Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Deathly Hallows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 298 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Хари Потър и даровете на смъртта. Джоан Катлин Роулинг

Преводач: Емилия Л. Масларова

Редактор: Радка Бояджиева

Издателски редактор: Адриана Павлова

Коректор: Танка Симеонова

 

Използваният откъс от „Хоефорите“ на Есхил е от изданието на „Народна култура“ от 1967 година в превод от старогръцки език на проф. д-р Александър Ничев.

Използваният откъс от „Други плодове на самотата“ на Уилям Пен е от оригиналното издание „Harry Potter and the Deathly Hallows“ в превод от английски език на Емилия Л. Масларова.

 

Издател: „Егмонт България“

ISBN: 978-954-27-0151-4

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Диан Жон

Глава втора
In memoriam[1]

 

На Хари му течеше кръв. Той стисна дясната си ръка с лявата и като изруга тихо, отвори с рамо вратата на стаята. Чу се хрущене на натрошен порцелан — беше стъпил върху чаша студен чай, оставена на пода пред вратата.

— Какво, да го…

Огледа се — на стълбищната площадка на „Привит Драйв“ номер четири нямаше никого. Нищо чудно Дъдли да си представяше подлите шеги именно във вид на чаша чай. Като държеше високо разкървавената си ръка, Хари събра с другата парчетата порцелан от чашата и ги хвърли във вече препълненото кошче за отпадъци точно до вратата. След това с тежка стъпка се отправи към банята, за да залее пръста си със струя вода.

Беше глупаво, безсмислено, невероятно дразнещо, че още цели четири дни нямаше да може да прави магии… но беше принуден да признае пред себе си, че порязаният пръст би го провалил. Така и не се беше научил да лекува рани със заклинания и сега си даде сметка — особено в светлината на непосредствените му планове, — че това е недопустим пропуск в неговото магьосническо образование. След като реши да пита Хърмаяни как се прави, той намота на топче малко тоалетна хартия и се опита да попие чая, доколкото бе възможно, после се върна в стаята и затръшна вратата след себе си.

Беше посветил сутринта на задачата да изпразни до дъно куфара си за пръв път от шест години, откакто си беше стегнал багажа за училище. В началото на всяка учебна година просто беше вадил горните три четвърти от съдържанието на куфара и ги беше подменял или обновявал, оставяйки най-отдолу пласт какви ли не джунджурии: стари пачи пера, изсъхнали бръмбарови очи, единични чорапи, които вече не му ставаха. Преди няколко минути беше пъхнал ръка сред дребните предмети и като усети пронизваща болка в десния си безименен пръст, извади ръката си и видя рукналата кръв.

Сега продължи малко по-внимателно. Отново приклекна край куфара и след като извади стара значка, която примигваше едва-едва ту с „Подкрепете СЕДРИК ДИГЪРИ“, ту с „ПОТЪР Е ГАДЕН“, много употребяван пукнат опасноскоп и златен медальон с капаче, под което беше скрита бележка, подписана от Р.А.Б., продължи да опипва дъното и накрая намери острия ръб, на който се беше порязал. Позна го веднага. Беше петсантиметрово парче с остри ръбове от вълшебното огледало, подарък от покойния му вече кръстник Сириус. Хари го остави встрани и предпазливо продължи да търси и други парчета, но от последния подарък на Сириус беше останало само натрошено на прах стъкло, полепнало като блещукащи песъчинки по най-дълбокия пласт дребни предмети.

Хари седна и огледа парчето, на което се беше наранил, но видя само собствените си яснозелени очи, отразени в него. После го остави върху сутрешния брой на „Пророчески вести“, който лежеше нечетен на леглото, и се опита да спре внезапно плисналите в мощен поток горчиви спомени, угризенията на съвестта и копнежа, породени от счупеното огледало, като се нахвърли върху останалите ненужни вещи в куфара.

Отне му още един час да го изпразни до дъно, да изхвърли непотребните неща и да подреди останалите на купчинки според това дали щяха да му бъдат нужни и занапред. Мантиите за училище и за куидич, котелът, пергаментът, пачите пера и повечето учебници бяха струпани в един ъгъл — Хари смяташе да ги остави тук. Запита се какво ли ще направят с тях леля му и вуйчо му — вероятно щяха да ги изгорят посред нощ, сякаш са веществени улики за ужасно престъпление. Мъгълските дрехи, мантията невидимка, комплектът за отвари, някои учебници и фотоалбумът, който Хагрид му беше подарил преди години, както и връзка писма и магическата пръчка, бяха прибрани в стара раница. В един от предните джобове бяха Хитроумната карта и медальонът с бележката, подписана от Р.А.Б. На медальона беше отредено това почетно място не защото беше ценен — той си беше напълно безполезен, — а заради цената, която Хари беше платил, за да се сдобие с него.

Върху бюрото до полярната сова Хедуиг остана обемиста камара вестници — по един за всеки от дните, които Хари беше прекарал това лято на „Привит Драйв“.

Той стана от пода, протегна се и отиде при бюрото. Хедуиг не се помръдна, докато Хари преглеждаше набързо вестниците и един по един ги мяташе върху купчината боклуци — совата спеше или се преструваше на заспала, сърдита, че Хари почти не я пуска от кафеза.

Щом наближи долния край на купчината вестници, Хари започна да ги разглежда по-бавно и да търси брой, за който знаеше, че е получен малко след като се беше върнал за лятото на „Привит Драйв“ — помнеше, че на първата страница се споменава за напускането на Чарити Бърбидж, преподавателка по мъгълознание в „Хогуортс“. Накрая го намери. Отвори направо на десета страница, отпусна се върху стола при писалището и прочете отново статията, която търсеше.

Албус Дъмбълдор в моите спомени
Елфиъс Дож

Запознах се с Албус Дъмбълдор, когато бях на единайсет години, на първия учебен ден в „Хогуортс“. Взаимните ни симпатии безспорно се дължаха на това, че и двамата се чувствахме отритнати. Малко преди да пристигна в училището се бях разболял от змейска шарка и въпреки че вече не бях заразен, сипаничавото ми синкаво лице не насърчаваше другите да общуват с мен. Албус пък беше дошъл в „Хогуортс“ с бремето на нежеланата лоша слава. Само около година преди това баща му Перцивал беше осъден на затвор за жестоко и широко разгласено нападение срещу три мъгълчета.

Албус нито веднъж не се е опитвал да отрича, че баща му (който остана до края на живота си в Азкабан) е извършил престъплението, напротив — когато събрах смелост да го попитам, той ме увери, че е убеден във вината на баща си. Ако не броим това, Дъмбълдор отказваше да обсъжда тази тъжна история, макар че мнозина го подпитваха. Някои всъщност бяха склонни да приветстват постъпката на баща му и смятаха, че и Албус е мъгълофоб като него. Но се заблуждаваха дълбоко: който го е познавал, ще потвърди, че той никога не е проявявал и намек за антимъгълски настроения. Точно обратното, Албус решително отстояваше правата на мъгълите и през следващите години си спечели с това много врагове.

Ала само след няколко месеца Албус започна да засенчва със славата си своя баща. В края на първата година вече никой не го възприемаше като син на мъгълофоб и всички говореха за него като за най-блестящия ученик, постъпвал някога в училището. Онези от нас, които имахме предимството да му бъдем приятели, се възползвахме от неговия пример, да не говорим пък за помощта и насърчението, които той винаги оказваше прещедро. По-късно през живота си е споделял с мен как още тогава е знаел, че най-голямата му радост ще е да преподава.

Албус не само спечели всички награди и почести на училището, но не след дълго започна да си пише редовно с най-големите светила в магьосническия свят от онова време, включително с прочутия алхимик Никола Фламел, с изтъкнатата историчка Батилда Багшот и с теоретика на магията Ейдълбърт Уофлинг. Много от трудовете му са помествани в научни издания като „Съвременна трансфигурация“ „Предизвикателства в магията“ и „Отвари за всеки ден“. По всичко личеше, че Дъмбълдор ще направи шеметна кариера, и оставаше само да се изясни кога точно ще се издигне до министър на магията. Макар че след време често се чуваха предсказания, че Дъмбълдор е на път да заеме поста, всъщност той никога не е имал амбиции да става министър.

Когато започнахме трети курс в „Хогуортс“ в училището постъпи братът на Албус — Абърфорт. Двамата не си приличаха: Абърфорт никога не е бил особено ученолюбив и за разлика от Албус предпочиташе да решава споровете в дуел, а не с разумни доводи. Но не са верни догадките на някои, че двамата братя не са били приятели. Колкото и различни да бяха, момчетата се разбираха прекрасно. Трябва да признаем, че едва ли на Абърфорт му е било особено приятно да живее в сянката на Албус, който неминуемо засенчваше приятелите си, и това с пълна сила важеше и за брат му.

След като завършихме „Хогуортс“, ние с Албус имахме намерение да тръгнем на околосветско пътешествие, каквато беше традицията в ония времена, и да погостуваме на магьосници в чужбина, а после да поемем всеки по своя професионален път. Но намеренията ни бяха осуетени от една трагедия. В самото навечерие на пътуването Кендра, майката на Албус, почина и той остана глава на семейството и единственият, който да се грижи за прехраната му. Отложих заминаването си, за да отида на погребението на Кендра и да й отдам последна почит, сетне предприех пътуване, което се оказа самотно. Вече не можеше да става и дума Албус да ме придружи — имаше да се грижи за по-младите си брат и сестра, заедно с които беше наследил малко злато.

Това беше времето, когато сме общували най-рядко. Пращах на Албус писма, в които вероятно нетактично му описвах чудесата на пътешествието си, като се почне от измъкването на косъм от химерите в Гърция и се стигне до експериментите на египетските алхимици. От неговите писма почти не научавах за делничния му живот, който според мен сигурно е бил потискащо скучен за такъв блестящ магьосник. Бях погълнат от приключенията си и се ужасих, когато към края на едногодишното си пътешествие научих, че го е сполетяла нова трагедия — смъртта на сестра му Ариана.

Въпреки че тя отдавна беше с разклатено здраве, ударът, дошъл толкова скоро след загубата на майка им, оказа огромно въздействие върху двамата й братя. Най-близките на Албус — а аз се смятам за един от тези щастливци — споделяме мнението, че смъртта на Ариана и неговото усещане, че носи лична вина за нея (въпреки че той, разбира се, нямаше никаква вина), са оставили завинаги в душата му дълбока следа.

Когато се прибрах, заварих един младеж, понесъл страдания, каквито сполитат много по-възрастни хора. Албус беше по-сдържан отпреди и много по-угрижен. Нещастието ставаше още по-голямо от това, че вместо да се сближат още повече, Албус и Абърфорт се отчуждиха. (След време това се разсея — в по-късни години двамата възстановиха ако не близките си взаимоотношения, то поне сърдечната връзка помежду си.) От този момент нататък обаче той рядко говореше за своите родители и за Ариана и ние се научихме да не отваряме дума за тях.

Други пера ще опишат подвизите от по-късни години. Неизчислимият принос на Дъмбълдор в съкровищницата на магьосническото знание, включително откритите от него дванайсет приложения на змейската кръв, ще бъде от огромна полза за идните поколения. Същото важи и за мъдростта, проявявана в решенията, които той е взимал като главен съдия на Магисъбора. И досега се твърди, че няма дуел между магьосници, който да се мери с двубоя между Дъмбълдор и Гриндълуолд през 1945 година. Очевидците описват ужаса и благоговението, които са изпитвали, докато са наблюдавали единоборството между двамата изумителни магьосници. Победата на Дъмбълдор и последиците й за магьосническия свят се смятат за повратна точка в историята на магията, равна по важност на въвеждането на Указа за секретност на Международната конфедерация на магьосниците и на краха на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава.

Албус Дъмбълдор никога не се е възгордявал и не е бил суетен — умееше да намира нещо ценно у всекиго, колкото и незначителен и жалък да изглеждаше той, и според мен загубите, които претърпя на такава крехка възраст, са му вдъхнали голяма човещина и състрадание. Не мога да изразя колко ще ми липсва приятелството му, но моята загуба е несравнима със загубата, понесена от света на магьосниците. Никой няма да оспори, че той беше най-вдъхновяващият и най-обичаният от всички директори на „Хогуортс“.

Дъмбълдор умря така, както и живя: до сетния си дъх отстояваше доброто точно както в деня, когато се запознахме, беше готов да протегне ръка на едно малко момченце със змейска шарка.

Хари прочете статията в памет на Дъмбълдор и продължи да гледа вторачено снимката към нея. Лицето на Дъмбълдор беше озарено от познатата добродушна усмивка, но докато директорът гледаше над очилата си с формата на полумесеци, на Хари му се струваше, че дори от вестника го вижда като на рентген, и тъгата му се примеси с унижение.

Смяташе, че доста добре познава Дъмбълдор, но след като прочете статията, беше принуден да признае, че всъщност почти не го е познавал. Никога не се беше замислял какви са били детството и младостта му: Дъмбълдор сякаш се беше появил такъв, какъвто го знаеше Хари — достопочтен, стар и беловлас. Мисълта, че и той е бил момче, просто си беше странна, точно както да си представиш Хърмаяни глупава или някой раконог огнемет — дружелюбен.

Нито веднъж не му беше хрумвало да разпитва Дъмбълдор за неговото минало. А пък и да му беше хрумнало, със сигурност щеше да прозвучи странно, дори нелепо, но в края на краищата всички знаеха, че Дъмбълдор е участвал в онзи легендарен дуел с Гриндълуолд, а Хари не се беше сетил да се поинтересува и от този двубой, и от другите прочути постижения на Дъмбълдор. Не, двамата вечно бяха обсъждали Хари: миналото на Хари, бъдещето на Хари, намеренията на Хари… и сега, въпреки че бъдещето му беше несигурно и изпълнено с неминуеми опасности, на Хари му се струваше, че е пропуснал невъзвратими възможности да поразпита Дъмбълдор за него самия, макар и да подозираше, че директорът не е отговорил откровено на единствения личен въпрос, който някога му беше задавал: „Какво виждате вие, когато погледнете в Огледалото?“ — „Аз ли? Виждам се да държа чифт дебели вълнени чорапи.“

След няколко минути на размисъл Хари откъсна статията в памет на Дъмбълдор, сгъна я старателно и я пъхна в първия том на „Приложна отбранителна магия и как да я използваме срещу Черните изкуства“. После хвърли каквото беше останало от вестника върху купчината ненужни вещи и се обърна с лице към стаята. Беше много по-подредена. Единствените неща, които не си бяха на мястото, бяха сутрешният брой на „Пророчески вести“, който още лежеше на леглото, и парчето от счупеното огледало върху него.

Хари прекоси стаята, плъзна парчето огледало от вестника и го разгърна. Рано сутринта беше взел от пощенската сова навития на руло брой, само погледна бегло заглавието върху първата страница и като забеляза, че не пише нищо за Волдемор, го метна встрани. Беше сигурен, че от министерството притискат „Вестите“ да не разгласяват никакви новини за Волдемор. Затова чак сега видя какво е пропуснал.

В долната половина на първата страница, над снимката на Дъмбълдор, който крачеше притеснено, имаше по-малко заглавие: ДЪМБЪЛДОР: НАЙ-ПОСЛЕ ИСТИНАТА?

Следващата седмица очаквайте сензационния разказ за несъвършения гений, смятан от мнозина за най-великия магьосник на своето поколение. Рита Скийтър развенчава наложилия се образ на Дъмбълдор като достолепен мъдрец със сребриста брада и разбулва смутното му детство, непокорната му младост, враждите, продължили цял живот, и гузните тайни, които той отнесе в гроба. ЗАЩО човекът, нарочван за министър на магията, се е задоволил да остане най-обикновен директор на училище? КАКВА е била истинската цел на тайната организация, известна като Орден на феникса? КАК всъщност Дъмбълдор е намерил смъртта си?

Отговорите на тези и на много други въпроси са дадени в сензационната нова биография „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“ от Рита Скийтър — на 13 страница ще намерите специалното интервю, което тя е дала само за нашето издание на Вети Брейтуейт.

Хари припряно разгърна вестника на тринайсетата страница. Над статията имаше друга снимка с познато лице: жена с очила, украсени със скъпоценни камъни, с руса коса, претенциозно оформена на букли, и със зъби, оголени в нещо, което очевидно трябваше да мине за усмивка, печелеща симпатии. Жената махна на Хари, но той се опита да не обръща внимание на този отблъскващ образ и зачете интервюто.

На живо Рита Скийтър е много по-сърдечна и мила, отколкото ще предположите покрай прочутите й портрети, написани с толкова хъс. Тя ме посреща в антрето на уютния си дом и ме отвежда право в кухнята, където ми поднася чаша чай, парче плодов сладкиш и — иска ли питане! — врящ котел пресни клюки.

— Дъмбълдор, разбира се, е мечта за всеки биограф — заявява Скийтър. — Такъв дълъг богат живот! Сигурна съм, че моята книга е само първата от дълга поредица такива биографии.

Скийтър безспорно не си е губила времето. Написала е книгата си от деветстотин страници само за четирите седмици след загадъчната смърт на Дъмбълдор през юни. Питам я как е постигнала този свръхскоростен подвиг.

— Работя като журналист толкова отдавна, че гоненето на срокове се е превърнало в моя втора природа. Знаех, че магьосническият свят изгаря от нетърпение да чуе историята от край до край, и исках първа да удовлетворя тази потребност.

Напомням, че наскоро Елфиъс Дож, специален съветник към Магисъбора и дългогодишен приятел на Албус Дъмбълдор, е заявил, че „книгата на Скийтър съдържа по-малко факти и от шоколадова жаба с картичка“, и думите му са получили широка гласност.

Скийтър отмята назад глава и се смее.

— Скъпият Дожко! Помня, преди няколко години взех от него интервю за правата на езеряните. Да ни е жив и здрав, но съвсем е изкуфял. Мислеше, че седим на дъното на езеро Уиндърмир, и все ми повтаряше да съм се пазела от нахалните жаби.

Въпреки това обвиненията на Елфиъс Дож в неточности получават широк отзвук на много места. Дали Скийтър наистина смята, че краткото време от четири седмици й е било достатъчно, за да добие пълна представа за дългия и изключителен живот на Дъмбълдор.

— О, драга моя — грейва Скийтър и ме потупва с обич по кокалчетата на пръстите, — знаете не по-зле от мен колко много информация може да бъде събрана с чанта, натъпкана с галеони, с отказа да чуваш думата „не“ и с хубаво, добре подострено самопишещо перо! Хората бездруго се редяха на опашка да леят помия върху Дъмбълдор. Не всеки го смята за толкова неотразим… той е настъпил по мазолите ужасно много важни клечки. Но онзи стар мърморко Дож може да слезе от високия си хипогриф, защото аз имам достъп до източник, за какъвто доста журналисти биха заменили магическата си пръчка, източник, който никога досега не се е изказвал публично и е бил много близък с Дъмбълдор по време на най-бурните и тежки дни в неговата младост.

В предварителната рекламна кампания за биографията, написана от Скийтър, със сигурност се намеква, че има стряскащи изненади за убедените, че Дъмбълдор е живял безупречно. Питам Скийтър кои са най-големите сред тези изненади.

— А, не, Вети, няма да разкривам най-големите сензации още преди хората да са си купили книгата! — смее се тя. — Но на онези, които и досега смятат, че Дъмбълдор е бил бял като брадата си, обещавам, че ги чака грубо събуждане. Ще кажа само, че никой от тези, които са го чували яростно да негодува срещу Вие-знаете-кого, не е и подозирал, че на младини и той се е увличал по черната магия! През късните си години Дъмбълдор постоянно призоваваше към търпимост, но на по-ранна възраст не е бил така широкомислещ. Да, миналото на Албус Дъмбълдор е изключително мътно, да не говорим пък за твърде съмнителното му семейство — той правеше всичко възможно да не се обсъждат.

Питам Скийтър дали има предвид брата на Дъмбълдор Абърфорт, който беше осъден от Магисъбора за злоупотреба с магия и преди петнайсет години това предизвика дребен скандал.

— О, Абърфорт е само върхът на торището — смее се Скийтър. — Не, не, имам предвид нещо много по-отблъскващо от брат със склонност да си прави експерименти с кози, по-страшно и от баща, осакатил няколко мъгъли… Дъмбълдор така и не успя да потули нещата и двамата бяха обвинени от Магисъбора в престъпления. Не, любопитството ми беше привлечено от майката и сестрата и след кратко проучване определено се натъкнах на гнусно гнездо… ала както вече казах, ще трябва да почакате, за да научите от глави девета до дванайсета всички подробности. Сега ще кажа само това — изобщо не е чудно, че Дъмбълдор никога не е споменавал как точно е бил счупен носът му.

Ако оставим настрана кирливите ризи на семейството, отрича ли Скийтър блестящия ум на Дъмбълдор, благодарение на който той е направил толкова много магически открития?

— Наистина беше умен — съгласява се тя, — макар и мнозина днес да оспорват, че само той има принос за всичките си така наречени постижения. Както разказвам в шестнайсета глава, Айвър Дилънсби твърди, че вече бил открил осем от приложенията на змейската кръв, когато Дъмбълдор е „заимствал“ от научния му труд.

Все пак се престрашавам да отбележа, че няма как да отречем някои от постиженията на Дъмбълдор. Например прочутата му победа над Гриндълуолд.

— О, радвам се, че отвори дума за Гриндълуолд — заявява с многозначителна усмивка Скийтър. — Опасявам се, че онези, които се просълзяват, щом чуят за зрелищната победа на Дъмбълдор, трябва да се подготвят за истинска бомба, или по-скоро — за торова бомбичка. Много мръсна история, наистина… Ще кажа само — не бъдете толкова убедена, че е имало такъв зрелищен легендарен дуел. След като прочетат книгата ми, хората вероятно ще бъдат принудени да стигнат до извода, че Гриндълуолд просто е измагьосал на върха на пръчката си бяла носна кърпа и се е предал мирно и кротко.

Скийтър отказва да разкрие нещо повече по този прелюбопитен въпрос, затова се насочваме към отношенията, по които читателите й безспорно ще се захласнат най-много.

— О, да — кима отсечено Скийтър, — посветила съм цяла глава на отношенията между Потър и Дъмбълдор. Наричат ги нездравословни, дори зловещи. Пак ще напомня, че читателите ви трябва да си купят моята книга, за да научат всичко от край до край, но няма спор, че още от самото начало Дъмбълдор е проявявал неестествен интерес към Потър. Дали това наистина е било в интерес на момчето… хм, предстои да видим. Със сигурност за никого не е тайна, че юношеството на Потър е било доста тежко.

Питам дали Скийтър и досега общува с Хари Потър, от когото миналата година взе сензационно интервю — в него Потър говори единствено и само за убедеността си, че Вие-знаете-кой се е завърнал.

— О, да, създадохме тясна връзка — споделя Скийтър. — Клетият Потър има малко истински приятели, а аз се запознах с него по време на един от най-трудните периоди в живота му — Тримагическия турнир. Вероятно съм сред малкото живи хора, които могат да кажат, че познават истинския Хари Потър.

Това, естествено, ни отвежда към множеството слухове за последните часове на Дъмбълдор, които все още се разпространяват Смята ли Скийтър, че Потър е присъствал на смъртта му?

— Е, не искам да се разпростирам по въпроса, всичко е написано в книгата, но очевидци в замъка „Хогуортс“ са видели как Потър бяга от мястото броени мигове след като Дъмбълдор е паднал, скочил е или е бил бутнат. По-късно Потър е дал свидетелски показания срещу Сивиръс Снейп, човека, на когото — както е всеизвестно — има зъб. Дали всичко е станало така, както изглежда? Нека реши магьосническата общественост — след като прочете книгата ми.

Подир тези интригуващи думи аз се сбогувам със Скийтър. Няма съмнение, че тя е написала книга, която моментално ще се превърне в бестселър. Междувременно безбройните поклонници на Дъмбълдор сигурно тръпнат какво ли скоро ще излезе наяве за техния кумир.

Хари дочете материала до края, но продължи невиждащо да гледа вестника. У него като бълвоч се надигнаха отвращение и гняв, момчето намачка вестника на топка и го запокити с все сила към стената и така той се присъедини към останалите ненужни вещи, струпани около препълненото кошче.

Хари заснова слепешката из стаята, като отваряше празни чекмеджета и взимаше книги, които после веднага връщаше на същите купчини, без да съзнава какво прави, а в главата му кънтяха случайни изречения от интервюто с Рита: „цяла глава на отношенията между Потър и Дъмбълдор… наричат ги нездравословни, дори зловещи… на младини и той се е увличал по черната магия… имам достъп до източник, за какъвто доста журналисти биха заменили магическата си пръчка…“

— Лъжи! — ревна Хари и видя през прозореца как съседът, спрял, за да пусне отново косачката, се извръща притеснено нагоре.

Хари тежко се отпусна на леглото. Парчето от счупеното огледало подскочи и се отдалечи, но той го взе и го обърна между пръстите си, като мислеше и мислеше за Дъмбълдор и за лъжите, с които Рита Скийтър го позореше…

Възможно най-ясносиният проблясък. Хари застина и порязаният му пръст отново се плъзна по острия грапав ръб на огледалото. Сигурно само му се беше сторило. Погледна през рамо, но стената беше с гнусно прасковен цвят, избран от леля Петуния: тук нямаше нищо синьо, което да се е отразило в огледалото. Той отново се взря в парчето и не видя нищо друго, освен собствените си яснозелени очи, които го погледнаха оттам.

Беше му се сторило, нямаше друго обяснение, беше му се сторило, защото той си мислеше за мъртвия директор на училището. Ако имаше нещо сигурно, то това беше, че ясносините очи на Албус Дъмбълдор никога вече нямаше да пронижат Хари.

Бележки

[1] В памет (лат.). — Б.пр.