Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Целувката (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Widow’s Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 70 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2008)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2008)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Ирис“, 2001

История

  1. — Добавяне

3.

Гуинивър стисна до болка тънката дръжка на чашата. За секунди се уплаши, че благородният венециански кристал ще се пръсне на парченца, докато тя се бореше да запази самообладание. Трябваше да се преструва на равнодушна и да не допусне да се забележи, че обидите му я засягат болезнено.

Без да отговори на забележката му, тя попита хладно:

— Как намирате виното, милорд? — И отново поднесе чашата към устните си.

— Добро е като всички от тази област — увери я той. — Естествено… забравих че имате лозя в Аквитания. — Той смръщи чело, като че пресмяташе. — Доколкото си спомням, наследили сте ги от третия си съпруг? — Той се приведе и си взе парче глиганско печено от чинията й. Погледът, впит в обърканото й лице, беше пълен с подигравка като думите.

— Да, между другото той ми остави и лозята си — отговори все така спокойно Гуинивър и издържа на погледа му.

— А кой го изпрати под земята? Май и това съм забравил. — Той преглътна хапката си и посегна към чашата, за да отпие малко вино.

— Треската, която върлуваше по онова време в Лондон и отнесе толкова много хора, милорд, се пренесе и на север — отговори делово тя. След лова беше много гладна, но сега апетитът й бе изчезнал. Месото в чинията й изглеждаше сиво и мазно вместо вкусно и сочно, виното имаше металически привкус.

Хю остана мълчалив и се облегна назад, когато пажът напълни общата им чаша и сложи в чинията голяма порция печени гъби с колбас.

Вярно е, размишляваше той. В годината, когато е умрял лорд Кърк, треската бушуваше в цялата страна. И той удостои вдовицата на лорд Кърк с бърз поглед отстрани.

Гуинивър извърна глава и срещна предизвикателния му поглед. Студена усмивка заигра по устните й, веждите й се вдигнаха многозначително.

— Сега вероятно се питате дали съм убила третия си съпруг под прикритието на епидемията…

Мъжът вдигна рамене и коприната на раменете му се опъна под напора на яките мускули.

— Тук съм, за да търся отговори, мадам. — Той набоде една наденичка на ножа си и я захапа.

— Отговори, а не доказателства? — попита напрегнато тя, ала очите й гледаха студено и привидно безгрижно.

— Има ли разлика?

— Според мен да. — Въпреки бездънното си отчаяние Гуинивър откри, че се наслаждаваше на словесната им престрелка. Отдавна беше изострила ума си в споровете с магистър Хауърд, умееше да прилага логични и остроумни аргументи; ала само вторият й съпруг, бащата на дъщерите й, владееше изкуството да дебатира. Тимъти Хадлоу беше необикновен човек и никога не се сърдеше, когато жена му излизаше победител в дискусиите.

Все пак тя не можа да устои на изкушението и обясни:

— Доказателството подкрепя подозрението за някакво злодеяние. Отговорът търси само обяснението на една загадка. Около смъртта на съпрузите ми няма загадки. Всеки отделен случай има свое обяснение. — Апетитът й отново се събуди и тя помоли един от слугите да й сервира няколко вкусни парченца печена птица от таблата, която носеше.

След като разкъса крехкото месо с пръсти, Гуинивър задъвка доволно. При това наблюдаваше противника, който очевидно обмисляше отговора си.

След малко Хю заговори отмерено:

— Тогава ще го кажа по следния начин: аз търся доказателства за подозрителни обстоятелства, които са съпътствали тези дошли съвсем навреме смъртни случаи.

Гуинивър отпи глътка вино и отвърна с известна острота:

— Изяснете се, лорд Хю: дали сте тук, за да търсите доказателства, или ще се погрижите да си ги набавите?

В първия момент мъжът не можа да отговори, но после изрече в прилив на гняв:

— Ние поставяте под съмнение честта ми, мадам.

Най-после го бе улучила. Разбра го по лекото зачервяване на обрулената от слънцето и вятъра кожа, по вцепенената уста, по вирнатата брадичка.

— Така ли? — контрира тя, остави изгризаната костичка и маниерно облиза пръстите си един след друг.

Хю се улови, че погледът му жадно следи върха на езика й между топлите устни, които образуваха примамлив контраст с белите зъби. Не помнеше някога да е виждал толкова чувствен жест като това облизване на пръстите и гневът му от наглия й намек моментално изчезна.

— Мамо… мамо… — Звънкото гласче на Пипа разкъса кръга на напрежение, който се бе сключил около тях, и двамата въздъхнаха облекчено.

— Какво има? — Гуинивър се усмихна на дъщеря си, чието личице пламтеше от вълнение под златната корона на плитките.

— Мога ли да помоля момчето да танцува с мен? Свирят гаярда, а аз днес цяла сутрин упражнявах стъпките.

Гуинивър видя разочарованата физиономия на Пен и зачервените бузи на Робин, който бе разбрал, че бързайки да насити глада си, е забравил светските си задължения — да не говорим, че бе пропуснал идеалната възможност да покани дамата на сърцето си.

— Днес Пен има рожден ден и тя трябва да открие танците — отговори меко майката.

Робин се изкашля, изтри устата си със салфетката, скочи и заговори, заеквайки:

— Лейди Пен, позволете да…

Той бързо избърса ръката си в панталона, защото се боеше, че е още мазна, и я протегна подканващо към Пен.

Момичето се изчерви като роза и стана, за да му подаде ръка. Под шумните ръкопляскания на гостите, които наставаха на двойки, за да се присъединят към тях в отмерените фигури на танца, Робин поведе дамата си към подиума.

Пипа прехапа устни и успя да изпише на лицето си усмивка. След малко се успокои и заръкопляска с другите.

Хю хвърли салфетката си и стана.

— Хайде, госпожичке, искам да проверя колко добре си научила стъпките. — Той й предложи ръката си с най-меката си усмивка и Пипа скочи с такова въодушевление, че преобърна стола си.

— О, моят учител по танци смята, че съм много добра. Всъщност по-добра от Пен — довери му тя с висок шепот. — Аз имам по-добро чувство за ритъм и стъпвам по-леко от нея. Иска ми се да знам дали това ще направи впечатление на момчето.

— Сестра ти е прелестна танцьорка — отговори сдържано Хю. — Трябва да бъдеш наистина много добра, за да танцуваш като нея.

— Да, такава съм — увери го Пипа, без да осъзнае укора, докато подтичваше редом с него към танцовата площадка.

Гуинивър облегна глава на богато резбованата облегалка на стола и за малко затвори очи. В момента се чувстваше напълно изтощена, толкова уморена, като че имаше зад гърба си физическо премерване на силите. След малко отново се изправи, отпи глътка вино и се загледа към танцьорите. Пен и Робин отдаваха голямо значение на танца. Пен беше захапала здраво долната си устна, толкова беше съсредоточена. Робин внимаваше за всяка стъпка. При това положение никой не смееше да подеме разговор, защото неминуемо щяха да се объркат. Гуинивър ги наблюдаваше трогнато и усети как умората и отчаянието и малко се уталожиха.

Пипа хвърчеше около грамадния си партньор като мъничка зелена пеперуда. Въпреки ръста и изправената си стойка Хю дьо Босер се движеше леко, почти грациозно и с умението на стар танцьор. Гуинивър забеляза, че той се държеше съвсем естествено с живата си малка партньорка и това не го притесняваше. За разлика от сестра си Пипа бъбреше без прекъсване, но Гуинивър видя, че Хю удостояваше с отговор само определени части от речта й. Мъж, който явно не си хабеше енергията за безполезни неща! Той продължаваше да се усмихва, очите му бяха пълни с веселие, докато от време на време се навеждаше да отговори на Пипа, и Гуинивър за пореден път се запита как в едно тяло можеха да съжителстват две толкова различни същества.

Тя усети странни тръпки и внезапен прилив на кръв накара бузите й да запламтят. Същото беше изпитала при първата среща с Тимъти Хадлоу. Това се случи на празника на Тримата крале, когато всички лудуваха и си позволяваха какви ли не волности. Тогава тя бе хвърлила око на лорд Хадлоу и той на нея. Изведнъж й се стори, че усеща ръката му както някога, когато той безмълвно я отведе в отдалечената стаичка, не по-голяма от гардеробна. Там двамата се отпуснаха на пода и се освободиха от дрехите си в изблик на пламтяща страст. Тя видя пред себе си ясните му кафяви очи, които се смееха, когато легна върху нея, задвижи се бавно и поведе нарастващата й жажда към момента, когато…

Всемогъщи боже! Тя усети топлата влажна възбуда в слабините си, дълбокото пулсиране в долната част на тялото си, горещината на кожата си, внезапния оргазъм. Нито един мъж преди или след Тимъти не беше събуждал в тялото й това сладостно желание, този пламък…

Досега…

Не, за това и дума не можеше да става! Чиста лудост! Хю дьо Босер беше враг, дошъл да ограби нея и дъщерите й, човек, който се стремеше да я види мъртва — в никакъв случай не мъж, когото можеше да желае!

Отмерените стъпки на гаярдата най-сетне свършиха, Пипа се отдели от Хю и се втурна към Робин. Гласът й надвика трелите на музикантите и глъчката в залата.

— Видя ли как танцувах с баща ти, момче… извинявай, Робин. Нали танцувам чудесно? Ще опиташ ли сега с мен? Следващият танц е рондо. Можем да танцуваме всички заедно — аз и ти и Пен. — Тя хвана двамата за ръцете и ги потегли обратно към танцовата площадка.

Хю се върна на масата. Засмян, с лека стъпка, вземаше по две стъпала наведнъж, докато изкачи подиума.

— Божичко, каква бъбривка! — Пажът намести стола му и той седна. Посегна към чашата и отпи голяма глътка. — Ожаднях само от слушане.

Гуинивър се усмихна с разбиране. Близостта му възбуди сетивата й. Усети лекия аромат на лавандула, следа от розмарин в косата му, когато се наведе настрана, за да си вземе парче хляб от кошничката на масата. Мъж, който внимаваше за телесната си чистота, даже след седмици езда — необичайно явление сред повечето благородници.

За да отклони вниманието си, тя се облегна назад и помоли пажа да каже в кухнята, че е време да поднесат тортата.

— Милейди, събрах смелост и ще поканя лейди Пен на танц! — извика й магистър Хауърд от мястото си в средата на залата. — Надявам се, че няма да се разсърди на тромавите стъпки на един стар мъж с ръждясали стави. — Той кимна засмяно и голямата му глава с черна шапка заподскача като врабец, а рядката сива брада се залюля.

— Тя ще бъде възхитена, магистре — окуражи го Гуинивър, защото знаеше, че независимо от неприятните си усещания Пен ще удостои учителя си с усмивка и уважение, плод на доброто й възпитание.

— А малката Пипа още повече — промърмори Хю. — Защото най-после ще има „момчето“ само за себе си.

Гуинивър избухна в смях. Нямаше как да не влезе в лекия му тон.

— Няма да трае дълго. Магистърът вече не е така умел в танците, както по-рано, макар че умът му изобщо не е пострадал. Щом дойде тортата, вниманието на Пипа ще се съсредоточи изцяло върху нея.

— И майката ли танцува като дъщеря си? — осведоми се засмяно Хю. — Или още е в траур?

— Аз не тъгувам за Стивън Малори — отвърна тихо тя. — И не желая да създавам такова впечатление.

Хю я наблюдаваше неотстъпно. Магията все повече се засилваше. Една от тънките, високи свещи в средата на масата затрептя от внезапно течение и тъмните очи на Гуинивър буквално погълнаха пламъка и го изпратиха към него. Хю продължи бавно и отмерено:

— В, щом е така… Желаете ли да танцуваме, мадам? — Той й предложи ръката си и в сапфиреносиния му поглед блесна предизвикателство.

Втренчена в сините очи, Гуинивър сложи ръка в неговата и се изправи грациозно, при което кехлибарените поли се увиха около тялото й. Скъпоценните камъни на гърдите и по тънката диадема на челото заблестяха под светлината на многобройните факли по стените. Дългото було от черна коприна, което стигаше почти до петите й, се развяваше в ритъма на грациозните танцови стъпки.

Тя му се усмихна като в параклиса и Хю отново изпита объркващото чувство, че излиза от равновесие. Беше твърдо убеден във вината й и в необходимостта да изпълни мисията си докрай, твърдо решен да си възвърне онова, което беше негово по закон — но в този момент усмивката й стопи убеждението и решителността му както слънцето снега. Дали това наистина беше магия? Дали тя се опитваше да омагьоса и него, както беше омагьосала четиримата си съпрузи? Не можеше да реагира другояче на близостта й, макар че се бореше със себе си, стараеше се да стои на разстояние, да гледа ясно и безпристрастно.

— Мама танцува… виж, Пен, мама танцува! — извика Пипа от другия край на редицата, Където подскачаше около Робин, след като той бе отстъпил мястото си до Пен на магистъра. — Тя танцува с твоя баща, момче.

— Виждам — отговори мрачно Робин. — Но не разбирам защо си толкова възбудена. Знаеш ли, аз възнамерявам да се върна на масата. Ще дойдеш ли с мен, или ще продължиш да танцуваш сама?

Пипа сърдито изкриви лице, но го последва обратно към масата.

— Отдавна не съм виждала мама да танцува — довери му тя. — Никога не е танцувала с лорд Малори. Даже на Коледа или в деня на Тримата крале. — Финото й чело се смръщи от спомена. — Той беше лош човек, крещеше и хвърляше разни неща. Всички го мразеха. Веднъж чух как Кроудър каза на Грийни, че лорд Малори е едно пияно чудовище.

Робин, който знаеше само, че баща му е дошъл тук, за да си възвърне полагащото му се по закон имущество, бе шокиран от това разкритие.

— Не е редно да подслушваш — укори я той. — Защото можеш да чуеш нещо, което ти е крайно неприятно.

— О, аз никога не подслушвам нарочно — увери го сериозно Пипа. — Просто хората понякога не знаят, че съм наблизо.

— Как е възможно? — попита смаяно Робин и ококори очи. — Нима твърдиш, че понякога можеш да стоиш тихо и мирно?

— Ти си ужасен! — отговори обидено момиченцето. — Оставям те. Ще ида да си поговоря с Грийни. — Тя скочи от стола си и отиде при главния ловец, който се беше задълбочил в разговор с един от васалите на Гуинивър и често-често отпиваше от рога си. Като видя малката да бърза към него, Грийни реагира отбранително, но с готовност й направи място на дългата пейка.

Пипа опря лакти на масата, сложи брадичка в дланите си и го зяпна любопитно.

— За какво си говорите?

— Не е за твоите уши, малко момиче — отговори Грийни.

— Но изглежда важно — настоя тя.

— Точно така — кимна той и отпи голяма глътка вино. После намигна на приятеля си, който се ухили широко. Всички обичаха Пипа, но темата на разговора им наистина не беше за нея. Двамата бяха разговаряли за лорд Хю дьо Босер и хората му. Васалът беше в двора, когато Хю беше говорил за мисията си, а Грийни беше свидетел на срещата в гората. Макар че никой не знаеше точно за какво става дума, по-важните служители в домакинството на лейди Малори усещаха, че във въздуха витае напрежение. Никой не се чувстваше сигурен, когато пред портите на замъка лагеруваха въоръжени мъже.

— За лова ли говорехте? — Пипа не се отказваше толкова лесно.

— Да — отговори Грийни. — Точно за лова.

— Глиганът наистина ли е нападнал понито на Пен? И какво направи тя — изпищя ли? Сигурна съм, че е изпищяла. Затова стрелата й е пропуснала целта, нали?

Робин, който седеше сам на подиума, се чувстваше все по-зле. Вече беше започнал да съжалява, че е прогонил Пипа, когато откъм кухнята се чуха шумове и сигнал на тромпети прекъсна танца. В залата влезе шествие от факлоносци, в средата им готвачът с огромна четириъгълна торта, украсена с макет на Малори Хол с всичките му градини, портите и безброй човешки фигури. Миниатюрно пони с мъничката фигура на Пен на гърба му изобразяваше езда през мостчето, под което течеше зелено-кафява река.

Зачервена от радост, Пен изостави партньора си и се втурна към масата, следвана от пъшкащия магистър Хауърд.

— О, мастър Гилбърт, каква красота! — проговори страхопочтително тя, когато готвачът внимателно постави тортата пред стола й. — Никак не ми се иска да я разрежа. Не е редно да я изядем просто така.

— Разбира се, че е редно, Пен! — обади се Пипа и я побутна нетърпеливо. — Само си представи колко продукти ще се похабят, ако не изядем тортата. Марципан ли е това, мистър Гилбърт? Много обичам марципан!

— Всички тук са добре осведомени за предпочитанията ти — отговори Гуинивър с крива усмивка. — Мастър Гилбърт, вие сте ненадминат майстор.

Готвачът засия от радост и подаде на Пен голям нож.

— Разрежете тортата по средата, лейди Пен, аз ще свърша останалото.

— Трябва да си пожелаеш нещо… непременно трябва да си пожелаеш нещо! — отекна гласчето на Пипа, която се беше надигнала на пръсти, за да не пропусне нито една подробност от разрязването на тортата. — Пожелай си нещо прекрасно… ох, защо не си пожелаеш например ново пони или… или косата ти да се накъдри… или да убиеш глиган още при следващия лов… или…

— Благодаря, но аз мога и сама да си пожелая нещо хубаво — прекъсна я сърдито Пен.

— Трябва да затвориш очи и да си го представиш съвсем живо — посъветва я Пипа, която изобщо не се трогваше от укори, и впи пронизващ поглед в лицето на сестра си, за да се увери, че указанията й ще бъдат изпълнени съвсем точно.

Хю се изсмя тихо и застаналата до него Гуинивър усети как раменете му потръпнаха. Пен хвърли бърз поглед към Робин, който й посочи едно място на тортата.

— Ако започнеш да режеш оттук, декорацията няма да пострада — препоръча той.

Пен кимна и посегна към ножа. След това затвори очи и направи голям разрез.

— Какво си пожела, Пен?

— Ако ти кажа, желанието ми няма да се изпълни — отговори Пен с тон на умната голяма сестра. После хвърли бърз поглед към Робин и момчето реагира с усмивка.

— Е, тогава се надявам, че наистина е било нещо великолепно — примири се Пипа. — Торта като тази заслужава особено желание, нали, мамо?

— Точно така, скъпа — съгласи се Гуинивър. — Но ти ще получиш само едно малко парченце. Едно марципаново дръвче ти е напълно достатъчно за днес.

Тя кимна на мастър Гилбърт, който се изсмя развеселено.

— Аз ще се погрижа, милейди. — Той вдигна тортата, отнесе я на масичката за сервиране и започна да я реже на парчета.

— Да кажа ли на иконома да донесе благородното рейнско вино, милейди? — Мастър Кроудър се появи на подиума с развяващо се черно палто.

— О, да, разбира се. То е много подходящо за сладкото и е моето любимо вино. — Тя се обърна с многозначителен поглед към лорд Хю и добави: — Може би ще пожелаете лично да отворите бутилката и да налеете, милорд, така ще бъдете сигурен, че не ви заплашва опасност.

Хю, който беше заговорил за отрова само за да я раздразни с подигравателни изказвания, и сега отблъсна атаката тихо и умело:

— За мен беше удоволствие да пия от една чаша с вас, мадам. Това увеличи насладата ми от празненството. Бих желал да продължим по същия начин, ако не възразявате.

Гуинивър усети как бузите й пламнаха. Дълбоко в нея възмущението се бореше с нова вълна от упорити, мъчителни спомени. Той бе поел ръкавицата — точно както тя очакваше. Ала леко подигравателният укор я улучи толкова силно в сегашното объркано състояние на духа й, че тя изведнъж онемя. И той ли изпитваше същото?

Тя бе усетила как реагираше той на близостта й, видя погледа му в параклиса и като истинска жена знаеше какво можеше, да постигне с омайващата усмивка и нежния, мелодичен глас. Това бяха единствените оръжия, с които разполагаше — в сравнение с внушителната сила на Хю Босер, но тя забравяше целта си всеки път, когато ги прилагаше срещу този мъж. Във вихъра на танца, отдадени на ритъма, и двамата бяха отслабили бдителността си. Близостта и въздействието на този силен, остроумен и сърдечен мъж я вълнуваха все по-силно, но враждебността и недоверието между тях избликваха на нови вълни, които заличаваха проявите на симпатия.

Тя сведе глава и се върна на мястото си, за да следи колко марципан ще погълне Пипа. Икономът отвори почтително бутилка рейнско вино и го наля тържествено в чисти чаши.

Този път Хю не сложи ръката си върху своята чаша. Само се облегна назад и проследи как златната течност, искряща под светлината на свещите, изпълни кристалната чаша. На трапезата има толкова много скъпоценно венецианско стъкло, че ако го продам, ще мога да построя и укрепя малък замък, помисли си той. Погледът му обходи залата. Стените бяха с красива ламперия, завесите бяха в различни нюанси на зеленото и синьото, примесени със златно, червено и сребърно. Под светлината на факлите цветовете изглеждаха особено наситени. Свещите на високата маса бяха восъчни, а не от мас, въздухът беше изпълнен с аромат на сушени билки. По пода бяха разпръснати свежи треви.

Дворът на крал Хенри беше известен с разкоша си, а аристократите се надпреварваха да демонстрират богатството и вкуса си. Нерядко се случваше някой да похарчи цяло състояние за нови ливреи на слугите си — или да се отнася крайно небрежно към имуществото си, за да покаже по този начин собствената си значимост. Хю беше виждал как уж безкрайно богатите домакини нервно потрепваха, когато някой от гостите неволно счупеше чаша от безценното венецианско стъкло.

Гуинивър Малори със сигурност беше богата почти колкото лорд-пазителя на печата, ала разкошът, който я заобикаляше, не беше излагане на показ, а съвсем естествена рамка за тази жена. Никой от присъстващите нямаше чувството, че са го поканили, за да парадират с богатство и ценно имущество.

Той хвърли бърз поглед към Робин, който ядеше торта с марципан със страстната отдаденост на бързо израстващо и постоянно гладно момче. Робин щеше да наследи малък имот в Кент, останал от майка му. Самият Хю, най-младият от четирима синове, не притежаваше почти нищо. Оказаните на краля услуги му бяха донесли имението Босер в Бретан. Земята беше плодородна, но не беше много. Имаше и малко пари, великодушен дар от краля, който за съжаление често забравяше да даде обещаното, но засега не беше намерил възможност да ги инвестира в имота в Кент или във френското си имение. За съжаление богатството му не стигаше да се заобиколи с лукса, който беше съвсем естествен в Малори Хол. В сравнение с лейди Гуинивър Хю Босер беше просто един беден пияница.

Той отпи глътка рейнско вино и отбеляза превъзходното му качество. Кой от съпрузите й се беше погрижил за избата с вината?

— Хареса ли ви виното, лорд Хю?

— Невероятно е. Запитах се кой от съпрузите ви го е купил. — Очите под тежките ресници я пронизваха като с нож.

Гуинивър се поколеба, но отговори честно:

— Лорд Хадлоу имаше доставчици от Бургундия, от Бордо и от Рейнската област. Той ме научи на много неща. Оттогава купувам вината си от същите търговци.

— Значи те избират вместо вас — отбеляза той. — Умен избор, мадам.

— Не, милорд, те само ме съветват. Изборът е мой.

— Колко интересно. — Той не беше сигурен дали можеше да й вярва. Жените не разбираха нищо от вина.

От друга страна обаче, жените не търсеха сами съпрузите си, не сключваха сами брачните си договори, нито пък наследяваха цялата собственост на починалите си мъже. Замислен, Хю прокара пръсти по долната си устна.

— Нито един от съпрузите ви ли нямаше семейство, което да предяви претенции към част от наследството?

— Аз съм склонна да отговоря на въпросите ви, милорд… и да сътруднича в „разследванията“ ви, както ги наричате. Но не и когато дъщеря ми празнува рождения си ден. — Тонът й забраняваше по-нататъшни въпроси.

— Тогава по-късно?

— Когато децата заспят и ако ме потърсите в покоите ми, ще направя, каквото мога, за да обезсиля подозренията ви.

— Съмнявам се, че сте в състояние да го сторите, мадам.

— Ако вече не сте се затворили за истината — отвърна тихо тя.

— Винаги съм отворен за истината.

Тя го погледна право в очите и той прочете в погледа й горчива подигравка за жалкото оправдание на присъствието му под покрива й.

— Наистина ли, лорд Хю?

Нов сигнал на тромпети му попречи да отговори. Пипа скочи преди сестра си.

— Процесията, Пен! Започва! Момче Робин, ти трябва да вървиш редом с Пен, тъй като си почетен гост и Пен те харесва… това е вярно, нали, Пен? — След кратко колебание тя продължи смело: — И аз ще вървя с вас. Мама ще се нареди след нас със… — Тя се поколеба отново и погледна Хю.

— Аз ще вървя след майка ви — оповести спокойно той.

— И всички останали ще спазват обичайния ред — завърши сияещата Пипа.

Водена от херолди и факлоносци, процесията излезе от залата, мина през долния двор и напусна къщата. Прекосиха мостчето и излязоха на поляната под обсипаното със звезди небе, след това навлязоха в градината с фигурите, която се простираше по продължение на външната стена на къщата.

Щом се върнаха в долния двор, Гуинивър целуна дъщерите си за лека нощ и се сбогува с прислугата с признателна усмивка и думи на благодарност. Накрая връчи на мастър Кроудър добре напълнена кесия, която той трябваше да разпредели по свое усмотрение.

След като изпълни задълженията си, младата жена вдигна глава към небето, където жълтият полумесец висеше като четвъртинка от лимон. Откъм лагера оттатък крепостните стени се носеше миризма на дим и катран. Тя се обърна бавно към мъжа, който стоеше зад нея — също така неподвижен.

— Прекрасна нощ.

— Да — съгласи се тихо той.

— Жалко е да я разваляме. — Гуинивър въздъхна. Дългите пръсти на дясната ръка въртяха пръстените на лявата. — Но каквото има да става, ще стане. Ще ида да видя заспали ли са момичетата, после ви очаквам в покоите си. Ще ги намерите над северния вход.

Без да каже нищо повече, тя се обърна и закрачи към къщата. Хю проследи тънката, висока фигура, която бързаше през двора с развяващи се поли. Ароматът на парфюма й, който изпълваше ноздрите му, го замайваше, макар че нея вече я нямаше. Не, това сигурно е ароматът на розите от градината, каза си почти сърдито той.

Мъжът не забеляза, че и той въздъхна, когато излезе през портата, за да направи задължителната обиколка на лагера.