Джоан Роулинг
Хари Потър и даровете на смъртта (15)

Глава петнайсета
Отмъщението на таласъма

Рано на следващата сутрин, още преди другите двама да се събудят, Хари излезе от палатката и тръгна да търси из гората наоколо най-старото, най-чворесто и жилаво на вид дърво. Там, в сянката му, погреба в земята окото на Лудоокия и отбеляза мястото, като издълба с магическата си пръчка върху кората на дънера малък кръст. Не беше кой знае какво, но Хари чувстваше, че Лудоокия определено би предпочел това пред възможността окото му да остане върху вратата на Долорес Ъмбридж. После се върна в палатката и зачака другите да се събудят, за да обсъдят къде ще отидат от тук нататък.

Хари и Хърмаяни бяха на мнение, че е най-добре да не се заседават дълго на едно място, и Рон се съгласи, но при условие при следващото преместване да отидат на място, откъдето лесно може да се намери сандвич с бекон. Ето защо Хърмаяни развали предпазните магии, които беше направила на поляната, а Хари и Рон заличиха всички следи и вдлъбнатини в пръстта, от които би могло да проличи, че са нощували тук. После тримата се магипортираха в покрайнините на малък търговски град.

След като опънаха палатката в една горичка, която защитиха с нови предпазни магии, Хари се заметна с мантията невидимка и се престраши да тръгне да търси храна. Но нещата не протекоха както той предвиждаше. Още щом навлезе в града, застина на място от неестествения мраз, от спусналата се мъгла и внезапно притъмнялото небе.

— Но ти блестящо правиш магия за покровител! — започна да недоволства Рон, когато Хари се върна в палатката с празни ръце и промълви запъхтян една-единствена дума: „Диментори.“

— Не… успях — каза задъхан и се хвана отстрани за хълбока, където го пронизваше болка. — Той не се… появи.

Засрами се, забелязал угрижеността и разочарованието върху лицата им. Изживяването беше кошмарно: беше видял как от мъглата в далечината с плъзгане изникват диментори, беше се задавил от студа, сковал белите му дробове, и от далечния писък, изпълнил ушите му, и си беше дал сметка, че няма да успее да се защити сам. Беше напрегнал цялата си воля, за да се изтръгне от вцепенението и да побегне, оставяйки безоките диментори да се плъзгат сред мъгълите — те може и да не ги виждаха, но със сигурност усещаха отчаянието, което дименторите сееха по пътя си.

— Значи пак нямаме нищо за ядене.

— Млъквай, Рон! — тросна се Хърмаяни. — Какво се е случило, Хари? Защо мислиш, че нямало да успееш да направиш магията за своя покровител? Вчера се справи страхотно!

— Не знам.

Той се свлече в едно от старите кресла на Пъркинс — чувстваше се все по-унизен. Притесняваше се, че нещо му е станало. Струваше му се, че вчерашният ден е бил много отдавна: днес Хари сякаш отново беше на тринайсет години, единственият припаднал в експрес „Хогуортс“.

Рон изрита крака на един от столовете.

— Какво толкова! — изръмжа той на Хърмаяни. — Умирам от глад! Единственото, което съм хапнал, откакто щях да умра от загуба на кръв, са една-две гъбки!

— В такъв случай върви и сам се сражавай с дименторите — заяде се Хари.

— С удоволствие, но ръката ми още е на превръзка през рамото, ако случайно не си забелязал.

— Много удобно!

— За какво намекваш, а…

— Ами да! — извика Хърмаяни и се шляпна по челото, с което в тишината стресна и двете момчета. — Дай ми медальона, Хари! Хайде де — подкани тя припряно и понеже Хари не се и помръдна, щракна пред лицето му с пръсти, — хоркруксът още е на врата ти!

Хърмаяни протегна ръка, а той свали златната верижка през главата си. В мига, в който медальонът се отлепи от кожата му, Хари се почувства свободен и странно лек. Дори не беше забелязал, че е плувнал в пот и стомахът го присвива.

— Сега по-добре ли си? — попита Хърмаяни.

— Да, много по-добре!

— Хари — каза тя, след като приклекна пред него, говореше с глас, какъвто той свързваше със свиждания при тежко болни, — нали не мислиш, че си обсебен?

— Какво? Не! — викна той, сякаш се защитаваше. — Помня всичко, което сме правили, откакто нося медальона. Ако бях обсебен, нямаше да знам какво съм вършил, нали така? Джини ми е разказвала, че е имало периоди, за които не помни нищо.

— Хм… — Хърмаяни погледна тежкия медальон. — Може би не трябва да го носим. Просто ще го държим в палатката.

— Не, няма да оставяме хоркрукса да се въргаля! — отсече Хари. — Ами ако го изгубим или някой го открадне…

— Добре де, добре — съгласи се Хърмаяни, после сложи медальона на врата си и го скри отпред под блузата си. — Но ще се редуваме да го носим, за да не се застоява дълго у никого.

— Страхотно — намеси се подразнен Рон, — а сега, след като изяснихме този въпрос, може ли да хапнем, ако обичате.

— Хубаво, ще хапнем, но ще отидем да търсим храна някъде другаде — отговори Хърмаяни и крадешком погледна Хари. — Няма смисъл да стоим тук, щом наоколо се навъртат диментори.

Накрая спряха да пренощуват в далечна нива край усамотена ферма, откъдето бяха успели да вземат яйца и хляб.

— Това не е кражба, нали? — попита притеснена Хърмаяни, докато гълтаха като невидели бърканите яйца върху препечен хляб. — Оставих малко пари под полога.

Рон завъртя очи и каза с мърдащи устни:

— Ър-ма-яниии, штига ши ше притешнявала за щяло и нещяло. Отпушни си душата!

И наистина, беше много по-лесно да се отпуснат, след като хапнаха до насита: караницата заради дименторите беше забравена, посмяха се и Хари беше весел, дори обнадежден, когато пое първото от трите нощни дежурства.

За пръв път се сблъскваха с неоспоримата истина, че заситеният стомах е равнозначен на добро настроение, а празният — на заядливост и тъга. Хари беше изненадан най-малко от това, защото у семейство Дърсли беше изживявал периоди на почти пълен глад. Хърмаяни понасяше сравнително добре вечерите, когато от сутринта не бяха хапвали друго, освен горски плодове и стари бисквити, само ставаше по-избухлива и мълчанието й беше доста кисело. Рон обаче, благодарение на майка си и на домашните духчета в „Хогуортс“, беше свикнал да се храни вкусно-вкусно по три пъти на ден и от глада ставаше и безразсъден, и раздразнителен. Ако липсата на храна съвпаднеше с времето, когато беше негов ред да окачи на врата си хоркрукса, той се държеше направо непоносимо.

— Е, къде отиваме сега? — опяваше той постоянно.

Явно на самия него не му хрумваше нищо и все чакаше Хари и Хърмаяни да предложат нещо, докато самият той седеше, налегнат от тежки мисли за оскъдните хранителни запаси. Хари и Хърмаяни пък прекарваха доста безплодни часове в опити да се досетят къде биха могли да намерят другите хоркрукси и как да унищожат този, който вече бяха открили, и понеже не разполагаха с нова информация, разговорите им все по-често се повтаряха.

Както Дъмбълдор беше обяснил на Хари, Волдемор по всяка вероятност е скрил хоркруксите на важни за него места, затова тримата изреждаха отново и отново в нещо като досадна молитва къде е живял и къде е ходил. Сиропиталището, където беше роден и беше израснал, „Хогуортс“, където беше получил образованието си, „Боргин и Бъркс“, където беше работил след училище, после Албания, където беше заминал в изгнание: това беше основата на техните догадки.

— Точно така, хайде да отидем в Албания. Ще ни отнеме най-много един следобед да претърсим държавата от край до край — подметна ехидно Рон.

— Там няма нищо. Той е направил пет от хоркруксите още преди да отиде в изгнание, а Дъмбълдор е бил сигурен, че шестият хоркрукс е змията — напомни Хърмаяни. — Знаем, че змията не е в Албания, тя обикновено е заедно с Вол…

— Нали те помолих да не го изричаш!

— Добре де! Змията обикновено е заедно с Ти-знаеш-кого… сега доволен ли си?

— Не особено.

— Не виждам как би могъл да скрие нещо в „Боргин и Бъркс“ — отбеляза Хари; вече го беше споделял многократно и го каза колкото да наруши тягостното мълчание. — Боргин и Бъркс са специалисти по всякакви предмети, свързани с Черните изкуства, веднага са щели да разпознаят хоркрукса.

Рон се прозина най-демонстративно. Хари едва се сдържа да не метне нещо по него и добави:

— Продължавам да смятам, че не е изключено да е скрил нещо в „Хогуортс“.

Хърмаяни въздъхна.

— Но Дъмбълдор щеше да го намери, Хари!

Той отново повтори довода, който все изтъкваше в подкрепа на предположението си.

— Дъмбълдор ми е казвал, че никога не е смятал, че знае всички тайни на „Хогуортс“. Казвам ви, ако има място, където Вол…

— Ей!

— Добре де, ТИ-ЗНАЕШ-КОЙ! — не издържа и изкрещя Хари. — Ако има място, което наистина е било важно за Вие-знаете-кого, то това е „Хогуортс“!

— О, я не ме разсмивай! — изсумтя презрително Рон. — Училището му?

— Да, училището му! Там е бил първият му истински дом, мястото, където е разбрал, че е по-особен, то е означавало всичко за него и дори когато го е напуснал…

— Сега говорим за Ти-знаеш-кого, нали? Не за теб? — попита Рон.

Той подръпваше верижката на хоркрукса около врата си и Хари ненадейно изпита желание да сграбчи хоркрукса и да удуши Рон.

— Нали каза, че след като е напуснал училището, Ти-знаеш-кой е искал от Дъмбълдор да го назначи на работа — напомни Хърмаяни.

— Точно така — потвърди Хари.

— И Дъмбълдор е смятал, че той иска да се върне с едничката цел да се опита да намери нещо, вероятно друг предмет, останал от някого от основателите, и да го превърне в още един хоркрукс, нали така?

— Точно така.

— Но не е бил назначен на работа — продължи Хърмаяни. — Следователно не е получил възможност да намери вещ на някого от основателите и да го скрие в училището!

— Добре де — каза разгромен Хари. — Забравяме за „Хогуортс“.

Тъй като не разполагаха с никакви други следи, те заминаха за Лондон и скрити под мантията невидимка, тръгнаха да търсят сиропиталището, където Волдемор е израсъл. Хърмаяни се промъкна в една библиотека и от архива установи, че сиропиталището е разрушено преди доста години. Отидоха на мястото и намериха там висока административна сграда.

— Дали да не разкопаем в основите? — предложи Хърмаяни.

— Той не би скрил тук хоркрукс — каза Хари.

Още от самото начало знаеше: сиропиталището е мястото, от което Волдемор е копнеел да избяга, и за нищо на света не би скрил там парче от душата си. Дъмбълдор беше изяснил на Хари, че когато е подбирал скривалищата си, Волдемор се е стремял към величие и тайнственост, а това мрачно сиво кътче от Лондон беше възможно най-далеч от „Хогуортс“, от министерството или от сграда като магьосническата банка „Гринготс“ със златните й врати и мраморните подове.

Въпреки че не им беше хрумнало нищо ново, тримата продължиха да обикалят из страната и за по-сигурно всяка вечер опъваха палатката на различно място. Сутрин внимателно заличаваха всички следи от присъствието си, сетне поемаха в търсене на следващото самотно отдалечено място, прехвърляха се с магипортиране в други гори, в здрачни дерета край високи урви, в морави мочурища, по обрасли с прещип планински склонове и веднъж дори в прикътана пещера със ситни камъчета по пода. На около дванайсет часа си предаваха хоркрукса, сякаш играеха в забавен ритъм на някаква сбъркана игра от типа „предай пратката“, в която се опасяваха музиката да не спре, защото наградата беше поредните дванайсет часа на все по-голям страх и тревога.

Белегът на Хари продължаваше да го наболява. Беше му направило впечатление, че това се случва по-често, когато той носи хоркрукса. Понякога не можеше да се спре и реагираше на болката.

— Какво? Какво видя? — питаше настойчиво Рон щом забележеше, че Хари се е свъсил.

— Лице — отвръщаше той всеки път. — Едно и също лице. Крадецът, който е взел онова нещо от Грегорович.

А Рон се извръщаше, без да си дава труд да крие разочарованието си. Хари знаеше, че Рон се надява да научи нещо за семейството си, за останалите от Ордена на феникса, но в края на краищата Хари не беше телевизионна антена — можеше да види само онова, за което в момента си мислеше Волдемор, а не да се настройва по своя воля. И както личеше, Волдемор се връщаше отново и отново в мислите си към непознатия младеж с веселото лице — Хари беше сигурен, че точно като него и Черния лорд няма представа как се казва той и къде се намира. Тъй като белегът му продължаваше да пари от болка и веселото русокосо момче се рееше мъчително из паметта му, Хари се научи да потиска всеки признак на болка или притеснение, понеже щом станеше дума за крадеца, другите двама проявяваха само нетърпение. Не можеше да ги вини: те изгаряха от желание да попаднат на следа от някой от хоркруксите.

Дните отминаваха, седмиците се изнизваха и Хари започна да подозира, че Рон и Хърмаяни го обсъждат зад гърба му. Няколко пъти внезапно млъкнаха, когато влезе в палатката, а два пъти се натъкна на тях случайно — бяха се усамотили малко встрани, бяха долепили глави и шушукаха припряно, а щом видяха, че се приближава, млъкнаха и се направиха, че са заети да събират дърва или да пълнят вода.

Хари нямаше как да не се запита дали не са се съгласили да тръгнат на това пътешествие, което вече им се струваше безплодно и изтощително, защото са смятали, че той има таен план, който ще научат в подходящия момент. Рон не се и стараеше да прикрива лошото си настроение и Хари вече се опасяваше, че и Хърмаяни е разочарована от некадърното му водачество. Отчаяно се опита отново да се сети къде биха могли да са хоркруксите, но единственото място, което му хрумваше, беше „Хогуортс“. Не го казваше на глас, понеже и Рон, и Хърмаяни бяха на мнение, че е изключено нещо да е укрито там.

Докато обикаляха из страната, дойде есента: сега опъваха палатката върху купчини паднали листа. Към мъглата, създавана от дименторите, се добавиха и природните мъгли, за капак задуха вятър и заваляха дъждове. Хърмаяни разпознаваше все по-добре гъбите, годни за ядене, но това не беше достатъчно, за да компенсира откъснатостта им, липсата на компания на други хора и пълното им неведение за развоя на войната срещу Волдемор.

— Майка ми може да измагьоса храна от въздуха — заяви Рон една вечер, докато седяха в палатката, опъната край една река в Уелс.

Той замислено зачопли с вилицата овъглените риби в чинията си. Хари погледна машинално към врата му и както и беше очаквал, видя, че около него проблясва златната верижка на хоркрукса. Пребори се с желанието си да наругае Рон — знаеше, че когато дойде време да свали медальона с капачето, настроението му ще се пооправи.

— Майка ти не може да измагьосва храна от въздуха — възрази Хърмаяни. — Никой не може такова нещо. Храната е първото от петте най-важни изключения в Закона за основна трансфигурация на Гамп…

— О, я говори на английски! — ядоса се Рон, докато вадеше една рибешка кост, заседнала между зъбите му.

— Невъзможно е да се сготви вкусна храна от нищо! Можеш да й направиш призоваваща магия, стига да знаеш къде е, можеш да я трансформираш и да увеличиш със заклинание количеството й, ако вече разполагаш с нея…

— Не си прави труда да увеличаваш количеството на тази тук, отвратителна е — отсече Рон.

— Хари хвана рибата, а аз се постарах да я сготвя! Забелязвам, че накрая все аз готвя, сигурно защото съм момиче, нали?

— Не, защото се славиш като най-добрата в магиите — не й остана длъжен Рон.

Хърмаяни скочи и от ламаринената чиния на пода се плъзнаха парчета печена щука.

— Утре, Рон, ще ни сготвиш ти, пак ти ще намериш продукти и ще се опиташ да измагьосаш нещо, което да става за ядене, а аз ще си седя със скръстени ръце, ще се муся и ще мърморя, да видиш какво е…

— Млъкни! — изкрещя Хари, след като скочи и вдигна ръце. — Млъкни веднага!

Хърмаяни се възмути.

— Защо заставаш на негова страна, той никога не готви…

— Замълчи, Хърмаяни, чувам някого!

Той се ослуша, без да сваля ръце, за да ги предупреди да не говорят. После отново чу гласове през тътена на буйната тъмна река край тях. Извърна се и погледна опасноскопа. Той не се движеше.

— Направила си ни заклинание „Муфлиато“, нали? — прошепна Хари на Хърмаяни.

— Направила съм всички заклинания — потвърди тя също през шепот, — „Муфлиато“, за отклоняване на мъгъли и хамелеонизиращо. Които и да са, не би трябвало да ни виждат и чуват.

От тежкото тътрузене на крака и дращене, както и от звука на разместени камъни и съчки те разбраха, че няколко души слизат по стръмния, обрасъл с дървета склон към тесния бряг, където тримата бяха опънали палатката. Извадиха магическите пръчки и зачакаха. Магиите, които бяха направили около себе си, би трябвало да са достатъчни, така че мъгълите и обикновените магьосници да не ги видят в почти непрогледния мрак. Ако ли пък се задаваха смъртожадни, в такъв случай защитните заклинания щяха за пръв път да бъдат подложени на изпитанието на черната магия.

Гласовете се засилиха, ала не станаха по-ясни, когато мъжете излязоха на брега. Хари прецени, че те са най-много на шест метра, но заради тътена на буйната река не можеше да бъде сигурен. Хърмаяни грабна обшитата с мъниста чанта и затършува из нея: след миг извади три разтегателни уши и метна по едно на Хари и Рон. И тримата побързаха да вкарат в ушите си края на вървите с телесен цвят, а другия край да доближат до изхода на палатката.

След секунди Хари чу уморен мъжки глас.

— Тук би трябвало да има сьомга, как мислите, дали още не е рано? Акцио сьомга!

Чуха се няколко ясни плясъка, после как рибата се мята върху длан. Някой изсумтя доволно. Хари вкара разтегателното ухо още по-навътре в своето: освен шумоленето на реката различи и още гласове, те обаче не говореха на английски или на някой от човешките езици, които беше чувал някога. Езикът беше груб и неблагозвучен — поредица от гъргорещи гърлени шумове — и според Хари говорещите бяха двама, единият с малко по-плътен глас.

От другата страна на брезента лумна и заигра огън, между палатката и пламъците се застрелкаха големи сенки. Понесе се изкусителната миризма на печена сьомга. После се чу тракане на прибори о чинии и първият мъж каза отново:

— Заповядайте, вземете си, Грипкук, Горнук.

— Таласъми! — каза само с устни Хърмаяни на Хари, който кимна.

— Благодаря ти — рекоха в хор таласъмите на английски.

— Значи вие тримата бягате. И откога? — попита нов глас, благ и приятен — той се стори смътно познат на Хари, който си представи мъж със заоблено коремче и весело лице.

— От шест седмици… от седем… забравил съм — отговори умореният човек. — Още на втория-третия ден срещнах Грипкук, скоро след това обединихме сили и с Горнук. Не е зле да имаш компания. — Настъпи мълчание, чуваше се само как ножовете стържат по чиниите и ламаринените канчета биват вдигани и оставяни на земята. — Какво те накара да заминеш, Тед? — продължи мъжът.

— Знаех, че ще дойдат да ме потърсят — отвърна Тед с благия глас и Хари внезапно се сети кой е: беше бащата на Тонкс. — Подочух, че миналата седмица в района са се навъртали смъртожадни, та реших, че е по-добре да избягам. Отказах да се регистрирам като мъгълокръвен и знаех, че е само въпрос на време да бъда принуден да замина. Жената не я застрашава нищо, тя е чистокръвна. После срещнах Дийн, преди колко… преди няколко дни, нали, синко?

— Да — потвърди друг глас и Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха, без да казват нищо, но неописуемо развълнувани — бяха сигурни, че са разпознали гласа на своя съученик, грифиндореца Дийн Томас.

— Значи мъгълокръвен? — попита първият мъж.

— И аз не съм сигурен — рече Дийн. — Татко е изоставил мама, когато съм бил малък. Но нямам доказателства, че е бил магьосник.

Известно време не се чуваше нищо друго, освен дъвчене, после Тед подхвана отново:

— Да ти кажа, Дърк, изненадан съм, че те срещам. Зарадван, но и изненадан. Беше плъзнала мълва, че са те заловили.

— Да, заловиха ме — потвърди Дърк. — По средата на пътя за Азкабан избягах, направих на Долиш зашеметяващо заклинание и се метнах на метлата му. Стана по-лесно, отколкото си представяте, но според мен той още не се е възстановил. Може да му е направено и заклинание за заблуждение. Ако наистина е така, иска ми се да стисна ръката на тези, които са го извършили, защото сигурно са ми спасили живота.

Пак настъпи мълчание, през което се чу как огънят пука, а реката буйства. След това Тед каза:

— А вие двамата какво търсите тук? Аз… хм… останал съм с впечатлението, че като цяло таласъмите са на страната на Вие-знаете-кого.

— Впечатлението ти е погрешно — възрази таласъмът с по-пискливия глас. — Ние не заставаме на ничия страна. Това си е война между магьосниците.

— А защо тогава се криете?

— Сметнах го за благоразумно — отвърна таласъмът с по-плътния глас. — Отказах да изпълня искане, което прецених като неуместно, и видях, че е застрашена личната ми безопасност.

— Какво поискаха от теб? — полюбопитства Тед.

— Нещо, което обижда достойнството на моята раса — отговори таласъмът с вече по-груб и не толкова човешки глас. — Аз да не съм домашно духче!

— Ами ти, Грипкук?

— Сходни причини — уточни таласъмът с по-пискливия глас. — „Гринготс“ вече не е само в наша власт. Аз не признавам за господар никой магьосник.

Той добави тихо нещо на таласъмешки и Горнук се засмя.

— Какво му е смешното? — попита Дийн.

— Той каза — отвърна Дърк, — че има неща, които и магьосниците не признават.

Настъпи кратко мълчание.

— Не те разбрах — призна си Дийн.

— Преди да замина си отмъстих — обясни на английски Грипкук.

— Браво на теб, добро момче си… таласъм де — одобри Тед. — Да не си заключил някой смъртожаден в строго охраняваните стари трезори?

— И да го бях заключил, мечът нямаше да му помогне да се измъкне — отвърна Грипкук.

Горнук отново прихна и дори Дърк се засмя сухо.

— Ние с Дийн пак не схващаме — продължи Тед.

— Същото важи и за Сивиръс Снейп, макар че той не го знае — заяви Грипкук и двата таласъма се закискаха злобно.

Вътре в палатката Хари от вълнение дишаше учестено; двамата с Хърмаяни се спогледаха и отново нададоха ухо.

— Не си ли чул, Тед? — попита Дърк. — За децата, които се опитали да откраднат меча на Грифиндор от кабинета на Снейп в „Хогуортс“?

Хари изпита усещането, че го удря електрически ток, който разтърсва всяка клетка в тялото му, и се вцепени на място.

— Не, не съм чул — отвърна Тед. — Ти откъде научи, едва ли от „Вестите“?

— А, не — изсмя се Дърк. — Грипкук ми каза, той пък е чул от Бил Уизли, който работи в банката. Сред ония деца била и по-малката сестра на Бил.

Хари погледна бързо към Хърмаяни и Рон: и двамата се бяха вкопчили в разтегателните уши като в спасителен пояс.

— Проникнала заедно с двама свои приятели в кабинета на Снейп и разбила витринката, където той държал меча. Снейп ги хванал, когато се опитвали да го пренесат по стълбището.

— А, Бог да ги поживи! — рече Тед. — Дали са смятали, че могат да използват меча срещу Вие-знаете-кого? Или срещу самия Снейп?

— Е, каквото и да са смятали да правят с меча, Снейп решил, че там оръжието не е в безопасност — обясни Дърк. — Два-три дни по-късно, вероятно чак след като е получил одобрението на Ти-знаеш-кого, той го пратил в Лондон на съхранение в „Гринготс“.

Таласъмите отново се закискаха.

— И пак не виждам какво толкова му е смешното — каза Тед.

— Фалшив е — обясни хрипливо Грипкук.

— Мечът на Грифиндор?!

— Ами да. Това е копие — вярно, много добро, — но е изработено от магьосник. Оригиналът е измайсторен преди много векове от таласъми и притежава свойства, с каквито се отличават само оръжията таласъмска направа. Не знам къде е истинският меч на Грифиндор, но при всички положения не е в трезорите на банка „Гринготс“.

— Ясно — рече Тед. — И доколкото разбирам, не си си направил труда да съобщиш на смъртожадните.

— Не видях причини да ги безпокоя с такава информация — заяви самодоволно Грипкук и сега вече Тед и Дийн се засмяха заедно с Горнук и Дърк.

Вътре в палатката Хари стисна очи и си пожела някой да зададе въпроса, чийто отговор искаше да чуе на всяка цена, и след минута, която му се стори цели десет, Дийн откликна; а той беше (както Хари си спомни със свито сърце) и бивше гадже на Джини.

— Какво е станало с Джини и другите, които са се опитали да го откраднат?

— О, били са наказани, и то жестоко — отговори безразлично Грипкук.

— Но са добре, нали? — побърза да попита Тед. — Само това оставаше, да пострада още някое от децата на семейство Уизли.

— Поне доколкото аз знам, не са пострадали сериозно — потвърди Грипкук.

— Провървяло им е — отсъди Тед. — Като знаем миналото на Снейп, сигурно трябва да сме доволни, че още са живи.

— Значи вярваш на онова, което се мълви, Тед — намеси се и Дърк. — Вярваш, че именно Снейп е убил Дъмбълдор.

— Естествено, че вярвам! — рече другият мъж. — Само не ми казвай, че според теб Потър има нещо общо с това.

— В последно време е трудно човек да каже в какво вярва — промърмори Дърк.

— Аз познавам Хари Потър — намеси се и Дийн. — И смятам, че той наистина е Избрания, или както искате го наречете.

— Да, синко, на мнозина им се ще да вярват, че е така, включително на мен — сподели Дърк. — Но къде е той сега? Както личи, плюл си е на петите и е избягал. Човек би си помислил, че ако знаеше нещо, в което ние не сме посветени, ако разполагаше с нещо по-особено, сега щеше да се бие, да оказва съпротива, вместо да се крие. Пък и в „Пророчески вести“ са посочили доста неща срещу него…

— В „Пророчески вести“ ли? — презрително изсумтя Тед. — Щом още четеш тия глупости, Дърк, заслужаваш си да те лъжат. Ако искаш истината, отвори „Дрънкало“.

Последва внезапен взрив от кашляне и давене, както и тупане по гърба: ако се съди от звука, Дърк беше глътнал рибешка кост. Накрая той изпелтечи:

— „Дрънкало“ ли? Онова шантаво вестниче на Ксено Лъвгуд?

— Напоследък не е чак толкова шантаво — възрази Тед. — Не е зле да го прегледаш. Ксено публикува всичко, което „Вести“ пренебрегват, в последния брой никъде не се споменава за нагънатороги шнорхелоподобни квакльовци. Виж, не знам докога ще го оставят да си разиграва коня. Но на първата страница на всеки брой Ксено повтаря, че всеки магьосник, който е срещу Ти-знаеш-кого, трябва да смята за своя първостепенна задача да помага на Хари Потър.

— Как да помогнеш на момче, което е изчезнало от лицето на земята! — възкликна Дърк.

— Слушай, това, че още не са го заловили, си е страхотен успех — отбеляза другият мъж. — Лично аз шапка му свалям. Нали и ние се стремим към това — да останем свободни!

— Да, тук си прав — съгласи се тъжно Дърк. — Цялото министерство и всичките му доносници са насъскани да го издирват, лично аз очаквах вече да са го заловили. Всъщност кой може да е сигурен, че не са го хванали, без да го разгласяват?

— О, не говори така, Дърк! — прошепна Тед.

Настъпи дълго мълчание, отново запълнено с тракане на ножове и вилици. Когато заговориха пак, мъжете започнаха да обсъждат къде да пренощуват — на брега или горе в гората по склона. Решиха, че дърветата ще ги прикриват по-добре, угасиха огъня и се изкачиха обратно по нанагорнището. Скоро гласовете им заглъхнаха.

Хари, Рон и Хърмаяни намотаха на кълбо разтегателните уши. Докато бяха подслушвали, на Хари му беше все по-трудно да мълчи, а сега установи, че няма сили да каже нищо повече от:

— Джини… мечът…

— Знам! — рече Хърмаяни.

Тя се хвърли към обшитата с мъниста чантичка и този път бръкна в нея чак до мишницата.

— Готово… — заяви Хърмаяни през стиснати зъби и дръпна нещо, което очевидно беше чак на дъното.

Бавно се показа краят на богато украсена рамка. Хари бързо отиде да й помогне. След като изтеглиха от чантата празния портрет на Финиъс Нигелус, Хърмаяни продължи да сочи с магическата пръчка към него, готова да направи магия.

— Ако някой е заменил истинския меч с фалшив, докато той е бил в кабинета на Дъмбълдор — обясни задъхано момичето, след като подпряха рамката отстрани на палатката, — Финиъс Нигелус би трябвало да е видял, той виси точно до витрината!

— Освен ако не е спал — напомни Хари, но пак затаи дъх, когато Хърмаяни приклекна пред празното платно с пръчка, насочена към средата му, прокашля се и каза:

— Хм… Финиъс! Финиъс Нигелус!

Не се случи нищо.

— Финиъс Нигелус! — повтори тя. — Професор Блек! Може ли да поговорим, ако обичате! Много ви моля!

— „Много ви моля“ винаги помага — отбеляза студен високомерен глас и върху портрета се плъзна Финиъс Нигелус.

Без да губи и миг, Хърмаяни викна:

— Обскуро!^[1]

Върху проницателните тъмни очи на Финиъс Нигелус се появи черна превръзка, заради която той се блъсна в рамката и изпищя от болка.

— Какво… как смеете… какво си…

— Извинявайте, професор Блек — рече Хърмаяни, — но се налага да вземем тази предпазна мярка.

— Веднага махнете тая долна добавка! Махнете я, ви казах! Съсипвате велико произведение на изкуството! Къде се намирам? Какво става тук?

— Няма значение къде сме — заяви Хари и Финиъс Нигелус застина, отказал се от опитите да смъкне нарисуваната превръзка върху очите си.

— Нима чувам гласа на вечно изплъзващия се господин Потър?

— Може би — отвърна Хари, понеже знаеше, че така ще задържи интереса на Финиъс Нигелус. — Искаме да ви зададем два-три въпроса… за меча на Грифиндор.

— А, такава ли била работата! — Финиъс Нигелус започна да върти насам-натам глава в усилие да зърне Хари. — Онова глупаво момиче постъпи твърде неблагоразумно…

— Няма да говорите така за сестра ми! — ревна грубо Рон.

Финиъс Нигелус презрително вдигна вежди.

— Кой още е тук? — попита той, като продължи да върти глава. — Тонът ти никак не ми е приятен. Момичето и приятелите му постъпиха крайно безразсъдно. Да крадат от директора!

— Те не са крали — възрази Хари. — Мечът не е на Снейп.

— Той принадлежи на училището на професор Снейп — натърти Финиъс Нигелус. — Какво право има малката Уизли да посяга? Заслужи си наказанието, както и онзи малоумник Лонгботъм и чудачката Лъвгуд!

— Невил не е малоумник и Луна не е чудачка! — възнегодува Хърмаяни.

— Къде се намирам? — повтори Финиъс Нигелус и пак започна да се бори с превръзката върху очите си. — Къде сте ме пренесли? Защо сте ме махнали от дома на моите предци?

— Оставете това! Как Снейп наказа Джини, Невил и Луна? — припряно попита Хари.

— Професор Снейп ги изпрати в Забранената гора, да помогнат на урода Хагрид.

— Хагрид не е урод! — изписка Хърмаяни.

— Снейп може и да си е въобразявал, че това е наказание — подметна Хари, — но Джини, Невил и Луна сигурно са се посмели на воля заедно с Хагрид. Забранената гора… чудо голямо, виждали са и по-големи страхотии!

Олекна му, беше си представял какви ли не ужаси, в най-добрия случай проклятието Круциатус.

— Всъщност, професор Блек, искаме да знаем дали някой друг… хм, дали някой друг е взимал меча. Може би са го носили да го почистят… нещо от този род?

Финиъс Нигелус отново спря да се бори с превръзката върху очите си и се изсмя презрително.

— Мъгълокръвни! — рече той. — Просто момиче си: измайстореното от таласъми оръжие не се нуждае от чистене. Таласъмското сребро отблъсква мръсотията на тленния свят и всмуква само онова, което му вдъхва сила, което го укрепва.

— Не наричайте Хърмаяни просто момиче! — каза Хари.

— Уморявам се, когато ми противоречат — заяви Финиъс Нигелус. — Май е време да се завърна в директорския кабинет.

Все така със завързани очи, той започна да опипва рамката отстрани в опит да намери откъде да излезе от картината и да се върне върху портрета в „Хогуортс“. И в този момент на Хари му хрумна:

— Дъмбълдор! Можете ли да ни доведете Дъмбълдор?

— Моля? — попита Финиъс Нигелус.

— Портрета на професор Дъмбълдор… можете ли да го пренесете тук, във вашата рамка?

Финиъс Нигелус се извърна към посоката, откъдето идваше гласът му.

— Явно не само мъгълокръвните са невежи, Потър. Портретите в „Хогуортс“ могат да си гостуват един на друг, но не и да напускат замъка, освен ако не са тръгнали да посетят картина със своето изображение, окачена другаде. Дъмбълдор не може да дойде тук заедно с мен, а след отношението, което получих от вас, мога да ви уверя, че няма да ви посетя повече!

Леко посърнал, Хари загледа как Финиъс удвоява усилията си да напусне рамката.

— Професор Блек — намеси се Хърмаяни, — много ви моля, не бихте ли могъл поне да ни кажете кога за последен път мечът е ваден от витрината? Преди да го вземе Джини де…

Финиъс изсумтя нетърпеливо.

— Смятам, че за последно видях как мечът на Грифиндор напуска витрината, когато професор Дъмбълдор го извади, за да счупи един пръстен.

Хърмаяни рязко се извърна и погледна Хари. И двамата не се престрашиха да кажат нещо повече пред Финиъс Нигелус, който най-после беше успял да намери изхода.

— Е, лека ви нощ! — пожела им той малко ехидно и пак понечи да се скрие от поглед.

Вече се виждаше само периферията на шапката му, когато Хари внезапно изкрещя:

— Чакайте! Казвал ли сте на Снейп за това?

Финиъс Нигелус отново показа в картината главата си с превръзката върху очите.

— Професор Снейп има да мисли за по-важни неща от множеството особнячества на Албус Дъмбълдор. Довиждане, Потър!

След тези думи той вече наистина изчезна и в рамката остана само мътният фон.

— Хари! — възкликна Хърмаяни.

— Знам — извика той.

Не успя да се сдържи и размаха юмрук: беше научил повече, отколкото беше дръзвал да се надява. Започна да снове напред-назад из палатката с усещането, че е пробягал километър-два — вече не се чувстваше гладен. Хърмаяни отново напъха портрета на Финиъс Нигелус в обшитата с мъниста чанта и след като щракна закопчалката, метна чантата встрани и извърна към Хари грейналото си лице.

— Мечът може да унищожава хоркрукси! Изработеното от таласъмите оръжие всмуква само онова, което го укрепва… Хари, мечът е укрепен с отровата на базилиска!

— И Дъмбълдор не ми го е дал, защото още му е трябвал, искал е да го използва за медальона с капачето…

— … и сигурно е бил наясно, че дори да ти го завещае, няма да ти го дадат…

— … затова е направил копие…

— … и е сложил във витрината фалшивия меч…

— … а истинския е оставил… Къде?

Те се загледаха втренчено, Хари усещаше, че отговорът витае невидимо из въздуха наоколо, мъчително близо. Защо Дъмбълдор не му беше казал? Или му е казал, а Хари не е разбрал?

— Мисли! — прошепна Хърмаяни. — Мисли! Къде е могъл да го остави?

— Не в „Хогуортс“ — каза Хари и отново започна да снове.

— Някъде в Хогсмийд? — предположи тя.

— В Къщата на крясъците? — допълни Хари. — Там не влиза никой.

— Но Снейп знае как да проникне вътре, не е ли малко опасно?

— Дъмбълдор се доверяваше на Снейп — напомни й Хари.

— Но не достатъчно, за да му каже, че е разменил мечовете! — възрази тя.

— Точно така, права си! — съгласи се Хари и се почувства още по-ободрен от мисълта, че Дъмбълдор е имал някакви задръжки, макар и слаби, спрямо надеждността на Снейп. — Значи може би е скрил меча далеч от Хогсмийд. Ти как мислиш, Рон? Рон!

Той се огледа. За един безумен миг му се стори, че Рон е излязъл от палатката, после видя, че той лежи като вкаменен в здрача на долното легло.

— А, сетихте се и за мен, нали? — подметна Рон.

— Моля?!

Той изсумтя и се вторачи в пружината на горното легло.

— Вие си продължавайте. Няма да ви развалям удоволствието.

Озадачен, Хари погледна към Хърмаяни за помощ, ала тя поклати глава, явно беше не по-малко стъписана от него.

— Какво има? — попита Хари.

— Какво има ли? А, нищо — отвърна Рон, но и този път отказа да го погледне. — Поне според теб.

По брезента отгоре се чуха няколко „шляп-шляп“. Беше завалял дъжд.

— Е, според теб очевидно има нещо — възрази Хари. — Хайде, изплюй камъчето.

Рон с рязко движение свали дългите си крака от леглото и седна. Изглеждаше зъл, изобщо не приличаше на себе си.

— Добре де, ще го изплюя. Не очаквай, че ще подскачам от радост из палатката само защото се е появило още нещо, което трябва да намерим. Просто го добави към списъка на нещата, които не знаеш.

— Аз ли не знам? — повтори Хари. — Аз не знам?

Шляп-шляп-шляп! — дъждът се засилваше все повече, барабанеше по застлания с листа бряг наоколо и по реката, която се носеше шеметно в мрака. Ликуването на Хари беше удавено от страх: Рон беше изрекъл точно онова, което той подозираше и се опасяваше, че приятелят му мисли.

— Не че тук не прекарвам един от най-щастливите мигове в живота си — продължи Рон, — особено ако отчетем, че ръката ми стана на пихтия, че умирам от глад и всяка нощ премръзвам до кости. Но се надявах, че ще потичаме, ще потичаме няколко седмици и все ще постигнем нещо.

— Рон — прекъсна го Хърмаяни, но съвсем тихо и той можеше да се престори, че не я е чул от силното трополене на дъжда, който вече плющеше по палатката.

— Мислех, че си даваш сметка с какво се захващаш — каза Хари.

— И аз мислех така.

— И коя част не оправдава очакванията ти? Ти какво си въобразяваше — че ще спим в петзвездни хотели ли? Че през ден ще намираме по един хоркрукс? Какво си мислеше — че за Коледа ще се върнеш при мама ли?

— Мислехме, че знаеш какво правиш! — изкрещя Рон и се изправи, а думите му пронизаха Хари като нажежени ножове. — Мислехме, че Дъмбълдор ти е казал какво да правиш, мислехме, че наистина имаш план!

— Рон! — намеси се Хърмаяни, този път съвсем ясно, за да не я заглуши дъждът, но той пак не й обърна внимание.

— Е, извинявай, че те подведох — рече Хари съвсем спокойно, макар че се чувстваше кух и объркан. — Още от самото начало бях откровен с вас, казах ви всичко, което Дъмбълдор ми довери. И ако случайно не си забелязал, вече намерихме един хоркрукс…

— Да, и сме на път да се отървем от него точно толкова, колкото и да намерим останалите… с други думи, ще го направим на куково лято.

— Свали медальона, Рон! — нареди Хърмаяни с необичайно силен глас. — Много те моля, свали го. Нямаше да говориш така, ако не го беше носил цял ден.

— Не, пак щеше да говори така — възрази Хари, който нямаше намерение да слуша оправдания по адрес на Рон. — Ти какво си мислиш, че не съм забелязал как двамата си шушукате зад гърба ми ли? И не съм се досетил, че си мислите точно това?

— Хари, не сме…

— Недей да лъжеш! — нахвърли й се Рон. — И ти го каза, и ти каза, че си разочарована, защото си смятала, че той разполага с нещо повече, на което да се осланяме, а не само…

— Не съм говорила такива неща… наистина не съм, Хари — извика тя.

Дъждът блъскаше по палатката, сълзите се стичаха по лицето й, а вълнението отпреди няколко минути се беше изпарило яко дим — фойерверки, които бяха лумнали за миг и бяха угаснали, оставяйки всичко в мрак, дъжд и студ. Мечът на Грифиндор беше скрит някъде, а те не знаеха къде е и единственото им постижение засега бе, че още не са мъртви.

— Защо тогава още си тук? — рече Хари на Рон.

— И аз това се питам — беше отговорът.

— Ами върви си у вас — тросна се Хари.

— Да, май така ще направя! — изкрещя Рон и пристъпи към Хари, който не се дръпна назад. — Чу ли какво казаха за сестра ми? Но на теб хич и не ти пука, нали, някаква си Забранена гора, на Хари Виждал-съм-по-големи-страхотии му е все тая какво ще се случи там с нея, затова пък на мен ми пука с тия великански паяци и други гадости…

— Казах само, че… тя е била с другите, Хагрид също е бил с тях…

— Да, схванах, не ти пука! Ами останалите в семейството ми… „Само това оставаше, да пострада още някое от децата на семейство Уизли“ — това чу ли го?

— Да, аз…

— Но ти е все едно какво означава, нали?

— Рон! — спря го Хърмаяни и застана между тях. — Според мен това не означава, че се е случило нещо страшно, нещо, за което не знаем: помисли, Бил вече е с белези, мнозина сигурно са видели, че Джордж е останал без ухо, а за теб хората мислят, че си болен от шаренопръска и си на смъртно легло, сигурна съм, че думите не значеха нищо повече от това…

— О, виж я ти нея, сигурна била! Добре тогава, няма да се притеснявам за тях. На вас си ви е добре, вашите родители не ги застрашава нищо…

— Моите родители са мъртви! — ревна Хари.

— А моите може би са поели по същия път! — изкрещя и Рон.

— Тогава ИЗЧЕЗВАЙ — кресна Хари. — Прибирай се и се престори, че шаренопръската ти е минала, милото ти мамче ще те нахрани до насита и…

Рон направи рязко движение, Хари реагира, но още преди да са извадили от джобовете магическите си пръчки Хърмаяни вдигна своята.

— Протего! — викна тя и изникна невидим щит, които отдели нея и Хари от Рон: от силата на заклинанието и тримата бяха отхвърлени няколко крачки назад, а Хари и Рон се загледаха от двете страни на прозрачната преграда така, сякаш за пръв път се виждаха ясно.

Хари усети разяждаща омраза: нещо между тях се беше прекършило.

— Остави хоркрукса — каза той.

Рон дръпна верижката през главата си и метна медальона на един стол наблизо. После се обърна към Хърмаяни.

— Какво правиш?

— В какъв смисъл?

— Оставаш или…

— Аз… — Личеше, че я е заболяло. — Да… да, оставам, Рон, казахме, че тръгваме с Хари, казахме, че ще му помогнем…

— Ясно. Избираш него.

— Рон, недей… моля те… върни се, върни се!

Пречеше й защитното заклинание, което сама беше направила — докато го премахне, Рон вече беше изчезнал в нощта. Хари продължи да стои и да мълчи, заслушан как Хърмаяни хлипа и вика Рон сред дърветата.

След няколко минути тя се върна с мокра коса, залепнала за лицето.

— Той с-си отиде! Магипортира се!

Хвърли се на един от столовете, сви се на кълбо и се разплака.

Хари се почувства зашеметен. Наведе се, взе хоркрукса и си го сложи на врата. Смъкна одеялата от леглото на Рон и заметна с тях Хърмаяни. После се качи на своето легло и втренчен в тъмния брезентов покрив, заслуша блъскането на дъжда.