Мелани Роун
Принц на драконите (9)

Глава 9

Нарочно да беше търсил, Роан не би могъл да улучи по-лош момент за това. При положение, че роднини, прислуга и васали наблюдаваха всеки негов ход, той не би имал възможност да вмъкне в покоите си дори мишка, камо ли момиче. Но когато възбудата му нарасна дотам, че вече почти не му пукаше дори в Голямата зала да се наредят всички да наблюдават каква си е избрал, младежът се натъкна на непредвидена трудност: никоя жена в Цитаделата не го привличаше. С едно-единствено изключение — Шонед.

Хубавите момичета бяха или прекалено малки, или омъжени, или сгодени, и следователно нямаше право да ги докосва: в края на краищата той бе човек с чест. А и би бил направо жалък в образа на безсъвестен прелъстител. След като отхвърли хубавите, Роан се опита да предизвика у себе си интерес към по-грозноватите, но гордостта му се възбунтува — защо богат и знатен княз като него да се задоволява с някоя дългоноса и миризлива дунда? Не, изключено! Не би бил в състояние да се лъже, че изпитва възторг, затова и погледът му прескочи обратно към хубавиците, но те до една изгубиха всякакъв чар за него (който иначе биха могли да имат) в мига, когато ги сравни с Шонед.

При неговата младост не беше чудно, че насочи гнева си към златокосата слънцебегачка. Мъжкото му самолюбие бе понесло жесток удар, а хуморът бе неспособен да възстанови равновесието му. Роан проклинаше характера и положението си, които го бяха забъркали в такава каша. Нищо хубаво нямаше в създаването на господарски издънки и много отдавна бе решил да не пакости на династията, като създава незаконни разклонения по родовото дърво. А беше и твърде придирчив. Въздържал се бе да прояви благосклонност към някое от момичетата в палата (за тяхно голямо съжаление), за да не предизвика своеобразна революция, нарушавайки осветения от вековете обичай князът да си избира съпруга на Риалата. Този обичай бе всеизвестен и престъпването му щеше да го изложи в очите на всички, над които повеляваше. Бе принуден да чака деня, по-право нощта, на своя законен брак, и мисълта, че в леглото липсата му на практически опит не би могла да не стане явна за несъмнено завършена жена като Шонед, го правеше все по-раздразнен, зъл и противен дори на самия себе си.

Нито раздразнението, нито озлоблението изчезнаха в късния летен следобед, когато, зареял поглед над купчина пергаментови свитъци, изискващи незабавното му внимание, Роан почувства във въздуха нещо странно и разбра, без сам да знае как, че дракониците са напуснали пещерите и отлитат далеч от клисурата. Той подаде снага през прозореца на частния си кабинет — в библиотеката се разполагаха все така Шонед и Уривал, а младежът избягваше слънцебегачката като чума — и съзря тъмните форми, издигащи се в небето. Сърцето му нададе ликуващ рев, въздухът нахлу в дробовете му, и Роан почувства, че би могъл да призове крилатите създания там горе а те да го чуят и да откликнат като на себеподобен. В следващия миг си припомни какво означава в действителност полетът на женските.

Същата нощ васалите пируваха в Тържествената зала. От мястото си на масата върху подиума Роан ги наблюдаваше, обръщаше чаша след чаша с вино и отместваше настрани блюдата с поднасяните му ястия. „Това ще бъде последният такъв лов“ — закле се той. Каква полза да си княз, ако не можеш от време на време да придадеш на желанията си силата на закон? Вслуша се как васалите му се обзалагат кой ще избие най-много новоизлюпени дракончета, и усети, че му призлява. Не можеха ли тези дръвници да проумеят, че красиви като драконите създания трябва да бъдат оставени да летят свободни, с каквато цел очевидно ти е създала Богинята?

Зората на следващия ден се сипна яйца, сияйна, студена. Роан я посрещна навъсен и неохотно зае мястото си начело на шествието ловджии. Чувстваше как в гърба го пробождат погледи като тънки ножове. Васалите му не можеха да се отпуснат в негово присъствие, а и по лицето му се четеше ясно, че не одобрява днешното забавление; това ти караше да се чувстват още по-неудобно. Тяхната притесненост обаче (наложена с доста труд) не утешаваше Роан. В душата на младежа кипеше гняв, защото традицията не му оставяше изход, и ако нещо не се променеше, на всеки три години той щеше да бъде принуден да участва в тази гнусна касапница. Ослепителната слънчева светлина, искрящото синьо на небето сякаш се подиграваха с мрачното му настроение. А отвратата му към самия себе си нарасна, когато установи, че чувствата му са се предали и на жребеца, който яздеше. Благородното животно мърдаше неспокойно между бедрата на стопанина си и Роан трябваше да приложи цялото си умение, за да го укроти.

Джани и Мааркен имаха честта да яздят първи в шествието — непосредствено пред баща си, точно зад чичо си. Двете момчета бъбреха непрекъснато, възбудени, че участват в играта на големите, подскачайки на седлата и обърквайки горките си понита. Джани досаждаше на Роан с въпроса колко нокътя и зъба ще могат да съберат от пясъка, а Мааркен за стотен път се жалваше от баща си, който бе забранил на близнаците да влизат в клисурата заедно с другите ездачи. Чейнал понасяше мрънкането на синовете си с търпение, дошло от дълга практика, докато не прекалиха:

— Щом не щете да слушате баща си, чуйте какво казва князът ви! — скастри ги той. — Не си ли спомняте думите му снощи?

Роан правилно се досети, че го приканват да потвърди издадената от Чейнал забрана, и каза:

— Нали няма нужда да ви повтарям колко опасен е днешният лов? Ако вие двамата не усмирите конете си и не си затворите устата, може и да започна да съжалявам, че съм ви позволил да дойдете с нас.

Момчетата не бяха очаквали веселият и мил вуйчо, когото обожаваха, да бъде толкова рязък, и замълчаха. Мълчаха близо мяра. След това Мааркен не издържа и хвърляйки на Роан кос поглед, промърмори:

— Преди беше много по-забавен.

„Много по-забавен беше животът ми“, помисли си Роан кисело. Бе смятал, че е наясно с трудностите, пред които ще се изправи като владетелен княз, но ето че изникваха толкова други, за които бе неподготвен и — пак тази проклета дума, каза си с отвращение той — неопитен… Викът на един васал, забелязал летяща драконица, го накара да се обърне; ала очите му не се насочиха към небето, както на другите участници в лова, а внезапно спряха върху Шонед и не можаха веднага да се откъснат от нея. Роан усети как мускулите на челюстта му се изопват. С усилие насочи лице отново напред, но това не помогна: образът й — в кафяви дрехи за езда, с изправен гръб, огнени коси, събрани на тила, и прелестен профил! — остана все така зрим за него, сякаш бе отпечатан в очите му с клеймо. Тя щеше да очаква от него да направи нещо, за да останат поне малко време насаме, докато той мислеше единствено как да я избегне.

Ездачите спряха, за да погледат как зеленикаво-бронзовата женска лениво се рее високо над главите им; използвайки въздушните течения и разперила криле така широко, че се виждаше долната им страна — черна и лъскава. — Чейнал примигна срещу светлината и отбеляза:

— Не е ли красавица, а? Досега съм виждал такъв, цвят само два или три пъти.

— Ще ни нападне ли? — запита Джани, едновременно със страх и желание за бой.

— Не, не сме интересни за нея — отвърна Роан. Драконицата плясна с могъщите си криле и смени посоката на полета. — Виждаш ли? Отправя се към Вереш. Хайде, да тръгваме пак; искам да стигна Разцепикамък, преди да е станало пладне.

Но какво точно щеше да прави, когато стигне там, той нямаше представа. Знаеше само, че няма да убие друг дракон. Толкова мръсно беше: да колиш новоизлюпените дракончета, когато се подават за първи път от пещерите си на още незаякнали нозе, с едва изсъхнали крила! Над главите на двете момчета Роан погледна зет си. На Чейнал също не му допадаше такъв неравен двубой, ала, от друга страна, той не се съмняваше в необходимостта драконите да бъдат изтребени. За пореден път младият княз се запита защо желае толкова силно да покровителства хищните твари, които опустошаваха стада и земи. Защото бяха прекрасни и свободни, защото бяха част от Пустинята? Никога не бе успявал да намери по-добър отговор. И нима имаше такъв? Вътре в него един глас се надигаше и зовеше изтребването да бъде прекратено. Роан обаче го застави да млъкне. Васалите щяха да се развличат до премала днес, после три години под ред щяха да се хвалят с кървавите си подвизи. А техният сеньор не можеше да направи нищо друго, освен да се отдръпне, да не участва, и само да наблюдава в тежко мълчание отстрани.

Ездачите спряха пред входа на клисурата, точно под островърхата скала, която толкова много приличаше на наблюдателна кула. Бяха отпушени мехове с вода и вино, от седлата бяха свалени торбите с припаси, стражите неохотно поеха задълженията на по-нископоставени слуги и поднесоха обед. Роан не яде нищо. От празничната възбуда на околните му се повдигаше. Когато ловджиите възстановиха силите си, Мета заедно с още двама души от охраната влезе между скалите, проучи обстановката и се върна да доложи на Роан.

— Дракониците наистина са си отишли, господарю — съобщи тя. — Стените на три пещери са срутени и новоизлюпените са отлетели, но има още дванадесет, по мои изчисления, разрушени в повече или по-малка степен. — Чернооката жена хвърли поглед към васалите, които се бяха струпали да чуят новината, и им пожела: — Наслука, господари.

Лицето на Роан застина като издялано от камък. Без да изрече нито дума, той направи на Мета знак да помогне на Чейнал да организират лова. Щеше да присъства и наблюдава, щом трябваше, но по никой на нямаше да участва. Триста проклятия!

Ездачите навлязоха в клисурата със смехове и крясъци, шеги и весели закани. Не след дълго обаче слязоха от конете и се заизкачваха из тесните хлъзгави пътечки по скалите, а Мета остана долу на слънце — да чака с своите стражи и да пази животните. Ловците напредваха неравномерно, спираха се тук-там, но никой не прояви глупостта да доразруши съгражденията в останалите зазидани пещерни отвори, защото не се знаеше колко броят на драконите зад тях. Новото поколение младенци макар да бяха дребни на ръст и да не се държаха здраво, на краката си, можеха да издишват пърлещ огън досущ като възрастните; пламъците изсушаваха и заякчаваха крилете им, но бяха безмилостни към човешкото тяло, дори през плътни кожени дрехи. Ловците чакаха, докато драконите съборят сами по-голямата част от стената, и когато се подадяха навън под ослепителното слънце — ги убиваха.

Роан стисна очи. Богиньо, какво е това, което позволявам да се извършва тук? Драконите нападат стадата ни, тъй че ги унищожаваме; но нима вълците хищните птици, морските чудовища не правят същото? Не са ли драконите част от нашия свят? Как да оправдая тази касапница? Как да я спра?

— Изглежда сме сами, господарю — изрече някъде до него мек глас.

Той трепна, а конят му долови това и направи няколко нервни танцови стъпки по камъните. Младежът стегна юздите и потупа жребеца по врата, за да го успокои.

— Роан, какво се е случило? — запита Шонед.

— Мразя това — прошепна той, вперил очи в стените а клисурата (за да не бъде изкушен да погледне към нея). — Винаги съм го мразил. Ала не мога да го спра.

— Ако на твое място бе някой друг, щях да му кажа, че като техен княз можеш да им заповядваш както ти е угодно.

— Само че аз съм твърде страхлив, за да използвам властта си, това ли искаш да кажеш?

— Не. Не съм искала да кажа такова нещо и ти го знаеш. Роан! Моля те, погледни ме.

Той я погледна. Не можеше да не го направи. Очите й преливаха от нежна загриженост. Тя го обичаше; той усети лъчите на любовта й да се протягат към него и да го вплитат в онази мрежа от сила и светлина, на която слънцебегачите бяха майстори.

— Какво ти е криво? — прошепна тя.

— Денят — отвърна кратко той и като смушка коня с пети, в лек галоп се отправи към клисурата. Безсилен бе да погледне Шонед в очите. Чу обаче тропот на други конски копита зад гърба си и спря. Беше леля му. Тя се изравни с него и властно пожела да узнае:

— Какво говореше на Шонед?

— Остави ме на мира.

— Стига си се държал като хлапе. Знам колко мразиш това, което става днес, но няма да ти олекне, ако опитваш да си го изкараш на нея. Да си княз не е толкова блага работа, колкото го описват, а?

— Не е. — Роан можеше да спре лова с една-единствена заповед. Никой не би посмял да я наруши, той бе княз. Съзнанието, че няма пречки да заповяда каквото пожелае, го плашеше; той не знаеше как да си обясни това. — Да не би да имам право? — избухна внезапно младежът. — Защо на мен е дадена цялата тази власт, а не на някой друг? С какво съм толкова по-различен?… И само не ми казвай, че се е случило непредвидено при раждането ми! В раждането ми няма нищо непредвидено: и двамата го знаем.

— Чудех се ти колко знаеш — отвърна спокойно първожрицата. — Впрочем появата ти на бял свят не е изцяло мое дело: вярно, че положих усилие да събера Милар и Зеава, но то бе съвсем скромно. Двамата ми спестиха труда.

Чуха се първите писъци на първите жертви — дракончета, загиващи при излизането от пещерите. Топлият ветрец разнесе мирис на кръв. Андраде продължи:

— Баща ми беше набелязал жених за мен. Аз не приех брака. Оставаше Милар. Богинята бе осенила с искра и нея, но тя не я използва въобще. Дарбата мина у Тобин. И у теб, подозирам; ти ще я предадеш на децата си, ала подсилена чрез Шонед. Какво по-велико бъдеще търсиш, Роан? И твоят дядо — моят баща — и аз желаехме едно и също: да видим семейството си на власт и във възход.

Не е било само това, знаеше Роан, но не точно този, а друг въпрос го терзаеше в момента. Когато се обади, в гласа му звучаха грубост, злоба и горчивина:

— Поне си пратила девица на баща ми, а не пачавра от твоя свещен вертеп!

Думите му пресякоха дъха на Андраде. Но закалената в словесни битки първожрица бързо се окопити и отговори:

— Глупак нещастен! Ако така възприемаш годеницата си, мога само да ти пожелая много радост в съвместния живот с нея. Тя е вече в кръвта ти, драги; между вас блика Огън, и дали ще се топлиш или ще се печеш жив на него, зависи само от теб!

Роан срита коня си, жребецът хукна напред, а Андраде не ги последва. Наближаваше пладне, клането продължаваше. Само от време на време някое дребно телце с разперени криле, гърчещо се от ужас, се вдигаше над клисурата; това разведри сърцето на младежа — поне известен брой дракони ще останат! И ще летят свободни! Имаше дълги промеждутъци от почти пълна тишина, в които ловците дебнеха новоизлюпените да пробият стените, но колкото повече пещери се отваряха, толкова повече писъци цепеха въздуха, и се сгъстяваше мирисът на смърт.

Един от старшите васали — Абидиас, господар на Туат — слизаше тромаво долу при коня си. Жегата горе на скалите явно бе непоносима. На седлото му бе окачен мъничък труп с осакатени криле; той го потупа почти ласкаво:

— Този тук няма да се гощава с овцете ми, ха-ха-ха! — „Този тук“ беше червеникав на цвят, с черно опако на крилете. — Кожата му ще опна върху любимия си стол, а ноктите и зъбите му ще нанижа по бойното си знаме.

Роан усети прилив на кипяща омраза, от който главата му щеше да се пръсне: мразеше гледката, на която бе свидетел, мразеше и себе си, защото в крайна сметка носеше отговорността за нея. Всеки смъртен вик на загиващ дракон пронизваше сърцето му като меч. И той не можеше да направи нищо.

— Роан!!

Той се извърна вбесен, разпознал гласа на Шонед. От колко време го наблюдаваше тя? И как смееше да се намесва в мислите му? Но като съзря ужаса върху лицето й, Роан забрави гнева си. Тя сочеше нагоре, към скалната стена и една малка пещера високо над главите им, със съвсем тесен перваз. Там, въпреки хвърляните от околните зъбери сенки, които пречеха да се види има ли зид, указващ присъствието на драконово люпило, ясно се различаваха две малки фигури: Джани и Мааркен се бяха изкачили на перваза и гледаха надолу в клисурата.

Роан им кресна, както скачаше от седлото, ала из цялата клисура писъци на животни и викове на хора ечаха толкова силно, че нямаше начин да бъде чут. Той се заизкачва тичешком, ботушите му се зариваха дълбоко в ронливите камънаци, Шонед го следваше плътно, а погледът му не се отделяше от перваза на пещерата. Изведнъж Роан възкликна високо: кълбо от светлина прониза сенките, учестеното дишане на Шонед се зачу едновременно с неговото, двете момченца горе нададоха вик на ужас. Той гръмко им заповяда да се скрият, но каменният перваз не беше нито дълъг, нито широк; нямаше и големи скали по него… Ако нещо се случеше с близнаците, Тобин щеше да го убие. Той сам щеше да пожелае това.

Роан се добра до перваза, с огромни усилия. Изкачил се най-сетне горе, завари Джани да се притиска към камъните и да трепери от глава до пети. Момченцето се бе отдалечило досами края на скалната издатина, и ако направеше дори само крачка, щеше да падне долу. Мааркен стоеше застинал на каменния перваз и гледаше един новоизлюпен дракон — малък колкото него и също толкова уплашен. Роан знаеше, че няма да бъде в състояние да изтегли меча си навреме, за да убие животното, а очите на дребосъка вече искряха, гърдите му се издуваха от дълбоко поемане на дъх, устата му зейна и между бляскащите като иглички бели зъби бе готов да изригне огън, който щеше да погуби детето. Тогава иззад гърба му се чу викът на Шонед:

— Мааркен! Слизай! — и в следващия миг тънък, разстлан широко фарадски пламък изкочи от скалите и се изви в пространството между малкия дракон и малкото момче, без да докосва нито единия от двамата. Драконът отстъпи назад. От гърлото му излезе тревожен писък заедно с огнена струя, насочена към небето. Роан най-сетне намери опора на скалния перваз и се изтегли горе; нехаейки, че камъните се ронят и могат да се срутят под тежестта му, той заобиколи пламъка на Шонед и стовари меча си — откъм тъпата част — върху гърба на дракона. Животното нададе вой на страшна болка, запляска с криле и скочи встрани. Бе прекалено уплашено, за да се защитава срещу въоръжения си противник, затова с тромава бързина се отдалечи от пламъците, удари с отчаяно усилие недоразвитите си криле и отлетя.

Огънят изчезна веднага. Роан погледна през рамо и видя Шонед да се изкачва на скалния перваз, вкопчила в камъните и четирите си крайника; цялата й снага се тресеше. Това бе от облекчение за предотвратената гибел. Роан със замах сграбчи Мааркен, притисна го до гърдите си като плячка, и усети, че племенникът му също трепери:

— Не си пострадал, нали? Нали не си обгорен? Мааркен! Мааркен, отговори ми!

Детето все така се разтърсваше от тръпки („Богиньо“ — помисли си Роан — „костиците му сякаш ще се разпаднат“), но обви с ръчички врата на вуйчо си и заеквайки, произнесе:

— Д-д-д-д-добре съм…

С крайчеца на окото си младежът забеляза, че Шонед люлее в прегръдките си ужасения Джани, за да го успокои. Роан притисна Мааркен още по-силно към себе си и каза:

— Почти до смърт ме уплаши! Знаеше ли, че можеше да умреш?

— С-с-с-само ис-с-с-скахме д-д-да вввидим драконите… Ох, не биваше, зная! — подсмръкна Мааркен. — Мама ще ни се сърди.

— И още как.

— Уби ли дракона?

— Не. Отлетя.

— По-добре. Радвам се. — Момченцето се измъкна от прегръдката и избърса очи юмручетата си. — Той беше толкова мъничък още. Не е знаел, че не искаме да му направим лошо.

Роан кимна. Попита:

— Вече можеш ли да си служиш с краката си? — и пусна Мааркен на земята. — Добре, хайде тогава да се махаме оттук, преди братята и сестрите на твоя дракон да са излезли да видят какво става. — Хвърли поглед към Шонед и Джани: — При вас всичко наред ли е?

— Съвсем — отвърна тя, поставяйки малкия на краката му. Джани се вкопчи в китката й с двете си ръце, но сълзите му бяха изсъхнали. — Вероятно тук-там се е по-натъртил, но можеше и по-зле да бъде, нали? Надявам се това да послужи за урок и на двама ви — каза тя, поглеждайки последователно близнаците изпод вежда — друг път да не нарушавате заповедите на своя княз. — Джани и Мааркен извърнаха засрамени лица, а Роан прикри усмивката си.

— Убеден съм, че сте си взели поука — рече той. — Хайде да слизаме, тръгвайте.

Четиримата се спуснаха по ронливите камъни доста по-бързо, отколкото се бяха изкатерили, и когато стигнаха долу, Чейнал вече ги чакаше. Той грабна по едно момченце във всяка ръка, притисна близнаците към мощната си гръд така силно, че им изкара въздуха, нарече ги неуправляеми малки чудовища, заслужаващи бои с камшик, и после пак ги прегърна плътно, затворил очи и мълвящ нечути звуци на благодарствена молитва.

Роан наблюдаваше миг-два тази картина. После потърси с очи Шонед. Видя, че тя е тръгнала обратно нагоре по пътеката, и се затича да я настигне:

— Къде отиваш?

— Ти си изтърва меча, отивам да ти го прибера.

Роан с изненада опипа празната си ножница:

— Мътните ме взели! Даже не бях забелязал. Не, Шонед, остави; аз ще отида. Ти не се числиш към слугите ми — добави той, като подчерта с многозначителна усмивка отрицанието.

В очите й грейна изчезнал допреди малко лъч:

— Ти ми обеща, че ще останем сами, но не знаех, че ще са нужни толкова усилия за това!

— Добре — подсмя се той — имаш право; само че сега пусни мен отпред: горе може и да са останали още някои от новото люпило.

Роан застана отпред и поведе спътницата си. Мускулите му неохотно се подчиняваха на повторното нареждане да изкачат плъзгавата пътека, и когато стигнаха скалната издатина, младежът внимателно надникна през нея, за да се увери, че никакви белези не издават присъствието на дракони. Така и беше. Той се изтегли нагоре и се обърна, за да помогне на Шонед, но тя вече бе редом с него — триеше изцапаните си длани и оглеждаше канарите наоколо. Поклати глава и отбеляза:

— Цяло чудо е, че никой от нас не падна долу. Искаш ли светлина?

Без да дочака отговора му, тя призова малък пламък в самото гърло на пещерата. Роан се усмихна — Шонед бе отгатнала истинската му подбуда да се изкачи пак дотук, и може би дори споделяше страстта му към проучвания. Той се взря в полумрака, но с изключение на черупките от яйца, не откри никакви доказателства, че тук е имало дракони.

— Нима е бил само един? — почуди се Шонед. — Ами другите зародиши?

— Ела навътре и ще ти покажа. — Малкото пламъче осветяваше пътя им и скоро двамата се отзоваха в средата на пещерата: неравните скални стени с причудлив релеф се сливаха в свод високо над главите им. — Зародишите трябва да са били около дванадесет, но само един от всички е бил достатъчно силен да оцелее.

— Нима… — Шонед не довърши въпроса си, защото при вида на купчинки оглозгани кости и петна засъхнала кръв в гърлото й се образува буца. Тя преглътна тежко и поде пак: — Искаш да кажеш, че онзи, когото видяхме, е останал жив, защото…

— Да, точно така. Необичайно е от люпилото да оцелее само един, но предполагам, че нашият познат е бил съвсем безмилостен. — Роан сви леко рамене и посочи с носа на ботуша си към една яйчна черупка: — Както виждаш, не се различават много от нас. Само дето ние изчакваме да пораснем, за да започнем да се избиваме взаимно. А и се изяждаме едни други, като помислиш, съвсем като тези твари…

— Благодаря, предпочитам да не мисля за това. Да направя ли по-светло?

— Ако обичаш.

Пламъкът се разгоря буйно и двамата можаха да видят и грапавите камъни по стените, и високия свод, и въобще цялата пещера — достатъчно просторна, за да приюти женската и другаря й. Роан прокара пръст по скалите:

— Някога, преди векове, тук е течала река. Тя първа е издълбала мекия още камък, но и драконите са допринесли немалко след нея. Виждаш ли белезите от ноктите им? — той посочи следите от лапи, които бяха копали, ровили и направили пещерата дълбока. — Отпадъчната пръст и скални отломки се използват за зазиждане на отворите през размножителния период.

— И после малките ги пробиват. Първите излюпени свършват повечето и по-тежка работа, която ги изтощава и прави съвсем лесна плячка за следващите.

— Много добре, Шонед. От теб ще стане пустинен дракон. — Роан приклекна, загреба шепа пясък и я преся през пръстите си. Пясъкът засия в лъчите на фарадския огън.

— Не е ли красиво? — промълви Шонед.

— Дай ми манерката си — рече внезапно той. Тя му я даде, а той издърпа запушалката й със зъби, изля вода в шепата си и я разтърка с пръсти в пясъка. Отми част от него и на дланта му останаха няколко блещукащи зрънца. Роан леко възкликна, изпразни манерката от съдържанието й и започна да сипва пясък през тясното й гърло. Озадачена, Шонед попита:

— Какво правиш?

— Не се ли вижда?

— Роан, нов пясък е последното, което ти трябва!

— Погледни го, Шонед. Него и яйчените черупки.

Тя вдигна пръст и прикани Огъня да се издигне невисоко. Светлината накара цялата пещера да заискри. Шонед вдигна една отломка от черупка и я разгледа. Изрече бавно:

— От едната страна е като раздрана — там, където драконовите нокти са я пробили. Но от тази страна е гладка, сякаш е била… разтопена?

— Точно така. Новородените, тоест новоизлюпени: дракони издишват огън, за да изсушат и заякчат крилете; си. Издишват го и един срещу друг обаче. Първата им храна на този свят е печено драконово месо.

Тя преглътна:

— Продължавай.

— Зиме губят тази способност; ала виж какво става когато издишват огън върху черупките от яйцата си той отпуши манерката и разбърка с пръсти проблясващия пясък.

Шонед затаи дъх.

— Роан — прошепна тя — едва ли наистина е злато.

Той претегли на ръка пълната с пясък манерка:

— Ще го взема вкъщи и ще направя някои опити с него, за да установя със сигурност дали съм прав. И ако съм, представяш ли си какво означава това?

— Не можеш да позволиш драконите да бъдат избити! И положително не можеш да кажеш на никой друг за тези неща. Само след няколко дни в земите ти ще нахлуят всички съседи, а и съседите им!

— Нима изглеждам такъв глупак? — той се изправи. Смееше се. Засмя се и Шонед:

— О, не! Изглеждаш така, сякаш току-що си срещнал мечтата на живота си. Не предполагах, че си толкова алчен!

— О, много съм алчен! — в смеха му звучеше доволство от откритието и възможностите, които то предоставяше. — А мечтата на живота си срещнах в началото на лятото: бе потна, прашна и измърсена, точно каквато е и сега.

— Така изящно умееш ла ласкаеш! — смъмра го тя шеговито.

Радостта на Роан угасна. Лицето и гласът му станала други:

— Ти умееш да оценяваш ласкателствата, нали? И ласките също? А, Шонед? Кой беше той?

— Какво? — премига тя.

— Кой беше? — повтори настоятелно Роан. — Мъжът, който те… посвети?

— Не знам. Никога не съм искала да знам. Какво значение има всъщност?

— Маска ли носеше в леглото? И плащ, подобаващ на магьосник, на жрец от вашето свърталище? Не е изрекъл и дума, за да не разпознаеш гласа му, нали?… Навярно очакваш да съм безкрайно щастлив при мисълта, че си била с други мъже?

Зелените и очи горяха от гняв; сякаш усетил това, призованият Огън също лумна нагоре. Шонед процеди:

— А ти навярно очакваш да съм безкрайно засрамена? Това просто се е случило и няма нищо общо с нас!

— Колко са били преди мен, Шонед?

Устата и се разтвори от изненада и негодувание:

— Как смееш! Какво право имаш да ми задаваш такъв въпрос, сякаш в леглото ми са преспали всички мъже в Светилището! Да не би аз да съм те питала колко други са били преди мен?

Роан така се стресна, че забрави гнева си:

— За какво говориш?

Отговорът го плесна през лицето:

— Не допускаш ли, че и аз съм се питала колко жени тук, в твоята Цитадела, са минали през постелята ти? Нито ръцете ти, нито устата ти са непорочни! Това, което се случи с мен, бе само за една нощ, и бе действително посвещение: без него не бих получила званието си на слънцебегачка! И то стана много преди да видя лицето сред пламъците!

Тя пристъпи крачка към него и го измери с поглед:

— Какво си мислеше, че ще опитам да те измамя с дете от друг мъж, така ли? Това ли е истинската причина толкова да отлагаш женитбата си с мен? Не те е срам, да ме питаш „колко са били“! А твоите? Колко са били? Колко са? Аз обаче ти обещавам, господарю и княже — тя провлачи подигравателно обръщението — че ще спрат дотук, станеш ли веднъж мой. Сигурно нямам право да те разпитвам за миналото, но бъдещето ти ми принадлежи! Да знаеш!

Тя напусна припряно пещерата, като с нея изчезна и Огънят. Роан остана сред пълен мрак, сам и безмълвен стоя така няколко мига, докато осъзна с разсъдъка си на възрастен, че се е злепоставил страшно. Както обаче тънеше в срам и разкаяние, част от него внезапно бе разтърсена от конвулсивен смях, и този смях продължи, докато младежът опипом се придвижваше към изхода на пещерата и докато излезе на слънце. Роан намери меча си, за който уж бе дошъл, и го прибра в ножницата, преди да застане на скалния перваз и оттам да загледа как Шонед пъргаво слиза по скалата. Смехът заглъхна, ала усмивчица продължи да играе на устните му по цели път обратно към Цитаделата.

* * *

Шонед се хвърли напряко на леглото, върху синьозелената копринена покривка. Току-що бе затръшнала вратата в стреснатото лице на Камигуен. Нямаше никакво желание да обяснява защо отказва да присъства на празничната вечеря, нито пък да слуша защо трябва да се вразуми и да отиде. Вместо това се отприщи да удря една в нищо невиновна възглавница, докато пълнежът й се сплъсти на буци, и да ругае мъжкото племе и неговия представител Роан: глупак, ревнивец, дебелоглав, грубиян, собственик…

Потокът хули биде прекъснат от почукване по вратата:

— Махай се! — извика Шонед и нанесе на възглавница нов удар.

Вратата се отвори и прозвуча един женски глас — мек и нежен, ала не този на Ками:

— Навярно бих могла да помогна, скъпа.

Шонед скочи на крака и цялата изчервена се поклони на княгиня Милар. Разговаряла бе с нея само веднъж до този момент — двете бяха разменили по няколко учтиви думи в компанията на другите фарадим, дошли скоро в Цитаделата и отношенията им съвсем не бяха такива, че да обяснят подобно дружеско посещение. Освен ако Андраде не бе говорила със сестра си… Шонед преглътна, докато княгинята се усмихваше насреща й.

Красивата възрастна жена седна с ненакърнена грация, спокойно и непринудено в едно кресло.

— Много се радвам, че можем да поговорим — рече я с обезоръжаваща усмивка. — Изчаквах подходящ момент, но всички бяхме толкова заети. — Посочи с жест второто кресло: — Моля, седни и ти. Освен ако предпочиташ да дойда някой друг път.

Шонед, изгубила дар-слово, седна.

— Така, сега ще се чувстваме удобно, докато си беседваме… Скъпа, аз бях на приблизително същата възраст като теб, когато пристигнах тук, за да се омъжа за бащата на Роан. О, труден човек бе той! Много труден, почти колкото сина си, трябва да ти кажа. Пустинята е необичайно място, към нейните владетели трябва да се приспособим така, както и към нейния климат, а когато дойдох, и Цитаделата беше в ужасно състояние, без никакви, ама никакви удобства. Можеш ли да си представиш: в Тържествената зала имаше маса само за Зеава всички други трябваше да се хранят прави! Но аз промених всичко това. Промених и Зеава.

Тя продължи още известно време в този дух, докато Шонед трескаво гадаеше накъде всъщност бие. При видно безцелното бъбрене на княгиня Милар обаче постепенно премахна напрежението и момичето се усмихна; внезапно осъзнавайки, че господарката на Цитаделата по свой си начин е точно толкова обиграна в дипломатическото изкуство, колкото и сестра й. Княгинята забеляза това, прекъсна по средата изречението, в което говореше за градините, и произнесе с друг тон, но все така мило:

— Браво, ето че вече дойде на себе си! Виждаш ли, скъпа, няма защо да се страхуваш от каквото и да било тук; особено от мен. И в никакъв случай от пиршеството довечера.

— Не се страхувам, твоя светлост — каза Шонед. — Просто съм глупачка.

— Значи напълно подхождаш на моя син — отвърна сухо Милар. — Но не сме ли всички глупаци от време на време? Сестра ми, струва ми се, смята дори, че аз по този начин съм преуспяла в живота… Както и да е; не бива да се тревожиш, ако между двама ви с Роан възникват дребни търкания. С баща му толкова често се карахме. И се наричахме с какви ли не имена! Скъпа, наистина трябва да дойдеш; искаме да ти благодарим пред всички, задето спаси Мааркен и Джани, и не се безпокой какво да облечеш — погрижила съм се за това вече. Ще дойдеш и ще се забавляваш, нали? Кажи ми да!

Сините очи приканваха тъй безхитростно, че беше невъзможно да им откажеш. „Ако Роан някога ме погледне по този начин, ще съм напълно безпомощна“ — помисли си Шонед, а после с яд осъзна, че вече е безпомощна, независимо дали й харесва или не. В момента никак не й харесваше. Ала тя кимна, а княгинята плесна с ръце, за да изрази колко се радва:

— Великолепно! Веднага ще ти изпратя роклята, а една от моите прислужници ще ти направи косата; вярвам, че ще одобриш дрехата, която съм ти избрала — завърши тя с щастлива усмивка, и стана от креслото. Движението и бе съпроводено от шумолене на сиви копринени поли и лъх на розова есенция. — Синът ми ще я одобри, сигурна съм!

— Много любезно е от страна на твоя светлост да си даде толкова труд, но мисля, че трябва да ти кажа нещо за себе си и сина ти, и…

— О, скъпа! — засмя се княгиня Милар. — Не би могла да ми кажеш нищо важно, което да не знам вече! А да ти подбера облекло за мен бе истинско удоволствие; докато се върнете от Ваес, вече ще съм напълнила цял дрешник. Знаеш, че жените с нашето положение имат известен дълг към околните. Нещо, което твоята приятелка Камигуен разбира твърде добре. Много я харесвам, Шонед. А като споменах дълга, искрено се надявам, че няма да ти се стори тягостен: винаги получаваме компенсации, независимо че мъжете ни са с трудни характери.

Шонед гледаше как вратата се затваря след посетителката и смаяна се питаше дали в Цитаделата все още има някой, който да не е убеден, че двамата с Роан ще се оженят. Нима всички техни тайни бяха заплашени да станат всеобщо достояние? И значеше ли това, че няма да успеят да осъществят неговия план?

След малко пристигна прислужницата, поклони се ниско, което сочеше, че вече смята Шонед за княгиня, и поздрави:

— Добър вечер, господарко! Разстлах роклята на леглото, но първо ще се погрижим за банята ти, преди да се заемем с косата. Нейна светлост помоли да ти предам да не се тревожиш, ако закъснееш малко, защото тази вечер трябва да се представиш в пълен блясък. Ако твое благородие е готова, можем да започваме.

Шонед заподозря, че Андраде и Камигуен са се потрудили, за да създадат такова отношение към нейната особа; те вероятно смятаха, че ако всеки се държи с нея като с официална годеница, това ще подтикне самия княз да оповести публично статута й, но едва ли имаха точна представа за упорството, което той бе способен да прояви. Роан никак не се поддаваше на чужди влияния, били и най-добронамерените. Самата Шонед подхождаше към бъдещето с две — не, три съображения: първо, искаше Роан; второ, искаше неговите кроежи да успеят, защото знаеше, че съвместният им живот в благополучие и мир би могъл да зависи до голяма степен от съгласието, което годеникът й ще постигне с Върховния княз на Риалата, и тук замислените за заблуда противника игри трябваше непременно да бъдат изиграни; и трето — негодуваше срещу намесата на Андраде в съдбата й, а днешният сблъсък с Роан я бе навел на някои нови мисли за него, и те не бяха от благо естество. Междувременно прислужницата приказваше ли, приказваше, ръсеше дребни клюки, и Шонед обогати личната си съкровищница от знания с нещо ново: колко е хубаво някой да ти реди безсъдържателни приказки, ако не искаш да чуваш собствените, си мисли.

* * *

— Къде ли е той? — Княгиня Милар сгъна на дипли кърпата за хранене върху блюдото си и за пореден път огледа Тържествената зала.

— Ако знаех, щях да отида, където е, да го хвана за носа и да го домъкна тук — злобно отвърна Андраде. Бе уморена подир дългата езда в жегата и копнееше най-накрая да вечеря. Ала васалите и гостите нямаше да се докоснат нито до троха хляб, нито до глътка вино, докато техният княз и домакин не благоволи най-сетне да удостои трапезата с присъствието си. Той не бе чак такъв глупак, че да се крие — макар това, съдейки по светкавиците в очите на Шонед на връщане, да изглеждаше най-мъдрото за момента, докато стихне гневът на слънцебегачката Въпросните светкавици не бяха убягнали на Андраде и тя не бе далеч от истината в догадките си какви думи са прехвръкнали между питомката и племенника и по време на лова.

Първожрицата се размърда на стола и пак усети колко малко работа върши възглавницата отзад, за да облекчи претоварените от продължителната езда мускули и кости. Сътрапезниците ставаха все по-нервни и все по-често поглеждаха главния вход на залата. За да се разсее, Андраде мислено се залови да прави нещо като опис на кой васал кое бойно знаме отговаря: знамената бяха окачени високо под тавана, по-високо и от факлите, които на свой ред бяха разположени така, че да осветяват, но не и нагорещяват допълнително помещението, и без друго постоянно топло. Огромните двойни врати в края на залата стояха широко отворени, също както прозорците от двете им страни и по протежението на външната стена, за да лъхне поне някакво течение, което да охлади насядалите вътре; но знамената само помръдваха колебливо, а факелните пламъци се издигаха нагоре прави и без пушек. Андраде облиза пресъхналите си устни, отмахна от тила си кичур коси и прокле племенника си, задето се бави толкова.

Внезапно всички очи се обърнаха към входа. Роан се появи на прага на Тържествената зала и с подобаваща внушителност закрачи към мястото си. Движеше се по дългата пътека между двете редици маси така уверено и непринудено, както би могъл само истински владетел. Бе облечен в черни одежди със сребърна украса и златнорусата му коса сияеше с метален блясък. Докато го наблюдаваше, Андраде с усилие овладя надигащия се в гърлото й смях, неподобаващ на възрастта и положението й. Все едно виждаше да влиза Зеава, надменният и недосегаем драконски син, и като забеляза въздействието на тази пълна прилика с покойния върху всички присъстващи, тя прости на племенника си неудобствата, които й беше причинил с късната си поява.

Роан носеше черна риза, прилепнала към тялото, изрязана около врата и пъхната в тесни черни панталони. Вратната извивка, краищата на ръкавите и кончовете на високи черни ботуши бяха украсени с блещукаща сребърна везба. На пръстите му два пръстена — единият с топаз, другият с изумруд — пращаха лъчи, а край ъгъла на челюстта му се полюшваше един-единствен едър оникс, увиснал на закопчана за ухото сребърна халкичка. Така подбраните облекло и накити също оказаха въздействие върху присъстващите: Роан бе проявил безупречен вкус, явно възнамерявайки да впечатли не само васалите в Тържествената зала.

Младежът спря за миг, поздрави с поклон майка си и пристъпи към главната маса, която бе разделена на две — едната половина за княгиня Милар, другата за него. Роан зае мястото си в съседство с Андраде, и докато Валвис се приближаваше да му налее вино и пирът най-накрая започваше, първожрицата огледа племенника си от глава до пети и отбеляза полугласно:

— И какво очакваш да постигнеш по този начин, се питам?

Тобин открито се дивеше:

— Роан, изглеждаш великолепно!

— Благодаря — отвърна весело той, и на свой ред окрьгли очи насреща й: — Тобин, не мога да повярвам! Ръцете ти не са зачервени. Нима не си напляскала двамата си немирници?

— Чей ме отмени. Двамата ни немирници два дни няма да могат да седят. Къде е Шонед? Искам да и благодаря.

— О, не е ли дошла още? — той огледа небрежно наоколо.

— Ще дойде — каза Милар — и, Роан, не искам да я притесняваш, когато се появи. Да знаеш, тя е много свенлива. Колко хубав изглеждаш, скъпи! Радвам се, че не съм си вадила напразно очите над това везмо.

— Мамо, трябвало е да го възложиш на жените от свитата ти — упрекна я той с обич.

— Глупости, миличък; така имах занимание, докато леля ти ми досаждаше с нейните разкази. Пък и жените от свитата ми обмислят как да преустроят личните ти покои за деня, когато ще се върнеш.

— Май искаш да кажеш, че няма да дойдеш с нас във Ваес — обади се Чейнал.

— О, имам толкова работа тук. — Княгинята потопи изящните си пръсти в купата с ароматизирана вода, която нейният прислужник и протегна. — Роан ще иска да въведе невестата си в достойно, за нея жилище. Това впрочем ми напомня — Джари, качи се да я намериш…

Прислужникът забърза навън, а на масата разговорът прекъсна за няколко секунди, в течение на които всички се правеха, че не забелязват как Роан се е изчервил. Андраде протегна закривен пръст към Валвис:

— Приготви на масата място за господарката Шонед и не се помайвай.

Момчето се поклони и отговори с усмивка, в която можеше да се долови леко чувство на превъзходство и предизвикателство, сменило обичайната му страхопочтителност към нея:

— Моят господар се разпореди от по-рано за това, господарке.

Андраде смигна:

— Много предвидливо. Одобрявам. — Обърна се към племенника си: — Нали знаеш, че тя ще те убие за това?

— Да е мислила за официалните последици, когато е спасявала Джани и Мааркен днес — в очите на Роан личеше лукаво пламъче, но и разбираемо нетърпение — Няма да подобава на сана ми, ако не и благодаря публично.

— Пак казвам, че ще те убие.

— Леличко, не изпреварвай събитията: това яйце, да се изразя образно в духа на днешния лов, още не се е излюпило. По-добре кажи какво мислиш за моя първи портрет като владетелен княз — той вдигна бокала си и изобрази поза.

Андраде се засмя:

— Много е впечатляващ! Харесвам накитите ти. И между другото, не слагай никога повече в такова количество, Роан. С тези очи, с тази коса просто нямаш нужда. Всички жени в залата те поглъщат с поглед, но подозирам, че ти всъщност искаш да привлечеш вниманието на единствената, която още не е тук.

— Прескъпа лельо, отново изпреварваш събитията. И аз отново ще се изразя образно: това пък яйце дори не се е пропукало, тъй че недей да очакваш драконът в него да полети.

Андраде издигна вежди с удивление:

— О-о-о! Княже и господарю, ти си бил голям майстор на изящната реч! За Рьолстра ли упражняваш красноречието си? Или за…?

— То се знае, за първия. И по-добре пищни фрази, дори и малко изкуствени, отколкото онова, което наистина бих желал да му кажа.

— Обмислял си ги дни наред, нали?

— Години — отвърна Роан, направи гримаса и взе бокала, за да го поднесе към устните си. Но той не стигна дотам. Андраде проследи посоката на погледа му; внезапно бе настъпила пълна тишина, и се чу как Чей тихо подсвирва от възхищение. Имаше за какво. Имаше много, на което човек да се любува у Шонед, приближаваща се по лъснатите плочи към главната маса.

Тя се бе облякла просто, без никакви накити, освен тънките златни ленти в скромно сплетената коса, и все пак бе царствена като истинска годеница на владетел в тъмнозелената си рокля от коприна с цвета на неузрели боровинки. Не поглеждаше нито наляво, нито надясно, и движенията й бяха леко сковани, докато преминаваше между двете редици маси; околните не сваляха очи от нея. Валвис се готвеше да отиде, за да я съпроводи подобаващо до мястото й, но Роан улови здраво момчето, за ръката. Андраде мислено кимна: Шонед трябваше да свикне да я гледат така — омъжена за Роан, тя щеше често да се оказва сред многочислено общество и в центъра на вниманието на всички.

Когато слънцебегачката стигна до главната маса и се поклони пред княза (с наведена глава, прегънати колене и упорито насочен към пода поглед), той стана и излезе на края на подиума:

— Един миг, господарке — каза младежът, докато момичето се изправяше. По удивителен начин гласът му стигна до най-далечните кътчета на залата. Шонед погледна нагоре с очи на стресната птица, страните и бяха алени. Роан тържествено продължи: — Желаем да ти благодарим пред всички и както санът ни задължава за смелостта, която прояви по време на лова днес. Благодарим ти от името на нашата сестра и нейния съпруг, от името на госпожа майка ни, от името на леля ни и лично от наше име, задето си опазила живота на двамата малки господари, които са наши наследници до деня, в който ще се сдобием със собствен.

Андраде се облегна, за да и бъде по-удобно да се любува на сцената. Изпита огромно удоволствие и от словата на племенника си, и от гневния огън в зелените очи на Шонед. Този пакостник Роан! Да използва владетелското множествено число, за да намекне за бъдещите потомци, които щяха да имат двамата! Виж го ти…

Роан протегна ръка към пламналото от неудобство момиче. То покорно му подаде пръстите си и в следващия миг на един от тях се появи пръстенът с изумруд, който дотогава бе красил неговия показалец Андраде сподави възклицанието си. Роан бе сложил пръстена върху левия безименен пръст, който се пазеше за десети слънцебегачески пръстен — никой фаради никога не слагаше друг накит върху него.

— Нашето желание е да носиш винаги този скромен дар, за да ти напомня колко сме ти признателни и задължени — произнесе младежът, издърпа Шонед при себе си на подиума и я повери на Валвис, който я съпроводи до отреденото й място сред най-високопоставените сътрапезници. Роан изчака момичето да седне, вдигна бокала си с вино и призова:

— За господарката Шонед!

Събранието изрева мощно името й и пи за нейно здраве — нещо, от което горкичката имаше вид наистина да се нуждае. Андраде се ухили зад бокала и си помисли по какъв начин слънцебегачката ще накара племенника и да си плати за това.

Роан изчака залата да утихне и заговори пак:

— Уважаеми благородници, слушах внимателно молбите и исканията, които отправихте към мен за нуждите на владенията, които управлявате от мое име. Желанията ви са многобройни и разнообразни. Ала аз никога досега не съм водил преговори на Риалата, и не съм склонен да се обвързвам с обещания, които може и да не съм в състояние да изпълня. Моля в трите дни, които остават до заминаването ми за Ваес, да изберете помежду си трима души, които да ми бъдат в помощ с присъствието и съветите си там.

Андраде смаяно го изгледа. Чей, естествено, щеше да бъде с него — както винаги в битността си на пръв васал, но досега не се беше случвало някой от по-дребните също да придружава княза. Хм, какво ли кроеше малкият?

— Княз Зеава, моят баща — продължаваше Роан — веднъж ми каза, че умре ли един княз, с него умират и обещанията му. Не възнамерявам да допусна това да стане с моите обещания. Какви задължения е поел покойният към вас в предишни години не ми е известно, обаче знам, че на първо и главно място той се грижеше за благоденствието и щастието на своите земи и хората в тях. Благородни господари, призвани сме да пазим наше княжество, Пустинята, силно и процъфтяващо, и трябва заедно да работим затова. Хрумна ми обаче… — той спря и пое дълбоко дъх; с присвити очи Андраде забеляза, че паузата не бе само за ефект, ала и по необходимост. Роан подхвана наново изречението: — Вие и вашите семейства сте служили на мен и на моето семейство дълго време и то добре, но с изключение на негово благородие господаря на Радзин, комуто кулата и принадлежащите към нея имения бяха дарени при женитбата му за моята сестра, никой сред вас не притежава истински земите и замъците, за които носите отговорност. И ето какво предлагам да стане, когато се върна от Риалата. През есента ще обиколя всички места, над които повелявам, ще ги огледам и ще ви позволя да ми покажете всичко хубаво и нехубаво в тях Ако остана удовлетворен от състоянието им, от начина, по който са стопанисвани, ще удостоя заслужилите измежду вас с привилегията, която засега ползва единствено господарят на Радзин, негово благородие Чейнал.

В залата сякаш гръмна ураган.

— Надявам се да знаеш какво вършиш! — изрева Чей към шурея си, мъчейки се да заглуши неистовите крясъци на ликуващите васали.

— Миличък — каза княгиня Милар с безпокойство в гласа — мислиш ли, че е разумно? Зеава наруши всички традиции, като дари Радзин на Чей; разбира се, имаше най-чудесиите основания за това, но все пак…

— Ти не си с ума си! — не остана назад и Тобин.

Ала Андраде разбираше. През отсъствието на Роан васалите щяха да бъдат заети да подготвят владенията за огледа, а когато той се завърнеше и им съобщеше какво е решил след преговорите на Риалата, щяха да се съгласят с всичко, само да придобият истинска собственост върху земите. Още нещо: при тази есенна обиколка Шонед щеше да придружава Роан, и така всеки щеше да има случай да се запознае с нея. Най-сетне — ако Андраде правилно отгатваше намеренията на племенника си, а тя вярваше, че ги отгатва — готвеше се война срещу Мерида догодина напролет, и хората, които досега се бяха били предано за своя княз, сега щяха да се бият свирепо, за да отстоят земите си, придобити по указ, който, записан на пергамент, щеше да надживее и княза, и тях самите. Тя докосна Роан по ръката и младежът се обърна:

— Накарай ги да ти платят за това — посъветва Андраде.

— С толкова, че нуждите на Цитаделата да бъдат задоволявани за цялата година отсега нататък — кимна той.

Тя кимна на свой ред одобрително:

— Даваш им нещо, което вече имат, и ги караш да ти платят за привилегията. Блестяща сделка, Роан!

Младежът седна и отпи голяма глътка вино:

— Да си княз отваря страшна жажда — подхвърли той.

* * *

Трите луни се издигаха все по-високо небето, виното се лееше на потоци, разговорите не стихваха нито за миг, но Андраде седеше безмълвно, отпусната и доволна, мислейки за великолепното изпълнение на Роан тази вечер. Тя, която играеше игрите на властта вече толкова години, бе способна да го оцени. Щом племенникът й бе успял да се представи така в Цитаделата, във Ваес щеше да вземе ума на цялата сган. Първожрицата нямаше търпение да види това час по-скоро.

Ала оказа се, че изненадите за нощта не са свършили. Андраде гледаше непрекъснато Шонед и забеляза, че момичето не яде и не пие почти нищо, а само седи строго изправено, със сгънати в скута, ръце и свити устни. Целият външен облик на слънцебегачката лъхаше мраз, в контраст с огнената коса. Към края на вечерята, когато прислужниците раздигнаха блюдата с ястия и поднесоха кани с димящ чай, Андраде установи, че Шонед вече гледа не пръстените си, а нещо — или някого — в края на дългата пътека между масите, близо до главния вход. През високите прозорци от двете страни на входа падаха смътно очертани четириъгълници от лунен зрак, студен и сребрист, който се бореше с топлото и по-ярко факелно зарево. Шонед обаче не наблюдаваше тази борба, а някого в дъното на залата. Момичето бавно се изправи и тръгна с плавни безшумни крачки по външната пътека между стената с прозорците и едната редица маси зад гърбовете на насядалите по тях. Андраде, изпъната в очакване да види какво ще направи питомката и застина, когато откри кой точно е бил предмет на нейното внимание.

Не друг, а виночерпецът! Същият, за когото Андраде беше предупредила Милар! Този човек стоеше сега до вратата, посред петно лунна светлина, с бледи невиждащи очи, лице без никакъв израз и сковано тяло — все признаци, които говореха, че някой слънцебегач се е вселил в ума му и го използва, за да подслушва и наблюдава от разстояние. Шонед застана до втория прозорец, където сенките с цвят на живак тутакси очертаха контура а тъничката й фигура. Андраде се надигна от стола си, но знаеше, че за намеса вече е късно. Пък и излишно! Студената пресметливост, която съпътстваше политическия усет на първожрицата, й подсказваше, че сега е най-подходящият момент момичето да се прояви и да даде на всички да разберат каква огромна полза ще има Роан от нея като съпруга и владетелка.

Един след друг хората забелязваха Шонед и замъкваха. В тържествената зала се възцари пълна тишина, тогава слънцебегачката вдигна и двете си ръце, изумрудът на левия и безименен пръст изхвърли огнен лъч, а камъните върху останалите й пръстени странно пробляснаха. Между ръцете и бликна сноп светлина и Андраде заедно с всички присъстващи нададе смаяно възклицание. Смайването на простосмъртните бе обяснимо, ала а първожрицата и фарадим изненадата идваше от другаде — те знаеха, че Шонед не би трябвало да владее тези похвати. Всички до един бяха завладени от зрелището. В неосветеното пространство пред отворената врата възникна и се сгъсти първо мъглява, а после по-плътна форма, призована от пламъците на Огъня, които младата магьосница беше втъкала в лунния светлик; колебливият в началото образ спря да мени очертанията си и стана ясно различим. Андраде разпозна в него Рьолстра и яростно стисна юмруци. Някой изпищя.

Шонед също извиси глас, в който звучаха гняв и заплаха:

— Кой си ти? — Тя питаше не виночерпеца, а непознатия фаради, който го беше взел под своя власт. — Какво друго видя и донесе на господаря си? Ти служиш на Върховния княз, който те защитава, но ако не ми кажеш какво замисляш във вреда на моя повелител, ще те преследвам по целия път обратно до Канарата и ще те погреба в собствените ти сенки! — Призракът на Върхови княз се размърда. Устните произнасяха думи, които не можеха да се чуят, ръцете посягаха да сграбчат невидими рамене, и явно Негова всесветлост друсаше далечния фаради, защото главата на нещастния виночерпец се люшкаше напред и назад едновременно с движенията образа. — Отговори!

Лицето на виночерпеца се бе сковало от ужас:

— Заклевам се в душата си…

— Ти нямаш душа! Да го убиеш ли се готвеше? Отоваряй!

— Не! Не, заклевам се…

— Рьолстра, слушай! Кажи му и ти, предателю! Кажи му, че ще го убия ако опита да навреди на господаря ми!

Андраде сграбчи Роан за ръката, за да му попречи да изтича при Шонед; той се изви към нея свирепо, но изсъска:

— Не я прекъсвай!

Шонед наистина бе почти в несвяст, разтворила с в опасната стихия на силата си: очите й не виждаха нищо, духът й не беше тук, цялото й същество се бе устремило към другия фаради, когото оплиташе в светлината и призоваваше да й се подчини. Тя го заклинаше и заплашваше с бавна гибел сред безгранични сенки. Цялата зала следеше този двубой притихнала и изумена, но Андраде осъзна, че той трае твърде дълго. Тя самата усещаше страшното напрежение на магията и изпитанието, на което бяха подложени възприятията й — сплитъците лъчи въвличаха в мрежата си и тях, независимо от собствената й воля — и разбра, че питомката й няма достатъчно собствена мощ, за да издържи. Тогава с уменията, който владееха единствено първожреците и първожриците на Светилището, Андраде трескаво засъбира нишки от светлина, които делеше по видове и свиваше на различни снопчета, сякаш бяха конци от свилен воал, обагрени сребро и Огън, а после ги изтъка наново в онези безподобни шарки и цветове, които представляваха Шонед. Но момичето отхвърли помощта й. Силата на младата слънцебегачка бе изумителна — свръх всякакви очаквания, продължаваше да се бори, за да удържи връзката между онзи на Канарата и себе си, и Андраде трябваше да потреби едва ли не всичко, което можеше да си припомни, за да я усмири.

Внезапно виночерпецът обърна лице и въпреки голямото разстояние помежду им първожрицата видя как от очите му поглежда друг човек. С гласа на жертвата си този човек извика — отчаяно, без надежда за спасение — „Прости ми, господарке! Загивам!…“ Андраде се сви като ранена от този вопъл и се опита да открие самоличността на слънцебегача по цветовете му, но в същия миг спазъм нагъна тялото на нещастния виночерпец, гръбнакът му изпука и той се свлече на пода, точно когато пръстите на призрака Рьолстра пускаха невидимия предател. Първожрицата усети как гънещите се покрай нея светлинни нишки се опват и тутакси се накъсват; единните дотогава цветове се разпаднаха на части и затъмниха зрението й; прониза я дива болка, тя изскимтя и притисна главата си с две ръце. Ликът на Рьолстра изчезна сред вихър от мъглявинни багри. И това бе всичко.

— Защо ме спря? — звънна сред тишината гневният обвиняващ глас на Шонед. Но тези думи сякаш изчерпаха силите й. Огънят в изумруда на пръстена и угасна и тя се строполи на пода без всякаква грация. Роан затича да вземе момичето в прегръдките си, а леля му чу някои неистово да я вика:

— Андраде! Андри! Моля те, погледни ме!

С режеща болка в очите тя се обърна и видя сестра си. В ума й проблясна, че макар Милар никога да не бе се обучавала, все пак бе почувствала ясно как силите на Шонед западат и бе излишно да крие от нея собствено си състояние. Облегна се на ръката й:

— О, Милар, изведи ме оттук… не бива да проличи колко съм слаба!…

— Уривал!! — извика княгиня Милар.

Андраде успя някак да се задържи на крака и да напусне залата редом с Уривал, без да се олюлява, но що излязоха, рухна в обятията му. Без много церемонии той я взе на ръце и я отнесе до покоите й. На ръба на припадъка тя осъзна, че я поставя сред меките възглавници леглото. После изгуби съзнание. Измина много време преди отново да отвори очи.

Видя, че той седи край нея и чака. Намръщи се. Уривал рече:

— Колко знания съм й предал? Очевидно достатъчно. Знаех, че ще се питаш и чудиш…

— А колко знае тя? — Андраде потрепера от болка докато се надигаше.

— Не всичко. Все още. Предполагам, нямаш пред вид уменията й на фаради.

Тя изръмжа и пак се смъкна сред възглавниците! Изрече обвинително:

— Твърде много неща си й разкрил. — Уривал само повдигна рамене в отговор и раздразнена, Андраде повиши глас: — Винаги ти е била любимка! Помагаше й, учеше я, закриляше я, не я изпускаше от очи…

— А ти? Не се ли отнасяше към нея по съвсем същия начин?

— Не биваше да те пращам при това момиче. Не биваше ти да си този, който да я направи жена.

— Навярно и аз бих могъл да кажа, че не биваше точно ти да идваш при мен в нощта, когато станах мъж. И Шонед като мен знае, че е използвана от теб, но докато аз бях съгласен да участвам в играта ти, за нея ми се струва, че няма да се управлява толкова лесно. Чу думите й тази вечер.

— Тя ще забрави пръстените си. Ще бъде на първо място княгиня и владетелка и след това слънцебегачка. Не исках това, Уривал!

— Винаги сме знаели, че има риск. Но честно казано, май нито ти, нито аз сме подозирали колко е силна.

— Твърде много неща си й разкрил — повтори недоволно Андраде. — И твърде много държиш на нея.

— А ти държиш твърде много на властта! — отвърна й Уривал. Стана, отиде да налее вино в две чаши и продължи с по-спокоен тон, подавайки й едната: — Шонед се възстановява. И Тобин също. Поверих ги на Камигуен, а Оствел пратих да успокои Роан и Чейнал. Милар пък се разпореди да се погрижат както подобава за тялото на виночерпеца.

Андраде този път се надигна безболезнено, облегна се и отпи от виното. Запита:

— От колко време знаеш, че онази нощ бях аз?

— Магията на Богинята не само крие, но и разкрива — отвърна той, леко вдигайки рамене. — Какво смяташ да направиш за Шонед?

— Да й дам седми пръстен, разбира се. Жалко, че ковчежето ни не е тук, но съм сигурна, че сестра ми охотно ще се раздели с някой от своите накити, за да от бележим случая.

— Шонед вече получи седмия си пръстен тази вечер Донякъде предварително, без още да е проявила уменията си — напомни Уривал.

— Проклет да е Роан — рече Андраде и изпразни чашата си.

— И не само пръстена ще върти тя на пръста си, ако ми позволиш, но и васалите на твоя племенник. Наблюдавах лицата им.

— Искаш да кажеш, че са уплашени от силата й. Да не би да се обърне срещу тях. Проклети да са всички! — Тя метна празната си чаша през стаята. Чашата се чукна в ръба на тоалетната масичка, преди да се търкулне на пода.

— Легни и мирувай — нареди Уривал. — Ако се беше възстановила напълно, щеше да се разбие в стената.

— Какво е направил Рьолстра, съзнаваш ли? — не се успокояваше тя. — Обикновените съгледвачи не са му били достатъчни: един от нашите, един фаради се е оставил да го покварят…

— Но против волята му, Андраде. Този вик идваше от сърцето.

— Какво от това, пак си остава предател, който и да е! — Тя помълча и дълго гледа Уривал. — Може би все пак не е толкова лошо, че си разкрил на Шонед твърде много неща. Навярно ще й потрябват.