Франсис Скот Фицджералд
Великият Гетсби (5)

ГЛАВА V

Когато същата нощ се връщах у дома в Уест Ег, за миг се уплаших, че къщата ми гори. Два часът, а целия край на полуострова беше грейнал в светлина, която падаше като неистинска върху храстите и образуваше тънки продълговати лъчи по крайпътните жици. Като завих зад един ъгъл, видях, че това беше къщата на Гетсби, осветена от върха на кулата до мазето.

Отначало помислих, че има нов прием, някакво буйно пиршество, което се е превърнало в игра на криеница из всички стаи и етажи. Не се чуваше обаче никакъв звук. Само вятърът в дърветата клатеше жиците и караше светлините да изчезват и отново да се появяват, сякаш къщата мигаше в тъмнината. Когато таксито ми се отдалечи, видях Гетсби да идва към мен през моравата.

— Къщата ви прилича на световното изложение — казах аз.

— Така ли? — Той обърна разсеяно очи към нея. — Надниквах в някои от стаите. Нека да отидем на Кони Айланд, приятелю. С колата ми.

— Много е късно.

— Добре, тогава да доплуваме в басейна. Не съм го използвал цяло лято.

— Трябва да си лягам.

— Добре.

Той чакаше, гледайки ме с потисната напрегнатост.

— Говорих с мис Бейкър — казах след малко аз. — Ще се обадя утре на Дейзи и ще я поканя тук на чай.

— О, да — каза небрежно той. — Не искам да ви притеснявам.

— Кой ден ще би е удобно?

— Кой ден ще е удобно на вас? — поправи ме бързо той. — Не искам да ви притеснявам.

— Какво ще кажете за вдругиден?

Той поразмисли за миг. Сетне рече неохотно:

— Искам да окосят тревата.

И двамата погледнахме към тревата — там, където свършваше моята неравна морава и където започваше неговото по-тъмно, добре поддържано тревно пространство, имаше рязка разграничителна линия. Подозирах, че имаше предвид моята трева.

— Има и друго малко нещо — каза колебливо той и се поспря.

— Може би предпочитате да го отложим с няколко дни? — попитах аз.

— Не, не е това. Най-малкото… — Той се чудеше как да започне. — Виждате ли, мислех си — вижте какво, приятелю, вие не печелите много пари, нали?

— Не много.

Това, изглежда, го успокои и той продължи по-уверено:

— Така си и мислех, ако ми простите — видите ли, върша една работа, нещо като странично занимание, знаете. И си мислех, че ако не си докарвате много… Вие продавате акции, нали, приятелю?

— Опитвам се.

— Е, добре, това ще ви заинтересува. Няма да ви отнема много време и ще можете да спечелите добри пари. Касае се за нещо поверително.

Сега съзнавам, че при по-различни обстоятелства този разговор можеше да се окаже преломен момент в живота ми. Но понеже той явно и нетактично ми правеше това предложение заради очакваната услуга, аз нямах друг избор, освен да му откажа.

— Много съм зает — казах аз. — Благодаря ви, но не бих могъл да се наема с повече работа.

— Няма да е необходимо да имате вземане-даване с Улфсхайм. — Очевидно мислеше, че се дърпам от „връзката“, за която бе станало дума на обяд, но аз го уверих, че греши. Гетсби почака още малко, надявайки се, ча ще започна разговор, но аз бях твърде погълнат от мислите си, за да проявя отзивчивост, така че той си отиде неохотно.

Вечерта ме бе опиянила и ме беше направила щастлив; мисля, че бях потънал в дълбок сън, когато влязох през входната врата. Поради това не знам дали Гетсби бе отишъл на Кони Айланд, или бе продължил часове наред да „надниква в стаите“ на празнично светналата къща. На следната сутрин се обадих на Дейзи от службата и я поканих на чай.

— Не довеждай Том — предупредих я аз.

— Какво?

— Не довеждай Том.

— Кой Том? — запита невинно тя.

На определения ден валеше силен дъжд. В единайсет часа един човек с мушама, мъкнещ косачка за трева, почука на входната врата и каза, че мистър Гетсби го бил изпратил да окоси тревата ми. Това ме подсети, че бях забравил да кажа на моята финландка да се върне, поради което отидох с колата в Уест Ег да я потърся сред подгизнали улици, оградени с белосани къщи, и да купя чаши, лимони и цветя.

Цветята бяха излишни, защото в два часа от дома на Гетсби пристигна цял цветарник с всички необходими саксии и подставки. Един час по-късно входната врата са отвори неспокойно и Гетсби, в бял спортен костюм, сребриста риза и златиста вратовръзка, влезе бързо. Беше бледен, а под очите му имаше тъмни кръгове от недоспиване.

— Всичко ли е наред? — запита бързо той.

— Тревата изглежда чудесно, ако имате предвид нея.

— Каква трева? — запита разсеяно.

— О, тревата в двора. — Той погледна от прозореца към нея, но ако се съдеше по израза му, не вярвам, че беше видял каквото и да било.

— Изглежда много добре — забеляза неопределено. — В един от вестниците пишеше, че дъждът може да престане към четири часа. Мисля, че беше „Джърнъл“. Имате ли всичко, от което се нуждаете за… за чая?

Заведох го в килера, където той погледна малко укорително финландката. Заедно разгледахме внимателно дванайсетте лимонови сладкиша от деликатесния магазин.

— Бива ли ги! — запитах аз.

— Разбира се, разбира се! Чудесни са — и добави механично: — …приятелю.

Към три и половина дъждът се превърна във влажна мъгла, през която от време на време се процеждаха капчици, прилични на роса. Гетсби прелистваше безучастно един екземпляр от „Икономика“ на Клей, като се сепваше от стъпките на финландката, които разтърсваха кухненския под, и от време на време се взираше в замъглените прозорци, сякаш навън ставаха редица невидими, но тревожни неща. Най-после той стана и ме уведоми с несигурен глас, че си отива вкъщи.

— Защо така?

— Никой няма да дойде на чай. Много е късно! — Той погледна часовника си, сякаш другаде го чакаше нещо неотложно. — Не мога да чакам цял ден.

— Не ставайте смешен. Сега е едва четири без две минути.

Той седна отчаяно, като че ли го бях блъснал, и едновременно с това се чу шумът на мотор, завиващ по алеята. И двамата скочихме; и самият аз, малко притеснен, излязох на двора.

Под голите люляци, от които се стичаха капки, по алеята идваше голяма открита кола. Тя спря. Лицето на Дейзи, наклонено настрани, ме погледна със светла възторжена усмивка изпод триъгълна бледолилава шапка.

— Точно тук ли живееш, скъпи мой?

Опияняващият ромон на гласа й беше силно възбудително питие в дъжда. Известно време долавях само извивките на този глас и едва тогава смисълът на думите стигаше до съзнанието ми. Влажен кичур коса лежеше като петно синя боя на бузата и, а ръката й беше мокра от бляскащите капчици, когато я взех, за да й помогна да слезе от колата.

— Влюбен ли си в мене — каза тя с нисък глас в ухото ми, — че трябваше да дойда сама?

— Това е тайната на замъка Ракрент. Кажи на шофьора си да отиде някъде далеч за един час.

— Върни се след час, Ферди. — Сетне добави със сериозен шепот: — Казва се Ферди.

— Бензинът влияе ли на носа му?

— Мисля, че не — каза невинно тя. — Защо?

Влязохме вътре. За моя огромна изненада всекидневната беше пуста.

— Ама че странно — възкликнах аз.

— Кое е странно?

Тя извърна глава, когато на входната врата се чу леко, тържествено почукване. Излязох и я отворих. Гетсби, бледен като смъртник, с ръце, пъхнати като някакви тежести в джобовете на сакото му, стоеше в локва вода, впил трагичен поглед в очите ми.

С ръце все още в джобовете на сакото си, той се прокрадва край мен и влезе във вестибюла, обърна се рязко като дръпната с конец кукла, и изчезна във всекидневната. Никак не беше смешно. Усещайки силните удари на собственото си сърце, аз затворих вратата срещу засилващия се дъжд.

В продължение на половин минута нямаше никакъв шум. Сетне от всекидневната чух сподавен шепот и неясен смях, последван от гласа на Дейзи, който звучеше неестествено високо и с фалшива нотка:

— Наистина много се радвам да те видя отново.

Мълчание; то трая ужасно дълго. Нямах какво да правя във вестибюла, затова влязох в стаята.

Гетсби, с ръце все още в джобовете, стоеше облегнат на камината, като се мъчеше да си даде напълно спокоен, дори отегчен вид. Главата му бе отметната толкова назад, че се беше опряла на един повреден часовник, и от това положение помрачените му очи бяха вперени в Дейзи, която, изплашена, но грациозна, седеше на крайчеца на един твърд стол.

— Познаваме се от по-рано — промълви Гетсби. Очите му се стрелнаха за миг към мен и устните му се отвориха в несполучлив опит да се засмее. За щастие часовникът избра този момент да се наклони опасно под натиска на главата му, при което той се извърна, улови го с разтреперани пръсти и го постави отново на мястото му. После седна сковано, с лакът на страничната облегалка на дивана, уловил с ръка брадичката си.

— Съжалявам за часовника — каза той.

Собственото ми лице пламтеше, сякаш бях под лъчите на тропическо слънце. Не можех да подбера ни една баналност от хилядите, които се въртяха в главата ми.

— Той е стар часовник — казах им глуповато аз.

Мисля, че за момент всички смятахме, че се е разбил на парчета на пода.

— Не сме се срещали много години — каза Дейзи и гласът й беше толкова обикновен, колкото изобщо можеше да бъде.

— През ноември ще станат пет.

Автоматичният отговор на Гетсби ни върна в предишното състояние поне за още една минута. Накарах и двамата да станат с отчаяното предложение да ми помогнат да приготвим чая в кухнята, когато онази ужасна финландка го донесе на табла.

Сред успокояващото суетене около чашите и сладкишите се установи някакъв външен порядък. Гетсби се сви в един тъмен ъгъл и докато Дейзи и аз разговаряхме, поглеждаше усърдно ту единия, ту другия от нас с напрегнати, нещастни очи. Но тъй като спокойствието не беше цел само за себе си, аз се извиних при първия възможен момент и станах.

— Къде отивате? — запита веднага Гетсби изплашен.

— Ще се върна.

— Трябва да ви кажа нещо, преди да излезете.

Той ме последва стремително в кухнята, затвори вратата и прошепна отчаяно:

— Ох, божичко!

— Какво има?

— Направих ужасна грешка — промълви той, като клатеше глава, — ужасна, ужасна грешка.

— Смутен сте, нищо повече. — И за щастие добавих: — Дейзи също е смутена.

— Дейзи смутена? — повтори недоверчиво той.

— Толкова, колкото и вие.

— Не говорете така високо.

— Държите се като малко момче — сопнах се нетърпеливо аз. — Не само това, но сте и груб. Дейзи стои там съвсем сама.

Той вдигна ръка да ме прекъсне, погледна ме с незабравим упрек и като отвори предпазливо вратата, влезе отново в другата стая.

Излязох през задния вход — както беше направил и Гетсби, когато бе обиколил неспокойно къщата преди половин час — и изтичах към едно огромно, черно, чепато дърво, чийто гъст листак образуваше преграда срещу дъжда. Отново валеше силно и неравната ми морава, добре окосена от градинаря на Гетсби, беше изпълнена с малки кални локви и предисторически мочурища. Изпод дървото нямаше какво да се гледа освен огромната къща на Гетсби, така че аз я наблюдавах вторачено в продължение на половин час, както Кант своята черковна кула. Един пивовар я бе издигнал преди десет години, в началото на онези дни, когато хорета лудееха по „стилни“ постройки, и се разказваше, че се съгласил да плати за пет години данъците на всички съседни селски къщи, ако собствениците им поставят сламени покриви. Може би отказът им го накарал да изостави плана си да основе голям род и той бързо тръгнал към упадък. Децата му продали къщата, докато траурният венец бил още на вратата. Американците, които са съгласни, дори жадуват да бъдат роби, винаги упорито са отказвали да бъдат селяни.

След половин час слънцето светна отново и автомобилът на бакалина изви по алеята на Гетсби с продуктите за вечерята на прислугата му — бях сигурен, че той нямаше да хапне нито една лъжичка. Някаква прислужница започна да отваря горните прозорци на къщата му, явяваше се за миг на всеки един от тях и като се наведе от големия централен еркерен прозорец, плю замислено в градината. Време беше да се връщам. Докато дъждът валеше, той приличаше на шепота на гласовете им, които току се извисяваха и засилваха в изблици на вълнение. Но в настаналата тишина аз почувствах, че тишина беше обхванала и къщата.

Влязох, след като вдигнах всевъзможен шум в кухнята, само дето не прекатурих печката, но не вярвам да бяха чули нещо. Седяха на двата края на дивана, като се гледаха един друг, сякаш някакъв въпрос бе зададен или витаеше във въздуха, и всяка следа да стеснение беше изчезнала. Лицето на Дейзи бе мокро от сълзи и когато влязох, тя скочи и започна да го бърше с носната си кърпичка пред огледалото. Но у Гетсби бе настъпила промяна, която просто слисваше. Той буквално сияеше; без ни дума, ни жест на тържество някакво ново чувство на доволство се излъчваше от него и изпълваше малката стая.

— О, здравей, приятелю — каза той, сякаш не ме бе виждал от години. За миг си помислих, че ще се ръкува.

— Дъждът престана.

— Така ли? — Когато разбра за какво говоря, когато осъзна, че слънчеви лъчи трептяха като звънчета в стаята, той се усмихна като господар на времето, като възторжен покровител на вечно изгряващата светлина и повтори тази новина на Дейзи: — Какво ще кажеш за това? Дъждът е спрял.

— Радвам се, Джей. — Гласът й, сподавен от болезнената красота на момента, разкриваше само неочакваната й радост.

— Искам с Дейзи да дойдете оттатък в моята къща — каза той. — Бих желал да й я покажа.

— Сигурен ли сте, че искате да дойда?

— Абсолютно, приятелю.

Дейзи се качи горе да измие лицето си — твърде късно се сетих със срам за кърпите си, — докато Гетсби и аз чакахме на моравата.

— Къщата ми изглежда добре, нали? — запита той. — Вижте как цялата предна част улавя светлината.

Съгласих се, че е великолепна.

— Да. — Очите му я обходиха, всяка сводеста врата и всяка четвъртита кула. — Точно за три години спестих парите, с които я купих.

— Мислех, че сте наследили парите си.

— Да, приятелю — каза машинално той, — обаче изгубих по-голямата част от тях в голямата паника — паниката от войната.

Мисля, че едва ли знаеше какво говори, защото, когато го запитах с какво се занимава, той отвърна:

— Това е моя работа. — И едва тогава осъзна, че този отговор не беше подходящ. — О, занимавал съм се с няколко неща — поправи се той. — Най-напред с лекарства, след това преминах към петрола. Но сега нито с едното, нито с другото. — Той ме погледна с по-голямо внимание. — Искате да кажете, че размишлявате по онова, което предложих снощи?

Преди да мога да отговоря, Дейзи излезе от къщата и двете редици металически копчета на роклята й блеснаха на слънчевата светлина.

— Онази огромна сграда там? — извика тя, сочейки къщата.

— Харесва ли ти?

— Чудесна е, но не разбирам как живееш там сам-самичък.

— Винаги гледам да е пълна с интересни хора, денем и нощем. Хора, които вършат интересни неща. Прочути хора.

Вместо да минем по краткия път край брега, ние слязохме по пътя и влязохме през парадния вход от задната страна. С възторжени възклицания Дейзи се възхищаваше от тази или онази страна на сградата със силует на феодален замък, откроил се на фона на небето, възхищаваше се от градините, от острия дъх на нарцисите, от пенестите цветчета на глога и сливата. Странно беше да стигнеш до мраморните стъпала и да не видиш ярките рокли, които влизат и излизат през вратата, да не чуеш никакъв друг звук освен птичите гласове в дърветата.

А вътре, докато бродехме из музикалните зали в стил Мария-Антоанета и салоните от епохата на Реставрацията, аз имах чувството, че зад всяко канапе и маса има скрити гости, на които е заповядано да стоят със затаен дъх, докато отминем. Когато Гетсби затвори вратата на готическата библиотека, бих могъл да се закълна, че чувам човека с очи на бухал да избухва в зловещ смях.

Качихме се горе, като минахме през стилни спални, потънали в розова и бледолилава коприна и грейнали от свежи цветя, през будоари и игрални зали и бани с вградени в пода вани. Нахълтахме и в една стая, където размъкнат мъж в пижама правеше на пода гимнастически упражнения за черния дроб. Това беше Клипспрингър, „квартирантът“. Бях го видял да скита с гладнишки вид по плажа същата сутрин. Най-после дойдохме до стаите на самия Гетсби, спалня с баня и кабинет, където седнахме и изпихме по чашка шартрьоз, който той извади от един бюфет в стената.

Гетсби нито за миг не бе престанал да гледа Дейзи и мисля, че сега преоценяваше всичко в къщата си съобразно с чувството, което то предизвикваше в тъй обичните й очи. А понякога вперваше замаян поглед в притежанията си, сякаш в нейното веществено и удивително присъствие нищо от тях вече не беше реално. Веднъж той едва не се търколи надолу по една стълба.

Спалнята му беше най-семплата от всички стаи — с изключение на това, че тоалетната маса бе украсена с тоалетни принадлежности от чисто матирано злато. Дейзи взе с възхищение четката и приглади косата си, при което Гетсби седна, засенчи очи и започна да се смее.

— Това е най-смешното нещо, приятелю — каза той весело. — Не мога… когато се опитам да…

Той явно бе преминал през две състояния и навлизаше в трето. След стеснението и безразсъдната си радост сега бе обхванат от удивление от присъствието й. Гетсби така дълго бе живял с тази мисъл, бе мечтал за всичко това до най-малките подробности, тъй да се каже, беше чакал със стиснати зъби в крайна напрегнатост. Сега, като реакция, той действаше подобно на пренавит часовник.

Като се съвзе след минута, ни отвори вратите на две стаи-гардероби, съдържащи купища костюми, халати, вратовръзки и ризи, наредени като тухли, по дванайсет в редица.

— Имам си един човек в Англия, който ми купува дрехи. Изпраща ми подбран комплект неща в началото на всеки сезон, пролет и есен.

Той извади куп ризи и започна да ги хвърля пред нас една по една, ризи от чист лен, от дебела коприна и тънка фланела, които изгубваха гънките си, когато падаха, и покриваха масата в многоцветен безпорядък. Докато ние се възхищавахме, той донесе още и мекият пищен куп се извиси — ризи на райета, на фигурки, карирани, в кораловочервено, светлозелено, бледолилаво и бледо-оранжево, с монограми в индийско синьо. Внезапно от Дейзи се изтръгна сподавен стон, тя зарови глава в ризите и се разплака бурно.

— Какви красиви ризи — хълцаше тя с глас, приглушен в дълбоките гънки. — Мъчно ми е, защото никога по-рано не съм виждала такива… такива красиви ризи.

След къщата щяхме да разгледаме двора и плувния басейн, и хидроплана, и летните цветя, но навън заваля отново, така че застанахме един зад друг, гледайки набръчканата повърхност на пролива през прозореца на стаята на Гетсби.

— Ако не беше мъглата, можехме да видим дома ти отвъд залива — каза Гетсби. — На края на вашия док винаги има една зелена светлина, която гори цяла нощ.

Ненадейно Дейзи мушна ръката си под неговата, но той изглеждаше погълнат от онова, което току-що беше казал. Може би му беше минало през ума, че огромното значение на тази светлина сега бе изчезнало завинаги. В сравнение с голямото разстояние, което го бе разделяло от Дейзи, светлината бе изглеждала съвсем близо до нея, почти я докосваше. Бе изглеждала така близо, както звезда до луната. Сега тя беше просто зелената светлина на един док. Скътаните му реликви се бяха намалили с една.

Започнах да се разхождам из стаята, като разглеждах различни предмети в полутъмнината. Привлече ме голям портрет на възстар човек в костюм за яхта, окачен на стената над писалището му.

— Кой е този?

— Това? Това е мистър Дан Коуди, приятелю.

Името ми звучеше някак познато.

— Вече е умрял. Преди години беше най-добрият ми приятел.

На бюрото имаше малка снимка на Гетсби, също в костюм за яхта. Гетсби — с предизвикателно отхвърлена назад глава, фотографиран очевидно когато е бил на около осемнайсет години.

— Възхитително! — възкликна Дейзи. — Никога не си ми казвал, че си носил такава дълга, сресана назад коса и че си имал яхта!

— Погледни това — рече Гетсби бързо. — Ето сума изрезки от вестници — за тебе.

Те стояха един до друг, разглеждайки ги. Щях да помоля да видим рубините, когато телефонът иззвъня и Гетсби взе слушалката.

— Да… Само че сега не мога да говоря… Не мога да говоря сега, приятелю… Аз казах малък град… Той трябва да знае какво е малък град… Нямаме никаква полза от него, ако неговата представа за малък град е Детройт…

Той окачи слушалката.

— Ела тука, бързо! — извика Дейзи на прозореца.

Дъждът все още валеше, но на запад тъмнината се беше разкъсала и над морето се виждаше златисторозово валмо от пенести облаци.

— Погледни там — прошепна тя и след малко добави: — Бих желала просто да взема един от онези розови облаци, да те сложа в него и да те тласкам насам-натам.

Тогава се опитах да си отида, но те не искаха и да чуят; може би моето присъствие ги караше да се чувстват по-истински сами.

— Знам какво ще направим — каза Гетсби, — ще накараме Клипспрингър да посвири на пианото.

Той излезе от стаята, викайки: „Юинг!“ — и се върна след няколко минути, придружен от смутен, малко посърнал млад човек, с очила с рогови рамки и рядка руса коса. Сега беше прилично облечен, в спортна риза с разкопчано горно копче, кецове и джинси с неопределен цвят.

— Прекъснахме ли ви упражненията? — запита учтиво Дейзи.

— Аз спях — извика Клипспрингър в пристъп на стеснителност. — Искам да кажа, преди това спах. После станах…

— Клипспрингър свири на пиано — каза Гетсби, като го прекъсна. — Нали, Юинг, приятелю?

— Не свиря добре. Не — изобщо не свиря, Не съм се упражн…

— Ще отидем долу — прекъсна го Гетсби. Завъртя един ключ. Сивите прозорци изчезнаха и цялата къща блесна в светлина.

В салона Гетсби светна само лампата до рояла. Запали цигарата на Дейзи с трепереща клечка кибрит и седна с нея на едно канапе в отдалечения край на стаята, където нямаше никаква светлина освен онази, която блестящият под отразяваше от коридора.

След като Клипспрингър изсвири „Любовното гнездо“, той се завъртя на седалката и затърси с нещастен вид Гетсби в мрака.

— Не съм се упражнявал, вижте. Казах ви, че не мага да свиря. Никак не съм се упраж…

— Не приказвай толкова, приятелю — заповяда Гетсби, — свири!

Сутрин,

вечер

не се ли забавляваме…

Навън вятърът стенеше високо, а над пролива се носеше тътен на далечни гръмотевици. Сега всички светлини в Уест Ег бяха запалени; електрическите влакове, пълни с хора, се носеха през дъжда от Ню Йорк към дома. Това беше преломният час в човешкото ежедневие и въздухът трептеше от възбуда.

Има едно нещо вярно, по-вярно от всичко —

на богатите богатството се умножава, а на бедните — децата

И междувременно,

и междувременно…

Когато отидох да си взема сбогом, видях, че изразът на объркване се беше върнал на лицето на Гетсби, сякаш го беше обхванало леко съмнение за естеството на сегашното му щастие. Почти пет години! Трябва да е имало моменти, дори този следобед, когато действителната Дейзи не е отговаряла напълно на мечтите му — не поради някаква нейна грешка, а вследствие на огромната жизненост на илюзията му. Тя се бе простряла отвъд нея, отвъд всичко. Той се бе хвърлил в тази илюзия с творческа страст, като през всичкото време й е прибавял по нещо; украсявал я е с всяко светло перце, което му е попадало. Никакъв огън, никаква сила не може да унищожи онова, което човек скътва в бленуващото си сърце.

Докато го наблюдавах, той явно се поокопити. Ръката му пое нейната и докато тя му казваше нещо тихичко в ухото, той се извърна към нея в изблик на чувство. Мисля, че този глас го привличаше най-много със своята трепкаща, трескава топлина, защото мечтите не можеха да го надхвърлят — този глас беше безсмъртна песен.

Те ме бяха забравили, но Дейзи вдигна очи и протегна ръка; Гетсби сега изобщо не ме виждаше. Погледнах още веднъж към тях и те ме погледнаха, отдалечени, изцяло погълнати от вътрешния си живот. Тогава аз излязох от стаята и слязох по мраморните стъпала на дъжда, като ги оставих сами.