Мелани Роун
Принц на драконите (6)

Глава 6

Цял следобед, студена баня и посещението на господарката Андраде бяха необходими, за да върнат Шонед отново към трезвомислещо състояние.

Докато семейството и прислугата посрещаха Роан, тя се държеше в сянка и стоеше встрани, заедно с Камигуен и Оствел. Последният бе изпратил придружителите и да намерят пристигналите по-рано в Цитаделата слънцебегачи и да се осведомят какво е положението. Шонед го чу как им дава нареждания и леко се подразни — Роан щеше да каже на всички каквото трябва да знаят. Бяха длъжни да му вярват, както му вярваше тя.

Виж, неговите хора не само му вярваха, но и, както по всичко личеше го обожаваха. Явно бе спечелил обичта им още като дете, а днес, подозираше тя, бе затвърдил уважението им с победата си над дракона. Не се забелязваше някой да изпитва боязън, или да е скован в присъствието на младия княз. Шонед приветства това. Двор, задушен от етикетни церемонии или вцепенен от страх да не предизвика гнева на господаря, би говорил лошо за своя владетел.

— Да имаш представа кои са тези хора? — прошепна най-сетне Ками.

— Струва ми се, да — отговори Шонед. — Русата госпожа, която плаче, трябва да е княгиня Милар.

— Страхотно си наблюдателна! — рече приятелката й нетърпеливо. — Всеки, който има очи, може да види, че е близначка на Андраде; и като стана дума, тя никак не изглеждаше доволна, когато мина покрай нас.

Шонед се престори, че не е чула забележката и продължи:

— Чернокосата жена трябва да е съпругата на господаря Чейнал.

— Кой друг, освен съпругата би се карал така? — подметна с половин уста Оствел. В гласа му се прокрадваше нервност, каквато изпитваше и Камигуен; не и Шонед обаче.

Принцеса Тобин действително гълчеше твърде немилостиво съпруга си пред всички присъстващи, дето не беше казал за лова. Слугите безуспешно се мъчеха да прикрият усмивките си или си смигаха тайно при някои слова, излизащи от прекрасните устни на нейно високородие. Явно всеки бе имал случай да опознае тази страна на характера й, а сега, когато гневът не бе насочен срещу някого от тях, просто му се наслаждаваха. Господарят Чейнал мъжествено понесе язвителните забележки на съпругата си относно вероятната продължителност на собствения му живот, като междувременно свали седлото си от гърба на Аккал и провери дали в копитата на жребеца не са се забили камъчета. После, изпълнил всички задължения към коня, отдели на съпругата си нужното внимание. Улови двете й плитки, придърпа я към себе си и й затвори устата с целувка.

Пробивайки си път сред конете, конярите и вътрешните прислужници, в двора се втурнаха две момченца, които с викове настояваха веднага да им покажат трофеите от драконовия лов. По сивите им очи личеше, че са деца на господаря Чейнал. Шонед се усмихна, като видя „разбойника“ да пуска съпругата си, останала без дъх, и да грабва на ръце близнаците, затваряйки ги в дълга прегръдка.

През това време Роан бе обкръжен от вниманието на майка си и леля си. Първата го обсипваше с тревожни въпроси, на които той отговаряше търпеливо, а втората не сваляше от него свъсения си поглед, който той също търпеливо понасяше. Постепенно семейство домочадие взе да се придвижва към стълбището, водещо към входната зала на Цитаделата, и Оствел се озърна смаян:

— Шонед! Никой не те посрещна!…

— Няма да има посрещане, не и такова, каквото мислиш — отвърна тя, а очите и следваха неотстъпно младия княз.

— Какво?! — възкликна и Камигуен. — Как смее?!

— Моля те, Ками! Баща му е починал. Не можем да очакваме…

— Аз мога! И очаквам! — сряза я тя.

— Ками, недей — помоли Шонед — сега не е моментът…

Господарката Андраде се отдели от останалите в подножието на стълбището и се приближи до Шонед. Лицето й беше мрачно. Каза:

— Успя да дойдеш навреме.

— Дойдохме толкова бързо, колкото можахме — отговори Шонед.

Първожрицата измери питомката си със смразяващ поглед отгоре надолу — от несресаната коса през изпоцапаните и напрашени дрехи до мръсните ботушки — и отбеляза сухо:

— Виждам. Влизайте и се качвайте горе; Уривал ще се погрижи за нуждите и удобството ви… понеже никой друг няма време за вас. Очаквам да си готова да ме приемеш преди да падне нощта, Шонед — завърши тя и си тръгна с изправен гръб.

— Защо ли се сърди толкова? — жално запита Камигуен, докато прекосяваха двора. — Нищо лошо не сме направили!

— Ако някой прави нещо лошо, това е князът — подметна Оствел. — Що за посрещане, когато идва годеницата му?

— Не желая да чувам и дума повече! — извика рязко Шонед. — И не говорете за мен така, сякаш съм му наречена, защото не съм, а и не знам дали искам да бъда!

По лицата на Камигуен и Оствел се изписаха изненада и болка; тя съжали за невъздържаността си. Двамата я обичаха и милееха за честта и щастието й. Шонед си пожела в близко бъдеще Роан да й разреши да им каже защо е необходим този маскарад. Опиянението й започна да се разсейва, когато си помисли, че той би сторил по-добре първо да й даде някое подходящо обяснение.

Тримата влязоха в главната входна зала, окичена с фамилни и трофейни флагове, и докато преминаваха през нея, се опитваха да не зяпат с отворена уста великолепието от пищни килими, ценни мебели и дърворезба наоколо. В залата се намираше Уривал, главен управител на Светилището. Той извика „Шонед“ и се запъти насреща им, за да ги поздрави. Усмивката му беше разбираща и съчувствена:

— Сигурно сте очаквали по-добър прием. Но какво да се прави — старият княз почина преди зори тази сутрин, а Роан има приумицата да излезе на лов, и да убие звяра, убил баща му… — Уривал вдигна рамене. — Не би могла да избереш по-лош момент за пристигането си, Шонед.

— Няма значение — побърза да отговори тя. Знаеше си, че в същност този момент е най-добрият възможен: всички щяха да бъдат погълнати от събитията, никой нямаше да й обръща специално внимание, така че тя щеше да успее безпрепятствено да се ориентира в Цитаделата — в обстановката и във взаимоотношенията между обитателите. Уривал продължаваше:

— Разпоредих се да ви приготвят стаи, бани и чисти дрехи. Сиво за официален траур — напомни той. — Ще ме извините, ако не всичко ви е по мярка, но трябваше да гадая…

— Което значи — въздъхна Камигуен — че аз ще се спъвам в полите си, а на Шонед глезените й ще надничат отдолу. Ех, ако не си бяхме загубили багажа в реката!…

— Ще ми бъде интересно да чуя за това — отбеляза Уривал — но по-късно. Сега няма да е зле да ви кажа нещо за Цитаделата, за да не се изгубите. — Четиримата се запътиха по главното стълбище, чудо от син килим и изящни дървени, перила, лъснати до копринен блясък. — Да започнем с това, че е огромна: пет етажа над земята и още един под нея последният е предназначен за склад, в него държат припасите на студено — доколкото студът въобще е възможен тук, а Огнената кула е толкова висока, че, казват в ясни дни от нея се виждало Изгревно море. Сега там горят огньовете за кончината на княз Зеава.

— Видяхме, когато идвахме насам — рече Оствел. — Кога ще бъде обрядът?

— Утре вечер. Не знам дали се очаква и вие да присъствате.

— Разбира се, че Шонед ще присъства! — намеси се Камигуен.

— В качеството ми на фаради и нищо повече — отговори твърдо приятелката й.

— Но ти ще бъдеш…

— Стига! — За първи път в живота и на двете Шонед изгледа Камигуен така, че тъмните бузи на мургавото момиче поаленяха. — Казах ти, че не съм сигурна. Може би ще го приема, може би не. — „Богиньо“, помисли си Шонед, „само след един кратък разговор с Роан съм в състояние да се държа така към най-старите си и най-добри приятели…“ Какво бе сторил той с нея? Започна да осъзнава, че младият княз наистина е опасен човек.

Опита се да смекчи тягостното впечатление с усмивка:

— Не се сърдете. Всички сме уморени. Не исках да бъда рязка с вас. Уривал, ще ни разкажеш ли още за Цитаделата? Моля те! — ласкаво се обърна тя към възрастния слънцебегач.

Очите на Уривал бяха много красиви — огромни, с необикновен златисто-кафяв оттенък. Те гледаха изпод дебели вежди на ъглестото му слабо лице. Шонед и по-рано не бе успявала никога да скрие каквото и да било от тези очи, а сега те имаха и ново изражение, което я правеше неспокойна. Но старшият домоуправител предпочете — за нейно облекчение — да избере ролята на разводач, да сочи едно от друго по-разкошните помещения в Цитаделата и да говори за чудесата из нея. Четиримата се изкачиха до втория етаж, завиха по няколко дълги коридора и се отзоваха в, както каза Уривал, северното крило. Прозорци от пода до тавана бяха отворени по протежение на галерията и през тях вътре нахлуваше слънчева топлина, а също невероятен букет от аромат на цветя, храсти и дървета.

— Всичко това е дело все на княгиня Милар — обясни разводачът. — Сегашните градини по-рано са били пясък и голи скали. Нейна светлост сама ги е планирала, прокарала е пътеките и поточето. Оттатък, където са жилищните помещения на семейството, има дори водоскок.

Шонед погледна към дърветата и спретнатите лехи с цветя, сред които поточе и настлани със сребрист чакъл пътеки се очертаваха като шарки върху килим. Тук-там имаше разположени каменни пейки. Поточето се пресичаше на няколко места от дъговидни мостчета, боядисани в синьо и бяло. Тук, в пустинята, водата беше най-скъпото нещо. Трябваше човек да е баснословно богат, за да си позволи такава луксозна прищявка, каквато бяха поточето и водоскокът. Като каза „прищявка“, Шонед си спомни как в нейното родно място всички живееха вечно в тревога заради речните приливи и наводненията. Осъзна, че започва да разсъждава така, сякаш е расла сред тукашните земи, и отново се обезпокои от мисълта за влиянието на Роан над нея.

— Колко е красиво! — пророни Камигуен — Като ръката на великан с играчка в шепата. Когато искат да видят небето обаче, какво ли правят?

— Ками, тук не е като в Светилището, където дните са мъгливи една трета от годината — отвърна Уривал. — При положение, че няма нищо друго освен небе между теб и морето, и само на отделни места по някой побит камък из Дългите пясъци, тези скали вдъхват сигурност. — Той отметна назад прошарената си тъмна коса и каза с немного ласкава усмивка: — Хайде, деца. Баните ви се стоплят.

— Стоплят ли се? — изрече Оствел недоумяващо.

— При тази жега само глупак би се къпал с топла вода, драги.

* * *

Шонед бе оставена сама в малка спалня встрани от главните й покои. Въпреки скромните си размери помещението напълно отговаряше на нуждите й. Банята бе готова, но за известно време момичето бе заинтригувано по-скоро от самата стаичка, в която се намираше ваната: от жизнерадостните зелени и сини плочки, които се редуваха по пода, повтаряйки цветовете от спалнята, и от Голямото желязно корито, боядисано в бяло и сложено в резбована дървена рамка. Умивалникът и поставките за кърпи, лавиците и даже отходното място бяха изрядни и гиздави като розите в керамична ваза от Киерст до ваната. Очевидно княгиня Милар имаше усет за комфорт и го постигаше не само в представителните, но и в частните помещения.

Ако това бяха покои за незначителни гости, каква ли би трябвало да бъде останалата част от палата? С този въпрос Шонед свали дрехите си и се потопи в студената вода. Реши, че Уривал все пак сигурно е разпоредил да й приготвят една сравнително по-разкошна стая. Изпита радост и признателност към него докато се потапяше ваната и водата отмиваше умората и нечистотата от цялото й тяло, до най-потайните гънки. Нима наистина тя щеше да стане владетелка на това странно място?

Шонед разпусна косата си, за да я измие, и докато гледаше как кичурите се разстилат върху водата, си спомни нещо, което знаеше, но за което Роан не подозираше! От нея щеше да дойде неговата корона, от Огъня на самата Шонед щеше да се образува златният обръч през челото му; но все пак първо той щеше да я въздигне до сан на повелителка, когато я направи своя съпруга. Тя призова в паметта си образа на изцапания и прашен млад мъж, когото беше срещнала днес следобед, а наред с това, и неговата способност да възпламени чувствата й. Не на последно място и неговите загадъчни кроежи, в които безпрекословно бе дала съгласие да участва. „Та той се готви да си послужи с мен“ — осъзна внезапно Шонед. Що за човек бе този, който можеше да си служи с хората така лесно?

Отговор й даде собственият й ум, по-точно част от него — част недокосната от Огъня, част, която безмилостно съобразяваше и пресмяташе. Роан бе княз. Встъпвайки в брак с него, тя щеше да придобие не само съпруг, но и земи, власт, влияние… Ако изобщо се стигнеше до брак.

Шонед се изправи, излезе от ваната и дръпна запушалката. Забеляза колко бързо отточният канал погълна водата и си помисли, че струята сигурно отмива отпадъчните наслоения по долните етажи. Находчивата икономична система спечели одобрението й: тя си припомни, че когато беше дете в Речното пасбище, семейството трябваше всяко лято да се премества за известно време в друго жилище, докато прислугата почисти сервизните помещения в замъка. И отново си даде сметка в какво изобилие трябва да е водата тук, за да се изразходва толкова щедро за поддържането не само на личната, а и на домашната хигиена.

След като се изсуши, Шонед мина в спалнята и се облече с приготвените дрехи. Роклята и прилягаше добре (въпреки опасенията на Камигуен) и бе далеч по-хубава от всичко, което и се бе случвало да носи досега. Шонед среса косата си, сплете я на плитки и покри глава с тънък надиплен воал от сребристосива коприна, който закрепи с помощта на няколко фини, но без украса игли. В една от стените беше вградено голямо огледало, което я отразяваше в цял ръст, и докато се разглеждаше, тя се усмихна. Роан я бе видял в най-непривлекателния й облик, но това — доколкото зависеше от нея — никога нямаше да се повтори.

Наближаваше залез, но младата слънцебегачка не чуваше очакваното почукване на вратата си. Взе да я изкушава мисълта да проучи самостоятелно палата. Все лак Шонед предпочете да остане в стаята си и да се наслаждава на удобствата в нея: Речното пасбище бе доста приятно място, някои покои в жилищната част на Светилището също бяха последна дума на съвременния разкош, но нито една тамошна стая не бе и наполовина толкова просторна или красива, колкото тази, в която Шонед се намираше сега, и момичето с интерес я изучаваше. Леглото бе огромно — достатъчно да побере без притеснение четирима души — и украсено с купчина добре напълнени възглавници, облечени в зелена и синя коприна. Завесите не бяха от плътната кунаксанска или гиладска вълнена тъкан, каквито слагаха в по-студените области, а от тънка прозирна свила, извезана с бели цветчета. Предназначението им тук бе не да задържат топлината, а да пазят от насекомите. Подът бе от полирано твърдо дърво, гол, като изключим няколко небрежно пръснати килимчета, и Шонед осъзна, че никога повече няма да се събужда сутрин и да стъпва с нозе направо върху студената каменна настилка. Огледалото, прозорците и вратите бяха обрамчени с фризове от същите плочки като в банята. Останалата част от стените бе чисто бяла мазилка върху огладена зидария.

Външната врата се отвори и Шонед скочи. Не беше Андраде, а Камигуен, която се огледа и изрази с кимване задоволството си. Каза:

— Знаех си! Тази стая наистина е по-голяма от моята и от Оствеловата; сигурна бях, че Уривал ще ти даде нещо, което да съответства на бъдещия ти сан.

Шонед се престори, че не е чула последната забележка и каза:

— Прекрасна е, нали? А твоята каква е?

— Същата горе-долу, само че не толкова просторна и по-скромно обзаведена. Няма и собствена баня. Всъщност дойдох да ти кажа, когато те представят на княгиня Милар, да си направиш устата тя да ти подари малко коприна за нови рокли. Нейна светлост навярно сама ще го спомене, но в случай че не…

— Ками, как ме виждаш да тръгна да прося?!

— Стига де! Скоро, тъй или иначе, ще притежаваш всичко това. И не почвай да ми отричаш, сякаш си паднала от небето: видях ти очите, а пък и неговите…

— Нищо не си видяла.

— Още по-малко съм чула, така ли мислиш? Какво стана, когато той те отмъкна настрани?

— Точно това бих желала да знам — долетя откъм входа гласът на господарката Андраде и накара и двете момичето да подскочат. — Камигуен? Сигурна съм, че ще ни извиниш.

Подчертавайки всячески неохотата си, Ками напусна стаята и затвори вратата зад себе си. Възцари се тишина. В тъмносива коприна, с подобен по цвят воал, покриващ русите й коси, Андраде изглеждаше по-внушителна от когато и да било. Тя студено измери с очи Шонед, докато сядаше в едно кресло със сини възглавници край прозореца. Проговори:

— Какво мислиш сега за лицето сред пламъците?

— Не съм сигурна, че те разбирам, господарке — отвърна Шонед и зае преспокойно другото кресло, без да иска на първожрицата разрешение да седне в нейно присъствие.

— Скъпо дете, и двете сме наясно, че притежаваш ум, а още повече гордост. Да приключим с увъртанията и да бъдем честни една пред друга. Ще бъде ли твой?

— Не знам.

— Роан е млад, богат, красив (не прекомерно), умен и е княз. Какви недостатъци му намираш? Веднъж ми каза, че си погледнала в очите му и си разбрала всичко за него.

— Има интересни очи — призна Шонед — но мисля, че те крият много неща.

Андраде изгуби търпение:

— Какво, в името на Богинята, си казахте там?

Шонед откри, че изпитва детинско удоволствие да поизмъчи могъщата първожрица, но все пак в отговора й имаше голяма доза истина, когато промълви:

— Разбрахме се да чакаме.

— Колко дълго?

— Той спомена нещо за Риалата.

— Какво?! Та във Ваес той изобщо няма да има време! Всички ще гледат него, Рьолстра ще бъде готов да… — Андраде не довърши. Избухна в смях: — Рьолстра! О, велика Богиньо! Този окаян хитрец, мръсен драконски син…

Шонед озадачена се втренчи в нея. Бързо впрегна ума си на работа и си припомни всичко, което беше чувала за Върховния княз: лукав, безмилостен, майстор в това да подвежда и изнудва хората, да ги подчинява на собствената си воля и да се възползва от слабостите им за своя изгода. Рьолстра бе главен враг на Андраде. Никой никога не бе разгадал причините за това, но може би те произтичаха от сходството в характерите — самата първожрица бе надарена в изобилие със същите качества. Негова всесветлост владееше Княжески предел, ала от висотата на непристъпното си гнездо — палатът на Канарата — се месеше в делата на почти всички останал области. Имаше цял сонм дъщери.

Шонед пое въздух през стиснати зъби. Значи такива били кроежите на Роан? Ясно!

— Добре. Виждам, че си разбрала — обади се Андраде, прочела и изтълкувала правилно мрачната крива усмивка върху лицето на питомката си. — Вярваш ли му?

След кратко колебание Шонед отговори, този път съвсем честно:

— Не знам. С него ли съм, това няма значение; нищо няма значение, освен самият той. Ще му вярвам, ако ми дава основание.

— Накарай го да споделя с теб, Шонед. Със сила, ако трябва, но покажи, че си достойна за неговото доверие. Накарай го и той да заслужи твоето. Неискреността е уместна, за да се изостри охотата у любовник, но между съпрузи е гибелна.

— Трябва да си вярваме — промълви Шонед. Тя стана от креслото и погледна почти умолително Андраде: — Кажи ми, че всичко ще свърши добре, моля те, господарке.

— О, Шонед — възкликна разчувствана първожрицата. Тя също стана и нежно обви с пръсти лицето на момичето. — Дано умилостивиш Огъня и той никога не те изгори. Дано никога Въздухът не праща бури към теб. Дано пътят ти през Земята да бъде лек, а Водата на твоите сълзи — винаги сладка от радост. — Шонед заплака, приемайки древната благословия, и първожрицата изтри капчиците от бузите й. — Само позволи на Роан да те обича, и отвърни на любовта му с любов.

* * *

По пътя обратно към Цитаделата Чей бе преглътнал неизброимо число въпроси, които му се щеше да зададе на шурея си, но Роан не бе проявил желание да разговаря. Затова, когато Тобин последва съпруга си в банята и застоя той да й каже всичко, Чейнал можа само да вдигне рамене:

— Щях да споделя с теб, ако знаех нещо. Хайде да ми изтъркаш гърба, а?

Тобин се разсъблече по долни дрехи, докато той влезе във ваната, и наблегна на тривката така енергично, че господарят на Радзин заскимтя. Тя го скастри:

— Не се глези! Мръсен си като малките, когато са яздили цял ден, а миришеш още по-лошо!… Аз поне зная името на момичето.

— И то е?

— Шонед. Тя ще се омъжва за Роан.

— Не думай! Доколкото можех да съдя по лицето му, нямаше никакви признаци.

— Но не я погледна нито веднъж, докато бяхме долу. Нито се беше разпоредил да я посрещнат. Чей, и дори не я представи на мама! — Тя взе да сапунисва ръката му. — Разкажи ми за дракона.

Краткият му обзор бе прекъсван от нейните възклицания. Чейнал завърши с думите:

— Няма да казвам на никого как след това му призля. Не подобава точно на герой, нито ще звучи добре в сказанията на бардовете.

Тобин отвърна на усмивката му:

— Ще се погрижим да не го включват… О, Чей, как щеше да се гордее татко!

— Да, но знаеш ли, за Роан първият дракон ще с остане последен. Видях го изписано на лицето му, дори да не беше ми казал.

— Подозирах това. Обърни се, любов моя.

Чейнал пъргаво се подчини и се отзова с лице срещу нея. После продължи разказа си:

— Да… и, значи, тръгнахме с конете за насам, и изведнъж момичето, представи си, се появява като мираж над пясъците. Твоето братле я отмъкна встрани за „кратка беседа насаме“, както сам рече, а на мен ми с искаше да ги понаблюдавам, докато си говорят, обаче друго момиче — там от дошлите с нея, тъмна такава една Ками-и-още-нещо — почна да ми задава въпроси и не млъкна. С нея имаше някакъв… годеник ли, съпруг ли, не разбрах — той ми хареса: чудесна стойка на коня, един такъв властен вид, ако че не е фаради… — Чейнал внезапно млъкна и притвори очи. Съпругата му го сапунисваше по гърдите, но хигиенната процедура приличаше много повече на ласка. — Ммммм…че хубаво… — промърмори той.

— Продължавай — нареди Тобин.

— Да. Ами те, значи, май си загубили конете и всички вещи, когато прекосявали Фаолаин. Знам го тоя брод между другото, крайно опасен е за много хора, а пък горките слънцебегачи мога да си представя какво са чувствали. Онова момиче не спираше да се извинява за вида на цялата свита. Като че ли тя беше очаквала — или замисляла — да влязат в Цитаделата доста по-тържествено, отколкото се случи.

— Андраде също. Много е недоволна. Защо Роан се прави на безразличен?

Чей помълча малко и после бавно каза:

— Днес го наблюдавах как лъга дракона. Винаги сме знаели, че е умен, но онова, което видях днес, беше… неизразимо. Той знаеше всичките му слабости. И ги използва до една в своя полза. Имам чувството, че занапред Роан ще бъде точно такъв, Тобин. И никой от нас няма да може да отгатне дори един негов ход предварително.

— На мен ще продължава да казва всичко, което искам да знам — отсече Тобин.

— Не бих бил толкова сигурен на твое място. Той вече не е малкото ти братче, да знаеш.

— Ще си остане винаги малкото ми братче, а ако пък забрави, че аз съм по-голямата му сестра, Богинята да му е на помощ! — Тя сапуниса косата на съпруга си. — И какво стана по-нататък?

Понеже пяната потече по лицето му, Чейнал стисна очи:

— Ами никой не продума по целия път дотук. Роан се бе умислил… и не за дракона, мога да кажа.

— Хммм — отбеляза Тобин. Лисна кана чиста вода върху главата на Чей и се изправи: — Така. Довърши си банята сам, понеже ако аз продължа, знаеш какво ще стане.

Той извърна глава над рамото си и й се усмихна:

— Ами ще стане по-интересно.

* * *

Банята на Роан бе по-малко интересна. И доста закъсня. Майка му се задържа дълго при него, като го накара да и разкаже от игла до конец как е убил дракона, а после да повтори, докато тя съвсем не нежно почистваше и превързваше раната му. Накрая княгиня Милар обясни на сина си към коя точно разновидност на племето на глупаците го причислява, след като е могъл да с изложи на толкова, но по средата на обясненията внезапно избухна в сълзи.

Най-сетне се появи и Андраде. Тя властно отпрати сестра си в нейните собствени покои и без да каже дума, посочи вратата на банята. Роан се сепна.

— Аз те изкъпах в утрото, когато се роди — напомни му тя хапливо. — Тогава ти пъхна юмручето си в окото ми. Княз или не, втори път няма да имащ възможност да го направиш, тъй че недей ме гледа кръвнишки. Искам да разговарям с теб насаме. — Тя измери от глава до пети юношата-оръженосец Валвис, който я бе въвел при племенника й, и му каза: — Ти си върви, дете. Мога и сама да подавам на господаря ти сапун и кърпи.

Валвис неуверено погледна Роан, който му кимна с думите:

— Върни се по-късно. Ще имам работа за теб.

Момчето се поклони и изчезна.

Роан влезе в банята, свали си дрехите критичният поглед на леля му пробягна по него и го накара да се изчерви и се плъзна в студената вода. Както беше очаквал, тирадата започна веднага:

— Не знам каква точно игра мислиш, че играеш, но трябва да ти кажа, че недолюбвам козни, които не плета самата аз. А още повече, когато в дъното им е мой роднина, който не иска да сподели с мен какво е замислил.

— Защо смяташ, че съм замислил нещо?

— Роан, много сладко се правиш на невинен, но мен няма да заблудиш! Защо не посрещна момичето както подобава? Не в качеството й на бъдеща княгиня, естествено, признавам, че поне в това отношение мога да те разбера. Но ако Уривал не се беше погрижил да я настани, тя още щеше да стои вън на двора!

— Знаех, че мога да разчитам на него — отбеляза Роан, търкайки енергично мръсотията от крака си.

— Така ли? А не разчиташ ли и на Шонед? Тя казва твърде малко — по твои указания, предполагам — само че сте се споразумели да чакате до Риалата. — Андраде изсумтя. — Сякаш ще ви трябва цялото това време, за да се опознавате, когато вече сте почувствали Огъня!

Роан попита внезапно:

— Ти някога чувствала ли си го?

— Не е твоя работа — сряза го тя.

Не успял в опита си да пренесе сражението върху територия на противника, младежът реши да се върне към въпроса, който най-вече го занимаваше:

— Какво друго каза Шонед? — запита Роан, вътрешно напрегнат. От отговора зависеше дали ще може да вярва на слънцебегачката, а ако не би могъл да й вярва, проваляха се всичките му планове.

— Че имаш интересни очи — отвърна Андраде с отвращение.

Роан прикри усмивката си и продължи:

— Не си ми казала почти нищо за семейството й.

— Мислех, че родословните изследвания са страст на Милар, не твоя… Е, по бащина линия Шонед произлиза от един княз на Сир, чийто младши син наследил земите по Речното пасбище. А баба й по майчина линия била слънцебегачка, преди Синар, княз на Киерст, да си я хареса и да я отнесе на острова си. Потеклото й е достатъчно добро за теб.

— Не съм се съмнявал, след като ти си ми я избрала — изрече Роан подчертано сладко. — И какво смяташ, че кроя?

— Научи се да се прикриваш по-добре — смъмри Андраде племенника си с такъв тон, че той усети как бузите му поаленяват. — Това, че споменавате Риалата, ми казва достатъчно; нямам търпение да видя как мигаш с големите си очи пред Рьолстра и го подвеждаш да мисли, че си тъпак!

Младежът се засмя:

— Не чак напълно безмозъчен, ако обичаш — само донякъде глупав и много, много млад… — Роан се надигна от ваната и си уви пешкир около бедрата.

— Шонед е имала какво да каже и за други части от тялото ти, не само за очите — провлече лукаво леля му.

Ако целта й бе да го накара да се изчерви, тя постигна забележителен успех. Роан прокле издайническата си светла кожа и вдигна очи към Андраде:

— Разчитам, след като свършиш да се задяваш с мен, да ми предадеш какво всъщност е казала.

— Не-е-ее — изкиска се тя — ще трябва сам да отгатнеш — Андраде метна върху главата на племенника си кърпа и се зае да търка косата му, докато изсъхне. И сякаш нищо не беше станало, продължи: — Подготвяй бъдещето си, както желаеш. Аз ще ти помагам, ако ми вярваш достатъчно, за да ми позволиш това. Но едно нещо трябва да ми обещаеш, Роан…

— Какво? — запита той, и я погледна нащрек изпод кърпата.

— Да се ожениш за нея. И двамата сте ми много скъпи — промълви тя, избягвайки да срещне очите му. — А никога няма да намериш жена, която да бъде по-подходяща за теб от Шонед.

— Ами ако не обещая?

Андраде пак се изсмя:

— Много важно. Част от теб вече обеща, още когато споменах името на момичето.

Роан, който си беше мислил, че леля му не е забелязала, се почувства дълбоко унижен. Но чувството му за хумор все още беше в ред и сега той се ухили:

— И какво ще предложиш, леличко? По-дълга туника?

— Или може би хубав плащ до петите, който да скрива всичко — отвърна с хаплива закачка първожрицата.

* * *

Роан чакаше, скрит сред дърветата край пещерата, която майка му бе накарала да изградят за убежище в най-тежките летни жеги. Това бяха овощни дървета, пренесени с чудовищни разходи от Осетия, Ливадна земя и Сир, и присадени в почвата на Пустинята с такава любяща грижа, че не бе пострадало нито едно. Десет години неотстъпно внимание и ето сега те се радваха на пищен разцвет край скалната пещера, в която изворът, който хранеше Цитаделата, се изливаше в малък басейн. Като дете Роан бе обичал да играе тук, и винаги бе смятал, че мястото е чудесно за мълчаливи мечтания под ромона на водата. Искаше му се да бъде първият, който ще го покаже на Шонед.

Валвис бе уредил всичко. Точно след вечеря малкият оръженосец се бе прокраднал да му донесе задъхан вестта: „Господарю, твоята повелителка ще те очаква в полунощ.“ Названието, употребено от момчето, накара Роан да се усмихне. Валвис не беше глупак! Беше на години, когато въображението е в плен на нежни представи за любовта между княз и красавица; а тайните срещи късно нощем бяха точно по вкуса му. Роан сам знаеше какво е да си на възрастта на Валвис и да играеш ролята на посредник, защото беше едва на единайсет в годината, когато Чейнал наследи Радзин и дойде да засвидетелства васалната си почит на Зеава. Макар тогава да беше дразнил безмилостно сестра си, Роан с вълнение се бе поставил в услуга и бе устройвал срещите между нея и хубавия млад благородник, защото Чей беше спечелил обичта и възхищението му. А Чейнал, въпреки разликата от десет години във възрастта им, никога не се беше отнасял с него като с дете. Проява на предвидливост от негова страна, помисли си сега Роан развеселен и със симпатия. Човек не настройва срещу себе си своя бъдещ сеньор, а още по-малко пък брата на момичето, за което иска да се ожени. Младият княз обаче знаеше, че приятелството между него и зет му почива не само върху изгодата; с годините то бе укрепвало все повече и повече, правейки Чейнал един от малкото хора, на които Роан се доверяваше истински.

А на Шонед дали можеше да се довери? От това зависеше много. Много зависеше и от Рьолстра, за когото Роан прекрасно знаеше, че не може да му се вярва. Целият му кроеж се крепеше върху убежденията на двама души — или по-скоро върху неговата собствена способност да убеди двама души съвсем различни хора, в две съвсем различни неща.

Княз Зеава бе властвал чрез меча си: чрез победи над дракони и над Мерида той бе доказвал колко е силен. Върховният княз Рьолстра властваше чрез ума си: доказваше колко е силен, уронвайки честта на враговете си, като личности и като владетели. Роан възнамеряваше засега да постави собствената си власт върху основате и на двете. Първо да разбие Мерида, да урони честта на Рьолстра на Риалата, а по-нататък да си прокара „законно“ път към водачеството. Шонед нямаше да му донесе земи, нито съюзници, но му носеше, нещо много по-полезно: връзките с фарадим. Придадената към Цитаделата слънцебегачка — Антула — вече старееше и Роан смяташе да я изпрати обратно в Светилището с Андраде, та жената да доизкара дните си, без да я мъчи жестоката жега в Пустинята. Антула го бе научила как работи мрежата от фарадим и как същите са предани не на дворовете, в които служат, а на Светилището. На слънцебегачите бе забранено да се сражават (освен в защита на собствения си живот), да вземат страна в какъвто и да било спор и особено да използват мощта си, за да убиват. С Андраде като първожрица обаче разликите в безпристрастността се бяха позаличили, макар до този момент тя да не бе допуснала да я уловят в нито едно провинение. Тя беше чакала племенникът й да порасне, за да може да го ожени за слънцебегачка.

Но Шонед трябваше да бъде предана на него, не на Андраде. Младежът за миг изпита съмнение дали може да покори ума й така, както вече бе покорил тялото й, а надяваше се и сърцето й. После отказа да се измъчва с догадки. По устните му трепна скръбна насмешка, тъй като осъзна, че и двамата са изгорени от Огъня. Той обаче имаше нужда от княгиня, не просто от жена.

Роан отдавна беше заподозрял, че Андраде умишлено е уредила брака между родителите му. Милар бе използвала богатството на Зеава, за да украси неговия палат и живота на цялото семейство. Чрез внушителна демонстрация на благосъстояние тя бе увеличила престижа на своя съпруг, а и властта му. И това — прозря Роан сега — бяха основите за неговата собствена бъдеща власт. Той бе признателен на майка си за плодовете на неуморния й труд, но имаше нужда от жена, която върши и нещо повече — не само се разпорежда в палата, ражда деца и поръчва тъкани. Имаше нужда от такава, каквато Чейнал бе намерил в лицето на Тобин: жена, на която да се доверява и с която да работи, жена, която да разбира и него, и мечтите му. Една княгиня-фаради би направила него, Роан, твърде могъщ човек. Съгласно планове на Андраде, разбира се. Но какво целяха плановете на първожрицата?

Роан трябваше да признае, че неговите действия в преследването на собствените му цели щяха да бъдат неразбираеми за мнозинството хора. Най-напред, когато васалите му дойдеха да поднесат дължимите почести, той щеше да се преструва на нерешителен княз. После, догодина през пролетта, за кратко щеше да воюва срещу меридците, преди да ги подкупи и върне натоварени със злато и преливащи от самодоволство по домовете им, където да заговорничат как да го смажат, блян приятен за тях и съвършено безопасен за него самия, защото само подир две или три пролети той, Роан, щеше да им покаже, че е истински драконов син.

Колкото до Риалата — ъгълчетата на стиснатите му устни се извиха в усмивка, а краищата на пръстите му потъркаха гладката сребриста кора на дървото — да, на Риалата Рьолстра щеше да му предложи една от щерките си. И Роан щеше да се престори, че обмисля предложението. Върховният княз щеше да подслади сродяването с договори, а Роан щеше да се увери, че тези договори действително обвързват — за разлика от обещанията, които бяха умрели заедно с баща му. И щеше да разиграе чудесно Рьолстра, щеше да го накара да подпише чудесни споразумения, като през цялото време си дава вид, че е затруднен да избере измежду принцесите. А накрая щеше да се ожени за Шонед.

Младежът хладно разгледа всички възможни политически последствия от женитбата си, т.е. от неженитата с дъщеря на Рьолстра. Клута, княз на Ливадна земя, навярно щеше да получи удар. Неговите владения бяха открай време бойното поле за сблъсъците между Пустинята и Княжески предел. Последната война между тях впрочем бе водена по времето на Загрой, Роановия дядо, и тъкмо той бе изтръгнал от предшественика на Рьолстра „Договора от Линее“ — споразумението, което определяше Пустинята да бъде на неговия род, докато пясъците раждат огън. Е, ако Рьолстра се ядоса (и събере под знамената си достатъчно подкрепления, за да тръгне да отмъщава), Клута щеше да излезе от кожата си, за да предотврати нови бойни действия по своите земи. Накратко, той щеше да спести на Роан доста работа. Но пък имаше друго място, от което Върховният княз би могъл да нападне с помощта на кунаксанците и на меридците, които се ползваха с особеното им покровителство. Това място бе замъкът Феруче, при мисълта за който у Роан пламна несвойствена алчност. Тази крепост бе разположена при прохода в планините, току над Пустинята; някога бе принадлежала на Мерида, ала преди години в замяна на военна помощ Зеава я бе обещал на Рьолстра, а по онова време на Върховния княз му бе било изгодно да подкрепи Зеава в последните битки срещу отколешните му врагове. Феруче пазеше главния търговски път в северна посока, и таксите за преминаване, плащани от керваните, бяха източник на богати доходи — истинска златоносна река.

Онзи един-единствен път, когато бе участвал в сражение, Роан бе виждал замъка. В дрехи на прост редник той се беше бил заедно с войниците на бащините васали, докато родителите му смятаха, че е в Цитаделата и дреме над книгите си. След победата той бе останал в лагера при своите нови другари — долу, на пясъка — защото не би имало начин да влезе в крепостта заедно със Зеава и Чей, без да разкрие истинската си самоличност. И оттам бе съзерцавал Феруче, който се гушеше между два склона на възвишенията като накит между женски гърди. С прохладните си кули от розов и златист камък прелестната постройка би била великолепна лятна резиденция. Роан реши, че ще я подари за сватбата на Шонед. Ако изпълнеше своята роля в плановете му, както той се надяваше, бъдещата му жена щеше напълно да заслужава такъв необичаен подарък.

Всички му кроежи обаче се изпариха като дим, когато я видя да се приближава. Лунното сияние я превръщаше в тъмно сребро от воала върху косата до подгъва на дрехата. Той си бе създал по-ясна представа за формите й, когато я бе видял в облекло за езда, разбира се, но сега играта на сенките и отблясъците по дългите й бедра внасяше нещо ново, което накара дъха да замре в гърлото му. Роан заповяда на плътта си да мирува и тихо позова момичето по име. Шонед не се стресна, обърна се и запристъпва към него със свенлива усмивка на уста:

— Никога досега не съм се срещала е мъж посред нощ на тайно място… Но сигурно ще свикна… и ще започне да ми харесва!

Роан мислено я благослови, задето каза най-подходящите думи, а на глас рече:

— Когато се оженим, ще продължа от време на време да устройвам такива срещи. Макар да не знам какво ще помислят хората, когато разберат, че владетелят им трябва да се промъква скришом в тъмното, за да прекара няколко мига насаме със… съпругата си!… — Роан помълча миг и продължи: — След днешното ми държане се изненадвам, че въобще разговаряш с мен. Шонед, мислила ли си затова?

— Първо имам нужда да чуя какво е „това“ — отговори тя, без да го погледне.

Роан кимна; одобряваше предпазливостта й. Част от него обаче беше разочарована, задето момичето е престанало да му вярва сляпо както по-рано. Като съзнаваше колко нелепо е това разочарование, защото поведението на Шонед бе успокояващо доказателство, че тя може не само да чувства, но и да разсъждава, той с ласкав жест я покани на една пейка и когато седнаха (един до друг, но без да се докосват), започна:

— Ти знаеш какво става на Риалата. Идват всички, за да уреждат търговията за през следващите три години, за да решават спорове и тъй нататък; има също голям панаир и надбягвания — обикновено Чейнал печели повечето от тях и пълни делви с пари от продажбите на конете си.

— Ще присъства и Негова всесветлост с дъщерите си — промърка Шонед.

— С онези, които са вече моми за женене — каза Роан, прикривайки усмивката си. — Ето защо Риалата е толкова важна Когато помислят, че аз съм равнодушен към теб и ти към мен, (но с наранена гордост), ще си развържат езиците. А приказвайки с другите жени на Риалата, сестра ми събира всякакъв вид полезни сведения. Наред с това няма равна, когато трябва да се разпространяват слухове, изгодни за баща ми или за зет ми. С нея си приличате — добави той.

— Харесва ми как тя се държи със съпруга си — отвърна Шонед лукаво.

Роан внезапно бе осенен от видение: как спалнята му става поле за словесни битки (което, понякога се случваше с покоите на зет му Чейнал), но картината бързо бе изместена от друга по-завладяваща: Шонед в леглото. Пое дълбоко и продължително въздух, овладя се, дори изкара усмивка върху лицето си и рече:

— Доколкото я познавам, тя вероятно ще ти даде някой и друг урок.

— 0, не съм казала, че искам да следвам нейния пример — отговори момичето сериозно. — Никога не бих ти крещяла пред хора, Роан.

Той я изгледа с особена усмивка:

— Скъпа ми повелителко, недей да даваш прибързани обещания. Все още не ме познаваш толкова добре.

— Но нали можем да разговаряме, и да се опознаем! Аз се боях, че няма да имаме какво да си кажем, и че ти ще си прекалено задълбочен и горд, за да споделяш с мен намеренията и мислите си. Или пък че изобщо няма да имаш мисли…

Той почти посегна да улови ръката й, но своевременно си припомни случилото се по-рано същия ден. Задоволи се да каже:

— За същото се тревожех и аз. Не знаеш колко се радвам да открия, че си толкова умна, колкото и красива, Шонед.

— Все още не си ми казал какво подготвяш — напомни му тя.

— О — произнесе той неловко. Досега не беше срещал жена, която да не се разтопи или поне усмихне след комплимент. — Ами… сам не съм съвсем сигурен все още. Рьолстра ще очаква да срещне един неопитен, простодушен и беззащитен княз, и аз ще му угодя, като се покажа точно в такъв образ пред него, докато се преструвам, че гледам дъщерите му с очи на бъдещ жених.

— И че налапваш въдицата — довърши тя, като кимна — Впрочем не мисля, че тук в Пустинята се занимавате с риболов!

— Чей и аз правим излети с лодка, когато посещаваме Радзин. Бих ти предложил и на теб, но са ми казвали, че фарадим… имат някои дребни трудности по вода.

Тя направи гримаса:

— Никога през живота си не съм се чувствала толкова зле, както когато пресичахме Фаолаин. А сега ще трябва да я пресичам още два пъти — до Ваес и обратно. Роан, постарай се да заслужаваш мъките ми!

Това бе предизвикателство, на което никой мъж не могъл да не откликне, и още преди умът му да премери опасността, ръката му се уви около кръста й. Роан привлече Шонед към себе си и промълви край ухото й: „Вярвам, повелителко, че ще бъдеш възнаградена за тях доволна степен“ — но понеже благоразумието му все още не бе угаснало съвсем, сложи устните си не върху устата, а върху слепоочието й. Но така или иначе бе бъркал, като докосна момичето. Тялото на Шонед бе топло, стройно и гъвкаво, и очевидно изгарящо от същия Огън, който палеше и неговите собствени сетива. Ръцете й се сключиха около него, пръстите й се заровиха в косата му, и Роан почувства как бедрото й потреперва и мускулите й играят, докато ръката му неволно се плъзна от коляното й нагоре. Нейните пръсти следваха почти същата пътечка към слабините му, а лицето й бе извърнато към неговото с широко разтворени, приканващи очи и устни.

Роан потрепера цял, дъхът му секна от убийственото усилие, което направи, за да пусне Шонед, а юмруците му се свиха, когато скочи от пейката. Момичето издаде кратък звук, в който се смесваха уплаха и изненада; уплахата се засили от погледа, който той й отправи, а изненадата — от грубостта, с която произнесе:

— Никога през живота си не съм докосвал жена този начин!… Шонед! Дори не трябва да съм до теб. Достатъчно е да чуя името ти!…

— И с теб ли е така? — прошепна тя едва чуто, смаяна; после поклати глава: — Роан, как ще можем да се владеем? Няма ден, откакто сме се срещнали. Дори не се познаваме! С никой друг мъж, никога не съм изпитвала това.

В този миг Роан позна ревността. Пожела да узнае веднага имената на всички, върху които Шонед бе спряла поглед; пожела да узнае дали са я докосвали — и най-вече къде са, за да срещнат смъртта си от ръката му. Велика Богиньо, какво ставаше с него? Тя все още не бе негова съпруга, двамата дори не се бяха целунали, камо ли да с любят, но… Той също като нея бе способен не само да чувства, но и да разсъждава, и затова осъзна, че ако Шонед е в плен на същата ревност, каквато той изпита към нея, ще трябва да разиграва театър с дъщерите на Рьолстра много внимателно. Иначе някои принцеси могат да пострадат. Той се вгледа в блестящите зелени очи и се поправи мислено: ако беше неговата Шонед, тя в никакъв случай не би била тиха и кротка.

Роан с печална усмивка отговори на въпроса й:

— Още от първия миг знаехме, че няма да бъде лесно!… Обещавам ти да не давам прекалена свобода на очите и ръцете си.

— Ето че сега ти, скъпи ми повелителю, даваш прибързани обещания — подразни го тя.

— Всички ще мислят, че, сигурно си болна от нещо, ако никога не те приближа на по-малко от една ръка разстояние.

— Аз се разболявам от блатни ябълки — заяви тя сериозно, но с танцуващи, светлинки в очите — Да изям ли няколко, за да се подуя и изшаря? Това ще помогне ли?

— Не възразявам да се изшариш, ако трябва, Шонед, но ти забранявам да се подуваш! — Двамата се разсмяха в един глас. Роан възкликна: — Знаеш ли, имам чувството, е сме женени открай време!

— И ти не ме познаваш още толкова добре, Роан — напомни му тя. — Може би ще откриеш, че съм…

— Вещица — довърши той вместо нея. — Бях наясно с това, още щом те видях сред пламъците. Но и аз знам някои магии, да те предупредя. Ела, искам да ти покажа нещо.

Тя закрачи заедно с него навътре в пещерата, към скалните стени. Погледнато странишком и каза предпазливо:

— Сигурно и ти притежаваш нещо от дарбата, нали майка ти е сестра на Андраде.

— Каква дарба? — попита небрежно той.

— О, нищо.

Роан не издаде недоволството си. И тя знаеше така добре, както самият той, че Андраде желае от брака им да се родят деца-слънцебегачи. Нима Шонед не му вярваше достатъчно, за да бъде напълно искрена с него? Но младежът призна пред себе си, че все още не й се доверява напълно, и реши да рискува и да разкрие повече — поне дотолкова, доколкото смееше.

— Рьолстра — рече той — ще ме съблазнява с изгодни договори и споразумения, а аз възнамерявам да го накарам да ги подпише, преди да започнем да обсъждаме бъдещото сродяване… Ала, Шонед, кълна ти се, че веднага щом тази игра приключи, ще те обявя на всеослушание за моя съпруга… — Спря. — Ето. Тук е. Това е, което исках да ти покажа, преди да го е сторил някой друг.

Пред тях дърветата сякаш се разстъпваха, за направят място на тих басейн, в който се изливаше дългата бледа струя на водопада. Самият водопад блика отникъде, високо над главите им. Цъфтящи мъхове и папрати омекотяваха грапавата повърхност на скалите, а лунната светлина превръщаше водата в ивица течно сребро. Ето кое поддържаше живота в княжеския палат — тази скъпоценна, идваща далеч от север водна жила. Тя минаваше под земята, дълбоко скрита и защитена от жегата, и накрая изскачаше на повърхността, за да изпълни тази кухина в скалите. Роан погледна зелените очи и Шонед и внезапно осъзна какво са почувствали предците му, когато за първи път са открили благодатта на извор със студена сладка вода в Пустинята.

Когато тя проговори обаче, думите й не се отнасяха за чудото пред тях, а за нещо друго:

— Това, че съм фаради, смущава ли те? — запита меко девойката.

— Не — отговори той напълно искрено. — Трябва ли?

— Твоите хора ще бъдат затруднени. Няма да зная какво да мислят: слънцебегачка, омъжена за владетеля им, господарка на цялото му богатство, негова дясна ръка в управлението…

— Ще ги очароваш веднага, както заплени мен — отвърна Роан Шонед му хвърли бърз поглед и отклони очите си към водата. След миг издигна ръце нагоре и докато лунната светлина проблясваше по пръстените й, заплете нежните лъчи над басейна й ги преобрази във въздушна тъкан, върху която се очерта видение. Роан съзря лицата им — нейното и своето собствено — и пламтящата огненозлатна нишка, която образуваше кръгчетата през двете корони! Но видението не се задържа дълго. Лъчите избледняха, тъканта се разпадна, и погледът на Шонед още веднъж срещна неговия.

— Трябваше да направя това, за да докажа нещо на себе си самата — рече тя. — Докато идвах насам, пак така призовах Огъня, но той ме изненада и се обърна срещу мен; уплаших се много и дълго време не смеех да повторя… Сега вече не се страхувам, Роан. Още е твърде рано да ти се доверя изцяло — така казва разумът ми и не мога да не го слушам. Но за всичко, което е от значение, имам пълно доверие в теб. Не бива може би — тя леко сви рамене — всъщност знам, че не бива… но…

Бързата й целувка го стресна и опали душата му, както мълнията прорязва пустинното небе; ала още преди младежът да успее да протегне ръка, Шонед изчезна.