Франсис Скот Фицджералд
Великият Гетсби (7)

ГЛАВА VII

Когато любопитството по отношение на Гетсби беше в най-високата си точка, светлините в къщата му едва събота вечер не се появиха — и кариерата му на гостоприемен домакин завърши така тайнствено, както беше и започнала. Не изведнъж, а постепенно започнах да долавям, че автомобилите, които завиваха в очакване по алеята му, оставаха само за минутка и след това си отиваха разочаровани. Като се чудех дали не е болен, аз отидох да проверя — един непознат иконом със злодейско лице ме погледна изкосо и подозрително от вратата.

— Болен ли е мистър Гетсби?

— Не. — И след малко добави мудно и неохотно: — Господине.

— Не го виждам никакъв и съм малко разтревожен. Кажете му, че е идвал мистър Карауей.

— Кой? — запита той грубо.

— Карауей.

— Карауей. Добре, ще му кажа.

И той веднага тръшна вратата.

Моята финландка ме осведоми, че преди една седмица Гетсби бил уволнил всичките слуги в къщата и ги заместил с пет-шест други, които никога не отивали в Уест Ег да ги подкупват търговците, а поръчвали умерено количество продукти по телефона. Момчето от бакалския магазин казало, че кухнята приличала на кочина и общото мнение в селото било, че новите хора не са никаква прислужници.

На следния ден Гетсби ми се обади по телефона.

— Заминавате ли? — попитах аз.

— Не, приятелю.

— Чувам, че сте отпратили цялата си прислуга.

— Исках хора, които няма да клюкарстват. Дейзи идва доста често — следобед.

Значи, целият кервансарай се бе съборил като картонена къща при неодобрителния и поглед.

— Те са хора, за които Улфсхайм искаше да направи нещо. Всички са братя и сестри. По-рано са държали малък хотел.

— Разбирам.

Той се обаждаше по молба на Дейзи — бих ли отишъл на обяд у дома й утре? Мис Бейкър щяла да бъде там. Половин час по-късно самата Дейзи телефонира и се успокои, като разбра, че ще отида. Нещо ставаше. И все пак не можех да повярвам, че те щяха да изберат този случай да направят сцена — при това доста мъчителна сцена, ако всичко станеше тъй, както Гетсби ми го бе описал в градината.

Следващият ден беше жарък, почти последният и сигурно най-горещият ден на лятото. Когато влакът ми излезе от тунела на слънчевата светлина, само сирените на „Нашънъл Бискит Къмпани“ нарушиха тишината на трептящия от пладнешката жега въздух. Сламените седалки на вагона бяха близо до пламване; известно време жената до мене се потеше деликатно в бялата си блуза, а после, когато вестникът се навлажни под пръстите й, тя се отдаде безнадеждно на голямата горещина с вик на отчаяние. Чантата й тупна на пода.

— О, божичко! — възкликна задъхано тя.

Аз я взех, навеждайки се изтощено, и й я подадоха като я държах на цяла ръка разстояние и я бях уловил за самия й край, за да покажа, че нямам някакви лоши намерения по отношение на нея — но въпреки това всички наоколо, включително и жената, ме заподозряха.

— Горещо! — каза кондукторът на познатите лица. — Ама че време!… Горещо!… Горещо!… Горещо!… Достатъчно ли ви е горещо? Горещо ли е? Горещо.

Билетът, който той ми върна, имаше тъмно петно от ръката му. Та можеше ли в тази горещина да има значение чии пламнали устни целува човек, чия глава овлажнява джоба на пижамата над сърцето му!

…През вестибюла на къщата на Бюканан духаше лек ветрец и донасяше звъна на телефона към Гетсби и към мене, докато чакахме на вратата.

— Тялото на господаря! — ревеше икономът в слушалката. — Съжалявам, госпожо, но не можем да го доставим — прекалено горещо е този обяд, за да го докосваме!

Всъщност каза следните думи: „Да… Да… Ще видя.“

Той остави слушалката и дойде към нас, малко лъснал от пот, да вземе твърдите ни сламени шапки.

— Госпожата ви очаква в салона! — извика, като без нужда показа посоката. В тази горещина всяко излишно движение представляваше опълчване срещу обичайния ход на живота.

Стаята, засенчена добре с транспаранти, беше тъмна и хладна. Дейзи и Джордън лежаха върху огромен даван, подобно на сребърни идоли, и придържаха белите си рокли, за да не се веят от пеещия полъх на вентилаторите.

— Не можем да помръднем — казаха едновременно те. Пръстите на Джордън, напудрени над загара им, оставаха за миг в моите.

— А мистър Томас Бюканан, атлетът? — запитах аз. В същото време чух гласа му, груб, заглушен, дрезгав, на телефона във вестибюла.

Гетсби стоеше по средата на аления килим и се озърташе наоколо със запленели очи. Дейзи го наблюдаваше и се смееше със своя сладък възбудителен смях; мъничко облаче пудра се надигна във въздуха от гърдите й.

— Носи се слух — прошепна Джордън, — че на телефона е приятелката на Том.

Ние мълчахме… Гласът във вестибюла се повиши раздразнено: „Добре, тогава изобщо няма да ти продам колата… Нямам никакво задължение към тебе… а колкото, пък за това, че ме безпокоиш за нея по обяд, няма ни най-малко да търпя такова нещо!“

— Вече е окачил слушалката — каза подигравателно Дейзи.

— Да, да — уверих и аз. — Става дума за истинска сделка. Случайно знам за нея.

Том разтвори широко вратата, препречи за миг пространството и с едрото си тяло и влезе бързо в стаята.

— Мистър Гетсби! — Той подаде широката си плоска ръка с добре прикрита неприязън. — Радвам се да ви видя, сър… Ник…

— Направи ни нещо студено за пиене — извика Дейзи. Когато той напусна отново стаята, Дейзи стана, отиде при Гетсби, дръпна надолу лицето му и го целуна по устата.

— Знаеш, че те обичам — промълви тя.

— Забравяш, че тук има дама — каза Джордън.

Дейзи се огледа със съмнение.

— И ти целуни Ник.

— Каква проста, вулгарна жена!

— Не ме е грижа! — извика Дейзи и започна да тропа с крак по тухлената камина. Сетне се сети за горещината и седна виновно на дивана точно когато една бавачка с облекло, което трептеше от чистота, влезе в стаята, водейки малко момиче.

— Миличка, безценна! — загука тя, като протегна ръце. — Ела при майчицата си, която те обича.

Детето, освободено от бавачката, се втурна през стаята и се загнезди свенливо в майчината си рокля.

— Милич-ка, без-ценна! Изцапа ли те мама с пудра по русата главица? Изправи се сега и кажи „добър ден“.

Гетсби и аз се наведохме един след друг и поехме малката колеблива ръка. След това той продължи да гледа с учудване детето. Не мисля, че преди това наистина бе вярвал в съществуването му.

— Облякоха ме преди обяд — каза детето, обръщайки се нетърпеливо към Дейзи.

— Това е, защото майка ти искаше да те покаже. — Лицето й се наведе към едничката бръчица на малката бяла шия. — Мечта моя. Прекрасна моя мечта.

— Да — призна детето спокойно. — Леля Джордън също има бяла рокля.

— Как ти харесват мамините приятели? — Дейзи се обърна така, че гледаше към Гетсби. — Намираш ли ги хубави?

— Къде е татко?

— Тя не прилича на баща си — обясни Дейзи. — Прилича на мене. Има моята коса и форма на лицето.

Дейзи се отпусна на дивана. Бавачката направи крачка напред и протегна ръка.

— Ела, Пами.

— Довиждане, миличко!

Дисциплинираното дете погледна с неохота назад, улови ръката на бавачката си и излезе точно когато Том се върна. След него носеха четири чаши джин, в които тракаха парченца лед.

Гетсби пое чашата си.

— Наистина изглеждат ледени — каза той с видима напрегнатост.

Пихме на дълги, жадни глътки.

— Четох някъде, че слънцето става все по-горещо всяка година — каза Том приветливо. — Изглежда, че твърде скоро земята ще падне върху слънцето… или чакайте — беше тъкмо обратното… слънцето става все по-студено всяка година.

— Елате навън — предложи той на Гетсби, — бях желал да хвърлите поглед на имението.

Отидох с тях на верандата. По зеления пролив, неподвижен в горещината, една малка платноходка пълзеше бавно към хладното море. Очите на Гетсби я проследиха за миг; той вдигна ръка и посочи към залива.

— Аз съм точно срещу вас.

— Наистина.

Очите ни се насочиха към розовите лехи и нажежената морава и водораслите, утаени през тези горещи дни по брега. Белите крила на лодката се движеха бавно на синия хладен фон на небето. По-нататък се простираше накъдреният от вълните океан и примамливо се очертаваха острови.

— Това се казва спорт — забеляза Том, кимайки. — Бих искал да съм там с него един час.

Обядвахме в столовата, също затъмнена поради горещината, и поливахме нервната си веселост със студената бира.

— Какво ще се прави следобед? — извика Дейзи. — И утре, и вдругиден, и следващите трийсет години?

— Не бъди мрачна — каза Джордън. — Когато се захлади през есента, животът почва наново…

— Толкова е горещо — настоя Дейзи, готова да заплаче, — всичко е така объркано. Нека всички отидем в града!

Гласът й си пробиваше път в горещината, пърхаше като с криле в нея, придаваше форми на безсмислеността си.

— Чувал съм да правят гараж от конюшня — казваше Том на Гетсби, — но аз съм първият човек, който е направил конюшня от гараж.

— Кой иска да отидем в града? — запита настоятелно Дейзи. Очите на Гетсби се обърнаха към нея. — Ах — възкликна тя, — вие изглеждате така спокоен!

Очите им се срещнаха и те се загледаха един в друг, сами в пространството. С усилие тя сведе поглед към масата.

— Винаги изглеждате така спокоен — повтори тя.

Беше му казала, че го обича, и Том Бюканан разбра. Беше смаян. Устата му се отвори малко и той погледна към Гетсби, а сетне отново към Дейзи, сякаш току-що беше разпознал в нейно лице някого, когото е знаел отдавна.

— Вие приличате на човека от рекламата — продължи тя невинно. — Нали знаете човека от рекламата, който…

— Добре — прекъсна я Том бързо, — съгласен съм да отидем в града. Хайде — всички отиваме в града.

Той стана, а очите му все още святкаха към жена му и Гетсби. Никой не се помръдна.

— Хайде! — Самообладанието му се пропука малко. — Какво става изобщо? Ако ще отиваме в града, да тръгваме.

Ръката му, трепереща от усилието да се сдържи, вдигна до устните му последната чаша бира. Гласът на Дейзи ни накара да станем и да отидем на пламтящата от горещина, застлана с чакъл алея.

— Веднага ли тръгваме? — възрази тя. — Току-така? Няма ли първо да изпушим по една цигара?

— Всички пушиха по време на обяда.

— О, нека се забавляваме — замоли го тя. — Твърде горещо е да се ядосваме.

Той не отговори.

— Да бъде както ти искаш — каза тя. — Хайде, Джордън.

Те се качиха горе да се приготвят, докато ние, тримата мъже, стояхме там, риейки с крак горещите камъчета. Сребърният сърп на луната вече беше надвиснал на западния небосвод. Гетсби понечи да заговори, после промени намерението си, но Том вече се беше обърнал, гледайки го в очакване.

— Тук ли са ви конюшните? — запита с усилие Гетсби.

— На около четвърт миля надолу по пътя.

— Аха.

Мълчание.

— Не виждам защо трябва да ходим в града — избухна остро Том. — Жените ги измислят едни такива.

— Ще вземем ли нещо за пиене? — извика Дейзи от един горен прозорец.

— Ще донеса малко уиски — отвърна Том. Той влезе вътре.

Гетсби се обърна сковано към мене:

— Аз не мога да кажа нищо в къщата му, приятелю.

— Гласът й е издайнически — забелязах аз. — Сякаш е пълен с… — Аз се поколебах.

— Гласът й е пълен с пари — рече внезапно той. Точно така беше. Не бях го разбрал досега. Той беше пълен с пари — това беше неизчерпаемото очарование, което се надигаше и спадаше в него, звънът на монетите, тяхната музика… Царската дъщеря във висок бял дворец, златното момиче…

Том излезе от къщата, увивайки в кърпа една бутилка, последван от Дейзи и Джордън с малки, стегнати шапчици с втъкани метални нишки, носейки на ръка леки пелерини.

— Да отидем всички с моята кола — предложи Гетсби. Той опипа горещата зелена кожа на седалището. — Трябваше да я оставя на сянка.

— Със стандартни скорости ли е? — запита Том.

— Да.

— Е добре, вие вземете моето купе, а аз ще карам вашата кола.

Предложението не се понрави на Гетсби.

— Мисля, че бензинът не е много — възрази той.

— Има достатъчно бензин — каза рязко Том. Той погледна бензиномера. — А ако се свърши, мога да спра до някоя дрогерия. Сега всичко може да се купи в дрогерия.

Тази явно безсмислена забележка бе последвана от мълчание. Дейзи погледна смръщено Том и на лицето на Гетсби се появи неопределен израз, едновременно напълно непознат и смътно доловим, сякаш само бях чувал да го описват с думи.

— Хайде, Дейзи — каза Том, като я побутна с ръка към колата на Гетсби. — Ще те закарам с този циркаджийски фургон.

Той отвори вратата, но тя се изскубна от обгърналата я ръка.

— Ти вземи Ник и Джордън. Ние ще ви последваме с купето.

Тя вървеше близо де Гетсби, докосвайки сакото му с ръка. Джордън, Том и аз заехме предната седалка на колата на Гетсби. Том превключи предпазливо непознатия за него скоростен лост и ние се стрелнахме в потискащата горещина, като ги оставихме далеч назад.

— Видяхте ли? — запита Том.

— Какво да видим?

Той ме погледна проницателно, схващайки, че Джордън и аз сигурно сме знаели през всичкото време.

— Мислите, че съм доста глупав, нали? — подхвърли той. — Може и да съм, но понякога аз имам… почти шесто чувство, което ми казва какво трябва да правя. Може би не вярвате в това, но науката…

Той млъкна. Непосредствената случка го завладя, издърпа го от ръба на теоретическата пропаст.

— Направих малко проучване относно този човек — продължи той. — Можех да отида и по-надълбоко, ако знаех.

— Да не искаш да кажеш, че си ходил при медиум? — запита шеговито Джордън.

— Какво? — Объркан, той ни гледаше втренчено, докато се смеехме. — Медиум?

— За Гетсби.

— За Гетсби? Не, не съм. Казах, че съм направил малко проучване на миналото му.

— И откри, че е възпитаник на Оксфордския университет — помогна му Джордън.

— Възпитаник на Оксфордския университет! — Той не можеше да повярва. — Как не! С този розов костюм!

— И въпреки това е оксфордски възпитаник.

— Оксфорд в Ню Мексико — изсумтя презрително Том — или нещо подобно.

— Слушай, Том. Ако си такъв сноб, защо го поканя на обяд? — запита Джордън сърдито.

— Дейзи го покани; тя го е познавала, преди да се оженим — бог знае откъде!

Сега, когато въздействието на бирата бе преминало, всички бяхме раздразнителни и като го съзнавахме, известно време мълчахме. Сетне, когато избелелите очи на доктор Т. Дж. Екълбърг се показаха по-нататък по пътя, аз си спомних предупреждението на Гетсби относно бензина.

— Имаме достатъчно, за да стигнем до града — каза Том.

— Но точно тук има гараж — възрази Джордън. — Не искам да закъсаме на пътя в тази ужасна жега.

Том натисна нетърпеливо и двете спирачки, колата занесе и спря в праха под фирмата на Уилсън. След малко собственикът излезе от вътрешността на заведението си и впери пуст поглед в колата.

— Налей ни бензин! — извика грубо Том. — Защо мислиш, че спряхме — да се любуваме на гледката ли?

— Болен съм — каза Уилсън, без да се помръдне. — Цял ден съм болен.

— Какво ти е?

— Съвсем съм изтощен.

— Е, сам ли да си налея? — запита Том. — По телефона гласът ти звучеше съвсем добре.

С усилие Уилсън се отдели от сянката и от вратата, на която се беше подпрял, и като дишаше тежко, отвинти капачето на резервоара. На слънчевата светлина лицето му беше зеленикаво.

— Не исках да прекъсвам обяда ви — каза той. — Но страшно имам нужда от пари и се чудех какво ще направите със старата си кола.

— Как ти харесва тази? — запита Том. — Купих я миналата седмица.

— Хубава жълта кола — каза Уилсън, като се напъваше да движи дръжката.

— Искаш ли да я купиш?

— Да, има голям шанс — усмихна се леко Уилсън. — Не, но от другата бих могъл да изкарам малко пари.

— За какво ти трябват пари, така изведнъж?

— Прекалено дълго се застоях тук. Искам да се махна. Жена ми и аз искаме да отидем на Запад.

— Жена ти иска! — възкликна Том сепнат.

— От десет години говори за това. — Той постоя за момент, облегнат на помпата, засенчвайки очи. — Но сега, ще не ще, отиваме. Ще я отведа.

Купето се стрелна край нас, вдигайки облак прах, и една ръка ни махна за поздрав.

— Какво ти дължа? — запита Том грубо.

— Разбрах нещичко през последните два дни — продължи Уилсън. — Затова искам да се махна. Затова ви безпокоя за колата.

— Какво ти дължа?

— Долар и двайсет.

Безмилостната пулсираща горещина беше започнала да ме обърква и аз преживях един неприятен момент, преди да осъзная, че досега подозренията му не бяха паднали върху Том. Той беше открил, че Мъртъл има някакъв живот в друг, чужд нему свят, и ударът му беше причинил физическа болест. Погледнах го вперено, а сетне и Том, който беше направил подобно откритие преди по-малко от един час, и ми мина през ума, че нито расовите, нито духовните различия, са толкова големи, колкото разликата между болния и здравия. Уилсън беше толкова болен, че изглеждаше виновен, непростимо виновен, сякаш беше отговорен за забременяването на някоя нещастна девойка.

— Ще ти дам колата — рече Том. — Ще ти я изпратя утре следобед.

Тази местност винаги събуждаше някакво смътно безпокойство дори на ярката следобедна светлина и аз обърнах глава, сякаш чувствах нещо зад гърба си. Над купищата пепел гигантските очи на доктор Т. Дж. Екълбърг продължаваха да бдят, но след малко долових, че други очи ни гледаха с особена настойчивост от по-малко от двайсет крачки.

Завесите на един от прозорците над гаража бяха малко отдръпнати и Мъртъл Уилсън надничаше към колата. Тя беше толкова погълната от това, че не съзнаваше, че я наблюдават, и едно чувство след друго се появяваха на лицето и като предмети в бавно движещ се филм. Изразът й беше странно познат — това беше израз, който бях виждал често на женски лица, но на лицето на Мъртъл Уилсън той изглеждаше безсмислен и необясним докато схванах, че очите й, разширени от ужасна ревност, са заковани не в Том, а в Джордън Бейкър, която тя бе взела за негова съпруга.

 

Няма по-голям смут от смута на един прост ум и докато се отдалечавахме, Том се обливаше в горещите вълни на тревогата, жена му и любовницата му, допреди един час непокътнати и сигурни, бързо се изплъзваха от ръцете му. Инстинктът го накара да увеличи скоростта с двойна цел — да настигне Дейзи и да се отдалечи от Уилсън, и ние се носехме към Астория с петдесет мили в час, докато накрая сред паяжината от стоманени подпори на железопътния надлез зърнахме спокойно движещото се синьо купе.

— Големите кина откъм Петдесета улица са хладни — забеляза Джордън. — Много обирам Ню Йорк през летните следобеди, когато всички са се разпръснали. В него има нещо много чувствено, презряло — като че ли някакви особени плодове ще започнат да падат в ръцете ти.

Думата „чувствено“ обезпокои още повече Том, но преди да измисли някакво възражение, купето спря и Дейзи ни направи знак да спрем до тях.

— Къде отиваме? — извика та.

— Какво ще кажеш за кино?

— Горещо е — оплака се тя. — Вие вървете! Ние ще се поразходим и после ще се срещнем. — С усилие тя направи опит да бъде духовита: — Ще се срещнем на някой ъгъл. Аз ще бъда човекът, който пуши две цигари.

— Не можем да спорим тук — каза нетърпеливо Том, когато един камион засвири гневно зад нас. — Следвайте ме до южната страна на Сентръл Парк, пред хотел „Плаза“.

На няколко пъти той обръщаше глава, оглеждаше се назад за колата им и ако движението ги забавяше, намаляваше скоростта, докато отново ги зърнеше. Сякаш се боеше, че ще се стрелнат по някоя странична улица, и ще изчезват завинаги от живота му.

Но те не направиха това. И ние всички предприехме по-малко обяснимото действие да ангажираме един луксозен апартамент в хотел „Плаза“.

Продължителният и шумен спор, който приключи с това, че се набутахме в тая стая, ми убягна, обаче ми остана живият спомен, че докато той траеше, долните ми дрехи се увиваха като влажна змия около краката ми и от време на време капки хладна пот се стичаха по гърба ми. Идеята възникна от предложението на Дейзи да наемем пет бани и да се окъпем със студена вода и сетне взе по-осезаемата форма на „място, където да пийнем уиски със захар, джоджен и лед“. Всеки от нас неколкократно забеляза, че това е „безумна идея“ — всички говорехме едновременно на някакъв объркан чиновник и се мислехме или си давахме вид, че се мислим за много забавни…

Стаята беше голяма и задушна и макар да беше вече четири часът, когато отворихме прозореца, вътре влезе само горещ полъх от напечените храсти в парка. Дейзи отиде до огледалото и застана с гръб към нас, като си оправяше косата.

— Бива си го апартамента — прошепна с благоговение Джордън и всички се засмяхме.

— Отворете и друг прозорец — заповяда Дейзи, без да се обръща.

— Няма повече прозорци за отваряне.

— Е добре, тогава да телефонираме за брадва.

— Необходимото в случая е да забравим за горещината — каза нетърпеливо Том. — Правиш я десет пъти по-ужасна, като недоволстващ от нея.

Той отви бутилката уиски от кърпата и я сложи на масата.

— Защо не оставите Дейзи на мира, приятелю? — забеляза Гетсби. — Вие бяхте този, който поиска да дойдем в града.

Настъпи една минута мълчание. Телефонният указател се изплъзна от гвоздея и цапна на пода, при което Джордън прошепна: „Извинявайте“, но този път никой не се засмя.

— Ще го вдигна — предложих аз.

— Аз го взех. — Гетсби разгледа скъсания канап, възкликна с интерес и подхвърля указателя на един стол.

— Знаменит е това ваш израз, нали? — рече Том остро.

— Кой?

— Това ваше непрестанно „приятелю“. Откъде сте го научили?

— Виж какво, Том — каза Дейзи, като се извърна от огледалото, — ако ще се заяждаш, няма да стоя тук нито минута. Позвъни и поръчай лед за коктейла.

Докато Том взимаше слушалката, тежкият горещ въздух се изпълни със звуци и ние чухме съдбовните акорда на Менделсоновия „Сватбен марш“ от балната зала долу.

— Представяте ли си да се жениш за когото и да било в тази горещина! — извика мрачно Джордън.

— И все пак аз се ожених по средата на юни — спомни си Дейзи. — Луивил през юни! Някой припадна. Кой беше, дето припадна, Том?

— Билокси — отвърна той лаконично.

— Един човек, на име Билокси. „Блокс“ Билокси, който правеше кутии — точно така — и беше от Билокси, щата Тенеси.

— Отнесоха го у дома — обади се Джордън, — тъй като ние живеехме сама на две къщи от черквата. И той остана три седмици, докато татко му каза, че трябва да се маха. В деня, в който той си отиде, татко умря. — Подир минута тя прибави да не би забележката й да е прозвучала непочтително: — Нямаше никаква връзка.

— По-рано познавах един Бил Билокси от Мемфис — забелязах аз.

— Той е негов братовчед. Преди да си отиде, научих цялата му семейна история. Той ми даде един алуминиев стик за голф, който още употребявам.

Със започване на церемонията музиката долу стихва и към прозореца се понесоха дълги поздравителни викове, последвани от бликналите звуци на джаза и танците.

— Остаряваме — забеляза Дейзи. — Ако бяхме млади, щяхме да станем и да танцуваме.

— Спомни си за Билокси — предупреди я Джордън. — Откъде го познаваше, Том?

— Билокси? — Той направи усилие да се съсредоточи. — Не съм го познавал. Той беше приятел на Дейзи.

— Не беше — отрече тя. — Не го бях виждала никога по-рано. Той дойде със специално запазения вагон.

— Както и да е, той спомена, че те познава. Каза, че бил израснал в Луивил. Ейза Бърд го доведе в последната минута и попита дали имаме място за него.

Джордън се усмихна.

— Навярно се е скитал на път за дома си. Каза ми, че бил председател на вашия курс в Йейл.

Том и аз се изгледахме с недоумение.

— Билокси?

— Преди всичко нямахме никакъв председател…

Гетсби потрепваше неспокойно с крак и Том изведнъж го погледна.

— Между другото, мистър Гетсби, разбирам, че сте оксфордски възпитаник.

— Не точно.

— О, да, разбирам, че сте били в Оксфорд.

— Да, учил съм там.

Мълчание. После гласът на Том, невярващ и оскърбителен:

— Трябва да сте били там горе-долу когато Билокси е бил в Йейл.

Отново мълчание. Един келнер почука и влезе със стрит джоджен и лед, но тишината не бе нарушена от неговото „благодаря“ и от лекото затваряне на вратата. Тази толкова важна подробност трябваше най-после да бъде разяснена.

— Казах ви, че съм учил там — рече Гетсби.

— Чух, но искам да знам кога.

— В деветстотин и деветнайсета. Стоях там само пет месеца. Затова не мога всъщност да се нарека оксфордски възпитаник.

Том се огледа наоколо да види дали и ние споделяме недоверието му. Но всички гледахме Гетсби.

— Това беше възможност, която дадоха на някои офицери след примирието — продължи той. — Можехме да отидем в който и да е университет в Англия или Франция.

Исках да стана и да го потупам по гърба. Отново почувствах онзи изблик на пълна вяра в него, който бях изпитвал и по-рано.

Дейзи стана, леко усмихната, и отиде до масата.

— Отвори уискито, Том — заповяда тя, — и аз ще ти направя коктейл. Тогава ти няма да изглеждаш толкова глупав пред самия себе си… Ето джоджена.

— Почакай малко — сопна се Том. — Искам да задам на мистър Гетсби още един въпрос.

— Продължавайте — каза учтиво Гетсби.

— Изобщо какъв скандал се опитвате да направите в къщата ми?

Най-после бяха излезли на открито и Гетсби беше доволен.

— Той не прави скандал. — Дейзи поглеждаше отчаяно ту единия, ту другия. — Ти правиш скандал, Моля те, сдържай се малко.

— Да се сдържам! — възкликна Том. — Изглежда, че последната мода е да си стоиш настрани и да оставят господин Никой от Никъде да ухажва жена ти. Е, добре, ако искаш такова нещо, мен не ме включвай в играта… Днес хората започват с осмиване на семейния живот и семейните институции, а после ще пратят всичко по дяволите и ще започнат да допускат бракове между черни и бели.

Възбуден от разпаления си брътвеж, той се виждаше застанал самичък на последната барикада на цивилизацията.

— Ние тук всички сме бели — промълви Джордън.

— Знам, че не съм много популярен. Не устройвам големи празненства, Изглежда, че трябва да превърнеш къщата си в свинарник, за да имаш приятели в днешния свят.

Колкото и да бях ядосан, колкото и всички да бяхме ядосани, аз се изкушавах да се изсмея, когато той отваряше уста. Толкова пълен беше преходът от разпусналия човек към самодоволния моралист.

— Имам да ви кажа нещо, приятелю — започна Гетсби. Но Дейзи отгатна намерението му.

— Моля ти се, недей! — прекъсна го безпомощно тя. — Нека всички да вървим вкъщи. Защо не си вървим вкъщи?

— Това е добра идея — казах аз и станах. — Хайде, Том. Никой не иска да пие.

— Искам да знам какво има да ми казва мистър Гетсби.

— Жена ви не ви обича — каза Гетсби. — Никога не ви е обичала. Тя обича мен.

— Трябва да сте луд! — възкликна машинално Том.

Гетсби скочи страшно възбуден.

— Никога не ви е обичала, чувате ли? — извика той. — Омъжила се е за вас, защото бях беден и се беше изморила да ме чака. Това бе ужасна грешка, но в дъното на сърцето си не е обичала никого освен мен!

Тук Джордън и аз поискахме да си вървим, но Том и Гетсби се надпреварваха кой по-упорито да настоява да останем — като че ли никой от тях нямаше какво да крие и сякаш за нас беше привилегия да споделяме техните чувства.

— Седни, Дейзи! — Том се опита безуспешно да придаде на гласа си покровителствена нотка. — Какво е ставало? Искам да чуя всичко.

— Казах ви какво е ставало — заяви Гетсби. — Ставало е в продължение на пет години и вие не сте знаели.

Том се обърна рязко към Дейзи:

— Ти си се виждала с този човек в продължение на пет години?

— Не се е виждала — каза Гетсби. — Ние не можехме да се срещаме, но се обичахме през цялото това време, приятелю, и вие не знаехте. Понякога се смеех — но сега в очите му нямаше смях, — като си представях, че не знаете.

— О, това било всичко… — Том се облегна назад, почуквайки дебелите си пръсти един в друг като пастор. — Вие сте луд! — избухна той. — Не мога да говоря за онова, което е станало преди пет години, защото тогава не съм познавал Дейзи — и да пукна, ако виждам как сте могли да се доближите и на една миля до нея, освен ако сте донасяли бакалските продукти до задната врата. Но всичко останало е чиста лъжа. Дейзи ме обичаше, когато се омъжи за мен, обича ме и сега.

— Не — каза Гетсби, като поклати глава.

— И все пак ме обича. Бедата е, че понякога й хрумват глупави мисли и тя не знае какво прави. — Той кимна мъдро. — А още повече и аз обичам Дейзи. От време на време се спускам в някоя авантюрка и ставам глупак, но винаги се връщам и в дъното на сърцето си винаги я обичам.

— Ти си отвратителен — каза Дейзи. Тя се обърна към мен и гласът й, спаднал с една октава, изпълни стаята с пронизващо презрение: — Знаеш ли защо напуснахме Чикаго? Изненадана съм, че не са ти разказали за онази авантюрка.

Гетсби направи няколко крачки и застана до нея.

— Дейзи, всичко това е вече свършено — каза с жар той. — Сега то няма никакво значение. Просто му кажи истината — че никога не си го обичала — и всичко ще се заличи завинаги.

Тя го погледна с празен поглед.

— Та как бих могла да го обичам?

— Никога не си го обичала.

Тя се поколеба. Погледът й се спря на Джордън и на мен някак умолително, сякаш най-после разбра какво прави, и като че ли през всичкото време изобщо не беше възнамерявала да направи каквото и да било. Но сега то беше сторено. Вече беше твърде късно.

— Никога не съм го обичала — каза тя с доловима неохота.

— Нито в Капиолани? — запита изведнъж Том.

— Нито там.

От балната зала долу на горещи въздушни вълна се носеха заглушителнн и притъпени акорди.

— Нито в деня, когато те отнесох долу на ръце от „Пънч Бауъл“, за да не се измокрят обувките ти? — В тона му имаше дрезгава нежност. — Дейзи?

— Моля ти се, недей. — Гласът й беше студен, но ненавистта беше изчезнала от него. Тя погледна Гетсби. — Ти виждаш, Джей — каза тя, но когато се опита да запали цигара, ръката й трепереше. Внезапно хвърли цигарата и горящата клечка на килима.

— О, ти искаш твърде много! — извика тя на Гетсби. — Сега те обичам — не е ли достатъчно? Не мога да изменя миналото. — Дейзи се разплака безпомощно. — По-рано наистина съм го обичала, но съм обичала също и теб.

Очите на Гетсби се отвориха и затвориха.

— Обичала си също и мен? — повтори той.

— Дори и това е лъжа — каза разярено Том. — Не е и помисляла за вас. Та между Дейзи и мен има неща, които вие никога не ще узнаете, които и двамата не ще забравим никога.

Думите като че ли се врязваха физически в Гетсби.

— Искам да поговоря с Дейзи насаме — настоя той. — Сега тя е развълнувана и…

— Дори и насаме не ще мога да кажа, че никога не съм обичала Том — призна тя с жален глас. — Няма да е вярно.

— Разбира се, че няма — съгласи се Том. Тя се обърна към съпруга си:

— Като че ли това има значение за теб.

— Разбира се, че има. Ще се грижа по-добре за теб отсега нататък.

— Не разбирате — каза Гетсби с тревожна нотка в гласа си. — Вие вече няма да се грижите за нея.

— Няма ли? — Том отвори широко очи и се засмя. Сега вече можеше да си позволи да проявява хладнокръвие. — И защо?

— Дейзи ще ви напусне.

— Глупости.

— Все пак ще го направя — каза тя с видимо усилие.

— Тя няма да ме напусне! — Изведнъж думите на Том сякаш надвиснаха над Гетсби. — Положително не заради един обикновен мошеник, дето ще трябва да открадне пръстена, който ще сложи на ръката й.

— Няма да търпя това! — извика Дейзи. — О, моля ви се, нека да излезем.

— Кой сте вие изобщо? — избухна Том. — Вие сте един от онази банда, която се навърта около Майер Улфсхайм — това поне зная. Аз направих известно малко проучване на работите ви и утре ще го продължа.

— Можете да направите каквото ви е угодно, приятелю — каза спокойно Гетсби.

— Открих какви са били вашите „дрогерии“. — Той се обърна към нас и заговори бързо: — Той и този Улфсхайм купили един куп дрогерии на забутани улици тук и в Чикаго и тайно продавали уиски. Това е една от аферите му. Познах го, че е контрабандист на спиртни напитки, още щом го видях, и не съм се излъгал.

— Е, та какво? — каза учтиво Гетсби. — За вашия приятел Уолтър Чейс съвсем не беше унизително да ни стане съдружник.

— И вие го оставихте сам да се пече на огъня, нали? Оставихте го да лежи един месец в затвора в Ню Джързи. Трябва да чуете какво говори Уолтър за вас.

— Той дойде при нас напълно фалирал. Беше много доволен да пипне малко пари, приятелю.

— Стига сте ме наричали „приятелю“! — извика Том. Гетсби не каза нищо. — Уолтър е могъл да ви уличи в неспазване на закона за спортните залагания, но Улфсхайм го сплашил и той си затворил устата.

Онзи непознат и все пак разпознаваем израз се появи отново по лицето на Гетсби.

— Историята с дрогериите е била дребна работа — продължи Том бавно, — но сега във връзка с вас има нещо, което Уолтър се бои да ми каже.

Погледнах Дейзи, която се взираше изплашено ту в съпруга си, ту в Гетсби, и Джордън, която беше започнала да балансира някакъв невидим, но много интересен предмет на върха на брадичката си. После се обърнах отново към Гетсби и останах поразен от израза му. Той изглеждаше така — и аз казвам това съвсем независимо от клеветническите брътвежи в градината му, — като че ли беше „убил човек“. За един миг изразът на лицето му можеше да бъде обрисуван точно по този фантастичен начин.

Този израз изчезна и той започна да говори възбудено на Дейзи, като отричаше всичко и бранеше името си от обвинения, които не бяха му отправени. Но с всяка дума тя се отдръпваше все повече в себе си, така че той се отказа от това, и само рухналата му мечта продължаваше да се бори в изплъзващия се следобед, мъчейки се да докосне онова, което вече не беше осезаемо, напрягайки се в изнемога, без да се отчайва, да се доближи до замрелия глас отсреща.

Гласът отново помоли да си отиваме.

— Моля ти се, Том! Не мога повече да понасям това!

Изплашените и очи казваха, че каквито и намерения каквато и смелост да е имала, те вече са изчезнали.

— Вие двамата тръгнете за вкъщи, Дейзи — каза Том. — С колата на мистър Гетсби.

Тя погледна Том, обзета от тревога, но той настоя с великодушно презрение.

— Върви. Няма да те безпокои. Мисля, той съзнава, че с дръзкия му малък флирт е свършено.

Те си отидоха без ни една дума, откъснати от нас, като случайни хора, изолирани — подобно на призраци — дори от съчувствието ни.

След малко Том стана и започна да завива неотворената бутилка уиски в кърпата.

— Искате ли от това? Джордън?… Ник?…

Не отговорих.

— Ник? — попита отново той.

— Какво?

— Не искаш ли?

— Не… Току-що се сетих, днес е рожденият ми ден.

Бях станал трийсетгодишен. Пред мен се простираше зловещият, застрашителен път на едно ново десетилетие. Беше седем часът, когато влязохме с него в купето и потеглихме за Лонг Айланд. Том говореше неспирно, тържествуваше, смееше се, обаче гласът му беше така далеч от Джордън и мен, както неразбираемата глъчка по тротоара или тътенът от железопътния надлез над главите ни. Човешкото съчувствие си има граници и ние се задоволихме да оставим всичките им трагични разпри да изчезнат заедно с градските светлини отзад. Трийсет — обещание за десетилетие на самота, на оредяващ брой неженени познати, на оредяващи възторзи, на оредяваща коса. Но до мен беше Джордън, която за разлика от Дейзи беше твърде мъдра, за да пренася забравените мечта от една възраст в друга. Когато минавахме по тъмния мост, бледото й лице се наклони лениво на рамото ми и тревожният звън на трийсетте замря под успокояващото докосване на ръката й.

Така се движехме към смъртта през захладяващия здрач.

 

Младият грък, Михаелис, който държеше малкото заведение край купищата пепел, беше главният свидетел на следствието. Той спал през горещината до пет часа и когато отишъл към гаража, заварил Уилсън болен в канцеларията си — действително болен, бледен като безцветната си коса и цял в тръпки. Михаелис го посъветвал да си легне, но Уилсън отказал, като заявил, че ще пропусне много клиенти, ако направи това. Докато съседът му се мъчел да го убеди, горе се чуло силно тропане.

— Заключил съм горе жена си — обяснил спокойно Уилсън. — Ще остане там до вдругиден и тогава ще се махнем оттук.

Михаелис бил стъписан; те били съседи от четири години и Уилсън ни най-малко не изглеждал способен да каже такова нещо. Обикновено се държал като всички изтощени от труд хора: когато не работел, седял на стол на входа и зяпал пешеходците и колите, които минавали по пътя. Когато някой го заговарял, той неизменно се засмивал приветливо и безцветно. Принадлежал на жена си, не на себе си.

Така че, естествено, Михаелис се опитал да разбере какво е станало, но Уилсън не казвал ни думица — вместо това започнал да хвърля странни, подозрителни погледи на посетителя си и да го разпитва какво бил правил по еди-кое си време в еди-кои си дни. Точно когато взел да се чувства неловко, няколко работници минали покрай вратата на път за ресторантчето му и Михаелис се възползувал от случая да се махне, възнамерявайки да се върне по-късно. Но не направил това. Изглежда, просто забравил. Когато излязъл отново, малко след седем, сетил се за разговора, защото чул гласа на мисис Уилсън, висок и сърдит, долу в гаража.

— Бий ме! — чул я той да вика. — Повали ме и ме набий, мръсен страхливко!

Миг по-късно тя се втурнала в полумрака, като махала с ръце и крещяла — и преди той да успее да се помръдне от вратата, нещастието станало.

„Колата на смъртта“, както я нарекоха вестниците, не спряла; показала се от падащия мрак, изкриволичила за миг в трагична нерешителност и изчезнала зад следващия завой. Михаелис не бил сигурен дори за цвета й — казал на първия полицай, че била светлозелена. Другата кола, онази, която отивала към Ню Йорк, спряла сто ярда по-нататък и шофьорът й се върнал бързо на мястото, където Мъртъл Уилсън, чийто живот бил жестоко покосен, стояла свита на пътя и гъстата й тъмна кръв се смесвала с прахта.

Михаелис и онзи човек стигнали първи до нея, но когато разкъсали блузата й, все още влажна от пот, видели лявата й гърда да виси като отпрано парче плат и нямало нужда да се опитват да разберат дали сърцето отдолу бие. Устата й била широко разтворена, цепната в ъглите, сякаш тя малко се е задушила, когато е изпускала последния дъх на страхотната си жизненост, събирана така дълго.

 

Видяхме трите или четири автомобила и тълпата още когато бяхме на известно разстояние от тях.

— Катастрофа! — каза Том. — Това е добре. Уилсън ще има най-сетне малко работа.

Той намали скоростта, все още без никакво намерение да спира, обаче когато отидохме по-близо, смълчаните, напрегнати лица на хората до вратата на гаража го накараха да натисне автоматично спирачките.

— Ще хвърлим един поглед — каза колебливо той, — само един поглед.

Сега аз долових някакъв глух, плачевен звук, който излизаше непрекъснато от гаража, и когато слязохме от спортната кола и се запътихме към вратата, той се разчлени в думите: „Ох, боже мой!“, промълвени отново и отново в задъхано стенание.

— Нещо лошо се е случило тук — каза възбудено Том.

Той се изправи на пръсти и надникна над кръга от глави в гаража, осветен само от една жълта светлина, люлееща се в метална мрежа. Сетне издаде дрезгав гърлен звук и с буйно движение на силните си ръце си проби път напред.

Кръгът се затвори наново и отвред се чуха възклицания на възмущение. Тогава няколко новодошли разбутаха кръга и двамата с Джордън бяхме изведнъж тласнати вътре.

Тялото на Мъртъл Уилсън, завито в одеяло и после в още едно, сякаш тя страдаше от настинка в горещата нощ, лежеше на една работна маса край стената и Том, с гръб към нас, се беше навел над него неподвижен. Зад гърба му стоеше моторизиран полицай, записвайки с много пот и старание имена в малък бележник. Отначало не можех да разбера откъде идваха изричаните с висок стенещ глас думи, които кънтяха и отекваха в празния гараж — после видях Уилсън, застанал на високия праг на канцеларията си, да се люлее назад-напред, хванал се с две ръце за рамката на вратата. Някакъв човек му говореше с нисък глас и от време на време се опитваше да сложи ръка на рамото му, но Уилсън нито виждаше, нито чуваше. Очите му току се свеждаха бавно от люлеещата се лампа към масата край стената с нейния товар, а после се стрелваха пак към лампата и той непрекъснато надаваше високия си страшен вик: „О, боже! О, бооже! О, бооже!“

Сега Том вдигна рязко глава и след като огледа гаража с изцъклени очи, измърмори някаква несвързана забележка на полицая.

— М-а-в-о — казваше полицаят.

— Не, сър — поправи го човекът. — Мавро.

— Слушай! — измърмори свирепо Том.

— Е — каза полицаят, — о. — Той вдигна глава, когато широката ръка на Том се стовари тежко върху рамото му. — Какво искаш, човече?

— Какво е станало? Това искам да знам.

— Кола я ударила. Убита на място.

— Убита на място — повтори Том, гледайки вторачено.

— Изтичала на пътя… Кучият му син дори не спрял колата си.

— Бяха две коли — каза Михаелис, — едната идваше, другата отиваше, разбираш?

— Отиваше къде? — запита остро полицаят.

— Всяка в различна посока. Тогава тя — ръката му, се вдигна към одеялата, но спря на половин път и се отпусна надолу, — тя изтича и колата, която идваше от Ню Йорк, се блъсна право в нея. Караше с трийсет-четирийсет мили в час.

— Как се казва това заведение? — попита полицаят.

— Няма име.

Един добре облечен негър пристъпи напред.

— Колата беше жълта — каза той, — голяма, жълта кола. Нова.

— Видя ли катастрофата? — запита полицаят.

— Не, но колата мина покрай мен с повече от четирийсет мили в час. С петдесет-шейсет.

— Ела тук да ти чуем името. Пуснете го да се приближи. Трябва да запиша името му.

Някои думи от този разговор трябва да бяха стигнали до Уилсън, който се клатушкаше на вратата на канцеларията, защото изведнъж започна да нарежда друго с променен глас.

— Няма защо да ми казвате каква е била колата! Аз знам каква е била!

Като наблюдавах Том, видях как мускулите отзад на рамото му се изопват под сакото. Той отиде бързо до Уилсън и като застана пред него, сграбчи го здраво за ръцете.

— Трябва да дойдеш на себе си — каза той с успокояваща рязкост.

Очите на Уилсън се спряха на Том; той се изправи на пръсти и щеше да се строполи на колене, ако Том не го държеше.

— Слушай — каза Том, като го поразтърси. — Аз дойдох тук едва преди минута, от Ню Йорк. Карах ти онази спортна кола, за която бяхме приказвали. Онази жълта кола, която карах днес подир обяд, не беше моя — чуваш ли? Не съм я виждал цял следобед.

Само негърът и аз бяхме достатъчно близо да го чуем какво казва, но полицаят долови нещо в това и хвърля свиреп поглед.

— Какво означава всичко това? — запита той.

— Аз съм негов приятел. — Том извърна глава, но продължаваше да държи здраво Уилсън. — Той казва, че знае колата, която е направила това… Била някаква жълта кола.

Някакъв неясен подтик накара полицая да изгледа подозрително Том.

— А какъв цвят е вашата кола?

— Синя, купе.

— Идваме направо от Ню Йорк — казах аз. Един човек, който карал малко зад нас, потвърди и полицаят се обърна настрани.

— А сега да ми кажете пак онова име, но правилно.

Взимайки Уилсън като кукла, Том го занесе в канцеларията, постави го на един стол и се върна.

— Ако може някой да дойде да седи при него — отсече властно Том. Той наблюдаваше, докато двамата мъже, които стояха най-близо, се спогледаха и влязоха неохотно в стаята. Тогава Том затвори вратата зад тях и слезе по единственото стъпало, като очите му отбягваха масата. Минавайки близо до мен, той прошепна: „Да се махаме.“

Властните ръце на Том проправяха път всред все още увеличаващата се тълпа и ние се промъкнахме през нея, обзети от стеснение, като се разминахме с един забързан лекар, с чанта в ръка, когото бяха повикали преди половин час с напразна надежда.

Том караше бавно, докато отминахме завоя, и тогава кракът му натисна силно педала за газта и купето се стрелна в нощта. След малко чух сподавено дрезгаво ридание и видях, че по лицето му се стичаха сълзи.

— Проклетият му страхливец! — изхлипа той. — Дори не спрял.

 

Къщата на семейство Бюканан изплува внезапно пред нас през тъмните шушнещи дървета. Том спря край верандата и погледна нагоре към втория етаж, където два прозореца светеха между виещите се растения.

— Дейзи си е дошла — забеляза той. Когато излязохме от колата, той ме погледна и леко се намръщи.

— Трябваше да те оставя в Уест Ег, Ник. Нищо не можем да направим тази вечер.

У него беше настъпила промяна и той говореше тежко и решително. Докато вървяхме по осветената от луната алея към верандата, той уреди положението с няколко енергични израза.

— Ще телефонирам за такси да те заведе вкъщи и докато чакаш, по-добре идете двамата с Джордън в кухнята и поръчайте да ви приготвят нещо за вечеря — ако изобщо сте гладни. — Той отвори вратата. — Влезте.

— Не, благодаря. Но ще бъда доволен, ако ми повикаш такси. Ще чакам вън.

Джордън сложи ръка върху моята.

— Няма ли да влезеш вътре, Ник?

— Не, благодаря.

Чувствах се малко недобре и исках да бъда сам. Но Джордън се помая още една минутка.

— Часът е само девет и половина — рече тя.

За нищо на света не можех да вляза; всички ми бяха омръзнали, даже и Джордън. Тя трябва да бе видяла нещо от това в израза ми, защото рязко се обърна и изтича в къщата по стъпалата на верандата. Поседях няколко минути с глава в ръцете си, докато чух вътре да се вдига телефонът и гласът на иконома да поръчва такси. Тогава тръгнах бавно по алеята, като се отдалечих от къщата с намерение да чакам до портата.

Не бях изминал и двайсет ярда, когато чух името си, и Гетсби излезе измежду два храста и пристъпи по алеята. По това време вече трябва да съм се чувствал доста странно, тъй като не можех да мисля за нищо друго освен за осветения му от луната розов костюм.

— Какво правите? — запитах аз.

— Просто стоя тук, приятелю.

Това ми се видя някак си унизително. Откъде да знам, след миг той можеше да се втурне да обира къщата; нямаше да се изненадам, ако видех някакви зловещи лица, лицата на „хората на Улфсхайм“, зад него в тъмния храсталак.

— Видяхте ли нещо неприятно на пътя? — запита той след минута.

— Да.

Той се поколеба.

— Убита ли е?

— Да.

— Така си и мислех; казах на Дейзи, че така мисля. По-хубаво беше ударът да дойде изведнъж. Тя го понесе доста добре. — Той говореше тъй, сякаш реакцията на Дейзи беше най-важното нещо.

— Отидох до Уест Ег по един страничен път — продължи той — и оставих колата в гаража си. Не мисля, че някой ни е видял, но разбира се, не мога да бъда сигурен.

Вече толкова го ненавиждах, че не намерих за необходимо да му кажа, че греши.

— Коя беше жената?

— Казва се Уилсън. Съпругът й държи гаража. Как, по дяволите, стана това?

— Ами опитах се да извия кормилото… — Той прекъсна изречението си и изведнъж аз отгатнах истината.

— Дейзи ли караше?

— Да — призна той след малко, — но разбира се, ще кажа, че съм бил аз. Виждате ли, когато напуснахме Ню Йорк, тя беше много неспокойна и смяташе, че ако кара, ще се поуспокои — и тази жена изтича срещу нас точно когато минавахме край една кола, която идваше от обратната посока. Всичко стана за един миг, но ми се стори, че тя искаше да ни заговори, взе ни за някакви нейни познати. И така, най-напред Дейзи се отдалечи от жената и се насочи към другата кола, но тогава изгуби самообладание и се върна. В секундата, когато ръката ми докосна кормилото, аз почувствах удара — трябва да я е убил моментално.

— Разкъсал я е.

— Не ми разказвай, приятелю. — Той потръпна. — Дейзи натисна педала за газта още по-силно. Опитах се да я накарам да спре, но тя не можеше, затова дръпнах ръчната спирачка. Тогава тя падна на скута ми и аз продължих да карам. Утре ще е по-добре — каза подир малко той. — Просто ще чакам тук да видя дали Том няма да се опита да я тревожи за онази неприятност днес следобед. Заключила се е в стаята си и ако прояви някаква грубост, тя ще изгаси светлината и пак ще я запали.

— Няма да я докосне — казах аз. — Той не мисля за нея.

— Не му вярвам, приятелю.

— Колко време ще чакате?

— Цяла нощ, ако е необходимо. Изобщо, докато всички си легнат.

Хрумна ми друго нещо. Да предположим, че Том открие, че Дейзи е карала колата. Той може да помисли, че това има някаква връзка — би могъл да помисли какво ли не. Погледнах към къщата; долу се виждаха два или три светещи прозореца и розовият блясък от стаята на Дейзи на втория етаж.

— Вие чакайте тук — казах аз. — Ще видя дали има някакъв признак на тревога.

Върнах се по края на моравата, прекосих полека постланата с чакъл алея и се качих на пръсти по стълбата на верандата. Завесите на гостната бяха отворени и аз видях, че стаята беше празна. Като минавах през верандата, където бяхме вечеряли през онази юнска привечер преди три месеца, стигнах до малък правоъгълник светлина, за който предположих, че е прозорецът на кухненския килер. Транспарантът беше спуснат, но над перваза имаше пролука.

Дейзи и Том седяха един срещу друг на кухненската маса, с чиния студено пържено пиле между тях и две бутилки бира. Той говореше разпалено и в увлечението му неговата ръка беше паднала върху нейната и я прикриваше. От време на време тя поглеждаше към него и кимаше в съгласие.

Те не изглеждаха щастливи и никой от двамата не се беше докосвал до пилето, нито до бирата — и все пак не бяха и нещастни. Картината явно излъчваше атмосфера на естествена интимност и всеки би казал, че двамата заговорничат.

Докато се връщах на пръсти от верандата, чух таксито да опипва в тъмнината пътя си към къщата. Гетсби чакаше, където го бях оставил на алеята.

— Всичко ли е спокойно там горе? — запита загрижено той.

— Да, напълно спокойно. — Аз се поколебах. — По добре си отидете вкъщи и поспете.

Той поклати глава.

— Искам да чакам тук, докато Дейзи си легне. Лека нощ, приятелю.

Той сложи ръце в джобовете на сакото си и отново се зае да наблюдава усърдно къщата, сякаш моето присъствие опетняваше светостта на бдението. Затова си тръгнах и го оставих да стои на лунната светлина… и да бди напразно.