Джейн Фийдър
Целувката на черната вдовица (1)

ПРОЛОГ

Дербишайър, Англия, септември 1536 година

Жената бе застанала до отворения прозорец. Лекият полъх на вятъра раздвижваше надипленото синьо було, което падаше на гърба й. Тя стоеше неподвижна, гордо изправена. Тъмната й одежда се открояваше като сянка върху тежкото кадифе на прибраната завеса.

Когато чу тежките му стъпки по коридора, тя буквално го видя пред себе си, видя как грамадната му фигура се полюляваше при вървежа. След секунди той спря пред масивната дъбова врата. Тя чу пъшкането му и живо си представи кръвясалите очи, зачервеното лице, посинелите от пиенето устни.

Вратата се отвори с трясък. Съпругът й изпълни рамката; наметката, богато обшита със скъпоценни камъни, се уви около коленете му.

— За бога, мадам! Как посмяхте да разговаряте с мен с този тон на собствената ми трапеза! Пред всички наши гости, пред слугите ни, дори пред кухненските прислужници! — Едри пръски от слюнка придружиха изломотените думи. Мъжът влезе в спалнята и затвори вратата с толкова силен ритник, че пантите изскърцаха тревожно.

Жената остана пред прозореца, скръстила ръце под гърдите си.

— А аз ви казвам, съпруже, че ще съжалявате за деня, в който отново заплашите една от дъщерите ми. — Тя говореше съвсем тихо, гласът й не беше повече от шепот — но думите й го удариха като гръмотевици.

Мъжът сякаш се поколеба, но гневът надделя и той се втурна срещу нея с вдигнати юмруци. Тя не се помръдна от мястото си, незабележима подигравка изви устните й. Погледът на тъмните очи беше изпълнен с такова презрение към личността му, че той изрева като ранен бик в пиянската си ярост.

Когато стигна до нея — насочил юмрук към бледото лице под обсипания й с бисери накит на главата, завладян единствено от мисълта да избие усмивката от устните й, — тя отстъпи настрана. Стъпалото й се удари в глезена му и той политна напред, повлечен от тежестта си.

За секунда грамадната фигура сякаш застина пред черната пропаст оттатък ниския прозорец, после изпълни някаква сложна фигура и изхвърча навън. Пронизителен писък придружи летежа му към каменния паваж на двора.

Жената отдръпна завесата, за да погледне навън. В началото не успя да различи нищо в тъмните дълбини под прозореца, но много скоро чу високи гласове и тичащи стъпки. Пламнаха светлини, от четирите краища на двора дотичаха факлоносци. Едва сега, на светлината на факлите, тя откри тъмната, неестествено изкривена фигура на мъжа си.

Колко дребен изглежда, помисли си тя и обхвана лактите си, за да спре треперенето на ръцете си. Толкова много злоба, толкова много насилие криеше в себе си безжизненият вече вързоп долу…

Едва сега тя сякаш се събуди за живот. Избяга бързо назад в тъмната стая, отвори малката врата и се скри в гардеробната. Облегна се на вратата и застина неподвижна. Много скоро по коридора прокънтяха бързи стъпки. Чу се шумно чукане, някой вдигна резето. Когато вратата се отвори, жената бавно излезе от гардеробната, приглаждайки полите си.

На прага стоеше възрастна жена, чиято коса беше скрита под бяло ленено боне.

— Всемогъщи боже! — извика тя и закърши ръце. — Какво стана, сърчице мое? Как се случи това нещастие? — Зад рамото й вече надничаха любопитни лица.

Жената се обърна към дотичалите мъже и жени и гласът й прозвуча напълно спокойно:

— Нямам представа, Тили. Лорд Стивън влезе, когато бях в гардеробната, и извика нещо. Тъкмо се преобличах… не можах да изляза веднага. Той прояви нетърпение, но… — Тя вдигна безпомощно рамене. — Сигурно във възбудата си е загубил равновесие и е паднал от прозореца. Аз не можах да видя какво точно се случи.

— Мили боже! — проплака жената, като че говореше на себе си. — Този е четвъртият! Господ да ни е на помощ! — Тя се прекръсти бързо и поклати глава.

— Лорд Стивън беше пиян — заяви все така спокойно младата жена. — Всички го видяха… в залата, на трапезата. Едва се държеше на крака. Но сега трябва да сляза. — Тя прибра полите си и мина спокойно покрай Тили и зяпналите слуги.

Когато се спусна по широкото стълбище, в голямата зала влезе тичешком управителят на имотите й.

— Милейди, милейди… какъв ужас!

— Какво се случи, мастър Кроудър? Знае ли някой? — Облеченият в черно управител поклати глава и спуснатите наушници на шапката му затрепкаха като криле на гарван.

— Вие не видяхте ли, милейди? Помислихме си, че сте били там. Той падна от прозореца на вашата спалня.

— В този момент бях в гардеробната — отговори кратко тя. — Лорд Стивън беше пиян, мастър Кроудър. Сигурно е загубил опора… Знаете, че не беше наред с равновесието. Колко пъти се е случвало да пада…

— Да, права сте, мадам. Негово лордство често губеше равновесие. — Управителят я последва навън в двора, където падналият беше заобиколен от гъста тълпа зяпачи.

Всички почтително се разстъпиха, за да направят път на господарката на къщата, която коленичи на паважа до съпруга си. Вратът му беше неестествено извит, под главата му се бе образувала локва кръв. За да спази обичая, тя сложи пръст на вратната му вена. После се надигна и тъмните дипли на полата й паднаха тежко на земята.

— Къде е мастър Грайс?

— Тук, милейди. — Свещеникът излезе от малката си стаичка до параклиса, приглаждайки расото си. — Чух шума, но… — Той забеляза мъртвия и рязко замлъкна. Извади броеницата си и я запремята между пръстите си, вгледа се продължително в безжизненото тяло и накрая промърмори с тежка въздишка:

— Бог да се смили над душата му…

— Точно така — кимна съпругата на лорд Стивън и грациозно се изправи. — Отнесете тленните останки на мъжа ми в параклиса, за да го измият и облекат, както подобава. На разсъмване да се отслужи служба. Тялото да остане в параклиса до погребението утре вечер. Слугите да му окажат последна почит.

Тя се обърна и закрачи през множеството, сведе глава, за да мине през ниската вратичка, която бяха сложили в грамадния портал, за да пазят залата от студа и течението.

Лейди Гуинивър отново бе овдовяла.