Клифърд Саймък
Театърът на сенките (7)

7

Представлението започна оттам, откъдето бе прекъснато вчера — всички персонажи на екрана, появява се Прелестната Девойка, а Бедният Философ, самодоволно потривайки ръце, произнася:

— Каква задушевна обстановка! Най-после се събрахме всичките заедно.

Прелестната Девойка (която не се държи твърде здраво на краката си): — Чуйте, Философе, знам, че съм закъсняла, така че няма защо да го подчертавате, още повече в такава странна форма! От само себе си се разбира, че се е събрала тук цялата компания. А аз… Е, задържаха ме крайно важни обстоятелства.

Селският Хубавец (встрани, със селска хитрост): — „Том Колинз“^[1] и игралният автомат.

Извънземното Чудовище (показвайки главата си иззад дървото): — Тек хрлстлги вглатер, тек…

Но с представлението нещо не е наред, изведнъж си помисли Лодж.

В него явно имаше някакъв дефект, неправилност, нещо до ужас чуждо и непривично, нещо такова, от което те побиват тръпки, даже ако това ново качество не се поддава на определение.

Нещо странно ставаше с Философа, като безпокоеше не неговото присъствие на екрана, а нещо съвсем друго, необяснимо. Странно изменени изглеждаха и Прелестната Девойка, и Приличният Млад Мъж, и Красивата Курва, и всички, всички останали.

Рязко се бе изменил Селският Хубавец, а нали всъщност той, Бейярд Лодж, познаваше Селския Хубавец като джоба си, познаваше всяка гънка на мозъка му, мислите му, мечтите, тайните му желания, грубоватото му тщеславие, нахалния му маниер да се надсмива над околните, чувството за малоценност, което го караше в името на самоутвърждаването да хвали собствената си персона.

С една дума, познаваше го така, както всеки от зрителите трябваше да познава собствения си персонаж, възприемаше го като нещо по-значително от образ, създаден във въображението, познаваше го по-добре от който и да било друг човек, по-добре и от най-добрия приятел. Защото бяха свързани с онези единствени по рода си връзки, които съединяваха твореца с неговото творение.

А тази вечер Селският Хубавец забележимо се отдалечаваше от него, като че ли бе прерязал невидимите нишки, с които го управляваха, придобил бе някаква самостоятелност и в тази самостоятелност вече се забелязваха първите кълнове на пълната независимост.

Думите на Философа стигнаха до Лодж.

— Но в никакъв случай не мога да отмина с мълчание факта, че сме се събрали тук в пълен състав. Та нали един от нас умря…

В зрителната зала нямаше нито шумно въздъхване, нито шумолене, никой даже не трепна, но се почувства как всички се напрегнаха като силно опънати струни на цигулка.

— Ние сме съвестта — произнесе Мустакатият Злодей. — Отразена съвест, приела нашия облик и играеща нашите роли…

— Съвестта на човечеството — каза Селският Хубавец.

Лодж неволно се опита да стане.

„НЕ СЪМ МУ ЗАПОВЯДВАЛ ДА ПРОИЗНАСЯ ТАЗИ ФРАЗА! ТОЙ ГО НАПРАВИ ПО СВОЙ ПОЧИН, БЕЗ МОЯТА ЗАПОВЕД. В МЕН ПРОСТО ВЪЗНИКНА ТАКАВА МИСЪЛ И ТОЛКОВА. БОЖЕ МИЛОСТИВИ, САМО ПОМИСЛИХ ЗА ТОВА, САМО ПОМИСЛИХ!“

Сега той знаеше причината за необичайността на днешното представление. Най-после беше разбрал в какво се изразява странността на персонажите.

Те не бяха на екрана! Те стояха на сцената, на тесните подиуми пред екрана!

Те. Вече не проектирани върху екрана въображаеми образи, а същества от плът и кръв. Създадени от мисълта марионетки, които внезапно оживяха.

Той замръзна, замръзна и замря, изведнъж напълно осъзнал, че само със силата на мисълта — силата на мисълта в съчетание с тайнствените и безгранични възможности на електрониката — Човекът бе сътворил живот!

— Нов подход — каза тогава Мейтлънд.

О, Господи! Нов подход!

Бяха претърпели крах в работата си, но бяха удържали поразителна победа, играейки си в свободното време, и сега ще отпадне необходимостта от особени групи учени, правещи изследвания в тази мрачна област, където живото незабелязано преминава в мъртво, а мъртвото — в живо. За да създадат човек чудовище, е достатъчно само да седнат пред екрана и да го измислят — кост след кост, косъм след косъм, мозъка му, вътрешностите, особените свойства на организма и така нататък. Така ще се появяват на бял свят милиони чудовища за заселване на онези планети. Но тези чудовища ще бъдат хора, защото те по предварително разработен проект ще бъдат сътворени от братята си по разум, човешките същества.

Приближаваше мигът, в който персонажите ще слязат от сцената в залата и ще се смесят със зрителите. Как ще се държат техните творци? Ще обезумеят от ужас, ще запищят или ще изпаднат в буйна лудост?

Какво той, Бейярд Лодж, ще каже на Селския Хубавец?

Какво той изобщо може да му каже?

И, а това е много по-важно, за какво ще разговаря с него самият Хубавец?

Лодж нямаше сили да помръдне, не можеше да промълви нито дума или поне с вик да предупреди останалите. Седеше като вкаменен в очакване на мига, когато от сцената те щяха да се спуснат в залата.