Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book of Skulls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Книгата на черепите

Американска, първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

ISBN: 978-954-585-876-5

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Формат 84/108/32. Печатни коли 17

История

  1. — Добавяне

8. ОЛИВЪР

Не отивай, каза ЛуАн, каквото и да е, не отивай, не се замесвай, не ми харесва тая работа. А изобщо не бях й казал кой знае какво всъщност. Само външното. Религиозна група в Аризона, виждаш ли, нещо като манастир всъщност, и Ели смята, че може да има голяма духовна стойност, ако го посетим четиримата. Можем да спечелим много, ако отидем, казах на ЛуАн. И мигновената й реакция беше страх. Синдромът на домакинята: ако не знаеш какво е, не го доближавай. Уплашена, свита в себе си. Сладко дете е, но е твърде предсказуема. Навярно ако й бях казал за това с вечния живот, щеше да реагира различно. Но аз, разбира се, съм се заклел да не казвам и дума. А и все едно, дори безсмъртието щеше да уплаши ЛуАн. Недей, щеше да каже, някакъв капан има в това, ще се случи нещо ужасно, странно е, мистериозно и плашещо, не е по Божията воля да стават такива неща. Всеки от нас дължи на Бога смърт. Бетовен е умрял. Иисус е умрял. Президентът Айзенхауер е умрял. Мислиш ли, че ти може да бъдеш освободен от смъртта, Оливър, щом те е трябвало да си отидат? Моля те, не се замесвай в това.

Смъртта. Какво ли знае глупачето ЛуАн за смъртта? На нея дори бабите и дядовците й са още живи. Смъртта за нея е абстракция, нещо, което се е случило на Бетховен и Иисус. Аз познавам по-добре смъртта, ЛуАн. Всяка нощ виждам ухиления й череп. И трябва да се боря с нея. Трябва да я заплюя в лицето. Ели идва при мен, казва, знам къде можеш да се освободиш от смъртта, Оливър, просто ей там, в Аризона. Гостуваш на Братството, изиграваш малката им игра и те те освобождават от огненото колело. Не пасувай. Иди, не слизай в гроба, не се примирявай с гниенето. Те могат да изтръгнат жилото й. Как да пропусна този шанс?

Смъртта, ЛуАн. Помисли си за смъртта на ЛуАн Чамбърс, да речем, другия четвъртък сутринта. Не през 1997-а, а другия четвъртък. Вървиш си по Елм Стрийт, на гости при баба и дядо, и някаква кола, изгубила контрол, връхлита върху теб, както колата на онези нещастни пуерториканци снощи изгуби контрол и… не, това го остави. Мисля, че дори Братството не може да те защити от жестока смърт при злополука, с какъвто и процес да разполагат, той не прави чудеса, само забавя физическата развала. Започваме отново, ЛуАн. Вървиш си по Елм Стрийт, отиваш на гости при баба и дядо, и някакъв кръвоносен съд коварно се пръска в слепоочието ти. Мозъчен кръвоизлив. Защо не? Може да се случи и на деветнайсетгодишни, предполагам. Кръвта завира в черепа ти и краката ти се огъват, падаш на тротоара, гърчиш се и риташ, и знаеш, че те е сполетяло нещо лошо, но не можеш дори да извикаш, и след десет секунди си мъртва. Изчезваш от вселената, ЛуАн. Не, вселената е извадена от теб. Засега забрави какво ще стане с тялото ти, забрави червеите във вътрешностите ти, хубавите ти сини очи, които се превръщат в гнилоч, и просто си помисли какво си загубила. Загубила си всичко, изгрев и залез, миризмата на цвърчащата на скарата мръвка, допира на кашмирения пуловер, докосването на устните ми, което толкова харесваш върху малките си твърди цицки. Загубила си Големия каньон и Шекспир, и Лондон и Париж, и шампанското и сватбата си в голямата църква, и Пол Маккартни и Питър Фонда, и река Мисисипи, и луната и звездите. Никога няма да имаш бебе и никога няма да опиташ истински черен хайвер, защото си мъртва на тротоара и соковете ти вече се вкисват в теб. Защо трябва да бъде така, ЛуАн? Защо трябва да ни слагат в тоя чудесен свят и след това да ни отнемат всичко? Божия воля? Не, ЛуАн, Бог е любов и Бог не би ни причинил такава жестокост, тъй че следователно няма никакъв Бог, има само смърт, Смърт, която трябва да отхвърлим. Не всеки умира на деветнайсет ли? Така е, ЛуАн. Малко попресилих боята тук. Ами ако се задържиш чак до 1997-а, да, имала си своята църковна сватба и своите бебета, видяла си Париж, а също така и Токио, опитала си шампанско и хайвер и си отишла на Луната на коледна разходка със съпруга си, богатия доктор? А след това Смъртта идва при теб и казва: О кей, ЛуАн, пътуването беше супер, нали, бейби? Само че вече свърши. Фрас! И имаш рак на шийката на матката, гниещи яйчници, някое от онези женски неща, и за две нощи, ЛуАн, метастазите плъзват и ти се разпадаш, превръщаш се в локва вонящи флуиди в районната болница. Това, че си живяла пълноценен живот четиридесет или петдесет години, прави ли те по-готова да напуснеш? Не прави ли това шегата още по-отвратителна, да разбереш колко страхотен може да е животът и след това да те отрежат? Никога не си мислила за тези неща, ЛуАн, но аз съм мислил. И ти казвам: колкото по-дълго живееш, толкова по-дълго искаш да живееш. Освен ако не страдаш, разбира се, освен ако не си пълна развалина или пък сама на света и всичко се е превърнало в ужасно бреме. Но ако обичаш живота, никога няма да ти стигне. Дори ти, мило и кротко нищожество, дори ти няма да искаш да си отидеш. И аз не искам да си отида. Мислил съм за смъртта на Оливър Маршал, повярвай ми, и отхвърлям представата за това изцяло. Защо влязох в предмедицинската програма? Не за да натрупам състояние, като предписвам хапчета на стари дами от предградията, а за да мога да правя проучвания в гериатрията. Феномените на стареенето, удължаването на живота. За да мога да забия пръста си в окото на Смъртта. Това беше голямата ми мечта и все още е. Но Ели ми каза за Пазителите на черепите и аз го послушах. И сега фучим на запад със сто километра в час. Смъртта на Оливър Маршал може да се случи ей сега, само след осем секунди — бръмм, тряс, фрас! — а би могла да дойде и след деветдесет години, или изобщо да не дойде. Може би никога няма да дойде.

Представи си Канзас, ЛуАн. Познаваш само Джорджия, но за миг си представи Канзас. Мили и мили пшеница, прашния вятър над равнините. Отрасваш в градче с 953 жители. Дай ни този ден ежедневната ни смърт, о, Господи. Представи си вятъра, прахта, магистралата, мършавите лица. Искаш да гледаш кино? Карай половин ден до Емпория. Искаш да си купиш книга? Съветвам те да идеш до Топика за това. Китайска храна? Пица? Енчиладас? Не ставай смешен. Училището ти има осем класа и деветнайсет ученици. Един учител. Не знае много, и той е отраснал тъдява някъде; прекалено болнав за фермерство, хванал се е с даскалство. Прахта, ЛуАн. Полюшващата се пшеница. Дългите летни следобеди. Сексът. Сексът там не е загадка, ЛуАн, той е необходимост. На тринайсет си и отиваш зад плевника, отиваш оттатък потока. Това е единствената игра. Всички я играехме. Криста си смъква джинсите и колко странно, няма нищо между краката освен жълти къдрици. Хайде, покажи ми го, казва. Ето така, качи се върху мен. Възбуждащо ли е, ЛуАн? Изобщо не е. Отчаян си и го правиш, и всички момичета са бременни още преди шестнайсет, и колелото продължава да се върти. Това е смърт, ЛуАн, смърт в живота. Не можех да го приема. Трябваше да избягам. Не до Уичита, не до Канзас Сити, а на изток, в истинския свят, света на телевизора. Знаеш ли колко здраво се трудех, за да се измъкна от Канзас? Пестях, за да купувам книги. Шейсет мили два пъти на ден, за да стигна до гимназията и обратно. Цялата история на Ейб Линкълн. Защото живеех единствения и незаменим живот на Оливър Маршал и не можех да си позволя да го пропилея в гледане на пшеница. Отличен, стипендия за колежа Айви Лийг. Пак отличен и право в предмедицинската програма. Катерач съм, ЛуАн, дяволът ми пърли опашката и трябва да се катеря все по-нагоре. Но за какво? За какво? За трийсет или четиридесет, или петдесет годинки доста приличен живот и после — край? Не. Не! Отричам това! Смъртта може да си е била съвсем на място за Бетовен, Иисус и президента Айзенхауер, но, без да се обиждаме, аз съм различен. Не мога просто да легна и да си ида. Защо е толкова кратко всичко? Защо тя идва толкова скоро? Защо не можем да изпием вселената? Смъртта витаеше над мен през целия ми живот. Баща ми умря на трийсет и шест. Рак на стомаха, изхрачи кръв един ден и каза, мила, май губя много тегло напоследък. А след десет дни приличаше на скелет, а след още десет дни беше скелет. Трийсет и шест години му позволиха да има. Що за живот е това? Бях на единайсет, когато умря. Имах куче, кучето умря, муцуната му посивя, ушите му клюмнаха, опашката му увисна, довиждане. Имах баби и дядовци някога, също като теб. Измряха, един, втори, трета, четвърта, сбръчканите лица, надгробните камъни в пръстта. Защо? Защо? Защо? Искам да видя много, ЛуАн! Африка и Азия, и Южния полюс, и Марс, и планетите там, при Алфа Центавър! Искам да гледам изгрева в деня, в който започне двайсет и първият век, и двайсет и вторият също. Алчен ли съм? Да, алчен съм. Имам го сега. Имам го всичкото. Предопределено ми е да изгубя всичко, точно като всеки друг, и отказвам да се предам. Ето защо карам на запад, с утринното слънце зад гърба и хъркащия Тимъти до мен. И Нед, който пише поезия там отзад, и Ели, посърнал заради момичето, което Тимъти не му разреши да задържи, а мисля всичко това за теб, ЛуАн, за тези неща, които не можах да ти обясня. „Размишленията на Оливър Маршал за смъртта“. Скоро ще сме в Аризона. Тогава ще дойде разочарованието и обезверяването, ще пием по няколко бири и ще си кажем, че цялата тая работа явно е пълен боклук, и ще подкараме на изток, за да продължим процеса с умирането. Но може би не, ЛуАн, може би не. Шансът съществува. Най-малкият, нищожен шанс, че книгата на Ели е вярна.

Шансът съществува.