Робин Кук
Фатално лекарство (16)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Петък, 22 октомври

Нощта на семейство Уилсън отново премина неспокойно. Някъде към два Ники започна да пищи, станала жертва на поредния кошмар. Инцидентът разстрои всички. Останаха будни повече от час, а Дейвид и Анджела горчиво съжалиха, че бяха позволили на детето да наблюдава работата на криминалистите.

Но когато утрото настъпи, небето беше синьо и без нито едно облаче. След пет дни непрекъснати валежи дойде време на истинския студ. Температурата слезе под нулата, земята се покри с тънка слана.

По време на закуската почти не разговаряха. Никой не искаше да споменава за вчерашната луминолна проба, но Анджела упорито отказа да седне зад масата и изяде закуската си права, над умивалника.

В колата направи опит да преодолее мрачното си настроение и да поговори с детето за новия учител.

— На всеки му е трудно да поеме чужд клас, особено когато този клас е бил воден от изключителна личност като Марджъри — рече тя.

— А защо тате не успя да я спаси? — попита Ники.

— Той направи всичко възможно — въздъхна Анджела. — Но така й било писано. Докторите не са всесилни.

Не след дълго спряха пред входа на училището. Ники изскочи от колата и се приготви да хукне, но Анджела я спря.

— Писмото! — размаха един плик тя. В него подробно беше описала заболяването на Ники и задължителните процедури, свързани с него. — Ако господин Харт има някакви въпроси, нека се обади на мен, или на доктор Пилснър — напомни й тя.

Когато се появи на работното си място с облекчение установи, че Уодли го няма. Бързо си подреди нещата и посегна към плочките с бактериални проби, но една от секретарките надникна през вратата да й съобщи, че я търсят по телефона.

— Имам интересни новини — бръмна в слушалката гласът на главния областен патолог. — Субстанцията под ноктите на доктор Ходжис действително се оказа кожа.

— Поздравявам ви — усмихна се Анджела.

— Направих ДНК-тест и вече съм сигурен, че това не е кожата на Ходжис — добави Уолт. — Готов съм да заложа хиляда долара, че е на неговия убиец и това би могло да бъде решителното доказателство срещу съответния заподозрян.

— Откривал ли сте подобни улики и преди? — попита Анджела.

— Разбира се. При борба на живот и смърт жертвата се брани с всички средства и често използва ноктите си срещу нападателя. Признавам, че в случая е по-различно, просто защото от смъртта е изтекло много време. Ако успеем да идентифицираме убиеца по тези проби, това ще заслужава да бъде отбелязано в някое от специализираните медицински списания.

Анджела му благодари и помоли да я държи в течение.

— О, щях да забравя — рече Уолт миг преди да приключат разговора. — В кожата на жертвата бяха набити миниатюрни парченца въглищна субстанция, сякаш убиецът и жертвата са водили битка край огнище или печка за дърва. Мисля, че това също ще помогне на следствието…

— Аз пък мисля, че само ще го обърка — поклати глава Анджела и обясни за луминолната проба, направена снощи в дома й. — Петната от кръв бяха далеч от печката. Може би убиецът се е изцапал преди да извърши престъплението, на друго място…

— Съмнявам се — отвърна Уолт. — Няма следи от изгаряне, а само няколко червени кръвни клетки. Въглищните частици със сигурност са полепнали по време на борбата.

— Може би са били под ноктите на Ходжис преди убийството — подхвърли Анджела.

— Добро предположение — съгласи се патологът. Но проблемът е там, че тези частици са равномерно разпределени по остатъците от кожата, които открих.

— Истинска загадка — озадачено промълви Анджела. — Това изобщо не се връзва с откритията на криминалистите.

— Така е при всяка загадка — засмя се Уолт. — Трябва да разполагаш с всички факти, за да я разрешиш. Явно на нас все още ни липсва най-важната информация.

След цяла седмица невъзможност да използва велосипеда си, Дейвид натисна педалите по пътя за болницата с неподправено удоволствие. Избра един по-дълъг, но далеч по-живописен маршрут. Гледката на скованите от сланата ливади и заснежените планини в далечината прочисти мозъка му, а студеният свеж въздух го накара да диша с пълни гърди. За миг дори забрави последните си професионални неблагополучия. Когато стигна до болницата, той остави велосипеда на паркинга и се насочи към стаята, в която лежеше Мери-Ен Шилър.

За съжаление пациентката беше далеч от бодрото и жизнерадостно настроение на лекуващия си лекар. Наложи се да я буди, за да я прегледа, а по време на самия преглед тя отново се унесе в дрямка. Дейвид разтърси раменете й, почука с пръст по синусите и попита какво усеща. Пациентката отвърна, че май е по-добре, гласът й беше уморен и сънлив.

Той опря стетоскопа до гърдите й, а тя отново заспа. Тревогата му се усили, защото това състояние беше далеч от нормалното.

Отскочи до стаята на дежурните сестри и разгърна болничния картон на Мери-Ен. Температурата й беше без промяна от вчера — малко над нормалната. Но според бележките на сестрите, гастроентерологичните проблеми продължаваха. Гаденето и повръщането не бяха се прекратили през цялата нощ.

Тези симптоми продължаваха да бъдат загадка за Дейвид и той не знаеше какво да предприеме. Синузитната криза беше на път да затихне, но той не посмя да отмени лечението с антибиотици, макар че вероятно те бяха причина за гастроентерологичните проблеми. Ами тази сънливост? Реши, че е време да спре сънотворните, също както при Джон Тарлоу.

Визитацията при Джонатън Ейкинс възвърна донякъде доброто му настроение. Пациентът се чувстваше добре. По думите му, сърдечният монитор до леглото работел като часовник, без да отразява никаква аритмия или други сърдечни смущения.

Дейвид извади стетоскопа и го опря в гърдите на Джонатън. Със задоволство установи, че белите дробове са абсолютно изчистени. Рязкото подобрение в състоянието на този пациент не беше изненада за него, особено след вчерашните обстойни консултации с кардиолога. Човекът беше категоричен, че сърцето е здраво и няма да създава проблеми.

Останалите хоспитализирани пациенти също се чувстваха добре. Дейвид ги обиколи много бързо и дори изписа неколцина от тях. Приключил с визитацията, той се отправи към кабинета си, доволен, че този път не е закъснял. Беше твърдо решен да се справи и с прегледите, като елиминира натрупаното от няколко дни закъснение.

През цялата сутрин държеше сметка за времето, което отделя на всеки пациент. Даваше си сметка, че е наблюдаван и някой с положителност засича продължителността на прегледите. Това не му харесваше, но едва ли имаше друг избор. Заплахата за уволнение от страна на Кели звучеше съвсем недвусмислено. А това не биваше да се случи, тъй като дълговете им бяха прекалено големи, за да разчитат само на заплатата на Анджела.

Летящият старт даде своите плодове и чакалнята скоро се разчисти. Това му позволи да приеме и две от дежурните сестри на втория етаж, които, също като предишните, имаха грипни симптоми. Той им препоръча почивка на легло и съответната терапия за стомашно-чревните оплаквания.

Приключил с всичко това, Дейвид установи, че му е останало време да отскочи и до кабинета на доктор Пилснър. Сподели с него опасенията си за начало на грипна епидемия и го попита дали не е време да бият антигрипна ваксина на Ники.

— Вече е бита — успокои го Пилснър. — При мен все още няма случаи на грип, но за пациенти с цистофиброза като Ники поставянето на ваксина е задължително.

Дейвид поиска мнението за профилактично лечение с антибиотици, но педиатърът поклати глава. По негово мнение антибиотици трябва да се изписват само в краен случай.

Приключил със сутрешните пациенти преди пладне, Дейвид имаше време дори да хвърли бегъл поглед на кореспонденцията си. В дванадесет и половина напусна кабинета си и слезе във фоайето, където го чакаше Анджела.

— Искаш ли да хапнем някъде в града? — предложи той. — Виж какво време се е отворило, малко чист въздух няма да ни навреди.

— И аз щях да ти предложа същото — кимна Анджела. — Но нека си вземем нещо на крак. Искам да отскоча да полицейския участък и да науча дали има нещо ново в разследването на случая Ходжис…

— Идеята не е добра — поклати глава Дейвид.

— Защо?

— Не мога да ти кажа точно, но имам лоши предчувствия — въздъхна той. — Освен това местната полиция изобщо не ми вдъхва доверие. Честно казано, останах с впечатлението, че никак не са очаровани от това разследване и искат час по-скоро да го приключат.

— Точно по тази причина искам да им се появя — тръсна глава Анджела. — Нека не си въобразяват, че потулването ще бъде лесно. Хайде, нека да отскочим дотам!

— Добре — въздъхна Дейвид. — След като настояваш толкова…

Взеха си по един сандвич с риба тон и го изядоха на стълбите пред закусвалнята. Въздухът не беше чак толкова студен, колкото беше сутринта. Слънцето грееше ярко и температурата скочи.

Приключиха със сандвичите и прекосиха площада по посока на участъка. Сградата беше на два етажа, със стени от червени тухли. Намираше се между градския парк и библиотеката.

Шефът на полицията ги покани да седнат, като преди това забързано разчисти седалките на двата обикновени дървена стола от стари вестници и празни торбички за понички. После се настани зад масивното бюро и им отправи широка усмивка. В кабинета нямаше достъп на директна слънчева светлина, но въпреки това на лицето му се мъдреха тъмни очила с огледални стъкла.

— Радвам се, че се отбихте, приятели — обяви той с едва забележим южняшки акцент. — Съжалявам, че онази нощ ви нарушихме спокойствието, но нямаше как…

— Ние ценим навременната ви поява — рече Дейвид.

— Какво мога да направя за вас?

— Тук сме, за да ви предложим сътрудничеството си — каза Анджела.

— Високо ценим жеста ви — усмихна се Робъртсън и им демонстрира едрите си квадратни зъби. — Ние сме напълно зависими от нашите граждани, тъй като без тях просто не можем да си вършим работата.

— Искаме случаят Ходжис да бъде разрешен — добави Анджела. — И убиецът му да влезе зад решетките.

— Уверявам ви, че не само вие искате това — кимна Робъртсън и усмивката му стана още по-изкуствена.

— Не е много приятно да живееш в къща, където е било извършено такова престъпление — добави Анджела. — Особено когато убиецът се разхожда на свобода. Убедена съм, че разбирате как се чувстваме…

— Абсолютно — кимна Робъртсън.

— Затова искаме да помогнем с каквото можем…

— Всъщност, няма Бог знае с какво да ни помогнете — промърмори притеснено полицейският шеф.

— Как върви разследването? — засече го Анджела.

Дейвид се изправи на ръба на седалката, обезпокоен от насоката, която вземаше разговорът.

— Работим съобразно нашите предписания — промърмори с неудоволствие дебелият полицай.

— А какви са те? — не отстъпваше Анджела.

Неудобството на Робъртсън видимо нарасна.

— Честно казано, в момента нещата са в застой — рече с въздишка той. — Но мога да ви уверя, че когато Ходжис изчезна, ние работихме денонощно.

— Леко съм изненадана от факта, че нещата са в застой точно когато е открит един труп — язвително подхвърли Анджела. — Още повече, че според мнението на съдебния лекар става въпрос за недвусмислено убийство. В града се разхожда неразкрит убиец и аз настоявам да се вземат съответните мерки!

— Никак не ми се иска да ви разочаровам — подхвърли с лека ирония Робъртсън. — Но какво по-точно разбирате под „съответните мерки“?

Дейвид се размърда и понечи да каже нещо, но Анджела го изпревари.

— Всичко онова, което трябва да се свърши при наличието на убийство! — отсече тя. — Разполагате с оръжието на престъплението, което означава, че би трябвало да го изследвате за отпечатъци, да откриете откъде е било закупено и така нататък. Не би трябвало ние да ви обясняваме как се води подобно разследване.

— От деня на убийството са изминали осем месеца и бих казал, че следата е доста изстинала — отвърна с лека ирония Робъртсън, после чертите на лицето му се изпънаха: — Освен това не ми е приятно да ме учат как да си върша работата! Аз не идвам в болницата да ви давам акъл как да вършите своята, нали? Още повече, че Ходжис не беше от най-популярните личности в този град, а ние разполагаме с ограничени възможности и използваме хората си според най-важните приоритети. За ваше сведение в момента се занимавам с доста по-неотложни задачи, включително разследването на няколко случая на изнасилване…

— Аз пък считам, че трябва да се свърши всичко необходимо по разследването на едно убийство! — тръсна глава Анджела.

— Това е сторено още преди осем месеца — отвърна Робъртсън.

— И какво открихте?

— Много неща — остро отвърна полицейският шеф. — Открихме, че не става въпрос за въоръжен грабеж или незаконно проникване в чужда собственост — неща, които се потвърдиха и днес. Открихме, че е имало и малко борба…

— Малко ли? — учудено го погледна Анджела. — Снощи щатските криминалисти установиха, че убиецът е преследвал доктора из цялата къща, нанасяйки му удари с желязо, познато като „кози крак“. В резултат повечето от стените са били опръскани с кръв. Доктор Ходжис е получил фрактури на черепа, счупени са ключицата и ръката му! — извърна се към Дейвид, вдигна ръце над главата си и смаяно прошепна: — Не мога да повярвам на ушите си!

— Успокой се — промърмори Дейвид, опасявайки се от разрастване на скандала. Познаваше жена си твърде добре и беше сигурен, че ще избухне при подобна проява на некомпетентност.

— Случаят се нуждае от ново разследване! — отсече тя, без да обръща внимание на думите му. — Днес ми се обади областният патоанатом. Под ноктите на жертвата има остатъци от кожата на нападателя — ето за каква „малка“ борба става въпрос. Сега ни трябва заподозрян, а останалото ще свършат криминалистите.

— Благодаря за навременната информация — рече Робъртсън. — Благодаря и за гражданската ви съвест. Но сега ще ви помоля да ме извините, защото имам много работа…

С тези думи дебелият стана на крака, пристъпи към вратата и я отвори. Дейвид беше принуден да дръпне Анджела и почти насила да я изведе навън.

Робъртсън остана на прага, докато фигурите на двамата лекари изчезнаха по посока на изхода.

— Чу ли за какво става въпрос? — попита той, забелязал един от заместниците си на съседната врата.

— Частично — кимна онзи.

— Мразя разглезени гражданчета като тези двамата — процеди през зъби Робъртсън. — Въобразяват си, че знаят всичко, просто защото са учили в Харвард, или разни други такива места…

Въздъхна, влезе обратно в кабинета и внимателно затвори вратата след себе си. Вдигна слушалката и натисна един от бутоните за автоматично набиране.

— Извинявам се за безпокойството, но имаме проблем — промърмори загрижено той.

 

 

— Само да посмееш да кажеш, че се държа като истерична жена! — мрачно рече Анджела докато влизаше в колата.

— А как другояче да определя начина, по който предизвикваше началника на полицията? — гневно я изгледа Дейвид. — Забравяш, че живеем в малък град и не бива да си създаваме врагове!

— Един човек е брутално убит, тялото му е заровено в нашето мазе, а полицията изобщо не проявява интерес към разкриването на убиеца! — извика Анджела. — И ти предлагаш да си траем, така ли?

— Ние нямаме нищо общо със смъртта на Ходжис, колкото и брутална да е тя — поклати глава Дейвид. — Затова смятам, че трябва да оставим разследването на официалните власти.

— Нямаме нищо общо ли? — вдигна вежди Анджела. — Човекът е бил пребит до смърт в НАШАТА кухня, кръвта му е оплискала НАШИТЕ стени! И аз възнамерявам да открия кой го е сторил, независимо какво мислиш ти! Никак не съм очарована от мисълта, че убиецът се разхожда на свобода из този град, ясно ли ти е? И първото нещо, което възнамерявам да сторя, е да науча повече подробности за живота на Денис Ходжис!

— Мисля, че се държиш прекалено емоционално — отбеляза Дейвид.

— Забелязах какво мислиш, но не съм съгласна с теб! — отсече Анджела.

Гневът й беше насочен не само към дебелия Робъртсън, но и към съпруга й. Много й се искаше да му каже, че съвсем не е образец на разумното съгласие, но стисна зъби.

Не след дълго влязоха в паркинга на болницата. Свободни места имаше на твърде голямо разстояние от входа. Слязоха от колата и тръгнаха натам.

— Имаме си предостатъчно належащи проблеми — промърмори примирително Дейвид.

— Значи ще трябва да наемем човек, който да извърши разследването вместо нас — остана непоколебима Анджела.

— Не говориш сериозно! — изненадано се спря Дейвид. — Нима мислиш, че трябва да хвърляме пари за подобни глупости?

— Ти май не ме слушаш! — ядоса се не на шега Анджела. — За мен тези неща не са глупости. Още веднъж ти повтарям: убиецът се разхожда на свобода в този град! Същият убиец, който е бил и в нашия дом. Тръпки ме побиват при мисълта, че може би всеки ден се разминаваме с него!

— За Бога, Анджела! — простена Дейвид и краката му отново се раздвижиха. — Тук не става въпрос за сериен убиец и именно затова не са открили. Нима не си чувала и чела как стоят нещата в малките градчета? Може би всички знаят кой е убиецът, но никой няма да си отвори устата пред властите. Може би местните са убедени, че жертвата си е получила заслуженото. Доколкото ми е известно, Ходжис не е бил сред най-популярните личности в този град…

Влязоха в болницата и спряха на няколко крачки от входа.

— Не ме интересува това доморасло правосъдие — отсече Анджела. — Тук става въпрос за грубо нарушение на общоприетите норми, а доколкото ми е известно, ние живеем в правова държава, нали?

— Ама и ти си една! — въздъхна с неволна усмивка Дейвид.

Махна с ръка и се насочи към болничното крило, а Анджела остана да гледа след него.

Няколко минути по-късно вече седеше зад бюрото си. Започна да прехвърля разговора с Робъртсън в главата си и усети как отново се нервира. Скочи и хукна навън с намерението да потърси Пол Дарнъл. Откри го на обичайното му място, надвесен над купчина лабораторни стъкълца с любимите си бактерии.

— Откога живееш в Бартлет? — попита го тя.

— От цял живот, ако махнем четири години колеж, четири години в медицинския факултет, четири години практика и две години във флотата — отвърна като ученик Дарнъл.

— Мисля, че това те прави местен — отбеляза Анджела.

— Местен ме прави фактът, че четири поколения Дарнъловци са се родили и умрели в този град — поправи я с усмивка Пол.

Анджела направи крачка напред и се облегна на рамката на вратата.

— Предполагам вече си чул за трупа, който откриха в мазето ми — подхвърли тя.

Пол кимна.

— Май съм доста разстроена — въздъхна тя. — Имаш ли нещо против, ако ти задам няколко въпроса?

— Давай — рече Пол.

— Познаваше ли Денис Ходжис?

— Разбира се.

— Що за човек беше той?

— Сприхав и раздразнителен — от онези, които не пропускат да си създават врагове.

— Как се е добрал до поста болничен администратор?

— Случайно. Пое болницата в момент, в който нито един от останалите доктори не пожела да се натовари с тази тежка отговорност. Освен това всички бяха на мнение, че администрирането е нещо по-низше от практикуването на медицина. По този начин Ходжис получи пълна свобода и не след дълго превърна болницата в свое феодално владение. Успя да сключи изгоден договор с един от медицинските факултети на щата и я превърна в регионален център. По време на една от тежките финансови кризи дори вложи личен капитал, за да изплуваме. Но едновременно с това хич го нямаше като дипломат и когато ставаше въпрос за интересите на болницата, изобщо не му пукаше за хората…

— Имаш предвид преминаването на патологията и рентгенологията на подчинение на болничната управа? — вдигна вежди Анджела.

— Именно — кимна Пол. — За болницата това беше отличен ход, но не и за лекарите. На мен лично това ми се отрази с катастрофално намаление на доходите. Останах тук само защото семейството ми не искаше дори да чуе за преместване. Успях да се адаптирам, но за много колеги не беше така и една част от тях напуснаха… А Ходжис си създаде куп врагове.

— Но и Кантор е останал — отбеляза Анджела.

— Само защото убеди Ходжис да направят джоинт венчър за изграждането на рентгенология от световна класа. В резултат спечели много пари, но той е изключение…

— Преди малко разговарях с Уейн Робъртсън и останах с впечатлението, че той не се вълнува особено от въпроса кой е убил Ходжис — подхвърли Анджела.

— Това не му учудва, просто защото няма кой да го натиска — кимна Пол. — Преди известно време жената на Ходжис се премести в Бостън, на практика не живееха заедно от години. На всичкото отгоре убиецът спокойно би могъл да се окаже именно Робъртсън. Той ненавиждаше стареца, а в деня на изчезването му двамата имаха лют скандал…

— А защо го е ненавиждал? — пробуди се любопитството на Анджела.

— Обвиняваше го за смъртта на жена си.

— Ходжис е лекувал жена му?

— Не. По онова време Ходжис почти не практикуваше и отдаваше цялата си енергия на управлението на болницата. Но в качеството си на административен директор именно той позволи на доктор Върнър Ван Слайк да продължи практиката си, въпреки сериозните му проблеми с алкохола. Всъщност, силно е да се каже, че му позволи, но не постави въпроса за отнемането на лиценза му пред Медицинския съвет. Междувременно обаче Ван Слайк отстрани апендикса на съпругата на Робъртсън в очевидно нетрезво състояние и се стигна до перитонит. Робъртсън хвърли вината върху Ходжис, макар че в това нямаше нищо рационално. И оттогава дълбоко го намрази…

— Имам чувството, че разкриването на убиеца никак няма да е лесно — въздъхна Анджела.

— Чувството ти е вярно, защото в отношенията между Ходжис и Ван Слайк има и втора част — кимна Пол. — Ходжис беше близък с Трейнор — сегашният председател на борда. А сестрата на Трейнор беше омъжена за Ван Слайк. И когато Ходжис най-сетне реши да сложи край на привилегиите на Ван Слайк в болницата…

— Разбрах — вдигна ръка Анджела. — Нещата започват да ми се изясняват. Нямах представа за византийските отношения в това градче.

— Е, тук е така — поклати глава Пол. — Голяма част от кореняците имат роднински връзки помежду си. Повечето от тях не обичаха Ходжис и по тази причина не проявиха интерес към изчезването му…

— Но това означава, че убиецът му се разхожда на свобода сред нас! — ахна Анджела. — И явно е човек, който не си поплюва!

— Разбирам какво чувстваш — сви рамене Пол. — Но едва ли мога да ти помогна. Бартън Шерууд ще ти разкаже много повече за Ходжис. Като президент на банката той познава всички в този град. А с Ходжис бяха особено близки, тъй като той беше член на болничния борд по време на неговото ръководство. Да не говорим, че преди време и баща му е бил там…

Анджела се върна в кабинета си и направи опит да свърши някаква работа. Но мислите й постоянно се връщаха на Ходжис. В крайна сметка вдигна слушалката и набра номера на Бартън Шерууд, спомнила си приятелското му отношение във връзка с покупката на къщата.

— Много се радвам да ви чуя, доктор Уилсън — рече с любезен тон Шерууд. — Как се оправяте с новата къща?

— Общо взето добре — отвърна Анджела. — Но бих искала да си поговорим във връзка с нея. Ще ми отделите ли няколко минути, ако отскоча до банката?

— По всяко време — отвърна Шерууд.

— Тогава ще дойда веднага.

Предупреди секретарката, че ще излезе за малко, грабна палтото си и хукна към колата. Десет минути по-късно вече седеше в кабинета на Шерууд. Изпита чувството, че едва вчера е била тук, уговаряйки покупката на къщата в присъствието на Дейвид и Ники.

Тръсна глава и започна. Разказът й беше сбит и без заобиколки. Сподели с президента на банката колко зле се чувства след като в мазето им откриха тялото на Ходжис и изрази надеждата, че той ще помогне на разследването.

— Да помогна ли? — попита Шерууд. Беше се облегнал в коженото кресло, тикнал палци в джобчетата на жилетката си.

— Градската полиция не проявява интерес към случая — поясни Анджела. — Вие сте човекът с най-голям авторитет тук и ако ги побутнете, те с положителност ще се размърдат…

— Благодаря за доверието — усмихна се поласкано Шерууд. — Но мисля, че няма за какво да се тревожите. Ходжис не е станал жертва нито на сериен убиец, нито на случайно насилие…

— Откъде знаете? — учудено го погледна Анджела. — Нима ще ми кажете и името на убиеца?

— Не, за Бога — отвърна с известна нервност Шерууд. — Исках просто да ви успокоя… И да ви уверя, че в случая няма никакъв риск за вас и семейството ви.

— Много хора ли знаят кой е убил Ходжис? — попита Анджела, спомнила си теорията на Дейвид за вътрешно уреждане на сметките.

— Едва ли — поклати глава Шерууд. — Работата е там, че доктор Ходжис не беше обичан в този град и много хора му имаха зъб… Дори аз трудно се оправях с него… — Нервният му смях накара Анджела да си спомни за отказа на Ходжис да продаде на шефа на банката някакъв парцел, вклинен между неговите.

— Искате да ми кажете, че никой не се интересува от убиеца, просто защото никой не е обичал Ходжис — обобщи на глас тя.

— В общи линии да — кимна банкерът.

— Което означава, че става въпрос за организирано мълчание по случая, така ли?

— Не бих се изразил по този начин — поклати глава Шерууд. — Тук става въпрос за една малко особена ситуация: повечето хора считат, че справедливостта е възтържествувала и по тази причина не се интересуват дали някой ще бъде арестуван по обвинение в убийство.

— Аз обаче се интересувам — тръсна глава Анджела. — Убийството е било извършено в моя дом. Освен това вярвам, че времената на саморазправа са окончателно отминали…

— При нормални обстоятелства аз ще съм първият, който би се съгласил с вас — кимна Шерууд. — Уверявам ви, че не правя опити да оправдая този инцидент нито в морално, нито в юридическо отношение. Но Ходжис беше особен човек. Мисля, че ще е най-добре да си поговорите с доктор Кантор. Само той би могъл да ви даде идея за неприятностите, които този човек създаваше на всички около себе си. Може би едва тогава ще разберете за какво точно става въпрос…

Анджела подкара колата по обратния път към болницата. Чувстваше се напълно объркана. Не можеше да приеме съображенията на Шерууд, любопитството й по отношение на Ходжис продължаваше да се изостря. Но с Кантор не искаше да разговаря, особено след оплакването си от предния ден.

Влезе в болницата и се насочи към патологичната лаборатория, където се обработваха пробите. Оказа се, че пристига точно навреме — заложените сутринта проби бяха вече готови. Взе подноса със стъклените плочки и забърза към кабинета си.

В рамката на междинната врата я очакваше Уодли. Настроението му беше мрачно.

— Току-що те търсих по пейджъра — изръмжа той. — Къде беше, по дяволите?

— Наложи ми се да отскоча до банката — нервно отвърна Анджела и усети как краката й се подкосяват. Страхуваше се от ново гневно избухване на шефа си.

— Подобни визити обикновено се правят през обедната почивка! — изръмжа Уодли, поколеба се за миг, после се обърна и затръшна вратата след себе си.

От гърдите на Анджела се изтръгна въздишка на облекчение.

 

 

Шерууд остана зад бюрото си и направи опит да разсъждава. Все още не можеше да повярва, че тази Анджела Уилсън вдига толкова шум за Ходжис. Надяваше се, че няма да съжалява за нещата, които беше споделил с нея.

Ръката му колебливо се протегна към телефона. Реши, че ще е най-добре просто да предаде новината там, където беше необходимо.

Насреща вдигнаха още след първото позвъняване.

— Случи се нещо, за което трябва да бъдеш информиран — промърмори той. — Току-що имах посещение от новата ви колежка, която проявява прекомерен интерес към съдбата на доктор Ходжис…

 

 

Дейвид приключи с последния пациент за деня, продиктува няколко писма и забърза за вечерната си визитация в болницата. Опасявайки се от това, което може би ще завари, той неволно остави Мери-Ен Шилър за накрая.

Оказа се, че през деня температурата й беше започнала да се повишава и в момента беше малко над тридесет и осем. Дейвид беше сериозно обезпокоен, тъй като това беше станало въпреки терапията с антибиотици. Но още повече го тревожеше душевното й състояние.

Сутринта Мери-Ен беше сънлива и отпусната, а сега — направо апатична. Промяната беше съвсем очевидна. Очите й с мъка оставаха отворени за повече от минута, въпросите му сякаш изобщо не достигаха до съзнанието й. Ориентация по отношение на време и пространство липсваше, реагираше единствено на името си.

Дейвид я обърна на една страна и преслуша гърдите й. В стетоскопа прозвучаха такива хрипове, че в душата му нахлу паника. Симптомите на пневмония бяха повече от ясни. Историята на Джон Тарлоу се повтаряше!

Хукна към дежурната стая и се разпореди за спешна кръвна проба и снимка с портативния рентген. После прелисти болничния картон на Мери-Ен, но вътре нямаше нищо особено. Според бележките на дневните сестри, състоянието на пациентката през деня е било нормално.

От кръвната проба стана ясно, че клетките не реагират на настъпващата пневмония — също както беше при Тарлоу и Клебър. Рентгеновата снимка само потвърди страховете му — и в двата дроба се развиваха остри възпалителни процеси.

Позвъни на онколога доктор Мизлих, за да поиска мнението му. След скандалите с Кели не посмя да поиска консултация на място — нещо, което би било напълно естествено.

Доктор Мизлих не можеше да му бъде от помощ без да прегледа пациента. Той потвърди, че при последния преглед не е забелязал развитие в рака на матката, от който беше страдала Мери-Ен. Същевременно обаче отбеляза, че могат да се очакват разсейки, тъй като злокачественото заболяване е било открито на доста късен етап.

На вратата се появи една сестра, която с напрегнат глас съобщи, че пациентката е изпаднала в конвулсии.

Дейвид затръшна слушалката и хукна към болничната стая. Мери-Ен действително развиваше спазмен шок. Гърбът й беше извит като лък, ръцете и краката й ритмично се тресяха. За щастие системата й беше останала на мястото си и благодарение на нея Дейвид овладя шока с бързо администриране на съответните медикаменти. Но жената остана в коматозно състояние.

Дейвид се върна в дежурната стая и спешно се свърза с невролога на КМВ доктор Алън Причард. За щастие той също беше в болницата за своите визитации и откликна веднага. Нареди спешен скенер и обеща да отскочи до стационара при първия възможен момент.

Дейвид изпрати пациентката в рентгенологията, като нареди да я придружава една от дежурните сестри. Опасяваше се, че пристъпът може да се повтори. После отново се обади на онколога и поиска официален консулт. Повика и доктор Хаселбаум, специалистът по инфекциозни болести.

Даваше си сметка, че този консулт ще му навлече нови неприятности, но просто нямаше друг избор. Не би могъл да мисли за Кели и неговите заповеди, когато ставаше въпрос за човешки живот. А състоянието на Мери-Ен очевидно се влошаваше.

Съобщиха му, че има техническа възможност за цялостен скенер и той забърза към Рентгенологичното отделение. Присъедини се към дежурния невролог в момента, в който се появиха първите снимки. Седнал до доктор Кантор, той мълчаливо закова поглед в екрана на един от мониторите. Скоро му стана ясно, че в организма не се забелязват никакви следи от метастази. Изненадата му беше огромна, защото само преди пет минути беше готов да се закълне, че в случая става въпрос за бързо развиващ се злокачествен тумор.

— На този етап не мога да кажа защо е развила припадък — промърмори доктор Причард. — Той би могъл да се дължи на някоя микроемболия, но това е само предположение…

Онкологът също остана изненадан от резултатите на скенера.

— Може би става въпрос за някое дребно образувание, което машината пропуска — подхвърли той.

— Едва ли — поклати глава доктор Кантор. — Тази апаратура притежава изключителна разделителна способност. Ако тя не хваща туморното образувание, значи то е толкова дребно, че не би могло да предизвика конвулсивен припадък…

Единствено специалистът по инфекциозни болести беше в състояние да предложи нещо по-конкретно, но то не беше никак успокоително. Диагнозата на Дейвид за двойна бронхопневмония беше потвърдена, като причина за нея отново се оказа грам-отрицателен микроорганизъм, който силно наподобяваше бактериите, причинили пневмонията на Клебър и Тарлоу, но същевременно беше по-различна от тях. Според доктор Хаселбаум в случая ставаше въпрос за тежък септичен шок.

Пациентката беше изкарана от Рентгенологията и отпратена към Реанимацията. Дейвид настоя за максимално агресивна терапия, предоставяйки на консултантите да определят дозата и силата на антибиотиците, които трябваше да бъдат използвани. Поиска и анестезиолог, който да следи за дихателните проблеми на Мери-Ен. Междувременно нейното дишане беше станало толкова трудно, че се наложи употребата на респиратор.

С това спешните мерки за стабилизирането на пациентката приключиха, но Дейвид продължаваше да бъде замаян. За кой ли път си даде сметка, че неусетно се е ангажирал емоционално с всичките си пациенти, а най-вече с онези от тях, които имат ракови заболявания. Напусна реанимацията и се отби да погледне Джонатън, който, слава Богу, изглеждаше много добре.

— Имам само едно оплакване — направи гримаса пациентът. — Това легло си прави каквото иска. Когато натисна бутона за промяна на позицията, обикновено отказва да реагира. А след това го прави внезапно, напълно на своя глава…

— Ще повикам техниците да го прегледат — успокои го Дейвид.

Минути по-късно се отби в дежурната стая и спомена за проблема пред старшата нощна сестра Дора Максфийлд.

— Тези ортопедични кревати са големи боклуци — кимна с въздишка сестрата. — Но благодаря, че ми казахте. Веднага ще повикам техниците…

Най-сетне напусна болницата и яхна велосипеда си. След залез слънце температурата рязко спадна, но той беше доволен. Студът имаше терапевтичен ефект, особено по отношение на пламналата му глава.

У дома завари истинска лудница. Карълайн и Арни бяха дошли на гости на Ники и се гонеха из приземния етаж, следвани по петите от Ръсти, който очевидно харесваше ситуацията и я приветстваше със звънлив лай. Дейвид без колебание се включи в мелето, доволен да бъде в компанията на жизнени и здрави деца. Смехът им беше като балсам за наранената му душа. За известно време забрави всички проблеми, които беше оставил в болницата.

Накъде около седем се появи Анджела и му напомни, че трябва да закара Карълайн и Арни по домовете им. Той с готовност се съгласи, а Ники каза, че ще му прави компания. На връщане останаха само двамата и Дейвид изпита дълбоко чувство на задоволство. Винаги се беше наслаждавал на подобни мигове. Разговорът се завъртя около новия учител на Ники, после той уж между другото попита дали все още си спомня за тялото, което бяха открили в мазето.

— Отвреме — навреме — кимна Ники.

— И какво изпитваш?

— Мисля, че никога вече няма да сляза в това мазе…

— Разбирам те много добре — кимна Дейвид. — Снощи, като слязох за дърва, и аз се почувствах малко уплашен…

— Наистина ли?

— Аха — увери я с престорено мрачно изражение той. — Но имам един план, който може би ще реши проблема. Искаш ли да се включиш в него?

— Разбира се! — викна Ники. — Казвай!

— Само при едно условие — да запазиш всичко в тайна.

— Добре — обеща детето.

Дейвид започна да очертава плана си. Свърши точно когато колата влезе в алеята пред къщата.

— Е, какво ще кажеш? — попита той.

— Страхотно — беше оценката на Ники.

— Няма да забравиш, че е тайна, нали?

— Честен кръст!

Веднага след като се прибраха, Дейвид набра номера на интензивното отделение, за да получи информация за състоянието на Мери-Ен. След нещастието с предишните двама пациенти, той вече се съмняваше в компетентността на дежурните екипи, дори и на тези в реанимацията.

— В състоянието на госпожа Шилър няма промяна — съобщи му дежурната сестра в реанимацията, след което започна да изрежда точните показатели на клиничната картина, като не пропусна дори ритъма на кислородния апарат. Тази проява на професионализъм вдъхна оптимизъм на Дейвид, който изпусна дълбока въздишка на облекчение. Вече беше убеден, че за пациентката му се полагат най-добрите грижи.

Анджела поднесе вечерята в хола, упорито отказвайки да седне на кухненската маса. Тримата буквално се губеха около огромната маса, предназначена да обслужва петорно повече хора. Усилията на Анджела да внесе малко уют чрез няколко запалени свещи не дадоха търсения ефект. Ники се оплака, че е тъмно и почти не вижда какво яде.

Нахраниха се набързо, след което детето се залепи пред телевизора, за да се възползва от тридесетте минути, които си беше извоювало. Дейвид и Анджела останаха на масата.

— Няма ли да попиташ как мина денят ми? — не издържа Анджела.

— Разбира се, че ще те попитам — кимна той.

— Премина интересно — оживи се тя и му описа разговорите за Денис Ходжис, които беше провела с Пол Дарнъл и Бартън Шерууд. После призна, че предположението му вероятно ще се окаже правилно — май много хора в града знаят кой е убиецът на стария лекар.

— Благодаря — кимна Дейвид. — Но според мен допускаш грешка като разпитваш за Ходжис…

— Защо?

— По ред причини — въздъхна Дейвид. — На първо място защото и двамата си имаме достатъчно други проблеми. Но нима не ти минава през главата, че в даден момент може би разпитваш и самия убиец?

Анджела призна, че не е помислила за това. Дейвид отправи мълчалив поглед в огъня.

— Изглеждаш неспокоен — отбеляза тя. — Какво ти е?

— Още една от пациентките ми попадна в интензивното и се бори за живота си — отвърна с въздишка той.

— Съжалявам — промълви Анджела.

— Не мога да понеса мисълта, че съм изправен пред ново нещастие — прошепна със задавен от емоции глас Дейвид. — Правя всичко, което е по силите ми, но състоянието на тази жена продължава да се влошава. Страхувам се, че ще умре, точно като Клебър и Тарлоу. Не знам как да й помогна, започвам да се съмнявам в лекарските си способности.

Анджела заобиколи масата и го прегърна.

— Ти си чудесен лекар — прошепна тя. — Пациентите те обожават…

— Едва ли го правят когато умират — поклати глава той. — Когато седя на мястото, на което се е самоубил доктор Портланд, започвам да мисля, че зная защо го е направил…

— Не искам да слушам подобни приказки! — разтърси раменете му Анджела. — Пак ли си разговарял с Кевин Янсен?

— Не сме говори за Портланд — поклати глава Дейвид. — Той изведнъж изгуби интерес към тази тема…

— Потиснат ли си?

— Доста — призна той. — Но ще се оправя…

— Обещай, че ако не се оправиш, ще го споделиш с мен!

— Обещавам — усмихна се измъчено той.

— Какви са проблемите с новата пациентка? — попита Анджела и седна на стола редом с него.

— Там е работата, че не знам — призна съкрушено той. — Постъпи на лечение с изострен синузит, който бързо отстъпи пред антибиотиците. Но след това изведнъж, без никакви видими причини, разви пневмония. Първо стана изключително сънлива, после състоянието премина в апатия, а накрая получи и припадък… Свиках консилиум, прегледаха я невролог, онколог и специалист по инфекциозни болести. Никой не откри нищо…

— Което означава, че не бива да се самообвиняваш, нали? — погледна го Анджела.

— Няма начин — въздъхна той. — Аз съм нейният лекуващ лекар.

— Бих желала да ти помогна — погледна го състрадателно тя.

— Благодаря — докосна я по рамото той. — Ценя твоето съчувствие, защото зная, че си искрена. За съжаление не можеш да ми помогнеш. По-добре ми обясни защо проявяваш такъв интерес към смъртта на Ходжис…

— Защото не мога да я подмина просто ей така!

— Би могла да се окажеш в опасна ситуация — изгледа я предупредително той. — Не знаеш срещу кого се изправяш. Убиецът на Ходжис едва ли е доволен от любопитството, което проявяваш… Знае ли човек какво може да му мине през главата?

Анджела замълча, отправила поглед към съскащите в камината пънове. Искаше това убийство да бъде разкрито единствено заради сигурността на семейството си. Изобщо не беше помислила, че настойчивостта й може да доведе до намаляване на тази сигурност. Достатъчно й беше да затвори очи, за да си представи фосфоресциращите под луминола стени, рентгеновите снимки с фрактурите на трупа. И да признае, че Дейвид е прав — човек, способен на подобно насилие, не бива да бъде провокиран…