Читателски коментари от ara11

всеки си има мнение… затова ще се въздържа от остро изказване тук.

тази книга я прочетох за 1ви път във 2–3 клас, оттогава няколко пъти още, а съм вече в доста „пораснала“ възраст. чудно ми е защо вместо вечните неща, за които се говори в книгата, Вие обръщате внимание на някакви конкретики, свързани с историческия момент и въобще с погледа върху КОНКРЕТНИ събития. изкуството — освен ако е откровено биографично или с чисто историческа насоченост — затова е изкуство, за да говори принципно, да говори за вечни неща, като ги поднася чрез своите герои.

не знам защо Ви се струва остаряла, всъщност, историята, описана тук. кое й е остарялото? светът, за жалост, си е все един и същ. лошите неща в него имат различна конкретика, но една и съща природа. емоциите също — и хубави, и лоши. израстването — също. макар че, днес „израстване“ в голяма степен се счита за мръсна и ненужна дума (освен ако не се отнася за финансово или социално израстване).

аз лично, препоръчвам тази книга от сърце.

за мен също беше крайъгълен камък, тази книга. и по отношение на това, да търсиш правилния ъгъл, от който да погледнеш към някаква ситуация или към света като цяло, и по отношение на вкуса към стилове. беше като една отворена врата към изцяло ново помещение. благодаря, че я има тук!! благодаря за всичко, което сте качили от Джоузеф Хелър!!

@der Vogel:

войната, според мен, е само една от проявите на абсурдност в света и живота — коренът на всички абсурди е вътрешният свят на човека: изборите, които прави, и причините, поради които избира едно вместо друго.

@elenakm:

защо не опиташ пак?

@анчо:

надявам се, че се шегуваш, като казваш „но“. защото след „но“-то даваш точно причината такива книги да са големи и важни :).

@nadness:

опитай пак някой път. разпокъсаният начин на разказване е едно от достойнствата на тази книга, не един от недостатъците.

в живота единствено физическите/материйни аспекти на нещата вървят „подредено“. мислите, емоциите, всичко, което всъщност ни прави това, което сме, върви хаотично — със забавяния, подскоци, заспиване, стряскане.

:) дано имаш предвид това, което смятам, че имаш предвид.

много правилно казано. човек или трябва да си изгради способността за моментална настройка към онова, което чете/гледа/слуша, за да може да види същината и посланието, или трябва да изчака с някои неща. аз бях така със „Завръщане от звездите“ на Станислав Лем — тя е друг крайъгълен камък за мен, защото я прочетох достатъчно рано все пак, и защото си е добра. но 1вият път, когато ми попадна, бях в 5ти клас. нямах особен шанс и прочетох съвсем малко от нея. преди това не ми се беше случвало да оставям фантастика недочетена. по-късно, може би на 17, я отворих пак… и никога няма да я махна от списъка на любимите.

хаха… в мен може би е бил заложен тогава, този анти-22, но без да знам за това. ако е било така, тогава, да, може да се нарече пробуждане, вместо промяна на мироглед; но, във всеки случай, тази книга бележи основен момент за мен, в пътя ми към света и към литературата/изкуството.

:смях: :смях: :смях: тя Е пародия, но от ония, дето освен смях дават и нещо повече.

надявам се, че се шегуваш.

благодарим за всяка една книга тук!! просто, споменавам кой е най-добрият наличен превод на този разказ (сверено с английския оригинал):

https://chitanka.info/text/1450-tsenata-na-riska

толкова, толкова тъж-но :((((((((. и в прекия, и в преносния смисъл на историята.

*поправка: ГилиъМ.

Хм… чета предишния си коментар и той звучи, сякаш аз смятам ХИМИЯТА за правилен начин да се премахне неоправданата агресия. В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ :). Само възпитанието и личностното израстване следва да направят това. И могат да го направят, разбира се. Химията… не е сигурно дали нейната намеса е оправдана, дори само като „спешен помощник“ в някакви конкретни случаи. Хайде, да кажем, че като съвсем еднократен спешен помощник, в накакви специални случаи, може да се намеси.

За да изчистя още малко предишното си мнение — когато казвам, че хората не могат да поставят граница между „необходимото и прекаленото“, имам предвид, че вместо да използват химията като помощник за извънредни случаи, те я превръщат в основен инструмент. При това положение, отрицателните ефекти няма как да закъснеят.

И тъй като вече прочетох „Brave New World“ (препоръчвам го горещо) — между двете книги има една важна разлика; но тя пък още по-ясно очертава и арогантността на лошите решения, и единствения път за спасение. Алдъс Хъксли е много по-обезверен в човека, отколкото Станислав Лем. В неговия вариант, погрешното възпитание и убийството на всичко, що се нарича „личност“, е превърнато в официална политика. Във варианта на Ст. Лем възпитанието и/на личността се ползува с особената грижа на обществото. Родителството там не идват просто като резултат от спукан презерватив; възпитанието на дете е максимално защитено откъм това възпитателят безхаберно да повтаря грешките на своите възпитатели. И в двете книги любовта е посочена като пътя за спасение. И в двете книги се подчертава, че тя се ражда от чувства, но се развива от воля. Съдбата на любовта в двете книги е различна — защото носителите й са захранени с различен вид възпитание. А възпитанието (или липсата му) е от огромно значение за това, с какви оръжия разполагаме — не за да нападаме другите, а за да защитим себе си.

Още едно обичано от мен произведение по темата (заедно с „1984“, „Фермата на животните“, „Ние“, „451 по Фаренхайт“ и още поне 2, чиито заглавия в момента не мога да възстановя), е филмът на Тери Гилиън „Бразилия“.

(И като отговор към №3)

(възможни са СЛАБИ СПОЙЛЕРИ)

Мой пропуск е, че Brave New World е все още сред непрочетените от мен; смятам да поправя това скоро. Но, по отношение на „Завръщане от звездите“. Това е една от моите завинаги най-важни книги. И прозренията, и финалното послание за мен са много истински. Но, освен това, тази книга показва ИМЕННО как една добра идея може да има И недобри „странични“ ефекти.

Не мога да споделя мнението, че агресията е нещо нужно. Или постиженията, сами за себе си. Постиженията имат смисъл само ако донасят нещо добро наоколо си — наречете това мнение малоумно или идеалистично, все тая. Да бъдеш „най-най-“ просто заради „най-най-“, това е безсмислица. То не дава нищо нито на теб, нито на някой друг. Спортовете, в които има агресия — те не са добър начин, по който да „изживяваме“ енергията си. Тази енергия ще донесе много повече удоволствие, ако се използва за нещо, което те кара да се чувстваш добре и пълноценен без да търсиш надмощие над някой друг. Удоволствието не е продукт на надмощие. То е продукт на взаимодействие, в което всеки осъзнава, че е безценен, защото ДОПЪЛВА и ПОДПОМАГА нещо, а не защото КОМАНДВА нещо.

И все пак, при такова генерално решение на проблема с агресията, както в тази книга, неминуемо е да има негативни ефекти. Според мен това, което Станислав Лем казва, е че хората са способни да изопачат дори най-доброто решение, понеже не могат да поставят граница между необходимото и прекаленото. Свят, в който дивите животни изглеждат като дрогирани, а пълните усещания в секса са възможни само след неутрализиране на някаква част от личността… такъв свят си остава болен, дори ако има много и чудесни други постижения.

Прекалено е да изчезне желанието да надмогваш себе си, обаче. Прекалено е да изчезне интересът към алпинизъм, пилотиране, гмуркане, и т.н. Прекалено е да изчезне интересът към дълбоки чувства и способността да ги изпитваш. Човек или общество се превръщат в консуматори, когато им се отнеме възможността да се „нахранят“ с онези неща, които НАИСТИНА са им нужни. Стремежът за развитие и усещането за дълбока връзка са едни от тези важни неща.

Кратко и чудесно опива този живот причтелят на главния герой. По-добро определение за това аз лично не съм срещала.

:) Шахматът? Той също не бива да се губи, напълно се съгласявам. Той е един наистина прекрасен спорт. И/или хоби, и/или забавление. Не по-лошо забавление от литература, кино, музика, танц…. просто, по-различно забавление. А което го прави особен — него и другите подобни игри — е, че той дава възможност за неагресивна конкуренция. Освен когато се случи единият или двамата съперници да страдат от наранено Его. Но нараненото Его се лекува по други начини. И това е едно от нещата, на които всички ние, хората, трябва да отделим много внимание. Излекувай сърцето и ще излекуваш ума, а оттам — постъпките. А грешката на хората е, че все още смятат материалните/химични/биологични лекарства за по-добри от чисто емоционалните/психологическите/енергетичните такива.

:)) Не очаквах да се получи толкова дълъг коментар.

Това, че някой посочва злините, не го прави зъл. Живеем в свят, в който на медиите (на 90% от тях, в световен мащаб) се плаща да държат хората приспани и/или следващи жалки, смешни, болни цели. Политика, религия, обществен „морал“ — в 90% от случаите всичко е мръсотия.

Героите са толкова пълнокръвни, дори когато са „мацнати“ само с по няколко щриха, та направо се чудя дали сме чели една и съща книга. Всички до един са ЛОГИЧНИ и ИСТИНСКИ.

Не мога да се начудя как е възможно някой да плюе тоя роман. Не ми беше известен досега, попаднах на автора по друга причина и проверих дали го има в Читанка. Прочетох книгата заради коментара на ’Фраксс’. И изпитвам недоумение към коментарите на ’Iva Iv.’ и ’ван’. Чак се регистрирах, за да мога да си кажа и аз мнението. А то е:

Книгата е — кратко и ясно — качествена. Добре измислена, добре написана. И толкова ИСТИНСКА. Светът е ТОЧНО толкова гаден, хората се оставят (или самооставят) да бъдат ТОЧНО толкова тъпи, злобни и алчни, властимащите (от всякакъв порядък) са ТОЧНО толкова жестоки, самодоволни и арогантни. Е, има изключения, естествено, обаче нали знаем — изключенията са просто да подчертаят правилото. Ако някой все още не е схванал, че светът е мръсен и жесток, моля го/я да се събуди. Понеже, ако продължаваме да спим, светът няма и да се промени.

Та, за книгата. Много качествена и много истинска. Обещаваща история, още днес ще започна следващата част.

Толкова ЕЛЕГАНТНО се поднасят мъдростите в нея, че чак ми се иска да я прочета в оригинал, та да съм 100% свидетел как са се сработили този конкретно добър автор и този конкретно добър преводач.

:)) Дотолкова логично и издълбоко авторът говори за порядките и обществените закони, в света на книгата, че сякаш поне 2 живота е бил висш резидент някъде и/или съветник на някоя висока политическа фигура. Страхотно ме респектират хора, които едновременно знаят какво да кажат (а не само повтарят чутото) и го казват по елегантен начин.

Има една мисъл, за която тази книга ми напомня, на много места: „Ако боговете са особено благосклонни към някого, те му дават истински приятели.“ За жалост, не си спомням чии думи са това и не ги намирам в нета. Но фактът си е факт. Светът е мръсно място, хората не са се затичали да го изчистят; дори Любовта не винаги успавя да се пребори с него… но ако има Приятелство, май все още има надежда.

ГОРЕЩО ПРЕПОРЪЧВАМ КНИГАТА

и ми се иска повече хора да се огледат наоколо. В световен мащаб.

Всичко най.