Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Целувката (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Widow’s Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 70 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2008)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2008)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Ирис“, 2001

История

  1. — Добавяне

13.

Малко преди вечеря Гуинивър и дъщерите й влязоха в залата, където дългата маса вече беше заредена с рогове за пиене, дървени табли, лъжици и ножове. Тук явно се хранят просто, каза си Гуинивър, като плъзна поглед по трапезата и забеляза, че Хю не използваше вилици. Тъй като рядко си стоеше вкъщи, той очевидно не считаше за нужно да дава пари за домакински потреби. Тя забеляза халката в стената до входната врата, нещо, което често се срещаше в залите за хранене. И в Малори Хол имаха такава. Съоръжението беше замислено като шега за пияни гости. Пъхаха ръката им в халката и я стягаха, след което изливаха съдържанието на рога в ръкава — наказание, което беше по-скоро унизително, отколкото болезнено, освен това скъпо и неприятно, тъй като виното разваляше скъпите дрехи.

Самата тя никога не беше прибягвала до тази процедура в Малори Хол, но Стивън много обичаше да плаши гостите си с това наказание. Гуинивър си беше създала навика да се оттегля дискретно от залата, когато мъжете станеха твърде шумни.

Пипа се втурна към Хю, който беше станал при влизането им.

— Върна ли се Робин, сър?

— Още не — отговори Хю и се наведе да целуне напрегнатото й личице. — Но трябва да се появи всеки момент. Камбаните ей сега ще бият, а той знае, че трябва да се е върнал за вечеря.

Гуинивър беше смаяна колко естествено изглеждаше тази целувка. Хю го направи като нещо обичайно, детето му отговори с доверие. Тя неволно се усмихна. Много й харесваше как Хю общуваше с децата й. Отново усети силно чувство на привързаност. Беше съвсем в реда на нещата да стои в тази зала и да споделя този момент с него. Враждебността изчезна… като че ли никога не беше съществувала. Отново я обзе объркване.

— Ще позволите ли да ви предложа вино, милейди?

— Благодаря ви. — Тя взе подадената й чаша. Усмивката й остана непроменена, като видя светлината в очите му. В пронизващия поглед имаше въпрос, когато вдигна чашата си, кимна й и отпи. Гуинивър вдигна своята чаша и я поднесе към устните си. Очите й се впиха в неговите и тя не можа да се откъсне от погледа му. По време на пътуването беше поддържала изкуствена дистанция помежду им, за да избегне точно това; сега обаче дистанцията се беше изпарила и й беше невъзможно да я възстанови. Остана само това чувство на възбуда, обещание и възможност. Докато беше принудена да живее под покрива му, то щеше да присъства винаги, да размеква решителността й, да занимава мислите й и да обърква сетивата й.

Накрая тя успя да обърне глава настрана и да отправи спокойна забележка към момичетата.

Хю изпи виното си, без да откъсва жаден поглед от изваяния й профил, от меката бяла кожа на шията, извивката на стройното рамо, закръглеността на гърдите под плисираната дантела на ризата.

Навън се чуха гласове и погледът му се отправи към вратата.

— Робин — предположи той и веднага добави: — Тъкмо навреме. В следващия момент проехтя оглушителен звън на камбани, за да възвести на пътниците, че портите на града се затварят и всички работни огньове трябва да бъдат загасени.

Пипа се втурна към вратата и се надигна на пръсти, за да отмести тежкото резе.

— Намери ли я… намери ли я? — извика с треперещ глас тя още преди да е отворила.

На прага застана сияещият Робин.

— Намерих я, но тя пак ми избяга. Трябваше да я преследвам по целия мост. Вече си мислех, че съм я загубил, когато я чух да мяука. Видях я под перваза на моста. Трябваше да се прехвърля през парапета, за да я хвана. — И той предаде рошавото малко същество в ръцете на стопанката му.

— Ти си прекрасен, прекрасен! — извика въодушевено момиченцето. — Толкова си умен, Робин. Знаех си, че ще я намериш. — Тя хвана ръката му и здраво я стисна.

Робин се усмихна толкова широко, че лицето му се раздели на две половини.

— Наистина ли? Много ме беше страх, че няма да я намеря, а уличните хлапета ме следваха по петите и непрекъснато питаха какво търся. Когато най-сетне хванах Лунна светлина, сигурно си помислиха, че съм някой луд! Кой друг би се втурнал да търси някакво си коте?

— Всеки! — отговори убедено Пипа и зарови лице в козината на котенцето. — Ти си великолепно момче — продължи със същата убеденост тя. — Много се надявам някой ден и аз да срещна момче като теб…

Робин се изчерви до ушите, а Хю потърси погледа на Гуинивър. Едва му се удаваше да остане сериозен, а тя прехапа долната си устна, за да не избухне в смях. И без това момчето беше ужасно смутено. Напрежението от последните дни изчезна и отстъпи място на спокойствие и приятелско веселие. В момента не й се искаше да мисли кое беше по-опасно.

— Е, след като историята приключи щастливо, предлагам да сядаме на масата — каза Хю и махна на чакащия слуга да удари гонга, за да свика персонала.

Домакинството му не е голямо, помисли си Гуинивър. Направи й впечатление, че само слугите, които носеха ястията, не сядаха на масата. Имаше достатъчно място за слугините и ратаите, за кухненските прислужници с омазнени престилки, за готвачите, които седяха под съдчето със сол в долния край на трапезата.

На масата на Хю дьо Босер зад хранещите се не стояха пажове. Таблите се поставяха в средата на масата и всички се обслужваха сами, набучваха месо на ножовете си, гребяха гъст сос от димящи купи, топяха хляб в бульона. На малката естрада на задната стена седеше един-единствен музикант с лютня.

Хю и Гуинивър се хранеха мълчаливо, но тишината не беше неприятна, а атмосферата беше спокойна, макар Гуинивър да имаше чувството, че спокойствието няма да продължи дълго. Както в една твърде идилична лятна вечер лекият натиск в главата й предупреждаваше за надигаща се буря.

Когато децата се нахраниха, Гуинивър им каза да отнесат котетата в стаята и да ги нахранят, а после да помогнат на Тили да оправи леглото.

— Моля да ме извините. — Хю стана от масата и се запъти към вратата. — В обора ме чака работа. Ела с мен, Робин.

— Да, сър. Да ви донеса ли палтото? Навън е доста студено — отговори Робин, както винаги в услуга на баща си.

Хю кимна с усмивка и момчето хукна към покоите му, които бяха точно над залата.

— Искам да огледам какво е станало в дома ми, докато съм отсъствал — обясни Хю.

— Естествено. Аз не очаквам да ме забавлявате, сър. Освен това смятам да поработя с магистъра.

— Тогава използвайте огъня — отвърна той и посочи камината. — Сигурно не искате да смущавате съня на момичетата.

— Така е — отговори Гуинивър, но после се поколеба. Не бе разумно да обсъжда защитата си в залата на своя надзирател.

— Не се страхувайте, че ще ви подслушват. — Както винаги, Хю бе отгатнал мислите й и очите му просветнаха иронично. — Обещавам да тропам с ботушите си, за да забележите отдалече връщането ми.

Гуинивър отмести поглед от неговия и се обърна към Хауърд.

— Ще ида да донеса книгите, които ще ни трябват, магистре. А вие се разположете удобно. — Тя кимна хладно на домакина си и забърза към стълбата. Гърбът й беше гордо изправен, грациозните стъпки предизвикваха равномерното полюляване на тъмната кадифена рокля над кринолина.

Докато ровеше в кошницата с книги в стаята си, тя усети прилив на оптимизъм. Най-после тя и магистърът щяха да приложат теориите си върху реални юридически факти. Книгите винаги й бяха давали отговори. Сигурно щяха да й помогнат и сега.

Тя се върна в залата с десетина тома. Магистърът седеше на пейката пред камината, протегнал мършавите си крака към огъня.

— Това наричам аз удобство — засмя се той и потърка ръце. — Лорд Хю заповяда да ни донесат още свещи. Вижте, подновиха всички свещи по стените и донесоха още два свещника. Много е мил, не намирате ли?

— Да, много — отговори с отсъстващ вид младата жена и остави книгите на отсрещната пейка. Нямаха време за губене. — Както знаете, магистре, в нашия случай най-важното са доказателствата. Тези, които ме повикаха тук, нямат доказателства, нямат нищо, което да докаже връзката ми със смъртта на съпруга ми. — Тя направи пауза и се загледа със смръщено чело в огъня.

Какво беше открил Хю в Матлок? След като не знаеше в какво я обвиняват, не можеше да изгради защитата си. Е, трябваше да се задоволи с това, което имаше.

— Знаем, че лорд Хю може да посочи някои противоречия в моите твърдения и думите на Тили по отношение падането на лорд Малори. Ако противната страна възнамерява да се задълбочи в тези противоречия, може да изпаднем в затруднено положение.

— Може би тъкмо това възнамеряват — съгласи се магистърът, изду устни, после засмука бузите си. — Как мислите, дали лорд Хю ще изтъкне противоречията?

Гуинивър продължаваше да се взира в пламъците. Ръцете й бяха скрити в гънките роклята. Какво ли бе открил Хю в Матлок?

— Да — отговори след малко тя. — Ще изнесе фактите, каквито ги вижда. — Тя вдигна рамене и седна до книгите. — Задачата ми ще бъде да убедя лордовете, че тези противоречия не представляват убедителни доказателства.

— Хайде да проверим какво пише в закона за уличаващите доказателства — предложи магистърът. — Заключение от факти, за които няма еднозначно обяснение, не може да бъде убедително. Ние трябва да намерим за тези факти друго, убедително обяснение.

— Прав сте — кимна Гуинивър. — Но какво ще правим с обвинението в магьосничество? Не виждам начин да оборя това обвинение, ако ми бъде отправено. Само съпрузите ми биха могли да оспорят, че са били омагьосани… — Тя притисна пръсти към устните си.

— Моля ви, мадам, хайде да караме точка по точка — помоли със загрижено лице магистърът. — Разполагаме с неопровержими доказателства за правото ви да притежавате земята, за която претендира лорд Хю. Това е важна точка в наша защита. Никой не може да оспори валидността на договора с Роджър Нийдхем и ако този случай бъде решен със средствата на правото, всеки разумен човек ще види, че сте права.

— Всеки разумен човек. Как смятате, лорд-пазителят на печата такъв ли е?

— О, мадам, хайде да не решаваме предварително делото — помоли магистърът. — Както винаги, законът ще ни даде отговор. Първо ще потърсим съвет в „De laudibus Angliae“ на великия Фортескю. — Той се наведе и посегна към желаната книга.

След около час магистърът започна да се прозява често-често и да се мести неспокойно на пейката, за да облекчи изморените си кости.

— Бог да ми е на помощ, но съм убеден, че никога вече не ще мога да седя удобно — оплака се той. — Тази езда… ден след ден!

— Ще продължим утре — отвърна Гуинивър и затвори книгата. — Имате нужда от почивка, магистре.

— Аз съм стар човек, мадам, и не обичам да пътувам.

— Изобщо не трябваше да ви вземам със себе си — прошепна потиснато младата жена. — Колко необмислено постъпих, като ви натоварих с такова дълго пътуване!

— За бога, мадам, никога не бих допуснал да минете през всичко това сама. — Хауърд вдигна ръце към небето. — Но съм на мнение, че постигнахме някакъв напредък.

Гуинивър не беше толкова сигурна, но кимна с усмивка, защото не искаше да помрачава настроението на стария си учител.

— Хайде в леглото, сър! Утре ще продължим.

Старецът се изправи с пъшкане.

— Нямам нищо против отново да спя в меко легло. Желая ви приятна нощ, мадам!

— Лека нощ. — Тя го проследи с поглед, облегнала глава на високата, красиво резбована облегалка на пейката. Понякога юридическите аргументи й се струваха толкова празни, толкова безсмислени, но те бяха всичко, с което разполагаше. Те и умението й да говори пред хора. Дали това беше достатъчно, за да разколебае мъж като пазителя на печата?

В задната част на залата, зад вратата, която водеше към кухненската крило, се чу тропот на ботуши.

— Достатъчно шум ли вдигнах? — попита лорд Хю, застанал на прага.

— Вие просто ме сразихте с деликатността си, милорд!

Хю влезе и застана пред камината. Сложи ръка на облегалката на пейката и я погледна отвисоко.

— Готови ли сте? Магистърът легна ли си вече?

— За днес да. Магистърът е много уморен от пътуването. — Главата й все така почиваше върху облегалката, ръцете й бяха скръстени в скута, очите полузатворени. Въпреки това усещаше върху себе си равнодушния му поглед.

— И вие изглеждате изтощена — В този миг вратата се отвори и той се обърна. Влезе Джак Стедмън и с него в залата нахлу хладен есенен въздух.

— Не очаквах такава студена нощ — отбеляза той и свали шапката си. — Няма да се учудя, ако времето се обърне. — Лейди Гуинивър не се виждаше иззад високата облегалка и той продължи: — Икономът на пазителя на печата прие посланието ви и ме накара да чакам почти два часа, преди да ми каже отговора, милорд. — Гласът му прозвуча извинително. — В приемната му беше такава блъсканица, че нямаше как да се измъкна.

— Изпрати ли ми вест? — попита нетърпеливо Хю.

— Да, милорд. Утре вие и лейди Гуинивър трябва да се явите точно в три часа следобед в Хамптън Корт.

Хю кимна и неволно хвърли поглед към пейката, където Гуинивър седеше неподвижна и със затворени очи.

— Това беше всичко за днес, Джак. Утре на разсъмване ще ми трябва лодка на стълбите на Блекфриарс. Погрижи се да е с навес, за да пази от дъжд и вятър. Ти ще ни придружиш с още двама мъже.

— Тъй вярно, сър. А мастър Робин?

— Той остава тук. Кажи му, че има свободен ден… ако ден, прекаран с малката Пипа, изобщо може да се нарече свободен — заключи сухо Хю.

Джак се ухили.

— Ще му кажа, сър. Лека нощ! — Той вдигна ръка към челото си и отново нахлупи шапката си.

— Толкова скоро — прошепна Гуинивър, изправи се бавно и устреми поглед към Хю. — Защо не ми дадохте няколко дни спокойствие?

— Забавянето не означава спокойствие — отговори утешително той. — По-добре да се свърши, каквото има да става.

— Но аз още не съм готова.

— Утре няма да има процес — успокои я той. — Ще ви задават въпроси, но не официално.

— Толкова ме е страх — пошепна тя. — И не ми казвайте, че нямам основания.

— Не бих се изразил така.

Тя вдигна очи към него, безпомощна като дете. Очите й бяха пълни с болка.

Пращенето на огъня зад нея беше единственият шум в утихналата къща. Гуинивър чуваше ускореното си дишане. Кръвта шумеше в ушите й.

— Елате при мен — изрече тихо Хю. Това беше заповед и молба едновременно.

Гуинивър остана неподвижна, топлината на огъня пареше гърба й. Светлината на фенерите и няколкото недогорели свещи в свещниците я обграждаха с ярък ореол. Оттатък кръга залата тънеше в тъмнина.

— Елате при мен — повтори той. Сложи ръце на раменете й и усети колко крехки бяха костите й под пръстите му.

Тя не се раздвижи, нито към него, нито се отдалечи. Той й предлагаше нещо, от което тя се нуждаеше повече от всичко друго на света. Утехата на любовта, силата, която щеше да почерпи от съзнанието, че не беше сама. Силата на любовта, която щеше да успокои страховете й и да излее балсам върху наранената й душа, макар и за съвсем кратко време. Въпреки всичко това й беше неприятно, че утехата щеше да дойде от човека, който в крайна сметка беше причината за отчаянието й.

Затова не го окуражи; ала когато той я привлече към себе си и я улови за брадичката, за да вдигне лицето й, тя не се възпротиви.

Той я целуна нежно, после с нарастваща страст, като че искаше да я събуди, за да му даде страстния отговор, който очакваше.

— Ела при мен — пошепна до устните й той. — Гуинивър, ела при мен. — Притисна я здраво, за да усети силата му, да разбере, че той е готов да я закриля. След смъртта на Тимъти най-после можеше да отхвърли товара си и, макар и за кратко, да се опре на сила и енергия, които не бяха нейните собствени.

Устата й се отвори и даде път на търсещия му език. Тя се облегна на ръцете му, отвори гърлото си, гърдите си в инстинктивно движение на отдаване. Устата му се плъзна към гърдите й и усети топлината на кожата й през фината дантела на ризата. Той знаеше, че пасивността й не значеше отказ, а беше плод на активното решение да го приеме, да черпи сили от него.

Изведнъж изпита безкрайно блаженство. В този момент тя беше негова повече отколкото в онези минути на дива лудост в палатката му.

— Ела — каза просто той и улови ръката й. С другата си ръка взе един фенер и я поведе по стълбата. Тя събра полите си и изкачи стъпалата редом с него, висока и стройна, грациозна като сърна.

Хю влезе в тъмния коридор вляво от стълбището и вдигна фенера. Хладните й пръсти стискаха ръката му.

Той вдигна резето на последната врата и я отвори широко. На малка масичка гореше свещ, в камината беше напален огън. Светлината на фенера хвърли сенки по стените.

Стаята му беше чиста и подредена като палатката. Леглото беше покрито с проста завивка без никакви украси. Обкован с желязо сандък и обикновен гардероб представляваха цялата мебелировка.

— Просто е, знам — прошепна той.

Гуинивър се усмихна и проговори за първи път от доста време насам.

— От обитателя на тази стая не очаквам нищо друго.

— Струва ми се, че ме разбираш. — Той остави фенера на перваза на камината и я погледна с възхищение. Опряла едната си ръка на колоната на леглото, тя стоеше като кралица в тъмното си кадифе.

— Може би малко — усмихна се отново тя.

— Ела при мен. — Той протегна ръка и тази път тя се подчини. Спря пред него и го погледна умолително.

— Ще се опитам да ти дам това, което искаш — обеща той. Изведнъж гласът му прозвуча дрезгаво и дойде дълбоко от гърлото му. Той посегна към обсипания със скъпоценни камъни накит на главата и тя я сведе, за да го улесни.

Той извади фуркетите бавно, един след друг, и ги остави на масичката, после свали сребърната лента от челото й. Извади и фуркетите от вътрешното боне, после и от косата й и пусна навитите плитки. Тъй като нямаше четка, си послужи с пръсти и разпусна дългите руси къдрици около лицето й. Бледността й беше отстъпила място на пламтяща червенина.

— Толкова си красива — рече той и целуна топлите й устни. — Кажи ми какво очакваш от мен. Не искам да те разочаровам, Гуинивър.

— Няма да ме разочароваш — отговори абсолютно искрено тя и помилва бузата му, плъзна палец по устата му. Естествено, че нямаше да я разочарова… или поне не сега.

Обърна се с гръб към него и той развърза роклята й, този път съвсем бавно, вдигна я над главата й, после внимателно я разпростря върху сандъка. После развърза връзките на ризата й и мушна ръце дълбоко навътре, за да обхване гърдите и раменете и. Колко топла и мека беше кожата й и как ухаеше…

— Първо ми покажи нещо от себе си — помоли тя с лека усмивка. — Искам да те видя без дрехи. — Прокара пръст по бузата му, малкото й пръстче се плъзна по долната устна. Той обхвана китката й, засмука пръстчето и леко го загриза. Цялото й тяло сякаш оживя под нежното докосване.

Хю започна да се съблича с бавни движения. От очите му струеше страст. Гуинивър го наблюдаваше с наслаждение, горяща от нетърпение да го види. Той свали наметката и жакета, развърза връзките на ризата и нахвърля всичко върху столчето до прозореца.

Погледът на Гуинивър спря върху широките гърди с посивели косъмчета, обходи мъничките пъпки на гърдите му, талията… толкова тясна в сравнение с гърдите и раменете. Проследи с видимо удоволствие как той развърза връзките на чорапите и свали панталона си. Изправи се насреща й и я погледна питащо. Тя огледа без стеснение плоския корем, коравите мускулести бедра, члена, който стърчеше гордо между тях.

— Е, харесвам ли ви, мадам?

Той се обърна и сложи панталона си при другите дрехи, при това й показа стегнатия си гръб и задник. Тя пристъпи зад него, сложи ръце на гърба му и помилва мускулестата плът. Той застина неподвижен под милувката й, за да се наслади на милващите пръсти, които се плъзнаха между бедрата му. След малко протегна ръце и обхвана хълбоците й. Тя се облегна на гърба му и устните й се плъзнаха по острите ръбове на плешките. Ръцете му се плъзнаха към дупето й и помилваха меката плът под ризата.

— Време е за плащане — проговори с лек смях той и се обърна. — И моят поглед трябва да се наслади на красотата ви, милейди!

С тези думи той свали ризата й до талията. Меката закръгленост на гърдите с корави и щръкнали зърна изчезна в топлите му ръце. Той ги задържа, за да усети цялата им тежест и пълнота. Очите й се затвориха и тялото й се разтърси от сладостна тръпка, когато пръстите му се плъзнаха дразнещо по червените зърна. Той поглади тесния гръден кош, обходи с ръце тялото й, навакса пропуснатото през онази нощ на дива, бърза страст. После отстъпи крачка назад, за да я погледне, както стоеше пред него разголена до талията. Сребърнорусата коса блестеше като ореол около лицето й, кожата й беше порозовяла от възбуда. Гърдите й се вдигаха и спускаха ускорено.

Хю протегна ръце и съвсем бавно свали ризата от хълбоците й, за да разкрие и останалата част от тялото й. Тя остана пред него само по копринени чорапи, стегнати със сатенени панделки.

Хю въздъхна блажено. Пред него не стоеше едва съзряващо момиче, а жена в разцвета на красотата си. Той забеляза тънките тъмни линии, следи от двете бременности, по корема и бедрата й, сините жилчици по гърдите, които бяха хранили момиченцата, едва забележимо наедрялата талия. Ала тези несъвършенства я правеха още по-красива, отколкото е била в младостта си, или поне в неговите очи беше така.

Той сложи ръце на хълбоците й и усети как тя потръпна под докосването на топлите му длани. Плъзна пръсти по гръбнака й и тръпките се усилиха. Хвана я за раменете, обърна я с гръб към себе си и езикът последва пътя на пръстите. Гуинивър простена сладостно под парещата чувственост на влажната милувка. Краката й нервно се раздвижиха.

Хю се зае с бедрата й, мина с език по стегнатата извивка на дупето, наслади се на дългите крака. След това отново я обърна с лице към себе си.

Тя вдигна ръце на тила му и се притисна към него. Сложи устни върху устата му и страстно притисна хълбоците си към неговите. Хю направи крачка към леглото, без да я изпуска от прегръдката си, без да отделя устни от нейните. Тя усети ръба на леглото в ямката на коляното си и се отпусна. Той падна с нея.

Двамата легнаха един до друг и той се опря на лакът. Легнала по гръб, тя го погледна в очите и с невинен израз вдигна ръце над главата, сплете пръсти, отдаде му тялото си за обща наслада.

Той се усмихна доволно, наведе се над нея и зацелува свивката на шията й, докато ръката му се плъзгаше по долната част на тялото й. Върхът на показалеца му описа кръг около пъпа и се възхити на съвършената вдлъбнатинка. После продължи по линията на тялото към хълбока, усети нежните извивки, дълбоките вдлъбнатини; тя простена под докосването му и прошепна името му. Устните му се плъзнаха към гърдите й, зъбите леко докоснаха зърната.

Тя се раздвижи неспокойно, усещайки как в утробата й лумва топлина, как по тялото й се разлива желание. Неспособна да владее реакциите си, тя отпусна ръце. Едната й ръка се плъзна към гърба му, другата обхвана коравия член. Кръвта в изпъкналите вени запулсира в дланите й. С върха на пръста си тя издърпа кожичката, за да оголи нежната главичка. Помилва я внимателно, докато другата й ръка обхвана по-здраво стегнатия му задник.

Хю простена под опитните й милувки и се плъзна надолу по леглото, за да избяга от ръцете й. Тя усети дланите му от вътрешната страна на бедрата си и веднага ги разтвори. Беше готова да му отдаде тялото си без задръжки. Той целуна бедрата й, вдигна краката й, за да целуне коленните ямки, помилва прасците и внимателно ги размачка. Езикът му последва ръцете, устните му положиха меки целувки върху местата, където бедрата и дупето се срещаха. Той разтвори краката й още по-широко и зарови устни в горещия, ухаещ на море отвор на тялото й.

Езикът му проникна в нея и заигра около скритата пъпка на удоволствието. Дъхът му беше хладен като невероятно чувствен полъх върху горещите, набъбнали устни, които милваше.

Гуинивър зарови пръсти в косата му и бедрата й се напрегнаха до крайност. Хълбоците й се вдигнаха, когато той мушна ръце под дупето й и я приближи още повече към милващия си език и с това към върха на насладата. Ала малко преди да я залее вълната на екстаза, той отдръпна устата си; тя затрепери от желание и обви с крака хълбоците му, когато той отново се изтегли нагоре. Привлече главата му и го целуна, вкуси себе си на езика му, вдъхна замайващия аромат на собствената си възбуда.

Той проникна дълбоко в нея, задържа я здраво и усети как я изпълни до най-вътрешната точка на възбуденото й до крайност тяло. Тя усети пулсирането на плътта му в себе си, после той се оттегли бавно, докато в нея остана само върхът на члена му. Разтвореното й тяло жадуваше за него. Тя се надигна и се опита отново да го привлече в себе си. Очите им бяха впити едни в други, всеки потъваше в тъмните ириси на другия. Като че душите им се докосваха, като че всеки стана отражение на другия — и когато той отново проникна в нея с мощен тласък, телата им се сляха, а с тях се сляха и душите им.

След малко Хю се отдели от нея и се претърколи по гръб. Едната му ръка почиваше върху горещото тяло на Гуинивър, чийто пулс все още биеше ускорено, но постепенно се успокои в съзвучие с неговия. Тя пое дълбоко въздух и бавно издиша. След това обърна глава към него.

Той помилва бузата й и тя се усмихна, но той веднага усети, че зад усмивката дебнеха сенки.

— Tristesse de l’amour? — попита меко той.

— Май да. — Тя помилва в отговор бузата му. — Благодаря ти, Хю.

— Няма за какво да ми благодариш — отговори глухо той и обхвана китката й. — Дадох ти само онова, което ти даде на мен.

— Съмнявам се — пошепна тя. — Но това никога повече не бива да се случва. Надявам се, че разбираш…

Той поклати глава.

— Не, Гуинивър, не разбирам.

Тя седна и заговори с усилие:

— Иска ми се да можеше да разбереш… да проумееш колко ме е страх от онова, което ми предстои. Че ме чака жестока битка и не бива да мисля за нищо друго. Ще загубя ужасно много, Хю, много повече от теб. Наистина ли не разбираш?

— Да… да, мисля, че разбирам. — Той също седна и докосна голото й рамо. — Нима това означава раздяла?

— Да, така трябва — отговори беззвучно тя. — Ако не го направя, няма да мога да се боря. — Тя помълча малко и добави: — Трябва да се върна в покоите си.

Той проследи безмълвно как тя събра нещата си, но когато застана насреща му гола с вързоп коприна, кадифе и дантела в ръцете си, неволно се усмихна.

— Ще ми дадеш ли халат? — попита тя.

— Да, разбира се. — Предишната дистанция помежду им отново се усети. Гуинивър я бе възвърнала. Великолепният момент на сливането не бе успял да заличи бруталните факти, които ги разделяха.

Хю беше толкова разочарован, че му се искаше да я раздруса, да я принуди да признае, че любов като тяхната е в състояние да преодолее всичко, което ги разделя. Вместо това стана от леглото и извади от гардероба си обточен с кожи халат.

— Мисля, че това е достатъчно — отбеляза кратко той и я наметна.

Гуинивър отиде до вратата и се обърна с ръка на дръжката.

— Благодаря ти, Хю.

Той направи безпомощен жест на отхвърляне. Тя се поколеба, но после вдигна резето и се плъзна безшумно навън.