Клифърд Саймък
Театърът на сенките (1)

1

Бейярд Лодж, ръководител на спецгрупа №3 под кодовото название „Живот“, раздразнен и намръщен, гледаше седящия до него от другата страна на масата психолог Кент Форестър.

— Играта в Спектакъла не трябва да прекъсва — говореше Форестър. — Не отговарям за последиците, ако я спрем дори за един-два дни. Та това е единственото, което ни обединява, помага ни да запазим разума си и чувството си за хумор, отвлича ни от по-сериозните проблеми.

— Знам — каза Лодж. — Но сега, като почина Хенри…

— Те ще разберат — увери го Форестър. — Ще поговоря с тях. Не се съмнявам, че ще разберат.

— Наистина — съгласи се Лодж. — Всички отлично разбираме колко е важен за нас този Спектакъл. Но трябва да се има предвид и нещо друго — Хенри е създал един от персонажите.

Форестър кимна.

— Аз също помислих за това.

— И знаете ли кой?

Форестър отрицателно поклати глава.

— А се надявах, че знаете — каза Лодж. — Та нали отдавна се опитвате да отъждествите всеки от нас с определен персонаж.

Форестър смутено се усмихна.

— Не ви обвинявам. Разбирам защо толкова се интересувате от това.

— Изясняването значително би улеснило работата ми — призна Форестър. — То би ми помогнало наистина да се ориентирам в личността на всеки член от нашата група. А представете си, че изведнъж някой персонаж започне да се държи нелогично…

— Те винаги се държат нелогично — прекъсна го Лодж.

— Именно в това е прелестта им.

— Нелогичността в поведението им е естествена и в допустимите граници и е обусловена от шутовския стил на Спектакъла. Но и от най-голямата шутовщина може да се изведе нормалното.

— И вие успяхте ли?

— Графикът не става — отвърна Форестър. — Но за това пък сега вече, общо взето, се ориентирам добре в ситуацията. Когато в позната нелогичност се появят отклонения, могат лесно да бъдат забелязани.

— А такива стават ли?

Форестър кимна.

— И от време на време много резки. Въпросът, който ни безпокои нас двамата, е как те мислено преценяват…

— Да го назовем не преценка, а емоционално отношение — каза Лодж.

Двамата помълчаха известно време. След това Форестър попита:

— Няма ли да ви затрудни да ми обясните, защо така настойчиво отнасяте това към емоционалната сфера?

— Защото отношението им към действителността се определя от емоциите — отвърна Лодж. — Това отношение, което се е зародило и съзряло под влиянието на нашия начин на живот, се е оформило в резултат от безкрайни размисли и безкрайни самоанализи. Това отношение е изключително емоционално и граничи със сляпата вяра. В него има малко разум. Ние живеем максимално изолирано. Твърде строго ни охраняват. Твърде често ни говорят за важността на работата ни. Всеки от нас непрекъснато е напрегнат. Нима можем да останем нормални хора в такива влудяващи условия?

— Освен това и тази ужасна отговорност — намеси се Форестър. — Тя им отравя съществуването.

— Отговорността не лежи върху тях. Те не са отговорни.

— Е да, ако се сведе до минимум значението на отделните индивиди и всеки от тях се подмени с целия човешки род. Впрочем вероятно е дори при тези условия въпросът да остане открит, защото задачата е неразривно свързана с проблемите на човека като представител на биологичен вид. Проблеми, които от общи могат да се превърнат в лични. Представете си само — да сътвориш…

— Нищо ново няма да ми кажете — нетърпеливо го прекъсна Лодж. — Това съм го чувал многократно. „Представете си само — да сътвориш човешко същество в друг, нечовешки облик!“

— И то именно човешко същество — подчерта Форестър. — Това е същественото, Бейярд. Не че изкуствено ще създадем живи същества, а че тези живи същества ще бъдат хора в облика на чудовища. Такива ни преследват в кошмарите и посред нощ се събуждаш с вик на ужас. Чудовището само по себе си не е страшно, ако то е само чудовище. За няколко столетия космическа ера вече свикнахме с необикновените форми на живот.

Лодж го спря с жест.

— Да се върнем към Спектакъла.

— Той ни е необходим — твърдо заяви Форестър.

— Ще бъде с един персонаж по-малко — напомни Лодж. — Сам знаете с какво ни заплашва това. Отсъствието на един от персонажите може да наруши хармонията, ритъма на Спектакъла; да доведе до объркване и неяснота. По-добре да останем без Спектакъла, отколкото да допуснем пълния му провал. Защо да не прекъснем за няколко дни, а после да започнем отначало, всички отново? Да поставим нов Спектакъл с нови персонажи, а?

— Това е изключено — възрази Форестър. — Защото всеки един от нас като че ли се е сраснал със своя персонаж и всички персонажи са станали органична част от своите създатели. Ние живеем двойствен живот, Бейярд. Личностите ни са раздвоени. Така трябва, защото иначе ще загинем. Така трябва, защото никой от нас няма сили да бъде само самия себе си.

— Искате да кажете, че играта в Спектакъла ни предпазва от безумие?

— Нещо такова. Но вие прекалено сгъстявате боите. При обикновени обстоятелства несъмнено бихме могли да минем и без Спектакъла. Но при нас обстоятелствата са особени. Всеки се терзае от невероятно хипертрофирано чувство за вина. Спектакълът ни дава емоционален изход. Той служи като тема за разговори. Ако го нямаше, щяхме да посвещаваме вечерите си на чистене на кървавите петна на вината. Освен това Спектакълът внася в живота ни известно веселие — това е нашата дневна доза хумор, радост, искреност, смях.

Лодж стана и започна да мери стаята с крачки.

— Нарекох тяхното отношение към действителността емоционално — каза той — и държа на определението си. Това е глупаво, извратено отношение, което има чисто емоционален характер. Те нямат никакво основание да имат комплекс за вина. И въпреки всичко го насаждат в себе си, като че ли само по този начин се чувстват хора, като че ли това е единственото, което ги свързва с външния свят, сближава ги с останалата част от човечеството. Идват при мен, споделят преживяванията си, сякаш имам властта нещо да променя. Като че ли съм всесилен и мога, вдигайки ръце, да им кажа: „Какво пък, щом е така, да приключим работата.“ Като че ли самият аз нямам никакви служебни задължения. Те казват, че посягаме в областта на свещеното, че сътворението на живота е невъзможно без никаква божествена намеса, че човек, който се опитва да извърши този подвиг на сътворяване, е безбожник и богохулник.

Но на това има отговор, и то логически обоснован, но те не виждат тази логика или просто не желаят да се вслушат в гласа на разума. Способен ли е човек да извърши нещо, отнасящо се към категорията на божественото? Така че, ако в сътворението на живота участва някаква висша сила, човек, колкото и да се старае, няма да успее да създаде живот в лабораториите си, не ще може да организира серийно производство на живи същества. Ако Човек, използвайки всичките си знания, може с известните му химически съединения да създаде жива материя, ако той благодарение на високото ниво на науката и техниката сътвори жива клетка — това ще докаже, че възникването на живота не се нуждае от намеса свише. И ако получим това доказателство, ако узнаем, че в акта на сътворяване на живота няма нищо свръхестествено, нима това доказателство няма да свали от него ореола на светостта?

— Те търсят предлог, за да се избавят от тази работа — каза Форестър, опитвайки се да успокои Лодж. — Може би някои от тях вярват в това, но останалите просто се плашат от отговорността — имам предвид моралната отговорност. Те започват да разбират какво означава до края на живота си да живееш под нейното бреме. Почти същото е станало преди хиляда години, когато хората открили атомната енергия и за първи път разделили атома. Те загубили съня си. Нощно време се събуждали с викове на ужас. Разбрали значението на своето откритие, разбрали, че са пуснали на свобода страшна сила. И ние също си даваме сметка до какви резултати може да ни доведе нашата работа.

Лодж се върна към масата и седна.

— Оставете ме да помисля, Кент — каза той. — Може да сте прав. Все още много неща не разбирам.

— Довиждане — каза Форстър.