на полковник Херинелдо Маркес) е най-важният приятел на младия Аурелиано Вавилония, единственият жив човек, който не поставя под съмнение клането на работници на гара Макондо. Печели състезанието на френско списание и заминава за Париж. Той е един от малкото жители на Макондо, които оцеляват при разрушаването на градчето.

Други персонажи

  • Мерседес: не много разговорлива аптекарка, годеница на Габриел; героиня, вдъхновена от съпругата на писателя – Мерседес Барча Пардо.
  • Рафаел Ескалона: истински музикант, приятел на автора, определен като „племенник на епископа“.
  • Полковник Лоренцо Гавилан: революционер, приятел на Хосе-Аркадио Втори, персонаж от новела на Карлос Фуентес, приятел на Гарсия Маркес; той е ветеран от Мексиканската революция от 1910 г. и е убит от армията заедно със стачкуващите синдикалисти и работници
  • Отец Никанор Рейна: първият свещеник на Макондо, изгражда селската църква, като събира пари със своята демонстрация на левитация с помощта на шоколад; след това е заменен от отец Коронел, известен като „Кутрето“,[20] впоследствие от отец Антонио Изабел,[21] след това за кратко от младия отец Аугусто Анхел[22] и накрая – от анонимния енорийски свещеник с артрит от времето на Аурелиано Вавилиония.
  • Хосе Ракел Монкада: консервативен губернатор на Макондо по време на войната, прострелян от либералите, но считан за човек, достоен за уважение от всички.
  • Патриша Браун: дъщеря на Джак Браун, ръководител на банановата компания, приятелка на Меме Буендия.
  • Ампаро Москоте: сестра на Ремедиос, съпруга на полковник Аурелиано и приятелка на Ребека, след това се жени за Бруно Креспи, брат на Пиетро.
  • Бруно Креспи: брат на Пиетро, става богат търговец.

Характеристики и основни теми

Стил

Стилът на писане е опростен и приказен. Разказът е бърз и изпълнен със събития: в малко редове са събрани раждания и смърт, събития, в които героите са обрисувани с малко щрихи, и винаги кратки описания, често само на техния характер.

Второстепенните персонажи са почти винаги единствено наименувани и понякога се връщат десетки страници по-късно, за да преминат, така както са се появили – като функционални за наратива. Имената на героите (особено мъжките) са често подобни едно на друго, в състояние са да объркат читателя. Авторът изтъкава сюжет, понякога преплетен със собствената му семейна и литературна история. Разказвачът е външен и всезнаещ, налице са сюжетни преплитания и отклонения.

Съдържанието е в типичния стил на латиноамериканския магически реализъм и е повлияно от многобройни писатели и автори, сред които Уилям Фокнър, Франц Кафка, Хорхе Луис Борхес, Софокъл, Херман Мелвил, Хуан Рулфо, Вирджиния Улф, Мигел де Сервантес, както и от сюрреализма, експресионизма и европейския романтизъм.

Езикът и формалната техника на испанската магическо-реалистична школа, към която принадлежи авторът, се колебаят между грубостта, рафинираността и обратното развитие на синтаксиса, и са длъжници на Ърнест Хемингуей, Греъм Грийн, а за по-изисканите части – на необароковия стил на декадентството[23] на френския писател Жорис-Карл Юисманс под влиянието на испаноамериканския писател модернист Вентура Гарсия Калдерон, от своя страна вдъхновен от Жорис-Карл Юисманс и от Оскар Уайлд, особено от готическите части на „Портретът на Дориан Грей.[24][25]

Гарсия Маркес принадлежи към поколение, което възстановява романтичния фентъзи наратив като този на Е.Т.А. Хофман, в който свръхестественото се появява сред нормалното, придавайки му усещане за отчужденост, и романтиката – стилът на лиричните, епичните и митологичните стихотворения, на мода до зората на съвременния роман през 18 век, когато особената смесица от реалност и фантазия е изместена в литературата на готическия роман на Е.Т.А. Хофман, Хорас Уолпоул, Ан Радклиф, Мери Шели, Матю Грегъри Луис и Чарлз Робърт Метюрин – автор на „Скитника Мелмот“ и прачичо на Оскар Уайлд. Пример за това е легендата за Скитника евреин или тази за Франсиско Човека, която смътно напомня на „Балада за Стария моряк“ на Самюъл Тейлър Колридж, легенди и персонажи, цитирани от Маркес в „Сто години самота“; описанието на погребалния и призрачен град Фернанда, напомнящ на европейската готическа фантастика; епизодът с Фернанда и невидимите лекари; призраците, които съжителстват с живите в дома на Буендия (тема, вдъхновена от ясновидството на бабата на писателя); мистериозното и паранормално убийство на Хосе-Аркадио.[26][27]

Самота

Самотата в заглавието на романа е състоянието на всеки човек в един микрокосмос, в който живите се вълнуват и воюват, без да се придвижат от една и съща точка, а мъртвите се връщат на земята като силуети, толкова самотни и покрусени, че в крайна сметка стават приятели с онези, които са били най-големите им врагове в живота (като напр. Пруденсио Агилар).

Финалното послание, което дава целия смисъл на човешката трагедия, показва как всички събития, преживяни от героите, водят до това последният представител на рода Буендия да разбере степента на невъзможността за развитие. Това обаче идва твърде късно, защото точно в момента, в който той стига до откритието, че Стоте години самота са си стрували (дешифрирането на пергаментите на Мелкиадес), влиза в ход „божественото“ наказание под формата на библейски вятър, който помита всички следи от селището и неговите жители.

Накратко, става въпрос за хоровата история на семейство Буендия, пренаселен кръстопът от надежди, желания и мечти... семейство, така пропито със силни чувства, но и толкова затворено в своите ефимерни илюзии, че потъва в най-обезсърчаващата и непоправима самота.

Изолирани от останалия свят, представителите на Буендия стават все по-самотни и егоистични. С всеки от тях, живеещ сам за себе си, те стават представители на аристократичния, владеещ земите елит, дошъл да господства в Латинска Америка в съответствие със смисъла на латиноамериканската история, символизиран в романа. Тази егоцентричност е особено въплътена в персонажите на Аурелиано, който живее в свой собствен свят, и в Ремедиос красавата, която невинно унищожава живота на четирима мъже, влюбени в нея, защото живее в различна реалност поради това, което за някои е аутизъм. В целия роман изглежда, сякаш никой герой не може да намери истинската любов или да избегне разрушителността на собствената си егоцентричност.[28]

Егоизмът на сем. Буендия в крайна сметка е разбит от някога повърхностните Аурелиано Втори и Петра Котес, които откриват чувството на взаимна солидарност и радостта да помагат на хората в нужда по време на икономическата криза в Макондо. Двамата дори намират любовта и техният модел се повтаря от Аурелиано Вавилония и Амаранта-Урсула, които имат дете и майката е убедена, че това ще бъде ново начало за някогашното надменно сем. Буендия. Детето обаче се оказва чудовище с прасешка опашка, от което се страхуват. Въпреки това появата на любовта представлява промяна за Макондо, макар и такава, която води до неговото унищожение. Тя идва да измести традиционния егоизъм на Буендия и отразява появата на социалистическите ценности като политическа сила в Латинска Америка, сила, която ще помете Буендия и реда, който те представляват. Краят на „Сто години самота“ би могло да бъде желателно предсказание на Гарсия Маркес, известен социалист, за бъдещето на Латинска Америка.[28]

Реалност и измислица

Много е трудно да се установи ясната граница между изключително фантастичния характер на наратива и реалните аспекти, с които е проникнат той. Много събития са силно повлияни от колумбийската история от втората половина на 19 век, особено гражданските войни и периодът на банановата компания (нужно е да се отбележи, че в целия роман името на нацията не се споменава, защото в първия период на романа Колумбия не е известна с това име). Съществува освен това връзка със събитията, местата и хората от биографията на Гарсия Маркес, преобразени в разказа: Аракатака напр., където е израснал писателят, е тъжен град след банановия бум подобно на Макондо в периода на Аурелиано Вавилония. Може да се обобщи, че в романа е отразена по фантастичен начин реалността на Колумбия и Южна Америка между 19 век и 30-те г. на 20 век.

Има доста епизоди, чрез разказа за които авторът ни въвежда в свят, в който ежедневието е съпътствано от почти магически събития: появата на призрака на Пруденсио Агилар (в случая границата между живота и смъртта не е толкова ясна), левитацията на отец Никанор Рейна или ясновидската способност на полковник Аурелиано Буендия, появата на призрака на Мелкиадес (който по-късно твърди, че се е върнал към живота след смъртта си от треска в Сингапур), възнесението на небето на Ремедиос красивата, появата на Скитника евреин, тайнственият вятър, който разрушава селото, потопът, траещ повече от 4 г., дъждът от малки жълти цветя, падащи цяла нощ върху селото и др. Всички те са свръхестествени събития, но в такъв контекст те се смесват с ежедневието и не предизвикват конфликти между онези, които им вярват и онези, които не им: това са събития, които просто се случват.

Романът е известен пример за магически реализъм. Тези истории вероятно са вдъхновени от разказаните от бабата на автора в голямата къща, където е израснал. Освен това някои герои носят имената и фамилиите на реални хора от неговото семейство: Маркес, Габриел, Игуаран, Котес. Второстепенният герой Габриел е внук на стария либерален полковник Херинелдо Маркес (бойният другар на Аурелиано Буендия), точно както истинският Гарсия Маркес е внук на либерален полковник – Николас Маркес Мехия. Майката на Маркес вдъхновява персонажа на Урсула. Романът също така говори за болестта на безсънието, която заличава спомените, и за колективната забрава на историческите факти, емблематична за Латинска Америка, която вече не помни миналото си, но вероятно е и вдъхновена от болестта на Алцхаймер, често срещана в сем. Маркес.[29]

Гарсия Маркес съчетава реалното с магическото чрез използването на тона и наратива. Поддържайки един и същ тон в целия роман, той кара необикновеното да се размие с обикновеното.[30] Неговата кондензация и вял начин на описване на събитията кара необикновеното да изглежда по-малко забележително, отколкото е в действителност, като по този начин перфектно смесва реалното с магическото. Подсилването на този ефект се постига от неудивеният тон, с който пише книгата. Писателят ограничава способността на читателя да поставя под съмнение събитията от романа, но го кара да постави под въпрос границите на реалността. Освен това поддържането на един и същ разказвач в целия роман запознава читателя с гласа му и го кара да свикне с необикновените събития в романа.[31]

Психоаналитични и езотерични теми

Някои критици подчертават, в допълнение към историческата и социална тема, кръговата концепция за времето[32] (непрекъснатото настояще), нарушена единствено от пророчеството на Мелкиадес, многобройните препратки към алхимията и езотеризма, структуралистката литературна игра, скриваща значения, психоаналитичните теми за кръвосмешението (фройдисткият Едипов комплекс), разглеждани като самоунищожение на родословието, неизбежно за онези, които не се откриват за света, юнгианските антропологични архетипи и символи, разпръснати по страниците на романа, любовта и смъртта. Самият Гарсия Маркес посочва като един от неговите източници на вдъхновение (и не само за този роман) трагедията на СофокълЕдип цар“ с нейните теми за кръвосмешението и пророчеството.[33][34]

Елитарност

Тема на романа е и елитарността на сем. Буендия. Габриел Гарсия Маркес показва своята критика към латиноамериканския елит чрез историите на членовете на семейство с висок статус, които по същество са влюбени в себе си, до степен, че не могат да разберат грешките от миналото си и да се поучат от тях. Буквалната любов на сем. Буендия към себе си чрез кръвосмешение не само показва как елитите се смятат за стоящи над закона, но също така разкрива колко малко се учат от своята история.[35] Хосе-Аркадио Буендия и Урсула се страхуват, че, т. к. връзката им е кръвосмесителна, детето им ще има анималистични черти. Въпреки че това не става, последното дете от рода Буендия – Аурелиано има прасешка опашка и тъй като родителите му не познават историята си, те не знаят, че такъв страх е съществувал и преди и че премахването на опашката би довело до смъртта на детето. Това говори за това как елитите в Латинска Америка не предават историята, която ги помни негативно. Освен това сем. Буендия не може да спре да отдава почит на себе си чрез назоваване на децата си с едни и същи имена отново и отново. „Хосе-Аркадио“ се появява 4 пъти в родословното дърво, „Аурелиано“ – 22 пъти, „Ремедиос“ – 3 пъти, а „Амаранта“ и „Урсула“ – по 2 пъти.

Непрекъснатите препратки към разтегнатия дом на Буендия напомнят за идеята за Голяма къща, хасиенда, голямо земеделско стопанство, в което елитни семейства живеят и управляват своите земи и работници. В Колумбия, където се развива романът, Голямата къща е известна с това, че е едноетажно жилище с много спални, салони, кухня, килер и веранда – всичките области на домакинството на Буендия, споменати в книгата.[36]

Книгата се фокусира изцяло върху едно семейство сред многото жители на Макондо като представяне на това как най-бедните от латиноамериканските села са били подчинени и забравени в цялата история на Латинска Америка.[35]

Макондо

Макондо е името на въображаем град сред колумбийската гора, в който се случват събитията от романа. По отношение на географското местоположение авторът ни дава някои следи, които ни позволяват да локализираме селото на или близо до полуостров Гуахира. То не е далеч от брега на Карибско море и експедицията, водена от Хосе-Аркадио Буендия, тръгва от Риоача и отива в Сиера за почти 2 г. Предполага се, че селото се е намирало на няколкостотин километра южно от Риоача, близо до масива Сиера Невада де Санта Марта и до град Аракатака – родното място на писателя.

Топографско вдъхновение

Що се отнася до произхода на самото име на селото, Макондо е и името на едно от банановите селища, обитавано от американците близо до Аракатака, пред което минава малкият Габриел Гарсия Маркес, когато заедно с майка си отива на гости на нейни роднини. Това е село, оградено с бодлива тел (като градчето на банановата компания), през която той зърва друга, непозната за него реалност, красиви и елегантни жени, които живеят в различни къщи и водят различен начин на живот, място с различен закон и начин на живот.[37] Вероятно дава това име на градчето на Буендия, защото представлява идеалното село за детето, станало писател.

Точното географско местоположение обаче няма голямо значение за сюжета, като се има предвид, че всички събития се случват в Макондо, с изключение на онези, свързани с войните на полковник Аурелиано или когато се дава описание на градчето, от което идва Фернанда и където Аурелиано Втори отива да я търси, и място на манастирското уединение на Меме.

Това, което се забелязва с напредване на повествованието, е развитието, което селото претърпява: първоначално е съставено от около 20 къщи от кал, които се увеличават и биват изградени от тухли, след това идват бетонните подове, покривите са от цинк, след което към Макондо се присъединява цитаделата на банановата компания, заобиколена от електрифицирана мрежа. Животът в селото също оживява (особено на улицата на турците). Първоначално откъснато от останалия свят (понеже няма дори пощенска станция), до него достига ЖП линия. По времето на банановата компания и след (фалшивото?) клане на нейните работници започва фаза на упадък. Следващият (и много дълъг) потоп води до разрушението на много къщи (вкл. и тази на Буендия) и до изоставяне на други. Освен просперитета си жителите губят и спомените си до следобеда в който, докато Аурелиано Вавилония дешифрира последните пергаменти на Мелкиадес, бурен вятър помита селището от лицето на земята.

Атмосферата на романа, неговата възбуждаща сила, неговите образи, универсалността на основната тема (самотата), правят Макондо митично място.

Вътрешни препратки

В разказа на романа за гражданската война и последвалия мир има многобройни споменавания за пенсиите на ветераните, които не пристигат, което е препратка към една от по-ранните творби на Гарсия Маркес от 1961 г. „Няма кой да пише на полковника“ (El coronel no tiene quien le escriba). В последната глава на романа творецът се позовава на романа „Игра на дама“ (Rayuela) на аржентинския писател Хулио Кортасар в следния ред: „... в стаята, която миришеше на варен карфиол, където Рокамадур трябваше да умре“ (стр. 412). Рокамадур е измислен герой от романа на Кортасар, който наистина умира в описаната стая. Гарсия Маркес също така се позовава на две други основни творби на латиноамерикански писатели: „Смъртта на Артемио Крус“ (La Muerte de Artemio Cruz) от 1962 г. на мексиканския писател Карлос Фуентес и „Векът на просвещението“ (El siglo de las luces) от 1962 г. на кубинския писател Алехо Карпентиер.

Редакционен и критически прием

Приятелят на Гарсия Маркес – Карлос Фуентес, който прочита предварително някои глави, пише ентусиазирана статия, която създава определени очаквания. Друга предварителна информация се появява в списания в Мексико и Колумбия и дори в Mundo Nuevo, публикувано в Париж за емигранти.

На Южноамериканското издателство в Буенос Айрес, което му предлага препечатка на предишните романи, писателят предоставя ръкописа на „Сто години самота“.

Първото издание е разпродадено за 15 дни, а за няколо месеца се появяват 18 чуждестранни договора за превод.[8] Книгата печели международно признание: френската Награда за най-добра чуждестранна книга (Prix du Meilleur livre étranger) за 1969 г., Международната награда за роман „Ромуло Галегос“ за 1972 г., италианската награда „Chinciano“, американската Books Abroad/Neustadt International Prize for Literature. Освен това Гарсия Маркес получава и почетна докторска степен от Колумбийския университет в Ню Йорк. Тези награди поставят основата за Нобелова награда за литература на писателя за 1982 г.

По време на IV Международен конгрес по испански език, проведен в Картахена през март 2007 г., романът е избран за втората по важност творба, писана някога на испански, предшествана само от „Дон Кихот дела Манча“.

Адаптации

Въпреки че „Сто години самота“ оказва голям ефект върху литературния свят и е най-продаваното и най-превежданото произведение на автора, то не е филмирано, защото Гарсия Маркес никога не се съгласява да продаде правата за филм. На 6 март 2019 г. синът му Родриго Гарсия Барча обявява, че Нетфликс разработва сериал, базиран на книгата, който би трябвало да излезе през 2020 г.[38]

Вижте също

Бележки

  1. „Сто години самота“ – най-влиятелната книга за последния четвърт век Архив на оригинала от 2016-07-07 в Wayback Machine., статия в сайта www.pogled.info Архив на оригинала от 2010-04-19 в Wayback Machine., класация на литературното списание Wasafiri, от 2009 г.
  2. Голямото четене Архив на оригинала от 2010-01-31 в Wayback Machine., кампания на БНТ за любимите романи на българските читатели.
  3. Маркес Г.,Сто години самота, София: изд. Отечествен Фронт, 1971, прев. Р. Стоянов
  4. The Modern World. Web, www.themodernword.com/gabo/. April 17, 2010
  5. McMurray, George. Reality and Myth in García Márquez' 'Cien años de soledad'. The Bulletin of the Rocky Mountain Modern Language Association, Vol. 23, No. 4 (Dec., 1969), pp. 175 – 181
  6. а б На испански: Guerra de los mil días е гражданска война, водена между 1899 и 1902 г. в новородената Република Колумбия, в която се включва Панама, по онова време колумбийски департамент, а Консервативната партия и Либералната партия със съответните им радикални граници се противопоставят една на друга.
  7. Wood, Michael. Gabriel García Márquez: One Hundred Years of Solitude. Cambridge University Press, 1990. ISBN 0-521-31692-8.
  8. а б в г д Rosalba Campra, note a Opere narrative. Meridiani Mondadori, 1987. ISBN 88-04-55136-4. с. 990.
  9. Olga Martínez Sasi, Gabriel García Márquez, su vida, su historia, в El Colombiano, 2007
  10. Въпреки че името ѝ не се споменава, това са Ерендира и нейната баба, чиято история ще бъде разширена и обогатена в основната история, съдържаща се в следващата колекция на писателя, озаглавена „Невероятната и тъжна история на непорочната Ерендира и нейната безчувствена баба“.
  11. Тук се появява набързо главният герой на повестта на Маркес „Никой не пише на полковника“ в лицето на младия неназован офицер, който дава революционната каса срещу издаването на разписка.
  12. В описанието на мрачния и тъжен град на Фернанда дел Карпио се разпознава Zipaquirá, древен колониален град недалеч от столицата на Колумбия Богота, където Гарсия Маркес посещава религиозно училище.
  13. 4-мата приятели на Аурелиано са групата, с която дружи писателят в Баранкиля: писателят Alvaro Cepeda Samudio, журналистите Germán Vargas и Alfonso Fuenmayor и самият Гарсия Маркес. В последната част на романа, където се говори за шестото поколение Буендия (и следователно съвременно на автора) нарастат препратките към реално съществуващи лица: аптекарката „с тайнствена красота на нилска змия“ от гл. 18 е съпругата на писателя Mercedes Barcha Pardo.
  14. Elena Clementelli, Gabriel García Márquez, da IL CASTORO, NUMERO 95, NOVEMBRE 1974., архив на оригинала от 10 август 2014, https://web.archive.org/web/20140810043207/http://ebooks.gutenberg.us/Wordtheque/it/AAABGD.TXT, посетен на 28 октомври 2020 
  15. Simons, Geoffrey Leslie. Colombia: A Brutal History. Saqi, 2004. ISBN 0-86356-758-4.
  16. Rausch, Jane M. Colombia: Territorial Rule and Llanos Frontier. University Press of Florida: 1999.
  17. Хосе-Аркадио Буендия води двамата си сина, за да научат за леда в циганския цирк, точно както бащата на Гарсия Маркес го завежда да види лед в централата на Юнайтед Фрут Къмпани.
  18. Elena Clementelli, Gabriel García Márquez, da IL CASTORO, NUMERO 95, NOVEMBRE 1974., архив на оригинала от 10 август 2014, https://web.archive.org/web/20140810043207/http://ebooks.gutenberg.us/Wordtheque/it/AAABGD.TXT, посетен на 28 октомври 2020 
  19. Eric L. Reinholtz, Bloom's How to Write about Gabriel Garcia Marquez, pag. 82
  20. Персонажът на свещеника, наречен Кутрето, първоначално от Макондо и върнал се в града в расо, след като е служил като офицер в либералната армия, е взет от романа на Гарсия Маркес „Мъртви листа“.
  21. Отец Антонио Изавел присъства в романа „В лош час“ и в два разказа – „Вдовицата Монтиел“ и „Погребението на мама Гранде“.
  22. Отец Анхел присъства без кръщелното си име в три предходни разказа.
  23. Il decadentismo
  24. E. Cicogna, Introduzione a Cent'anni di solitudine, Mondadori, 1967
  25. Verity Smith, Encyclopedia of Latin American Literature, Routledge, p. 346
  26. [„The Modern World“. Web, www.themodernword.com/gabo/]. April 17, 2010
  27. S. Righini, Messico e Nuvole Архив на оригинала от 2021-01-21 в Wayback Machine., Il Tiro Magazine
  28. а б Bell-Villada, Gene H. (2002). Gabriel García Márquez's One Hundred Years of Solitude: A Casebook. Oxford University Press. ISBN 0-19-514455-4.
  29. Garcia Marquez ha l'Alzheimer?
  30. Gullon, Ricardo. „Review: Gabriel García Márquez & the Lost Art of Storytelling“. Diacritics, Vol. 1, No. 1 (Autumn, 1971), pp. 27 – 32.
  31. Wood, Michael (1990). Gabriel García Márquez: One Hundred Years of Solitude. Cambridge University Press. ISBN 0-521-31692-8.
  32. Митът за вечното завръщане.
  33. Introduzione a Cent'anni di solitudine, Mondadori
  34. Edipo e Medea fuori dal tragico
  35. а б Elsey, Brenda. „One Hundred Years of Solitude.“ History of Latin America 1810-Present. Hofstra University. Adams Hall, Hempstead. 3 March 2020. Lecture.
  36. Meade, Teresa A., 1948- (19 January 2016). A history of modern Latin America : 1800 to the present (Second ed.). Chichester, West Sussex. ISBN 978-1-118-77248-5. OCLC 915135785.
  37. Dedalus. Cent’anni di solitudine // Архивиран от оригинала на 4 mart 2016. Посетен на 29 октомври 2020. Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine.
  38. Netflix to adapt One Hundred Years of Solitude by Gabriel García Márquez // The Guardian. 7 март 2019. Посетен на 30 октомври 2020.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Cent'anni di salitudine и страницата One Hundred Years of Solitude в Уикипедия на италиански и английски език. Оригиналните текстове, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за творби, създадени преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналните страници тук и тук, за да видите списъка на техните съавтори. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.

* * *

Полковник Херинелдо Маркес пръв долови празнотата на войната. В положението си на граждански и военен началник на Макондо той водеше два пъти седмично телеграфни разговори с полковник Аурелиано Буендия. Отначало онези допитвания определяха хода на една война от плът и кръв, чиито съвършено ясни очертания позволяваха всеки момент да се установи безпогрешно точката, в която тя се намира, и да се предвидят бъдещите й насоки. Макар че никога не се оставяше да го замъкнат в областта на откровенията дори и най-близките му приятели, полковник Аурелиано Буендия запазваше тогава свойския тон, който позволяваше да бъде разпознат от другия край на линията. Много пъти той продължи разговорите отвъд предвидения срок и ги остави да се реят към разисквания от домашно естество. Полека-лека обаче, и то със засилване и разпростиране на войната, образът му се заличаваше в един свят от недействителност. Точките и чертичките на неговия глас ставаха все по-далечни и несигурни и се събираха и съчетаваха в думи, които постепенно губеха всякакъв смисъл. Полковник Херинелдо Маркес тогава се ограничаваше да слуша, подтиснат от впечатлението, че е в телеграфен допир с някакъв непознат и друг свят.

— Разбрано, Аурелиано — слагаше край с ключа. — Да живее либералната партия!

Накрая изгуби всякакъв досег с войната. Онова, което някога бе действително занимание, неудържима страст на младостта му, се превърна за него в далечен отклик — в празнота. Единственото му прибежище бе шивалнята на Амаранта. Посещаваше я всеки подиробед. Обичаше да съзерцава ръцете й, докато тя къдреше пяна от ризол на ръчната шевна машина, въртяна от Ремедиос красивата. Прекарваха дълги часове, без да продумат, доволни от взаимното си присъствие, но ако Амаранта се задоволяваше да поддържа вътрешно жив огъня на своето преклонение, той не знаеше какви са тайните кроежи на онова неразгадаемо сърце. Когато се разчу вестта за неговото завръщане, Амаранта се бе задушила от мъчителна притома. Но когато го видя да влиза в къщата, размесен с шумната свита на полковник Аурелиано Буендия, смазан от суровостта на изгнаничеството, състарен от възрастта и забравата, мръсен от пот и прахоляк, умирисан на стадо, грозен, лявата му ръка в кърпа, вързана през врата, тя усети, че й прималява от разочарование. „Боже мой — помисли си тя, — не тоя чаках аз.“ На другия ден обаче той отново дойде в къщата, избръснат и чист, с дъхащи на лавандулов одеколон мустаци и без окървавената кърпа през врата. Носеше й един молитвеник със седефени корици.

— Колко странни са мъжете — рече тя, защото не намираше какво друго да каже. — Цял живот се борят против поповете, а подаряват книги с молитви.

Оттогава, дори и в най-опасните дни на войната, той я посещаваше всеки подиробед. Много пъти, когато не присъствуваше Ремедиос красивата, той въртеше колелото на шевната машина. Амаранта се чувствуваше смутена от постоянството, предаността, покорството на онзи облечен в толкова власт мъж, който обаче снемаше оръжията си в гостната, че да влезе беззащитен в шивалнята. Но четири години той настояваше в любовта си, а тя все намираше начин да я отхвърля, без да го нарани, защото, макар че не успяваше да го обикне, вече не можеше да живее без него. Ремедиос красивата, която изглеждаше безразлична към всичко и за която другите мислеха, че е бавноразвиваща се, не беше безчувствена към такова преклонение и се намеси в полза на полковник Херинел до Маркес. Амаранта изведнъж откри, че онова дете, което тя бе отгледала, което едва напълваше за девичата възраст, беше вече най-красивото създание, виждано в Макондо. Почувствува да се възражда в сърцето й злобата, която някога изпита срещу Ребека, и молейки бога да не я замъкне чак до крайността да пожелае нейната смърт, прогони я от шивалнята. В онова време полковник Херинелдо Маркес започна да усеща гнусотията на войната. Прибягна към запасите си от убедителност, към своята огромна и потисната нежност, готов да се откаже заради Амаранта от една слава, която му бе струвала пожертвуването на неговите най-хубави години, ала не успя да я придума. Един августовски подиробед, угнетена от непоносимата тежест на собственото си вироглавие, Амаранта се заключи в спалнята да оплаква чак до смъртта своята самота, след като даде окончателен отговор на упорития си претендент:

— Завинаги да се забравим — му каза тя, — вече сме премного стари за тия работи.

Онзи следобед полковник Херинелдо Маркес прибягна до телеграфно повикване на полковник Аурелиано Буендия. Това бе най-безличен разговор, който нямаше да направи никакъв пробив в застоялата се война. Когато свърши, полковник Херинелдо Маркес огледа безлюдните улици, обистрената вода по бадемовите дървета, и се видя изгубен в самотата.

— Аурелиано — тъжно каза той с ключа, — дъжд вали в Макондо.

Настана продължително мълчание по линията. Изведнъж апаратите заподскачаха от безмилостните знаци на полковник Аурелиано Буендия.

— Не ставай мухльо, Херинелдо! — изрекоха знаците. — Естествено е да вали през август.

Толкова време не бяха се виждали, че полковник Херинелдо Маркес се обърка от нападателността на онзи отговор. Но подир два месеца, когато полковник Аурелиано Буендия се върна в Макондо, объркването се превърна в изумление. Дори Урсула се изненада колко много се е променил. Пристигна без шум, без свита, загърнат в одеяло въпреки горещината, и с три любовници, които настани в една и съща къща, където прекарваше по-голямата част от времето си, изтегнат в хамака. Едва-едва прочиташе телеграфните съобщения, които известяваха за обичайни действия. Веднъж полковник Херинелдо Маркес поиска указания относно опразването на някаква погранична местност, която заплашваше да се превърне в международна разпра.

— Не ме тревожи за дреболии — заповяда му той. — Посъветвай се с божието провидение.

Това беше може би най-решителният момент от войната. Земеделците-либерали, който изпърво подкрепяха революцията, бяха подписали тайни съюзи със земевладелците-консерватори да не допуснат преразглеждането на документите за собственост. Политиците-изгнаници, които се разпореждаха с войната, бяха отхвърлили на всеослушание свирепите решения на полковник Аурелиано Буендия, но изглежда и това подронване на неговата власт не го разтревожи. Не прочете повторно стиховете си, които заемаха над пет свезки и които тъй си и стояха забравени в дъното на сандъка. Нощем, или по време на следобедната почивка, викаше в хамака някоя от жените и получаваше от нея едно привично удовлетворение, а после спеше с каменен сън, несмущаван и от най-малкия признак на загриженост. Тогава само той знаеше, че неговото зашеметено сърце е осъдено завинаги на неизвестност. Отначало, опиянен от славата на завръщането, от невероятните победи, той бе надзърнал в пропастта на величието. Нравеше му се да държи край десницата си Малборския херцог[1], неговия велик учител по военни изкуства, чиято премяна от тигрови кожи и нокти будеше почит у възрастните и учудване у децата. Именно тогава реши никое човешко същество, дори и Урсула, да не приближава до него на по-малко от три метра. В средата на тебеширения кръг, който неговите адютанти очертаваха щом пристигнеше някъде и в който само той можеше да влиза, решаваше с кратки, безпрекословни заповеди съдбините на света. Когато за пръв път след разстрелването на генерал Монкада се озова в Манауре, побърза да изпълни последната воля на своята жертва и вдовицата получи очилата, медальона, часовника и халката, ала не му позволи да прекрачи прага.

— Не влизайте, полковник — каза тя. — Във вашата война може да заповядате вие, но в моята къща заповядвам аз.

Полковник Аурелиано Буендия не даде никакъв признак на злоба, но неговият дух намери покой само когато личната му стража ограби и направи на пепел къщата на вдовицата.

— Пази сърцето си, Аурелиано — казваше му тогава полковник Херинелдо Маркес. — Жив се скапваш.

По онова време той свика второ всеобщо събрание на главните бунтовнически военачалници. Намери какви ли не: идеалисти, славолюбци, авантюристи, озлобени към обществото, в това число и углавни престъпници. Имаше дори един бивш консерваторски деец, укрил се в метежа, за да се измъкне от съдене за злоупотреба с парични средства. Мнозина не знаеха и за какво се бият. Сред оная шарена тълпа, чиито различия в мненията за малко не предизвикаха вътрешен взрив, изпъкваше едно зловещо име: генерал Теофило Варгас. Беше чист индианец, див, неграмотен, надарен с потайна злост и с призвание на месия, което възбуждаше у мъжете някакъв безумен фанатизъм. Полковник Аурелиано Буендия проведе всеобщото събрание с цел да обедини бунтовническото командуване срещу извъртанията на политиците. Генерал Теофило Варгас изпревари неговите намерения: за няколко часа разпердушини обединението на най-опитните командири и докопа главната власт.

— Звяр е, с него трябва да внимаваме — рече полковник Аурелиано Буендия на своите офицери. — За нас тоя човек е по-опасен и от министъра на войната.

Тогава един съвсем млад капитан, който винаги се беше отличавал със своята срамливост, предпазливо вдигна показалец:

— Много просто, полковник — каза той, — трябва да се убие.

Полковник Аурелиано Буендия не се обезпокои от студенината на предложението, а от начина, по който то изпревари с част от секундата неговата собствена мисъл.

— Не се надявайте аз да дам тая заповед — каза той.

Не я и даде наистина. Ала след петнайсет дни генерал Теофило Варгас от засада с мачети бе съсечен на парчета и полковник Аурелиано Буендия пое главното командуване. Същата нощ, когато неговата власт бе призната от всички бунтовнически групировки, той се събуди стреснат и се развика да му донесат одеяло. Някакъв вътрешен студ, който стържеше костите му и го мъчеше дори под жарещото слънце, му пречеше да спи добре месеци наред, докато това се превърна в навик. Опиянението от властта започна да се разлага в повеи от неудоволствие. Търсейки лек против студа, накара да разстрелят младия офицер, който предложи убийството на генерал Теофило Варгас. Заповедите му се изпълняваха преди да бъдат дадени, даже преди той да ги е намислил, и винаги отиваха много по-далече, отколкото той би дръзнал да ги разпростре. Залутан из самотата на своята огромна власт, започна да губи посока. Дразнеха го хората, които възторжено го приветствуваха в победените селища, защото му се струваха същите, които възторжено приветствуваха неприятеля. Навсякъде срещаше юноши, които го гледаха със собствените му очи, които говореха със собствения му глас, които го поздравяваха със същото недоверие, с което той ги поздравяваше, и които казваха, че били негови синове. Почувствува се разпилян, повторен и по-самотен от всякога. Беше убеден, че собствените му офицери го лъжат. Скара се с Малборския херцог. „Най-добрият приятел — обичаше да казва тогава — е току-що умрелият.“ Умори се от неизвестността, от омагьосания кръг на онази вечна война, която го заварваше винаги на едно и също място, само че все по-стар, по-свършен, все по̀ без да знае защо, нито как, нито докога. Винаги имаше някой извън тебеширения кръг. Някой, който се нуждае от пари, чийто син има магарешка кашлица, или който иска да иде и да заспи завинаги, защото вече не може да понася в устата си лайняния вкус на войната, но който обаче се изпъва мирно със сетните си запаси от енергия, за да докладва: „Всичко е наред, господин полковник.“ И тъкмо това наред бе ужасяващото в оная безконечна война: че не се случваше нищо. Сам, изоставен от предзнаменованията, бягайки от студа, който трябваше да го преследва чак до смъртта, повлиян от най-старите си спомени, той подири последното убежище в Макондо. Дотолкова се бе запуснал, че когато му известиха за пристигането на комисия от неговата партия, упълномощена да обсъди кръстопътя на войната, той се обърна в хамака, без да се събуди напълно.

— Заведете ги при курвите — каза той.

Това бяха шестима адвокати със сюртуци и капели, които понасяха с корав стоицизъм лютото ноемврийско слънце. Урсула ги покани да отседнат в къщата. Прекарваха по-голямата част от времето заключени в спалнята, на непроницаеми тайни сборища, а привечер помолваха за свита и акордеонен състав и наемаха за своя сметка дюкяна на Катарино.

— Не ги безпокойте — нареждаше полковник Аурелиано Буендия. — В края на краищата аз знам какво искат.

В началото на декември дългоочакваната среща, предвидена от мнозина като едно безконечно пререкание, се разреши за по-малко от половин час.

В горещата гостна, край видението на пианолата, покрита с бял чаршаф като мъртвец, полковник Аурелиано Буендия този път не седна вътре в тебеширения кръг, очертан от неговите адютанти. Зае стол сред политическите си съветници и, загърнат във вълненото одеяло, мълчаливо изслуша кратките предложения на пратениците. Те искаха, на първо място, той да се откажел от проверката на документите за поземлената собственост, за да си възвърнел подкрепата на либералите земевладелци. Искаха, на второ място, да се откажел от борбата срещу църковното влияние, за да получел поддръжката на католическия народ. Искаха, най-после, да се откажел от стремежите си за равноправие между незаконнородените кеца и законнородените, за да се съхраняла целостта на домашните огнища.

— Ще рече — усмихна се полковник Аурелиано Буендия, когато четенето свърши, — че се борим само за власт.

— Това са тактически преустройства отвърна един от делегатите. — Засега същественото е да се разшири обществената основа на войната. Пък после ще видим.

Един от политическите съветници на полковник Аурелиано Буендия побърза да се намеси.

— Това е нелепост — каза той. — Щом тия преустройства са добри, значи добра е консерваторската управа. Ако с тях ще успеем да разширим народната основа на войната, както казвате вие, значи тая управа има широка народна основа. Ще рече, накратко, че в продължение на почти двайсет години ние сме се борили срещу чувствата на нацията.

Щеше да; продължи, но полковник Аурелиано Буендия го прекъсна с един знак.

— Не си губете времето, докторе — каза. — Важното е, че от тоя момент ние се борим само за власт. — Все тъй усмихнат, той пое документите, които му връчиха пълномощниците, и се приготви да ги подпише.

— Щом е тъй — заключи, — нямаме никакво неудобство да не приемем.

Неговите хора се спогледаха изумени.

— Простете, полковник — кротко рече полковник Херинелдо Маркес, — но това е предателство.

Полковник Аурелиано Буендия задържа във въздуха натопеното перо и стовари върху полковника цялата тежест на своята власт.

— Предайте ми вашите оръжия — заповяда той.

Полковник Херинелдо Маркес стана и сложи оръжията си върху масата.

— Представете се в затвора — заповяда му полковник Аурелиано Буендия. — Оставате на разположение на революционните съдилища.

После подписа тържественото изявление, връчи документите на пратениците и им каза:

— Ето ги вашите хартии, господа. Халал да ви са.

След два дни полковник Херинелдо Маркес, обвинен в държавно предателство, бе осъден на смърт. Тръшнат в хамака, полковник Аурелиано Буендия беше безчувствен към молбите за милост. В навечерието на разстрела, нарушавайки заповедта да не го безпокоят, Урсула го посети в спалнята. Забулена в черно, обгърната в странна тържественост, тя остана права през трите минути на свиждането.

— Знам, че ще разстреляш Херинелдо — каза тя спокойно, — и нищо не мога да сторя, за да попреча. Но те предупреждавам едно: щом видя трупа, кълна се в костите на баща си и майка си, в паметта на Хосе-Аркадио Буендия, кълна се пред господа-бога, ще те измъкна, където и да се навреш, и със собствените си ръце ще те убия. — Преди да напусне стаята, без да чака никакъв отговор, тя отсече:

— Същото щях да направя, ако се беше родил със свинска опашка.

Оная несвършваща нощ, докато полковник Херинелдо Маркес възкресяваше мъртвите си следобеди в шивалнята на Амаранта, полковник Аурелиано Буендия драска часове наред по коравата черупка на своята самота, мъчейки се да я разчупи. Неговите единствени щастливи мигове след отколешния подиробед, когато баща му го заведе да види леда, бяха протекли в златарската работилница, където времето му минаваше в сглобяване на златни рибки. Трябваше да предизвика 32 войни и трябваше да наруши всичките си договори със смъртта, и да се въргаля като свиня из бунището на славата, за да открие почти с четирийсет години закъснение предимствата на простодушието.

На разсъмване, съсипан от мъчителното бодърствуване, той се озова в стаята с прангата един час преди изпълнението на присъдата.

— Свърши се преструвнята, наборе — каза той на полковник Херинелдо Маркес. — Да си вървим оттука, преди да те доразстрелят комарите.

Полковник Херинелдо Маркес не можа да подтисне презрението, което му вдъхваше онова отношение.

— Не, Аурелиано — отвърна той. — По си струва да съм мъртъв, отколкото да те видя превърнат във фатмак.

— Няма и да ме видиш — рече полковник Аурелиано Буендия. — Обуй си обувките и ми помогни да свършим с тая лайняна война.

Като го каза, и през ум не му минаваше, че по-лесно е да се започне една война, отколкото да се свърши. Нужна му бе почти едногодишна кървава строгост, за да принуди правителството да предложи на бунтовниците благоприятни условия за мир, и още година, за да убеди своите привърженици в изгодата да ги приемат. Стигна до невъобразими крайности на жестокост, потушавайки бунтовете на собствените си офицери, които отказваха да празнуват победата, и накрая се опря на неприятелски сили, за да ги покори.

Никога не е бивал по-добър войн, отколкото тогава. Увереността, че най-сетне воюва за собственото си освобождение, а не за отвлечени идеали, за лозунги, които политиците могат да обърнат и тъй и иначе според обстоятелствата, му вдъхна буйно въодушевление. Полковник Херинелдо Маркес, който се бори за провала с такава убеденост и с такава преданост, с каквито преди се беше борил за победата, го упрекваше за ненужното му безразсъдство.

— Не се тревожи — усмихваше се той. — Да умреш е много по-трудно, отколкото човек си мисли.

В неговия случай бе вярно. Увереността, че денят му е насрочен, го облече в загадъчна неприкосновеност, в безсмъртие до определен срок, което го направи неуязвим за опасностите на войната и му позволи накрая да извоюва едно поражение, много по-трудно, много по-кърваво и скъпо, отколкото победата.

За почти двайсет години война полковник Аурелиано Буендия много пъти си бе в къщи, но вечното бързане да пристигне и замине, военната пищност, която го придружаваше навсякъде, чутовният полъх, който позлатяваше присъствието му и към който не остана безчувствена дори самата Урсула, накрая го превърнаха в чужд човек. Последния път, когато беше в Макондо и взе една къща за трите си държанки, в неговата собствена го видяха не повече от два-три пъти, когато смогна да приеме покани за обяд или вечеря. Ремедиос красивата и близнаците, родени в разгара на войната, едва го познаваха, Амаранта не успяваше да отъждестви образа на брата, който прекара юношеството си майсторейки златни рибки, с тоя на митическия войн, който бе поставил между себе си и останалото човечество триметрово разстояние. Но когато се чу за близостта на примирието и си рекоха, че той се завръща превърнат отново в човешко същество, изтръгнат най-сетне за сърцата на своите, семейните чувства, потънали от толкова време в летаргия, възкръснаха по-силни от всякога.

— Най-после — каза Урсула, — пак ще имаме мъж в къщи.

Първа Амаранта подозря, че са го изгубили завинаги. Седмица преди примирието, когато той влезе в къщата без свита, предшествуван от двама боси ординарци, които оставиха в пруста с бегониите сбруята на мулето и сандъка със стиховете — единствен остатък от някогашния му императорски багаж, — тя го видя да минава пред шивалнята и го повика. Полковник Аурелиано Буендия изглежда се затрудни да я познае.

— Аз съм Амаранта — Каза тя в добро настроение, щастлива от неговото завръщане, и му показа ръката с черната превръзка. — Гледай.

Полковник Аурелиано Буендия, й очерта същата усмивка, както и първия път, щом я видя с превръзката в онова далечно утро, когато се върна в Макондо осъден на смърт.

— Ужас! — каза той. — Как минава времето!

Наложи се редовна войска да пази къщата. Завърна се изтерзан, оплют, обвинен, че бил направил войната още по-сурова, само и само да я продадял по-скъпо. Тресеше го треска и студ и мишниците му бяха пак покрити от слепи циреи. Преди шест месеца, когато чу да се приказва за примирие, Урсула разтвори и помете съпружеската спалня и окади ъглите с благовонна Мира, мислейки, че той ще се завърне готов да старее бавно-бавно сред мухлясалите играчки на Ремедиос. Но в действителност през последните години той беше платил на живота последните си вноски, включително и тая за остаряването. Минавайки през златарската работилница, която Урсула бе подготвила с особена грижовност, той дори не забеляза, че ключовете са поставени в катинара. Не долови мъничките и сърцераздирателни разрушения, които времето бе нанесло в къщата и които подир едно тъй дълго отсъствие биха се сторили цяло нещастие на всеки човек, запазил живи спомените си. Не го заболя от изпокъртеното по стените, нито от мръсните паяжинени повесла из ъглите, нито от праха на бетонните, нито от плетениците, които термитите бяха прояли по гредите, нито от мъха върху рамките, нито от другите дебнещи клопки, които носталгията му залагаше. Седна в пруста, загърнат в одеялото и с неизути ботуши, сякаш едва чакаше да спре дъждът, и тъй си остана цял подиробед, загледан как вали върху бегониите. Тогава Урсула разбра, че няма да го имат за дълго в къщи. „Ако не е войната — помисли си тя, — може да бъде само смъртта.“ Това бе едно толкова ясно предположение, толкова убедително, че тя го отъждестви с предзнаменование.

Същия ден, на вечеря, предполагаемият Аурелиано Втори надроби хляба с дясната ръка и изсърба супата с лявата. Братът-близнак, предполагаемият Хосе-Аркадио Втори, надроби хляба с лявата ръка и изсърба супата с дясната. Толкова точна беше съгласуваността на техните движения, че не изглеждаха двама братя, седнали един срещу друг, ами някакво огледално устройство. Зрелището, което близнаците бяха замислили още щом осъзнаха, че са еднакви, бе повторено в чест на новодошлия. Но полковник Аурелиано Буендия не го забеляза. Изглеждаше толкова чужд към всичко, че дори не забеляза Ремедиос красивата, която мина гола към спалнята. Урсула бе единствената, която дръзна да смути неговата отвлеченост.

— Ако пак ще си вървиш — рече му тя насред вечерята, — поне се опитай да запомниш как сме изглеждали тази нощ.

Тогава полковник Аурелиано Буендия разбра без учудване, че Урсула е единственото човешко същество, успяло да проумее неговата нищожност, и за пръв път от много години се осмели да я погледне в лицето. Кожата й бе напукана, зъбите проядени, косата повяхнала и безцветна, а погледът замаян. Сравни я с най-стария спомен, който пазеше за нея, от следобеда, когато го озари предзнаменованието, че една тенджера о врящ бульон щеше да падне от масата — и я намери разбита. В миг откри одраскванията, брадавиците, ударените места, язвите и белезите, който бе оставил по нея над половин век катадневен живот, и потвърди, че тия поражения не събуждаха у него дори чувство на милозливост. Тогава направи сетно усилие да подири в сърцето си мястото, където се бяха скапали неговите чувства, и не можа да го намери. Някога поне изпитваше някакво объркано чувство на срам, когато заварваше по собствената си кожа мириса на Урсула и не веднъж почувствува своите мисли, докоснати от нейната мисъл. Ала всичко това бе сринато от войната. Самата Ремедиос, съпругата му, беше в оня миг размазаният образ на някоя си, която би могла да бъде негова дъщеря. Безбройните жени, които позна в пустинята на любовта и които пръснаха семето му из цялото приморие, не бяха оставили никакви следи в неговите чувства. Повечето от тях влизаха по тъмно в старта и си отиваха преди зората и на другия ден биваха само малка досада в телесната памет. Единственото чувство, надделяло времето и войната, беше онова, което бе изпитал към брат си Хосе-Аркадио, когато и двамата бяха деца, но то не се основаваше на любовта, а на заговорничеството.

— Простете — извини се той пред Урсула. — Там е работата, че тая война свърши с всичко.

В следващите дни се зае да разруши всякаква диря от минаването си през света. Опрости златарската работилница дотолкова, че остави само безличните предмети, подари дрехите си на ординарците и зарови оръжията си на двора със същото чувство за покаяние, с което баща му закопа копието, убило Пруденсио Агилар. Запази само един пистолет, и то с един куршум. Урсула не се намеси. Разубеди го един-единствен път, когато без малко не унищожи дагеротипа на Ремедиос, който се пазеше в салона, осветяван от вечна лампа.

— Този портрет отдавна не ти принадлежи — рече му тя. — Той е семейна светиня.

В навечерието на примирието, когато в къщата вече не остана нито един предмет, който да позволи някому да си спомня за него, той отнесе в пекарнята сандъка със стиховете тъкмо когато Санта София де ла Пиедад се канеше да запали пещта.

— Разпалете я с това — рече той и й подаде първия свитък пожълтели хартии. — По-добре гори, защото са много стари работи.

На Санта София де ла Пиедад, мълчаливата, снизходителната, която никога не се възпротиви и на собствените си деца, й се стори, че онова е нередна постъпка.

— Важни хартии са тия — каза тя.

— Нищо подобно — каза полковникът. — Това са неща, който човек пише за самия себе си.

— Тогава — каза тя — изгорете ги самичък, полковник.

Не само го стори, но и насече сандъка с брадвичката и хвърли треските в огъня. Няколко часа преди това Пилар Тернера му беше на гости. След като толкова години не бе я виждал, полковник Аурелиано Буендия се учуди колко много е остаряла и надебеляла и колко много е изгубила от великолепието на своя смях, но се учуди също и на дълбочината, която е постигнала в разчитането на картите.

— Устата си пази — му рече, а той се запита дали миналия път, когато му го каза, в разцвета на славата, не бе съзряла изненадващо прибързано неговата съдба. Малко след това, когато личният лекар му доизтърбуши слепите циреи, той го запита, без да проявява някакъв особен интерес, кое е точното място на сърцето. Лекарят го прислуша и после, с оцапания в йод памук, очерта едно кръгче върху гръдта му.

Вторникът на примирието осъмна хладен и дъждовен. Полковник Аурелиано Буендия се появи в кухнята преди пет часа и изпи обичайното си кафе без захар.

— В един подобен ден ти дойде на света — каза му Урсула. — Всички се поизплашиха от твоите отворени очи.

Той не й обърна внимание, защото си мислеше за войсковите приготовления, за изсвирванията на тръби и командите, които съсипваха зората. Макар че след толкова години война те трябваше да му изглеждат свойски, тоя път изпита същото подкосяване в коленете и същото настръхване на кожата, които бе изпитвал на младини в присъствието на гола жена. Помисли си объркано, накрая уловен в капана на носталгията, че може би ако беше се оженил за нея, щеше да бъде мъж без войни и без слава, занаятчия без име, едно щастливо животно. Това късно потръпване, което не влизаше в неговите предвиждания, вгорчи закуската му. В седем часа сутринта, когато полковник Херинелдо Маркес отиде да го търси, придружен от група бунтовнически офицери, завари го по-меланхолен от всякога, позамислен и самотен. Урсула понечи да наметне върху раменете му ново одеяло.

— Какво ще си помисли правителството — каза му тя. — Ще си въобрази, че си се предал, защото вече не си имал и одеяло с какво да си купиш.

Но той не го прие. Вече на вратата, виждайки, че дъждът продължава, остави я да му сложи някаква стара филцова шапка на Хосе-Аркадио Буендия.

— Аурелиано — рече му тогава Урсула, — обещай ми, че ако там някъде те споходи лош час, ще мислиш за майка си.

Той й очерта някаква далечна усмивка, повдигна ръка, протегнал всички пръсти, и без да продума нито дума, напусна къщата и се опълчи срещу виковете, хулите и ругатните, които трябваше да го преследват чак докато излезе от селището. Урсула тури мандалото на вратата, решена да не го маха цял живот. „Тука вътре ще изгнием — помисли си тя. — На пепел ще станем в тая къща без мъже, ама няма да направим удоволствие на това гадно селище да ни види, че плачем.“ Цяла заран тя търси някакъв спомен за своя син, из най-потайните си кътчета, и не можа да намери.

Подписването стана на двайсет километра от Макондо, под сянката на исполинска сейба, около която щеше да се основе по-късно селището Нерландия.

Пълномощниците на правителството и партиите, както и бунтовническата комисия, сложила оръжие, бяха обслужвани от шумна група послушнички в бели раса, които наподобяваха орляк гълъбици, уплашени от дъжда. Полковник Аурелиано Буендия при стигна върху изкаляно муле. Беше небръснат, измъчваше го повече болката в слепите циреи, отколкото огромният провал на неговите мечти, защото бе стигнал до края на всякаква надежда, отвъд славата и носталгията по славата. Съгласно разпореденото от него самия, нямаше музика, нито ракети, нито ликуващи камбани, нито ура, нито някаква друга проява, която би могла да промени печалния облик на примирието. Някакъв пътуващ фотограф направи единствената му снимка, която би могла да се запази, но бе принуден да унищожи плаките, без да ги прояви.

Тържеството трая само необходимото за поставянето на подписите време. Край грубата маса, сложена в средата на окърпена циркаджийска палатка, където насядаха делегатите, се събраха последните офицери, останали верни на полковник Аурелиано Буендия. Преди да вземе подписите, личният пратеник на президента на републиката се опита да прочете на глас протокола за предаването, ала полковник Аурелиано Буендия се възпротиви.

— Да не си губим времето с дребнавости — каза той и понечи да подпише документите, без да ги чете. Тогава един от неговите офицери строши сънотворното мълчание в палатката.

— Полковник — каза той, — молим ви да не бъдете първият, който ще подпише.

Полковник Аурелиано Буендия отстъпи. Когато документът обиколи цялата маса, сред една тъй ясна тишина, че биха могли да се разчетат подписите по скрибуцането на перото върху хартията, първото място все още стоеше празно. Полковник Аурелиано Буендия понечи да го запълни.

— Полковник — каза тогава друг от неговите офицери, — все още имате време да не се излагате.

Без да трепне, полковник Аурелиано Буендия подписа първото копие. Не беше доподписал последното, когато на вратата на палатката се появи бунтовнически офицер, повел за оглавника муле, натоварено с два сандъка. Въпреки невръстната си младост, той имаше суров вид и търпеливо изражение. Беше ковчежникът на революцията в областта на Макондо. Извършил бе мъчително седемдневно пътуване, влачейки примрялото от глад муле, за да стигне навреме за примирието. С влудяващо благоприличие той разтвори сандъците и занарежда върху масата, една по една, седемдесет и две златни тухли. Никой не помнеше за съществуването на това състояние. В безредието през последната година, когато главното командуване се разхвърча на парчета и революцията се изроди в кърваво съперничество между главатари, беше невъзможно да се установи някаква отговорност. Златото на бунта, отлято в блокчета, които после бяха покрити с печена кал, остана извън всякакъв надзор. Полковник Аурелиано Буендия накара да включат седемдесет и двете златни тухли в описа на предаваното имущество и закри тържеството, без да позволи речи. Слабоватият юноша тъй и си остана пред него, вперил в очите му спокойните си очи с жълтеникав цвят на сироп.

— Нещо друго? — запита го полковник Аурелиано Буендия.

Младият полковник стисна зъби.

— Разписката — каза той.

Полковник Аурелиано Буендия му я издаде собственоръчно. После взе чаша лимонада и парче сладкиш, раздавани от послушничките, и се оттегли в палатката, която му бяха приготвили, ако иска да почине. Там си свали ризата, приседна върху ръба на нара и в три и четвърт стреля с пистолета в йоденото кръгче, което неговият личен лекар му бе изрисувал на гърдите. В същия час в Макондо Урсула отхлупи тенджерата с мляко върху огъня, недоумявайки защо ли се бави толкова много да се подвари, и я намери пълна с червеи.

— Убили са Аурелиано! — възкликна тя.

Погледна към двора, подчинявайки се на една привичка на своята самота, и тогава видя Хосе-Аркадио Буендия, изквасен, тъжен от дъжда и много по-стар, отколкото когато умря.

— Убили са го предателски — уточни Урсула — и никой не е сторил милостта да му склопи очите.

Надвечер тя видя през сълзи стремливите и светещи портокаловоцветни кръгове, които прекосиха небето като хала, и си помисли, че това е знак на смъртта. Все още стоеше под кестена и хлипаше върху коленете на съпруга си, когато донесоха полковник Аурелиано Буендия в скоравеното от засъхналата кръв одеяло и с разтворени от гняв очи.

Беше вън от всякаква опасност. Куршумът бе следвал толкова чист полет, че лекарят провря през гръдта и извади откъм гърба натопена в йод връв.

— Това е върхът на моето изкуство — каза му той удовлетворен. — Тази е единствената точка, откъдето е могъл да мине куршум, без да нарани никакъв жизнен център.

Полковник Аурелиано Буендия се видя заобиколен от милозливи послушнички, които подемаха отчаяни псалми за вечния упокой на душата му, и тогава се разкая, че не е стрелял в небцето си — както бе предвидил да го стори — само и само за да надхитри предсказанието на Пилар Тернера.

— Да имах още власт — рече той на лекаря, — щях да накарам да ви разстрелят без съд и присъда. Не защото ми спасихте живота, а защото ме направихте смешен.

Неуспехът на смъртта за няколко часа му възвърна изгубената почит. Тъкмо които съчинила измишльотината, че продал войната за едно помещение, чиито стени били изградени от златни тухли, определиха опита за самоубийство като честна постъпка, а него провъзгласиха за мъченик. После, когато отхвърли Ордена за заслуги, даден му от президента на републиката, и най-свирепите му съперници се извървяха през стаята да го молят да не признавал условията на примирието и да вдигнел нова война. Къщата се напълни с подаръци за изглаждане на обидата. Трогнат от масовата подкрепа на някогашните си другари по оръжие, полковник Аурелиано Буендия не отписа възможността да им угоди. Напротив, по едно време изглеждаше така въодушевен от мисълта за нова война, че полковник Херинелдо Маркес помисли, че само чака повод да я провъзгласи. Повод наистина се намери, когато президентът на републиката отказа да отпусне военни пенсии на някогашните бойци, либерали и консерватори, докато всяко дело не бъдело проверено от нарочна комисия, а законът за отпускане на сумите — одобрен от Конгреса. „Това е безобразие — прогърмя полковник Аурелиано Буендия. — Че те ще умрат от старост, докато чакат пощата.“ За пръв път напусна люлеещия се стол, който Урсула му купи за оздравяването, и обикаляйки из спалнята, продиктува едно изрично послание до президента на републиката. В тая телеграма, която никога не се отпечата, той разобличаваше първото нарушение на Нерландския договор и заплашваше да обяви война до смърт, ако отпускането на пенсиите не бъде разрешено в петнайсетдневен срок. Толкова справедливо бе неговото становище, че то позволяваше да се очаква присъединяването дори на някогашните бойци-консерватори. Ала единственият отговор на правителството бе да усили военната стража, поставена пред вратата на къщата с предлог, че я охранява и да забрани всякакви посещения. Подобни мерки бяха взети из цялата страна спрямо други опасни главатари. Това бе толкова навременна, сурова и действена мярка, че два месеца след примирието, когато полковник Аурелиано Буендия бе изписан, неговите най-решителни подстрекатели бяха мъртви или изселени от отечеството, или погълна ти завинаги от администрацията.

Полковник Аурелиано Буендия напусна стаята през декември и беше достатъчно да хвърли само един поглед из пруста, за да не помисли вече за война. С една жизненост, която изглеждаше невъзможна за годините й, Урсула отново бе подмладила къщата.

— Сега ще видят коя съм — рече тя, когато узна, че синът й ще живее. — Няма да има по-хубава къща, нито по-отворена за цял свят от тая лудница.

Накара да я измият и боядисат, смени мебелите, възстанови градината и пося нови цветя и разтвори врати и прозорци да влезе чак в спалните ослепителната яснота на лятото. Възвести края на многобройните застигащи се жалейки, а тя самата подмени старите строги костюми с младежки дрехи. Музиката на пианолата отново развесели къщата. Като я чу, Амаранта си спомни за Пиетро Креспи, за здрачната му гардения, за неговия лавандулов мирис и в дъното на повяхналото й сърце разцъфна една чиста, пречистена от времето злоба. Един подиробед, мъчейки се да сложи в ред стаята, Урсула поиска помощ от войниците, които охраняваха къщата. Младият началник на стражата даде позволение. Полека-лека Урсула им определяше нови и нови задачи. Канеше ги да се хранят, подаряваше им дрехи и обувки и ги учеше да четат и пишат. Когато правителството прекрати охраняването, един от тях остана да живее в къщата и служи дълги години. На Нова година, влуден от презрението на Ремедиос красивата, младият началник на стражата осъмна мъртъв от любов под нейния прозорец.

Бележки

[1] Джон Чърчил, Малборски херцог (1650–1722), английски генерал, отличил се в бойни действия срещу Испания и станал легендарен заради подигравателната песен, която му измислили на испански език.