Робин Кук
Фатално лекарство (6)

ПЕТА ГЛАВА
Събота, 22 май

Дейвид беше навил часовника за шест без четвърт, сякаш беше нормален работен ден. Половин час по-късно вече пътуваше към болницата. Температурата на въздуха наближаваше двадесет градуса, по небето нямаше нито едно облаче. Към девет приключи с визитациите и пое по обратния път за дома.

— Хайде, сънливци, ставайте! — провикна се от прага той. — Няма да ви чакам цял ден! Отдавна вече трябваше да сме на път!

Ники се появи от стаята си с нацупена физиономия.

— Това не е честно, татко! — оплака се тя. — Отдавна сме готови и те чакаме!

— Шегувам се — засмя се Дейвид и я смушка в ребрата.

Не след дълго тръгнаха. Каменната джунгла на града постепенно отстъпи място на осеяните с малки къщички предградия, после пътят навлезе в гората. Колкото повече се отдалечаваха на север, толкова по-красива ставаше околността с вече раззеленилите се дървета.

В околностите на Бартлет Дейвид намали скоростта, за да се наслаждават на гледката.

— Струва ми се дори по-живописно от предишния път — отбеляза Анджела.

— Ето го кученцето! — извика Ники и посочи с пръст към далечния тротоар. — Може ли да спрем?

Дейвид отби на близкия паркинг.

— Права си — кимна той. — Познах жената…

— А аз познах кученцето! — рече Ники и отвори задната врата.

— Почакай! — извика Анджела, изскочи от колата и я хвана за ръка. После двете заедно прекосиха платното.

— Отново се виждаме — спря се жената. Кученцето забеляза Ники и се опъна на каишката си. Детето се наведе да го погали, а то облиза лицето му.

— Не знам дали ще проявите интерес, но кучката на господин Стейли роди преди няколко седмици — подхвърли с усмивка жената. — Няколко чудесни малки ретривъри живеят ей там, в магазина за железария…

— Може ли да ги видим? — умолително попита Ники.

— Защо не? — сви рамене Дейвид и благодари на жената.

Върнаха се по обратния път и влязоха в магазина. В един кашон до вратата лежеше кучката Моли и старателно облизваше козината на пет малки кученца.

— Страхотни са! — изпадна в екстаз Ники. — Може ли да ги погаля?

— Не знам — сви рамене Дейвид и се огледа за собственика. Оказа се, че той стои само на крачка зад тях, а на лицето му грее широка усмивка.

— Разбира се, че можеш — рече господин Стейли. — На практика те са за продан, защото едва ли ще мога да се справя с шест златисти ретривъри…

Ники се отпусна на колене и внимателно докосна козината на едно от кученцата. То се обърна и налапа показалеца й, очевидно решило, че е време за закуска. Детето изписка от удоволствие.

— Можеш да го вдигнеш — усмихна се господин Стейли. — Този е най-големият разбойник в котилото…

Ники притисна кученцето в обятията си, а то извади розовото си езиче и я близна по бузата.

— Обичам го! — обяви детето. — Искам да си го вземем. Обещавам, че ще се грижа за него.

Дейвид усети как очите му се насълзяват и хвърли безпомощен поглед по посока на Анджела.

— Дали в главите ни се въртят едни и същи мисли? — попита я Дейвид.

— Май да — усмихна се през сълзи Анджела. — Което означава, че ще трябва да си потърсим и къща…

— Сбогом на престъпленията и мръсотията! — обяви тържествено Дейвид и сведе поглед към детето: — Добре, ще вземем това кученце и ще се преместим да живеем в Бартлет!

Лицето на Ники светна от щастие, ръцете й притиснаха кученцето, което продължаваше да я ближе.

Дейвид се извърна към господин Стейли и двамата бързо се разбраха за цената.

— Ще може да напусне майка си след четири седмици, не по-рано — предупреди ги собственикът.

— Идеално — кимна Дейвид. — През това време вече ще сме уредили формалностите по преместването.

— А сега какво ще правим? — развълнувано попита Анджела след като отново се озоваха на тротоара.

— Ще празнуваме — отсече Дейвид. — Отиваме в кръчмата за един хубав обяд.

Няколко минути по-късно вече седяха около маса с карирана покривка, от която се откриваше чудесна гледка към реката. Поръчаха си по чаша вино, а за детето — плодов нектар.

— Добре дошли в райската градина — вдигна чашата си Дейвид.

— Нека вдигнем тост за началото на погасяването на всичките проклети заеми — тържествено рече Анджела.

— Чул те Господ — усмихна се мъжът й.

Отпиха по глътка и си размениха доволни и малко учудени усмивки.

— Общият ни доход ще надхвърли сто и двадесет хиляди долара! — промълви Анджела. — Можеш ли да повярваш?

Дейвид започна да си тананика мелодията на хита „Пари, пари и пак пари“.

— Ще кръстя кученцето си Ръсти — обяви Ники.

— Прекрасно име — кимна Дейвид.

— А аз ще печеля два пъти повече от теб! — погледна го закачливо Анджела.

Той отдавна очакваше тези думи и се беше подготвил.

— Да, но ще ги печелиш в мрачната дупка, наречена лаборатория! Докато аз ще контактувам с живи хора, ще виждам благодарността в очите им…

— Все пак обаче ще изпитваш чувство на наранена мъжка гордост, нали? — не се предаваше Анджела.

— Ни най-малко — отвърна той. — Освен това ще ми бъде много приятно да знам, че ако тръгнеш да се развеждаш, ще трябва да ми плащаш издръжка!

Анджела се приведе над масата и направи опит да го смушка в ребрата.

Той пъргаво се отдръпна назад и добави:

— Освен това разликата едва ли ще се задържи дълго време в твоя полза… На практика тя е резултат от закостенялото минало. Патолозите и всички останали специалисти с тлъсти заплати, като например хирурзите, скоро ще трябва да слязат на земята…

— Кой казва това? — пожела да узнае Анджела.

— Аз! — отсече Дейвид.

Обядът приключи. Решиха да отидат в болницата и да съобщят решението си на Колдуел. Секретарката му ги накара да чакат само тридесет секунди, след което широко разтвори вратата на кабинета пред тях.

— Фантастично! — обяви Колдуел веднага след като ги изслуша. — КМВ знае ли за решението ви?

— Още не — поклати глава Дейвид.

— Тогава да вървим да им съобщим добрата новина.

Чарлс Кели също остана доволен. Стисна ръката на Дейвид и веднага попита кога ще бъде готов да приема пациенти.

— Ами, почти веднага! — рече без колебание Дейвид. — Да речем от първи юли.

— Практиката ви изтича на тридесето число — отбеляза Кели. — Няма ли да ви трябва време за настаняване?

— С нашите дългове е по-добре да започнем веднага — поклати глава Дейвид.

— И вие ли мислите така? — попита Колдуел, обръщайки се към Анджела.

— Да — кимна тя.

После Дейвид помоли да хвърли още едно око на кабинета, в който му предстоеше да работи. Кели с удоволствие се съгласи.

Спряха в чакалнята и Дейвид си представи как ще изглежда табелката с името му на вратата, редом с тази на доктор Рандал Портланд. За този миг беше чакал дълги години, всъщност още от началото на осми гимназиален клас, когато беше взел решението да стане лекар.

Отвори вратата и тихо се изправи на прага. От унеса го изтръгна фигура в бял халат, която скочи от дивана и ядосано тръгна към него.

— Какво по дяволите означава това?

Позна доктор Портланд с известно закъснение. Това се дължеше както на изненадата, така и на факта, че докторът доста се беше променил от първата им срещу преди няколко месеца. Беше отслабнал, очите му бяха хлътнали, а кожата на лицето му имаше нездрав жълтеникав цвят.

Кели се шмугна в кабинета и побърза да разсее недоразумението. Гневът на Рандал бързо се стопи, високото му тяло се сгъна и отново се просна на дивана. Този човек изглежда наистина изтощен, рече си Дейвид.

— Извинявам се за безпокойството — промълви с известно притеснение той.

— Бях решил да подремна — поясни с равен глас Портланд. — Сутринта имах тежък случай и доста се изморих…

— Том Барингър? — попита Колдуел.

Доктор Портланд само кимна с глава.

— Надявам се, че всичко е минало добре — подхвърли Колдуел.

— Операцията приключи без проблеми — отвърна Портланд. — Сега трябва да чукаме на дърво за следоперативния период.

Дейвид се извини още веднъж и побърза да напусне кабинета, побутвайки и другите пред себе си.

— Съжалявам, че се получи така — промърмори Кели.

— Какво му е? — вдигна глава Дейвид.

— Не знам — сви рамене онзи.

— Не изглежда добре…

— Според мен е депресиран — обади се Анджела.

— Много е зает — въздъхна Кели. — Предполагам, че е преуморен от работа.

Спряха пред кабинета на Кели.

— Кажете ми какво друго мога да направя за вас — погледна ги очаквателно той.

— Искаме да се поогледаме за жилище — отвърна Анджела. — Ще ни насочите ли към някого?

— Доръти Уеймаут — обади се Колдуел.

— Прави си — кимна Кели.

— Тя е най-добрата агентка на недвижими имоти в града — поясни Колдуел. — Елате в кабинета ми, ще й позвъним оттам…

Половин час по-късно цялата фамилия се появи в кантората на Доръти Уеймаут, която се намираше на втория етаж на сградата, разположена срещу ресторанта на главната улица. Доръти беше приятна жена жена с пищни форми, скрити под широка, подобна на палатка рокля.

— Признавам, че съм много впечатлена — рече тя. Гласът й беше изненадващо тънък и писклив за масивното туловище.

— Докато пътувахте насам, ми се обади Бартън Шерууд и каза, че банката е готова да ви помогне. Рядко ми се случва да получа препоръки от президента на банката още преди да съм се запознала с клиентите си…

На бюрото се появиха цветни снимки на различни имоти.

— Не зная какво точно търсите и ще ми трябва помощта ви — промърмори Доръти. — Дали искате дървена къща в центъра на града, или някоя масивна каменна постройка в покрайнините? Каква квадратура желаете? Планирате ли още деца?

Последният въпрос завари Дейвид и Анджела неподготвени. След раждането на Ники и у двамата се породи подозрението, че са носители на гените, които причиняват цистофиброза. Не можеха да не се съобразяват с тази вероятност, по тази причина спряха да обсъждат идеята за още деца.

Без да си дава сметка, че е докоснала оголен нерв, Доръти Уеймаут продължаваше да подрежда снимките си върху масата.

— Това тук е един много хубав имот, който току-що се появи на пазара — промърмори тя. — Истинско чудо!

Анджела взе снимката и затаи дъх, а Ники се надигна на пръсти да надникне над рамото й.

— Много е хубава — въздъхна младата жена и подаде снимката на съпруга си. Къщата беше тухлена, в колониален стил, с широки френски прозорци, разположени от двете страни на масивната входна врата, над която имаше извит навес на красиви колони. Под прозорците имаше широка веранда, над нея блестеше изцяло остъклената стена на втория етаж.

— Това е една от най-старите тухлени къщи в района — поясни Доръти. — Строена е някъде през 1820-та година.

— А това отзад какво е? — попита Дейвид и посочи с пръст някаква постройка на снимката.

— Стар силоз за зърно. Зад къщата има и някогашен обор, който е свързан с нея. На тази снимка не можете да го видите. Преди години този имот е бил ферма за производство на мляко, при това много печеливша…

— Разкошна е — въздъхна Анджела и поклати глава: — За съжаление едва ли ще можем да си я позволим.

— Мисля, че ще можете — отвърна Доръти. — Особено след това, което чух от Бартън Шерууд… Аз се познавам добре със собственика — възрастна дама на име Клара Ходжис. Тя има силното желание да се отърве от този имот и вероятно ще ви предложи много изгодна цена. При всички случаи си струва да я огледаме, а междувременно ще хвърлим едно око и на други имоти, обявени за продажба в района…

Умело подреждайки огледите, Доръти остави къщата на Ходжис за най-накрая. Тя се намираше на около четири километра от центъра на градчето, на върха на заоблено възвишение. Най-близката къща беше на около километър. Колата се отклони в алеята, Ники видя езерцето с фонтанче на поляната и моментално бе запленена.

— Това езерце е не само красиво, но и много полезно за теб — обърна се да я погледне Доръти. — През зимата можеш да караш кънки на него.

Спряха малко встрани от езерцето, на двадесетина метра от входа. Оттук можеха да видят цялата къща, плюс обора зад нея. Анджела и Дейвид мълчаха и гледаха, дълбоко впечатлени от солидното благородство, което се излъчваше от този дом. Едва сега си дадоха сметка, че етажите не са два, а три. Горе, под полегатия покрив, имаше цели четири спални.

— Сигурна ли сте, че господин Шерууд е имал предвид този имот? — попита с несигурен глас Дейвид.

— Абсолютно — кимна Доръти. — Елате, ще го разгледаме и отвътре…

Дейвид и Анджела последваха брокерката в състояние, близко до хипноза. Тя пък от своя страна не спираше да говори. Обичайните за подобни огледи изрази от сорта на „тази стая е много обещаваща“, или „с малко творческо въображение тук ще стане адски уютно“, заливаха новодошлите като пълноводна вълна. Проблемите с олющените на места тапети бяха отминавани като „дреболии“, вместо тях се наблягаше на камините и хубавите корнизи над прозорците.

Дейвид настоя да види всичко, включително мазето, до което се стигаше по стъпала от солиден гранит. Вътрешността му се стори доста влажна.

— Тук има някаква особена миризма — отбеляза той. — Може би е от влагата…

— Не съм чувала да има проблеми с влагата — поклати глава Доръти. — Но помещението е просторно и ако обичате да майсторите нещо, лесно ще го превърнете в чудесна работилница…

Анджела едва не се изсмя. Само тя знаеше, че Дейвид е невероятно вързан в ръцете и не може да завинти дори една електрическа крушка.

— Липсва подова настилка — отбеляза Дейвид, наведе се и плъзна пръсти по спечената земя.

— Това се нарича землист под — обясни Доръти. — Много от старите къщи са били строени по този начин. Тук има и други характерни помещения за сградите от този период… — Отвори една тежка дървена врата и добави: — Например този хладилен килер…

Покрай стените на тясното помещение бяха подредени дървени лавици за домашни консерви, на тавана светеше мъждива крушка.

— Прилича на затвор! — потръпна Ники.

— Удобно място за настаняване на баба и дядо — ухили се Дейвид и хвърли кос поглед по посока на жена си. — Така ще бъдем сигурни, че рядко ще ни идват на гости…

Анджела само извъртя очи.

Доръти затвори вратата на килера и ги поведе към противоположния край на просторното мазе. В ъгъла се издигаше огромен фризер.

— Тази къща е оборудвана както със стари, така и с напълно съвременни средства за съхраняване на продуктите — гордо обяви тя.

На излизане тя направи крачка встрани и отвори друга дървена врата. Зад нея се виждаше второ гранитно стълбище.

— Оттук се излиза в задния двор… По тази причина помещението се използва за склад на дърва… — Ръката й махна към снопчетата акуратно завързани подпалки до стената.

Последната забележителност на мазето беше огромната каменна пещ, която приличаше на някакъв праисторически парен локомотив.

— Някога е горяла с въглища, но после е била преустроена на нафта — поясни Доръти и посочи обемистия резервоар на стената срещу фризера.

Дейвид само кимна с глава. Нищо не разбираше от пещи, нито пък от горивото, с което ги захранват.

Изкачвайки се по обратния път към кухнята, ноздрите му отново доловиха странната миризма. Това го накара да попита дали септичната яма е в ред.

— Напълно — увери го Доръти. — Повикахме техник да я провери. Намира се в западния край на двора, ако искате мога да ви покажа тръбите…

— Няма смисъл — поклати глава Дейвид. — След като твърдите, че е проверена… — Идея нямаше какво ще разбере от вида на няколко тръби.

Върнаха се в центъра на града и паркираха пред банката „Грийн Маунтънс“. Бартън Шерууд ги прие почти веднага.

— Харесахме си къща — уведоми го Дейвид.

— Това не ме учудва — усмихна се президентът. — В Бартлет е пълно с хубави къщи…

— Става въпрос за къщата на Карла Ходжис — поясни Дейвид и му подаде документите по продажбата. — Началната цена е закована на двеста и петдесет хиляди долара. Искам да чуя мнението на банката както за имота, така и за цената…

— Къщата е много хубава — кимна Шерууд. — Познавам я отлично, защото граничи с един от моите имоти. Околността е страхотна. А що се отнася до цената — мисля, че това си е направо без пари!

— Значи банката е готова да подкрепи една евентуална покупка от наша страна? — пожела да узнае Анджела. Нещата се развиваха прекалено добре, за да бъде сигурна. — На тази цена?

— Вие, разбира се. ще предложите по-малко — усмихна се Шерууд. — Бих ви препоръчал цифрата сто и деветдесет хиляди. Същевременно можете да бъдете спокойни: банката е готова да подкрепи покупката, дори тя да се осъществи на цената на продавача.

Четвърт час по-късно семейството отново се озова на тротоара, залян от топлите слънчеви лъчи. Никога в живота си не бяха купували дом, решението им се струваше монументално. Но самото им присъствие в Бартлет ги беше настроило на вълната на бързите решения.

— Е, какво ще кажете? — попита Дейвид.

— Не мога да си представя, че ще намерим нещо по-добро — въздъхна Анджела.

— Ще мога да имам дори бюро в стаята си — отсече Ники.

Дейвид протегна ръка и разроши косата й.

— В тази къща има толкова много стаи, че спокойно можеш да си позволиш и отделен кабинет — обяви той.

— Тогава нещата са решени! — тръсна глава Анджела.

Върнаха се в кантората за недвижими имоти и съобщиха решението си на доволната Доръти. Броени минути по-късно брокерката се свърза с Клара Ходжис и започна преговори. Изненадващо бързо се споразумяха за цена от двеста и десет хиляди долара, след което Доръти приключи разговора и извади формулярите, които трябваше да бъдат попълнени.

Дейвид и Анджела си размениха смаяни погледи. Все още не можеха да осъзнаят факта, че стават собственици на дом, за който само преди дни дори не биха могли да мечтаят. Разбира се, бяха и много нервни. Дълговете им автоматически се удвояваха, достигайки космическата сума от триста и петдесет хиляди долара.

В края на работното време всичко беше готово. След няколко совалки между банката и кантората договорът беше готов, с фиксирана дата за изповядване на сделката.

— Ще ви предложа имената на няколко души, които положително ще ви потрябват — каза Доръти след като приключи с книжната работа. — Едно от тях е Пийт Бъргън, който е най-добрият майстор в града. Не се отличава с особен ум, но има златни ръце. А за боядисването ви препоръчвам Джон Мъри…

Дейвид си записа имената на майсторите заедно с телефонните им номера.

— Ако ви трябва гледачка за Ники, по-голямата ми сестра Алис Дохърти е на ваше разположение — обяви Доръти. — Преди няколко години загуби съпруга си и живее на две крачки от вас…

— Полезна информация — кимна Анджела. — Ще работим и двамата, а това означава, че ще ни трябва такъв човек…

Надвечер се срещнаха с майстора и бояджията пред вратата на новия си дом. Уговориха се за основно почистване, плюс стягане и боядисване там, където това е наложително.

На тръгване се отбиха в магазина за железария, тъй като Ники категорично отказа да потегли без да се сбогува с Ръсти. Най-сетне излязоха на магистралата за Бостън. Зад волана беше Анджела, а Дейвид и Ники оживено разговаряха. Разбира се, основната тема беше новият живот, който ги чакаше в красивото слънчево градче…

— Какво мислиш за доктор Портланд? — обади се Дейвид след една доста продължителна пауза.

— В какъв смисъл? — извърна глава Анджела.

— Поведението му едва ли можеше да се нарече приятелско…

— Е, не забравяй, че го събудихме.

— Повечето хора не биха реагирали като него — поклати глава Дейвид. — Освен това е заприличал на призрак. За два месеца се е променил ужасно много!

— Според мен човекът е депресиран.

Дейвид сви рамене, помълча малко и добави:

— Всъщност, и при първата ни среща не беше прекалено любезен, нали? Пожела да узнае дали играя баскетбол и това беше всичко. Не знам, но нещо около него ме кара да изпитвам притеснение. Дано не се окаже, че причината се крие в кабинета, който ще трябва да делим…

По пътя се отбиха да хапнат и по тази причина пристигнаха в Бостън доста след мръкване. Тясното апартаментче ги накара да изпитат остро чувство на клаустрофобия. Как е възможно да са живели толкова време в тази дупка? Никой не зададе въпроса на глас, но той увисна във въздуха над главите им.

— Библиотеката на новата ни къща е по-голяма от този апартамент — беше краткият коментар на Анджела.

По-късно и двамата телефонираха на родителите си, за да им съобщят голямата новина. Семейството на Дейвид беше много доволно. След пенсионирането си старците се бяха оттеглили в Амхърст, щат Ню Хемпшир, което беше на две крачки от Бартлет.

— Сега вече ще се виждаме по-често — зарадваха се те.

Но родителите на Анджела реагираха по-различно.

— Много е лесно да изпаднеш от първа лига — заяви с категоричен тон доктор Уолтър Кристофър. — Трудното е да се върнеш там. Мисля, че би трябвало да поискате и моето мнение преди да направите една толкова лекомислена стъпка. Ето я и майка ти…

Майката на Анджела беше горчиво разочарована от решението им да се откажат от Ню Йорк.

— Баща ти изгуби сума време да поддържа връзки с влиятелни хора тук — отсече тя. — Правеше го с единствената цел да ви осигури добро посрещане. Мисля, че сте постъпили безкрайно неразумно…

Анджела търпеливо я изслуша докрай, затвори телефона и се обърна към Дейвид.

— Никога не са били особено отзивчиви към нашите проблеми, затова не изпитвам никакви угризения към тях — обяви решително тя.