Робърт Силвърбърг
Книгата на черепите (13)

11. ЕЛИ

Влязохме в Чикаго привечер, след дълъг ден каране. Деветдесет, сто километра в час, час след час, прекъсвани само от редките спирания за почивка. Последните четири часа изобщо не спряхме, Оливър фучеше като луд по автострадата. Сковани крака. Схванат задник. Оцъклени очи. Мозъкът ми се е спарил, замъглен е от прекомерното пътуване. Магистрална хипноза. Щом слънцето се скри, всички цветове сякаш напуснаха света и тотално синьо обгърна всичко — синьо небе, сини поля, синьо платно, целият спектър се изцеди към ултравиолета. Беше все едно, че си сред океана и не можеш да различиш какво има на хоризонта от това, което лежи отдолу. Много малко бях спал предната нощ. Когато не правехме любов, лежахме свити един до друг, потънали в уморена дрямка. Мики! Ах, Мики! Ароматът ти е на пръстите ми. Вдишвам го. Три чукания между полунощ и разсъмване. Колко свенлива беше в началото, в тясната спалня с лющещата се боя и психеделичните постери. Джон Ленън и Йоко с хлътналите бузи ни гледат отгоре, докато се разсъбличаме, а ти си свила рамене, опитваш се да скриеш гърдите си от мен; пъхна се бързо в леглото, търсеше безопасното убежище под чаршафите. Защо? Толкова ли хилаво си мислиш, че е тялото ти? Добре, тъничка си, лактите ти са остри, гърдите ти са малки. Не си Афродита. Трябва ли да си? Аз Аполон ли съм? Поне не се сви от допира ми. Чудя се дали свърши. Никога не мога да разбера дали свършват. Къде е големият плач, врясъците и стоновете, за които чета? При други момичета, предполагам. Моите са прекалено свенливи за такива вулканични оргазмични изригвания. Би трябвало да стана монах. Да оставя чукането за чукачите и да влея енергията си в търсене на мъдростта. Май бездруго не ме бива много в ебането. Нека Ориген бъде водачът ми. В миг на екзалтация ще извърша автоорхидектомия и ще положа топките си върху свещения олтар като жертвен дар. Оттам нататък няма да ме разсейва страстта. Уви, не, твърде много ми харесва. Дари ме с целомъдрие, Господи, но моля те, не точно сега. Имам телефона на Мики. Щом се върна от Аризона, ще й звънна. (Когато се върна. Ако се върна! А след кога и ако, какъв ще бъда?) Мики е подходящото момиче за мен всъщност. Трябва да си поставя скромни сексуални цели. Не е за мен сексбомбата блондинка, не е за мен лидерката на мажоретките, не е за мен момичето от висшето общество с превзетия контраалт. За мен са сладките свенливи мишлета. ЛуАн на Оливър би ме скапала за петнайсет минути, макар да предполагам, че бих могъл да я изтърпя веднъж заради циците й. А Маргото на Тимъти? По-добре да не мислим за нея, нали? За мен е Мики. Мики: умна, бледна, свита в ръцете ми. На хиляда и двеста километра от мен в момента. Чудя се какво ли разправя на приятелките си за мен. Нека ме надценява. Да ме описва най-романтично. Мога да го използвам.

Е, вече сме в Чикаго. Защо Чикаго? Не е ли малко встрани от прекия маршрут между Ню Йорк и Финикс? Мисля, че да. Ако бях навигатор, щях да завъртя курс, който хлътва от единия ъгъл на континента към другия, през Питсбърг и Синсинати, но може би най-бързите автостради не държат най-пряката линия, а и все едно, в Чикаго сме явно по хрумване на Тимъти. Той изпитва сантиментална обич към този град. Отраснал е тук. Най-малкото част от детството му, която не е изкарал в бащиното си имение в Пенсилвания, е минала в дома на майка му на езерото Шор Драйв. Има ли изобщо англиканци, които да не са се развеждали на всеки шестнайсет години? Има ли такива, които да не разполагат с пълен комплект от майки и бащи като минимум? Виждам сватбените обяви в неделните вестници. „Мис Роуан Демарест Хемпъл, дъщеря на мисис Чарлз Холт Уилмърдинг от Грос Пойнт, Мичиган, и мистър Дейтън Бекнап Хемпъл от Бедфорд Хилс, Ню Йорк, и Монтего Бей, Ямайка, се венча този следобед тук, в епископалната църква Вси светии, за д-р Форестър Чизуел Бърдсал четвърти, син на мисис Елиът Мултън Пек от Бар Харбър, Мейн, и мистър Форестър Чизуел Бърдсал трети от Ист Айслип, Лонг Айланд“. Et cetera ad infinitum. Що за конклав трябва да е едно такова бракосъчетание с многобройните двойки, събрани да отпразнуват, всеки братовчед на всички останали, всички женени по два-три пъти? Имената, тройните имена, осветени от времето, момичета наречени Роуан, Чоейт и Палмър, момчетата с имена Амори и Макджордж и Харкорт. Аз съм отраснал с Барбари, Луизи и Клери, с Микита, Дикита и Шелдъни. Макджордж става „Мак“, но как викаш на младия Харкорт? Какво да кажем за момиче, наречено Палмър или Чоейт? Друг свят са тези сакси, друг свят. Развод! Майката (г-жа XYZ) живее в Чикаго, бащата (г-н ABC) живее малко извън Филаделфия. Моите родители, които се канят да посрещнат трийсетата си годишнина от сватбата този август, си крещяха през цялото ми детство: развод, развод, развод, писна ми, ще изляза и няма да се върна! Нормалната несъвместимост на средната класа. Но развод? Да звъниш на адвокат? Баща ми вярата си ще смени по-скоро. Майка ми по-скоро гола в „Джимбълз“ ще влезе. Във всяка еврейска фамилия има една леля, която се е развела някога, много отдавна, но вече изобщо не говорим за това. (Винаги го научаваш подочуто от двама по-стари роднини, докато редят спомени над чашката.) Но никога с деца. Никога нямаш тези купища родители, налагащи толкова сложни представяния: приятно ми е да те запозная с майка ми и нейния съпруг, бих искал да те представя на баща ми и неговата настояща съпруга.

Тимъти не посети майка си, докато бяхме в Чикаго. Отседнахме недалече от нея, в мотел край езерото срещу Грант Парк (Тимъти плати стаята с кредитна карта естествено), но дори не й звънна по телефона. Топлите силни връзки на гоише семейния живот, мда, как не. (Звъннеш ли, и битката започва, тъй че защо ти е?) Вместо това ни взе на нощен тур из града. Държеше се отчасти все едно е едноличният му собственик и отчасти като гид в автобусен тур. Ето ги двойните кули на Марайна Сити, погледнете отсам Джон Хенкок Билдинг, това там е Институтът на изкуствата, онова е прословутият търговски район на Мичиган Авеню. Всъщност бях впечатлен. Аз, който никога в живота си не бях стъпвал на запад от Парсипъни, Ню Джързи, но пък имах ясна и жива представа за вероятния характер на ядрото на Америка. Бях очаквал Чикаго да се окаже мръсен и претъпкан, върхът на сивотата на Средния запад, с тухлените сгради от деветнайсети век, високи по седем етажа, и население, съставено изцяло от полски, унгарски и ирландски работници с гащеризони. А се оказа град с широки авенюта и бляскави небостъргачи. Архитектурата беше зашеметяваща. В Ню Йорк няма нищо, което да се сравни с нея. Задържахме се близо до езерото, разбира се. Иди само пет карета навътре и ще видиш сивотата, която толкова искаш, гарантира ми Нед. Тясната ивица на Чикаго, която виждахме, беше приказната земя. Тимъти ни заведе на вечеря във френски ресторант, любимия му, срещу някакъв любопитен старинен монумент, известен като Водната кула. Поредното напомняне за истината на максимата на Фицджералд за много богатите: те са различни от теб и мен. Разбирам от френски ресторанти колкото вие разбирате от тибетски или марсиански. Родителите ми никога не са ме водили в „Льо Павийон“ или „Шамборд“ за празници; „Брас Рейл“ го получих за завършването на гимназията, „Шрафт“ — в деня, в който спечелих стипендията си, вечеря за трима, някъде под дванайсет долара, и се смятах за голям късметлия при това. В редките случаи, когато водя момиче на вечеря, кухнята по неизбежност не е нещо по-горе от пица или досадното „кунг-по-чи“. Менюто в заведението на Тимъти, екстравагантност, изписана със златни букви върху листове пергамент по-големи от страниците на „Таймс“, беше за мен мистерия. Но ето ти го Тимъти, моя състудент, моя съквартирант, пробиваше си с лекота пътя през тайнствата му, предлагаше ни да опитаме „quenelles aux huitres“, „crepes farcies et roulees“, „escalopes de veau a l estragon“, „tournedos sautes chasseur“ „homard a 1 americaine“. Оливър естествено беше сащисан колкото мен, но за моя изненада Нед, с неговото потекло от долната средна класа, не по-различно от моето, се оказа вещ и задълбочено обсъждаше с Тимъти относителните достойнства на „gratin de ris de veau“, „rognons de veau a la bordelaise“, „caneton aux cerises“, „supremes de volaille aux champignons“. (Лятото, когато бил на шестнайсет, обясни ни той след това, служил като катамит на някакъв изтъкнат чревоугодник в Саутхамптън.) За мен беше абсолютно невъзможно да се справя с менюто и Нед ми избра вечеря, а Тимъти направи същото за Оливър. Помня някакви стриди, супа от костенурка, бяло вино, следвано от червено, някакво великолепно агнешко, картофи, които общо взето бяха като направени от въздух, броколи в гъст жълтеникав сос. Чашки коняк за всеки накрая. Легиони келнери пърхаха над нас, толкова грижливи, че все едно бяхме четирима излезли на гуляй банкери, а не четири опърпани колежански хлапета. Зърнах за миг сметката и се шашнах: $112, без бакшиша! Тимъти извади с пищен жест кредитната си карта. Беше ми зле, чувствах се замаян и претъпкан. Струваше ми се, че всеки момент ще повърна — там, между кристалните канделабри, червения плюшен тапет и елегантните ленени покривки. Спазъмът премина, без да се изложа, и щом излязох навън, ми стана по-добре, макар че все още ми се гадеше. Отбелязах си наум да изкарам четиридесет-петдесет години от безсмъртието си в сериозно изучаване на кулинарното изкуство. Тимъти говореше да забием още напред за някакви шик кафенета по на север, но ние бяхме уморени и гласувахме против. Обратно към хотела, дълго вървене, може би час в режещия студ.

Бяхме взели апартамент, две спални. Нед и аз в едната, Тимъти и Оливър в другата. Смъкнах си дрехите и рухнах в леглото. Недостатъчно сън, твърде много ядене. Гадост, гадост. Колкото и да бях изтощен, останах общо взето буден, дремещ и замаян. Обилната вечеря тежеше като камъни в корема ми. След час-два реших, че едно хубаво драйфане ще е най-доброто за мен. Решен на очищението, тръгнах гол към банята между двете спални. И се натъкнах на ужасяващо привидение в тъмния коридор. Голо момиче, по-високо от мен, с дълги натежали гърди, изумително бляскави бедра, венец от къса къдрава кестенява коса. Зъл нощен дух! Фантом, роден от прегрялото ми въображение! „Здрасти, готин“, каза тя, смигна и ме подмина сред миазма от парфюм и миризма на похот, остави ме зяпнал удивено разкошните й отдалечаващи се кълбета, докато вратата на банята не се затвори зад тях. Потръпнах, уплашен и надървен. Дори след здраво друсане не бях изпитвал такива осезаеми халюцинации. Възможно ли бе Ескофиер^[1] да постига онова, което ЛСД не може? Колко красива, колко пищна, колко изящна беше… Чух течаща вода в тоалетната. Надникнах в отсрещната спалня, очите ми вече напълно се бяха приспособили към тъмното. Пъстри женски дрешки, разпръснати навсякъде, Тимъти хърка в едното легло, в другото Оливър, а на възглавницата на Оливър — втора глава. Не бяха халюцинации значи. Къде ги бяха намерили тези момичета? В съседната стая? Не. Разбрах! Компаньонки, осигурени по румсървиса. Убедителната кредитна карта отново в действие. Тимъти разбира американския начин на живот така, както аз, бедното смотано ученолюбиво хлапе от гетото, никога не бих могъл и да се надявам. Искаш жена? Трябва само да вдигнеш телефона и да поръчаш. Гърлото ми беше пресъхнало. Мачтата ми се беше вдигнала. Усещах тътен в гърдите си. Тимъти спеше. Чудесно тогава, като е наета за тази нощ, ще си я заема за малко. Щом излезе от банята, отивам наперено до нея, едната ръка на циците, другата на дупето, опипвам сатенената й гладкост, пускам й плътния гърлен бас на Богарт, каня я в леглото си. Как не. А вратата на банята се отваря. Тя се плъзва напред, гърдите се полюшват, люш-люш, люш-люш. Ново смигване и — покрай мен. Зяпвам за въздух. Дългият й строен гръб, издуващ се долу в две изумителни закръглени бузи, мирисът на парфюм. Плавната походка, полюшващите се бедра — и вратата на спалнята се затръшва в лицето ми. Наета е, но не за мен, на Тимъти е. Влязох в клозета, коленичих пред трона и драйфах цяла вечност. Хайде обратно в самотното ми легло и студени сънища за лошо пътуване. На сутринта — никакви момичета. Преди девет отново бяхме на пътя, с Оливър зад волана и Сейнт Луис следващата ни дестинация. Потънах в убийствена меланхолия. Империи бях готов да руша в онова утро, стига палецът ми да беше на подходящия бутон. Стрейнджлав^[2] бях готов да надмина. Вълка Фенрир^[3] бях готов да пусна на воля. Вселената бях готов да залича, стига да можех.