Джоан Роулинг
Хари Потър и даровете на смъртта (25)

Глава двайсет и пета
„Черупката“

Самотната къща на Бил и Фльор бе кацнала на отвесна скала, белосаните й стени бяха украсени с черупки и мидички. Мястото беше красиво и откъснато от света. Влезеше ли в мъничката къщурка или в градината, Хари чуваше морския прибой като дишане на огромен заспал звяр. През следващите няколко дни той все си търсеше повод да се махне от пренаселената къща, да се полюбува на гледката, откриваща се от отвесната скала към ширналото се море, и да усети по лицето си студения солен вятър.

И досега се плашеше от огромните последици на решението си да не се надпреварва с Волдемор за магическата пръчка. Не помнеше някога да е предпочитал да не действа. Терзаеше се от съмнения — съмнения, които Рон все не се сдържаше да изрази на глас, когато двамата бяха заедно.

— Ами ако Дъмбълдор е искал да разчетем символа навреме, за да вземем пръчката?

— Ами ако разчитането на символа означава, че си „достоен“ да вземеш Даровете?

— Хари, ако това наистина е Бъзовата пръчка, умът ми не го побира как ще довършим Ти-знаеш-кого.

Хари не знаеше отговорите; имаше мигове, когато се питаше дали не е чисто безумие, че не се опита да попречи на Волдемор да проникне в гробницата. Дори не можеше да даде задоволително обяснение защо реши да не го прави: опиташе ли се да възстанови дълбоко личните си доводи, довели до това решение, те му се струваха все по-неубедителни.

Странното беше, че от подкрепата на Хърмаяни се чувстваше точно толкова объркан, колкото и от съмненията на Рон. Вече принудена да приеме, че Бъзова пръчка все пак има, Хърмаяни твърдеше, че пръчката е оръдие на злото, а начинът, по който Волдемор се е сдобил с нея, е отблъскващ и не си заслужава да се занимават с него.

— Ти, Хари, не би го направил никога — повтаряше тя отново и отново. — Не би проникнал в гробницата на Дъмбълдор.

Ала мисълта за трупа на Дъмбълдор го плашеше далеч по-малко от вероятността да е разбрал погрешно намеренията на живия Дъмбълдор. Сякаш и досега се луташе из мрак: беше избрал пътя, но продължаваше да се обръща назад и да се пита дали не е разчел неправилно знаците и не е трябвало да поеме по другия път. От време на време отново го плисваше гняв към Дъмбълдор, мощен като вълните, разбиващи се в скалата под къщата — защо не му беше обяснил преди да умре?

— Но дали наистина е мъртъв? — попита Рон три дни след като бяха дошли в къщата.

Двамата с Хърмаяни го завариха да гледа втренчено над зида, отделящ градината от отвесната скала, и той съжали, че са го открили, защото не му се спореше.

— Да, мъртъв е, Рон, не започвай отново!

— Погледни фактите, Хърмаяни — упорстваше Рон зад Хари, който продължаваше да гледа хоризонта. — Сребърната кошута. Мечът. Окото, което Хари е видял в огледалото…

— Хари си признава, че окото може само да му се е привидяло. Нали, Хари?

— Да, възможно е — отговори той, без да ги поглежда.

— Но все пак не ти се е привидяло, нали? — попита Рон.

— Да, не ми се е привидяло — каза Хари.

— Ето, чу ли сега! — възкликна Рон бързо, да не би Хърмаяни да продължи. — Ако не е от Дъмбълдор, я обясни откъде Доби е разбрал, че сме в подземието!

— Не мога да обясня… а ти можеш ли да обясниш как Дъмбълдор ни го е пратил, щом лежи в гробницата в „Хогуортс“?

— Не знам, но може да му е казал неговият призрак!

— Дъмбълдор за нищо на света няма да се върне като призрак! — отсече Хари. Сега беше наясно за съвсем малко неща за Дъмбълдор, но поне в това беше убеден. — Ще продължи.

— Какво означава това „ще продължи“? — попита Рон, но още преди Хари да отговори чуха зад тях:

— ’Арри!

Фльор беше излязла от къщата, дългата й сребриста коса се вееше на вятъра.

— ’Арри, Гррипкук иска да говорри с теб. В най-малката стая е, рразправя, че не искал да го подслушват.

Личеше, че й е неприятно, задето таласъмът я е пратил да ги повика, и беше раздразнителна, докато се връщаше в къщата.

Грипкук наистина ги чакаше в най-малката от трите стаи в къщата, където нощем спяха Хърмаяни и Луна. Беше дръпнал пердетата от червена басма, така че покритото с облаци светло небе не се виждаше и стаята беше озарена от червено сияние, което не се връзваше със светлите безгрижни цветове в къщата.

— Взех решение, Хари Потър — оповести таласъмът, който седеше с кръстосани крака на ниско кресло и барабанеше с паяковидни пръсти по страничните облегалки. — Въпреки че таласъмите в „Гринготс“ ще го приемат като подло предателство, реших да ти помогна…

— Страхотно! — зарадва се Хари в прилив на облекчение. — Благодаря ти, Грипкук, ние наистина сме…

— Срещу заплащане — твърдо отсече таласъмът.

Стъписан, Хари се поколеба.

— Колко искаш? Имам злато.

— Не в злато — отвърна Грипкук. — Аз си имам злато. — Черните му очи без бяло около зениците блестяха. — Искам меча. Меча на Годрик Грифиндор.

Хари беше като попарен.

— Не може — каза той. — Съжалявам.

— В такъв случай имаме проблем — тихо промълви таласъмът.

— Можем да ти дадем нещо друго — предложи въодушевено Рон. — Обзалагам се, че на семейство Лестранж им се намират доста интересни неща, веднъж да проникнем в трезора и ще си избереш каквото ти харесва.

Явно беше сбъркал в предложението си. Грипкук се разфуча гневно:

— Аз, момче, не съм крадец! Не се опитвам да грабна съкровища, на които нямам право!

— Мечът си е наш…

— Не е ваш — възрази таласъмът.

— Ние сме грифиндорци и мечът е бил на Годрик Грифиндор…

— А преди да стане на Грифиндор, чий е бил? — попита таласъмът и изправи гръб.

— Ничий — отвърна Рон, — изработен е за него, нали така?

— Не! — извика Грипкук и гневно настръхнал, насочи дълъг пръст към Рон. — Отново магьосническа наглост! Този меч е бил на Рагнук Първи и му е бил отнет от Годрик Грифиндор! Това е изгубено съкровище, шедьовър сред всичко, изработено от таласъмите! Той принадлежи на тях! Ще ви помогна само срещу меча, такава е цената ми, пък вие както искате.

Грипкук ги изгледа злобно. Хари се извърна към другите двама, после каза:

— Трябва да го обсъдим, Грипкук, стига да нямаш нищо против. Ще ни дадеш ли няколко минути?

Таласъмът кимна мрачно.

Слязоха във всекидневната, където нямаше никой, и Хари със сбърчено чело тръгна към камината, като умуваше какво да правят. Рон се обади зад него:

— Тоя ни се присмива. Не можем да му дадем меча!

— Вярно ли е? — попита Хари Хърмаяни. — Мечът наистина ли е бил откраднат от Грифиндор?

— Не знам — каза тя безнадеждно. — В магьосническата история обикновено се замазват злодеянията, извършени от магьосници спрямо други магически раси, но поне аз не знам някъде да пише, че Грифиндор е откраднал меча.

— Това сигурно е поредната таласъмска измишльотина как магьосниците искали да ги подчинят на себе си — отсъди Рон. — Може би трябва да сме доволни, че не поиска някоя от магическите ни пръчки.

— Таласъмите, Рон, си имат всички основания да недолюбват магьосниците — възрази Хърмаяни. — В миналото с тях са се отнасяли жестоко.

— Е, и те не са малки пухкави зайчета — напомни Рон. — Избили са доста от нашите. И в битките са прибягвали до подлост.

— Но ако седнем да спорим с Грипкук кое племе е по-непочтено и по-често прибягва до насилие, това едва ли ще го накара да ни помогне.

Настъпи мълчание: тримата се опитваха да измислят как да заобиколят проблема. Хари погледна през прозореца към гроба на Доби. Луна редеше морска лавандула, която беше натопила в бурканче от сладко при надгробния камък.

— Добре де — обади се Рон и Хари отново се извърна към него, — какво ще кажете за това? Обясняваме на Грипкук, че мечът ни трябва, докато проникнем в трезора, а после той ще бъде негов. Вътре има фалшификат, нали? Разменяме мечовете и му пробутваме фалшивия.

— Рон, той ще забележи разликата по-бързо от нас! — напомни Хърмаяни. — Единствен Грипкук разбра, че мечът е подменен!

— Да, но докато се усети, ние ще офейкаме…

Рон трепна под погледа, с който го изгледа Хърмаяни.

— Как не те е срам! — възмути се тя. — Да го молим да ни помогне, а после да го измамим! И недоумяваш защо таласъмите не обичат магьосниците!

Ушите на Рон почервеняха.

— Добре де, добре. Не се сетих за друго. Тогава вие дайте идея.

— Трябва да му предложим нещо друго, нещо, което да е не по-малко ценно.

— Блестящо! Ще ида да донеса някой от другите ни древни мечове, таласъмска изработка, а ти ще му го увиеш в лъскава хартия.

Отново настана мълчание. Хари беше сигурен, че таласъмът няма да приеме нищо друго, освен меча, дори и да можеха да му предложат нещо равностойно. И въпреки това мечът беше тяхното единствено оръжие срещу хоркруксите и нямаше да се справят без него.

За миг-два Хари затвори очи и се заслуша в прибоя. Не му беше приятно, че Грифиндор може би е откраднал меча: Хари винаги се беше гордял, че е грифиндорец, Грифиндор беше закрилник на мъгълокръвните и беше влязъл в сблъсък със Слидерин, патрон на чистокръвните…

— Може би лъже — каза Хари и пак отвори очи. — Грипкук де. Грифиндор може би не е взел меча. Откъде да сме сигурни, че версията на таласъма за историята е вярна?

— Не е ли все едно? — попита Хърмаяни.

— Променя се отношението ми — отвърна Хари. Той си пое дълбоко въздух. — Ще му кажем, че ще получи меча, след като ни помогне да проникнем в трезора… но ще внимаваме да не уточняваме кога точно ще му го дадем.

По лицето на Рон грейна усмивка. Хърмаяни обаче се възмути.

— Не можем да…

— Ще го получи, след като разрушим всички хоркрукси — продължи той. — Лично ще имам грижата за това. Ще си удържа на думата.

— Дотогава може да минат години! — възкликна Хърмаяни.

— Знам, знам, но не е задължително да го научава и таласъмът… Всъщност няма да го лъжа…

Хари срещна погледа й предизвикателно, но и засрамено. Спомни си думите, изсечени над портата в Нюрменгард — „В името на висшето благо“. Отърси се от тази мисъл. Имаха ли изобщо избор?

— Тази работа не ми харесва — заяви Хърмаяни.

— На мен също не ми харесва особено — призна си Хари.

— Аз пък съм на мнение, че е гениално — каза Рон и отново се изправи. — Хайде да идем да му кажем.

След като се върнаха в най-малката стая, Хари отправи предложението, като много внимаваше да не посочва точен момент, когато мечът ще бъде предаден.

Докато Хари говореше, Хърмаяни свъсено гледаше пода и той се притесни, че може да ги издаде. Грипкук обаче гледаше само него.

— Имам ли думата ти, Хари Потър, че ако ви помогна, ще ми дадеш меча на Грифиндор?

— Да, имаш я — потвърди Хари.

— Тогава дай да си стиснем ръцете — подкани таласъмът и протегна длан.

Хари я пое и я стисна. Запита се дали черните очи на таласъма забелязват някакво лукавство в неговите. После Грипкук го пусна, плесна с ръце и възкликна:

— И така. Започваме!

Сякаш отново се върнаха във времето, когато обмисляха как да проникнат в министерството. Заеха се за работа в най-малката от стаите, защото Грипкук предпочиташе да цари полумрак.

— Влизал съм в трезора на семейство Лестранж само веднъж — обясни той, — когато ме помолиха да прибера вътре фалшивия меч. Трезорът е сред най-старите. Най-древните магьоснически родове държат съкровищата си на най-долното равнище, където трезорите са най-големи и най-строго охранявани…

С часове стояха затворени в стаята колкото долап. Дните отминаваха и лека-полека се трупаха в седмици. Възникваха нови и нови спънки за преодоляване и не най-маловажната сред тях беше намаляването на запасите им от многоликова отвара.

— Всъщност е останало само за един от нас — съобщи Хърмаяни, след като наклони срещу светлината на лампата гъстата отвара с тинест вид.

— Ще стигне — отвърна Хари, докато разглеждаше картата на най-дълбоките тунели, която Грипкук беше нарисувал собственоръчно.

Другите обитатели на „Черупката“ нямаше как да не забележат, че става нещо и Хари, Рон и Хърмаяни се появяват само за да се нахранят. Никой не подпитваше, макар че докато седяха на масата, Хари често усещаше, че Бил ги гледа загрижено и разтревожено.

Колкото повече време прекарваха с таласъма, толкова повече Хари си даваше сметка, че не го харесва. Грипкук неочаквано се показа като кръвожаден, смееше се при мисълта, че по-нисшите създания могат да изпитват болка, и явно злорадстваше, че вероятно ще се наложи да нараняват други магьосници, за да проникнат в трезора на Лестранж. Хари долавяше, че неприязънта му е споделяна и от двамата му приятели, но не я обсъждаха гласно: без Грипкук нямаше да се справят.

Таласъмът с голямо нежелание се хранеше заедно с останалите. Дори след като краката му оздравяха, продължи да настоява да му носят храната в стаята, както на изнемощелия Оливандър, докато (след един гневен изблик на Фльор) Бил не се качи горе да му каже, че така не може да продължава. След това Грипкук се присъедини към тях на пренаселената маса, макар и да отказваше да яде същото като останалите и настояваше да му дават парчета сурово месо, корени и гъби.

Хари се чувстваше отговорен: в края на краищата именно той беше поискал таласъмът да остане в „Черупката“, за да го разпита, заради него цялото семейство Уизли бе принудено да се укрива, а Бил, Фред, Джордж и господин Уизли не можеха да ходят на работа.

— Съжалявам — сподели той с Фльор една априлска привечер, докато й помагаше да приготви вечерята. — Не съм искал всичко това да ви се струпа на главата.

Фльор тъкмо беше заповядала на няколко ножа да нарежат пържоли за Грипкук и Бил, който след нападението на Грейбек предпочиташе месото алангле. Докато ножовете се въртяха зад нея, донякъде раздразненото й изражение поомекна.

— ’Арри, ти спаси живота на сестрра ми, не съм забрравила.

Това не беше съвсем истина, но Хари реши да не й напомня, че Габриел изобщо не е била изложена на сериозна опасност.

— При всички положения господин Оливандърр още днес отива прри Мюрриъл — продължи Фльор, като насочи магическата си пръчка към тенджерка със сос, която тутакси закъкри. — Това облекчава нещата. Таласъмът — понамръщи се тя — може да се прренесе долу, а вие да се качите в неговата стая.

— Нямаме нищо против да спим и във всекидневната. — Хари знаеше, че Грипкук ще се разсърди, ако го накарат да спи на дивана: ако искаха да осъществят плана си, беше много важно таласъмът да е доволен. — Не се притеснявай за нас. — А когато Фльор се опита да възрази, Хари допълни: — Ние с Рон и Хърмаяни скоро също ще се махнем и няма да сме ти в тежест. Не се налага да стоим още дълго тук.

— Ама как така? — свъси се срещу него Фльор, както сочеше с магическата пръчка към тенджерата със задушеното, увиснала във въздуха. — И дума да не става да си трръгвате, тук сте в безопасност.

Докато го казваше, приличаше малко на госпожа Уизли и Хари се зарадва, че точно в този миг задната врата се отвори. Влязоха Луна и Дийн с влажни от дъжда коси — носеха изхвърлени от морето дърва.

— … и мънички ушички — разпалено обясняваше Луна, — както твърди татко, малко като на хипопотамите, само че виолетови и космати. И ако искаш да ги повикаш, трябва да тананикаш: предпочитат валсове, не си падат по бързите парчета…

Смутен, Дийн сви рамене, докато минаваше покрай Хари, и отиде след Луна в гостната с трапезария, където Рон и Хърмаяни редяха масата за вечеря. Хари се възползва от възможността да се изплъзне от въпросите на Фльор, грабна две кани с тиквен сок и тръгна след тях.

— И ако някога дойдеш у нас, ще ти покажа рога, татко ми писа за него, но още не съм го виждала, защото смъртожадните ме свалиха от експрес „Хогуортс“ и така и не се прибрах за Коледа — продължи с обясненията Луна, докато двамата с Дийн стъкмяваха огъня.

— Казахме ти вече, Луна — провикна се от другата стая Хърмаяни. — Рогът се взриви. И той е на бълвачозавър, а не на нагънаторог шнорхелоподобен квакльовец…

— Не, не, сигурна съм, че е бил на квакльовец — безгрижно възрази Луна. — Татко ми каза. Може би вече се е възстановил, те си се поправят сами.

Хърмаяни поклати глава и продължи да реди вилиците, а на стълбите изникна Бил, който водеше господин Оливандър. Майсторът на магически пръчки още изглеждаше страшно изнемощял и се беше вкопчил в ръката на Бил, който го крепеше и носеше голям куфар.

— Ще ми бъде мъчно за вас, господин Оливандър — каза Луна и се приближи до стареца.

— И на мен, миличка — отвърна той и я потупа по рамото. — На онова място ми беше неизразима утеха.

— Е, au revoir^[1] — рече Фльор и го целуна по двете бузи. — Дали ще ви затррудни да прредадете един пакет на леля Мюрриъл? Така и не й въррнах тиаррата.

— За мен ще бъде чест — кимна леко Оливандър, — най-малкото, което мога да направя в замяна на прещедрото ви гостоприемство.

Фльор извади кутийка, облепена с протрито вече кадифе, и я отвори, за да покаже на майстора на пръчки тиарата. Тя проблесна и замига в светлината на ниската лампа.

— Лунни камъни и диаманти — оповести Грипкук, който се беше шмугнал в стаята, без Хари да го забележи. — Мисля, че е изработена от таласъми.

— И платена от магьосници — каза тихо Бил и Грипкук го стрелна с поглед, който беше и уклончив, и предизвикателен.

Силният вятър блъскаше по прозорците на къщата, когато Бил и Оливандър изчезнаха в нощта. Останалите се сместиха около масата лакът до лакът, притиснати дотолкова, че почти нямаше как да движат ръцете си, и започнаха да се хранят.

В камината до тях пукаше и пращеше огън. Хари забеляза, че Фльор само ровичка в храната и току поглежда към прозореца. Бил се върна с разрошена от вятъра дълга коса още преди да са си изяли супата.

— Всичко е наред — съобщи той. — Оливандър е настанен, мама и татко ви пращат поздрави. Джини също. Фред и Джордж ще скъсат нервите на Мюриъл — разположили са в задната стаичка Совешката служба за доставка по домовете. Но Мюриъл се поободри, щом си видя тиарата — вече си мислела, че сме я откраднали.

— О, тази твоя леля е толкова charmante! — нацупено отвърна Фльор, после размаха магическата пръчка и мръсните чинии се наредиха на купчинка във въздуха.

Тя ги хвана и с решителна крачка излезе от стаята.

— Татко също изработи тиара — намеси се Луна. — По-точно нещо като корона.

Рон срещна погледа на Хари и се подсмихна — Хари знаеше, че се е сетил за смехотворното украшение за глава, което видяха при посещението си у Ксенофилиус.

— Ами да, опитва се да възстанови изчезналата диадема на Рейвънклоу. Смята, че вече е установил повечето елементи. А когато добави и Билиуиговите крилца, вече си стана съвсем друго…

На входната врата се заблъска силно. Всички се извърнаха натам. Фльор дотича уплашена от кухнята, Бил скочи на крака с насочена към вратата магическа пръчка, Хари, Рон и Хърмаяни сториха същото. Грипкук се смъкна нечуто под масата и изчезна от поглед.

— Кой е? — извика Бил.

— Аз съм, Ремус Джон Лупин! — отвърна през виещия вятър силен глас. Хари усети как го пробожда страх: какво ли се беше случило? — Аз съм върколак, женен съм за Нимфадора Тонкс и ти, Пазителя на тайната на „Черупката“, ми каза къде се намира тя и ми заръча, ако има нещо спешно да дойда!

— Лупин! — пророни Бил, после се завтече към вратата и рязко я отвори.

Ремус Лупин залитна през прага. Беше блед като платно, беше се загърнал в пътническо наметало, а прошарената му коса беше разрошена от вятъра. Изправи гръб, огледа стаята, за да види кой е в нея, после извика високо:

— Момче! Нарекохме го Тед, на бащата на Дора!

Хърмаяни нададе радостен писък.

— Какво?… Тонкс… Тонкс е родила?

— Да, да, роди — изкрещя Лупин.

Всички около масата завикаха радостно и въздъхнаха от облекчение, а Хърмаяни и Фльор възкликнаха в един глас:

— Честито!

Рон пък ахна:

— Лелеее, бебе!

Сякаш никога досега не бе чувал за такава чудесия.

— Да… да… момче — потвърди отново Лупин, който изглеждаше заслепен от собственото си щастие. Заобиколи масата и прегърна Хари, сякаш изобщо не е имало кавга в подземието на площад „Гримолд“. — Ти ще му бъдеш кръстник — рече той, след като пусна момчето.

— Аз ли? — изпелтечи Хари.

— Да, ти, разбира се… Дора е съгласна, никой не е по-достоен…

— Аз… да… амиии…

Хари беше изумен, потресен, възхитен: Бил бързо отиде да донесе вино, а Фльор се зае да убеждава Лупин да полеят случая.

— Не мога да стоя дълго, трябва да се връщам — обясни Лупин, като озари всички с усмивка: беше се подмладил с години, Хари никога не го беше виждал такъв. — Благодаря ти, благодаря ти, Бил!

След малко Бил вече беше напълнил бокалите, всички се изправиха и ги вдигнаха високо за наздравица.

— За Теди Ремус Лупин — каза Лупин, — велик магьосник в проект!

— На кого пррилича? — попита Фльор.

— Според мен на Дора, но тя мисли, че ми е одрал кожата. Почти без коса е. Изглеждаше черна, когато бебето се роди, но се кълна, че от час на час става все по-червена. Щом се прибера, нищо чудно и да е руса. Андромеда разправя, че косата на Тонкс е започнала да си мени цвета още от мига, когато се появила на бял свят. — Той пресуши бокала. — О, добре де, добре… хайде по още един — добави с грейнала усмивка, когато Бил понечи да му го напълни отново.

Вятърът брулеше малката къщурка, огънят подскачаше и пукаше и не след дълго Бил вече отваряше нова бутилка вино. Новината на Лупин сякаш ги беше преобразила, беше ги извадила за кратко от състоянието на обсада: вестта за нов живот им вдъхна въодушевление.

Единствен таласъмът сякаш си остана недокоснат от внезапно обзелото ги празнично настроение и след малко се измъкна в стаята, където сега се ширеше сам. Хари си мислеше, че само той го е забелязал, докато не видя, че Бил изпраща с поглед Грипкук, който вече се качваше по стълбите.

— Не… не… наистина трябва да се прибирам — рече накрая Лупин, след като отказа поредния бокал вино. Изправи се и пак се загърна с пътническото наметало. — Довиждане, довиждане… тия дни ще се опитам да ви донеса снимки… всички ще се зарадват много, че съм ви видял…

Пристегна наметалото и се сбогува, като прегърна жените и се ръкува с мъжете, после, все така грейнал, се върна в свирепата нощ.

— Хари — кръстник! — възкликна Бил, докато помагаха да се разчисти масата и влязоха заедно в кухнята. — Голяма чест! Поздравления!

Хари остави празните бокали, които носеше, а Бил затвори вратата след него, за да заглуши гласовете на другите, които продължаваха да празнуват шумно дори в отсъствието на Лупин.

— Всъщност, Хари, исках да си поговорим на четири очи. А не е лесно да издебна удобен случай, къщата е пълна с хора. — Бил се поколеба. — Хари, намислил си да правиш нещо с Грипкук. — Прозвуча не като въпрос, а като установен факт и Хари дори не помисли да отрича. Само погледна изчаквателно Бил. — Познавам ги аз таласъмите… Откакто съм завършил „Хогуортс“, работя към „Гринготс“. Доколкото изобщо може да съществува приятелство между магьосници и таласъми, имам приятели и сред тях… или по-точно, има таласъми, които познавам добре и ги харесвам. — Бил отново се подвоуми. — Хари, какво искаш от Грипкук и какво си му предложил в замяна?

— Не мога да ти кажа, Бил — отвърна Хари. — Съжалявам.

Вратата на кухнята зад тях се отвори — Фльор се опитваше да пренесе още няколко празни бокала.

— Изчакай — спря я Бил. — Съвсем малко.

Тя се върна и отново затвори вратата.

— В такъв случай ще ти кажа едно — продължи Бил. — Ако си сключил някаква сделка с Грипкук, и особено ако в нея са включени и съкровища, трябва да внимаваш изключително много. Представите на таласъмите за собственост, плащане и възнаграждение не са същите, както при хората.

Хари усети как го притиснаха съмнения, сякаш вътре в него се бе размърдало змийче.

— В какъв смисъл? — попита той.

— Говорим за различни създания — обясни Бил. — Отношенията между магьосници и таласъми са формирани с векове, но това го знаеш и ти от историята на магията. И двете страни са допускали грешки, никога не бих твърдял, че магьосниците са били невинни. И все пак някои таласъми, и най-вече таласъмите в „Гринготс“, са склонни да смятат, че когато става дума за злато и съкровища, не бива да се доверяват на магьосниците, които не зачитат правото им на собственост.

— Аз го зачитам… — възрази Хари, но Бил поклати глава.

— Ти, Хари, не разбираш, никой не е в състояние да разбере, освен ако не е живял с таласъми. Според таласъма законен и истински собственик на дадена вещ е онзи, който я е създал, а не който я е купил. Според таласъмите всичко изработено от тях им принадлежи по право.

— Но ако е било купено…

— В такъв случай те смятат, че са го преотстъпили временно на онзи, който е платил. Но им е много трудно да приемат, че предмети, изработени от тях, се предават от магьосник на магьосник. Видя лицето на Грипкук, когато тиарата мина пред очите му от ръце в ръце. Той не одобрява. Според мен той смята, както и най-озлобените от неговия вид, че е трябвало тиарата да им бъде върната веднага щом първият й купувач е починал. Разглеждат едва ли не като кражба нашия обичай да задържаме създадените от тях вещи и да ги предаваме без допълнително заплащане от магьосник на магьосник.

Хари усети застрашителна несигурност и се запита дали всъщност Бил не се досеща повече, отколкото дава да се разбере.

— Единственото, което се опитвам да ти обясня, Хари, е да си отваряш очите на четири, след като си обещал нещо на таласъм — каза Бил вече с ръка върху дръжката на вратата на всекидневната. — По-безопасно е да проникнеш с взлом в „Гринготс“, отколкото да не спазиш обещание, което си дал на таласъм.

— Добре — рече Хари, а Бил отвори вратата, — да. Благодаря. Ще го имам предвид.

И се върна след Бил при останалите, обзет от неприятна мисъл, която безспорно беше породена от изпитото вино. Явно беше на път като кръстник на Теди Лупин да стане точно толкова безразсъден, колкото е бил и неговият кръстник Сириус Блек.