Джоан Роулинг
Хари Потър и даровете на смъртта (31)

Глава трийсет и първа
Битката за „Хогуортс“

Омагьосаният таван в Голямата зала беше тъмен и обсипан със звезди, а отдолу на четирите дълги маси на отделните домове седяха чорлави ученици, някои в пътнически наметала, други по халати. Тук-там проблясваха перленобелите силуети на училищните духове бродници. Всички очи, живи и мъртви, бяха вперени в професор Макгонъгол, която говореше от подиума в горния край на залата. Зад нея стояха останалите учители, включително златистият кентавър Фирензи, и членовете на Ордена на феникса, дошли да се бият.

— Евакуацията ще се ръководи от господин Филч и Мадам Помфри. Префекти, щом ви кажа, ще строите домовете си и ще отведете подопечните си на мястото за евакуация.

Много от учениците бяха вцепенени. Но докато Хари се промъкваше покрай стените и се взираше в масата на грифиндорци с надеждата да види Рон и Хърмаяни, Ърни Макмилан стана от масата на хафълпафци и изкрещя:

— Ами ако искаме да останем и да се сражаваме?

Тук-там се чуха ръкопляскания.

— Пълнолетните могат да останат.

— А вещите ни? — извика едно момиче от масата на „Рейвънклоу“. — Куфарите, совите?

— Нямаме време да си стягаме багажа — отговори професор Макгонъгол. — Важното е да ви изведем живи и здрави оттук.

— Къде е професор Снейп? — провикна се едно момиче от масата на слидеринци.

— Той, както се казва, офейка — обясни професор Макгонъгол и грифиндорци, хафълпафци и рейвънклоувци нададоха мощен весел смях.

Хари продължи да се придвижва през залата покрай масата на „Грифиндор“ — търсеше с поглед Рон и Хърмаяни. Докато минаваше, към него се извръщаха лица и се чуваше оживено шушукане.

— Вече сме направили защитни магии на замъка — съобщи професор Макгонъгол, — но те едва ли ще издържат дълго, ако не ги подсилим. Затова ще ви помоля да се придвижвате бързо и спокойно и да изпълнявате указанията на префектите…

Последните й думи обаче бяха заглушени от друг глас, проехтял в залата. Беше висок, студен и ясен: не можеше да се определи откъде идва — сякаш се просмукваше от самите стени. Подобно на чудовището, което навремето беше командвал, гласът като че ли беше спал векове, за да се пробуди сега.

— Знам, че се готвите за битка. — Някои от учениците се разпищяха, други се вкопчиха един в друг и с ужас започнаха да се озъртат, за да видят откъде идва гласът. — Усилията ви са напразни. Не можете да се сражавате с мен. Аз не искам да ви убивам. Много уважавам учителите в „Хогуортс“. Не искам да проливам кръвта на магьосници.

В залата се беше възцарила тишина, тишина, която притиска тъпанчетата и сякаш е прекалено мощна да се побере между стените.

— Предайте ми Хари Потър — каза гласът на Волдемор — и никой няма да пострада. Предайте ми Хари Потър и аз ще оставя училището непокътнато. Предайте ми Хари Потър и ще бъдете възнаградени. Чакам до полунощ.

Тишината ги погълна отново. Всички глави се извърнаха, всички очи бяха намерили Хари, за да го приковат в блясъка на хиляди невидими проблясъци. После от масата на слидеринци стана някой и Хари позна Панси Паркинсън, която вдигна разтреперана ръка и изпищя:

— Но той е там! Потър е ей там! Някой да го залови!

Още преди Хари да е казал нещо, всички се раздвижиха. Грифиндорци пред него се изправиха и застанаха с лице, но не към Хари, а към слидеринци. После станаха и хафълпафци и почти в същия миг и рейвънклоувци, всички с гръб към Хари, всички вторачени не в него, а в Панси. Изумен и стреснат, Хари видя как навсякъде изникват магически пръчки, извадени изпод наметалата или от ръкавите.

— Благодаря, госпожице Паркинсън — каза отсечено професор Макгонъгол. — Ще напуснете първа залата заедно с господин Филч. Нека ви последват и останалите от вашия дом.

Хари чу стърженето на пейки, после слидеринци се изнесоха шумно от другата страна на залата.

— „Рейвънклоу“, тръгвайте след тях! — извика професор Макгонъгол.

Четирите маси се опразваха бавно. На масата на слидеринци не остана никой, затова пък неколцина от по-големите рейвънклоувци продължиха да седят, докато съучениците им се изнизваха, хафълпафци, които останаха, бяха повече и от тях, а колкото до грифиндорци, половината продължиха да седят и се наложи професор Макгонъгол да слиза от учителския подиум, за да подкани непълнолетните да тръгват.

— И дума да не става, Крийви, тръгвай! И ти, Пийкс!

Хари забърза към семейство Уизли — всички седяха заедно на масата на грифиндорци.

— Къде са Рон и Хърмаяни?

— Не ги ли намери? — притесни се господин Уизли.

Но замълча, защото на подиума се качи Кингзли, за да се обърне към онези, които бяха останали.

— До полунощ разполагаме само с половин час, затова трябва да действаме бързо! Учителите в „Хогуортс“ и Орденът на феникса одобриха план на бойните действия. Професор Флитуик, професор Спраут и професор Макгонъгол ще отведат бойни групи на трите най-високи кули — „Рейвънклоу“, Астрономическата и „Грифиндор“, — откъдето те ще виждат всичко като на длан и ще са в отлични позиции да правят заклинания. През това време ние с Ремус и Артър ще изведем няколко бойни групи в парка. Някой трябва да организира защитата на входовете на тунелите, водещи към училището…

— Звучи като работа точно за нас — провикна се Фред, като посочи себе си и Джордж, и Кингзли кимна.

— И така, водачите тук при мен, за да разпределим отрядите.

— Потър — каза професор Макгонъгол и забърза към него, докато учениците се стичаха към подиума и се блъскаха, за да получат указания, — ти не трябваше ли да търсиш нещо?

— Моля? А, да — възкликна Хари.

Почти беше забравил за хоркрукса, почти беше забравил, че битката започва, за да може той да го търси: необяснимото отсъствие на Рон и Хърмаяни за миг беше засенчило всички други мисли в главата му.

— Тогава върви, Потър, върви!

— Добре… да…

Усети как другите го изпращат с поглед, когато отново излезе на бегом от Голямата във входната зала, още пълна с евакуирани ученици. Остави се те да го понесат нагоре по мраморното стълбище, но в горния му край забърза по един безлюден коридор. Страхът и паниката замъгляваха мислите му. Хари се опита да се успокои, да насочи вниманието си към търсенето на хоркрукса, ала мислите му жужаха трескаво и безплодно като оси, хванати зад стъкло. Явно не можеше да ги подреди без Рон и Хърмаяни, без тяхната помощ. Тръгна по-бавно и някъде по средата на пустия коридор спря, седна на постамента на една от статуите, които се бяха изнесли, и извади от кесийката около врата си Хитроумната карта. Никъде по нея не откри имената на Рон и Хърмаяни, макар и да си помисли, че те може би са скрити от множеството плътни точици, отправили се към Нужната стая. Прибра картата, захлупи лице върху дланите си и затвори очи в опит да се съсредоточи…

Волдемор бе очаквал да отиде в кулата „Рейвънклоу“.

Ето един неоспорим факт, нещо, от което да се оттласне. Волдемор беше пратил Алекто Кароу да дежури в общата стая на „Рейвънклоу“ и за това имаше само едно обяснение: той се страхуваше да не би Хари вече да знае, че неговият хоркрукс е свързан с този дом.

Ала единственият предмет, който изглежда имаше някакво отношение към „Рейвънклоу“, беше изгубената диадема… и нима изобщо беше възможно диадемата да е този хоркрукс? Нима беше възможно слидеринецът Волдемор да е намерил диадемата, изплъзвала се на поколения рейвънклоувци? Кой е могъл да му каже къде да търси, при положение че никой сред живите не я беше виждал?

Никой сред живите ли…

Хари отново отвори очи под пръстите си. Скочи от постамента и хукна обратно по същия път, откъдето беше дошъл: вече по следите на единствената си, на последната надежда. Звукът от стотици хора, отправили се към Нужната стая, ставаше все по-силен, когато Хари се върна на мраморното стълбище. Префектите крещяха напътствия, като се опитваха да не губят от поглед учениците от домовете си, всички се бутаха и блъскаха, Хари видя как Закарайъс Смит изтиква първокурсниците, за да се нареди най-отпред на опашката, тук-там по-малките ученици плачеха, а по-големите викаха отчаяно, за да открият приятелите и близките си…

Хари зърна перленобял силует, който се рееше из входната зала долу, и ревна с цяло гърло, за да надкрещи олелията.

— Ник! НИК! Трябва да говоря с теб!

Промуши се през приливната вълна от ученици и накрая стигна долния край на стълбището, където го чакаше Почтибезглавия Ник, духът бродник на Грифиндорската кула.

— Хари! Скъпо момче!

Ник посегна и стисна между дланите си ръцете на Хари, който изпита чувство, че е бръкнал в ледена вода.

— Трябва да ми помогнеш, Ник. Кой е духът бродник на кулата „Рейвънклоу“?

Почтибезглавия Ник се изненада и се пообиди.

— Сивата дама, разбира се, но ако имаш нужда от услугите на дух бродник…

— Тя ми трябва… знаеш ли къде е?

— Я да видим…

Главата на Ник се поразклати върху яката му с къдрички, докато той се оглеждаше и надзърташе над главите на учениците, които прииждаха на талази.

— Ето я там, Хари, младата жена с дългата коса.

Хари се извърна в посоката, накъдето сочеше прозрачният пръст на Ник, и видя висок дух бродник — жената усети, че той я гледа, вдигна вежди и мина през една стена.

Хари се завтече след нея. Веднага щом влезе през вратата на коридора, където жената беше изчезнала, той я видя чак в дъното — все още се отдалечаваше плавно от него.

— Ей… чакай… върни се!

Жената благоволи да спре, както се рееше на няколко сантиметра над земята. Хари си помисли, че е красива — беше с дълга до кръста коса и с наметало до пода, но изглеждаше високомерна и горделива.

Когато се приближи, Хари я позна — беше я подминавал много пъти по коридорите, но никога не беше разговарял с нея.

— Ти ли си Сивата дама?

Тя само кимна, без да казва нищо.

— Духът бродник на кулата „Рейвънклоу“?

— Точно така.

Тонът й не беше особено насърчителен.

— Много те моля, нуждая се от помощ. Искам да ми разкажеш всичко, което знаеш за изгубената диадема.

Устните й се извиха в студена усмивка.

— Опасявам се, че не мога да ти помогна — отсече жената и след като се обърна, понечи да си тръгне.

— ЧАКАЙ!

Хари не искаше да крещи, но гневът и паниката надделяваха. Докато жената се рееше пред него, той си погледна часовника: до полунощ оставаха петнайсет минути.

— Не търпи отлагане — каза разярен Хари. — Ако диадемата е в „Хогуортс“, трябва да я намеря, и то бързо.

— Ти съвсем не си първият ученик, който се е устремил към диадемата — отбеляза презрително жената. — Поколения ученици са ми досаждали, за да…

— Не се опитвам да изкарам по-високи оценки — изкрещя й Хари. — Става въпрос за Волдемор… трябва да го разгромим… или това не те вълнува?

Жената не можеше да се изчерви, но прозрачните й страни станаха по-матови, а гласът й беше по-разгорещен, когато тя отговори:

— Разбира се, че ме вълнува… как смееш да намекваш, че…

— В такъв случай ми помогни!

Жената губеше самообладание.

— Тук… тук не става въпрос за… — измърмори тя. — Диадемата на майка ми…

— На твоята майка?

Тя явно се ядоса на себе си.

— Докато бях жива, се казвах Хелена Рейвънклоу.

— Ти си й дъщеря? В такъв случай би трябвало да знаеш какво е станало с диадемата!

— Макар че диадемата вдъхва мъдрост — рече жената в очевиден опит да си възвърне самообладанието, — съмнявам се, че ще увеличи шансовете ти да разгромиш магьосника, който нарича себе си Лорд…

— Нали току-що ти казах, изобщо не искам да си я слагам тая диадема! — прекъсна я вбесен Хари. — Нямам време да ти обяснявам… но ако „Хогуортс“ ти е скъп, ако искаш да видиш Волдемор победен, длъжна си да ми кажеш всичко, което знаеш за нея!

Жената продължи да се рее мълчаливо във въздуха и да гледа Хари отвисоко и той беше погълнат от чувството за безнадеждност. Ако Сивата дама изобщо знаеше нещо, тя е щяла да го каже, разбира се, на Флитуик или на Дъмбълдор, които със сигурност са й задавали същия въпрос.

Хари поклати глава и понечи да си тръгне, но жената каза тихо:

— Откраднах диадемата от майка ми.

— Какво… какво си направила?

— Откраднах диадемата — повтори шепнешком Хелена Рейвънклоу. — Мечтаех да стана по-умна, по-важна от майка си. Избягах с диадемата.

Хари не знаеше как е успял да спечели доверието й, а и не попита: просто заслуша много внимателно, когато жената продължи:

— Ако се вярва на хората, майка ми така и не е признала, че диадемата е изчезнала, и се е преструвала, че е у нея. Премълчала е, че я е изгубила, премълчала е и ужасното ми предателство, не е споделила дори с другите основатели на „Хогуортс“. После била покосена от неизлечима болест. Въпреки коварството ми отчаяно искала да ме види още веднъж. Пратила да ме търси един човек, който отдавна ме обичаше, макар че аз отклонявах най-категорично ухажването му. Знаела, че той няма да се успокои, докато не ме открие.

Хари зачака. Жената си пое дълбоко въздух и отметна глава.

— И той ме намери в гората, където се бях скрила. Отказах да се върна с него и тогава баронът прибягна до насилие. Винаги си е бил сприхав. Вбеси се от отказа ми, ревнуваше, че съм свободна, и ме прониза.

— Баронът? Онзи…

— Да, Кървавия барон — потвърди Сивата дама и отметна наметалото си, за да му покаже тъмната рана на белите си гърди. — Щом видя какво е направил, изпита угризения на съвестта. Издърпа оръжието, което ми беше отнело живота, и се самоуби с него. Оттогава минаха доста векове, но той още носи веригите — като знак на покаяние… както е и редно — добави тя горчиво.

— А… а диадемата?

— Тя остана там, където я скрих, щом чух, че баронът се приближава през гората. Пъхнах я в едно изкорубено дърво.

— В изкорубено дърво ли? — повтори Хари. — Какво дърво? Къде?

— В една гора в Албания. Усамотено място, за което мислех, че се намира много далеч, извън обсега на майка ми.

— Албания… — повтори Хари. От объркването му като по чудо изникнаха трезви мисли и той проумя защо Сивата дама му казва неща, които е премълчала пред Дъмбълдор и Флитуик. — Вече си разказала на някого всичко това, нали? На друг ученик.

Жената затвори очи и кимна.

— Нямах… представа… той… ме ласкаеше. Струваше ми се, че… че ме разбира… и ми съчувства…

„Да — помисли си Хари, — Том Риддъл със сигурност е разбирал Хелена Рейвънклоу в желанието й да притежава красиви реликви, на които не е имала право.“

— Е, ти не си първата, от които Риддъл е откопчвал нещо — промърмори Хари. — Стига да иска, той може да бъде и много очарователен…

Значи така — Волдемор беше успял да узнае с хитрост от Сивата дама къде точно се намира диадемата. Беше отишъл до далечната гора и беше взел украшението от скривалището вероятно веднага щом е завършил „Хогуортс“, още преди да започне работа в „Боргин и Бъркс“.

И дали точно тази далечна албанска гора не се е сторила на Волдемор чудесно убежище много по-късно, когато той е имал нужда от място, където да се усамоти, необезпокояван от никого, в продължение на цели десет години?

Но след като се е превърнала в неговия безценен хоркрукс, диадемата не е била оставена в онова най-обикновено дърво… не, тайно е била върната в истинския си дом и Волдемор я е оставим там…

— Вечерта, когато е дошъл да иска работа! — довърши на глас мисълта си Хари.

— Моля?

— Скрил е диадемата в замъка същата вечер, когато е поискал от Дъмбълдор да му разреши да преподава! — каза Хари. Това, че го изрича на глас, му помогна да го осмисли. — Сигурно я е пъхнал някъде, докато се е качвал или е слизал от кабинета на Дъмбълдор! Но пак си е струвало да се опита да получи работата — така е щял да има възможност да отмъкне и меча на Грифиндор… Благодаря ти, много ти благодаря!

Хари остави Сивата дама да се рее, съвсем стъписана. Докато заобикаляше ъгъла, за да се върне във входната зала, погледна часовника си. До полунощ оставаха пет минути и макар че Хари вече знаеше какво представлява последният хоркрукс, той дори не се беше доближил до откриването му…

Поколения ученици не бяха успели да намерят диадемата, което навеждаше на мисълта, че тя не е в кулата „Рейвънклоу“… Но в такъв случай къде да я търси? Какво скривалище беше открил Том Риддъл в замъка „Хогуортс“, което според него никой нямаше да намери?

Потънал в отчаяни догадки, Хари зави зад ъгъла и едва беше направил няколко крачки по следващия коридор, когато прозорецът вляво се отвори със страшен оглушителен трясък. Той отскочи встрани точно когато през разбитото стъкло влетя грамадно туловище, което се удари в стената отсреща. От новопристигналия се откопчи нещо голямо и рошаво, което изхриптя и се метна към Хари.

— Хагрид! — ревна той, като се опита да се отскубне от вниманието на огромната хрътка Фанг, която се беше покатерила на ходилата му. — Ама какво…

— Хари, тука си! Тука си!

Хагрид се наведе, удостои набързо Хари с прегръдка, с която насмалко да му натроши ребрата, после изтича обратно при счупения прозорец.

— Браво, Гропи! — изкрещя той през дупката в стъклото. — Ей сегинка се връщам, браво на тебе!

Хари видя отвън в тъмната нощ зад Хагрид светлина, блеснала някъде в далечината, и чу зловещ писък като на умряло. Погледна си часовника: беше полунощ. Битката беше започнала.

— Леле, Хари — възкликна запъхтян Хагрид, — почна се, а? Време за битка!

— Откъде идваш, Хагрид?

— Чух от пещерата Ти-знаеш-кого — обясни мрачно той. — Гласът му долетя чак дотам — разполагате с времето до полунощ да ми предадете Хари Потър… Знаех си аз, че си тука, знаех си к’во ще се случи. Долу, Фанг! Та ние с Гропи и Фанг дойдохме да се присъединим. Дойдохме през зида откъм гората, Гропи ни пренесе. Рекох му да ме остави в замъка и той, да ми е жив и здрав, ме метна през прозореца. Е, друго имах предвид, ама… Къде са Рон и Хърмаяни?

— Много уместен въпрос — отвърна Хари. — Да вървим.

Двамата забързаха по коридора, а Фанг заситни до тях. Хари чуваше движение по всички коридори наоколо, тичане, викове, виждаше през прозорците как в тъмния парк блясват още и още светлини.

— Къде отиваме? — изпухтя Хагрид, като стъпваше тромаво по петите на Хари и дъските по пода се тресяха от тежестта му.

— И аз не знам точно — призна си Хари и зави зад поредния изпречил се пред погледа му ъгъл, — но Рон и Хърмаяни трябва да са някъде тук.

В коридора отпред вече лежаха първите жертви на битката: двете грозилища от водоливници, които обикновено пазеха входа на учителската стая, бяха повалени от заклинание, проникнало през друг счупен прозорец. Останките им помръдваха едва-едва на пода и докато Хари прескачаше една от отсечените им глави, тя простена немощно:

— О, не ми обръщай внимание… Аз ще си лежа тук и ще се разпадам…

Покрай грозното каменно лице Хари внезапно се сети за мраморния бюст на Роуина Рейвънклоу в къщата на Ксенофилиус и за налудничавото й украшение за глава, а после и за статуята в кулата „Рейвънклоу“ с мраморната диадема върху белите къдрици…

Щом стигна дъното на коридора, в съзнанието му изникна споменът и за трето каменно изображение: на грозния стар магьосник, върху чиято глава преди година самият Хари беше сложил перука и очукана стара тиара, за да отбележи къде е скрил стария учебник. Беше безкрайно изумен, обля го топлина, сякаш бе пил огнено уиски, и за малко да се препъне.

Най-после знаеше къде го чака хоркруксът…

Том Риддъл, който не се доверяваше на никого и действаше сам, явно беше решил нагло, че единствен той е проникнал в най-големите загадки на замъка „Хогуортс“. Като примерни ученици Дъмбълдор и Флитуик не бяха стъпвали никога, разбира се, на онова място, но докато беше учил тук, Хари доста често се беше отклонявал от отъпканите пътища: ето най-сетне една тайна, която двамата с Волдемор знаеха, а Дъмбълдор така и не беше разкрил…

Рязко го изтръгна от мислите му професор Спраут, която мина с гръм и трясък покрай него, следвана от Невил и още петима-шестима: всички бяха с наушници и носеха нещо като големи растения в саксии.

— Мандрагори! — извика през рамо Невил на Хари, докато притичваше покрай него. — Ще ги метнем на стените… на ония никак няма да им хареса!

Сега вече Хари знаеше къде да отиде: хукна, а Хагрид и Фанг се завтекоха след него. Подминаваха портрет след портрет и нарисуваните фигури тичаха заедно с тях — магьосници и вещици с яки на къдрички и бричове, в ризници и наметала, които се събираха в картината на някого, сбутваха се, за да се сместят, и си съобщаваха с крясъци новините от други части на замъка. Щом стигнаха края на коридора, целият замък се тресеше и когато една огромна ваза отхвърча с взривна сила от поставката си, Хари разбра, че всичко наоколо е в хватката на заклинания и магии, по-зловещи от заклинанията на учителите от Ордена.

— Няма страшно, Фанг, не бой се! — изкрещя Хагрид, но огромната хрътка беше побягнала колкото й крака държат, когато във въздуха като шрапнели се разлетяха парчета порцелан, и той затопурка след подплашеното куче.

Останал сам, Хари тръгна с насочена магическа пръчка по тресящите се коридори — на един етаж ниският рицар сър Кадоган притичваше след него от картина на картина, като подрънкваше с бронята си и пищеше насърчително, а охраненото му малко пони ситнеше след него.

— Фукльовци и разбойници, псета и негодници, прогони ги, Хари Потър, покажи им пътя!

Хари зави шеметно зад един ъгъл и видя Фред и малка групичка ученици, сред които бяха Лий Джордън и Хана Абът: стояха до поредния празен постамент, статуята от който беше запечатала таен проход. Бяха извадили магическите си пръчки и слушаха какво става в дупката, затисната от статуята.

— Чудна нощ, само за бой! — провикна се Фред, когато замъкът се разтресе отново, а Хари мина на бегом покрай тях, в същата степен вдъхновен и ужасѐн.

Завтече се по поредния коридор — там беше пълно със сови, а Госпожа Норис съскаше и се опитваше да ги фрасне с лапи, явно за да се върнат където им е мястото…

— Потър! — Насочил магическата си пръчка, Абърфорт Дъмбълдор беше препречил коридора отпред. — През кръчмата ми на върволица минават стотици ученици!

— Знам, евакуираме ги — обясни Хари. — Волдемор…

— Ще нападне, защото те не те предадоха — продължи вместо него Абърфорт, — не съм глух, цял Хогсмийд го чу. И толкова ли не хрумна на никого да вземете няколко слидеринци за заложници? Сред онези, които пращате на безопасно място, има деца на смъртожадни. Нямаше ли да е малко по-умно да ги задържите тук?

— Това не би спряло Волдемор — отвърна Хари, — а и брат ви не би го направил никога.

Абърфорт изсумтя и забърза в обратната посока.

Брат ви не би го направил никога… Е, това си е истина, помисли Хари: Дъмбълдор, който толкова дълго беше защитавал Снейп, за нищо на света не би държал за заложници ученици…

После Хари отново хукна, заобиколи последния ъгъл и с вик на облекчение, но и на гняв пресрещна Рон и Хърмаяни: двамата се бяха натоварили с някакви големи извити мръсни жълти чудесии, освен това Рон стискаше под мишница и метла.

— Къде бяхте, да ви вземат мътните? — изкрещя Хари.

— В Стаята на тайните — обясни Рон.

— В Стаята… Какво? — ахна Хари и се закова с олюляване пред тях.

— Хрумна му на Рон, на Рон! — каза задъхана Хърмаяни. — Блестящо, нали? След като ти тръгна, му казах — дори и да намерим другия, как ще го унищожим? Още не сме обезвредили чашата! И точно тогава на Рон му хрумна! Базилискът!

— Какво, да му се не…

— Нещо, с което да унищожим хоркруксите — отвърна простичко Рон.

Хари сведе очи към нещата, които Рон и Хърмаяни стискаха в ръце: огромни извити зъби, които явно бяха изтръгнати от черепа на мъртвия базилиск.

— Но как сте проникнали там? — попита Хари, като премести поглед от зъбите към Рон. — Трябва да знаете змийски!

— Той знае — пошушна Хърмаяни. — Покажи му, Рон!

Рон издаде ужасен съскащ звук като от душене.

— Точно така ти отвори капачето на медальона — смънка той, сякаш се извиняваше. — Наложи се да опитвам няколко пъти, докато налучкам как е правилно, но накрая все пак влязохме — сви Рон скромно рамене.

— Беше невероятен! — рече Хърмаяни. — Направо невероятен.

— Е, и… — Хари се опитваше да не губи нишката. — Е, и…

— И ние унищожихме още един хоркрукс — отговори Рон и извади от якето си останките от чашата на Хафълпаф. — Хърмаяни я прониза. Реших, че е редно тя да го направи. Не беше имала това удоволствие.

— Гениално! — извика Хари.

— А, дребна работа — отвърна Рон, но изглеждаше твърде доволен от себе си. — А при теб какво ново?

Точно когато го каза, някъде горе екна взрив: и тримата извърнаха очи към тавана, от който се посипа прах, и чуха в далечината писък.

— Знам как изглежда диадемата, знам и къде е — заговори бързо Хари. — Той я е скрил точно там, където и аз скрих стария учебник по отвари и където всички от векове крият разни неща. Въобразявал си е, че е единственият, който е намерил това място. Да вървим!

Докато стените се тресяха, Хари заведе другите двама през скрития вход на стълбището за Нужната стая. Вътре бяха само три жени: Джини, Тонкс и възрастна магьосница с проядена от молците шапка — Хари позна веднага бабата на Невил.

— А, Потър! — рече тя отсечено, сякаш го е чакала. — Ти можеш да ни кажеш какво става.

— Всичко наред ли е? — попитаха в един глас Джини и Тонкс.

— Поне доколкото знаем… — отговори Хари. — Още ли има хора в прохода за „Свинската глава“?

Знаеше, че докато има хора, които използват Нужната стая, тя няма да може да се преобрази.

— Аз бях последната, която мина по него — отвърна госпожа Лонгботъм. — Запечатах го, реших, че е неразумно да го държим отворен, при положение че Абърфорт вече не е в кръчмата. Видяхте ли някъде моя внук?

— Той се сражава — каза Хари.

— Естествено! — гордо рече старата дама. — Извинете, но трябва да отида да му помагам.

И тя с изненадваща бързина заситни към каменните стъпала.

Хари погледна Тонкс.

— Мислех, че си при Теди у майка си.

— Не знаех какво става и не издържах… — Тонкс явно се измъчваше. — Майка ми ще се грижи за него… видяхте ли някъде Ремус?

— Смяташе да изведе една от бойните групи в парка…

Без да казва и дума повече, Тонкс изхвърча от помещението.

— Извинявай, Джини — подхвана Хари, — но за малко трябва да излезеш и ти. После може да се върнеш.

Джини страшно се зарадва, че ще се махне от убежището.

— После може да се върнеш! — извика Хари след нея, когато тя се завтече след Тонкс към стълбището. — Трябва да се върнеш!

— Я чакайте! — каза рязко Рон. — Забравихме!

— Кого? — попита Хърмаяни.

— Домашните духчета, всички те сигурно са долу в кухнята, нали?

— Предлагаш да ги включим в сражението ли? — рече Хари.

— А, не — угрижено възрази Рон. — Предлагам да им кажем да се изнесат оттам. Не искаме още Добиевци, нали? Не можем да им заповядаме да умрат за нас…

Екна трясък: базилисковите зъби западаха от ръцете на Хърмаяни. Тя изтича при Рон и обви ръце около врата му, после горещо го целуна по устните. Рон хвърли зъбите и метлата, които държеше, и откликна с такова въодушевление, че вдигна Хърмаяни във въздуха.

— Сега ли намерихте? — попита плахо Хари и когато не се случи нищо, освен че Рон и Хърмаяни се вкопчиха един в друг още по-здраво и залитнаха на място, той повиши тон: — Ей! Тук се води война!

Двамата се отдръпнаха, без да се пускат.

— Знам, мой човек — каза Рон, но изглеждаше така, сякаш са го ударили с блъджър по темето. — Сега или никога, нали?

— Стига си се лигавил! Ами хоркруксът? — изкрещя Хари. — Не мислите ли, че може… да поотложите, докато намерим диадемата?

— Да… прав си… извинявай… — каза Рон и двамата с Хърмаяни поруменели се заеха да събират зъбите.

Когато тримата отново излязоха в коридора горе, стана ясно, че за минутите, които са прекарали в Нужната стая, положението в замъка рязко се е влошило: стените и таваните се тресяха по-силно от всякога, във въздуха се носеше прах, а Хари видя през най-близкия прозорец зелени и червени светлини, проблясващи съвсем близо до подножието на замъка, и разбра, че смъртожадните всеки момент ще проникнат вътре. Погледна надолу и зърна великана Гроп, който криволичеше, размахваше нещо, май едно от грозилищата от водоливниците, изтръгнато от покрива, и ревеше недоволно.

— Дано стъпче някои — каза Рон, когато някъде съвсем наблизо екнаха нови писъци.

— Само да не са от нашите! — каза глас: Хари се обърна и видя Джини и Тонкс, двете стояха с магически пръчки, насочени към съседния прозорец, от който липсваха няколко стъкла.

Докато Хари гледаше, Джини успя да се прицели добре и да запрати заклинание по една от групичките сражаващи се долу.

— Браво, момиче! — ревна някой, който тичаше през прахоляка към тях, и Хари отново видя Абърфорт, който водеше с развята побеляла коса няколко ученици. — Както е тръгнало, май ще превземат северните бойници, довели са техни си великани.

— Видя ли някъде Ремус? — провикна се след него Тонкс.

— Дуелираше се с Долохов — изкрещя Абърфорт, — оттогава не съм го виждал!

— Тонкс — каза Джини, — Тонкс, сигурна съм, че той е добре…

Тонкс обаче беше хукнала през прахоляка след Абърфорт. Джини се обърна безпомощно към Хари, Рон и Хърмаяни.

— Не се притеснявай за тях — каза Хари, макар да съзнаваше, че това са празни думи. — Връщаме се след малко, Джини, просто не се забърквай където не ти е работа и се пази… Хайде! — подкани той Рон и Хърмаяни и тримата тичешком стигнаха при плътната стена, зад която Нужната стая чакаше, за да изпълни желанието на следващия, който влезе в нея.

„Трябва ми мястото, където е скрито всичко“ — замоли наум Хари и на третия път, когато притичаха покрай стената, вратата се появи.

Тътенът на ожесточената битка утихна още щом прекрачиха прага и затвориха след себе си вратата: всичко потъна в тишина. Бяха в помещение с размерите на катедрала и с вид на град: извисилите се стени бяха направени от предмети, скрити от хиляди ученици, които отдавна бяха напуснали училището.

— Изобщо ли не е допускал, че някой ще проникне тук? — попита Рон и гласът му прокънтя в тишината.

— Въобразявал си е, че само той може да влезе — отговори Хари. — Не му провървя, миналата година и на мен ми се наложи да скрия нещо… елате — добави, — мисля, че е някъде там…

Подмина препарирания трол и вълшебния изчезващ сандък, който предишната година Малфой беше поправил с такива ужасни последици, после се подвоуми и погледна в двете посоки на пътеките между вехториите: не помнеше накъде трябва да тръгне…

— Акцио диадема! — извика отчаяна Хърмаяни, но към тях във въздуха не политна нищо.

Точно както и трезорът в „Гринготс“, стаята явно нямаше да разкрие толкова лесно потулените в нея вещи.

— Я да се разделим — предложи Хари на другите двама. — Търсете каменен бюст на старец с перука и тиара! Сложен е на шкаф и определено е някъде наблизо…

Те забързаха по съседните пътеки и Хари чу стъпките им, които кънтяха сред извисилите се камари вехтории, бутилки, шапки, сандъци, столове, книги, оръжия, метли, бухалки…

— Някъде наблизо… — промърмори си той. — Някъде… някъде…

Навлизаше все по-надълбоко и надълбоко в лабиринта и търсеше вещи, познати от онзи път, когато беше влязъл тук. Чуваше силно дъха си, после душата му сякаш потрепери: точно пред него бяха олющеният стар шкаф, където беше скрил стария учебник по отвари, и върху него стърчеше сипаничавият каменен магьосник с прашната овехтяла перука и нещо, наподобяващо потъмняла от времето старинна тиара.

Беше на около три метра и Хари вече беше протегнал ръка, когато някой каза зад него:

— Задръж, Потър!

Той застина и се обърна. Отзад рамо до рамо стояха Краб и Гойл и бяха насочили магическите си пръчки право срещу него. През малкото разстояние между ухилените им лица Хари зърна Драко Малфой.

— Потър, ти държиш моята пръчка — рече той и насочи към него някаква пръчка между Краб и Гойл.

— Вече не е твоя — изхриптя Хари и стисна още по-здраво пръчката от глог. — Който победи, той я държи, Малфой. А тази кой ти я даде?

— Майка ми — отговори Драко.

Хари се засмя, макар че нямаше нищо смешно. Той вече не чуваше Рон и Хърмаяни. Явно бяха излезли извън обсега на слуха му и търсеха диадемата.

— И как така вие тримата не сте с Волдемор? — попита Хари.

— Ще бъдем възнаградени — рече Краб: за такъв едър човек гласът му беше учудващо тих и Хари май не го беше чувал никога да говори така, освен това се усмихваше като малко дете, на което са му обещали голямо пликче бонбони. — Поизостанахме, Потър. Решихме да не се евакуираме. Решихме да те предадем на него.

— Добре сте го измислили — отбеляза Хари.

Не можеше да повярва, че е бил толкова близо и всичко ще бъде провалено от Малфой, Краб и Гойл. Започна да отстъпва бавно назад към мястото, където беше хоркруксът, климнал на една страна върху бюста. Само ако успееше да го хване преди началото на битката…

— И как проникнахте тук? — попита Хари в опит да отклони вниманието им.

— От една година аз всъщност си живея в Стаята на скритите неща — тросна се Малфой.

— Криехме се в коридора отвън — изсумтя Гойл. — Сега вече можем да правим хам-лизиращи заклинания! И ето че ти се изтърсваш право пред нас и разправяш, че търсиш някаква си дида-рема — ухили се той тъпо. — Какво е това дида-рема?

— Хари! — екна внезапно гласът на Рон иззад стената отдясно. — Говориш ли с някого?

Краб замахна като с камшик, насочи магическата си пръчка към петнайсетметровата планина от стара покъщнина, счупени куфари, стари книги и мантии и какви ли не боклуци от неустановен вид и изкрещя:

— Десендо!

Стената се наклони, после се свлече на пътеката откъм страната, където стоеше Рон.

— Рон! — ревна Хари.

Хърмаяни, която не се виждаше, изпищя и Хари чу как от другата страна на разклатената стена на пода падат безброй предмети: той насочи пръчката към основата, извика:

— Фините!

И стената се закрепи.

— Не! — изкрещя Малфой и стисна ръката на Краб, който понечи да повтори заклинанието си. — Ако събориш всичко, нищо чудно да заровиш отдолу и диадемата!

— Чудо голямо, като я заровя! — тросна се Краб и си издърпа ръката. — Черния лорд иска Потър, на кого му пука за някаква си дида-рема.

— Потър е дошъл да я вземе — обясни Малфой със зле прикрито раздразнение, че приятелите му са толкова несхватливи, — а това означава…

— Означава ли… — Краб се извърна към Малфой, без да крие яда си. — На кого му пука какво мислиш ти? Няма вече да изпълнявам заповедите ти, Драко. С теб и баща ти е свършено.

— Хари! — извика отново Рон от другата страна на стената вехтории. — Какво става?

— Хари! — изимитира го Краб. — Какво става… не, Потър! Круцио!

Хари се беше хвърлил към тиарата: проклятието на Краб не го улучи, затова пък порази каменния бюст, който отхвърча във въздуха, а диадемата се извиси право нагоре, после запада и се скри сред купчината вещи, където беше стоял бюстът.

— СПРИ! — изкрещя Малфой на Краб и гласът му проехтя из огромното помещение. — Черния лорд го иска жив…

— Е, и? Аз да не би да го убивам? — извика Краб, като изтласка ръката на Малфой, който се опитваше да го задържи, — но ако мога, ще го убия, Черния лорд го иска мъртъв, какво тол…

На сантиметри от Хари се стрелна струя алена светлина: Хърмаяни беше притичала иззад ъгъла и беше запратила зашеметяващо заклинание право към главата на Краб, но то не го повали, защото Малфой го дръпна.

— Я, мътнородата! Авада Кедавра!

Хари видя как Хърмаяни се хвърля встрани и яростта, задето Краб се е прицелил да убива, заличи всичко друго в съзнанието му. Той запрати по него зашеметяващо заклинание — Краб залитна и изби от ръката на Малфой пръчката, която се търкулна и се скри под планината натрошени мебели и кашони.

— Не го убивайте! НЕ ГО УБИВАЙТЕ! — ревна Малфой към Краб и Гойл, понеже и двамата се бяха прицелили в Хари: за стотна от секундата те се поколебаха и това беше всичко, от което Хари се нуждаеше.

— Експелиармус!

Пръчката на Гойл отхвърча от ръката му и хлътна в камарата предмети отстрани, Гойл пък подрипна глупаво на едно място, като се опита да улови своята, Малфой отскочи, за да е извън обсега на второто зашеметяващо заклинание на Хърмаяни, а Рон се появи внезапно в дъното на пътеката и запрати по Краб проклятие за пълно тяловкочанясване, което се размина с него на сантиметри.

Краб се завъртя рязко кръгом и отново кресна:

— Авада Кедавра!

Рон рязко отскочи и се скри, за да се изплъзне от струята зелена светлина. Останал без пръчка, Малфой се сниши зад трикрак дрешник, а Хърмаяни се спусна към тях, като пътем улучи Гойл със зашеметяващо заклинание.

— Някъде тук е! — изкрещя й Хари и засочи купчината вехтории, сред които беше паднала тиарата. — Потърси я, а аз ще отида да помогна на Р…

— ХАРИ! — викна тя.

Той беше предупреден от тътен някъде отзад, който се засилваше. Обърна се и видя, че Рон и Краб тичат колкото им крака държат по пътеката към тях.

— Горещо ли го предпочитате, отрепки такива? — ревна Краб, както бягаше.

Той обаче явно нямаше власт над онова, което беше направил. Гонеха ги пламъци с неестествени размери, които лижеха отстрани стените от вехтории и от допира им те рухваха и се превръщаха в сажди.

— Агуаменти! — изкрещя Хари, ала струята вода, бликнала от върха на магическата му пръчка, се изпари във въздуха.

— БЯГАЙТЕ!

Малфой сграбчи зашеметения с магия Гойл и го затегли, Краб, който сега изглеждаше ужасѐн, търти да бяга преди всички, Хари, Рон и Хърмаяни се втурнаха след него, а огънят продължи да ги преследва. Това не беше какъв да е огън: Краб явно беше пратил проклятие, за което Хари не знаеше, и когато те завиха зад ъгъла, пламъците ги подгониха като живи, чувстващи същества, решили на всяка цена да ги погубят. После огънят се преобрази, превърна се в огромна глутница разлютени зверове: извисиха се пламтящи змии, химери и змейове, които се снишиха и пак се издигнаха, а трупалите се със столетия вехтории, с които те се хранеха, бяха отхвърлени във въздуха и се устремиха към зъбатите им пасти над краката с хищни нокти, за да бъдат погълнати от пъкъла.

Малфой, Краб и Гойл изчезнаха от поглед, а Хари, Рон и Хърмаяни се заковаха на място, обкръжени от свирепите огнени чудовища, които стесняваха все повече и повече обръча, размахваха лапи, рога и опашки, а жегата наоколо ги беше притиснала като плътна стена.

— Какво ще правим сега? — разпищя се Хърмаяни така, че се чу над оглушителния тътен на огъня. — Какво ще правим сега?

— Дръж!

Хари грабна от най-близката купчина вехтории две тежки на вид метли и хвърли едната на Рон, който притегли Хърмаяни зад себе си. Хари преметна крак през втората, после се оттласнаха с все сила от пода и се извисиха във въздуха, като избегнаха на сантиметри твърдия клюн на огнена граблива птица, който изтрака подире им. Пушекът и жегата ги обгръщаха отвсякъде: долу прокълнатият огън поглъщаше укритото от поколения преследвани ученици, гузните плодове на хиляди забранени експерименти, тайните на безброй души, потърсили убежище в стаята. Хари не виждаше никъде и следа от Малфой, Краб и Гойл, кръжеше възможно най-ниско, доколкото се осмеляваше, над стръвните огнени страшилища и се опитваше да ги открие, долу обаче нямаше нищо друго, освен пламъци… Каква ужасна смърт!… Хари никога не беше пожелавал това…

— Хари, да се махаме оттук, да се махаме оттук! — ревна Рон, въпреки че от черния пушек вратата не се виждаше.

Точно тогава Хари чу тих жален човешки писък, дошъл някъде от ужасната суматоха и трясъка на всепоглъщащия огън.

— Прекалено… прекалено опасно е! — извика Рон, но Хари продължи да кръжи във въздуха.

Очилата го предпазваха поне малко от дима и той се взираше в огнената буря долу с надеждата да открие някакъв признак на живот, крайник или лице, които още да не са овъглени като дърво…

И ги видя: Малфой беше обхванал с ръце Гойл, който беше в безсъзнание, двамата се бяха закрепили върху клатушкаща се кула от овъглени чинове, и Хари се устреми надолу към тях. Малфой забеляза, че се приближава, и вдигна ръка, но още докато я хващаше, Хари разбра, че е безполезно: Гойл беше прекалено тежък, а потната длан на Малфой веднага се изплъзна…

— АКО ЗАРАДИ ТЯХ УМРЕМ, ЩЕ ТЕ УБИЯ, ХАРИ! — ревна отнякъде гласът на Рон и точно когато върху тях връхлетя огромна пламтяща химера, Рон и Хърмаяни изтеглиха Гойл на метлата си и като се въртяха и кръжаха, се извисиха отново във въздуха, а Малфой се покатери зад Хари.

— Вратата, към вратата, към вратата! — изпищя той в ухото му и след като набра скорост, Хари политна след Рон, Хърмаяни и Гойл през кълбетата черен пушек, като едва си поемаше въздух: малкото предмети наоколо, които все още не бяха обгорени от всепоглъщащите пламъци, се разхвърчаха във въздуха, запратени високо от тържествуващите твари на прокълнатия огън: чаши и щитове, проблясваща огърлица и стара, потъмняла от времето тиара…

— Какво правиш, какво правиш? Вратата е натам! — изпищя Малфой, но Хари зави рязко и се гмурна надолу.

Диадемата падаше бавно, въртеше се и блещукаше, докато се снишаваше към зейналата паст на една змия, и точно тогава той я улови, надяна я на китката си…

Зави отново точно когато змията се спусна към него. Извиси се и се насочи право към мястото, където се надяваше да е отворената врата: Рон, Хърмаяни и Гойл бяха изчезнали, а Малфой пищеше и се беше вкопчил в Хари толкова здраво, че чак го заболя. После Хари видя през дима върху стената правоъгълно петно и зави с метлата към него — след мигове белите му дробове се напълниха с чист въздух и те се блъснаха в стената на коридора отвън.

Малфой падна от метлата и се просна по лице, както се давеше, кашляше и се опитваше да си поеме въздух. Хари се претърколи и седна: вратата на Нужната стая беше изчезнала, а Рон и Хърмаяни седяха запъхтени до Гойл, който още не беше дошъл в съзнание.

— К-краб… — пророни задавен Малфой веднага щом си възвърна дар словото. — К-краб…

— Мъртъв е — рязко каза Рон.

Възцари се тишина, чуваха се само запъхтяното им дишане и кашлянето. Точно тогава замъкът беше разлюлян от няколко невероятно силни труса и покрай тях профучаха цяла кавалкада призрачни силуети, които бяха яхнали коне, а главите им под мишниците пищяха кръвожадно. След като безглавата шайка отмина, Хари се изправи с усилие и се огледа: навсякъде наоколо бушуваше битка. Освен писъците на отстъпващите призраци той чу други викове. Заля го паника.

— Къде е Джини? — попита ненадейно. — Беше тук. Трябваше да се върне в Нужната стая.

— Майко мила, нима смяташ, че след онзи пожар още има такава стая? — попита Рон, докато се изправяше, разтърка гърди и се огледа наляво и надясно. — Дали да не се разделим и да я потърсим?

— Не — отсече Хърмаяни, която също стана на крака. Малфой и Гойл продължиха да лежат отчаяно на пода в коридора, и двамата бяха останали без магически пръчки. — Хайде да не се делим. Предлагам да вървим… какво е това на ръката ти, Хари?

— Моля? А, да…

Той издърпа диадемата от китката си и я вдигна. Още пареше и беше почерняла от саждите, но когато се взря по-внимателно, Хари успя да разчете думите, изсечени със ситни букви отгоре: Има ли нейде дар по-голям от ум бърз, пъргав и прям?

От диадемата като че ли се процеждаше нещо като кръв, тъмно и катранесто. Най-неочаквано Хари усети как украшението силно се разтресе, после се строши в ръцете му и на него му се стори, че чува възможно най-тихия и най-далечен писък от болка, прокънтял не от парка на замъка, а от нещото, което току-що се беше разпаднало между пръстите му.

— Това сигурно беше Пъклоогън! — простена Хърмаяни, вперила очи в натрошените парчета.

— Моля?

— Пъклоогън… прокълнат огън… едно от веществата, които могат да разрушат хоркруксите, но лично аз за нищо на света не бих се осмелила да го използвам, много е опасен. Откъде ли Краб е разбрал как да…

— Сигурно от Алекто и Амик Кароу — мрачно отсъди Хари.

— Наистина жалко, че не е внимавал, когато са обяснявали как да го спре — каза Рон, чиято коса, както и косата на Хърмаяни, беше опърлена, а лицето му беше почерняло от саждите. — Ако не се беше опитал да ни убие всичките, сигурно щеше да ми е мъчно, че умря.

— Ама наистина ли не разбирате! — прошепна Хърмаяни. — Това означава, че веднъж да се доберем до змията, и…

Тя обаче замълча насред изречението, защото коридорът се огласи от писъци, викове и шумовете на битката, които трудно можеха да бъдат сбъркани. Хари се огледа и сърцето му се сви: в „Хогуортс“ бяха проникнали смъртожадни. Фред и Пърси се бяха върнали в коридора и се дуелираха с мъже с качулки и маски.

Хари, Рон и Хърмаяни се втурнаха да им помогнат: във всички посоки се разлетяха струи светлина, а мъжът, който се биеше с Пърси, побърза да се дръпне назад: точно тогава качулката му се смъкна и те видяха високо чело и клечеста коса…

— Здравейте, министре! — ревна Пърси и запрати заклинание право по Тикнес, който изпусна магическата пръчка и се преви — явно никак не му беше добре. — Споменах ли ви, че напускам?

— Ти се шегуваш, Пърс! — извика Фред, след като смъртожадният, с когото се сражаваше, се строполи под тежестта на три зашеметяващи заклинания, запратени от различни посоки.

Тикнес се беше свлякъл на земята и навсякъде по него се показаха мънички бодли — той сякаш се превръщаше в нещо като морски таралеж. Фред ликуващо погледна Пърси.

— Ама ти наистина се шегуваш, Пърс… Май не съм те чувал да го правиш още откакто…

Въздухът се взриви. Всички се струпаха на едно място: Хари, Рон, Хърмаяни, Фред и Пърси, двамата смъртожадни в краката им, единият зашеметен, а вторият преобразен със заклинание, и в тази стотна от секундата, когато опасността сякаш беше отстъпила временно, светът се разцепи. Хари усети как полита във въздуха и единственото, което можеше да направи, беше да се вкопчи с все сила в тънкото парче дърво — пръчката, неговото единствено оръжие — и да закрие главата си с ръце: чу писъците и крясъците на другарите си, без да се надява да разбере какво е станало с тях…

В този миг светът се разпадна на болка и полумрак: Хари беше полузатрупан под развалините на коридор, подложен на ужасно нападение — заради студения въздух осъзна, че от тази страна замъкът е бил взривен, а от топлата лепкава течност по бузата си разбра, че силно му тече кръв. След това чу ужасяващ писък — той сякаш раздра вътрешностите му, изразяваше болка, каквато не могат да причинят нито огън, нито проклятие. Изправи се и залитна — нито веднъж през този ден и може би през целия си живот не се беше чувствал по-уплашен…

Хърмаяни се опитваше да се изправи сред развалините, а там където стената се беше срутила, се бяха струпали трима червеноглави мъже. Хари стисна ръката на Хърмаяни и двамата тръгнаха, олюлявайки се, през камъните и треските.

— Не… не… не… — крещеше някой. — Не! Фред! Не!

Пърси разтърсваше брат си, Рон беше коленичил до тях, а очите на Фред гледаха невиждащо и върху лицето му се беше запечатал призракът на последния му смях.