Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Great Gatsby, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 110 гласа)
Корекция
bambo (2008)
Допълнителни корекции
beertobeer (2008)
Сканиране
?
Разпознаване
NomaD (2008)

Издание:

Ф. Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома, том II. Народна култура, 1986


ГЛАВА III

През летните нощи от къщата на съседа ми се чуваше музика. В сините му градини мъже и жени идваха и си отиваха като нощни пеперуди сред шепота, шампанското и звездите. Следобед, по време на прилива, наблюдавах как гостите му се гмуркаха във водата от площадката на сала му или правеха слънчеви бани върху горещия пясък на плажа, докато двете му моторници пореха водата на пролива, теглейки хидроплани над водопади от пяна. В края на седмицата неговият ролс-ройс ставаше омнибус, като пренасяше компании към и от града от девет часа сутринта до късно след полунощ, а многоместната му кола сновеше като енергична буболечка да посреща всички влакове. Всеки понеделник осем слуги, включително допълнително наетият градинар, се трудеха цял ден с парцали и четки, с чукове и градински ножици да поправят опустошенията от предишната вечер.

Всеки петък пет кашона портокали и лимони пристигаха от един магазин за плодове в Ню Йорк — всеки понеделник същите тези портокали и лимони се изкарваха през задния вход във вид на пирамиди от кухи половинки. В кухнята имаше машина, която можеше да изстиска сока на двеста портокала за половин час, ако едно малко бутонче се натиснеше двеста пъти от палеца на някой прислужник.

Най-малко веднъж на две седмици пристигаха един екип декоратори с няколкостотин метра брезент и достатъчно пъстри лампички, за да превърнат огромната градина на Гетсби в коледна елха. На дълги маси, украсени с апетитни ордьоври, печени бутове, шпиковани с подправки, се нареждаха нагъсто пъстри салати и красиво гарнирани прасенца и пуйки, изкусно изпечени до тъмнозлатист цвят. В главната приемна поставяха бар с истинско пиринчено перило, зареден с различни видове джин, уиски и ликьори, забравени толкова отдавна, че повечето от гостите бяха твърде млади, за да могат да ги различат един от друг.

Към седем часа музиката беше вече пристигнала — не някакъв камерен състав от пет инструмента, а цял оркестър от обои и тромпети, саксофони и виоли, валдхорни и пиколи, барабани и тимпани. Последните плувци са се завърнали от плажа и се обличат на горния етаж; колите от Ню Йорк са паркирани по пет в редица, на алеята за коли и коридорите, гостните и верандите са изпъстрени с най-различни цветове, виждат се странни нови прически и шалове, за които не може да мечтае дори Кастилия. Барът е в разгара си и подноси с коктейли се отнасят навън в градината, докато въздухът бръмчи от оживени разговори и смях, от небрежно направени намеци и познанства, които веднага се забравят, както и възторжени срещи между жени, които дори и не знаят имената си.

Със залязването на слънцето светлините стават по-бляскави и сега оркестърът свири лека коктейлна музика, а хорът от гласове се извисява с един тон. От минута на минута смехът зачестява, като се разлива щедро, предизвикан от една весела дума. Групите се разместват по-бързо, увеличават се с пристигането на нови гости, разпадат се за миг, след това отново се очертават; вече има скитници, самоуверени девойки, които се вмъкват тук-таме сред по-едрите и по-силните, за един напрегнат щастлив миг стават център на някоя група и възбудени от тази победа, се понасят по-нататък през морето от лица, гласове и цветове под постоянно променящата се светлина.

Веднага една от тези циганки-скитници, в потрепващо опалово одеяние, грабва някакъв коктейл изневиделица, глътва го наведнъж за смелост, раздвижва ръце и излиза самичка с танцови стъпки на брезентовия подиум. За миг всичко стихва, диригентът сменя любезно ритъма заради нея и из залата се понася шепот, когато плъзва невероятният слух, че тя е дубльорката на Гилда Грей от „Фоли Бержер“. Вечерта е започнала.

Мисля, че първия път, когато отидох в къщата на Гетсби, бях един от малкото гости, които наистина са поканени. Хората не чакаха покана — те просто отиваха там. Качваха се в автомобили, които ги понасяха към Лонг Айланд и накрая спираха пред вратата на Гетсби. След като веднъж се озоваваха там, те бяха представяни от някой познат на Гетсби и подир това започваха да се държат според правилата на поведението, което човек свързва с парковете за забавление. Понякога те идваха и си отиваха, без изобщо да се видят с Гетсби, идваха за празненството с онази наивност, която сама по себе си представлява входен билет.

Аз бях действително поканен. Един шофьор в униформа, бледосиня като яйце на червеношийка, прекоси моравата ми рано тази събота сутрин с изненадващо официална бележка от господаря си: в нея се казваше, че бих направил чест на Гетсби, ако отида на „малката вечер“, която той устройва. Бил ме виждал няколко пъти и отдавна се канел да ме посети, но му пречели редица различни обстоятелства. Бележката беше подписана „Джей Гетсби“ с внушителен почерк.

Издокаран в бял спортен костюм, аз прекосих моравата му малко след седем часа и се помаях наоколо, чувствайки се донейде неловко сред водовъртежа от хора, които не познавах — но все пак тук-таме имаше по някое лице, което бях забелязал във влака от предградието за центъра. Веднага ми направи впечатление големият брой млади англичани, разпръснати наоколо; всички добра облечени, всички с вид на малко гладни хора и всички разговарящи с ниски оживени гласове със солидни и преуспяващи американци, Бях сигурен, че продават нещо: ценни книжа, застраховки или автомобили. Те с болка съзнаваха колко лесно се печелеха тук пари и бяха убедени, че стига да кажат няколко думи с подходящ тон, и парите могат да станат техни.

Веднага щом пристигнах, направих опит да намеря домакина, но двама или трима души, които запитах за него, ме изгледаха с такова удивление и така енергично отрекоха да имат каквато и да било представа за местонахождението му, че аз се промъкнах към масата с коктейлите — единственото място в градината, където сам човек би могъл да се помайва, без да изглежда самотен и изолиран.

Бях на път да се напия като пън чисто и просто от стеснение, когато Джордън Бейкър излезе от къщата и застана леко наклонена назад на площадката на мраморната стълба, гледайки с презрително любопитство към градината.

Желан или не, намерих за необходимо да се прикрепя към някого, преди да започна да отправям интимни забележки към околните.

— Здравейте! — изревах аз, като тръгнах към нея. Гласът ми прозвуча неестествено високо през градината.

— Помислих, че може да сте тук — отвърна разсеяно тя, когато се приближи. — Спомних си, че живеете непосредствено до…

Тя задържа безлично ръката ми, като обещание, че след минутка ще се погрижи за мене, и даде ухо на думите на две момичета с еднакви жълти рокли, които се спряха в подножието на стълбата.

— Здравейте! — извикаха едновременно те. — Жалко, че не спечелихте.

Това се отнасяше до състезанието на голф. Тя беше изгубила финалния мач предишната седмица.

— Вие не ни познавате — каза едно от момичетата в жълто, — обаче ние сме се срещали с вас тук преди около месец.

— Боядисали сте си косите оттогава — забеляза Джордън и аз се сепнах, обаче момичетата нехайно се бяха отдалечили и забележката й прозвуча, сякаш бе отправена към новата луна, извадена несъмнено, подобно на вечерята, от кошницата на деликатесния магазин. Със златистата деликатна ръка на Джордън, мушната под моята, ние слязохме по стълбата и тръгнахме безцелно из градината. Поднос с коктейл се появи пред нас, изникнал отнякъде в здрача, и ние седнахме на една маса с двете момичета в жълто и с трима мъже, всеки от които ни бе представен с името мистър Мъмбъл.

— Често ли идвате на тези вечери? — попита Джордън момичето до себе си.

— За последен път бях, когато ви срещнах — отвърна момичето с буден, уверен глас. Обърна се към приятелката си: — Ти също, Люсил, нали?

Люсил отвърна утвърдително.

— Обичам да идвам тук — заяви Люсил. — За мен никога не е важно какво правя, така че винаги прекарвам приятно. Когато бях тук последния път, скъсах роклята си на един стол и той ме попита за името и адреса ми — и след една седмица получих пакет от фирмата „Кроарие“ с нова вечерна рокля.

— Приехте ли я? — попита Джордън.

— Разбира се. Щях да си я сложа тази вечер, но ми е широка в бюста и трябва да се поправи. Тя е от син газ, с вшити бледолилави перли. Двеста шейсет и пет долара.

— Има нещо странно у човек, който е готов да постъпи така — рече с жар другото момиче. — Той не иска да си има неприятности с никого.

— Кой не иска? — запитах аз.

— Гетсби. Някой ми каза…

Двете момичета и Джордън се наведоха една към друга в поверителен разговор.

— Някой ми каза, че предполагат, че някога бил убил човек.

Всички изтръпнахме. Тримата Мъмбъл се наведоха и се заслушаха любопитно.

— Не смятам, че е това — забеляза скептично Люсил, — по-скоро е туй, че през войната е бил германска шпионин.

Един от мъжете кимна в знак на потвърждение.

— Чух го от един човек, който знае всичко за него, израснал е с него в Германия — увери ни с положителност той.

— О, не — рече първото момиче, — не може да е това, защото през войната е бил в американската армия. — Доверието ни отново се насочи към нея и тя се наведе тържествуващо напред. — Погледнете го някога, когато мисли, че никой не го наблюдава. Басирам се, че е убил човек.

Тя присви очи и потръпна. Люсил също потръпна. Всички се извърнахме и се огледахме за Гетсби. Доказателство за способността му да предизвиква романтични догадки беше това, че когато говореха за него, шепнеха дори и онези, за които малко неща на този свят заслужаваха да се шепне.

Сега се поднасяше първата вечеря — след полунощ щеше да има втора — и Джордън ме покани да се присъединя към компанията й, насядала около една маса в другия край на градината. Тази компания се състоеше от три семейни двойки и кавалера на Джордън, настойчив студент, склонен към смели намеци и очевидно под впечатлението, че рано или късно Джордън щеше да му отдаде личността си в по-голяма или по-малка степен. Вместо да блуждае наоколо, тази компания с достойнство се бе запазила еднородна и си беше присвоила функцията да представлява уравновесеното благородническо съсловие на околността — Ист Ег, удостояващ със снизхождението си Уест Ег, но стоящ настрана от неговата пъстрота и веселие.

— Хайде да се махаме — прошепна Джордън след един донейде напразно прахосан половин час, — всичко това е прекалено протоколно за мене.

Станахме и тя обясни, че отиваме да намерим домакина, защото аз изобщо не съм му бил представен и това ме карало да се чувствам неловко. Студентът кимна мрачно и цинично.

Барът, където погледнахме най-напред, беше претъпкан с хора, но Гетсби не беше там. Тя не можа да го намери от върха на стълбата, нямаше го и на верандата. На късмет опитахме една врата с внушителен вид и влязохме във висока готическа библиотека, облицована с дъбова ламперия с английска дърворезба и навярно пренесена цялата от някой разрушен замък отвъд морето.

Едър мъж на средна възраст с огромни очила, като очи на бухал, седеше малко пиян на края на голяма маса, вперил с несигурна съсредоточеност поглед в рафтовете с книги. Когато влязохме, той се завъртя възбудено и изгледа Джордън от глава до пети.

— Какво мислите? — запита поривисто той.

— За какво?

Той махна с ръка към рафтовете.

— За това. Всъщност няма защо да си правите труда да проверявате. Аз проверих. Истински са.

— Книгите ли?

Той кимна.

— Съвсем истински — имат си страници и всичко. Мислех, че ще са от хубав, траен картон. Всъщност са съвсем истински. Със страници — и вижте! Нека ви покажа.

Убеден, че не му вярваме, той се втурна към рафтовете и се върна с том първи на „Лекции на Стодард“.

— Виждате ли! — провикна се тържествуващо той. — Истинско печатно произведение. Подведе ме. Този човечец е истински Беласко. Наистина триумф. Каква системност! Какъв реализъм! Пък и е знаел къде да спре — не е разрязал страниците. Но какво искате? Какво очаквате?

Той дръпна книгата от ръцете ми и я върна буйно на мястото й, мърморейки, че ако една тухла бъде отместена, цялата библиотека може да се срути.

— Кой ви доведе тук? — запита той. — Или чисто и просто дойдохте? Мене ме доведоха. Повечето хора ги водят.

Джордън го погледна живо, весело, без да отговори.

— Доведе ме една жена, на име Рузвелт — продължи той. — Мисис Клод, Рузвелт. Познавате ли я? Снощи се запознах някъде с нея. Пиян съм вече от една седмица и сметнах, че може да ми подейства отрезвяващо, ако поседя в библиотеката.

— И подейства ли ви?

— Малко, струва ми се. Още не мога да кажа. Тук съм само от един час. Казах ли ви за книгите? Те са истински. Те са…

— Казахте ни.

Ръкувахме се тържествено с него и отново излязохме навън.

Сега в градината танцуваха на брезентовия подиум стари мъже с млади момичета, пристъпващи гърбом в безспирни тромави кръгове; обхванати от чувство за превъзходство двойки бяха изкривили телата си, хванали се по модерен начин, и танцуваха само в ъглите на залата, а голям брой сами момичета танцуваха без партньор или облекчаваха за малко оркестъра, вземайки банджото или чинелите. Към полунощ веселието се засили. Прочут тенор пя на италиански, скандално известна певица — контраалт, изпълни джазови песни, а между номерата гостите правеха „фокуси“ по цялата градина и весели, празни изблици смях се понасяха към лятното небе. Момичетата в жълто, които се оказаха двойка артистки-близначки, представиха бебешка пантомима в специални костюми, а шампанското се поднасяше в чаши, по-големи от купи. Луната се бе издигнала, а във водите на пролива плуваха като сребърни люспи отраженията на три светлинки, потрепващи в резкия ритъм на банджото на моравата.

Бях все още с Джордън Бейкър. Седяхме на маса с един мъж горе-долу на моята възраст и с едно шумно момиче, което при най-малкия повод избухваше в невъздържан смях. Сега вече се забавлявах. Бях изпил два огромни чаши шампанско и гледката се беше превърнала пред очите ми в нещо знаменателно, първично и с дълбоко значение.

В момент на затишие във веселието мъжът ме погледна и се усмихна.

— Лицето ви ми е познато — каза учтиво той. — Не бяхте ли в трета дивизия през войната?

— Ами да. Бях в седми пехотен полк.

— Аз бях в девети картечен батальон до юни деветстотин и осемнайсета. Знаех, че съм ви виждал някъде по-рано.

Поговорихме малко за някои влажни, сиви селца във Франция. Очевидно той живееше в близката околност, тъй като ми каза, че неотдавна си бил купил хидроплан и на следната сутрин щял да го опита.

— Искате ли да дойдете с мен, приятелю? Съвсем близо до брега надолу по пролива.

— По кое време?

— Когато ви е най-удобно.

На езика ми беше да го запитам за името му, когато Джордън се огледа наоколо и се усмихна.

— Весело ли ви е сега? — запита тя.

— Много по-весело. — Обърнах се отново към новия си познайник. — Това е необичайна вечер за мен. Дори не съм се видял с домакина. Живея ей там — махнах с ръка към невидимия, жив плет в далечината — и този човек Гетсби ми изпрати покана по шофьора си.

За миг той ме погледна така, сякаш не беше разбрал.

— Аз съм Гетсби — каза внезапно той.

— Какво! — възкликвах аз. — О, прощавайте.

— Мислех, че знаете, приятелю. Боя се, че не съм много добър домакин.

Той се усмихна с разбиране — дори с нещо повече от разбиране. Това беше една от онези редки усмивки, излъчващи безкрайно успокоение, които можете да срещнете четири или пет пъти в живота си. За миг тя бе обърната — или изглеждаше обърната — към целия вечен свят, а сетне се спираше върху вас с едно непреодолимо предубеждение във ваша полза. Разбираше ви точно толкова, колкото искахте да бъдете разбран, вярваше във вас така, както сам бихте искали да вярвате в себе си, и ви уверяваше, че получава от вас точно онова впечатление, което, в най-добрата си форма, вие се надявате да създадете. Точно в този миг тя изчезна и пред погледа ми се появи елегантен млад мъжага, трийсет и една-две годишен, чийто сложен маниер на говорене, изпълнен с официалности, спираше точно на границата на абсурдността. Малко преди да ми се представи, аз бях добил впечатлението, че той подбира внимателно думите си.

Почти в момента, когато Гетсби разкри кой е, един иконом дойде забързано при него със съобщението, че го викат на телефона от Чикаго. Той се извини с лек поклон, който включваше всеки един от нас поотделно.

— Ако имате нужда от нещо, просто си го поискайте, приятелю — подкани ме той. — Извинете ме. Ще се върна при вас по-късно.

След като си отиде, аз се обърнах веднага към Джордън, чувствайки се принуден да споделя с нея изненадата си. Очаквах, че Гетсби ще е надута и затлъстяла личност на средна възраст.

— Какъв е той? — запитах аз. — Знаете ли?

— Просто човек на име Гетсби.

— Искам да кажа, откъде е? И с какво се занимава?

— Сега пък вие се задълбочавате в този въпрос — усмихна се тя уморено. — Е, веднъж ми каза, че е завършил Оксфорд.

Някаква мъглява представа започна да се оформя, но при следващата й забележка изчезна.

— Аз обаче не вярвам.

— Защо?

— Не знам — каза натъртено тя. — Просто мисля, че не е учил там.

Нещо в тона й ми напомни за думите на момичето е жълто — „мисля, че е убил човек“ — и това събуди любопитството ми. Бих приел без възражение съобщението, че Гетсби произхожда от мочурищата на Луизиана или от бедняшкия източен край на Ню Йорк. Това би било разбираемо. Но младите хора не се появяваха току-тъй, от никъде, купувайки си дворец на Лонг Айланд — така поне смятах с моята провинциална неопитност.

— Както и да е, той урежда големи празненства — забеляза Джордън, като промени темата със светско пренебрежение към конкретното. — О, аз обичам многолюдните сборища. На тях е тъй уютно. Когато хората са малко, няма никаква интимност.

Тимпаните забарабаниха и гласът на диригента прозвуча внезапно над глъчката в градината.

— Дами и господа — провикна се той. — По искане на мистър Гетсби ще ви изсвирим най-новата творба на мистър Владимир Тостов, която през май направи такова силно впечатление в „Карнеги Хол“. Ако четете вестниците, вие знаете, че тя направи голяма сензация. — Той се усмихна с весело снизхождение и добави: — И то каква сензация! — на което всички се засмяха. — Творбата е позната — заключи със силен глас той — като „Джазовата история на света“ от Владимир Тостов!

Естеството на композицията на Тостов ми убягна, защото точно, когато тя започна, погледът, ми падна върху Гетсби, който беше застанал самичък на мраморните стъпала и поглеждаше одобрително от една група към друга. Загорялата кожа на лицето му бе привлекателно опъната и късата му коса създаваше впечатление, че се подстригва всеки ден. Не можех да забележа у него нещо зловещо. Питах се дали това, че не пиеше, помага да се отличава от гостите си, тъй като ми се струваше, че с увеличаването на дружеското веселие на останалите той ставаше още по-коректен. Когато „Джазовата история на света“ свърши, някои девойки сложиха глави на раменете на мъжете, гальовно като малки кученца, други пък се престориха, че припадат, и кокетливо се отпуснаха в ръцете на струпаните мъже, знаейки, че някой ще предотврати падането им — но никоя не се отпусна в обятията на Гетсби, нито една модно подстригана глава не докосна рамото на Гетсби, нито пък го наобиколиха, за да импровизират още един вокален квартет.

— Извинете.

Икономът на Гетсби се изправи внезапно пред нас.

— Мис Бейкър? — осведоми се той. — Извинете, но мистър Гетсби би желал да поговори с вас насаме.

— С мене? — възкликна изненадано тя.

— Да, с вас.

Тя се изправи бавно, като вдигна в недоумение вежди към мене, и последва иконома към къщата. Забелязах, че тя носеше вечерната си рокля, както и всичките си рокли въобще, като спортен костюм — в движенията й имаше такава лекота, сякаш се беше научила да върви по игрища за голф в ясни, свежи утрини.

Бях сам и часът бе близо два. Известно време от една дълга стая с много прозорци над терасата се носеха неясни тайнствени звуци. Като отбягнах студента на Джордън, който сега бе погълнат в гинекологически разговор с две оперетни балерини и който ме помоли да се присъединя към него, аз влязох вътре.

Голямата зала беше пълна с хора. Едно от момичетата в жълто свиреше на пианото, до него стоеше червенокоса млада дама от прочуто вариете и пееше. Тя бе изпила значително количество шампанско и по време на пеенето, кой знае защо, беше решила, че всичко е много, много тъжно — тя не само пееше, но и плачеше. Когато в песента имаше пауза, тя я изпълваше със задъхани, съкрушени въздишки, а сетне подхващаше наново лиричната мелодия с трепкащо сопрано. Сълзите се стичаха по бузите й — обаче не направо — и влезеха ли в достир със силно начернените й клепачи, те придобиваха мастилен цвят и довършваха пътя си в бавни черни поточета. Беше направено шеговито предложение да изпее нотите, изписани на лицето й, при което тя вдигна нагоре ръце, отпусна се в един стол и потъна в дълбок пиянски сън.

— Тя се скара с някакъв мъж, който твърди, че й бил съпруг — обясни една девойка до мене.

Огледах се. Повечето от останалите жени сега се караха с разни мъже, които твърдяха, че са техни съпрузи. Дори компанията на Джордън, четворката от Ист Ег, беше разкъсвана от раздори. Един от мъжете говореше със странна разпаленост на някаква млада актриса, а жена му, след като се опита да се изсмее и да отмине това положение с достойнство и безразличие, не издържа и прибягна към флангово нападение — от време на време се появяваше внезапно до него и с искрящи от яд очи изсъскваше в ухото му: „Ти обеща!“

Неохота да си тръгнат проявяваха не само мъжете бохеми. Сега вестибюлът беше зает от двама възмутително трезви мъже и техните изпълнени с негодувание съпруги. Жените изразяваха взаимно съчувствието си с леко повишени гласове:

— Винаги когато види, че се забавлявам, иска да си отиваме.

— Никога през живота си не съм чувала нещо по-егоистично.

— Все ние първи си тръгваме.

— И ние.

— Добре де, тази вечер сме почти последни — каза стеснително един от мъжете. — Оркестърът си отиде преди половин час.

Въпреки общото заключение на съпругите, че едно такова зложелателство е просто невероятно, спорът приключи с кратка борба, двете жени бяха вдигнати на ръце и отнесени ритащи навън в нощта.

Докато чаках за шапката си във вестибюла, вратата на библиотеката се отвори и Джордън Бейкър и Гетсби излязоха заедно. Той й казваше последните думи, обаче оживлението му изведнъж се превърна в официалност, когато няколко души се приближиха до него да си вземат довиждане.

Компанията викаше Джордън нетърпеливо от верандата, но тя се побави за миг, да се ръкува.

— Току-що чух нещо съвсем удивително — прошепна тя. — Колко стояхме там?

— Ами че около час.

— Беше… просто удивително — повтори разсеяно тя. — Но се заклех, че няма да го казвам, а ето че сега ви измъчвам. — Тя кокетливо се прозина в лицето ми. — Моля, елате ми на гости… В указателя… телефонният номер на мисис Сигърни Хауард… Леля ми… — Отдалечи се бързо, говорейки — загорялата й ръка махна в закачлив поздрав и тя се сля с компанията си на вратата.

Позасрамен, че още при първото си посещение бях останал толкова до късно, аз се присъединих към последните гости на Гетсби, които се бяха насъбрали край него. Исках да обясня, че рано вечерта го бях търсил, и да се извиня, че не го бях познал в градината.

— О, няма нищо — увери ме той енергично. — Не мислете за това, приятелю. — Свойският израз не съдържаше повече фамилиарност от ръката, която успокоително докосва рамото ми. — И не забравяйте, че утре сутринта в девет часа излитаме с хидроплана.

Сетне икономът зад рамото му каза:

— Викат ви на телефона от Филаделфия, сър.

— Добре, след минутка. Кажа им, че веднага идвам… Лека нощ.

— Лека нощ.

— Лека нощ. — Той се усмихна и аз изведнъж долових някакво приятно особено значение в това, че бях измежду последните гости, които си отиваха, като че ли той го бе желал през всичкото време. — Лека нощ, приятелю… лека нощ.

Но докато слизах надолу по стъпалата, видях, че вечерта не беше напълно завършила. На петдесет крачки от вратата десетина автомобилни фарове осветяваха една чудновата и шумна сцена. В канавката, без да е обърната, обаче с едно изхвръкнало колело, стоеше нова двуместна закрита кола, която беше напуснала алеята за автомобили на Гетсби преди по-малко от две минути. Острата издатина на една стена беше причината за откъсването на колелото, което, сега се радваше на значително внимание от страна на пет-шест любопитни шофьори. Но тъй като те бяха оставили колите си да препречват пътя, другите отзад надаваха рязък, неблагозвучен вой, който засили и без това големия смут.

Един мъж в дълга връхна дреха бе слязъл от катастрофиралата кола и сега стоеше по средата на пътя, като поглеждаше приветливо и озадачено от колата към гумата и от гумата към наблюдателите.

— Виждате ли! — обясни той. — Отиде в канавката.

Това обстоятелство будеше у него безкрайно удивление и аз разпознах най-напред необичайната способност за учудване, а след това и самия човек — късния посетител в библиотеката на Гетсби.

— Как стана това?

Той вдигна рамене.

— Не разбирам нищо от механика — рече решително той.

— Но как стана? В стената ли се блъснахте?

— Не ме питайте — каза човекът с очи на бухал, измивайки си ръцете от цялата работа. — Нищо не разбирам от каране на коли — почти нищо. Колата се блъсна, и толкова.

— Ами че като сте лош шофьор, не бива да се опитвате да карате нощем.

— Но аз дори не се опитвах — обясни възмутено той, — дори не се опитвах.

Зрителите посрещнаха това с вцепенено мълчание.

— Да се самоубиете ли искате?

— Имате късмет, че е пострадало само колелото! Лош шофьор — и дори не се опитал!

— Вие не разбирате — обясни обвиняваният. — Аз не карах. В колата има друг човек.

Шокът, който последва тази декларация, намери израз в едно продължително „Ааа!“, когато вратата на колата се отвори бавно. Тълпата — вече се беше насъбрала цяла тълпа — отстъпи неволно крачка назад и когато вратата се отвори широко, настъпи гробно мълчание. Тогава постепенно, на части, един бледен, клатушкащ се индивид излезе от катастрофиралата кола, като пристъпваше предпазливо с големи, несигурни танцови стъпки.

Заслепено от блясъка на фаровете и объркано от непрестанния вой на клаксоните, привидението се спря, олюля се за миг и тогава забеляза човека с връхната дреха.

— Какво е станало? — запита спокойно той. — Бензинът ли се е свършил?

— Погледни!

Половин дузина пръсти сочеха към ампутиралото колело. Той се взря за миг в него, после погледна нагоре сякаш подозираше, че е паднало от небето.

— Изскочило е — обясни някой.

Той кимна.

— Отначало не забелязах, че сме спрели.

Мълчание. Сетне, като пое продължително въздух и разкърши рамене, той запита решително:

— Бихте ли ми казали къде има бензиностанция?

Най-малко десетина души, някои в малко по-добро състояние от неговото, му обясниха, че колелото и колата вече не са съединени с никаква физическа връзка.

— Дайте да я избутаме — предложи той след малко. — Да я изкараме на пътя.

— Но колелото е изскочило!

Той се поколеба.

— Няма да има вреда, ако опитаме — каза.

Воят на клаксоните беше стигнал до кресчендо и аз си тръгнах, като прекосих моравата за към дома. По едно време погледнах назад. Нощта беше прекрасна; лунният кръг светеше над къщата на Гетсби, ням и безразличен към смеха и глъчката във все още осветената градина. Някаква внезапна празнота се излъчваше от прозорците и големите врати, като обвиваше в пълна самота фигурата на домакина, който стоеше на верандата и махаше официално с ръка за сбогом.

 

Като препрочитам написаното досега, виждам как съм създал впечатление, че събитията, станали през трите вечери, отделени една от друга с по няколко седмици, са били единственото нещо, което ме е било погълнало. Тъкмо обратното, те бяха случайни събития в едно изпълнено с преживелици лято и до определен, много по-късен, момент запълваха съзнанието ми безкрайно по-малко от личните ми работи.

По-голяма част от времето работех. Рано сутрин слънцето открояваше сянката ми на запад, докато бързах надолу по белите, изсечени като пропасти улици на Ню Корк към „Пробити Тръст“. Познавах другите чиновници и млади търговци на ценни книжа по име и обядвах с тях в тъмни, препълнени ресторанти свински наденички, картофено пюре и кафе. Имах дори кратко увлечение по една девойка, която живееше в Джързи Сити и работеше в счетоводния отдел, но брат й започна да ми хвърля заканителни погледи, така че, когато тя замина в отпуска през юли, оставих историята да приключи тихомълком.

Обикновено вечерях в Йейлския клуб — по една или друга причина това беше най-мрачното събитие в деня ми, а сетне се качвах в библиотеката, където в продължение на един час прилежно изучавах влоговете и застраховките. В клуба имаше обикновено няколко по-шумни посетители, но те никога не идваха в библиотеката, така че там се работеше спокойно. След това, ако нощта беше приятна, аз се разхождах по Медисън Авеню покрай стария хотел „Мъри Хил“ и по Трийсет и трета улица към Пенсилванската гара.

Започнах да обиквам Ню Йорк, жизнената му авантюристична атмосфера нощем и удоволствието, което изпитват неспокойните очи при гледката на непрекъснатите върволици от мъже, жени и автомобили. Обичах да са разхождам нагоре по Пето Авеню, да си избирам от тълпата красиви жени и да си представям как след малко ще навляза в техния живот и никой никога няма да узнае и да ме укори. Понякога във въображението си аз ги следвах до апартаментите им на ъглите на тайнствени улици, те се извръщаха и ми отговаряха с усмивка, преди да изчезнат през вратата в топлия мрак. В омагьосания здрач на големия град понякога изпитвах гнетяща самота, а я долавях и у други — бедни млади чиновници, които се помайваха пред витрините, чакайки да дойде време за самотната вечеря в ресторанта, млади чиновници в полумрака прахосваха най-скъпите мигове на нощта и живота.

В осем часа, когато върволици таксита плъзваха по тъмните улици, наредени по пет едно зад друго към квартала на театрите, отново усещах как сърцето ми се свива. Неясни фигури се свеждаха една към друга в чакащите таксита, гласове пееха, носеше се смях от нечути шеги и запалените цигари правеха вътре неразбираеми кръгове. Като си въобразявах, че и аз бързам към някакво веселие и споделям интимното им вълнение, пожелавах им всичко хубаво.

За известно време изгубих следите на Джордън Бейкър, а сетне, по средата на лятото, отново я намерих. Отначало се ласкаех да ходя на различни места с нея, понеже тя беше шампионка по голф и всички знаеха името й. После това се превърна в нещо повече. Всъщност не бях влюбен в нея, обаче изпитвах някакво нежно любопитство. Отегченото високомерно лице, което тя обръщаше към света, прикриващо нещо — в края на краищата повечето пози прикриват нещо, макар и не в самото начало, — и един ден открих какво беше то. Веднъж, когато отидохме заедно при приятели в Уоруик, тя остави една взета назаем кола на дъжда със свален гюрук, а сетне излъга за това. Тогава изведнъж си спомних историята за нея, която ми бе убягнала онази вечер у Дейзи. На първото й голямо състезание по голф беше избухнал спор, който почти стигна до вестниците — някой беше подхвърлил, че тя преместила топката си от една крайно неудобна позиция в полуфиналния мач. Историята придоби размерите на скандал — после замря. Едно от момчетата, които тичат за топките на терена, оттегли думите си, а единственият друг свидетел призна, че може би е сбъркал. Този инцидент и нейното име бяха свързани в съзнанието ми.

Джордън Бейкър инстинктивно отбягваше умни, проницателни мъже и сега видях, че тя правеше това, защото се чувстваше по-безопасно там, където всяко отклоняване от определени норми на поведение би се сметнало за невъзможно. Тя беше неизлечимо нечестна. Не можеше да понася да се намира в неизгодно положение и поради тази своя черта предполагам, че още от съвсем млада бе започнала да прибягва към хитрини, за да може да гледа на света с тази хладнокръвна, дръзка усмивка и същевременно да задоволява изискванията на своето гъвкаво, жизнено тяло.

За мен това беше без значение. Безчестието у жените е нещо, което човек никога не осъжда остро — просто изпитвах съжаление, а след това забравях. Същата вечер водихме любопитен разговор на тема шофиране. Той започна, защото тя бе минала толкова близо до няколко работници, че бронята на колата ни откъсна едно копче от палтото на някакъв човек.

— Ужасен шофьор си — запротестирах аз. — Или трябва да бъдеш по-внимателна, или изобщо не бива да караш.

— Внимателна съм.

— Не, не си.

— Е, нали другите са внимателни — каза тя небрежно.

— Какво общо има това с твоето каране?

— Ще се пазят от мен — настоя тя. — Необходими са двама шофьори, за да стане сблъскване.

— Представи си, че срещнеш някой толкова невнимателен, колкото тебе.

— Надявам се, че това няма никога да стане — отвърна тя. — Мразя невнимателните хора. Затова те харесвам.

Сивите й, зачервени от слънцето очи бяха вперени напред, но тя умишлено бе променила отношенията ни и за миг реших, че съм влюбен в нея. Но аз мисля бавно и съм изпълнен с вътрешни правила, които действат като спирачки на желанията ми, и знаех, че най-напред трябваше да се измъкна окончателно от онази заплетена история в родния ми град. Всяка седмица изпращах писма и ги подписвах: „С любов, Ник“ — и единственото нещо, което си спомнях, беше как, когато тази именно девойка играеше тенис, капчици пот се появяваха като тънки мустачки над горната й устна. Въпреки това обаче съществуваше едно неясно споразумение, което трябваше тактично да се развали, за да се почувствам свободен.

Всеки подозира у себе си поне една от основните добродетели и ето моята: аз съм един от малкото честни хора, които някога съм познавал.