Серия
Проклятието на МакЛийн (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Laird Who Loved Me, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 93 гласа)
Форматиране
in82qh (2016)

Пролог

Едва ли някой мъж се нуждае повече от жена, която да му покаже истините от живота, колкото Александър, леърд на клана МакЛийн.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ

— И така, всичко е подготвено — каза той, а дълбокият му глас бе изпълнен със задоволство. — Кейтлин Хърст най-накрая ще плати за всичко, което причини на мен и семейство ми.

Никакво съмнение не засенчваше доволното изражение, изписано върху силното, чувствено лице на мъжа и Джорджиана, херцогинята на Роксбърг, се радваше, че това отмъщение не е насочено срещу нея.

— Не беше лесно да осигуря присъствието й тук, особено с компанията, която се наложи да изтърпя. — Тя изви устни и прекара четката със сребърна дръжка през дългите си червени кичури. — Не ми е приятно да общувам с простолюдието.

— Наистина ли? — Твърдите устни се извиха в лека усмивка. — Дори когато съществува приятната вероятност да срещнеш роднини…

Четката увисна във въздуха за миг, преди Джорджиана да отвърне рязко:

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Той повдигна вежди и я погледна с насмешка.

Херцогинята положи усилие да продължи да разресва косата си с дълги, плавни движения, въпреки че вътрешно трепереше от гняв и страх. Знаеше, че не трябва да е изненадана. Александър, леърд на клана МакЛийн, беше известен със способността си да стига до истината. Трябваше да се досети, че би могъл да разкрие и нейните тайни. Сега може и да беше херцогиня, но някога…

Със свит на възел стомах Джорджиана го погледна изпод мигли. Той се бе обърнал към прозореца, а избледняващата следобедна светлина падаше върху лицето му, осветяваше зелените му очи и подчертаваше самоуверения нос и твърдите, чувствени устни. Тя потрепна при спомена за тези устни.

— Време е играта да започне. — Той се обърна към нея. — Как успя да убедиш мисис Хърст да приеме поканата за дъщеря си?

Поуспокоена от неговото внимание, Джорджиана нацупи плътните си устни.

— Отне ми две седмици само да я накарам да ме изслуша. След това трябваше да обещая, че ще се грижа за скъпоценната й дъщеря като за свое собствено дете.

— Тя държи Кейтлин под ключ последните три месеца. Не успях дори да се приближа до проклетата жена. — Александър я погледна и малкото топлота в очите му накара сърцето й да забие по-бързо. — Благодаря ти за помощта, Джорджиана. Ще ти се отплатя.

Тя се премести така, че халатът й да се разтвори и да разкрие ризата от фин лен във френски стил, през която се открояваха зърната на пищните й гърди. Никой мъж не би могъл да й устои, освен МакЛийн.

Той продължаваше да седи облегнат на стола в другия край на стаята, дългите му мускулести крака бяха изпънати напред. Красивото му лице бе дълбоко замислено, погледът му бе вперен в някаква невидима, далечна точка. Едва доловима усмивка смекчаваше твърдата линия на устните му.

Бяха й необходими почти две години внимателно планирани, невинни провокации, за да го примами в леглото си, а на него — по-малко от три месеца, за да му омръзне. Тази мисъл обагри бузите й и я накара да стисне сребърната дръжка на четката така, че пръстите й се схванаха.

— Какви са плановете ти за това момиче? Никога не си споменавал.

Той затвори очи.

— Кейтлин Хърст ми дължи много. Тя направи името ми за смях.

Изтънелите му устни предизвикаха задоволство у Джорджиана, но тя прикри триумфа си със съчувствен тон.

— Всички обсъждаха как хлапачката Хърст е заявила, че ще се омъжи за теб по един или друг начин. Превърна двама ви в основна тема на разговорите в обществото.

Лицето на МакЛийн се стегна.

— Сега ще накарам разглезената госпожичка да ми плати за всичко. Кога пристига тя?

— Тази седмица. Ще изпратя карета да я докара.

— Чудесно. — МакЛийн облегна главата си на високата облегалка на стола, изпъна широките си рамене и кръстоса лъснатите си до блясък ботуши. — Кейтлин Хърст е твърде импулсивна. Достатъчно е да я подтикна да извърши нещо неприлично, и репутацията й ще бъде съсипана. Само че този път нито сестра й, нито брат ми ще са наблизо, за да я спасят.

— Само внимавай самият ти да не попаднеш в капана на брака като Хю!

Джорджиана беше с Александър в нощта, в която бе разкрил плана на Кейтлин да го принуди да се ожени за нея. Нейните необмислени действия бяха накарали брата на Александър и сестрата на Кейтлин да се оженят, за да спасят репутацията й.

Думата ярост е твърде слаба, за да опише реакцията на Александър, когато бе научил. Той крачеше из библиотеката с побеляло от заслепяващ гняв лице и изведнъж в ясното нощно небе бе забушувала страховита буря. Дори сега, няколко месеца по-късно, Джорджиана потрепваше, когато си спомнеше. Бе чувала слуховете за проклятието на семейството МакЛийн, но до тогава не им бе вярвала.

Той се усмихна презрително:

— По-скоро ще се оженя за някоя миячка, отколкото за тази жена!

— Прекалено умен си, за да те хване неподготвен — измърка Джорджиана. — Надявам се пристигането й да не ми причини особени затруднения. Останалите гости ще се чудят защо съм поканила тази недодялана селянка.

— Не се притеснявай. Кейтлин се представи блестящо през сезона в Лондон. Дори Брумел го отбеляза.

Джорджиана прикри тревогата си:

— На колко години е Кейтлин? Двадесет?

— Двадесет и три.

— Колко забавно. Разликата във възрастта ви е същата като на Хъмбълт и неговата млада съпруга — сякаш случайно подметна тя, докато наблюдаваше МакЛийн изпод гъстите си мигли.

Лицето на Александър се напрегна и Джорджиана прикри усмивката си. Виконт Хъмбълт беше най-добрият му приятел. За изненада на всички, на четиридесет и две години Хъмбълт се бе влюбил безумно в жена, почти двадесет години по-млада от него и се бе оженил за нея. Майка му, която вече не вярваше, че синът й някога ще се ожени, бе безкрайно щастлива, но Александър бе имал известни съмнения относно подобен неравен брак. Хъмбълт обаче не бе склонен да чуе и дума срещу своята годеница.

Новооткритото щастие на виконта се бе оказало краткотрайно. Младата виконтеса бе ненаситна жена и през следващите седем години бе подложила съпруга си на унижения, публични скандали и в края на краищата го бе разорила напълно.

Един ден финансовият съветник на Хъмбълт бе открил виконта мъртъв, с димящ пистолет в ръка и писмо под преспапието на бюрото. В него той проклинаше съпругата си, но това беше твърде слаба утеха за тези, които наистина го обичаха.

Смъртта на приятеля му бе опустошителна за МакЛийн. Дори и сега, четири години по-късно, само споменаването на тези събития караше очите му да потъмнеят и устните му да побелеят.

— Не изпитвам никакъв интерес към Кейтлин Хърст, ако това имаш предвид! — рязко отвърна той.

— Сигурна съм, че е така — побърза да се съгласи Джорджиана. — Ти си твърде изискан, за да се интересуваш от дъщерята на викария. Винаги съм мислила, че Клариса бе твърде млада и красива за Хъмбълт. Той трябваше да предвиди как ще свърши всичко. Тя искаше само парите му и след като ги получи… През цялото време му се подиграваше.

Изражението на Александър стана предпазливо, въпреки че очите му блестяха от раздразнение.

— Може би.

Джорджиана се успокои от факта, че той не започна да спори. Никога не бе флиртувал с прекалено млади момичета, но тя се притесняваше, че е възможно с Кейтлин Хърст нещата да са по-различни. Но каквото и да бе изпитвал Александър към нея, едва ли продължаваше да храни същите чувства. Не и след като нейните действия бяха причината цял Лондон да говори за него.

Той се изправи нетърпеливо:

— Трябва да тръгвам. Ще пояздим с херцог Линвил, за да пробва новия си жребец.

Очите на Джорджиана проследиха широките му рамене, елегантното палто, което подчертаваше тесния му ханш, мускулестите бедра…

— Да считам ли, че одобряваш панталона ми?

Тя рязко вдигна поглед, бузите й пламтяха, а на лицето й се изписа усмивка, за която се надяваше, че изглежда провокираща.

— Не можеш да ме виниш, че имам приятни спомени.

— Докато не забравяш, че това са само спомени и нищо повече. — Той присви очи и добави меко: — Надявам се, че не виждаш в моята молба да ми помогнеш, нещо повече от услуга между приятели.

Тя успя да се засмее леко.

— Да, приятели сме и се надявам винаги да бъдем. Поне засега.

Александър се поклони, а в очите му имаше повече топлота, отколкото преди два дни, когато беше пристигнал.

— Приятен ден, Джорджиана! До довечера!

Той се насочи към вратата с уверена походка и атлетичната грациозност на движенията му накараха устата й да пресъхне.

След излизането му стаята сякаш болезнено опустя.