Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Целувката (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Widow’s Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 70 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2008)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2008)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Ирис“, 2001

История

  1. — Добавяне

9.

Спряха малко преди Матлок, за да напоят конете и да закусят. Хю се подкрепи с хляб и сирене, след това се задълбочи с Джак Стедмън в картата на областта и не забеляза как сребърносивото котенце се заигра с шнуровете на ботуша му. Когато неволно направи крачка назад, той настъпи опашката на котето и то нададе жално мяукане.

— Свети боже! — изрева той и погледна сърдито мъничкото животинче, което смело се бе изправило насреща му с настръхнала козина и вдигната опашка. — Пипа! — Той се наведе, вдигна внимателно котенцето и го задържа в протегнатата си ръка между палеца и показалеца.

Пипа се втурна към него като обезумяла.

— Ох, ето къде било! Така се уплаших, помислих си, че се е загубило… А още не съм му избрала име! Пен нарече своето Мускатово орехче и аз мисля, че му подхожда, значи аз също трябва да намеря хубаво име. Моля ви се, не го дръжте така, ще го заболи!

— Майките носят котетата си точно по този начин — поучи я Хю с отвратено изражение и внимателно пусна животинчето в протегнатите й ръце. — Ако още веднъж видя проклетото зверче да се мотае в краката ми, ще го удавя собственоръчно.

— Никога не бихте направили подобно нещо! — Пипа го изгледа с такъв ужас, сякаш виждаше пред себе си призрак. — Никога, сър! — Тя притисна котенцето към гърдите си.

— Дано не се стигне дотам — изсъска той и се обърна към ухиления Джак Стедмън.

Пипа, която по изключение не можеше да намери думи, се отдалечи със съкровището си, а Хю продължи разговора с Джак.

— Докато сме в Матлок, за групата ще се грижи Бил Уотърс. Ще разпънем палатките си при Амбъргейт. — Той посочи едно място на картата с кора хляб. — Ще ви настигнем тук. Кажи на Бил да намери добро място за нощувка. Трябва ни вода, добра земя… е, той има опит в тези неща. Щом намерят място за лагеруване, да каже на Робин да ни чака на пътя, за да ни заведе в лагера.

— Тъй вярно, сър. Веднага ли тръгваме?

— Щом уредиш всичко с Бил.

Джак кимна и се отдалечи. Хю довърши закуската си и отиде при коня си. Двамата с Джак щяха да останат около час в Матлок, за да разпитат няколко души. Той се огледа за Гуинивър и я забеляза на брега на потока, където бяха напоили конете. Поведе коня си към нея.

Гуинивър беше направила малка разходка, щастлива, че може да се поразтъпче след дългата езда и да обмисли подробностите около предстоящото бягство. Ако Хю поставеше пост, Тили щеше да го обезвреди с беладона. След това идваше най-трудната част — да отидат при конете и да ги изведат, без да събудят вниманието на спящите мъже. Трябваше да се справят с две ездитни животни. С нейната кобила и с едно пони за Пен и Тили. Второто пони сигурно щеше да тича след тях. По-късно Пен можеше да продължи сама, а Пипа щеше да седи пред майка си.

Къде ли е сега Грийни? — запита се тя. Дали бе наблизо? Тя знаеше, че той може да бъде в непосредствена близост, без никой да го забележи, преди господарката му да даде уговорения сигнал. Още баща му е бил ловец и Грийни беше усвоил тънкостите на професията от най-ранните си детски години. Той беше превъзходен следотърсач и истински майстор в изкуството да се крие.

— Милейди?

Като му добре познатия глас, тя се обърна с лек трепет. Лорд Хю яздеше към нея.

— Време ли е за тръгване?

— След малко — отговори той. — Но аз няма да тръгна с вас. Един от хората ми ще поеме водачеството.

— Така ли? — погледна го изненадано Гуинивър. — Защо?

— Джак и аз имаме малко работа в Матлок.

— Така ли? — повтори тя. — И каква работа имате в Матлок?

— Ще задам няколко въпроса на местните хора — отвърна хладно той. — Ще се присъединим към вас, когато се установите на лагер край Амбъргейт.

— Разбирам.

Той й кимна и препусна към пътя.

Гуинивър се обърна отново към потока, присвила очи срещу слънцето. Ще разпитва в Матлок? Сигурно искаше да разбере нещо за смъртта на Тимъти. Е, няма да чуе нищо, което да му е от полза, каза си ядно тя. Който и да беше пуснал стрелата, нямаше да го признае. Ако хората от селото познаваха стрелеца, щяха да го прикрият.

Ами ако все пак узнаеше нещо, което можеше да се изтълкува по определен начин? Което можеше да бъде обърнато срещу нея? Цялата работа беше непроницаема плетеница от страх, лъжи и тайнственост за онези прости хорица; освен това нещастието беше станало преди седем години. При разпит някой от селяните, сплашен от кралския пратеник, можеше да каже нещо, което лорд Хю да извърти така, че да послужи за целите му.

Велики боже, така не можеше да продължава! Тя притисна ръце към главата си, за да спре мъчителното пулсиране в слепоочията. Оставаше й само една надежда. Утре през нощта. Всичко зависеше от утрешната нощ.

Продължителен сигнал с рог оповести края на почивката. Гуинивър отиде при коня си, който един от хората на Хю държеше за юздите.

— Прекрасно животно, милейди — отбеляза той и й помогна да се качи на седлото.

— Да, такава е. — Гуинивър се приведе напред и с обич помилва копринената грива на кобилата си. — Щом спрем за нощувка, добре е тя и понитата да бъдат отделно от другите коне. Кобилата е малко нервна и лесно се плаши. Но познава понитата и с тях ще е спокойна.

— Разбира се, мадам. Ще им намерим най-доброто място — отговори дружелюбно мъжът.

Гуинивър въздъхна по-спокойно. Колко лесно мина. Щом беше успяла днес, щеше да успее и утре.

 

Спряха малко преди Амбъргейт на красива горска полянка. Буен поток се плискаше в стръмните скали.

— Готов съм да се обзаложа, че тук гъмжи от пъстърва — засмя се Бил Уотърс, застанал до Гуинивър. — Прясна риба за вечеря ще ни се отрази много добре, мадам.

— Прав сте — отговори Гуинивър и огледа внимателно околността.

Бил скочи от коня си и отиде да даде нарежданията си. Гуинивър също слезе от седлото.

— Искам палатката ми да бъде поставена там — изрече властно тя и посочи плоско място в края на полянката. — Нуждая се от спокойствие. Там е най-удобно.

Бил явно не беше съгласен.

— Лорд Хю няма да одобри, че лагерувате толкова далече, мадам. В гората има диви животни. Имам заповед вашият подслон и този на децата да бъдат в близост до палатката на лорда, и то в средата на лагера.

— Въпреки това бих желала да разпънете палатката на мястото, което ви посочих. Ако лорд Хю има възражения, аз ще ги обсъдя лично с него, когато се върне — отвърна съвсем спокойно тя.

Бил се поколеба, но в поведението на лейди Гуинивър имаше нещо, което не търпеше противоречие. Или поне не от негова страна. Нека лорд Хю сам си реши въпроса, каза си войникът и кимна.

— Ще изпълня желанието ви, милейди — рече кратко той и започна да дава нареждания на другарите си.

Тили отиде при Гуинивър, като търкаше задните си части и се оплакваше високо.

— О, господи, как ще се радвам, когато всичко това свърши! Гърбът ми има нужда от дълга почивка.

Гуинивър се огледа и изрече бързо и тихо:

— Тили, струва ми се, че моментът е благоприятен да се сприятелиш с мъжете.

— Веднага — отзова се с усмивка старата й бавачка. — Първо ще отида да видя какво има за ядене. Не се бойте, милейди! Преди да сте успели да се огледате, ще съм научила историите им. А който има нужда от билка или прахче, ще му намеря необходимото.

Гуинивър кимна доволно. Тили владееше ролята си.

— Трябва да разберем как се охранява лагерът през нощта. Аз вече наредих конете ни да бъдат вързани настрана от другите. Така ще избягаме по-лесно. Ако има страж, трябва да го приспим. Нали носиш беладона?

— Имам и още много полезни неща — засмя се Тили. — Но в момента трябва да се погрижа на този огън да бъде сготвено прилично ядене. Момчетата сигурно ще уловят няколко риби, но само с тях нищо няма да направим. — И тя забърза към току-що разпаления огън.

 

Беше малко преди четири часът, когато Хю излезе от малката каменна къща в центъра на Матлок. Джак седеше на голямата маса пред селската кръчма оттатък кладенеца и се надигна, след като изпразни канчето си. Той махна на господаря си, но Хю му посочи да остане на мястото си.

Лордът прекоси площадчето и приседна на края на пейката.

— Гърлото ми пресъхна — отбеляза той и махна на кръчмаря да му донесе бира.

Докато чакаха, Хю не каза нищо, Джак също мълчеше. Едва след като опразни канчето си на един дъх и го остави на масата, лордът попита нетърпеливо:

— Е, какво узна?

Джак вдигна рамене.

— Не много, сър. Седем години са много време, а местните хора явно имат къса памет. — Той му намигна съзаклятнически. — Вие по-добре ли се справихте, сър?

— Може би — отговори самодоволно Хю. — Може би, Джак. Да вървим, време е. Трябва да препускаме бързо, за да стигнем лагера при залез слънце.

Двамата скочиха на конете си и потеглиха. Конските копита вдигнаха облаци прах по тесния път към Амбъргейт. Селяните бързаха да отклонят каручките си в полето и гледаха страхливо след галопиращите пътници. В Дербишайър, където животът течеше бавно и монотонно, много рядко се виждаха мъже в пълно бойно снаряжение, които препускаха като луди.

По пътя двамата не размениха нито дума. Галопираха твърде бързо, а и вдигаха твърде много прах. Хю, вдълбочен в мислите си, беше сключил гъстите си вежди над очите. Джак знаеше от опит, че господарят му обмисля важни неща. Но той не би се осмелил да му задава въпроси дори ако яздеха по-бавно, тъй като лорд Хю говореше за грижите си само когато смяташе за нужно, а когато му задаваха въпроси, обикновено се затваряше в себе си.

Робин, който се беше настанил удобно на един дебел пън в края на пътя, чу шума от конски копита и скочи да посрещне баща си. Когато двамата ездачи се появиха иззад завоя, той размаха радостно ръце.

Двамата спряха, запенените им коне изпръхтяха уморено и овесиха глави.

— Всичко наред ли е, Робин?

— Да, сър. Лагерът ни се намира малко по-нататък зад дърветата на закътана полянка — обясни усърдно момчето.

— Хайде, синко, води ни.

Гуинивър седеше с разпрострени поли в тревата пред палатката си, а момичетата си играеха до нея с котенцата. Трите веднага забелязаха препускащите ездачи.

Хю обхвана сцената с един-единствен поглед. Мястото, което Гуинивър бе избрала за палатката си, никак не му хареса и той смръщи чело. Откъм огъня се носеше апетитна миризма на готвено. Явно Тили беше взела в свои ръце приготвянето на вечерята. Доброто настроение на мъжете издаваше, че с удоволствие се бяха оставили на вещото й ръководство.

Хю скочи от коня си и прекоси гъстата трева към мястото, където седяха Гуинивър и децата й. Като го видя да идва, Пипа грабна котенцето си и го притисна към крехката си гръд.

— Виждам, че сте се разположили доста удобно — отбеляза Хю с поглед към кръглата палатка.

— Да, благодаря ви. Вашите хора много ни помогнаха в разтоварването на багажа. А палатката е просторна… много по-голяма, отколкото си мислех. — Тя се усмихна — отново по онзи дяволски изкусителен начин, който внасяше объркване в ясните му намерения. Вълнение обзе душата му.

Той погледна към момичетата, които продължаваха да си играят в тревата, и протегна ръка към Гуинивър.

— Бихте ли влезли с мен в палатката?

— Разбира се, сър. — Тя пое предложената й ръка и се надигна грациозно — все още усмихната. Полите й се развяха и тежка паднаха в тревата.

Хю вдигна платнището и я покани да влезе. Последва я, при което трябваше да се обърне настрани и да сниши глава, за да провре внушителната си фигура през тесния отвор.

Вътре обаче беше учудващо просторно. Имаше достатъчно място за четирите сгъваеми легла със сламеници.

— Съжалявам, че ви досаждам, но палатката ви трябва да бъде в близост до моята — започна без заобикалки той.

Гуинивър го погледна изпитателно и след малко отговори:

— Нуждая се от уединение.

— Аз със сигурност няма да ви преча — увери я той.

— Колко по-близо?

Той отиде до изхода и погледна навън.

— На петдесет стъпки.

Гуинивър вдигна рамене. Не биваше да спори с него. Можеше спокойно да се премести петдесет стъпки по-нататък и пак щеше да има нужното уединение. Вероятно това беше повече, отколкото щяха да й позволят, ако не бе предприела нищо.

— Както заповядате — кимна леко тя.

Той се обърна към нея с нещо като усмивка.

— Имате ли нещо за леглата?

— Да, одеяла.

— Ще ви оставя един фенер. В палатка е опасно да се палят свещи. Ще ви помоля през нощта да не излизате от палатката си. Ако не може да се избегне, вземете фенера и се обадете на поста.

— Къде ще стои пост? — попита тя и също погледна навън.

— Той ще обикаля лагера и ще се грижи огънят да не изгасва. — Хю стоеше толкова близо до нея, че тя вдъхна дълбоко миризмата на кон, кожа и пот. В слабините й нахлу неудържимо желание.

Решена да се пребори с издайническото си тяло, тя потърси убежище в подигравката.

— Сигурно се боите от нападение на диви овчари от околността?

— Изпращали сте и по-добри стрели, мадам — сряза я без усилие той и я огледа с присвити очи и с лек присмех, сякаш бе предвидил реакцията й. — Шегата ви беше слаба, недостойна за вас.

Гуинивър сведе очи, за да скрие разочарованието си. Беше се издала.

— Все пак ви е страх от нещо.

— Не, просто вземам необходимите мерки за сигурност. — Той се приведе, за да излезе навън. — Палатката ви ще бъде преместена незабавно.

Децата и котенцата бяха изчезнали. За момента Гуинивър и Хю бяха отделени от суетнята на лагера.

— Успяхте ли да научите нещо в Матлок? — попита уж небрежно тя.

— Зависи какво разбирате под успех.

— Открихте ли онова, което искахте да откриете? — настоя тя да получи точен отговор.

Той я погледна с непроницаемо изражение.

— Пак зависи от това какво съм искал да открия.

Какво трябва да означава това? — запита се разочаровано Гуинивър и затърси начин да проникне в мислите му. Но той не й даде тази възможност.

Хю рязко се обърна и й посочи голяма четириъгълна палатка, на чийто връх се вееше флагът на семейство Босер.

— Ще се храним в моята палатка. Сега е мой ред да ви предложа гостоприемство, милейди.

Какво ли бе открил в Матлок?

Гуинивър преглътна въпросите си и се поклони грациозно.

— Много сте добър, сър!

Той я изправи и пое ръката й. Хватката му беше топла и суха, гласът тих и мелодичен, погледът на живите, пронизващи очи странно мек.

— Ще прекараме времето си в приятен разговор. Или предпочитате да съскате и да фучите като проклетата зла котка? Тогава и двамата ще се чувстваме зле.

Възмутената Пипа беше описала на майка си сцената с котенцето във всички подробности и Гуинивър не можа да сдържи смеха си.

— За мъж, закален в толкова много битки, сигурно е потискащо да бъде нападнат и унищожително разгромен от едно нищо и никакво котенце.

— Не обичам котки — призна Хю. — Обичам кучета и коне, но не понасям котките.

— Странно. Сигурно ги свързвате с магьосничество? — ухапа го тя. — Нали това е едно от обвиненията, които са ми отправени.

Той сложи ръце на раменете й и я притисна леко, но настойчиво.

— Моля ви, Гуинивър, нека сключим мир поне за днес! Битката с вас има своето очарование, признавам го с готовност, но бих оценил високо няколко часа спокойствие. Е, какво ще кажете?

Гуинивър се освободи от хватката му и той отпусна ръце. Тя разбра, че ако продължаваше да се държи на разстояние, никога нямаше да узнае какво е научил в Матлок, затова заговори с фалшива бодрост:

— И аз съм уморена от борбата. Освен това не е редно да се караме на масата, това вреди на храносмилането. Да не говорим, че ще дадем лош пример на децата.

— И аз си помислих същото. — Той й предложи ръката си. — Нося старо бургундско и ме интересува мнението ви за него.

Все още сплашена от преживяното с лорд Хю и котенцето, Пипа се съгласи любимецът й и братчето му да бъдат затворени в едно сандъче за времето на вечерята.

— Все още не съм измислила име на котенцето — оплака се тя. — Не ми хрумва нищо така хубаво като Мускатово орехче.

— Какво ще кажеш да го наречеш Живак? — предложи Хю и наля вино в двата бокала, които бяха поставени пред него на масата. Подаде единия на Гуинивър и продължи: — Тъй като проклетото зверче непрекъснато се вре в краката на хората, смятам, че името е изключително подходящо.

Пипа го погледна замислено.

— Вярно е — отговори най-после тя. — Но щом не я обичате, сър, не бива да й давате име. Това би могло да донесе нещастие.

— Ама ти си била и суеверна — намеси се с усмивка Робин. — Непрекъснато говориш за щастие и нещастие.

— Да, защото вярвам в това — увери го сериозно Пипа. — И Пен вярва, нали, Пен?

— Да — потвърди Пен с извинителен поглед към Робин.

— Сигурно е, че като вървиш по ръбовете на паветата, това ще ти донесе нещастие. Пен върви винаги по средата на камъните. Затова пък ще имаш късмет, ако при новолуние държиш в шепата си парче сребро и го обръщаш. Но ще бъдеш нещастен, ако…

— Вече разбрахме, Пипа — прекъсна я решително Гуинивър. — Бургундското ви е превъзходно, лорд Хю.

— Бях уверен, че ще ви хареса. Моля, заповядайте. Удобствата ни не са кой знае какви, но все пак е по-добре, отколкото да се храним на голата земя. — Той посочи трикраките столчета.

— Обикновено на поход не носим такива неща — обясни важно-важно Робин и погледна многозначително Пен. — Понякога се задоволяваме със съвсем малко багаж. Когато има битки… — Той улови погледа на Хю и млъкна. След малко добави колебливо: — Е, аз все още не съм участвал в битка…

— Дано никога не ти се наложи — отговори енергично Пен. Робин я погледна със съмнение.

— Но аз искам. Аз съм войник като баща си.

— И аз ще стана войник — оповести тържествено Пипа. — Още не съм съвсем сигурна, но ще видим. Може да стана и учена като мама, но повече ми се иска да съм войник. А сигурно ще трябва и да се омъжа — заключи замислено тя.

Хю хвърли развеселен поглед към Гуинивър, но като видя сенките в очите й, усмивката му помръкна. Тя го погледна тъжно и отпи глътка вино.

Какво бъдеще щяха да имат дъщерите й? Тя беше убедена, че децата, отраснали под грижите на една необикновена майка, не биха могли да си намерят подходящи съпрузи. А сега щяха да ги лишат и от зестрата им. Кой мъж би взел момиче като Пен само заради необикновените му качества? Нима Хю дьо Босер беше лишен от всякакво съчувствие? Не, тя знаеше, че той не беше жесток. Защо тогава беше дошъл да я отведе? От алчност ли или защото като войник беше свикнал да се подчинява? Защо, защо трябваше да тласне към гибел и нея и децата й? Или наистина беше убеден във вината й?

Виновна ли беше? Дали Стивън щеше да падне от прозореца, ако тя не бе придвижила крака си напред в точния момент?

 

През нощта Гуинивър спа лошо. Тили хъркаше шумно и заглушаваше равномерното дишане на децата и мъркането на котенцата в сандъчето. На разсъмване тя отметна одеялото и стана. Уви се в наметката си и отиде до отвора. Вдигна платнището и бързо излезе в здрача. Огънят пламтеше в средата на лагера, трепкащата светлина от факлата на поста се движеше по края на полянката.

Кобилата й, вързана отстрани на палатката, я позна и тихо изцвили. Гуинивър се придвижи безшумно по влажната трева, без да изпуска от очи движещата се факла. Застана в сянката на кобилата и помилва копринените й ноздри. Наблюдавайки факлата, започна тихо да брои.

По нейна преценка постът имаше нужда почти от пет минути, за да направи една обиколка на лагера. Това не беше достатъчно за бягството им. Тили трябваше да му приготви една от специалните си напитки.

— Какво търсите навън без светлина?

Гуинивър подскочи, кобилата вдигна глава и изцвили уплашено.

Хю вдигна фенера си, светлината падна върху фигурата на Гуинивър и очерта остро неговата собствена. Явно беше гневен.

— Сметнах, че не е нужно да вземам фенер за краткото разстояние от палатката до коня ми — обясни тихо тя. — Изолда беше неспокойна и тъй като не можах да заспя, реших да дойда да я помилвам.

Мъжът сложи ръка на шията на кобилата.

— Постът е получил заповед да стреля без предупреждение. А мога да ви уверя, че той е много сигурен с лъка си.

— Няма да ме види тук в тъмното.

— Въпреки това… — Хю вдигна фенера си и изражението му още повече омекна. — Денят беше дълъг и напрегнат. Защо не можахте да заспите?

Гуинивър потрепери и се уви по-плътно в наметката си.

— Защото мислите ми кръжат все около един и същи проблем, лорд Хю! А вие защо не спите?

— Когато съм на път, никога не спя повече от четири-пет часа.

Той погледна лицето й на светлината на фенера. Не знаеше какво го бе събудило, но беше сигурен, че е нещо свързано с Гуинивър. Изпитваше желание да я прегърне и да изтрие фините бръчици на тревога от челото й. Изпитваше желание да целуне топлата, полуотворена уста. Устните му все още пазеха спомена за първата целувка, тялото му усещаше нейното, натискът на гърдите й, закръглеността на хълбоците, тесния гръб под ръцете му.

Без да иска, името й излезе тихо и питащо от устните му.

— Гуинивър…

Тя потрепери отново — и този път вината не беше в хладния нощен въздух и тънката риза под наметката.

— Не… — прошепна умолително тя. — Хю, не!

Искаше да се обърне и да избяга, но краката не й се подчиниха. Тя знаеше какво искаше тялото й… както знаеше, че и той искаше същото. Знаеше и че това беше лудост. Но тялото й копнееше за онова, което можеше да й даде Хю, и тя не беше в състояние да откъсне очите си от неговите.

Като че целият свят изведнъж затаи дъх в очакване. После Хю бавно изпусна въздуха от дробовете си й тя направи същото. След това се запъти с тежки крачки обратно към палатката.

Пъхна се в тясното си легло и се загледа с невиждащ поглед в полумрака. Тялото й крещеше от разочарование, толкова дълбоко, че надвишаваше силите й. Защо си отказа насладата? Какво толкова страшно да приеме онова, което й се предлагаше? Нали утре щеше да го напусне завинаги?

Ако иска бог, няма да го видя никога вече!

 

Грийни седеше на дебелия клон на един дъб в края на гората и чакаше зората да освети източното небе. И той следеше факлата на поста, която трепкаше с бледа светлина в утринния здрач. Между залеза и изгрева на слънцето постът се бе сменил два пъти. Най-удобното време за бягство беше в средата на втората стража, когато нощният мрак беше най-дълбок По това време задрямваха дори конете. В гората се разхождаха само хищниците. А на зазоряване вече щяха да бъдат в близост до Кулдън.

Тананикайки си тихо, той захапа дебелия агнешки котлет, с който смяташе да закуси, и продължи наблюдението си.

 

Гуинивър, която след раздялата с Хю бе потънала в неспокойна дрямка, скоро се събуди и се облече. Децата продължаваха да спят.

Тя излезе от палатката, за да види изгряването на деня и да послуша утринните песни на птиците. Въздухът беше мек и обещаваше отново горещ ден.

Тъй като вече беше светло, не беше нужно да носи фенер. Запъти се бавно към дърветата. Ако мъжът я спреше, имаше идеално обяснение. Една дама имаше потребности, които изискваха да се скрие в храстите. Възнамеряваше да посвети децата в плана за бягство едва вечерта преди лягане. Знаеше, че тя самата нямаше да заспи от вълнение, но се надяваше Пипа да не я засипе посред нощ с въпроси и с бърборенето си да събуди целия лагер.

Под защитата на дърветата тя изсвири като кос и почти веднага чу желания отговор като тракане на кълвач. Въздишката й изрази облекчение. Грийни беше на поста си и я наблюдаваше. Засега не беше нужно да говори с него. Имаше време, щяха да се срещнат едва вечерта след установяването на новия лагер. Сега й беше достатъчно да знае, че той е наблизо.

Тя се обърна и закрачи обратно към палатката си.

Скрит зад дебелия ствол на един дъб, Хю я следеше смаяно. Тъкмо бе излязъл от палатката си, когато я забеляза да върви бързо към гората под меката светлина на зората. Стойката й му показа, че тя търсеше усамотение не за да удовлетвори човешките си потребности, както можеше да се предположи. Вместо да я повика, той я последва. Издебна я, както се поправи с мрачна усмивка. Като опитен ловец не му бе трудно да разгадае повика на коса и отговора на кълвача.

На кого беше дала знак? И защо?

Можеше да заповяда на хората си да претърсят горичката. Те със сигурност щяха да намерят човека, който се бе скрил там. Но може би беше по-добре да почака, докато нещата се изяснят от само себе си. В един момент Гуинивър трябваше да изиграе картите си, а и му беше интересно да разбере какво бе замислила.

Пъхнал ръце дълбоко в джобовете, Хю се върна в лагера, подсвирквайки си безгрижно.