Джоан Роулинг
Хари Потър и даровете на смъртта (12)

Глава дванайсета
Магията е могъщество

Август беше в разгара си и квадратът неподдържана трева на площад „Гримолд“ изсъхна от слънцето и стана чуплива и кафява. Никой от къщите наоколо не беше виждал обитателите на номер дванайсет, пък и самия номер. Мъгълите, които живееха на площад „Гримолд“, отдавна се бяха примирили със забавната грешка в номерацията, заради която този номер липсваше.

Въпреки това сега площадът привличаше поток от посетители, които явно смятаха аномалията за твърде любопитна. Почти не минаваше ден отпред да не застанат един-двама души, които поне на пръв поглед нямаха друга цел, освен да се облегнат на перилата срещу номер единайсет и тринайсет и да наблюдават калкана между двете къщи. Посетителите никога не бяха едни и същи два дни поред, макар че всички май споделяха неприязънта към нормалното облекло. Повечето лондончани, които ги подминаваха, бяха свикнали с какви ли не ексцентрици и не обръщаха особено внимание, и все пак се случваше някой да се обърне и да се запита как е възможно да навлечеш в такава жега дълго наметало.

Наблюдаващите явно не извличаха особено удовлетворение от своето бдение. От време на време някой от тях понечваше да тръгне развълнуван напред, сякаш най-сетне беше зърнал нещо любопитно, после обаче отново се отдръпваше разочарован.

В първия ден на септември на площада се навъртаха повече хора от обикновено. Там стояха петима-шестима смълчани мъже в дълги наметала, които, както обикновено, гледаха вторачено къщите на номер единайсет и тринайсет, ала онова, което чакаха, явно все им се изплъзваше.

С настъпването на вечерта, която за пръв път от седмици донесе неочакван проливен леден дъжд, се случи един от онези необясними мигове, когато мъжете изглежда забелязаха нещо интересно. Човек с изкривено лице започна да сочи, а спътникът му най-близо до него, тантурест блед мъж, тръгна напред, след малко обаче, отчаяни и разочаровани, те отново се отпуснаха в предишното си състояние на бездействие.

През това време вътре в номер дванайсет Хари тъкмо беше влязъл във вестибюла. Почти беше изгубил равновесие, докато се беше магипортирал до горното стъпало точно пред входната врата, и се притесни да не би смъртожадните да са видели лакътя му, показал се за миг. Той внимателно затвори вратата след себе си, смъкна мантията невидимка, метна я върху ръката си и забърза по сумрачния коридор към вратата за подземието, като стискаше в ръка откраднат брой на „Пророчески вести“.

Посрещна го обичайният тих шепот Сивиръс Снейп?, лъхна го леденият вихър и езикът му за миг се изви нагоре.

— Не съм те убил аз — каза Хари, след като езикът му се върна в обичайното си положение, после затаи дъх, а прашният силует от заклинанието се пръсна.

Изчака, докато слезе до средата на стълбището за кухнята, за да не го чува госпожа Блек и да е по-далеч от облака прах, и извика:

— Имам новини и те няма да ви харесат.

Кухнята беше почти неузнаваема. Сега всички повърхности грееха: медните тенджери и тигани бяха лъснати до розово, плотът на дървената маса сияеше, бокалите и чиниите, вече сложени за вечеря, проблясваха в светлината на весело бумтящия огън, на който къкреше котел. Ала нищо в помещението не се беше променило по-рязко от домашния дух, който забърза към Хари със снежнобяла препаска и стърчащи косми в ушите, чисти и пухкави като памук, а на хилавите му гърди подскачаше медальонът на Регулус.

— На вечеря без обувки и с измити ръце, господарю Хари — изграчи Крийчър, после грабна мантията невидимка и отиде да я закачи на куката върху стената, до няколко старомодни мантии, които току-що бяха изпрани.

— Какво се е случило? — попита притеснен Рон.

Двамата с Хърмаяни изучаваха купчина листове със записки и ръчно съставени карти, с които беше осеян единият край на дългата кухненска маса, но сега те загледаха как Хари върви към тях и мята вестника върху разпилените късове пергамент.

От вестника ги погледна голямата снимка на познат орловонос и чернокос мъж, а заглавието отгоре гласеше: СИВИРЪС СНЕЙП ОДОБРЕН ЗА ДИРЕКТОР НА „ХОГУОРТС“.

— Не! — казаха на висок глас Рон и Хърмаяни.

Хърмаяни се оказа по-бърза: грабна вестника и зачете на глас материала към снимката:

— „Днес Сивиръс Снейп, дългогодишен преподавател по отвари в училището за магия и вълшебство «Хогуортс» беше назначен за директор — това е най-важната от няколкото промени в кадровия състав на древното учебно заведение. След оттеглянето на предишния преподавател по мъгълознание на тази длъжност е назначена Алекто Кароу, а брат й Амик ще заеме овакантената длъжност преподавател по защита срещу Черните изкуства. «Приветствам възможността да отстоявам най-добрите магьоснически традиции и ценности…»“ Например да извършвам убийства и да режа ушите на хората! Снейп директор! Снейп в кабинета на Дъмбълдор… В името на гащите на Мерлин! — изписка Хърмаяни, при което двете момчета подскочиха. Тя се изстреля от масата и хукна към вратата, като пътем извика: — Връщам се ей сега!

— Гащите на Мерлин? — повтори с развеселен вид Рон. — Явно е много разстроена. — Той придърпа към себе си вестника и прегледа набързо статията за Снейп. — Другите учители няма да го допуснат. Макгонъгол, Флитуик, Спраут, всички знаят истината, знаят как е загинал Дъмбълдор. Няма да приемат Снейп за директор. И кои са тия Кароу?

— Смъртожадни — отговори Хари. — Вътре има техни снимки. Бяха на върха на кулата, когато Снейп уби Дъмбълдор, назначават ги на приятелска основа. Пък и поне според мен учителите нямат избор, освен да останат — продължи горчиво той, докато притегляше един стол. — Щом министерството и Волдемор стоят зад Снейп, те ще трябва да избират дали да останат и да преподават, или да прекарат няколко чудни години в Азкабан — и то ако извадят късмет. Мисля, че ще останат и ще се опитат да защитят учениците.

Крийчър забързано донесе на масата голям супник и като си свирукаше между зъбите, напълни блесналите от чистота паници.

— Благодаря, Крийчър — каза Хари и обърна шумно „Вестите“, за да не гледа лицето на Снейп. — Е, ако не друго, поне знаем къде точно се намира сега Снейп.

Започна да гребе от супата. Откакто домашното духче беше получило медальона с капачето на Регулус, качеството на сготвената от него храна рязко се беше покачило: Хари никога не беше опитвал по-вкусна френска лучена супа.

— Пак има цяла тълпа смъртожадни, които държат под наблюдение къщата — съобщи той на Рон, докато се хранеше, — повече са от обикновено. Сякаш се надяват да излезем с куфарите за училище и да се отправим към експрес „Хогуортс“.

Рон си погледна часовника.

— Цял ден си мисля за това. Той е потеглил преди близо шест часа. Странно е, че не сме в него, нали?

Хари си спомни как навремето двамата с Рон следваха по въздуха с летящата кола яркочервения парен локомотив и как той лъкатушеше като нагъната трепкаща алена гъсеница между ниви и хълмове. Беше сигурен, че в този миг Джини, Невил и Луна седят заедно и може би се питат къде ли са те тримата или обсъждат как най-добре да подкопаят новия режим на Снейп.

— Току-що почти ме видяха, докато се прибирах — сподели Хари. — Приземих се лошо на горното стъпало и мантията невидимка се изплъзна.

— На мен ми се случва всеки път. О, ето я и нея — добави Рон и се извъртя на стола, за да види как Хърмаяни влиза отново в кухнята. — И за какво изобщо ставаше дума в името на най-торбестите Мерлинови боксерки?

— Сетих се за това — отговори запъхтяна тя.

Носеше голяма картина в рамка, която сложи на пода, а после грабна от кухненския шкаф обшитата си с мъниста чантичка. Отвори я и се зае да пъха вътре картината — макар че беше прекалено голяма, за да се вмести в такова малко пространство, след броени секунди тя изчезна като толкова много други неща в сякаш бездънните дълбини на чантата.

— Финиъс Нигелус — обясни Хърмаяни и с обичайния звучен трясък метна чантата върху кухненската маса.

— Моля? — ахна Рон, но Хари разбра.

Рисуваният образ на Финиъс Нигелус можеше да прелита от портрета на площад „Гримолд“ до картината, окачена в директорския кабинет в „Хогуортс“: овалната стая на върха на кулата, където Снейп със сигурност сега седеше и ликуваше, че колекцията на Дъмбълдор от крехки сребърни магически уреди, каменният мислоем, Разпределителната шапка и мечът на Грифиндор — освен ако не беше преместен другаде — вече са негови.

— Снейп може да прати Финиъс Нигелус в къщата да разузнае — обясни Хърмаяни на Рон, след като седна. — Нека опита сега, единственото, което Финиъс Нигелус вижда, е дамската ми чанта отвътре.

— Добре си се сетила! — възхити се Рон.

— Благодаря — усмихна се Хърмаяни, докато притегляше към себе си своята супа. — Е, Хари, какво друго стана днес?

— Нищо — отговори той. — Наблюдавах входа на министерството седем часа. От оная няма и следа. Но видях баща ти, Рон. Изглежда добре.

Рон кимна, признателен за новината. Бяха решили, че е прекалено опасно да се опитват да се свързват с господин Уизли, докато влиза и излиза от министерството, защото той постоянно беше заобиколен от други министерски служители. Но им действаше успокоително да го зърват, въпреки че наистина изглеждаше много напрегнат и разтревожен.

— Татко винаги ни е казвал, че повечето хора в министерството ходят на работа по пудролиниите — напомни Рон. — Затова не сме видели Ъмбридж, тя никога няма да тръгне пеш, придава си важности.

— Ами онази смешна възрастна вещица и дребният магьосник в морскосини мантии? — попита Хърмаяни.

— А, да, онзи тип от „Магическа поддръжка“ — каза Рон.

— Откъде знаеш, че работи в „Магическа поддръжка“? — учуди се Хърмаяни, както държеше лъжицата във въздуха.

— Татко ми е казвал, че всички от „Магическа поддръжка“ носят морскосини мантии.

— Но никога не си го споменавал!

Хърмаяни пусна лъжицата и придърпа купчината бележки и карти, които двамата с Рон бяха разглеждали допреди малко.

— Тук не пише нищо за морскосини мантии, нищичко! — заяви тя, като трескаво разлистваше страниците.

— Е, толкова ли е важно?

— Всичко е важно, Рон! Ако искаме да проникнем в министерството, без да се издадем, когато всички дебнат да не би да влязат външни лица, е важна и най-дребната подробност! Колко пъти ги преглеждаме тези неща… какъв е смисълът от тези разузнавателни пътувания, ако ти дори не се сещаш да ни кажеш.

— Чудо голямо, Хърмаяни, забравил съм някаква дреболия…

— Толкова ли не разбираш, че за нас сега в целия свят едва ли има по-опасно място от министерството…

— Мисля, че трябва да го направим утре — каза Хари. Хърмаяни млъкна с увиснала челюст, а Рон се позадави със супата.

— Утре ли? — повтори Хърмаяни. — Сериозно ли говориш, Хари?

— Да, сериозно — потвърди той. — И цял месец още да дебнем около министерството, едва ли ще се подготвим повече от сега. Колкото повече протакаме, толкова повече ще се отдалечава медальонът. И сега не е изключено Ъмбридж да го е хвърлила, нали той не се отваря!

— Освен ако не е намерила начин да го отвори и сега е обсебена от нечисти сили — отбеляза Рон.

— Разликата няма да е голяма, тя и преди си беше голяма злоба — сви рамене Хари.

Погълната от мислите си, Хърмаяни хапеше устна.

— Знаем всичко, което е от значение — продължи Хари, обръщайки се към нея. — Знаем, че са прекратили влизането и излизането от министерството с магипортиране. Знаем, че само на най-високопоставените служители им е разрешено да свързват домовете си с пудролиниите, нали Рон чу как онези непродумващи се оплакват от това. Знаем приблизително и къде е кабинетът на Ъмбридж, след като ти подслуша какво каза онзи брадат тип на колегата си…

— „Качвам се на първия етаж, Долорес ме вика“ — издекламира тутакси Хърмаяни.

— Точно така — потвърди Хари. — Знаем и че трябва да използваме някакви странни монети, или жетони, или каквото там са, защото видях как онази магьосница взима назаем една и за приятелката си…

— Да, но ние нямаме жетони!

— Ако планът се окаже успешен, ще имаме — продължи спокойно Хари.

— Не знам, Хари, не знам… има толкова много неща, които могат да се объркат и за които разчитаме на случайността…

— Още три месеца да се готвим, пак ще бъде същото — възрази той. — Време е да преминем към действия.

От лицата на Рон и Хърмаяни разбра, че са уплашени, самият той не беше много уверен, ала беше категоричен, че е време да осъществят плана си.

През последния месец се бяха редували да си слагат мантията невидимка и да шпионират пред официалния вход на министерството, който благодарение на господин Уизли Рон познаваше от дете. Бяха следили служителите в министерството, докато влизаха вътре, бяха послушвали разговорите им и с внимателно наблюдение бяха научили за кои от тях могат да бъдат сигурни, че се появяват сами по едно и също време всеки ден. Бяха измъквали от нечие куфарче по някой брой на „Пророчески вести“. Малко по малко бяха нарисували приблизителните карти и бяха съставили бележките, струпани сега пред Хърмаяни.

— Добре де — проточи Рон, — да предположим, че преминем към действия още утре… според мен трябва да отидем само ние с Хари.

— О, не започвай пак! — въздъхна Хърмаяни. — Мисля, че вече се разбрахме.

— Едно е да се навърташ под мантията невидимка пред входовете, съвсем друго — това, което ще правим, Хърмаяни. — Рон забучи пръст в броя на „Пророчески вести“ отпреди десет дни. — Ти си в списъка на мъгълокръвните, които не са се явили за разпит!

— А ти би трябвало да умираш от шаренопръска в „Хралупата“! Ако някой не трябва да ходи, то това е Хари, за главата му е обявена награда от десет хиляди галеона…

— Добре, ще остана тук — каза той. — Съобщете ми, ако случайно победите Волдемор, чухте ли?

Рон и Хърмаяни се засмяха, а Хари усети как в белега върху челото го пронизва болка. Ръката му се стрелна натам: той видя, че Хърмаяни присвива очи, и се опита да скрие движението, като махна косата от очите си.

— И така, ако ще ходим и тримата, трябва да се магипортираме поотделно — каза Рон. — Вече не се вместваме заедно под мантията невидимка.

Болката в белега на Хари ставаше все по-остра. Той се изправи. Крийчър веднага забърза към него.

— Господарят не си е изял супата, може би господарят предпочита да му пренеса вкусната яхния или сиропирания сладкиш, който господарят обича толкова много?

— Благодаря ти, Крийчър, но ще се върна след малко… ъъъ… до тоалетната.

Усещаше, че Хърмаяни се е усъмнила и го наблюдава, и забърза нагоре по стълбите към вестибюла и оттам към първия етаж, където нахълта в банята и отново залости вратата. Както стенеше от болка, се свлече върху черния умивалник с кранове като змии с отворени усти и стисна очи…

Плъзгаше се по потънала в здрач улица. Сградите от двете му страни бяха с обковани с дъски високи фронтони и приличаха на приказни къщи от пасти.

Той се приближи до една, после видя на фона на вратата бледата си ръка с дълги пръсти. Почука. Усети как го плисва вълнение…

Вратата се отвори: на прага стоеше засмяна жена. Лицето й помръкна, щом тя се взря в Хари, от веселието й не остана и следа и то беше изместено от ужас…

— Грегорович? — попита висок студен глас.

Жената поклати глава: опитваше се да затвори вратата. Попречи й бледата ръка, която я натисна с все сила.

— Искам Грегорович.

— Er wohnt hier night mehr! — извика жената и заклати глава. — Той тук не живее! Той тук не живее! Аз не познава него!

Тя се отказа от опитите да затвори вратата и започна да отстъпва назад по тъмния коридор, а Хари я последва, заплъзга се подире й, а ръката с дълги пръсти извади магическа пръчка.

— Къде е?

— Das weis ich nicht! Той преместил се. Аз не знам него, не знам!

Той вдигна пръчката. Жената изпищя. В коридора изтичаха две невръстни деца. Жената се опита да ги закрие с ръце. Блесна зелена светлина…

— Хари! ХАРИ!

Той отвори очи — беше се строполил на пода. Хърмаяни отново блъскаше по вратата.

— Хари, отвори!

Беше изкрещял — беше сигурен в това. Изправи се и махна резето, а Хърмаяни понечи да влезе, препъна се, после си възстанови равновесието и се огледа подозрително. Рон стоеше точно зад нея и с притеснен вид насочи магическата пръчка към ъглите на леденостудената баня.

— Какво правиш? — попита угрижена Хърмаяни.

— Какво според теб мога да правя? — попита уж безгрижно Хари.

— Разпищя се като попарен! — каза Рон.

— А, да… Сигурно съм задрямал или…

— Много те моля, Хари, не се дръж с нас като с глупаци! — укори го Хърмаяни, като си поемаше дълбоко въздух. — Знаем, че още долу те заболя белегът, пребледнял си като платно.

Той седна на ръба на ваната.

— Добре де. Току-що видях как Волдемор убива една жена. И вероятно цялото й семейство. А не се налагаше. Пак беше като със Седрик, те случайно се бяха оказали там…

— Хари, не бива да го допускаш повече! — извика Хърмаяни и гласът й прокънтя из банята. — Дъмбълдор настояваше да прилагаш оклумантика! Смяташе връзката за опасна… Волдемор може да се възползва от нея, Хари! За какво ти е да го гледаш как убива и изтезава, каква полза от това?

— Така знам какво прави — отвърна Хари.

— Значи няма да се опиташ да прекъснеш връзката с него?

— Не мога, Хърмаяни. Знаеш, че съм съвсем бездарен в оклумантиката, така и не я усвоих…

— Не си и опитвал — укори го тя разгорещено. — Не те разбирам, Хари… наистина ли ти харесва тази връзка или отношения, или каквото е там…

Тя трепна от погледа, който Хари й отправи, докато ставаше от пода.

— Дали ми харесва ли? — пророни той тихо. — На теб щеше ли да ти харесва?

— Аз… ами… не, нямаше да ми хареса… извинявай, Хари, не исках да…

— Отвратително ми е, отвратително ми е, че той може да се промъква в мислите ми и аз съм принуден да го гледам, когато е най-опасен. Но и занапред ще се възползвам от това.

— Дъмбълдор…

— Остави го Дъмбълдор. Това е мой избор, на никой друг. Искам да знам защо Волдемор издирва Грегорович.

— Кого?

— Един майстор на магически пръчки от чужбина — обясни Хари. — Изработил е пръчката на Крум и той твърди, че е ненадминат.

— Но нали каза, че Волдемор държи някъде Оливандър затворен? Щом вече има подръка един майстор на пръчки, за какво му е втори?

— Може би като Крум смята, че Грегорович е по-добър… или просто той е в състояние да обясни какво е направила пръчката ми, докато Волдемор ме преследваше, защото Оливандър не знаеше.

Хари погледна към прашното пукнато огледало и видя как Рон и Хърмаяни се споглеждат скептично зад гърба му.

— Хари, все си повтаряш какво била направила пръчката ти — каза Хърмаяни, — но нали ти си я накарал да го направи! Защо си толкова вироглав и не искаш да поемеш отговорност за собствената си сила?

— Защото знам, че не съм я накарал аз. Волдемор също го знае, Хърмаяни! И двамата знаем какво всъщност се случи!

Хари и Хърмаяни се погледнаха: Хари долови, че не я е убедил и тя търси доводи, с които да опровергае и теорията му за магическата пръчка, и това, че той си позволява да надзърта в съзнанието на Волдемор. Олекна му, когато се намеси Рон.

— Остави — посъветва той Хърмаяни. — Нека той сам си решава. И щом утре ще ходим в министерството, дайте да прегледаме още веднъж плана.

Поне според момчетата Хърмаяни без всякакво желание се отказа да продължи да обсъжда въпроса и Хари беше сигурен, че при първа възможност тя отново ще му се нахвърли. Върнаха се в кухнята в подземието, където Крийчър поднесе на всички от яхнията и сиропирания сладкиш.

Вечерта си легнаха много късно, след като часове наред бяха преглеждали отново и отново плана и накрая можеха да го повторят дума по дума един на друг. Хари, който сега спеше в стаята на Сириус, дълго лежа в кревата със светеща магическа пръчка, насочена към старата снимка на баща си, Сириус, Лупин и Петигрю, и полугласно си припомняше плана. Но когато угаси пръчката, мислеше не за многоликовата отвара, бонбоните „Блъв-блъв“ и морскосините мантии на отдел „Магическа поддръжка“ — мислеше за майстора на магически пръчки Грегорович и колко още той би могъл да се надява да се укрива, щом Волдемор го издирваше толкова упорито.

Изгревът сякаш последва нощта с неприлична бързина.

— Изглеждаш ужасно — гласеше поздравът на Рон, когато влезе в стаята, за да вдигне Хари от сън.

— Няма да е за дълго — прозина се той.

Намериха Хърмаяни долу в кухнята. Докато Крийчър й поднасяше кафе с топли кифлички, върху лицето й се четеше леко маниакалното изражение, което Хари свързваше с преговор за изпити.

— Мантии — каза тихо Хърмаяни и показа, че е забелязала присъствието им, само с припряно кимване, после продължи да бърка в мънистената чантичка, — многоликова отвара… мантия невидимка… пиратки примамки… вземете по две, за всеки случай… бонбони „Блъв-блъв“, дражета „Кръв от нослето“, разтегателни уши…

Изгълтаха закуската и се приготвиха да се качат горе, а Крийчър ги изпрати с поклон и обеща да ги посрещне с пай с месо и бъбреци.

— Да ни е жив и здрав — разчувства се Рон, — само като си помисля, че си мечтаех да му отрежа главата и да я забуча на стената!

Излязоха на предното стъпало изключително предпазливо: видяха в другия край на обвития в мъгла площад двама смъртожадни с подпухнали очи, които държаха къщата под наблюдение. Хърмаяни се магипортира първо с Рон, после се върна и за Хари.

След обичайния мрак и усещане за задушаване, които преминаха бързо, те се озоваха на тясната уличка, където трябваше да осъществят първия етап от плана си. Там имаше две големи боклукчийски кофи и не се виждаше никой: първите служители в министерството обикновено се появяваха най-рано към осем.

— И така — подхвана Хърмаяни и си погледна часовника. — Тя трябва да дойде след около пет минути. Щом й направя зашеметяващо заклинание…

— Знаем, Хърмаяни — прекъсна я угрижено Рон. — И доколкото помня, май трябваше да отворим вратата преди жената да се появи.

Хърмаяни изписка.

— За малко да забравя! Отдръпнете се…

Насочи магическата си пръчка към издрасканата с графити врата на аварийния изход с тежък катинар и тя се отвори с трясък. Както тримата знаеха от подробното разузнаване, което бяха провели, тъмният коридор отзад водеше към празен театър. Хърмаяни издърпа вратата обратно към себе си, така че да изглежда затворена.

— А сега — каза момичето, като се обърна с лице към другите двама на уличката, — отново слагаме мантията невидимка…

— … и чакаме — довърши Рон, като метна мантията на главата й, все едно завива с покривало папагалче, и завъртя очи към Хари.

След около минута се чу тихо пук! и на няколко крачки от тях се магипортира дребна магьосница от министерството с бухлати бели коси, която примига няколко пъти срещу внезапната ярка светлина: слънцето тъкмо се беше показало иззад един облак. Но жената почти не успя да се порадва на неочакваната топлина, защото Хърмаяни безгласно я порази в гърдите със зашеметяващо заклинание и тя падна.

— Браво на теб! — похвали я Рон и се показа иззад кофата за боклук при вратата на театъра, когато Хари смъкна мантията невидимка.

Тримата понесоха дребната магьосница по тъмния коридор, който водеше зад кулисите. Хърмаяни отскубна от главата й няколко косъма и ги пусна в стъкленицата мътна многоликова отвара, която беше извадила от обшитата с мъниста чанта. Рон забърника из дамската чанта на жената.

— Казва се Мафалда Хопкърк — оповести той, като четеше малката карта, от която се виждаше, че жертвата е сътрудничка в отдел „Злоупотреба с магии“. — Не е лошо да вземеш картата, Хърмаяни, ето ги и жетоните.

Той им даде няколко малки златни монети с надпис ММ, които беше извадил от портмонето на магьосницата.

Хърмаяни изпи многоликовата отвара, която беше придобила приятен светловиолетов цвят, и след броени мигове застана пред тях като двойница на Мафалда Хопкърк. Свали очилата на жената и си ги сложи, а Хари си погледна часовника.

— Закъсняваме, господин „Магическа поддръжка“ ще бъде тук всеки момент.

Побързаха да затворят вратата, за да скрият истинската Мафалда, и Хари и Рон се заметнаха с мантията невидимка, а Хърмаяни остана да чака непокрита. След няколко секунди се чу второ пук! и пред тях изникна нисък магьосник с вид на пор.

— О, здравей, Мафалда!

— Здрасти! — отвърна с треперлив глас Хърмаяни. — Как си днес?

— Всъщност не много добре — каза ниският магьосник, който изглеждаше направо съсипан.

Хърмаяни и магьосникът се отправиха към главния път, а Хари и Рон се запромъкваха след тях.

— Неприятно ми е да чуя, че си неразположен — каза Хърмаяни, като не даде думата на ниския магьосник, който се опита да й разкаже по-подробно за проблемите си — беше много важно да го спре преди да излязат на улицата. — Вземи, почерпи се един бонбон.

— Ъъъ… А, не, благодаря…

— Настоявам! — заяви войнствено Хърмаяни и разтръска пред лицето му пликчето с бонбони.

Ниският магьосник се сепна, но си взе от бонбоните.

Въздействието беше мигновено. Още щом бонбонът докосна езика на мъжа, той започна да повръща толкова силно, че дори не забеляза как Хърмаяни отскубна цяла шепа косми от темето му.

— Майко мила! — възкликна тя, докато ниският магьосник обливаше с бълвоч уличката. — Дали да не си вземеш болничен?

— Не… не! — Мъжът се задави и пак понечи да повърне, но се опита да продължи нататък, макар и да не беше в състояние да върви прав. — Трябва… днес… трябва да отида…

— Бива ли такова нещо! — възмути се Хърмаяни. — Не можеш да отидеш на работа в такова състояние… Според мен трябва да се прегледаш в „Свети Мънго“, там ще те оправят!

Запъхтян, магьосникът се свлече на четири крака, но продължи с опитите да допълзи до главната улица.

— Не може да се явиш на работа в този вид! — извика Хърмаяни.

Накрая той беше принуден да приеме истината. Използва отвратената Хърмаяни, за да се подпре на нея и с големи мъки да застане прав, после се завъртя на място и изчезна, като остави след себе си само чантата, която Рон беше издърпал в последния момент от ръката му, и разлетели се парчета повръщано.

— Уф! — изпуфтя Хърмаяни и като запретна поли, заобиколи локвите бълвоч. — Щеше да бъде много по-чисто, ако и на него бях направила зашеметяващо заклинание.

— Така си е — съгласи се Рон, след като се показа с чантата на магьосника изпод мантията невидимка, — пак обаче съм на мнение, че камара безжизнени тела щеше да привлече повече внимание. Но тоя тип се оказа голям работяга, а? Хайде, мятай космите в отварата.

След две минути той застана пред тях: дребен, с вид на пор двойник на поболелия се магьосник, облечен в морскосинята мантия, която намериха сгъната в чантата.

— Странно, че днес не е дошъл с нея, нали, особено ако отчетем колко му се ходеше на работа. И така, според надписа отзад аз съм Рег Катърмоул.

— А сега ти изчакай тук — каза Хърмаяни на Хари, който още беше под мантията невидимка, — ще ти донесем и на теб няколко косъма.

Наложи се да чака десет минути, но му се стори, че се е спотайвал сам много по-дълго на уличката с повръщано, до вратата, зад която бяха скрили зашеметената със заклинание Мафалда. Накрая Рон и Хърмаяни се появиха.

— Не знаем кой е — обясни Хърмаяни, като му подаде няколко къдрави черни косъма, — но се прибра у дома с ужасно кръвотечение от носа! Дръж, доста висок е, трябва ти по-голяма мантия…

Тя извади една от старите мантии, които по тяхна молба Крийчър беше изпрал, и Хари се отдръпна, за да изпие отварата и да се преоблече.

След като болезненото преобразяване приключи, той вече беше висок над метър и осемдесет и ако се съди от мускулестите ръце, беше с яко телосложение. Имаше и брада. Пъхна мантията невидимка и очилата под новата мантия и се присъедини към другите двама.

— Ау, страшен мъжага си! — ахна Рон и се извърна нагоре към Хари, който сега стърчеше доста над него.

— Вземи от жетоните на Мафалда и да вървим, наближава девет — подкани го Хърмаяни.

Излязоха заедно от уличката. Петдесет метра по-нататък на оживения тротоар имаше черни перила с пръчки със заострен край отгоре и две стълбища с табели: на едната пишеше „Мъже“, а на другата — „Жени“.

— Е, хайде, до скоро — каза припряно Хърмаяни и заситни надолу по женското стълбище.

Хари и Рон се присъединиха към неколцина странно облечени мъже, които слизаха към нещо, наподобяващо най-обикновена подземна обществена тоалетна с мръсни черно-бели плочки.

— Добро утро, Рег! — провикна се друг магьосник в морскосиня мантия, после влезе в една от кабинките, като пъхна в процепа във вратата златен жетон. — Ама че тъпотия! Да ни принуждават да ходим на работа по този начин! Кого очакват да се появи изневиделица, Хари Потър ли?

Магьосникът прихна от собственото си остроумие, а Рон само се подсмихна.

— Да, бе — съгласи се той, — голяма глупост!

Двамата с Хари влязоха в съседни кабинки.

Отдясно на Хари се чу как пускат водата в казанчето. Той се наведе и надзърна през процепа в долния край на кабинката точно навреме, за да види как чифт крака в обуща стъпват в тоалетната чиния в съседство. Погледна наляво — Рон само примигваше срещу него.

— Какво, трябва да стъпим в тоалетната чиния и да пуснем водата ли? — пошушна той.

— Май да — отвърна също през шепот Хари и гласът му прозвуча гърлено и прегракнало.

Двамата се изправиха. С усещането, че е най-големият глупак, Хари стъпи в тоалетната чиния.

Веднага разбра, че е направил точно каквото трябва: уж стоеше във вода, а обувките, ходилата и мантията му си останаха съвсем сухи. Той се пресегна, пусна водата и след миг се устреми по къс улей, а накрая изскочи от една камина в Министерството на магията.

Изправи се тромаво — сега имаше много повече телеса, отколкото беше свикнал. Огромният атриум му се стори по-мрачен, отколкото го помнеше. Преди средата на помещението беше запълнена от златен шадраван, който хвърляше по лъскавия дървен под и стени трепкащи светли петна. Сега над всичко наоколо се възправяше грамадна статуя от черен камък. Имаше нещо стряскащо в огромната скулптура на магьосница и магьосник, които седяха на богато украсени издялани престоли и наблюдаваха отвисоко как работещите в министерството изскачат от камините долу. В основата на статуята с трийсетсантиметрови букви пишеше: МАГИЯТА Е МОГЪЩЕСТВО.

Хари усети отзад по краката силен удар: току-що от камината зад него се беше изстрелял друг магьосник.

— Разкарай се! Не можа ли… о, извинявай, Рънкорн!

Явно уплашен, плешивеещият мъж побърза да се отдалечи. Както личеше, магьосникът, в когото Хари се беше преобразил — Рънкорн, си беше доста страховит.

— Пссст! — каза някой и след като се обърна, Хари видя дребната магьосница и магьосника с вид на пор от „Магическа поддръжка“, които му правеха знаци иззад статуята.

Той бързо отиде при тях.

— Значи всичко мина добре? — прошепна Хърмаяни.

— Не, той още е заседнал в кенефа — каза Рон.

— О, много смешно, няма що… Какъв ужас, а? — рече тя на Хари, който гледаше статуята. — Забеляза ли върху какво седят?

Той се взря по-внимателно и видя, че онова, което е помислил за изсечени от камък богато украсени престоли, всъщност са купчини каменни човешки тела: стотици и стотици голи тела, мъже, жени и деца, всички с глуповати грозни лица, сгърчени и притиснати едно до друго, за да издържат тежестта на магьосниците с красиви мантии.

— Мъгъли — прошепна Хърмаяни. — Там, където трябва да им е мястото! Хайде, тръгваме.

Присъединиха се към потока от магове и вълшебници, които вървяха към златната порта в дъното на коридора, и започнаха да се оглеждат възможно най-незабележимо, но така и не зърнаха силуета на Долорес Ъмбридж, която трудно можеха да сбъркат. Минаха през портата и се озоваха в по-малък коридор, където пред двайсет златни решетки с точно толкова асансьори зад тях се виеха опашки. Тъкмо се наредиха на една, когато някой викна:

— Катърмоул!

Огледаха се, Хари усети как го присвива стомахът. Към тях вървеше един от смъртожадните, станали свидетели на гибелта на Дъмбълдор. Служителите наоколо замълчаха и сведоха очи — Хари усети как през тях премина вълна от страх. Свъсеното, някак жестоко лице на мъжа не се връзваше с великолепната му надиплена мантия, цялата избродирана със златна нишка. Някой от навалицата пред асансьорите извика подмазвачески:

— Добро утро, Йаксли!

Йаксли не му обърна внимание.

— Катърмоул, наредих някой от „Магическа поддръжка“ да ми оправи кабинета. Там още вали дъжд.

Рон се огледа сякаш с надеждата някой да се намеси, но всички продължиха да мълчат.

— Вали дъжд… в кабинета ви? Това… не е хубаво, нали?

Рон се засмя притеснено. Йаксли се ококори.

— Мислиш, че е смешно, а, Катърмоул?

Две от магьосниците на опашката за асансьора побързаха да се отдалечат.

— Не, разбира се, че не… — отговори Рон.

— Даваш ли си сметка, Катърмоул, че отивам долу да разпитам жена ти? Всъщност съм изненадан, че и ти не си там да й държиш ръката, докато тя чака. Май вече си я отписал като неблагонадеждна. Сигурно си постъпил мъдро. Следващия път се постарай да се ожениш за чистокръвна.

Хърмаяни изписка ужасена. Йаксли я изгледа втренчено, тя се позакашля и извърна очи.

— Аз… — замънка Рон.

— Но ако моята жена беше обвинена, че е мътнород — не че някога ще взема за съпруга жена, която може да бъде сбъркана с такъв боклук, — и началникът на отдел „Охрана на магическия ред“ ми възложеше да свърша нещо, аз, Катърмоул, щях да побързам да го направя. Разбра ли? — попита Йаксли.

— Да — прошепна Рон.

— В такъв случай, Катърмоул, заеми се със задачата и ако до час кабинетът ми не е напълно сух, за Кръвния статут на жена ти ще възникнат още по-големи съмнения.

Златната решетка отпред издрънча и се отвори. Йаксли кимна и неприятно се усмихна на Хари, от когото явно се очакваше да оцени по достойнство отношението към Катърмоул, после се отдалечи като хала към друг асансьор. Хари, Рон и Хърмаяни влязоха в техния, но не ги последва никой, сякаш бяха заразноболни. Решетката се затвори с трясък и асансьорът тръгна нагоре.

— И какво да правя сега? — веднага попита Рон другите двама със сломен вид. — Ако не се явя, жена ми… жената на Катърмоул де…

— Ще дойдем с теб, не бива да се делим… — подхвана Хари, но Рон трескаво заклати глава.

— Не говори глупости, не разполагаме с много време. Вие двамата отивате да намерите Ъмбридж, а аз ще се заема с кабинета на Йаксли… но как да го спра тоя дъжд?

— Опитай Фините инкантатем — предложи Хърмаяни, — това ще спре дъжда, ако е направено проклятие или заклинание, ако не — значи нещо се е объркало в Атмосферното заклинание и тогава ще бъде по-трудно да се отстрани повредата, затова като временно средство опитай Импервиус, за да му запазиш вещите…

— Я пак, но по-бавно — примоли се Рон и затърси отчаяно из джобовете си паче перо, точно тогава обаче асансьорът се разклати и спря.

Някакъв безплътен женски глас каза:

— Четвърти етаж, отдел „Регулация и контрол на магическите същества“, към които са службите „Зверове“, „Същества“ и „Призраци“, както и управленията „Връзки с таласъми“ и „Напасти“.

Решетката отново се плъзна и се отвори, за да пусне в асансьора двама магьосници и няколко теменужени на цвят книжни самолетчета, които запърхаха около лампата на тавана вътре.

— Добр’утро, Албърт! — поздрави мъж с рунтави бакенбарди и се усмихна на Хари. След като асансьорът отново заскърца нагоре, магьосникът погледна и Рон и Хърмаяни, която шепнешком трескаво даваше напътствия на Рон. Мъжът се наведе ухилен към Хари и изпелтечи: — Дърк Кресуел, а? От „Връзки с таласъми“. Бива си го, Албърт. Сега вече съм почти сигурен, че на неговото място ще назначат мен.

Той потрепери закачливо. Хари отвърна на усмивката му с надеждата, че това е достатъчно. Асансьорът спря, решетката се отвори за пореден път.

— Втори етаж, отдел „Охрана на магическия ред“, към който са служба „Злоупотреба с магии“, щабквартирата на аврорите и администрацията на Магисъбора — оповести безплътният глас.

Хари видя как Хърмаяни побутва леко Рон и той побърза да слезе от асансьора, последван от другите магьосници. Хари и Хърмаяни останаха сами и веднага щом златната решетка се затвори, Хърмаяни изрече на един дъх:

— Знаеш ли, Хари, мисля, че е по-добре да отида с него, според мен той не знае какво прави и ако го заловят, всичко…

— Първи етаж: министър на магията и неговите сътрудници.

Златната решетка се разтвори отново и Хърмаяни ахна. Пред тях стояха четирима души, двама от които бяха погълнати от разговор: дългокос магьосник с великолепна мантия в черно и златисто и тантуреста магьосница с вид на жаба, която си беше сложила върху късата коса кадифена панделка и стискаше до гърдите си бележник.