Робин Кук
Фатално лекарство (3)

ВТОРА ГЛАВА
Понеделник, 3 май

Харолд Трейнор завъртя между пръстите си махагоновото чукче със златен обков, което беше купил от „Шрийв Кръмп & Лоу“ — един от най-известните бижутерски магазини в Бостън. Стоеше изправен пред дългата заседателна маса в библиотеката на Общинска болница „Бартлет“, на крачка от специалната катедра, закупена за заседанията на управителния съвет. Върху нея лежаха акуратно подредените му записки, написани от секретарката му на машина още рано сутринта. Полираният плот на заседателната маса беше покрит с множество медицински консумативи, които трябваше да бъдат одобрени или отхвърлени от борда. Сред тях се открояваше големият макет на новия болничен паркинг.

Погледна часовника си. Беше точно шест следобед. Чукчето звучно падна върху специалния гонг. Точността и вниманието към детайлите бяха неща, които Трейнор високо ценеше.

— Откривам заседанието на Изпълнителния комитет на Общинска болница „Бартлет“ — обяви с официален тон той. Беше облечен в най-хубавия си костюм на райета, обувките му блестяха без нито едно петънце. Чувстваше се ощетен от съдбата поради ниският си ръст — някъде около метър и седемдесет, но компенсираше това с изправена стойка и безупречна прическа на все още тъмната, но вече доста оредяла коса.

Отделяше голямо внимание на подготовката за заседанията на болничния борд — както по отношение на дневния ред, така и на външния си вид. Днес се беше върнал от Монпелие и веднага хлътна в банята за кратък душ и козметични процедури. Изобщо не се отби в кантората, в която вършеше основната си дейност. По принцип Харолд Трейнор беше адвокат по сделки с недвижими имоти и данъчни оценки. Отделно от това имаше дялово участие в няколко търговски обекта, действащи на територията на града.

Край масата бяха заели места другите редовни участници в тези заседания: вицепрезидентът Бартън Шерууд, главният изпълнителен директор Хелън Бийтън, заместникът й и главен лекар на болницата Майкъл Колдуел, главният счетоводител Ричард Арнсъурт, секретарят Клайд Робсън и и.д. административния директор доктор Дилбърт Кантор.

Стриктно придържайки се към парламентарните процедури, описани в „Заседателните правила на Робъртс“, закупени веднага след като го бяха избрали на този пост, Трейнор се обърна към Клайд Робсън с молбата да прочете точките от дневния ред.

Дневният ред беше одобрен чрез гласуване и той се прокашля, за да привлече вниманието на присъстващите. Предстоеше му да прочете месечния доклад. Очите на всички бяха извърнати към него, с изключение на Кантор, който както винаги беше забил поглед в ноктите си.

— Управата на Общинска болница „Бартлет“ е изправена пред големи предизвикателства — започна Трейнор. — В качеството си на референтен център ние споделихме част от проблемите на по-малките общински болници, но не всички. За да оцелеем в тези трудни дни, ще се наложи да работим още по-упорито…

Но в мрака има и проблясъци. Повечето от вас несъмнено са информирани, че миналата седмица почина Уилям Шапиро, един от нашите най-уважавани пациенти и личен мой приятел. Причината за смъртта му е пневмония, появила след операция на колянната става. Сърцето ми се свива от болка поради тази преждевременна загуба. Същевременно обаче имам удоволствието да ви съобщя, че господин Шапиро е определил болницата като единствен бенефициент на своята застраховка живот, която възлиза на три милиона долара.

Край масата се разнесе одобрителен шепот и Трейнор вдигна ръка:

— Този благотворителен жест ни идва точно навреме — продължи той. — С помощта на споменатата сума ще покрием текущите си задължения, макар и само за известно време. Лошата новина е, че лихвата върху държавните ценни книжа, в които сме вложили основните средства на болницата, продължава да пада и е далеч от планираното в началото на годината ниво.

Очите му се забиха в лицето на Шерууд, който нервно поглади мустачките си. — фондът трябва да бъде стимулиран и за тази цел се налага да използваме значителна част от дарението на господин Шапиро.

— Грешката не беше моя — нервно промърмори Шерууд. — Бях принуден да премина на краткосрочна лихва, за да оптимизирам постъпленията. Това беше един неизбежен риск.

— Според председателя на това събрание, обясненията на Бартън Шерууд са крайно оскъдни! — отсече с хладен глас Трейнор.

Шерууд понечи да възрази, после поклати глава и запази мълчание.

Трейнор сведе глава към записките си. Не обичаше да го прекъсват, това винаги пораждаше раздразнението му.

— В момента, благодарение завещанието на господин Шапиро, дебатът относно свитите постъпления не е фатален — продължи след известно време той. — Но пред нас стои друг проблем — да не допускаме външни хора до не особено благоприятните ни финансови резултати. Не можем да си позволим по-нататъшно обезценяване на акциите, трябва да замразим и някои от бъдещите си проекти — по-специално този за строителството на покрития паркинг. В тази връзка предлагам на главния изпълнителен директор Хелън Бийтън временни мерки за осигуряване безопасността на нашите служителки, по-специално — инсталирането на допълнително осветление в задната част на болничния комплекс, където бяха извършени неотдавнашните нападения срещу някои от тях.

Трейнор замълча и огледа масата. Според „Заседателните правила“ това предложение трябваше да бъде подложено на дебат и гласуване, но никой от присъстващите не проявяваше желание да вземе думата.

— Последната точка от дневния ред се отнася до доктор Денис Ходжис — продължи след паузата Трейнор. — Както знаем, доктор Ходжис изчезна в края на март. Тази седмица се срещнах и разговарях с началника на полицията Уейн Робъртсън, от когото научих, че полицията няма напредък в разследването. Липсват доказателства за извършено престъпление, макар че според личното мнение на господин Робъртсън нашият бивш колега вероятно вече не е между живите…

— Аз пък мисля, че нищо му няма — обади се доктор Кантор. — Познавам много добре тоя дърт мръсник. В момента вероятно се припича някъде по плажовете на Флорида и умира от смях като си представя бюрократичната бъркотия в която ни е натикал!

— Тишина, моля! — повиши глас Трейнор и удари с чукчето. — В тази зала трябва да има ред!

Отегченото изражение на Кантор се смени от ядно стъписване, но той запази мълчание. Трейнор го възнагради с хладен поглед и продължи:

— Независимо от личното ни отношение към доктор Ходжис, ние трябва да признаем заслугите му за тази болница. Ако не беше той, днес нямаше да бъдем най-големият регионален център, а една от многото забутани провинциални болници в щата. По тази причина не можем да бъдем безразлични към съдбата му.

Искам да уведомя изпълнителния комитет, че съпругата на доктор Ходжис, която от години не живее с него, е взела решение за продажба на къщата им тук, в Бартлет. Както може би ви е известно, от няколко години насам госпожа Ходжис живее в родния си Бостън. След обстоен разговор с шерифа Робъртсън тя е решила да прекъсне всичко, което я свързва с Бартлет. Споменавам всичко това с мисълта, че някъде в обозримото бъдеще бордът ще стигне до решението да окачи мемориална плоча на доктор Ходжис, с оглед огромните му заслуги за развитието и утвърждаването на нашата болница като голям регионален център…

С това изказването на Трейнор приключи и преди да напусне катедрата, той акуратно събра записките си. Идваше редът на Хелън Бийтън за редовния месечен рапорт по текущите проблеми на болницата. Бийтън бутна стола назад и се изправи. Беше жена на около четиридесет години с късо подстригана червеникава коса. Широкото й лице удивително приличаше на лицето на Трейнор. Облеклото й се състоеше от строго костюмче в тъмносин цвят, украсено с копринено шалче около шията.

— През изминалия месец се срещнах и разговарях с представители на различни граждански организации в града — започна тя. — Основната цел на тези разговори беше набирането на допълнителни средства за бюджета на болницата. С известна изненада установих, че повечето хора нямат представа за нашите проблеми, въпреки непрекъснатото им присъствие в местните медии. По време на тези срещи се опитах да подчертая важното място на болницата в икономиката на града и околните населени места. Дадох ясно да се разбере, че евентуалното затваряне на медицинския център ще се отрази пряко върху деловата активност на всички. В крайна сметка именно ние сме най-големият работодател в региона, а може би и в целия щат. Напомних, че даренията за медицински цели са освободени от всякакви данъци и именно от тях зависи както бъдещето на болницата, така и просперитета на региона…

Бийтън направи пауза и прелисти бележките си. Откри някакви графики и ги вдигна пред себе си.

— Това, което виждате, е свързано с лошите новини. Приемът през април се е увеличил с 12 процента над прогнозите. Дневните ни разходи са нараснали с 8 процента в сравнение с март, а престоят на пациентите — с шест. Убедена съм, че това е намерило място в доклада на нашия главен счетоводител Ричард Арнсуърт…

И накрая, наблюдава се трайна тенденция към снижаване на приходите от Спешното отделение, които, както всички знаем, зависят пряко от договора, подписан между болницата и КМВ. фондът продължава да оспорва значителна част от разходите, направени за пациенти на СО, твърдейки, че те са нарушили условията по личните си здравни осигуровки.

— Но за това не е виновна болницата, дявол да го вземе! — избухна доктор Кантор.

— КМВ не се интересува кой е виновен — отвърна Бийтън. — Ние бяхме принудени да представим сметките за лечение на самите пациенти и това предизвика силно негативна реакция от тяхна страна. Голяма част от тях отказаха да платят и ни препоръчаха да се обърнем към КМВ.

— Здравеопазването се превръща в истински кошмар! — простена Шерууд.

— Кажете това на политиците във Вашингтон! — мрачно го посъветва Бийтън.

— Без отклонения, моля! — обади се Трейнор.

Бийтън сведе очи към записките си и продължи:

— Качествените показатели за април са в нормалните си параметри. В сравнение с март инцидентите са намалели, липсват сведения за проявена професионална небрежност.

— Този свят е пълен с чудеса! — саркастично промърмори доктор Кантор.

— За съжаление през отчетния период се наблюдава рязко засилване на профсъюзната активност — продължи Бийтън.

— Тя засяга главно нашите служители в хранителния сектор и поддръжката. Излишно е да споменавам, че обединяването на тези служители в професионални сдружения ще доведе до нови финансови искания от тяхна страна.

— Кризите нямат край — въздъхна Шерууд.

— Две от болничните отделения продължават да ни носят стабилни загуби — продължи директорката. — Това са интензивната част на акушерогинекологията и линейният ускорител.

— Това ме подсеща за един въпрос — вдигна ръка Трейнор, явно решил, че привилегията да прекъсва изказванията върви заедно с председателството. — Какво стана със старата кобалтова апаратура, която заменихме с линейния ускорител? Имаме ли резултат от допитването до щатската лицензионна комисия, или от комисията за използване на радиоактивни материали?

— Няма — поклати глава Бийтън. — Информирахме ги за намеренията си да продадем апаратурата на една държавна болница в Парагвай, но отговор няма.

— Не искам да навлизаме в бюрократични спорове за тази машина — предупредително я изгледа Трейнор.

Бийтън кимна и разгърна последната страница от бележника си.

— Страхувам се, че получих и допълнителни лоши новини — мрачно въздъхна тя. — Снощи е имало ново нападение на паркинга…

— Какво? — подскочи Трейнор. — Защо не съм информиран за това?

— Едва тази сутрин научих — отвърна Бийтън. — Веднага ви позвъних, но не успях да ви хвана. Оставих послание да ми се обадите, но вие не го сторихте…

— Цял ден бях в Монпелие — поясни Трейнор и поклати глава: — Господи, крайно време е да прекратим тези нападения! Отразяват се зле на репутацията ни и дори не ми се иска да мисля какво биха казали от КМВ по този въпрос!

— Покритият паркинг е от жизнено значение за нас — погледна го право в очите Бийтън.

— Той ще почака докато си оправим финансите — поклати глава председателят. — Но допълнителното осветление трябва да се монтира веднага!

Трейнор тежко се отпусна в стола и издуха въздуха през устата си.

— Господи, ежедневните проблеми на една болница могат да съсипят и далеч по-здрав човек от мен — простена той. — Защо ли се набутах във всичко това? — Придърпа дневния ред и помоли главния счетоводител да изнесе доклада си.

Арнсуърт стана на крака. Беше сух тип с очила, който имаше дразнещия навик да говори изключително тихо. Започна с преглед на балансовия отчет, копие от който имаше пред всички участници в съвещанието.

— Най-характерното за отчетния период е, че разходите значително превишават приходите, които получаваме от КМВ. Това е особено видно след удължения престой на болните със здравна осигуровка в болницата. Губим пари и от пациентите, които ползват услугите на „Медикеър“, да не говорим за онези, които нямат никакви осигуровки. Процентът на пациентите, които плащат кеш, е толкова незначителен, че не можем да покрием дори текущите си разходи.

В резултат на създалата се ситуация финансовото състояние на болницата рязко се влоши. В тази връзка препоръчвам на ръководството да преминем на 30-дневни финансови разчети, вместо досегашните 6-месечни такива.

— Вече сме се погрижили за това — обади се Шерууд.

Арнсуърт седна на мястото си, а Трейнор подложи доклада му на гласуване. Участниците в съвещанието го одобриха с пълно единодушие и председателят направи знак на доктор Кантор, който трябваше да прочете отчета за работата на медицинския персонал.

Докторът се изправи и опря длани върху полирания плот на масата. Беше едър мъж с леко подпухнали черти, който, за разлика от предишните оратори, не използваше записки.

— През отчетния период има само едно-две неща за отбелязване — небрежно започна той. Трейнор хвърли кос поглед към Бийтън и намръщено поклати глава. Никак не харесваше небрежното поведение на Кантор по време на тези месечни заседания.

— Анестезиолозите са готови за война — обяви главният лекар. — Но това е в реда на нещата, тъй като вече ги информирахме, че отделението им преминава под ръководството на управителния съвет и те ще трябва да се задоволяват само със заплатата си. Знам какво им е, защото изпаднах в същото положение при управлението на доктор Ходжис…

— Мислиш ли, че ще се обърнат към съда? — попита Бийтън.

— Разбира се.

— Нека ни съдят колкото щат — раздразнено изръмжа Трейнор. — Вече имаме прецедент с патологията и рентгенологията. Но няма да им позволя да работят за себе си в момент, в който болницата преживява тежки финансови дни!

— Избраха си нов шеф на дружеството — добави Кантор. — Доктор Питър Чоу.

— Това означава ли допълнителни проблеми за нас? — сбърчи вежди Трейнор.

— Съмнявам се. Чоу изобщо не искаше да заема този пост…

— Ще се срещна с него — обеща Бийтън.

— Последната новина, свързана с медицинския персонал, е малко неочаквана — приключи с доклада си Кантор. — През целия месец М.Д.91 не е близнал нито капка!

— Въпреки това да остане на изпитателен срок! — отсече Трейнор. — Не искам нови издънки!

Кантор кимна и седна на мястото си.

Трейнор попита дали има въпроси, после предложи да гласуват закриване на съвещанието. Огледа гората от вдигнати ръце около масата и удари с чукчето си по гонга.

След минута остана единствено в компанията на Бийтън, тъй като другите побързаха да се изнижат навън и да се насочат към „Айрън Хорс“. Изчака стъпките им да заглъхнат по коридора, заобиколи масата и нежно я взе в прегръдките си.

Хванати за ръце, двамата забързаха към кожения диван в кабинета му. Там се любеха вече от година, без да се събличат и без да палят осветлението.

— Мисля, че нещата се развиват нормално — промърмори Трейнор след като свършиха.

— Прав си — кимна Бийтън, включи лампите и пристъпи към стенното огледало. — Особено ми хареса начина, по който се справи с проблема за паркинга. Успя да избегнеш куп безполезни дебати…

— Благодаря — доволно се усмихна Трейнор.

— Но финансовото ни състояние наистина ме тревожи — добави Бийтън, докато полагаше тънък слой червило върху устните си. — Длъжни сме да направим всичко възможно поне да не бъдем на загуба!

— Аха — кимна Трейнор. — Понякога много ми се иска да извия няколко вратове в шибания КМВ. Там наистина са убедени, че тъй наречената „контролирана конкуренция“ ще оправи нещата! А аз мисля, че тя е най-краткият път към банкрута, поне за нас.

— Всички болници преживяват трудности — въздъхна Бийтън. — Не трябва да забравяме това, макар че то едва ли може да ни послужи като утеха…

— Мислиш ли, че имаме шанс да променим някои клаузи от договора с КМВ? — попита Трейнор.

— Изключено! — изсмя му се право в лицето тя.

— Ох, не знам какво ще правим! — простена Трейнор. — Продължаваме да губим пари, въпреки плана ДСР, който предложи Кантор…

Бийтън весело се разсмя.

— Май ще се наложи да променим това съкращение, защото поне на мен ми навява доста нецензурни мисли… Вместо „драстично снижение на разходите“ бихме могли да го наречем ДОР — драстично ограничение на разходите…

— На мен пък ми харесва десере — засмя се и Трейнор. — Това ми напомня на какво приличаме след като приехме условията на онези гадняри!

Бийтън придърпа един стол и седна срещу него.

— Ние с Колдуел имаме една идея, която може би ще ни измъкне от дупката — обяви тя.

— Не е ли по-добре да тръгваме за „Айрън Хорс“? — притесни се Трейнор. — Ще започнат да ни одумват. В това градче всичко се вижда…

— Ще ти отнема само минутка — обеща Бийтън. — Ние с Колдуел си зададохме въпроса защо независимите консултанти, на които платихме куп пари, изкараха разходите ни толкова ниски. И бързо открихме отговора — защото им предоставихме статистическите данни по хоспитализацията, които получихме директно от КМВ. Никой не обърна внимание на факта, че тези данни са базирани на разходите в тяхната собствена болница в Рутланд…

— Подозираш, че КМВ са ни пробутали фалшиви цифри? — присви очи Трейнор.

— Не. Но когато работят със собствени болници, здравноосигурителните фондове поощряват своите лекари към максимално ограничаване на хоспитализацията. Това е нещо, за което обществеността няма никаква представа, но е проверен факт.

— А как ги поощряват? — попита Трейнор. — С премии?

— Точно така — кимна Бийтън. — Подкуп под формата на премия. Колкото по-малко пациенти хоспитализира отделният доктор, толкова по-големи премии получава. Системата е страхотно ефективна и ние с Колдуел сме на мнение, че можем да я приложим и в нашата болница. Единственият проблем е, че ще ни трябва някакъв начален капитал… Но пуснем ли я в действие, парите бързо ще бъдат възстановени.

— Това ми звучи много добре — ентусиазира се Трейнор. — Ако го комбинираме с ДСР, можем и да закърпим положението!

— Ще уредя среща с Чарлс Кели и ще обсъдим идеята — рече Бийтън, облече палтото си и тръгна към изхода. В коридора се спря да го изчака и добави: — Надявам се, че няма да получим сертификат за открити операции на сърцето. Трябва на всяка цена да накараме КМВ да изпраща тези пациенти в някоя от бостънските болници.

— Подкрепям идеята ти напълно — кимна Трейнор и отвори вратата, която водеше към паркинга. — Това беше една от причините за днешното ми пътуване до Монпелие. Организирах някои задкулисни игри, които се надявам да ни помогнат при негативната реклама…

— Гледай да свършиш работа, защото ако получим лиценз ни чакат огромни разходи! — предупредително рече Бийтън.

Скоро спряха пред колите си, паркирани една до друга. Трейнор огледа паркинга, като задържа поглед на линията дървета, разделящи го на горна и долна част.

— Тук наистина е много тъмно — подвикна към Бийтън той. — Трябва час по-скоро да монтираме проклетото осветление!

— Ще се погрижа — обеща тя.

— Мамка му! — изруга Трейнор. — Не ни стигат другите грижи, ами трябва да мислим и за някакъв шибан изнасилвач! Какво по-точно е станало снощи?

— Някъде около полунощ е била нападната Марджъри Клебър, една от доброволките…

— Учителката ли? — вдигна вежди Трейнор.

— Да. Жената много ни помагаше, но напоследък беше все болна…

— Нападателят?

— Същото описание: мъж около метър и осемдесет със скиорска маска на лицето. Според госпожа Клебър е носел и белезници…

— Как е успяла да се отърве? — полюбопитства Трейнор.

— Извадила е късмет, че нощният пазач е бил наблизо, току-що започнал обиколката си.

— Може би трябва да увеличим охраната — промърмори Трейнор.

— Това струва пари — напомни му Бийтън.

— Тогава ще поговоря с Уейн Робъртсън за евентуална помощ от страна на полицията.

— Вече съм го направила. Но той отказа, защото не разполага с достатъчно хора, които да обикалят тук всяка нощ.

— Питам се дали Ходжис наистина е знаел самоличността на нападателя — промърмори Трейнор.

— Нима свързваш този факт с неговото изчезване? — обърна се да го погледне Бийтън.

— Не съм мислил за това — призна Трейнор и сви рамене: — Но той имаше голяма уста и това е напълно възможно…

— Подобна възможност ме плаши — потръпна Бийтън.

— Естествено, че ще те плаши. Затова гледай да ме информираш навреме. Тези инциденти могат да повлияят зле на репутацията на болницата. Освен това не обичам изненади по време на заседанията на борда…

— Извинявам се, но наистина не успях да те открия — отвърна Бийтън. — За в бъдеще ще гледам да няма подобни пропуски.

— Добре, ще се видим в „Айрън Хорс“ — кимна Трейнор, седна зад кормилото и запали мотора.