Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fatal Cure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Издателство „Коала“, София, 2000

Редактор Сергей Райков

ISBN 954-530-057-4

История

  1. — Добавяне

ОСМА ГЛАВА
Лято във Върмонт

Дните летяха бързо, превръщаха се в седмици и месеци. Сладката бяла царевица оттатък пътя се извиси до човешки бой. Вечер, разположило се на терасата, семейство Уилсън слушаше тихото шумолене на стройните стебла. В лехите от двете страни на алеята узряха едри домати, от ябълката до обора започнаха да падат плодове с големината на топка за голф. По обед ставаше горещо и тишината на въздуха се нарушаваше единствено от монотонното жужене на цикадите.

Дейвид и Анджела свикнаха с новата работа, тя продължаваше да им се струва интересна и стимулираща. Дните им носеха постоянни изненади, трупаха опит. Вечер, седнали на терасата, те с увлечение споделяха наученото.

Апетитът на Ръсти не секна и беше постоянен източник на шеги. Той бързо порасна и се превърна в едро куче, чиито лапи вече съвсем не изглеждаха несъразмерни с останалата част на тялото му. Но характерът му си остана на малко, весело и игриво пале. Той просто не позволяваше на никого да мине покрай него без да го потупа по главата, или пък да го почеше зад златистото ухо.

Но най-добре на новото място се чувстваше Ники. Респираторните й проблеми се разредиха и почти изчезнаха, дробовете й бяха чисти. Създаде си многобройни приятелства, като най-близка стана с Карълайн Хелмсфорд — момиченце с година по-голямо от нея, което също страдаше от цистична фиброза. Преживели едни и същи страдания, двете деца станаха неразделни.

Макар, че Дейвид и Анджела много харесваха новата си работа, те изпитваха дълбока наслада от почивните дни. В събота Дейвид ставаше при изгрев слънце, приключваше набързо с визитациите, след което отиваше да играе баскетбол в училищния салон заедно с още неколцина лекари.

Следобедите на почивните дни бяха запазени изцяло за къщата. Анджела се занимаваше с интериора — шиеше завеси, подменяше дамаската на старите мебели. Дейвид с удоволствие прие ролята на домашен майстор, опитвайки се да върши неща, за които доскоро дори не беше сънувал — укрепване на портичката и оградата около нея, подмяна на водосточните тръби. За съжаление се оказа още по-слаб майстор, отколкото си представяше Анджела. Непрекъснато тичаше до магазина за железария на Стейли, където му даваха практични съвети. За щастие господин Стейли изпитваше симпатия към него и старателно го учеше как се фиксират екраните срещу мухи по прозорците, как се сменят течащи кранове и изгорели електрически ключове.

В събота, двадесет и първи август, Дейвид стана рано, направи си кафе и тръгна към болницата. Визитацията му приключи бързо, по простата причина, че имаше един единствен пациент — болният от левкемия Джон Тарлоу. Подобно на всички онкологични пациенти, Джон често влизаше в болницата поради възникнали усложнения. Този път беше тук поради абсцес на врата, но за щастие всичко беше под контрол. След обстоен преглед Дейвид стигна до решението да го изпише през някой от следващите дни.

Приключил с пациента си, той скочи на велосипеда и натисна педалите по посока на гимназията. Днес в салона имаше повече желаещи да се включат в играта и му се наложи да почака. А когато най-сетне това стана, той бързо усети ожесточеността на партньорите си. Никой не искаше да губи, тъй като това автоматически означаваше ново чакане.

Реакцията му беше повече жар в играта, което не мина без последици. При приземяването си след една борба за отскочилата от таблото топка, лакътят му потъна в носа на Кевин Янсен. Спря веднага и се наведе на превитият на две Кевин. Между пръстите му бликаше кръв.

— Кевин, добре ли си? — тревожно попита той.

— Счупи ми носа, задник такъв! — изръмжа Янсен.

— Извинявай — притеснено промърмори Дейвид. — Дай да видя…

— Не ме докосвай! — дръпна се Кевин.

— Хайде, боец, подчини се — подвикна от другия край на игрището хирургът Трент Ярбороу — един от най-добрите баскетболисти в болницата, играл някога в представителния отбор на Йейл. — Позволи му да ти види шнорхела! Не е зле да получиш малко от лекарството, което предписваш на всички!

— Майната ти, Ярбороу! — сопнато отвърна Янсен, но все пак свали ръцете си. От дясната му ноздра течеше кръв, а върхът на носа му беше леко извит на една страна.

Трент се приближи да го разгледа по-добре.

— Май си счупил клюна си — установи със задоволство той.

— По дяволите! — изруга Кевин.

— Искаш ли да ти го изправя? — ухили се Ярбороу. — Няма да ти взема скъпо!

— Дано си платил застраховката за несръчни медицински манипулации — въздъхна Кевин, после отметна главата си назад и затвори очи.

Трент хвана носа му между палеца и кокалчето на безименния си пръст, огледа го внимателно и рязко натисна. Разнесе се остро пропукване, което накара всички присъстващи да направят гримаса, включително самият Трент.

Хирургът отстъпи крачка назад да се наслади на работата си.

— Изглежда по-добре от оригинала — установи той.

Дейвид предложи на Кевин да го откара у дома, но онзи гневно промърмори, че може да шофира и сам.

След малко играта продължи, но Дейвид остана на място, заковал поглед във вратата, зад която изчезна колегата му. Някой го шляпна по рамото с такава сила, че той неволно се намръщи и вдигна глава.

— Хич да не ти пука за носа на Кевин — посъветва го Трент Ярбороу. — Аз лично съм присъствал в тази зала, когато той счупи носовете на двама нещастници. Не го бива много в баскетбола, но иначе е добро момче…

Дейвид неохотно се включи в играта.

 

 

Когато се прибра у дома, Ники и Анджела вече бяха готови за излета. Тази събота работа по къщата не се предвиждаше, тъй като щяха да ходят на излет с преспиване край едно от езерата в околностите на града. Следобед щяха да поплуват, а след това предстояха приятните процедури по приготвяне на вечеря върху жарта на голям огън. Трите фамилии „Я“ — Янсен, Ярбороу и Янг, бяха наели една малка хижа на брега на езерото за цял месец. Стийв Янг беше акуршер-гинеколог в болницата, редовен участник в баскетболните мачове.

— Хайде, тате, закъсняваме! — нетърпеливо подвикна Ники.

Дейвид хвърли поглед на стенния часовник. Мачът действително се беше проточил по-дълго от нормалното. Хукна нагоре по стълбите и влезе под душа. Половин час по-късно вече бяха в колата и потеглиха на път.

Езерото се оказа един блестящ изумруд, сгушен между гористи планински склонове. Далечният му бряг граничеше с известен ски-център, който Дейвид и Анджела все още не познаваха, но бяха чували хубави неща за него.

Хижата беше очарователна — масивна и просторна, с множество спални, подредени в кръг около хол с огромно огнище от дялан камък. От верандата се излизаше на широка платформа, която плавно се спускаше надолу и завършваше с дървен пристан, надвесен над водите на езерото.

Ники веднага скочи подир Арни Янсен, който на всяка цена държеше да й покаже колибата, която си беше направил в гората. Анджела влезе в кухнята, където Нанси Янсен, Клеър Янг и Гейл Ярбороу приготвяха храната, потънали в сладки приказки. Дейвид се присъедини към мъжете, които се бяха настанили пред телевизора в хола с кутийки бира в ръце и разсеяно наблюдаваха някакъв мач на „Червените лисици“

Очертаваше се един приятен следобед, чието спокойствие се нарушаваше единствено от неизбежните спречквания и дребни инциденти между децата — осем на брой. Семейство Янсен имаше две, Янг — едно, а Ярбороу — цели три.

Настроението на Кевин продължаваше да е мрачно. Под очите му се бяха появили тъмни петна от вътрешния кръвоизлив, получен вследствие на счупения нос. На няколко пъти повтори на Дейвид, че играе прекалено тромаво и нарочно го е ударил в носа. Изгубил търпение, Дейвид го дръпна настрана.

— Виж какво — гневно процеди той. — Извиних ти се още в салона, ще го сторя още веднъж. Съжалявам за това, което стана, но то беше неволно!

Кевин му хвърли сърдит поглед, после се овладя. От гърдите му се откърти тежка въздишка.

— Хубаво — рече той. — Дай да забравим всичко това и да пием по още една бира…

След вечеря възрастните останаха около голямата маса, а децата излязоха на пристана да ловят риба. Небето на запад червенееше, пурпурните отблясъци играеха върху спокойната повърхност на езерото. Дървесните жаби и щурците вече бяха започнали обичайния си вечерен концерт. Под короните на вековните дървета проблясваха светулки.

Отначало разговорът се въртеше около предимствата на живота във Върмонт — един щат, за който повечето хора можеха да мечтаят само по време на отпуските си. После неизбежно стигнаха до медицината, за огромно неудоволствие на трите съпруги.

— Дори вечните ви глупави спорове на спортна тема са за предпочитане! — оплака се Гейл Ярбороу. Нанси и Клеър горещо я подкрепиха.

— Трудно е да не говорим на медицински теми, особено когато е в ход тъй наречената „реформа“ — поклати глава Трент. Той и Стийв работеха самостоятелно, извън КМВ. Мечтата им беше да основат свое частно здравноосигурително дружество, което да работи съвместно с най-разпространената програма на медицинско осигуряване в страната, носеща наименованието „Синя защита“. За съжаление инициативата им беше доста закъсняла и над деветдесет процента от жителите на щата вече бяха клиенти на КМВ, който действаше агресивно и мащабно.

— Този бизнес ми докарва депресия — въздъхна Стийв. — Ако имаше друг начин да издържам семейството си, сигурно щях да обърна гръб на медицината без Нито миг колебание.

— Няма ли да съжаляваш за всичките умения, които си придобил? — запита Анджела.

— Сигурно — кимна Стийв. — Но ще се чувствам далеч по-добре и едва ли ще си пръсна черепа като… Всички знаете кого имам предвид.

Споменът за доктор Портланд ги накара да се смълчат. Анджела беше първата, която си позволи да наруши тежката тишина, увиснала над масата.

— Така и не разбрахме какво всъщност се е случило с Портланд — рече тя. — Признавам, че любопитството продължава да ме гложди. Запознах се с жена му. Горката, очевидно не може да преодолее тежката загуба…

— Обвинява себе си — подхвърли Гейл Ярбороу.

— Всички твърдят, че той е изпаднал в тежка депресия — обади се Дейвид. — На какво се е дължала тя?

— За последен път разговарях с него на баскетболната площадка — рече Трент. — Беше много разстроен от смъртта на някакъв пациент, на когото беше извършил сполучлива операция на бедрената става. Мисля, че ставаше въпрос за художника Сам Флеминг… Но след него загуби още двама…

Дейвид неволно потръпна. Спомни си какво беше изпитал при смъртта на първите си пациенти като практикуващ лекар.

— И до днес не съм убеден, че Портланд се е самоубил — внезапно обяви Кевин и това накара присъстващите изненадано да вдигнат глави. Днес той говореше малко, очевидно разстроен от тежката контузия на носа си. Дори Нанси — собствената му жена, го погледна така, сякаш е изрекъл богохулство.

— Какво искаш да кажеш? — тихо попита Трент.

— Първо на първо, Ранди никога не е притежавал пистолет — започна Кевин. — Никой не се нае да потърси обяснение на тази малка подробност. Откъде се е сдобил с оръжието? Назаем ли го е взел? Той никога не е напускал града, а всички знаем, че в Бартлет няма оръжеен магазин. Може би го е намерил в канавката, а? — На лицето му се появи нервна усмивка: — Помислете върху всички тези въпроси… — Вероятно е притежавал пистолет, но никой не е знаел за това — поклати глава Стийв.

— Арлийн твърди, че никога не е виждала оръжие в къщата си — държеше на своето Кевин. — Освен това куршумът е бил изстрелян в средата на челото и е излязъл през тила. Тоест — отгоре надолу. Това ясно личи от начина, по който задният мозък се е плиснал върху стената. Лично аз никога не съм чувал някой да се е самоубивал по този начин. Обикновено го правят като налапат дулото, други се прострелват в слепоочието. Съгласете се, че е доста неудобно да се гръмнеш в средата на челото, особено пък с магнум, който има доста дълго дуло…

Палецът и показалецът му се свиха под прав ъгъл, във формата на пистолет.

Гейл неволно потръпна. Макар и омъжена за лекар, тя не можеше да понася разговори за кръв и вътрешни органи.

— Нима намекваш, че Ранди е бил убит? — вдигна вежди Стийв.

— Не — поклати глава Кевин. — Твърдя единствено, че не съм сигурен във версията за самоубийство. А всеки сам може да си направи заключенията…

В стаята отново настъпи тишина, нарушавана единствено от песента на щурците и крякането на жабите.

— Според мен се е самоубил — въздъхна най-сетне Гейл Ярбороу. — Един акт на страхливо малодушие, последиците от който се стовариха върху клетата Арлийн и двете им момчета…

— И аз мисля така — кимна Клеър Янг.

Новото изпълнено с напрежение мълчание беше прекъснато от Стийв.

— Я кажете как се оправяте вие двамата — извърна се той към Дейвид и Анджела. — Как намирате Бартлет, харесвате ли живота си тук?

Двамата си размениха кратки погледи.

— Аз много харесвам града — рече Дейвид. — А политиката в областта на здравеопазването просто не ме интересува, защото съм лекар на КМВ. Признавам, че практиката ми се оказа по-голяма от очакванията. Имам повече онкологични пациенти, отколкото можех да си представя…

— Какво е онкологични пациенти? — попита Нанси Янсен.

Кевин й хвърли гневен поглед и троснато отговори:

— Болни от рак… За Бога, Нанси, това поне ти е отдавна известно…

— Съжалявам — изгледа го намусено жена му.

— Колко са онкологичните ти пациенти? — попита Стийв.

— Сега ще ти кажа — отвърна Дейвид, затвори очи и започна да пресмята на глас: — Джон Тарлоу с левкемия, в момента отново е хоспитализиран… Мери-Ен Шилър с рак на матката, Джонатън Ийкинс с рак на простатата. Също и Доналд Андерсън, чиято първоначална диагноза рак на панкреаса се оказа погрешна. Човекът има злокачествена аденома…

— Това име ми е познато — вметна Трент. — Правил съм му процедурата на Уипъл…

— Благодаря за информацията — иронично го изгледа Гейл.

— Но това прави само четирима — рече Стийв.

— Имам и други — рече Дейвид. — Сандра Хашър с меланома и Марджъри Клебър с рак на гърдата…

— Как ги помниш наизуст? — погледна го с уважение Клеър Янг.

— Лесно, защото станах приятел с всеки един от тях — усмихна се Дейвид. — А и ги виждам често, защото имат доста проблеми от медицинско естество…

— Тогава какво те тревожи?

— Точно това — че станахме приятели и аз поех грижата за тях. Безпокоя се от мисълта, че ако някой от тях умре вследствие на болестта си, ще се чувствам лично отговорен…

— Знам какво имаш предвид — обади се Стийв. — И вероятно затова не разбирам колегите, които специализират онкология. Бог да ги благослови, но аз избрах гинекологията главно защото при нея нещата са свързани с началото на живота, а не с края му…

— Същото важи и за офталмологията — рече Кевин.

— Аз пък съм на друго мнение — тръсна глава Анджела. — Отлично разбирам защо човек може да избере онкологията. Според мен главната причина за това е острата нужда от помощ, която изпитва всеки болен от потенциално смъртоносна болест. При повечето от останалите специалности не се разбира помагаме ли на своите пациенти или не, но при онкологията това си личи съвсем ясно.

— Познавам добре Марджъри Клебър — промълви Гейл Ярбороу. — Преподавала е както на ТиДжей, така и на Чандлър, второто ми момче. Тя е чудесен човек и много добър учител. Децата буквално са луди по нея.

— Изпитвам истинско удоволствие да разговарям с нея по време на прегледите — кимна с усмивка Дейвид.

— А ти как се справяш? — обърна се Нанси Янсен към Анджела.

— Много добре. Доктор Уодли се държи не само като началник на отделението, но и като истински наставник. Разполагаме със страхотна апаратура и работим интензивно, но не сме смазани от умора. Правим от петстотин до хиляда биопсии на месец, което е доста внушително постижение. Имаме изобилие от интересни патологични случаи, главно защото болницата „Бартлет“ е референтен център за целия регион. Разполагаме дори с вирусологична лаборатория — нещо, което честно казано, не бях очаквала. Всичко това прави работата ми истинско предизвикателство.

— Чарлс Кели не ти ли вдигна вече някой скандал? — попита Кевин, обръщайки се към Дейвид.

— Не, разбираме се много добре — отвърна с лека изненада младият мъж. — Тази седмица се срещнах с него и регионалния директор на КМВ в Бърлингтън. И двамата изразиха задоволство от отговорите на пациентите, анкетирани за качеството на медицинското обслужване, което получават…

— О, почакай да видиш какво ще стане, когато дойде ред на оценката за уплътняване на работното ти време! — поклати глава Кевин. — Правят ги на всеки два-три месеца. Тогава ще разбереш що за човек е Чарлс Кели!

— Това не може да ме разтревожи — отвърна Дейвид. — Работя с хората внимателно, обръщам внимание единствено на състоянието на здравето им. Никак не ме интересуват премиите за минимално хоспитализиране и едва ли ще се класирам за голямата награда — почивка на Бахамите…

— На твое място не бих пренебрегвал тази програма, тъй като тя си има и положителните страни — подхвърли Кевин. — Какво лошо има в това да помислиш добре преди да предложиш хоспитализация? Пациентите изпълняват това, което им наредиш, а у дома при всички случаи ще се чувстват по-добре. Ако болницата реши, че Нанси и аз заслужаваме една почивка на Бахамите, ние едва ли ще се възпротивим…

— Сигурно — сви рамене Дейвид. — Но между офталмологията и вътрешни болести все пак има разлика, нали?

— Предлагам да прекратим разговорите на медицинска тема — извика Гейл Ярбороу. — Може би трябваше да си донесем касета с „Голямото зъзнене“. Страхотен филм за компания като нашата!

— Вярно — съгласи се Нанси Янсен. — Щеше да ни стимулира далеч повече от тези докторски приказки.

— Не ми трябва филм, в който се предполага, че трябва да пусна мъжа си да направи бебе на приятелката ми! — отсече Клеър Янг. — Това просто не става, точка!

— Стига, скъпа — надигна се Стийв и пусна ръка през рамото на Гейл. — Не бих имал нищо против, ако става въпрос за Гейл…

Трент наклони кутийката с бира над главата му, той вдигна глава и направи опит да улови тънката струя. Компанията избухна в бурен смях. През следващите минути започнаха да си разказват вицове, изпълнени със сексуални намеци. Дейвид и Анджела слушаха, усмихваха се и мълчаха.

— Хей, я почакайте! — извика Нанси Янсен, след като компанията изригна в кикот от поредния мръсен виц. — Защо не сложим децата да си легнат, а след това да си направим едно голо нощно къпане?

— Аз съм за — обяви Трент и се чукна със Стийв.

Дейвид и Анджела си размениха несигурни погледи. Имаха чувството, че това също е част от вицовете. Но другите се надигнаха и започнаха да привикват децата, които все още бяха на кея.

По-късно, вече оттеглили се в своята стая, Анджела се изми на умивалника и даде воля на недоволството си. Според нея компанията беше изпаднала в някакво не особено приятно пубертетско настроение. Отвън се чуваше плясък на вода, придружен от възбудени викове.

— Гимназистки истории — съгласи се Дейвид. — Но това си е тяхна работа, ние не бива да ги съдим…

— Не знам — въздъхна Анджела. — Имам чувството, че сме герои от някой роман на Ъпдайк. Не се чувствам удобно от подобни демонстрации, да не говорим за мръсните вицове. Според мен всичко това е израз на скука. Може би ще се окаже, че Бартлет съвсем не е земният рай, за който го вземаме…

— Е, прекаляваш — изгледа я с укор Дейвид. — Според мен тези хора просто се забавляват без задръжки. Може би ние сме тези, които са обременени…

Анджела се обърна да го погледне, в очите й имаше изненада.

— Спокойно можеш да свалиш дрехите си и да се присъединиш към тази вакханалия! — хладно процеди тя. — Нямам никакво намерение да те спирам!

— Хайде, стига — въздъхна уморено Дейвид. — Не желая да участвам в подобни игри, но едновременно с това не виждам нещата в прекалено черни окраски. Тук може би става въпрос за прекалено пуританското ти възпитание…

— Отказвам да бъда провокирана! — отсече Анджела и се обърна към умивалника. — Никак не ми се ще отново да навлизаме в споровете за възпитанието!

— Нямам такива намерения — увери я Дейвид.

Скоро се озоваха в леглото и изгасиха лампата. Виковете и плясъците откъм кея бяха престанали, тишината се нарушаваше единствено от квакането на жабите.

— Дали още са навън? — прошепна Анджела.

— Нямам представа, а и не ме интересува — отвърна Дейвид.

— Какво мислиш за мнението на Кевин относно смъртта на доктор Портланд?

— Не знам какво да мисля — призна с въздишка Дейвид. — Честно казано, този Кевин продължава да е загадка за мен.

Много странен тип. За пръв път срещам човек, който да се гневи толкова много на един случаен сблъсък по време на игра…

— Според мен думите му са меко казано обезпокоителни — рече Анджела. — Тръпки ме побиват при мисълта, че в Бартлет може да бъде извършено убийство. Обземат ме мрачни предчувствия, сякаш се плаша от щастието, което намерихме тук…

— Такъв ти е характерът — сънливо промърмори Дейвид. — Винаги драматизираш нещата, а след това те наляга песимизъм. Според мен нещата са далеч по-прости: щастливи сме, защото взехме едно правилно решение…

— Дано да си прав — въздъхна Анджела, намести глава на рамото му и затвори очи.