Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Целувката (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Widow’s Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 70 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2008)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2008)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Ирис“, 2001

История

  1. — Добавяне

6.

— Магистър Хауърд, ще бъдете ли така добър да освободите момичетата от уроците им? Нуждая се от съвета ви. — Гуинивър стоеше на прага на малката стая, в която се провеждаха часовете.

Магистърът вдигна глава от книгата си.

— Но разбира се, милейди! Винаги съм на ваше разположение.

Гуинивър кимна.

— Да, магистре, с вашите знания, с вашия ум! В момента се нуждая и от двете. — Тя се усмихна на Пен, която седеше срещу учителя си. — Много хубава кърпичка имаш, Пен. Не си спомням да съм я виждала.

Бузите на момичето пламнаха и то посегна към кърпата, която беше прикрепило с игли към ръкава си.

— Подарък ми е, мамо. Подарък за рождения ми ден от Робин.

— Много хубав подарък — кимна одобрително Гуинивър. — Момчето явно разбира от цветове.

Бузите на Пен пламнаха още по-силно, но тя не избегна нежния поглед на майка си.

— Пипа твърди, че си се скарала с Робин, мила — продължи Гуинивър. — Тъй като скоро ще стане време за обяд, може би трябва да поговорим за това, защото Робин и баща му ще обядват с нас.

— Пак ли си ги поканила, мамо? — извика развълнувано Пен и скочи. — Вчера аз бях виновницата. Поканих ги, защото нямах представа за какво са дошли. Но не искам никога вече да говоря с тях.

Магистър Хауърд се надигна с усилие иззад писалището си и излезе от стаята с книга под мишница.

Гуинивър посегна с отсъстващ вид към ножчето, с което магистърът точеше перата си, и започна да остри гъшето перо, оставено до мастилницата.

— Ситуацията наистина е сложна, детето ми. Но трябва да съблюдаваме правилата на приличието, не на последно място и за да изпълним по-добре целта си.

— Защо са дошли да искат земя, която е наша? — попита разгорещено Пен.

— Защото смятат, че принадлежи на тях — отговори спокойно майката.

— Но това не е вярно!

Гуинивър улови в тона на момичето внезапното колебание, незададения въпрос и обясни внимателно:

— Въпросът е спорен. Когато ми завеща земята си, първият ми съпруг вярваше, че има право да го стори. Аз също бях убедена в това и още съм, но не съм в състояние да открия убедително доказателство за правотата си. Обаче не виждам причина да се откажа без борба от земята, която ми носи добри доходи, само защото лорд Хю се появява от нищото и я иска за себе си.

— Но нали земята е наша?

Гуинивър отговори предпазливо:

— Виж, мила, както стоят сега нещата, не виждам възможност да докажа чия е… все още я търся.

Пен стана и кафявите й очи заблестяха. И двете ми дъщери са наследили очите на баща си, каза си Гуинивър, отново обзета от старата тъга.

— Защо тогава просто не им я дадеш, мамо? Ти имаш предостатъчно земя.

— Защо да им я дам, Пен? Само защото са дошли пред портите ми със сигнал на тромпети и тежки оръжия? Защо да се покоря и да им дам нещо, което е колкото тяхно, толкова и мое?

Пен прехапа долната си устна и Гуинивър разбра, че момичето й отдавна е размишлявало върху този въпрос.

— Магистър Хауърд познава отлично законите — проговори най-после Пен.

— Да, той ме е научил на всичко, което знам.

— Според мен не е трябвало да го прави — каза изведнъж Пен, ритна столчето си и се втурна навън, като неволно бутна майка си, застанала неподвижно до масата.

Гуинивър остави ножчето на масата. Не можеше да се сърди на Пен. Детето беше само десетгодишно, но беше видяло много неща за годините си. За разлика от Пипа Пен знаеше в какъв ад беше живяла майка й със Стивън Малори. Защото тя беше предпочитаната жертва на Стивън, докато Пипа все успяваше да му се изплъзне. За да защити дъщеря си, Гуинивър жертваше себе си и Пен нямаше как да не го забележи — макар че майката се стараеше да го скрие.

Сигурно Пен беше стигнала до заключението, че ако майка й се беше покорила на лорд Малори, лошите неща нямаше да се случат. Тя очакваше от майка си да се държи като всички други жени.

Гуинивър въздъхна. Тя сама си бе избрала Стивън Малори за четвърти съпруг. Отговорността за този избор беше само нейна. Как не можа да прозре що за човек е той — тогава никога не би приела ухажването му.

Но сега Малори Хол принадлежеше на нея — най-после. С времето Пен щеше да проумее, че жената също може да отговаря за живота си.

В следващия момент обаче тя се запита как дори за една минута бе могла да забрави, че беше на път да загуби всичко, към което се беше стремила. Че дъщерите й щяха да загубят майка си, че щяха да ги обезнаследят и коронният съвет да им определи настойници. За да избегне тази участ, тя трябваше да действа решително. Каква цена за учеността, решителността и волята да се грижи сама за себе си… Хю дьо Босер щеше да получи желаната земя, все едно по какъв начин. Но тя щеше да се бори, беше длъжна да се бори. Щеше да намери начин да прокара законното си право. Ако съдът въпреки това му присъдеше земята, това щеше да бъде чиста кражба — и знанието, че е спечелил имота си по незаконен начин, щеше да вгорчи в значителна степен триумфа му.

 

— Този лорд Хю и хората му душат навсякъде и задават въпроси, милейди — оплака се Тили, когато Гуинивър влезе в спалнята си.

— Нали ти казах, че са дошли затова. — Гуинивър отля малко ечемичена каша от купата в плоска чиния. — Ти просто трябва да им кажеш истината, Тили. — Тя потопи в чинията тънка кърпичка, после покри с нея страните си. Кашичката беше хладна, освежителна и опъваше кожата.

— Добре — промърмори Тили и се наведе още по-ниско над работата си.

— Има ли нещо? — попита Гуинивър, която потупваше с кърпата кожата под очите си, и се обърна към камериерката си. Днес Тили не излъчваше обичайното спокойствие.

Вярната й прислужница поклати глава и промърмори:

— Не знам какво ще правим с тази Пипа…

— Ах, Пипа! — Гуинивър кимна с разбиране. — Превърза ли ръката й?

— Направих компрес с живовляк и го стегнах здраво. Ако знам, че ще има някаква полза, готова съм да изгоря раната й, за да я науча, че трябва да стои далече от кучетата.

— Не вярвам, че би прибягнала до подобна мярка — отговори с усмивка Гуинивър, остави кърпата в чинията, застана пред огледалото и огледа лицето си. Остана с впечатление, че под очите й има торбички, а кожата й е загубила свежестта си. При тези обстоятелства не е чудно, че изглеждам зле, каза си тя.

Изправи се и несъзнателно въздъхна. Имаше само един начин да спаси себе си и момичетата, но той беше толкова отчаян, че можеше да го остави само като последна възможност.

Часовникът на параклиса удари за обяд и Гуинивър се запъти към вратата.

— След обяда имам работа с магистър Хауърд, затова ти ще се погрижиш за Пипа. Накарай я да се упражнява в бродерия. Не й позволявай да лудува, защото ръката й може да се възпали.

— О, ако я накарам да седи мирно, тя ще побеснее — възрази Тили.

— Ти знаеш как да я убедиш — Гуинивър излезе усмихната, но щом вратата се затвори зад гърба й, лицето й отново помрачил. Тили изглеждаше напълно променена и причината не беше само в тревогата й за Пипа, защото тя беше свикнала да не приема твърде трагично дребните произшествия с децата. Дали унинието й имаше нещо общо с Хю и разследването му? Естествено слугите й бяха обезпокоени от нахълтването на непознатите и неоспоримо заплашителното им присъствие. Разследването, което провеждаше лорд Хю, не можеше да не предизвика страх и ужас. В мислите си все още при тревогите си, Гуинивър се усмихна принудено, когато завари Хю и Робин в залата. Робин се поклони със съвършена учтивост, а Хю отстъпи настрана, за да я пропусне да влезе първа в малката трапезария.

— Кърпата, която си подарил на Пен за рождения ден, е наистина чудесна, Робин — похвали го Гуинивър. — Цветовете са толкова ярки.

Робин се изчерви.

— Надявам се да й хареса, мадам.

— Преди няколко минути я видях и тя беше с твоята кърпичка.

Гуинивър отвори вратата към малката семейна трапезария в задния край на голямата зала. Помещението беше овално, с махагонова ламперия и голям еркерен прозорец към градината. Хю вдигна глава към великолепния касетиран таван, чиито отделни полета бяха изрисувани с цветя в наситени, блестящи цветове. Стивън Малори може да е бил чудовище, но явно е бил любител на изкуството — ако украсата не изразяваше вкуса на вдовицата му, което беше по-вероятно.

Той погледна в тесния й, прав гръб, докато тя вървеше пред него с развени кадифени поли. За първи път забеляза прекрасната й шия и изведнъж я видя върху дръвника на палача от Тауър Хил… Видя го да вдига секирата си… Пот изби на челото му и той затвори очи, за да прогони ужасното видение.

Пен и Пипа вече чакаха край столовете си до масата. С тях бяха магистърът, домашният свещеник мастър Грайс и мастър Кроудър, който винаги се хранеше със семейството.

Пен не погледна Робин, но бузките й се обагриха в лека руменина. Тя хвърли страхлив поглед към майка си, склонна да й се довери, но не пред другите. Гуинивър я дари с окуражително кимване, след което позата на Пен стана много по-непринудена.

Пипа размаха превързаната си ръка и оповести важно-важно:

— Я виж какво ми се случи, момче Робин! Едно куче искаше да ме ухапе и татко ти ме заля с вода.

— Имах основателна причина да го сторя — отбеляза сухо Хю. — И явно не ти е навредило. Боли ли те ръката?

Смръщила чело, Пипа прегледа въпросната част от тялото си, сякаш не знаеше отговора.

— Съвсем малко, но според мен е така, защото Тили я е стегнала много здраво.

— Днес следобед ще останеш при Тили и няма да лудуваш — нареди строго Гуинивър, застанала зад резбования стол начело на дългата трапеза. Тя любезно покани Хю да заеме мястото до нея. — А ти, Робин, ще седнеш вляво от Пен. Мастър Грайс, нека изслушаме молитвата.

Според Хю молитвата трая твърде дълго, но от друга страна му даде време да размисли и да стигне до заключението, че съдбата на Гуинивър не беше в неговите ръце. Ако беше виновна за смъртта на Стивън Малори, трябваше да си плати. Законът, който бе използвала за собствените си цели, беше меч с две остриета.

Пен погледна крадешком към Робин, който след безкрайната молитва зае място вляво от нея.

— Още ли сте скарани? — попита заинтересовано Пипа. — И за какво се скарахте?

— То няма нищо общо с теб — скастри я сърдито Пен.

— Точно така — подкрепи я Робин, за да подчертае единството си с Пен. Той погледна съседката си с колеблива усмивка, тя му отговори плахо и подръпна ръкава си, за да привлече вниманието му към ярките цветове на кърпичката, подсилени още повече от влизащите през отворения прозорец слънчеви лъчи.

— Освен това вече всичко е приключено — намеси се предупредително Гуинивър, като видя, че Пипа е отворила устата си да протестира. — Мастър Кроудър, предлагам да отворим бутилка бургундско в чест на нашите гости.

— Съжалявам, но ще откажа виното, милейди — отговори учтиво Хю. — Имам нужда от ясна глава.

Гуинивър си припомни странното поведение на Тили и се обърна изцяло към него. По устните й пробяга усмивка, очите й бяха пълни с подигравка.

— Естествено човек трябва да бъде с ясна глава, когато разпитва кухненски прислужници и слугинчета… аз обаче ще пия, мастър Кроудър. Днес аз също се нуждая от ясна глава и намирам, че глътка вино само ще изостри ума ми.

Въздухът сякаш се нажежи. Пен и Робин се спогледаха страхливо. Лицето на Хю потръпна.

— Всеки човек е различен, мадам. И трябва да бъдем благодарни за това, не мислите ли и вие? — Той вдигна многозначително едната си вежда.

— Естествено това прави живота по-интересен — кимна Гуинивър и посегна към салфетката си. Когато се появиха слугите, за да напълнят чашите и да поднесат яденето, напрежението се разсея. Обядът беше по-обикновен в сравнение със снощната вечеря, но все пак броят на ястията беше значителен.

— Е, кого ще разпитвате днес, милорд? — осведоми се тихо Гуинивър. Въпросът беше зададен със светска учтивост, зад която прозираше язвителност. Тя отпи от виното си и му се усмихна.

— Никого няма да разпитвам — поправи я той и сложи в чинията си няколко парчета агнешко. — Искам да поговоря с няколко души. Вече проведох разговор с камериерката ви, но бих искал да го повторя. — Той я наблюдаваше, търсейки признаци на бдителност, на неловкост — но изражението й не издаваше нищо такова.

Значи бе разпитвал Тили. И въпросите му я бяха уплашили. Леко подигравателната усмивка остана на лицето на Гуинивър, макар че мислите й се надпреварваха. При падането на Стивън Тили беше в другото крило на къщата. Тя нямаше нищо общо със случилото се онази вечер и не можеше да каже нищо, което би било от значение за разследването на лорд Хю. Тили вярваше, че господарката й е била в гардеробната си, тъй като я бе видяла да излиза оттам. Никой не знаеше, че глезенът на Гуинивър бе препречил пътя на връхлитащия върху нея мъж.

Но дали го беше направила нарочно? Този въпрос я преследваше от много време. И все още не беше намерила точния отговор.

Хю продължи:

— Ако има възможност, с удоволствие бих разговарял и с мастър Кроудър. — Той хвърли поглед към управителя, който шумно сърбаше супата си, и попита с по-висок глас: — Ще ми отделите ли няколко минути, мастър Кроудър?

Кроудър остани лъжицата и се обърна към госта. Очите му святкаха бдително.

— Не виждам с какво бих могъл да ви бъда от помощ, милорд.

— Да, да, знам — отвърна хладно Хю. — И магистърът също. Вероятно в късния следобед ще бъдете свободен, магистър Хауърд?

— Имам работа с милейди — отговори ученият мъж и кафявите очи светнаха остро и пренебрежително от тясното, интелигентно лице. — Когато свършим, ще бъда на ваше разположение.

— Тогава след вечерната служба — отговори му Хю с дружелюбна усмивка. — Ако лейди Гуинивър няма нищо против.

Гуинивър кимна и усетила страхливия поглед на Пен, се обърна към детето си, докато отговаряше на госта.

— Вие имате пълномощия от краля, милорд — не аз.

— Абсолютно сте права — кимна с усмивка Хю.

— Какво означава да имаш пълномощия от краля? — попита с искрящи очи Пипа, докато сестра й не сваляше поглед от лицето на майка им.

Гуинивър се поколеба. Как да отговори на въпроса, без да разтревожи децата?

— То е нещо като кралски авторитет. Лорд Хю е тук по нареждане на краля. Може да се каже, че му е било заповядано да ни посети.

— Кралят ли му е казал, че трябва да ни вземе земята?

— Не, Пен, споменатата земя е предмет на отделен юридически спор между майка ти и мен — обясни Хю. — Подобни спорове не са рядкост — мисля, че и майка ти ще потвърди. Във всеки случай това не бива да тревожи нито теб, нито Пипа, нито пък Робин. Прав ли съм, лейди Гуинивър?

— Прав сте — потвърди Гуинивър и се запита откъде този мъж имаше способността да се вживява в детските страхове, докато студено преценяваше как да отнеме майка им и дома им. Този мъж беше загадка, объркваща смесица от противоречия. Безмилостен, студен пресметливец с топла, весела усмивка, прекрасно чувство за хумор, непринудено общуване с децата… Как човек, който обичаше децата, а те му се доверяваха напълно, можеше да се яви пред нея като безсърдечен инструмент на ужасния лорд-пазител на печата?

Как този мъж караше косъмчетата на тила й да настръхват, а малкият пулс в утробата й да бие като безумен, когато я погледнеше с блестящите си очи? Как този мъж й напомняше за блаженството, което беше споделила с Тимъти Хадлоу? Тя остави с несигурна ръка чашата си и рече:

— Извинете ме, лорд Хю, но имам още много работа. — Надигна се и всички станаха след нея. — Моля, довършете си обяда. Магистре, щом свършите, елате в частния ми кабинет. Пипа, щом се нахраниш, иди при Тили.

Тя напусна трапезарията с отмерена стъпка, без да обърне внимание на протестите на дъщеря си, и се отправи към покоите си, уверена, че както винаги ще намери там покои и забрава с книгите. Крачките й се ускориха в такт с мисълта, която трескаво търсеше юридическо решение на сегашния й проблем.

Частният кабинет беше работното й помещение, оскъдно обзаведено, с продълговата маса, отрупана с книги, някои подвързани с кожа, други между дървени капаци със сребърна и златна украса по ъглите. Под тях имаше най-различни съчинения, повечето написани на английски. От всички притежания на Гуинивър книгите бяха най-могъщото доказателство за богатството й и източник на познанията, донесли й това богатство.

Тя се наведе над писанията, търсейки томчето, което съдържаше разпоредбите за правото на ползване.

Когато някой почука тихо на вратата, тя извика, без да вдигне глава:

— Влезте, магистре.

Старият учен застана на врата и потърка сбръчканите си ръце.

— С какво мога да ви услужа, милейди?

— Хрумна ми нещо — обясни разсеяно тя. — Ако Роджър Нийдхем е вписан в поземления регистър като собственик на земите, които ми прехвърли след сключването на брака, този факт не може да бъде заличен от лицето на земята, нали, магистре?

— Абсолютно. — Старецът застана до масата. — Но така не става, мадам. Ако съпругът ви беше вписан като собственик, лорд Хю нямаше да предяви претенциите си.

— Да, да, знам — но ако, изхождайки от правото на ползване, мога да се аргументирам, че намерението е било ясно… ах, ето го. — Тя посегна към дебелия том и го отнесе на пулта за четене близо до дълбоката прозоречна ниша. Магистърът я последва и двамата заедно се наведоха над страниците.

— Тук пише: ако обстоятелствата са попречили на вписването, но намерението на регистрацията може да бъде доказано, предаването въз основа на правото на ползване може да бъде разглеждано като законово задължително за всички участници. Вижте сам! — Тя посочи латинския текст с безупречно излъскания си нокът. — Правилно ли прочетох?

Магистър Хауърд се задълбочи в откъса, движейки устни при четенето, след което потвърди:

— Така изглежда, милейди.

— Добре — усмихна се Гуинивър. — Значи, чрез първия си брак Роджър Нийдхем е получил собствеността върху земята от съпругата си, далечна братовчедка на бащата на лорд Хю. След смъртта й имотът остава на живия, т.е. на вдовеца. Лорд Хю иска наследството за себе си с обосновката, че правото на притежание се е простирало върху живота на наследника, който не е имал право да завещае земята на втората си съпруга. Ако обаче исканата от лорд Хю земя изрично и без ограничителни клаузи за по-нататъшно разпореждане е била спомената в договорите между Роджър Нийдхем и първата му съпруга, това би означавало намерение земята да бъде оставена на Нийдхем, който има правото свободно да се разпорежда с нея.

Магистърът намести черното си кепе, прехапа устни и се замисли. При това всмука бузите си и заприлича на огромен шаран — мимика, която всеки път караше ученичките му да избухват в смях. Гуинивър също бе готова да избухне в смях, но изпитваше твърде силно уважение към учеността и интелигентността на стария си учител, за да настоява за бърз отговор — колкото и нетърпеливо да го чакаше.

— Това би било добра аргументация, милейди — отбеляза най-сетне старецът.

— Тогава да прегледаме договора, сключен преди женитбата, и да се молим спорните земи да са изрично упоменати в него.

Тя отиде до обкования в желязо сандък, поставен до най-отдалечената стена, и коленичи, за да го отвори.

 

Хю се бе облегнал небрежно на перваза на зиданата камина в малкото работно помещение на управителя зад големия склад.

— Благодаря ви, че ми отделихте от ценното си време, мастър Кроудър.

— Милейди каза, че трябва да ви помагаме, милорд — отвърна сковано Кроудър, който се местеше неспокойно на мястото си и хвърляше бързи погледи към часовника.

— Няма да ви държа дълго — опита се да го успокои Хю. — За момента имам само един въпрос: Къде бяхте, когато лорд Малори падна от прозореца?

Кроудър смръщи чело. Въпросът изглеждаше безобиден.

— Бях в тази стая с мистрес Тили.

— Мистрес Тили е била с вас? — попита тихо Хю.

— Ами да. Говорехме за вечерята. Бяха дошли гости, лорд Стивън пи много и… — Лицето му потъмня и той изпъна рамене. — За мъртвите — само добро.

— Правилно. Макар че тук се говори друго. Открито се твърди, че съпругът на лейди Гуинивър не се е отнасял към нея с подобаващото уважение и деликатност.

— Така е. — На изпъкналите скули на Кроудър избиха червени петна. — Тя е светица. Понасяше участта си с ангелска кротост. Познавам господарката си от най-ранното й детство. Когато осиротя след смъртта на лорд и лейди Ашбърн, настойник й стана чичо й лорд Реглан и тя отиде да живее при него. Заедно с Грийни и мистрес Тили отидохме с нея. Ние бяхме нейното домакинство в замъка на лорд Реглан, а когато мистър Хауърд й стана възпитател, и той се присъедини към нас. Имахме самостоятелно крило от къщата. Овдовелият лорд Реглан не се месеше във възпитанието й и я посещаваше най-много два пъти в годината, на рождения й ден и за Коледа. Когато омъжиха лейди Гуинивър за лорд Роджър, ние отидохме с нея.

— Разбирам. — Хю кимна и се отдръпна от камината. Кроудър беше обрисувал картина на тъжно детство. Нищо чудно, че умното момиче беше потърсило утеха в книгите. — Значи, когато лорд Малори е паднал, вие и мистрес Тили бяхте в тази стая?

— Да, чухме вика му — разказа Кроудър. — Мистрес Тили изписка: „Това е милейди!“ и хукна към покоите на господарката. Онази вечер лорд Малори беше в ужасно настроение и толкова пиян, колкото никога не го бяхме виждали. На масата господарката го разсърди и всички се уплашихме, че ще й стори нещо.

— Тя често ли предизвикваше гнева му?

— Тя не се боеше от него. И направо побесняваше, когато той посегнеше да бие момичетата — всъщност изобщо не понасяше да го вижда близо до тях — отговори откровено Кроудър.

— Вероятно е имала основания да се държи така.

— Напълно сте прав — потвърди управителят.

Хю кимна и в този момент прозвуча камбаната за вечерна молитва.

— Благодаря ви, мастър Кроудър.

— В тази къща няма нито един човек, който би казал и дума против милейди — заяви Кроудър и се загърна в черната си одежда. — Даже да го подложите на мъчения.

— Нали не вярвате, че нося със себе си подобни инструменти? — усмихна се Хю.

Кроудър го огледа подозрително.

— Ние не обичаме шпионите, милорд, а вашият човек цял следобед задава въпроси на хората в оборите. Не казвам, че би трябвало да се пази от нападение в тъмна нощ… но не спечели приятели! — С тези думи той излезе шумно през вратата.

Хю пое дълбоко дъх. Да заплашваш пратеник на краля, който действа, по негово поръчение — това беше държавна измяна!

Или В Дербишайър не знаеха колко могъщ беше кралят и докъде се простираше властта му — или любовта към господарката им придаваше на хората тук необикновена смелост. За съжаление Кроудър беше засилил подозренията на Хю, тъй като се оказа, че мистрес Тили бе излъгала. Защо камериерката твърдеше, че Гуинивър не е била сама с мъжа си — след като смъртта на Стивън Малори беше случайност?

Вслушвайки се в звука на камбаните, Хю закрачи бавно към параклиса.

— Милорд — повика го Джак Стедмън и забърза да го настигне под арката към долния двор.

Хю спря.

— Какво има, Джак?

Джак дотича при него толкова задъхан, като че щеше да се пръсне от новини.

— Имам информация! Много важна!

Хю погледна през рамо към параклиса. Камбаната беше млъкнала. За всекидневните му религиозни потребности беше достатъчна молитвата на масата, младежта обаче можеше да понесе допълнителна доза. Робин трябваше да го замести на вечерната служба.

Мъжът поклати замислено глава. Възрастта имаше и своите привилегии.

— Да идем в лагера. Там ще ми разкажеш всичко на четири очи.

Двамата излязоха през портата извън господарския дом. Вървяха твърде бързо, за да могат да говорят, и скоро оставиха зад себе си моста за товарни животни и къщичката на стражата. Димът от огньовете, на които мъжете готвеха вечерята си, тежеше в още топлия въздух.

Под клоните на стар бук беше опъната дълга трапеза. Хю отпи голяма глътка ейл от канчето си и подкани Джак да заговори.

— Ами, говорих с факлоносците, които са били на служба в двора вечерта, когато е станала злополуката. Един от тях изпусна забележката, че е видял някого на прозореца, преди лордът да падне, а веднага след това се появила сянка.

— Каза ли чия е била?

— Не, когато започнах да настоявам, онемя, а накрая промърмори, че нищо чудно да се е излъгал.

Хю прехапа устни и замислено смръщи чело.

— Къде е стоял?

— В югозападния ъгъл на двора, сър.

Точно в този ъгъл бе застанал самият Хю и беше гледал към отворения прозорец на Гуинивър. Осветеният прозорец се виждаше чудесно от това място.

— Иди и доведи факлоносеца, Джак. Искам сам да говоря с него. Може би ще уточни показанията си, като го изправя на разпит.

— Ще взема със себе си няколко души, за да изглежда като официална призовка — отговори Джак.

Хю седна на един пън и протегна крака. Картината постепенно се изясняваше. Гуинивър многократно беше повторила, че се е намирала в гардеробната си, когато съпругът й е влязъл в спалнята. Ако можеше да се докаже, че тя е лъгала и в действителност е стояла до лорд Малори край прозореца, това беше достатъчно основание, за да я отведе в Лондон и да я обвини в убийство.

След двадесетина минути Джак и хората му се върнаха с един уплашен млад мъж, облечен в груби домашно тъкани дрехи.

— Казва се Артър — представи го Джак. — Къде да го отведем?

— В моята палатка.

— Нищо лошо не съм направил — изхленчи момъкът.

— Никой не те обвинява — махна успокоително Хю. — Искам само да ти задам няколко въпроса. Отговаряй откровено и ще те освободя веднага. Ако обаче ме излъжеш, тежко ти — аз веднага ще забележа, затова изобщо не се опитвай — допълни заплашително лордът. — Да излъжеш кралския пратеник е равносилно на държавна измяна и ако имаш късмет, само ще те обесят.

Младежът, който трепереше с цялото си тяло и по лицето му течаха вадички пот, погледна високопоставения мъж като хванато в капан животно. За предателите, които не бяха от аристокрацията, наказанието предвиждаше ужасяващи мъчения.

Хю посочи палатката си. Двама мъже хванаха момъка под мишниците и го поведоха нататък. Хю не обичаше да постига целта си със сплашване, но не се поколеба да прибегне до това средство, щом беше необходимо. Той последва хората си и арестанта им.

— Хайде сега да ми разкажеш какво точно си видял вечерта, когато лорд Малори е паднал от прозореца. Стоял си в югозападния ъгъл на двора, нали?

— Да, сър! — Младежът кимна като марионетка в ръцете на водача си.

— И си гледал нагоре към покоите на лейди Гуинивър?

Отново усърдно кимане.

— И какво видя? — попита заплашително Хю, скръстил ръце под гърдите си.

— Ами… видях нещо зад прозореца — прошепна съкрушено жертвата му.

— Нещо или някого?

— Видях сянка…

— Каква?

Настъпи мълчание и Хю изпита съжаление към момчето.

— Хайде, кажи мм — опита той с добро. — Някой е поискал от теб да не казваш какво си видял, нали?

Артър първо поклати глава, после кимна, след това отново я поклати.

— Нищо не разбрах — отбеляза сухо Хю. — Да или не?

— Мисля, че видях господарката си на прозореца — проговори съвсем тихо Артър. — Сянката беше нейната. Нищо не си помислих, защото тя обича да стои вечер на прозореца и да гледа навън. А след като господарят падна, видях как завесата се раздвижи и пак някаква сянка. Мисля, че видях нещо такова, но не съм сигурен. — В погледа му светеше панически ужас. — Грийни ме посъветва да забравя… да казвам, че не съм видял нищо.

Грийни беше още един от хората, които следваха Гуинивър от детските й години и бяха готови да я защитават с живота си. Поведението им е достойно за възхищение, помисли си неволно Хю и отново се запита защо трябваше да изтъкат тази мрежа от лъжи, след като станалото уж беше нещастна случайност?

— Е, добре, Артър, отговори на въпросите ми. Можеш да си вървиш.

Момчето излезе от палатката с приведени рамене и клюмнала глава.

Хю застана на входа и огледа внимателно добре подредения си лагер. Мъжете вечеряха и след кратък размисъл той реши да се присъедини към тях. Тъй като беше дошло времето да каже на Гуинивър какво я очаква, не беше редно първо да сподели с нея вечерята като Юда.