Мелани Роун
Принц на драконите (14)

Глава 14

Ефирните облаци в нощното небе не предвещаваха проливния дъжд, който заваля призори и принуди всички да останат в палатките до обяд. Мнозина от високопоставените гости се събудиха още при първите гръмотевици вслушаха се в шума на дъжда, повдигнаха рамене и отново се унесоха в сън. Същото сториха и придворните от всяка свита и прислугата, с изключение на неколцината родени без късмет, които въпреки всичко трябваше да станат, за да стъкнат огньовете и да приготвят закуската.

Слугите на господарката Палайла се оказаха в много по-благоприятно положение от всички останали. На баржата беше сухо и не им се налагаше да опъват навеси над огнището, затова можаха да предложат на подранилата й гостенка щедра закуска, приготвена в удобния камбуз. Всички бяха доста изненадани, като разбраха коя е посетителката, но коментарите им бяха направени шепнешком и си останаха само в кръга на семейството.

— Е, както разбрах, снощи Ианте се е държала като същинска блудница — каза Палайла и мимоходом си отбеляза с какво задоволство бяха посрещнати думите й от страна на Пандсала. — Доколкото мога да преценя, това едва ли е допаднало много на нашия златокос красавец.

— Жалко, че не я видя, като се връщаше — с провиснали кичури и цялата в кал — засмя се Пандсала. — Сега се е затворила в каютата си, не смее да погледне никого в очите и се преструва, че уж била излязла на разходка, простудила се и се чувства неразположена. Никак не й завиждам, като знам какви са церовете на Найдра.

— А и Ленала с нейните искрящи от остроумие приказки! Добре, че дойде да ми кажеш какво става, за да се поразтуша малко тази сутрин. Май съм те подценявала през всичките тези години, Сала. Виждам, че с теб ще се разберем.

— Залогът е твърде голям, а и двете ненавиждаме Ианте — това трябва да обедини усилията ни в обща посока.

— Е, този път тя сама се опропасти. Дори и Рьолстра да не научи за това, нашият благороден княз Роан вече няма да я погледне. Скъпа моя, мисля, че ти постигна целта си.

— Не съвсем — Пандсала разбърка чая си със златна лъжичка, украсена с огромен аметист. — Малко ме притеснява онази слънцебегачка. Досега не й е казал и една добра дума, а и тя като че ли едва го търпи, но Андраде и Тобин много държат на този брак. Князът ми се вижда мек човек и ако те са достатъчно настоятелни, може и да го склонят.

— Не смятам, че Роан е чак такъв глупак — каза замислено Палайла. — А и са си направили сметките без теб. Освен това момичето е фаради — без семейство, което да я подкрепи, едва ли има нещо вярно в приказките на Тобин за знатното й потекло от Сир и Кирст. Слънцебегачката не може да му предложи нищо в сравнение с онова, което ще му донесеш ти.

— Въпреки това ми се иска да я махна от пътя си — Пандсала наля още чай и подаде едната чаша на Палайла. — Може би не трябваше изобщо да напускаш Канарата, след като бебето се очаква толкова скоро. Едва ли е много разумно да родиш преждевременно и на чуждо място, където плановете ни може да се объркат.

— А ти защо мислиш, че толкова настоявах да вземем и онези жени? Трябваха ми няколко часа да убедя баща ти, че се нуждая от помощта и съветите им много повече, отколкото от собствените си прислужници. Жалко, че нито една от тях не е забременяла едновременно с мен.

— Остава ти най-малко месец — Пандсала я погледна изпитателно. — Но като гледам колко си наедряла, струва ми се, че вече си го прекосила.

Палайла потисна раздразнението си от нахалната забележка.

— Богинята да ме пази — не бих могла да го нося и ден повече от необходимото!

— Дори и ако се окаже син? — каза язвително Пандсала. — Между другото, намерих всички билки, които ще ни трябват. Не беше трудно. Наоколо е пълно с търговци — от един взех едно, от друг — друго… Две-три глътки подправено вино веднага ще предизвикат родилните болки. Всичко сме предвидели.

— Само да не родим дъщери и четирите — Палайла замислено се взря в ноктите си и се намръщи. — Трябваше да вземем и другите две, за да сме напълно сигурни.

— Невъзможно — дори и сега баща ми може да заподозре нещо, макар че за него една бременна жена е като празно пространство.

Палайла пропусна покрай ушите си забележката за пренебрежението на Рьолстра към бременните жени.

— Казах му, че се нуждая от тяхната компания, а ако знаеше само колко са скучни… Ако нямах нужда от тях, щях да им изтръгна езиците още сега, без да ги чакам първо да родят! Истинско мъчение е да ги слушаш какво си приказват, но заради баща ти съм принудена да ги търпя по няколко часа на ден. Мога да говоря човешки единствено с тебе.

— А и само аз мога да ти разкажа какво става на Риалата, нали? Жалко, че не си в състояние да излизаш.

Това беше още един болезнен въпрос за Палайла и този път тя не си даде труд да скрие раздразнението си. Рьолстра настояваше тя да присъства на по-значителните събития — пиршеството и тържествените церемонии при закриването, но Палайла нямаше сили да стане, нито да напъха отеклите си крака в който и да е чифт обувки. При предишните Риали вървеше неотстъпно до него и непрекъснато усещаше върху себе си чуждите погледи, които я обожаваха, ласкаеха и й завиждаха. Предишната вечер цял куп жени флиртуваха с Рьолстра, при това открито и в нейно присъствие, а Палайла се вбесяваше, че е толкова огромна, подута и немощна. О, веднъж да роди — синчето й ще им го върне тъпкано…

— Тази Шонед наистина ме притеснява — Пандсала отново подхвана предишната тема. — Не че е кой знае колко хубава или пък умна, но в нея има нещо, което…

— Ти си мислиш така — каза раздразнено Палайла. — Виж какво, Сала, изобщо не мисли за нея. След като Ианте отпадна поради собствената си глупост, нищо вече не може да се изпречи на пътя ти. На празника при закриването ще се появиш пред всички като съпруга на княз Роан.

Представата за тази картина завладя съзнанието на принцесата и тя се засмя щастливо.

— Споменах ли ти какво каза той вчера за очите ми? О, сватбената ми огърлица сигурно ще е от диаманти!

— Прекрасно — каза Палайла и се опита гласът й да не звучи толкова вяло. — Но след като твоят въпрос вече е уреден, трябва да видим какво ще правим оттук нататък. Ще накарам баща ти да ти даде Феруче като сватбен подарък — така ще можем да упражняваме контрол върху прохода и търговците ще плащат мило и драго, къде ще ходят. Синовете ни ще бъдат истински богаташи.

— Богати князе — допълни радостно Пандсала. — И ще бъдат неразделни приятели.

Палайла се опита да изложи на показ най-чаровната си усмивка.

— Разбира се, скъпа! А сега трябва да помислим какво ще облечеш за церемонията при закриването.

Опасният им заговор ги бе обединил в странен съюз. За момента крояха плановете за сватбената рокля на Пандсала.

За разлика от тях, Шонед не разполагаше с такава удобства, които можеше да предложи удобната суха каюта в баржата на Рьолстра (нещо, което една слънцебегачка и без това не би оценила) — момичето трябваше да се задоволи с подгизнала палатка, която капеше отвсякъде. Заедно с Камигуен и Хилдрет се надпреварваха да запушват пробойните. Щом отнякъде престанеше да капе, дъждът веднага си пробиваше път от друго място. Завивките им се навлажниха, а от тежкия вълнен килим се разнасяше неприятна миризма. Не можеха да излязат, нямаше и къде да се скрият, затова Шонед с радост прие предложението на Ками да поиграят шах.

Така и не успя да се съсредоточи върху играта — умът й все се въртеше около онова, което бе видяла предишната нощ. Дали Роан бе приел Иайте в палатката си? Нима Огънят не бе успял да предотврати любовните ласки? От собствения си болезнен опит момичето знаеше колко чаровен и неустоим би могъл да бъде Рьолстра, и предполагаше, че дъщеря му владее изкуството на прелъстяването не по-зле от него. Дали Роан се бе поддал на изкушението?

Ками спечели първата партия в петнайсетина хода. Шонед грабна наметка си и набързо прибра косата си под качулката.

— Излизам да се поразходя.

— Може да се простудиш — предупреди я Хилдрет.

— Това е наметалото, което ми даде Тобин — виждаш ли? — тя разгъна дрехата, за да покаже кожената подплата. — Няма да ми е студено. — Ками понечи да възрази, но Шонед повиши тон: — Трябва да се махна оттук!

Дръпна рязко краищата на отвора и изскочи на дъжда. Пелерината беше скроена за доста по-ниската Тобин и стигаше едва до коленете на Шонед. Момичето знаеше, че изглежда нелепо, но едва ли някой щеше да забележи ездаческия й костюм под разкошния пурпур на наметката. Под навеса над входа се бяха сгушили неколцина от стражите, тук-там в дъжда притичваше приведената фигура на някой прислужник. Шонед се измъкна от лагера и тръгна към реката, мина през моста и пое към панаира. Павилионите бяха затворени, не се виждаше жива душа, пъстрите навеси бяха подгизнали, а дървените им части — потъмнели от дъжда. За да предпазят стоката си от крадци и от лошото време, търговците я бяха отнесли в палатковия лагер на отсрещния хълм и сега несъмнено се свиваха някъде и проклинаха дъжда, заради който пропускаха печалбата от целодневните продажби. Унило и смълчано, мястото приличаше повече на бойно поле след битка — липсваха само труповете и чернокрилите птици, кръжащи над мъртвата плът.

При тези невесели мисли Шонед раздразнено сви рамене и продължи по билото на хълма към малка горичка, където можеше да се подслони от дъжда. По дяволите Роан и подгизналите му палатки…

Докато си проправяше път през мократа папрат, Шонед се застави да обмисли всичко още веднъж. Призна, че я тревожи не толкова видяното предишната нощ — желанието на Роан да има Ианте за една нощ бе разбираемо, самата тя бе почувствала опасния чар на бащата. Проблемът беше много по-сериозен и тя се загледа с горчива усмивка в пръстените по ръцете си.

Какво ли би казала Андраде, ако знаеше как бе постъпила Шонед с онзи меридец? Момичето искаше само да го сплаши, но магията й го бе погубила. Още по-лошо беше, че и сега не чувстваше угризения на съвестта — мъжът се бе опитал да убие Роан и за Шонед това бе достатъчно да поиска смъртта му.

Опита се да възнегодува срещу Роан, който бе причината за тази нейна постъпка, но не успя. Всъщност, Шонед ненавиждаше себе си, че бе допуснала това да се случи. Не искаше да убие и виночерпеца от Цитаделата, но човекът така или иначе загина — умът му бе раздвоен между силите на двама слънцебегачи, които се мъчеха да вземат надмощие един над друг; Шонед се чувстваше донякъде отговорна за смъртта му, но не истински виновна…

Заради Роан беше причинила смъртта на двама души, а нямаше дори оправданието, че е негова съпруга. Какво ли би станало занапред, когато може би щеше да разполага с толкова удобно оправдание? Властта на Роан над чувствата й беше невероятна, но нали самата Шонед му бе дала ключа за тази власт, заедно със сърцето и ума си… Ако можеше да бъде не фаради, а само негова съпруга, би се чувствала непълноценна и наполовина ограбена.

Вероятно съществуваше възможност да съвмести способностите на слънцебегачка с положението на княжеска съпруга. Андраде никога не би предприела подобно начинание, ако смяташе, че такова съвместяване е невъзможно. Досега нито един княз или княгиня не бил завършен слънцебегач — може би това щеше да се окаже твърде опасно. Тя се сгуши в наметката и затвори очи. Все още не разбираше защо Андраде я мислеше за толкова силна, че да устои на порива да защити бъдещия си съпруг или неговите владения. Шонед не искаше да причини смърт, но това не я оправдаваше — заради безопасността на Роан бе престъпила най-свещения обет на фаради.

В този миг я осени мисълта, че може би Андраде разчита тъкмо на това.

Тази мисъл я зашемети. Първожрицата обичаше да манипулира хората, беше хитра, потайна, амбициозна, понякога дори арогантна, но едва ли бе очаквала от момичето да пренебрегне традиционните ограничения на способностите на фаради. Положително не би могла да бъде толкова жестока, че да стовари върху Шонед бремето на такава отговорност.

Но ако все пак целеше точно това? Може би желанието й да направи княгиня от добре обучена слънцебегачка бе продиктувано от убеждението, че способностите на фаради биха съдействали за утвърждаването на княжеството и че заради своя съпруг Шонед би нарушила обетите си. Андраде не би могла да заяви открито подобно намерение, нито да заповяда на някой от своите слънцебегачи да пренебрегне ограниченията. Може би това обясняваше всичко… Андраде не й бе казала и дума, но Шонед разбра какво се очаква от нея — не само да роди син с дарбата на слънцебегач, но и да създаде нови правила в управлението на бъдещия княз.

А Роан? Какво би могъл да иска той от момичето? Можеше ли да разчита на неговата мъдрост, която би го предпазила от необходимостта многократно да изправя жена си пред подобен избор? Шонед потрепера в плътната кожена наметка при мисълта, че е избрала — Роан. За него би направила всичко — и като княгиня, и като фаради.

От мокрите клони се стичаха струйки дъждовна вода, но момичето не ги забелязваше. Мъчеше я още нещо, на което не бе успяла да намери решение. Князете щяха да побеснеят, когато научат за намерението на Андраде да превърне една от своите слънцебегачки в княгиня. Заради невинните кроежи на Роан засега все още никой не знаеше за плановете на Андраде. Момичето избърса с длан мокрото си лице и се усмихна мрачно при мисълта за негодуванието на другите владетели и врявата, която щеше да се вдигне. Ако не можеха да я приемат като княгиня, след раждането на синовете й сигурно щяха да изпоприпадат от бяс.

Шонед не усещаше присъствието на неколцината, които я следяха изпод оскъдния подслон на близките дървета. Омотан в наметалото от глава до пети, Валвие оставаше невидим. Нито тя, нито момчето можеха да видят Мит, който бе тръгнал след нея, веднага щом Хилдрет го предупреди за тревожното й състояние. Според Мит, ако Шонед искаше да се уедини някъде насаме с мислите си, би могла поне да избере някоя хубава суха палатка вместо да се лута в дъжда сред дълбоката кал. От устните му се откъсна едва чуто проклятие и той се сгуши плътно до дървото.

По това време и Роан се проклинаше, че бе изложил някои доста радикални идеи пред нищо неподозиращите владетели. Въпреки дъжда събранието продължаваше своята работа, ако думата „работа“ можеше да се приеме за изискано определение на избухналите спорове и препирни. Роан бе допуснал непростима грешка, която не можеше да извини дори с изключителната си умора. След като Ианте си бе отишла предишната нощ, той дълго не можа да заспи и едва се сдържа да не потърси Шонед, за да уталожи предизвиканата от княгинята възбуда. Беше отвратен от самата мисъл, че Ианте бе очаквала от него да я приеме. Въпреки това не успя да мигне до зори, разтревожен не толкова от постъпката на княгинята, колкото от неблагоприятните й последици. Дъждът съвсем довърши раздразнението му. Роан бе израснал в Пустинята и дъждът сякаш се просмукваше в непривикналите му с влагата кости. Но един княз не би могъл да търси оправдание за своите грешки, дори пред себе си. Заслушан в разправиите наоколо, той продължаваше да се ядосва, че не бе държал устата си затворена.

В началото се представи доста добре. С най-невинен тон заяви пред събралите се князе, че няма да е зле да знае какви са точните граници на владенията му — все пак беше княз на тези земи и трябваше да е наясно с какво разполага. Идеята му бе приета и разбрана дори от един толкова глуповат владетел като Сомер, княза на Изел. Поредното нападение на меридците изведе на преден план въпроса за правата над част от земите в Пустинята и Рьолстра настоя да се преразгледат отново някои предишни решения, а Роан искаше да знае какво точно му принадлежи — и най-важното, какво вече не принадлежи на враговете му. Князете така и не вникнаха в същността на истинските му намерения. Всички се съгласиха с необходимостта от уточняване на границите и не се досетиха, че поражението на меридците му дава законно основание за навлизане в земи с неопределена досега принадлежност. Нито един владетел не би подкрепил Мерида, докато Роан изясни точните размери на владенията си. Но най-сериозният му мотив се определяше от убеждението, че надеждното и здраво управление зависи до голяма степен от стабилните граници. Отначало смяташе да предложи доста несигурни ориентири за определянето на собствените си владения, а след време да подтикне и останалите князе към решаването на въпроса за техните територии. Но обсъждането прерасна в разгорещен спор и на преден план изникваха въпроси, които бе възнамерявал да повдигне едва на следващата Риала. Не бе взел предвид лютите вражди между князете Сомер и Волог, например — владенията им бяха на един и същи остров, границите им се променяха всяка година, а народът не знаеше какво е мир. След предложението на Роан двамата князе скочиха като прегладнели дракони върху беззащитен елен.

— Какво можем да приемем за отправна точка? — намеси се Рьолстра и думите му поставиха началото на люта словесна битка.

Всеки имаше предложение за отправна точка — нечий баща или дядо разполагал с какви ли не мотиви да завладее еди-кои си земи, и на практика тези мотиви определяха същинската цел на междуособните войни. „Голям глупак излязох“, ядосваше се Роан. Разправиите заплашваха всеки момент да прераснат в истинска война. Можеше да се сърди единствено на себе си.

Върховният княз не направи никакво усилие да въдвори ред, и докато го наблюдаваше, Роан усети нещо твърде любопитно. Рьолстра искаше от князете да се хванат гуша за гуша. Разпрата между Сомер и Волог бе разпалила огъня на подобен спор между Фирон и Фесенден. И макар че Рьолстра привидно оставаше невъзмутим, в очите му проблясваха присмехулни пламъчета. Враждите между владетелите му доставяха истинска наслада, защото от тях извличаше полза за самия себе си. Ключът към собственото му могъщество беше в разединението и враждите между князете.

Роан се облегна назад и прехапа устни. Досега не се бе замислял как Рьолстра винаги успява да постигне своето; едва сега започваше да се досеща как Върховният княз осъществява всяко свое намерение. Подстрекавани от него, князете враждуваха жестоко помежду си, а Рьолстра изчакваше да се разкъсат взаимно и накрая предлагаше решение, от което и двете страни се чувстваха негови длъжници. Така той определяше понятието „въдворяване на мирни отношения“.

Роан се взря в ръцете си, за да скрие изписаното в погледа му отвращение. Единственото, което искаше, беше да уточни границите на владенията си и да управлява в мир. Много труд, дипломатичност и загриженост за интересите на всички бяха превърнали Пустинята в истински оазис. За да оцелеят, васалите му трябваше да обединят усилията си и да преодолеят дребните търкания помежду си. В по-богатите земи положението беше съвсем различно — плодородните поля на Княжески предел, Осетия и Кирст-Изел даваха изобилни реколти с много по-малко труд и владетелите им разполагаха с достатъчно време за други неща. Така от години Рьолстра бе използвал за свои цели излишната им енергия, насочена към междуособици и взаимни извинения. Толкова хора, време, средства и умствена енергия бяха прахосани напразно… Роан усети как в душата му се надига гняв, сякаш бе открил някой да източва безценната течност от водохранилищата на Цитаделата.

Умелото управление е изкуство да се съобразяваш с интересите на другите и да впрегнеш усилията им в името на една обща цел. Да бъдеш владетел е повече от изкуство. Трябват висши умения, за да дърпаш невидимите нишки на властта. Роан искаше управление в мир и законност, разбираеми за всички, но знаеше, че Рьолстра ще направи и невъзможното, за да осуети намеренията му. Едва сега младият княз успя да вникне в истинската същност на неговото могъщество и да разбере отчаянието на Ианте, което я бе подтикнало към унижението от предишната нощ. В лицето на Роан бе видяла възможност да се сдобие със собствена власт и постъпката й отразяваше наученото в дома на Рьолстра — властта е единственото, към което си струва да се стремиш. Беше усвоила уроците на баща си и вярваше, че да предадеш и погубиш някого е само част от постигането на целта.

Внезапно си спомни за Шонед и усети как нещо пронизва сърцето му. Самият той неволно се бе поддал на играта на Рьолстра на разделение и вражди, щом като допусна Шонед да се изправи сама срещу принцесата. Така Върховният княз настройваше владетелите един срещу друг, а самият той оставаше в сянка, за да се наслади на представлението. Роан изпита остра болка в сърцето заради онова, което умът му бе взел като мъдро и удачно решение. Не можеше да продължава така. Имаше нужда от Шонед редом до себе си — свободно, честно и пред очите на всички. Разбра, че се е държал като капризно и непослушно дете, улисано в опасна игра, която в крайна сметка бе наранила не само нея, но и него.

Внезапно усети погледа на княз Лийн върху себе си. В избледнялата от годините синева на погледа му проблесна искрица смях, после князът стана сериозен и скочи на крака.

— Ваши високородия! — каза той, после извика по-високо: — Князе! — за миг настъпи тишина. — Поздравявам княз Роан за неговата прекрасна и дори малко бунтарска идея. Но ми се струва, че без необходимите карти и документи просто си губим времето.

— Можеш ли да решиш този проблем, братовчеде? — рече мазно Рьолстра.

— Мисля, че мога. Трябва да се обърнем към господарката Андраде.

— Защо? — попита Сомер, и в кратките срички на думата сякаш плисна море от подозрителност.

— Със сигурност не за да решава въпросите ни — успокои го Лийн. — Но трябва да я помолим преди следващата Риала да събере и подреди всички молби за уточняване на границите, за да се знае точно кой къде е — в буквалния смисъл на думата. Предлагам да оставим решаването на този въпрос до следващата Риала след три години, и междувременно всеки да потърси в архивите си документи за установяване на изходна позиция.

— Аз съм съгласен — обади се Върховният княз. — Както винаги, думите ти са мъдри. Всъщност, те ми внушиха идеята за нещо ново. Предлагам, до уточняването на границите, всеки да възприема владенията си във вида, който имат в настоящия момент, и границите да бъдат преразгледани след три години. Дотогава всеки, който наруши границите на нечии чужди владения, да бъде наказан от обединените усилия на всички останали.

Сомер се навъси.

— Как да разбирам това, Рьолстра? Ако Халдор, например, завземе с войските си няколко квадратни мери от Чейл, които са спорни в момента…

— Тогава веднага ще пристигна с войската си, за да защитя нарушените права. На помощ ще се притекат и останалите князе, чиито владения граничат с Ливадна земя или Сир — княз Роан, например. По-големият брой участници ще намали печалбите от войната на всеки от нас, разбира се, но ще престанем да прахосваме средства и усилия в ненужни боричкания.

— Одобрявам това — заяви Аджит от Фирон.

— Аз също — обади се Сомер и измери с поглед Волог, който се засмя.

— Мога ли да говоря? — чу се да казва Роан.

— Моля, братовчеде, говори — кимна благосклонно Рьолстра.

— Според мен трябва да определим княз Лийн за пълновластен арбитър на всеки по-сериозен спор. Тези въпроси не могат да бъдат решени от господарката Андраде, а и на своя остров княз Лийн ще може да отсъди безпристрастно споровете, засягащи земите на материка.

— Приемаш ли това предложение, Лийн?

Старецът се обърна с поклон към Върховния княз и каза:

— За мен е чест е да се нагърбя с тази задача. „Най-после нотка на разум“, помисли си Роан с облекчение.

— Надявам се да разрешим споровете помежду си и да не притесняваме излишно княз Лийн — продължи Рьолстра. Загатнатият в думите му смисъл бе разбран от всички, дори от Сомер. — А сега, ваши високородия, мисля, че заслужаваме малко почивка. Княз Висарион беше така любезен да ни покани на скромна гощавка в палатката си. Ще се срещнем отново тук за следобедното съвещание.

Роан побърза да напусне задушаващата го обстановка на виолетовата палатка и се загърна в наметалото си, за да се предпази донякъде от проливния дъжд. Е, може би все пак сутрешното събрание не беше чак такава катастрофа, както се бе опасявал преди малко, но имаше още много неща за обмисляне. Трябваше да се уедини някъде, а в целия лагер едва ли имаше място, където да остане сам. В Цитаделата можеше да се скита часове наред, без да срещне жива душа, но къде би могъл да се скрие един княз на Риалата?

Тръгна надолу към реката с надеждата, че едва ли някой би се осмелил да излезе на разходка в дъжда. С крайчеца на окото си зърна Мит, който се прокрадваше между дърветата на отсрещния бряг. Знаеше, че трябва да е благодарен за ревностното внимание на своите пазители, но на моменти много се дразнеше от непрестанното им следене. За миг си помисли да надхитри фаради и да се изплъзне от опеката им, но чувството му за отговорност надделя — знаеше се, че наоколо бродят меридци и само истински глупак би тръгнал някъде без придружители.

Погледът му най-после се спря на идеално скривалище — няколко стъпала водеха нагоре към моста. Почувства се глупаво, когато трябваше да се сниши и да се прокрадне под тях, за да се скрие от дъжда. Мит можеше да си мисли каквото иска. Придърпа полите на наметката плътно около себе си и се усмихна при мисълта, че прилича на дракон, който се опитва да предпази крилата си от дъжда. Между дървените греди над главата му се процеждаха дъждовни капки и той потърси къде да се скрие. Най-после намери сухо място и се сви под моста, далеч от погледите на чужди и свои.

Замисли се отново за събранието. Не беше чак толкова зле, макар че предложението на Рьолстра за взаимопомощ доста го разтревожи. То отваряше пътя към всевъзможни злоупотреби. Роан се опита да си представи как разсъждава Върховният княз — нещо, което му се удаде лесно в състоянието на духа, в което се намираше, и въображаемите картини далеч не бяха успокоителни. Всяко нашествие в спорни земи, независимо кой би го предприел, щеше да предизвика наказателна кампания от страна на останалите князе. Въпросите щяха да се задават след битката — ако на военните действия изобщо можеше да се сложи край. Дори и след евентуален мирен договор щяха да останат неразрешени конфликти, някои — по-тежки отпреди. Атрим непрекъснато воюваха помежду си, дори и техните князе да оставаха встрани от непосредствени бойни действия. Дори бащата на Роан бе прибягвал често до подобна тактика и запазваше привиден неутралитет, макар че обичаше да се бие и да е във вихъра на всяко сражение при някоя междуособна война. Роан не искаше да живее така.

Не беше трудно да си представи как войска от наемници обсажда някоя крепост, а военачалникът им прехвърля вината върху другиго. Върховният княз ще предприеме веднага наказателен поход и оттук нататък се откриваха възможности за всякакви поразии. Докато се разбере кой е крив и кой прав, никой не би могъл да каже какво точно се е случило.

Все пак налице оставаше и фактът, че сега всеки би се размислил сериозно, преди да започне война. Местните разпри бяха едно, а мащабната всеобща война — съвсем друго. Такава война не бе изгодна никому. Роан повдигна рамене — единственото, което можеше да направи, бе да се надява на благоприятен развой на събитията.

Вече не съжаляваше толкова за предложението си за уточняване на границите. Не напразно се бе ровил дълго в архивите на Цитаделата и бе прегледал всеки документ. Знаеше какво точно му принадлежи по закон, не само по отношение на Мерита, но и по границите със Сир, Княжески предел, Ливадна земя и Кунакса. Трябваше да се откаже от някое и друго стопанство, но в замяна щеше да получи съществени придобивки. Щеше да жертва незначителна част от обширните си владения, но пък това му даваше основания да предяви безспорни права над всичко останало. Трябваше да усмири засегнатите васали, разбира се — още повече сега, когато им бе дал правото да притежават земите си, но благодарение на баща си разполагаше с достатъчно пари, с които да компенсира загубата на една-две мери.

Днес бе разчупил драконово яйце, помисли си той и се усмихна. Князете щяха да търсят настървено документи и договори, изготвени от фаради преди много години. При търсенията си неизбежно, без дори да подозират, щяха да оценят по достойнство значението на законността. С малко късмет и с подбутване тук-там, щеше да им внуши, че законът е необходим във всички държавни дела.

Откъм моста над него се разнесе шум от стъпки. Някой се връщаше от отсрещния бряг. Отначало Роан помисли, че сигурно е Мит. Но стъпките бяха прекалено леки за толкова едър слънцебегач и когато човекът стигна до брега, любопитството на Роан взе връх над предпазливостта и той надникна. Заля го вълна от щастие, когато разпозна фигурката на момиче, обвита в прекалено, къса наметка.

— Шонед!

— Кой ме вика? — в гласа й прозвуча уплаха и тя се обърна рязко.

— Не се страхувай, аз съм — Роан. Тук съм, под стъпалата. Ела да се скриеш от дъжда.

Изцапаните с кал ботуши бавно пристъпиха нататък, после спряха и момичето надникна под стъпалата.

— Какво правиш тук?

— И аз исках да те питам същото. Хайде, ела — той й подаде ръка, но тя не му обърна внимание. — Мислех, че си на сигурно място в твоята суха палатка — смъмри я той, докато Шонед се свиваше до него.

— Твоята проклета мокра палатка — поправи го тя. — А пък аз си мислех, че си на събранието.

— Стана ми скучно. — Той се дръпна да й направи място и без да забележи, че е стъпил до глезени в кал, се зае да разтрива раменете и ръцете й. Момичето трепереше от студ под плътната наметка. — Цялата си мокра! От колко време си под дъжда? Чакай, ще те стопля. — Опита се да я притегли към себе си, искаше да я прегърне и да й разкаже за събранието, но тя се дръпна рязко назад.

— Не се дръж така, сякаш съм твоя собственост — каза тихо Шонед. — Все още принадлежа на себе си, княже.

Силно изненадан, той не успя да проговори. След малко се съвзе и успя да си възвърне самообладанието.

— Снощи видях Ианте да излиза от палатката ти! И ако изобщо разговарям с тебе сега, то е, защото ми се стори, че не изглеждаше особено щастлива.

Роан се зарадва, че момичето стоеше с гръб към него и не можа да види как той се ухили доволно.

— Не й предложих нищо, което да я направи щастлива. Снощи си призовала Огъня, нали?

— И какво от това? — каза мрачно тя. — Ианте е искала или да те прелъсти, или да те убие, а аз не бих допуснала това.

— Питам се, кое ли от двете би било по-лошо?

Тя се извърна и го изгледа; ресниците й бяха натежали от дъждовни капки и на него страшно му се прииска да ги целуне.

— Колко хубаво би било, ако можех да те мразя — прошепна Шонед.

Роан изтълкува думите правилно. Нямаха нищо общо с омразата, и я прегърна. Двамата останаха дълго така под капките, които се процеждаха между подгизналите дъски — прегърнати, с устни жадни едни за други и несръчни ръце, възпирани от плътните дрехи, ледения студ и тясното пространство. Роан знаеше, че през целия си живот не е бил толкова щастлив…

Можеха да останат така чак до вечерта, когато Роан внезапно усети, че дъждът е престанал да капе в косата му и сиво-синкавият здрач в скривалището им е заменен от ярка слънчева светлина. Той неохотно освободи момичето от прегръдката си, а Шонед притисна длани в гърдите му и сгуши глава до рамото му.

— Имам да ти кажа толкова неща, а времето никога не ни стига. След като се оженим, тази игра на криеница може да ни се стори забавна, но сега е толкова досадна, че ми се струва направо смешна.

— Само изчакай да видиш какво ще бъде през зимата, щом се върнем в Цитаделата — каза той.

— Ами тогава оседлай конете и да се връщаме веднага! — засмя се тя и се откъсна от него. — Знам, че остава още малко. Не обръщай внимание на онова, което говоря за теб пред другите.

— А за речните камъчета да вярвам ли? Снощи разбрах за огърлицата. Много романтично!

Страните й силно поруменяха и тя скри лице в рамото му.

— Тръгвай, преди да са разбрали, че те няма. Но преди това иди да си смениш дрехите. Целият си оплескан с кал.

— Край на романтиката — той си открадна още една целувка. — А ти, повелителко моя, иди да си облечеш нещо сухо и гледай да стоиш на топло.

— Бях съвсем добре, преди да ме пуснеш — оплака се тя и ръцете й отново го обгърнаха.

— Стига. Шонед, забранявам ти да ме съблазняваш.

— А нужно ли е да го правя? — в смеха й прозвуча закачка. — Добре, тръгвам си. Едва ли ще е много изискано да кихам непрекъснато на собствената си сватба. Знаеш ли, ще изглеждам страхотно с онези смарагди.

— Ненаситна хищница — заяви той. — Защо не взема да ти подаря наниз от речни камъчета?

— А, не! Няма да го направиш! — тя притисна длани в страните му и го целуна отново. Когато най-после го пусна. Роан успя да промълви единствените думи, които се казват в такъв момент.

— Обичам те!

В зелените й очи просветнаха сълзи.

— Никога не си ми го казвал преди.

— Разбира се, че съм го казвал!

— Не, сега го изричаш за първи път.

— Но ти го знаеш, Шонед, не може да не си го знаела.

— Казвай ми го понякога, Роан. От тези думи ми олеква.

— Какво те мъчи, любима? Мисълта за принцесите? Изобщо не си струва да се занимаваш с тях.

— Затова пък ти го правиш — каза тя хапливо. — Но не това ме тревожи.

— Какво има тогава?

Тя вдигна ръката, на която носеше подарения от него пръстен със смарагда.

— Не знам докога ще мога да нося достойно другите си пръстени.

— Не те разбирам.

Момичето въздъхна леко.

— Не зная какво се очаква от мен — да бъда княгиня или слънцебегачка, а може би и двете? Чувствам се като… в капан.

Най-после Роан разбра думите, с които бе започнала днешната им среща.

— Шонед, никой — нито аз, нито Андраде, не може да предяви претенции над теб, ако самата ти не искаш това. Всеки, който иска да те обсеби, ще се опита да се възползва от теб за свои цели. Обещавам ти, че аз няма да сторя това. Толкова те обичам, как бих могъл да те нараня? Не се страхувай от мен, любима. Аз няма да те хвана в капан.

— Вече си ме хванал — тя спря възраженията му с целувка. — Достатъчно е да спазваш първото, което ми обеща — винаги да бъдеш честен с мен, Роан.

Те се измъкнаха изпод моста, разтреперани от острия вятър, който бе разчистил небето от облаците, и поеха в различни посоки, тя — към своите слънцебегачи, а Роан — към шатрата на князете. Никой от двамата не забеляза сенките, които ги следваха неотлъчно — един фаради, един оръженосец и изкусен боец от личната охрана на Роан. Нито те, нито пазителите им видяха тъмната фигура във виолетова наметка, прислонена зад едно дърво и искрата на неистова омраза в погледа й.

* * *

На другата сутрин господарката Андраде стоеше в шатрата за събрания и подпечатваше документи с печата от Кулата на Богинята. Под вторачените погледи на князете тя капваше нагорещен черен восък върху белите ленти, с които Уривал бе вързал всеки документ, а после притискаше към восъка пръстена си с изображение на великата крепост. Писарите бяха работили цялата нощ, за да набавят необходимия брой копия — а те наистина бяха много. Андраде забеляза, че само няколко от тях бяха на името на нейния племенник. Тайно в себе си се забавляваше от начина, по който се бе представил Роан — беше спечелил много и бе отстъпил съвсем малко — така, както някога бе правил баща му. Андраде подозираше, че другите князе може би започват да се досещат какво се крие зад подкупващата усмивка и невинния поглед на сините му очи — невероятен ум и могъщи амбиции, но бързаха да сключат договорите си с предполагаемия зет на Върховния княз. Самият Рьолстра им бе дал достатъчно основания да приемат племенника й за свой бъдеш, зет, а Роан не бе направил нищо, за да опровергае предположенията им. Така всички князе бяха обвързани с определени договорености, които щяха да останат валидни през следващите три години.

Докато подпечатваше последния документ, тя кимна приветливо на Рьолстра и той се обърна към насъбралите се вече князе.

— Братя мои, благодаря ви за участието в поредната плодотворна Риала. Нека пожънем в мир резултатите от посятото тук и след три години да се срещнем като още по-добри приятели.

Князете отправиха поклони към Андраде и един по един заизлизаха навън. Тя придърпа плътно наметалото около себе си, за да се предпази от острия вятър, който нахлу откъм входа. Уривал прибра лентите, восъка и печата, после подреди документите в едно ковчеже, готови за пренасяне в Кулата на Богинята. Точните и отмерени движения на ръцете му неволно привлякоха вниманието й — въздействаха й някак приспивно и успокояващо, затова изведнъж се стресна от гласа на Рьолстра, който се обади откъм гърба й:

— Андраде, би ли ми отделила малко от скъпоценното си време?

— Разбира се. Уривал, очаквам да ми представиш каталога утре сутринта. Помоли Камигуен да ти помогне, тя е акуратна и сръчна.

— Ако мога да я откъсна за малко от Оствел — промърмори старецът и леко се усмихна. Затвори двете ковчежета, поклони се и я остави насаме с Върховния княз.

— Седни, моля те — покани я той, и Андраде се отпусна в креслото зад себе си. Рьолстра се настани до масата срещу нея.

— Сигурно знаеш за надеждите, които храня по отношение на един бъдещ съюз между племенника ти и някоя от дъщерите ми.

— Само слепец не би го разбрал — откликна тя. — Понякога си много потаен, когато това те устройва, затова се питам какво те кара да действаш толкова открито сега.

— Не искам да обиждам никого, но как иначе бих могъл да внуша на Роан тази възможност? Той беше толкова вглъбен в дейността на Риалата, че само най-очевидните жестове биха го накарали да обърне поглед към моите момичета.

— Според мен той е наясно с посланието, което ти искаше да му отправиш — каза прямо Андраде.

— Но, доколкото знам, ти му предлагаш своя кандидатка за съпруга.

Първожрицата кимна в знак на съгласие.

— По своему Шонед е не по-малко своенравна от него.

— Искам да ти предложа нещо, Андраде. Струва ми се, че господарката Шонед всъщност не държи на него. Той би спечелил много повече богатства и престиж, ако се спре на някоя от принцесите. Всички знаем, че самият аз съм силно заинтересуван от подобен съюз — вече няколко години, откакто Канарата няма собствен слънцебегач.

— Самият ти си виновен за това, не аз — Йохода беше много способен фаради, но ти отклони предложението за услугите му.

— И съжалявам, че го направих. Както сигурно знаеш, разполагам със свои източници на информация, но определено се нуждая и от фаради.

— И искаш да ти дам Шонед — довърши тя мисълта му. Пръстите й потропваха ритмично по масата. — Не мога да ти я поверя, Рьолстра.

— Дори и ако тя поиска да дойде?

— Заради честта да стане блудница? Не се самозалъгвай, Рьолстра — не и по отношение на това момиче, а и по отношение на самия себе си. Вече не сме в първа младост, ти понаедря и годините започват да ти личат. Съвсем не приличаш на онзи красив младеж, който преди трийсет години долетя на коня си в имението на баща ми да ме поиска за жена.

По устните му плъзна крива усмивка.

— Слава на Богинята, че не допусна да взема за жена, нито теб, нито пък безмозъчната ти сестра-близначка.

— Виждам, че паметта започва да ти изневерява — каза язвително тя. — Милар те възненавидя от пръв поглед, а аз вече знаех какво ще стане от теб.

— Шонед ще бъде моя!

— Твоя, как не! — жрицата се приведе напред. Усмивката й се беше стопила. — Нима допускаш, че ще поверя такова момиче в ръцете на човек, който вече е погубил един фаради? О, не ме гледай така, знам всичко, а и ти знаеш, че съм в течение. Ще благоволя да изслушам обясненията ти.

Той скочи рязко и се наведе заплашително към нея.

— Ти ще благоволиш? Как смееш да ме обвиняваш…

— Трябваше да го направя в присъствието на всички князе!

— И защо не го направи? — озъби се той. — Защото си прекалено горда да признаеш, че не всеки е подвластен на волята ти като Роан!

— Какво те кара да мислиш, че племенникът ми е казал или сторил нещо по мое внушение? О, тепърва ще разбереш що за човек е той, Рьолстра.

— Предупреждавам те, Андраде…

Тя стана и оправи гънките на наметката си.

— Лицето, което видях сред пламъците на Огъня още като момиче, беше твоето, Рьолстра — сегашното ти лице, изкривено и омърсено от властта. Можеш да живееш така, както ти харесва, но се смятай за предупреден — никога повече не се доближавай до някой от моите фарадим.

Разтърсвана от гняв, Андраде се отправи стремително към изхода на шатрата. Богиньо, как ненавиждаше тя този човек, как искаше да го погуби… Но след като не разполагаше с показанията на слънцебегача-предател, нямаше как да докаже престъплението на княза. Изненада се от силното си желание да види Рьолстра сломен и съсипан, но знаеше също, че Роан и Шонед ще бъдат в безопасност само след като на Върховния княз бъде отнета всяка възможност да им навреди.

Рьолстра се върна на баржата и махна отегчено с ръка на прислугата, която се втурна раболепно към него. Чу, че Палайла го вика от покоите си, но сега никак не му беше до нея — подпухнала и погрозняла, тя не му трябваше вече, и без това никога нямаше да му роди син. Прибра се в каютата си и залости вратата към нейната стая, в случай, че успееше да надигне туловището си от кушетката. Представи си тъничката фигурка на Шонед, изящните й движения, безметежния поглед на изумителните зелени очи… и пръстените на фаради.

Отвори вратичката на скрит в ламперията тайник и извади оттам малка кадифена кесия. Опита се да прецени колко ли е останало вътре. Замисли се и за нуждите на Криго… Все едно, за Рьолстра той вече нямаше никаква стойност. Нямаше да получи нищо повече от онова, с което разполагаше в палатката си.

Дранатът в кесията беше повече от достатъчно — за Шонед…