Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Cien años de soledad, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 100 гласа)
Сканиране
sir_Ivanhoe (февруари 2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2009)

Издание:

Габриел Гарсия Маркес. Сто години самота

Издателство на Отечествения фронт, 1978

Колумбийска. Второ преработено издание

Редактор ВАСИЛ ПОПОВ

Редактор на издателството МАНОН ДРАГОСТИНОВА

Художник ИВАН ПОДЕКОВ

Худ. редактор ПЕТЪР ДОБРЕВ

Технически редактор СТАНКА МИЛЧЕВА

Коректор АНТОАНЕТА ПЕТРОВА

 

Instituto del Libro. La Habana, Cuba, 1969

 

 

Издание:

Габриел Гарсия Маркес

Избрани творби, том I

 

Колумбийска

Първо издание

 

Съставителство: Фани Наземи

Предговор: Румен Стоянов

Превод: Емилия Юлзари, Валентина Рафаилова, Румен Стоянов

 

Редактор: Симеон Владимиров

Художник: Владислав Паскалев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евдокия Попова и Петя Калевска

Дадена за набор: 16. II. 1979 г.

Подписана за печат: април 1979 г.

Излязла от печат: май 1979 г. Формат 84X108/32

Печатни коли 36. Издателски коли 30,24

Цена 4 лв.

 

ДИ „Народна култура“, София, 1979

ДПК „Димитър Благоев“ — София


По-долу е показана статията за Сто години самота от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сто години самота
Cien años de soledad
Opened DL PD.jpg
Автор Габриел Гарсия Маркес
Първо издание 1967 г.
Оригинален език испански
Жанр магически реализъм
Вид роман
Сто години самота в Общомедия

„Сто години самота“ (на испански: Cien años de soledad) е роман от колумбийския писател Габриел Гарсия Маркес, издаден през 1967 г.

Един от най-значимите романи на 20 век и класическо произведение в литературния стил магически реализъм. Това е най-известният роман на писателя, продаден в над десет милиона копия. За него получава литературната награда „Ромуло Галегос“ през 1972 година. В класация на литературното списание Wasafiri, от 2009 година, „Сто години самота“ е обявена за най-влиятелната книга в световната литература за последните 25 години.[1] Единственият нефилмиран роман на Маркес.[2]

Романът описва живота в митичното южноамериканско село Макондо с главни герои, членовете на семейство Буендия.

Вижте също

Бележки

  1. “Сто години самота” - най-влиятелната книга за последния четвърт век, статия в сайта www.pogled.info
  2. Голямото четене, кампания на БНТ за любимите романи на българските читатели.

Външни препратки

На Хоми Гарсия Аскот

и Мария-Луиса Елио

* * *

Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни онзи далечен подиробед, когато баща му го заведе да види леда. Тогава Макондо беше село с двайсет къщи от кал и тръстика, построени край брега на една река с бистри води, които се спускаха по корито от камъни, бели и огромни като предисторически яйца. Светът беше толкова скорошен, че много неща нямаха име, и за да ги споменат, трябваше да ги посочват с пръст. Всяка година около Месец март дрипаво циганско семейство опъваше палатката си близо до селото и с голяма дандания от пищялки и барабани представяше новите изобретения. Най-напред донесоха магнита. Снажен циганин с планинска брада и врабешки ръце, който се представи под името Мелкиадес, свирепо разкри пред всички онова, което той самият наричаше осмото чудо на мъдрите алхимици от Македония. Тръгна от къща на къща, повлякъл две метални слитки, и всичко живо се изплаши, като видя, че казаните, котлите, клещите и мангалите изпопадваха от местата си, а дървените части скърцаха от отчаянието на гвоздеите и винтовете, които се мъчеха да се разковат, и дори отдавна изгубените предмети се появяваха там, където най-много ги бяха търсили, и се мъкнеха в шумен безпорядък подир магическите железа на Мелкиадес. „Нещата имат собствен живот — тръбеше циганинът грубо, — цялата работа е да им пробудиш душата“. Хосе-Аркадио Буендия, чието безмерно въображение отиваше винаги отвъд находчивостта на природата, и още по-нататък от чудото и магията, си помисли, че е възможно да използува онова безполезно изобретение, за да изтръгне златото от земята. Мелкиадес, който беше почтен човек, го предупреди:

— За това не става.

Но Хосе-Аркадио Буендия по онова време не вярваше в честността на циганите, тъй че размени мулето си и няколко ярета за двете намагнитени слитки. Урсула Игуаран, жена му, която смяташе да разшири западналото домашно имущество с ония животни, не успя да го раздума.

— Скоро ще имаме злато в излишък, къщата да постелем — отвърна съпругът й. Месеци наред той се силеше да докаже сполуката на своите догадки. Изследва педя по педя околността, включително и речното дъно, като влачеше двете железни слитки и декламираше на висок глас заклинанието на Мелкиадес. Единственото, което успя да изтръгне, бяха някакви доспехи от XV век, със споени от ръждив трошляк части, чиято вътрешност имаше кухото звънтене на огромна кратуна, пълна с камъни. Когато Хосе-Аркадио Буендия и четиримата мъже от неговата експедиция успяха да разкъсат доспехите, вътре намериха калциниран скелет и окачен на врата му меден медальон с женска къдрица.

През март циганите дойдоха. Този път носеха далекогледна тръба и лупа с размери на тъпан, които изложиха като последното откритие на амстердамските евреи. Туриха една циганка да седне в единия край на селото и натъкмиха тръбата до входа на палатката. Срещу заплащане от пет реала хората надзъртаха през далекогледа и виждаха циганката толкова близо, че можеха да я докоснат с пръст. „Науката премахна разстоянията — тръбеше Мелкиадес. — Скоро човекът ще може да вижда какво се случва навсякъде по земята, без да мърда от къщи“. Едно горещо пладне направиха учудващо представление с великанската лупа: сложиха куп суха трева насред улицата и я запалиха чрез събиране на слънчевите лъчи. Хосе-Аркадио Буендия, който все още не можеше да се утеши заради неуспеха на своите магнити, замисли да използува онова изобретение като бойно оръжие. Мелкиадес отново се опита да го раздума, но накрая прие двете намагнитени слитки и три монети от колониалните пари за лупата. Урсула плака от покруса. Онези пари бяха от сандъчето със златни монети, които баща й бе спастрил за цял живот лишения и които тя беше заровила под леглото си в очакване на някой добър случай, та да ги вложи. Хосе-Аркадио Буендия дори не се помъчи да я утеши, изцяло отдаден на безмълвните си опити със себеотрицанието на учен и дори с опасност за собствения си живот. Опитвайки се да покаже въздействията на лупата сред вражеската войска, той самият се изложи на съсредоточените слънчеви лъчи и пострада от изгаряния, които се превърнаха в язви, и доста време; мина, преди да зараснат. Въпреки възраженията на жена си, обезпокоена от толкова зловредното изобретение, той за малко не опожари къщата. Прекарваше дълги часове в стаята, за да прави изчисления за стратегическите възможности на своето съвременно оръжие, докато успя да състави учебник с учудваща дидактическа яснота и неотразима мощ на своите опити, няколко свитъка обяснителни чертежи, и го изпрати на властите по пратеник, който изкачи планината, залута се из необятни блата, прекоси буйни реки и насмалко не загина под бича на треската, отчаянието и чумата, преди да намери някакъв път, свързан с пощенските мулета. Макар по онова време отиването до столицата да беше малко повече от невъзможно, Хосе-Аркадио Буендия обещаваше да го предприеме веднага, щом правителството му заповяда, с цел да покаже нагледно своето изобретение пред военните власти и лично да ги обучи в сложното изкуство на слънчевата война. Чака отговора години. Накрая, уморен от чакането, той се оплака пред Мелкиадес за неуспеха на своето начинание и тогава циганинът даде убедително доказателство за честност: върна му жълтиците срещу лупата и му даде освен това няколко португалски карти и разни навигационни уреди. Собственоръчно написа сбито обобщение на проучванията на монаха Херман, което остави на негово разположение, за да може да си служи с астролабията, компаса и секстанта. Хосе-Аркадио Буендия прекара дългите дъждовни месеци заключен в една стаичка, която построи в дъното на къщата, за да не смущава никой опитите му. Изоставил напълно домашните си задължения, той стоеше по цели нощи на двора да следи хода на небесните светила и без малко не слънчаса, мъчейки се да установи точен метод за намиране на полудневието. Когато се обигра в използването и боравенето с инструментите, доби такава представа за пространството, която му позволи да плава из незнайни морета, да посещава ненаселени земи и да завърже връзка с дивни същества, без да напуска работната си стая. По онова време придоби навика да си говори насаме и да се разхожда из къщата, без да обръща внимание на никого, докато Урсула и децата превиваха гръб в градината, където се грижеха за бананите и малангата, юката и нямето[1], тиквите и патладжана. Изведнъж, без никакво предвестие, трескавата му дейност секна и бе заменена от своего рода омая. Дни наред той беше като омагьосан и си повтаряше сам на себе си с нисък глас наниз от учудващи догадки, без да повярва на собствения си разсъдък. Най-подир, в един декемврийски вторник, по време на обяда, той изведнъж стовари цялото бреме на своето мъчение. Децата щяха цял живот да помнят височайшата тържественост, с която баща им седна на почетното място до масата, треперещ от треска, съсипан от проточилото се бдение и от възбудата на своето въображение, и им оповести откритието си:

— Земята е кръгла като портокал.

Урсула изгуби търпение.

— Ако ще полудяваш, полудявай самичък — извика тя. — Но не се опитвай да внушаваш на децата циганските си идеи.

Невъзмутим, Хосе-Аркадио Буендия не се остави да бъде уплашен от отчаянието на жена си, която в прилив на гняв строши астролабията му в пода. Построи друга, събра в стаичката мъжете от селището и им доказа с теории, които се оказаха неразбираеми за всички, възможността да се завърне в изходната точка, ако плава все на изток. Цялото село беше убедено, че Хосе Аркадио Буендия е изгубил разсъдъка си, когато дойде Мелкиадес да сложи всяко нещо на мястото му. Превъзнесе на всеослушание ума на онзи мъж, който посредством чисто астрономическо умозрение бе изградил една вече потвърдена в действителността, макар и непозната дотогава в Макондо теория, и като доказателство за своето възхищение му направи подарък, който щеше да окаже решаващо влияние върху бъдещето на селото: една алхимическа лаборатория.

По онова време Мелкиадес бе остарял учудващо бързо. В първите си пътувания изглеждаше на възраст колкото Хосе-Аркадио Буендия. Но докато последният запазваше своята необикновена сила, която му позволяваше да повали кон, сграбчвайки го за ушите, циганинът изглеждаше разяждан от упорита болест. Всъщност това бе последствие от многобройните и удивителни болести, които хващаше в безбройните си околосветски пътешествия. Както самият той разказа на Хосе-Аркадио Буендия, докато му помагаше да обзаведе лабораторията, смъртта го следвала навсякъде, душела му панталоните, ала не се решавала да го перне за последен път. Той бил беглец от всички беди и неволи, които са бичували човешкия род. Оцелял от пелаграта в Персия, от скорбута на Малайския архипелаг, от проказата в Александрия, от бери-бери в Япония, от бубонната чума в Мадагаскар, от земетресението в Сицилия, от многолюдно корабокрушение в Магелановия пролив. Това чудно същество, което казваше, че притежавало разковничетата на Нострадамус[2], беше печален, обгърнат в тъжен полъх мъж с азиатски поглед и, изглежда, познаваше другата страна на нещата. Носеше голяма черна шапка, като разперени криле на гарван, и кадифена жилетка, патинирана от зеленината на вековете. Но въпреки огромната си мъдрост и ореол на тайнственост той беше човек от плът върху земята и това го държеше омотан в дребничките неприятности на всекидневието. Оплакваше се от старческа болнавост, страдаше и от най-незначителните стопански злощастия и отдавна бе престанал да се смее, защото скорбутът му беше изтръгнал зъбите. В душното пладне, когато той разкри тайните си, Хосе-Аркадио Буендия бе убеден, че това е началото на една голяма дружба. Децата се учудиха на фантастичните му разкази. Аурелиано, който нямаше тогава повече от пет години, за цял живот щеше да го запомни такъв, какъвто го видя онзи подиробед: седнал срещу метално проблясващата яснота на прозореца и осветяващ с дълбокия си глас на орган най-тъмните пространства на въображението, докато по слепоочията му струеше разтопена от горещината мазнотия. Хосе-Аркадио, по-големият му брат, щеше да предаде оня чуден образ, като някакъв наследствен спомен, на цялото свое потомство. Урсула, напротив, запази лош спомен от онова гостуване, защото влезе в стаята тъкмо когато Мелкиадес счупи от разсеяност стъкленица живачен двухлорид.

— Това е миризмата на лукавия — каза тя.

— Ни най-малко — поправи я Мелкиадес. — Доказано е, че лукавият има серни свойства, а това не е нищо друго освен малко сублимат.

Все тъй поучителен, той направи мъдро изложение за дяволските добродетели на цинобъра, но Урсула не му обърна внимание, а заведе децата да се молят. Оня хаплив мирис щеше да остане завинаги в нейната памет, свързан със спомена за Мелкиадес.

Несложната лаборатория — без да се брои изобилието от хаванчета, фунии, реторти, цедки и цедилки — се състоеше от първобитен жарник[3], стъклена епруветка с дълга тясна шийка, подражание на философското яйце[4], и един дестилатор, съграден от самите цигани по съвременните описания на трираменната колба на еврейката Мария[5]. Освен тези неща Мелкиадес остави мостри от седемте метала, съответствуваши на седемте планети, формулите на Мойсей и Зосим за удвояване на златото и редица записки и чертежи за процесите на Великия магистериум[6], които позволяват на съумелия да ги изтълкува да опита произвеждането на философския камък. Съблазнен от простотата на формулите за удвояване на злато, Хосе-Аркадио Буендия ухажва Урсула в продължение на няколко седмици, за да му позволи да изрови колониалните й монети и да ги увеличи толкова пъти, колкото е възможно да се подраздели живакът. Урсула отстъпи, както се случваше винаги, пред непреклонното инатене на мъжа си. Тогава Хосе-Аркадио Буендия тури трийсет дублона в една тенджера и ги сплави с медни стърготини, жълт арсениев сулфат, сяра и олово. Сложи всичко това да ври на буен огън в котел с репено масло, докато получи гъст и вонящ сироп, който все повече заприличваше на прост карамел, отколкото на великолепно злато. В необмислени и отчаяни дестилационни процеси, сплавено със седемте планетни метала, обработено с херметически живак и кипърски син камък и отново сварено в свинска мас по липса на репено масло, скъпоценното наследство на Урсула беше сведено до овъглена пръжка, която не бе възможно да се откъсне от дъното на котела.

Когато циганите дойдоха отново, Урсула бе настроила против тях цялото население. Но любопитството беше по-силно от опасението, защото тоя път циганите обиколиха селото, вдигайки оглушителен шум с какви ли не музикални инструменти, докато глашатаят оповестяваше, че ще бъдело изложено най-баснословното откритие на назианците[7]. И всичко живо отиде в палатката, и срещу заплащане от едно сентаво видяха един Мелкиадес по младежки оправен, без бръчки, с нови бляскави зъби. Които помнеха неговите разрушени от скорбута венци, отпуснати бузи и повехнали устни, изтръпнаха от страх пред онова окончателно доказателство за свръхестествените сили на циганина. Страхът се превърна в суматоха, когато Мелкиадес извади непокътнати закрепените към венците зъби и за миг ги показа на публиката — бегъл миг, в който той повторно стана същият грохнал мъж от по-раншните години — и наново си ги постави, и пак се усмихна в пълновластие на възстановената си младост. Даже самият Хосе-Аркадио сметна, че знанията на Мелкиадес бяха стигнали до нетърпими крайности, но изпита целебно веселие, когато циганинът му обясни насаме механизма на изкуствената челюст. Това му се видя едновременно толкова просто и чудно, че отведнъж изгуби целия си интерес към алхимическите проучвания; преживя нова безизходност от лошо настроение, престана да се храни редовно и по цял ден обикаляше из къщи.

— По света стават невероятни неща — казваше той на Урсула. — Ей там, отвъд реката има какви ли не магически прибори, а ние все тъй си живеем като магарета.

Които го познаваха още при основаването на Макондо, се чудеха колко много се беше променил под влиянието на Мелкиадес.

Отначало Хосе-Аркадио Буендия беше своего рода младежки патриарх, който даваше указания за сеитба и съвети за отглеждане на деца и животни и помагаше на всички, дори и във физическата работа, за добрия ход на общността. Тъй като неговата къща открай време беше най-хубавата в селото, другите бяха натъкмени по неин образ и подобие. Тя имаше широчка и добре осветена стая, трапезария, прилична на тераса с цветя в радостни багри, две спални, двор с огромен кестен, добре засадена градина и двор за домашните животни, където обитаваха в миролюбива общност кози, прасета и кокошки. Единствените животни, забранени не само у дома му, но и в цялото селище, бяха петлите за бой.

По трудолюбие Урсула не отстъпваше на мъжа си. Чевръста, дребна, строга, онази жена с непоклатими нерви, която в нито един момент от живота й не чуха да запее, изглеждаше, че е навсякъде, от зори до късен мрак, винаги преследвана от нежното шушнене на ризолените си фусти. Благодарение на нея подовете от трамбована пръст, зидовете от неваросана кал, грубите дървени мебели, измайсторени от самите стопани, винаги биваха чисти, а старите ракли, където се пазеха дрехите, издъхваха хладен мирис на босилек.

Хосе-Аркадио Буендия, най-предприемчивият човек, който изобщо ще има в селото, бе разпоредил така да се подредят къщите, че от всички тях човек можеше да стига до реката и да се снабдява с вода еднакво лесно, и очерта улиците с такъв добър усет, че в горещи часове слънцето не грееше никоя къща повече, отколкото останалите. За няколко години Макондо стана по-подредено и трудолюбиво село, отколкото всяко друго, което познаваха дотогава неговите 300 обитатели. Наистина беше щастливо село, където никой нямаше повече от тридесет години и където никой не бе умирал.

Още от времената на основаването Хосе-Аркадио Буендия беше построил капани и клетки. За кратко време той напълни с канарчета, турпиали, дроздове и червеношийки не само собствената си къща, но и всички останали в селото. Концертът на толкова различни птичета стана тъй зашеметяващ, че Урсула си тури пчелен восък в ушите, за да не изгуби чувство за действителността. Когато племето на Мелкиадес дойде за пръв път да продава стъклени топчета против главобол, всичко живо се изненада, че са могли да намерят онова затулено из сънността на тресавището село, а циганите признаха, че се били водили по птичето пеене.

 

Онзи дух на обществен размах бързо-бързо изчезна, сринат от магнитната треска, астрономическите пресмятания, от мечтите за превъплъщение и въжделенията да се опознаят чудесата на света. От предприемчив и чист Хосе-Аркадио-Буендия се превърна в човек мързелив наглед, немарлив в обличането, с дива брада, която Урсула с големи мъки успяваше да подреже с кухненския нож. Някои го сметнаха за жертва на особено вълшебство. Но дори и най-убедените в неговата лудост зарязаха и работа, и семейство, за да го последват, когато метна на рамо дърварските си сечива и поиска съдействието на всички, за да просече пътека, която да постави Макондо в досег с великите изобретения.

 

Хосе-Аркадио Буендия никак не познаваше географията на областта. Знаеше, че на изток е непристъпната планина, а отвъд планината старинният град Риоача) където едно време — според разказите на първия Аурелиано Буендия, неговия дядо — сър Френсиз Дрейк[8] се отдавал на спорта да бие каймани с топовни изстрели, а после карал да ги кърпят и пълнят със слама, за да ги носи на кралица Елизабет. На младини той и неговите мъже с жени, деца, животни и всякаква покъщнина прекосили планината в търсене на излаз към морето и след двайсет и шест месеца се отказали от начинанието и основали Макондо, за да не поемат обратния път. Тъй че това беше път, който не го занимаваше, защото можеше да го отведе само в миналото. На юг бяха блатата, покрити с вечен растителен каймак, и просторният свят на голямото тресавище, което, според уверенията на циганите, нямало край. Голямото тресавище на запад се преливаше в едно водно пространство без хоризонти и там имаше морски бозайници с нежна кожа, с женска глава и снага, които погубваха мореплавателите с вълшебството на необикновените си гърди. Циганите плаваха шест месеца по тоя път, преди да стигнат пояса твърда земя, по която минаваха пощенските мулета. Според пресмятанията на Хосе-Аркадио Буендия единствената възможност за досег с цивилизацията беше северният път. Така че той снабди с инструменти за сечене и огнестрелни оръжия същите ония мъже, които го съпровождаха при основаването на Макондо, набута в една раница приборите си за ориентиране и картите и предприе дръзкото приключение.

Първите дни не срещнаха по-значително препятствие. Спуснаха се по каменливия бряг на реката чак до мястото, където преди години бяха намерили бойните доспехи, и там навлязоха в гората по някаква пътека сред диви портокали. В края на първата седмица убиха и опекоха един елен, но се задоволиха да изядат половината и осолиха остатъка за следващите дни. Мъчеха се да отдалечат чрез тая предвидливост необходимостта отново да ядат папагали гуакамайя, чието синкаво месо имаше тръпчивия вкус на мускус. После повече от десет дни не видяха слънце. Земята стана размекната и влажна като вулканична пепел, растителността — все по-коварна, чуваха се все по-далечни крясъците на птиците и врявата на маймуните и светът се натъжи завинаги. В оня рай от влага и тишини, предхождащ първородния грях, където ботушите затъваха в кладенчета от димящи масла, а мачетите разкъсваха кървавочервени перуники и са ламандри, мъжете от експедицията се почувствуваха подтиснати от най-старите си спомени. Цяла седмица, почти без да говорят, те напредваха като лунатици в един кошмарен свят, едва осветлявани от нежните сияния на светещи насекоми, и с дробове, изтерзани от задушаващата миризма на кръв. Не можеш да се върнат, защото просеката, която отваряха при минаването си, след кратко време пак се затваряше от нова растителност, която почти виждаха да израстеш пред очите им.

— Няма значение — казваше Хосе-Аркадио Буендия, — важното е да не изгубим посоката.

Винаги зависим от компаса, той продължи да води своите мъже към невидимия север, докато успяха да излязат от омагьосаната област. Беше плътна нощ, беззвездна, но тъмнината бе просмукана с някакъв нов и чист въздух. Изтощени от продължителния преход, те окачиха хамаците и спаха дълбоко за пръв път от две седмици. Когато се пробудиха под вече извисилото се слънце, останаха изумени от захлас. Насреща им, заобиколен с папрати и палми, бял и прашен сред мълчаливата светлина на утрото, стоеше огромен испански галеон. Леко полегнал на десния си борд, а от недокоснатите му мачти сред въжета, украсени с орхидеи, висяха мръсни дрипи от платната. Корпусът, покрит с излъскана броня от вкаменени прилепала[9] и нежен мъх, стоеше здраво забит в каменистата земя. Целият скелет сякаш заемаше една свойствена за него среда, едно пространство от самота и забрава, недостъпно за пороците на времето и навиците на птиците. Участниците в експедицията изследваха с мълчалив плам вътрешността му, но и там нямаше нищо друго освен гъста гора от цветя.

Намирането на галеона, признак за близостта на морето, прекърши устрема на Хосе-Аркадио Буендия. Той считаше за някаква подигравка на палавата си съдба факта, че с цената на безброй самопожертвувания и мъки е търсил морето, без да го намери, и го намира сега, без да го търси, изпречено на пътя му като непреодолима преграда. Много години по-късно полковник Аурелиано Буендия отново прекоси областта, когато тя беше вече редовен пощенски път, и единственото, което намери от кораба, бе овъгленият му скелет сред поле от макове. Едва тогава, убеден, че оная история не е била рожба на бащиното му въображение, той се запита как е могъл галеонът да навлезе до тая точка на сушата. Но Хосе-Аркадио Буендия не се замисли върху тоя въпрос, когато след още четири дни пътуване откри морето на дванайсет километра от галеона. Мечтите му свършиха пред това пепелявоцветно, пенливо и мръсно море, което не заслужаваше рисковете и самопожертвуванията на неговото премеждие.

— Мамка му! — извика той. — Макондо е заобиколено с вода отвсякъде.

Мисълта за полуостровно Макондо преобладаваше дълго време, вдъхновявана от произволната карта, която Хосе-Аркадио Буендия начерта при завръщането от експедицията. Нахвърли я гневно, злонамерено, преувеличавайки трудностите за връзка със света, сякаш да накаже сам себе си заради пълната липса на усет, с която избра мястото.

— Никога няма да стигнем никъде — оплакваше се той пред Урсула. — Тук ще си изгнием приживе, без да получим облагите на науката.

Тази увереност, предъвквана месеци наред в стаичката на лабораторията, го накара да замисли проекта да премести Макондо на по-подходящо място. Но тоя път Урсула изпревари трескавите му кроежи. С тайния и неумолим труд на мравчица тя настрои жените от селото срещу приумиците на мъжете им, които вече подхващаха приготовления за местенето. Хосе-Аркадио Буендия не разбра кога точно, нито поради какви враждебни сили предначертанията му се омотаха в неразбория от съображения, затруднения и увърталия, докато се превърнаха чисто и просто в самозалъгване. Урсула го наблюдаваше с невинно внимание и дори почувствува известно състрадание към него сутринта, когато го намери в дъното на стаичката да мечтае полугласно за местенето и да поставя в истинските им сандъци частите на лабораторията. Остави го да привърши. Без някакъв упрек тя го остави да закове сандъците и да изпише върху тях началните си букви с натопената в мастило стиска трева, но вече знаеше, че той знае (защото го чу да казва сред глухите си монолози), че мъжете от селището няма да го последват в неговото начинание. Едва когато започна да откачва вратата на стаичката, Урсула се осмели да попита защо го прави, а той й отвърна с известна горчивина:

— Щом никой не иска да замине, ще заминем самички.

Урсула не трепна.

— Няма да заминем — каза тя. — Тук ще останем, защото тук ни се роди син.

— Още нямаме умрял — отвърна той. — Човек е отникъде, докато няма един умрял под земята.

Урсула възрази с нежна твърдост:

— Ако трябва да умра, аз ще умра, но ще останете тук.

Хосе-Аркадио Буендия не повярва, че волята на жена му е толкова корава. Опита да я съблазних вълшебството на своята фантазия, с обещанието за един чуден свят, където само да се излеят някакви магически течности върху земята, и растенията давали плодове по желанието на човека, и където се продавали на битпазарски цени какви ли не прибори против болка. Но Урсула беше безчувствена за неговото ясновидство.

— Вместо да умуваш над твоите врели-некипели, трябва да се заемеш със синовете си — отвърна му тя. — Виж ги какви са, изоставени на божията милост като магарета.

Хосе-Аркадио Буендия взе буквално думите на жена си. Погледна през прозореца и видя двете боси деца в слънчевата градина и му се стори, че едва в онзи миг те бяха почнали да съществуват, заченати от заклинанието на Урсула. Тогава вътре в него стана нещо; нещо загадъчно и окончателно, което го изтръгна от сегашното му време и го понесе наслука из някаква неизследвана област на спомените. Докато Урсула продължаваше да мете къщата, сега уверена, че цял живот няма да я напусне, той стоеше неподвижен, съзерцаващ децата с унесен поглед, чак докато очите му се навлажниха и ги избърса с опакото на дланта си, като изпусна дълбока въздишка на примирение.

— Добре — рече той. — Кажи им да дойдат и помогнат да извадя нещата от сандъците.

Хосе-Аркадио, по-големият от децата, беше навършил четиринайсет години. Имаше четвъртитата глава, щръкналата коса и прихватничавия характер на баща си. Макар и да носеше същия порив за растене и физическа сила, още оттогава беше очевидно, че е лишен от въображение. Бе заченат и роден в мъчителното пътуване през планината, преди основаването на Макондо, и родителите му благодариха на небето, щом стана ясно, че няма никакъв животински орган. Аурелиано, първото човешко същество, което се роди в Макондо, щеше да навърши шест години през март. Беше тих и уединяващ се. Плака в корема на майка си и се роди с отворени очи. Докато му прерязваха пъпа, въртеше глава насам-натам и опознаваше нещата в стаята, като оглеждаше лицата на хората с любопитство, в което нямаше учудване. После, безразличен към ония, които се приближаваха да го разгледат, той задържа вниманието си съсредоточено в тавана от палмови листа, който изглеждаше че ей-сега ще се срути под страшния напор на дъжда. Урсула не си спомни за напрегнатостта на онзи поглед чак до деня, в който малкият Аурелиано на тригодишна възраст влезе в кухнята тъкмо когато тя смъкваше от огнището и слагаше върху масата гърне с врящ бульон. Слисано на вратата, детето каза: „Ще падне“. Гърнето стоеше добре поставено в средата на масата, но едва детето изрече предупреждението, и то започна невъзвратимо да се мести към ръба, сякаш подтиквано от някакво вътрешно движение, и се пръсна върху пода. Обезпокоена, Урсула разказа случката на мъжа си, но той я изтълкува като естествено явление. Такъв си беше винаги, чужд за съществуването на децата си, отчасти защото считаше детството за време на умствен недостиг, отчасти защото винаги биваше премного погълнат от своите собствени химерични умозрения.

Но от следобеда, в който извика децата да му помогнат да разопакова нещата от лабораторията, той им посвети най-хубавите си часове. В отдалечената стаичка, чиито стени полека-лека се бяха изпълнили с невероятни карти и приказни чертежи, той ги научи да четат, пишат и да правят сметки и им говори за чудесата на света не само докъдето стигаха познанията му, но и като напрягаше до неимоверна крайност пределите на своето въображение. Тъй децата научиха, че в южния край на Африка имало толкова умни и миролюбиви люде, че единственото им забавление било да седнат и да мислят, и че било възможно човек да прекоси пеша Егейското море, скачайки от остров на остров чак до Солунското пристанище. Ония умопомрачаващи беседи останаха така запечатани в паметта на децата, че много години по-късно, секунда преди офицерът от редовната армия да даде заповед за стрелба на взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия отново изживя хладното мартенско следпладне, когато баща му прекъсна урока по физика и замря омаян с вдигната ръка и неподвижни очи, дочул в далечината пищялките, барабаните и дрънкалките на циганите, които още веднъж пристигаха в селото и разтръбяваха последното и учудващо откритие на мъдреците от Мемфис.

Тия бяха нови цигани. Млади мъже и жени, които познаваха само собствения си език, красиви хора, с маслинена кожа и умни ръце, и чиито танци и свирни посяха из улиците суматоха от шумна радост, с ошарени във всички краски папагали, които рецитираха италиански романси, с кокошката която снасяше по сто яйца под музиката на дайрето, с обучената маймуна, която отгатваше мисли, и всестранната машина, която в едно и също време служеше за пришиване на копчета и за понижаване на температурата от треска, и прибора за забравяне на лоши спомени, пластира за изгубване на времето, и хиляди други изобретения, гол кова хитроумни и нечувани, че Хосе-Аркадио Буендия поиска да измисли машина за паметта, та да може да ги запомни всичките. В миг преобразиха селото. Обитателите на Макондо изведнъж се оказаха загубени из своите собствени улици, замаяни от многолюдния панаир.

Повел по едно дете с всяка ръка, че да не ги изгуби сред навалицата, препъвайки се о фокусници с бронирани в злато зъби и шесторъки жонгльори, задушаван от смесения дъх на тор и сандалово дърво, излъхван от тълпата, Хосе-Аркадио Буендия ходеше като луд навсякъде и търсеше Мелкиадес, който да му разкрие безкрайните тайни на онзи приказен кошмар. Обърна се към няколко цигани, които не разбираха неговия език. Най-после стигна до мястото, където обикновено Мелкиадес опъваше своята палатка, и завари един унил арменец да оповестява на кастилски някакъв сироп, от който човек става невидим. Когато Хосе-Аркадио Буендия с бутане си проби път сред унесената група, която присъствуваше на зрелището, и успя да зададе въпроса, той беше изпил наведнъж чаша от кехлибареното вещество. Циганинът го обгърна в удивената атмосфера на своя поглед, преди да се превърне в локва вонлив димящ катран, над която остана да се носи отзвукът на неговия отговор: „Мелкиадес умря“. Зашеметен от известието, Хосе-Аркадио Буендия остана неподвижен, мъчеше се да превъзмогне своята печал, чак докато групата се разотиде, подмамена от други дяволии, и локвата от унилия арменец се изпари напълно. По-късно други цигани потвърдиха, че Мелкиадес наистина загинал от треска в плитчините на Сингапур, а тялото му било хвърлено в най-дълбокото място на Явайското море. Децата не се заинтересуваха от вестта. Инатяха се баща им да ги заведял да видят изумителната новост на мъдреците от Мемфис, разгласявана до входа на една палатка, която, казваха, била принадлежала на цар Соломон. Толкова настояваха, че Хосе-Аркадио Буендия плати трийсетте реала и ги отведе до средата на палатката, където стоеше великан с рунтава снага и остригана глава, с медна халка през носа и тежка желязна верига на глезена и охраняваше един пиратски сандък. Отворен от великана, сандъкът изпусна леден дъх. Вътре имаше само огромен прозрачен блок, с безкрайни вътрешни игли, в които разпръскваше на цветни звезди яснотата на здрача. Объркан, защото Знаеше, че децата очакваха незабавно обяснение, Хосе-Аркадио Буендия се осмели да промърмори:

— Това е най-големият диамант в света.

— Не — поправи го циганинът. — Това е лед.

Неразбрал, Хосе-Аркадио Буендия протегна ръка към парчето, но великанът го отстрани.

— Още пет реала за пипането.

Хосе-Аркадио Буендия ги плати и тогава тури ръка върху леда и я държа там няколко минути, а сърцето му набъбваше от боязън и ликуване при досега с тайнството. Без да знае какво да каже, той плати още десет реала, за да се възхитят и синовете му на чудното преживяване. Малкият Хосе-Аркадио отказа да го докосне. Аурелиано, напротив, пристъпи една крачка, сложи ръка и мигновено я оттегли.

— Ври! — възкликна той уплашен. Но бащата не му обърна внимание. Опиянен от явното чудо, в онзи миг той забрави за провала на своите смахнати начинания и за тялото на Мелкиадес, предоставено на апетита на сепиите. Плати още пет реала и поставил ръка върху парчето, сякаш изричаше клетва над светото писание, той възкликна:

— Това е великото изобретение на нашето време.

Бележки

[1] Тропически ядивни кореноплоди.

[2] Мишел дьо Нотр Дам, наричан Нострадамус, френски астролог и лекар (1503 1566), автор на сборник с пророчества „Столетията“.

[3] Алхимиците използвали прибор от печена пръст, в който въглищата, служещи за гориво, се зареждали в тръба, поставена отвесно в центъра, откъдето падали в огнището. Наоколо имало отвори, позволяващи да се извършват едновременно няколко действия. Поради липса на българско название в превода се употребява малко познатата наша дума „жарник“, която, като синоним на „пръстен мангал“, е твърде близка по значение до алхимическия термин на испански.

[4] Материя, с която алхимиците възнамерявали да превръщат неблагородните метали в злато.

[5] Алхимичка, живяла в края на III в. от н.е.

[6] Процесът, чрез който алхимиците търсели философското яйце.

[7] Жители на Назианс, един от главните градове на Кападокия; Кападокия е древното име на област в Североизточна Мала Азия, на запад от Армения, през която са минали перси, римляни, византийци, араби.

[8] Английски моряк и адмирал (1545–1595), известен с пиратските си набези срещу испанските колонии в Америка; първият англичанин, прекосил Магелановия проток; нападнал испанската флота в пристанището на Кадис и тъй помогнал за разгрома на Непобедимата армада. После претърпял неуспех в Португалия и Пуерто Рико.

[9] Прилепало — вретенообразна морска риба, дълга около 40 см, върху главата си има продълговата плочка от подвижни хрущялни люспи, с които образува вакуум и се залепя към плаващи предмети. В древността на прилепялото са приписвали способността да спира кораби.