Мелани Роун
Принц на драконите (23)

Глава 23

Още със събуждането си помисли, че отново се е разболял от чума. Главата му се цепеше от болка, треска разтърсваше цялото му тяло, очите и езикът му бяха подути, а в устата си усещаше характерния вкус на дранат. Всичко беше като по време на болестта. С огромно усилие на волята успя да превъзмогне лепкавия мрак и слабостта от болката и рогата, усети парене в дясното си рамо и лютивия мирис на мехлема, с който бе напоена превръзката върху раната. Когато почина баща му, цялата стая бе просмукана от същия мирис и Роан помисли, че може би също умира. В главата му кънтеше пустота, но той се напрегна, за да разбере колко сериозни са раните му. Китките му бяха здраво завързани и нечий непознат глас му заповяда да не мърда.

Вълна от паника заля немощното му тяло. Изгубил контрол над езика и ума си, с мускулатура, която не му се подчиняваше и се бе превърнала в капан за волята, той едва успя да промълви:

— Шонед…

— Тихо. Опитай се да заспиш и скоро ще се почувстваш по-добре.

Гласът събуди смътен спомен в душата му и той се опита да отблъсне ръцете, които го стискаха за китките.

— Шонед!

— Трябва да спиш.

Някой изля насила в устата му силно вино, подправено с дранат. Той се задави и млъкна. До слуха му долетя глас на мъж, който ругаеше ядосано. Друг чифт ръце стисна лицето му и в устата му се изля още вино. Роан се разкашля болезнено, мускулите на корема, гърба и раменете му се разпънаха в болезнени конвулсии.

— Легни — заповяда мъжът и под въздействието на дрогата на Роан не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. — Разбрахме се да го доведа дотук, не да му ставам бавачка — каза раздразнено мъжът.

— Млъкни — обади се жената и в гласа й прозвуча досада. — Ако беше малко по-внимателен…

— Сигурно си забелязала, че вика жена си — каза подигравателно мъжът. — Да не мислиш, че ще търси тебе? А и изобщо не го ритнах силно в главата.

— Човек може да предвиди подигравките ти, както и това, че няма начин да не объркаш съгласуването на действията ни по време — сряза го жената.

— До утре ще се оправи. Треската му започва да минава.

— Изобщо не разбираш на каква опасност си изложил живота му.

— На теб ти трябва да го бива само в едно отношение. Мисля, че не би искала да е напълно с ума си.

— Винаги си ме изненадвал с изяществото на езика си. Роан започваше да се досеща къде е и откъде познава гласа на жената, беше близо до осъзнаването на спомена, но под въздействието на дрогата мислите му се разпръснаха хаотично и той заспа.

* * *

Шонед стоеше на сянка във входа на имението и докато чакаше да й доведат коня, присви пръсти в ръкавиците за езда от драконова кожа. Не можеше да си позволи по-осезаем израз на нервността си, след като долавяше изпитателните погледи, които всички наоколо й хвърляха крадешком. Трябваше да запази хладнокръвието си на княгиня, още повече, че за момента то беше като удобна броня срещу чуждото любопитство. Не можеше да прояви чувствата си открито и това донякъде беше отказ да признае въздействието им върху себе си.

Брат й се приближи до нея и се загледа в сивия жребец, който й водеха от конюшнята; Шонед едва успя да се сдържи, като съзря в очите му намерението да я разубеди. Нямаше време за излишни спорове.

— Виждам, че твърдо си решила да се впуснеш в това толкова рисковано начинание — каза неодобрително той и пое юздите на коня от ръцете на слугата. — Поне вземи по-голяма стража със себе си! Не се знае какво, или кой, дебне отвън.

— Тъкмо затова тръгвам с по-малка охрана, покрих косата си, за да не се набива в очи отдалече и свалих от дрехите си всички отличителни белези на княгиня — възрази тя. — Богиньо! Една княгиня да язди предрешена през собствените си земи! — Тя грабна юздите и скочи върху гърба на коня. Много й се искаше да свали качулката и вятърът да развее косата й. Слънцето едва бе изгряло, но горещината вече се усещаше твърде осезаемо. След шестте години в Пустинята не бе свикнала напълно със суровия климат, а беше само късна пролет… До лятото жегата съвсем щеше да я изтощи.

— Да беше изчакала Чейнал — продължи Дави.

— Знаеш какво да му кажеш щом пристигне — тя се огледа за Оствел. — Знам какво правя.

— Много се съмнявам. Внимавай, Шонед, в името на Богинята, пази се!

— И в името на съпруга ми — тя се наведе, потупа го по рамото и каза с по-мек тон: — Не се тревожи, Дави.

Той изхъмка скептично.

— Знаеш, че и Оствел мисли като мен. Снощи обсъдихме всичко в подробности.

— Не съм и очаквала да мислите различно. Сигурна съм, че си му заръчал да не сваля поглед от мен — Тя зърна Оствел сред тълпата от коне, войници и прислуга и каза: — Трябва да тръгвам. Пази се, Дави.

Шонед обърна коня и тръгна към портите, където Оствел я чакаше с още други двама въоръжени мъже. Пресрещна Байзал, който изтича откъм лагера край крепостта, където бяха установили хората на Дави и онези, които през цяла нощ се бяха стичали от близките имения. След някой и друг ден ливадите и хълмовете наоколо щяха да се изпъстрят с палатки и Чей щеше да въдвори ред в привидната бъркотия. Но Шонед не можеше да изчака, за да види войската, която трябваше да оглави.

— Господарке — извика задъханият Байзал, — моля те да не тръгваш още сега! Какво ще правя, докато пристигне господарят Чейнал?

— Ще се грижиш за прехраната на хората, за снаряжението, за конете и ще се готвиш за война. Ако ти остане време, можеш да помислиш за плана на новото имение. Довиждане, господарю.

Тя продължи нататък, а Байзал я изгледа смаян, забравил да затвори уста, като комична смесица от тревога и възхищение. До нея яздеше Оствел, който я изгледа бегло и каза:

— Той ще изпълни всичко, което си му заръчала, можеш да бъдеш спокойна.

— Ако не загуби ума и дума от притеснение и свърши всичко както трябва, ще си заслужи напълно новия каменен замък.

Те продължиха през хаоса от палатки пред стените на крепостта и поеха по брега на Фаолаин. Шонед знаеше колко необмислена изглежда постъпката й в очите на всички, но беше твърдо решена да изпълни замисленото още преди пристигането на Тобин и Чейнал, които щяха да направят всичко възможно, за да я спрат. Нищо не можеше да се изпречи на пътя й, никой друг не можеше да изпълни дълга й вместо нея и тя почувства облекчение при мисълта, че личните й мотиви съвпадат с дълга й на съпруга и княгиня.

Войската на господаря Елтанин беше изцяло погълната от защитата на Тиглат, и оттам Шонед не можеше да очаква помощ за освобождаването на Роан. Рьолстра бе разположил войската си на юг и Чей не би могъл да осъществи успешно нападение над Феруче. Замъкът беше изграден сред непристъпни скали и двата прохода към него бяха добре пазени дори мирно време, а по време на война охраната се усилваше многократно. Роан можеше да се надява само на Шонед — своята княгиня, своята магьосница-слънцебегачка. Замисли се дали Ианте очаква от нея да наруши обета на фаради да не убива, надяваше се да я помислят за мекушава, това би облекчило задачата й, когато настъпи времето да се убива…

* * *

Отвсякъде го обгръщаше непрогледен мрак, тялото му бе просмукано от ледена пот, която тутакси се сменяше с изгаряща жарава. Сърцето му препускаше лудо в гърдите; широко отворените му очи търсеха на какво да се спрат и той разтърси глава, за да спре вихрения въртеж на света около себе си и да потърси котва в силите на собственото си тяло. Но отнякъде отново го погълна вихрушка, мракът сякаш попи в него и Роан усети разкъсващата болка на драконови нокти в плътта си.

С последни усилия успя да се свие на кълбо, потърси опора в стените на пещерата и с ужас се взря в сцените, които просветваха сред мрака. Навсякъде около него имаше дракони, които се биеха, любеха и убиваха; от зейналата им паст се стичаше кръв, очите им просветваха като взривени скъпоценни камъни, телата им се извиваха и сплитаха едно с друго, плющяха криле и от удара на опашките земята под него трепереше. Тук-там се разчупваха черупките на огромни яйца и злокобните звуци съпровождаха появата на свирепи същества, които веднага се хвърляха със зъби и нокти едно върху друго, устите им бълваха огън и пламъците се стрелкаха в зловещи изгарящи мълнии през бушуващия мрак на пещерата.

Драконов огън опари лицето и ръцете му и Роан изкрещя от болка. Разнесе се мирис на изгоряла плът, който погълна в себе си дори миризмата на драконова кръв и семе. Все още не го бяха забелязали и Роан се опита да се слее още по-плътно със стената зад себе си. Наоколо се вихреха двубои на живот смърт, яростни съвокупления, изригваха пламъци и бликаше кръв в жестока битка между живота и смъртта, битка за оцеляване и ново зачатие. В пролуките на пещерата свиреше жесток вятър, който завихряше мрака във въртопи от мирис на кръв, пот и семе, ледените му пръсти се вкопчваха в плътта му следващия миг изгаряха почернялата му кожа с непоносима горещина. Сред бушуващия наоколо ад от насилие Роан бе цяло проникнат от ужаса, че пламтящите очи ще го открия и зловещите окървавени нокти ще доразкъсат почернялата плът върху изтръпналите му кости. Шеметен порив на вятъра запрати към него разгневен самец и Роан изкрещя, задавен от дим в гърлото си — дим с вкуса на дранат…

— Роан!

Заслепен, той протегна ръце към гласа на жената и впи пръсти в хладната й плът…

— Шонед…

— Тихо, мили, всичко е наред, аз съм тук, при тебе. Разнесе се остър звън на метал като от оръжие, което изважда от канията и той присви замъглените си очи срещу ярка слънчева светлина, която изведнъж нахлу в пещерата. Заедно със слънцето при него се бе върнала и Шонед, неговата княгиня-слънцебегачка. — Няма нищо, любими, вече нищо не ни заплашва…

Вече не усещаше миризмата на дракони и на собствената си кръв, която изтичаше от вените му капка по капка, не долавяше и огнения дъх върху изгорената си кожа. Отнякъде по духваше ласкав ветрец с аромата на дива звездна роза, нежен като едва доловимото докосване на нечии длани по шията и лицето му. Той потръпна и опря лице в рамото й, забравил за страшните свойства на драната…

Нямаше никакви дракони, пещера и огньове. Всичко беше плод от виденията на треската и въздействието на дрогата.

Всичко свърши и засрамен от паническия си ужас, той се сгуши в своята Шонед. Тя се сви до него върху постелята и му шепна тихо и нежно, докато най-после той се унесе кротко и заспа…

* * *

След неспирна денонощна езда Шонед стигна в Цитаделата малко преди пладне. Едва устоя на изкушението да се срине от коня и да заспи непробудно, но успя да се овладее и тръгна с широка крачка през обления в ослепително слънце двор, подобен на искрящ фонтан от кипящи води. Слънцето стигна зенита си и тя усети съвсем осезаемо посланието в слънчевите лъчи, после чу нечий глас да й казва:

 

„Нека те благослови Богинята, господарке. Стигнахме благополучно в Тиглат и предупредихме господаря Елтанин за нападението на Мерида. Засега все още всичко е спокойно, но пясъчнити облаци над хоризонта показват, че опасността вече е близо. Валвис е погълнат от планове и подготовка за война, и всички чакаме твоите заповеди.“

 

Шонед кимна с глава, доволна от ясния образ на посланието.

 

„Нека те благослови Богинята, слънцебегачо. Продължете усилено подготовката за война, както се готвим и ние на юг. Срещу нас, от другата страна на Фаолаин, е изправена армията на Ръолстра. Не можем да разчитаме на помощ отвън, трябва да действате и да се справите сами. Предай на Валвис да не прави опити за нападение над Феруче, първо трябва да защити Тиглат. Обещавам, че князът скоро ще бъде свободен. Сега се разтвори добре, Клив, искам да те свържа с цветовете на принцеса Тобин. Отсега нататък ще се обръщаш към нея. Тя не е получила обучение на фаради и няма да може да ти отговори, но ти ще й съобщаваш всичко, което предаваш и на мене.“

 

„А ти? Какво ще правиш ти?“

 

„Не се тревожете за мене. А сега се съсредоточи върху светлината, за да откриеш принцеса Тобин.“

 

Тя се съсредоточи върху подреждането на прекрасни ярки цветове, които трябваше да пресъздадат образа на Тобин на далечния слънцебегач. Когато се убеди, че той ще разпознае принцесата, Шонед развърза свързващите ги ленти от светлина и ги остави да осъществят контакт.

— Надявам се, че вече сте свършили и най-после ще престанеш да се взираш така в нищото — обади се Оствел.

Беше забравила за присъствието му и затова го погледи стреснато.

— Да. Валвис скоро ще научи, че не може да разчита на помощ от южните провинции и трябва да защитава Тиглат със собствените си сили. — Шонед се огледа наоколо и от шума, пъстротата и бъркотията в двора изведнъж й се зави свят. Оствел, заведи ме вътре преди да съм припаднала — промълви с мъка тя.

Той я прихвана за лакътя и се опита жеста му да изглежда като обикновена галантност. Никой не биваше да разбере за слабостта на княгинята. Стъпалата й се сториха безкрайни и когато най-после се добра до стаята си, тя се срина в едно кресло до прозореца. Оствел й подаде вода и влажна кърпа, а тя свали увития около главата си шал и огнените коси се разпиляха по гърба й.

— Само на седемнайсет зими — прошепна тя. — Валвис е прекалено млад да поведе войската, Оствел. Богинята да ми е на помощ, какво правя с това дете…

— Той щеше да се обиди, ако не го бе помолила да действа от твое име. Дай да ти сваля ботушите.

— Имам си прислужници за тази работа — възрази тя.

— И нито една от тях не бива да те види в това състояние — каза той с нетърпящ възражение тон. Избърса внимателно шията и лицето й с влажната кърпа, после й помогна да свали ботушите от драконова кожа. — А сега ще те оставя и до залез слънце ще почиваш.

— Ако те послушам, ще ми изпратиш ли за малко Мета?

Той я изгледа с подозрение.

— И за какво ти е началника на стражата тъкмо сега?

— Аз отговарям и за защитата на Цитаделата — отговорът бе предварително подготвен.

— Не, за това съм отговорен аз — поправи я той. — Но ще кажа на Мета да се качи по залез и нито минута по-рано.

Оствел излезе, но тя не отиде в спалнята. Дори не може е да си представи, че ще види отново леглата, където бяха спали с Роан. Изпъна се в огромен шезлонг, подарък от княгиня Милар, затвори очи и съзнателно отпусна всяко мускулче на тялото си от главата до петите. Не можа да заспи. Мислите й бяха заети с планове за нападение над Феруче.

Когато Мета дойде, Шонед беше готова. Началничката на стражата бе наследила този пост от своята майка — суровата Мирдал, която дори и след оттеглянето си от активна дейност все още имаше огромно влияние върху войниците. Говореше се, че Мирдал била незаконородена сестра на Зеава, но беше без значение дали това действително е така. Уважението, с което се ползваха тя и дъщеря й, се дължеше не на роднинските им връзки с княза, а на изключителните им военни способности. Шонед я покани да седне, предложи й освежителна напитка и се запита доколко може да е осведомена Мета за действителното положение на нещата.

Жената като че ли знаеше всичко. Още първите й думи бяха:

— Трябва да се бием на един фронт с Мерида, на друг — с Рьолстра, и при това положение ще е много трудно да освободим княз Роан.

Шонед почувства облекчение, че не се налага да й обяснява всичко надълго и широко.

— Виждам, че Оствел и войниците вече са говорили с тебе. Мета, ще ми трябва най-бързият и здрав кон от конюшнята, мях с вода и храна, като всичко това трябва да остане в пълна тайна. Тръгвам още тази нощ.

Мета отхапа от блатната ябълка, схруска хапката, преглътна я и каза:

— Можеш да минеш през портичката зад пещерата, тя извежда към скалите и пътеката е достатъчно надеждна и широка за един ездач.

Шонед примига изненадана.

— Роан никога не е споменавал за…

— И той не знае за тайния вход. Някой път с майка ми ще ви покажем всички нововъведения на Зеава. Замъкът се промени много не само благодарение на Милар.

Шонед се изненада от пълната дискретност на огромния труд, необходим за изсичането на пътека в скалите и отново изпита възхищение към стария княз.

— С нетърпение очаквам да ми покажеш всичко.

— А що се отнася до времето — ще тръгнеш призори. Всички трябва да са дълбоко заспали, не е желателно някой ранобудник да ни види.

— Оставям всичко на теб.

Мета кимна.

— Обмислях обстойно положението, господарке, и според мен можем не просто да защитим Тиглат, а да се справим изцяло с Мерида.

— Така ли? — Шонед беше смаяна и силно заинтригувана.

— В Цитаделата трябва да останат само най-добрите стрелци, всички останали ще се оттеглят към Ремагев само за една нощ. Меридците ще помислят, че сме тръгнали за Феруче или на юг към господаря Чейнал. — В усмивката й просветна хищността на дракон при вида на лесна плячка. — Цитаделата ще им се стори уязвима и те няма да устоят на изкушението.

Шонед се засмя.

— Те ще се разделят, за да ни атакуват от всички страни, а ние ще започнем да стреляме още докато са на скалите! После ще се съберат, за да прегрупират силите си, и тогава ще ги дарим от изток с войските, които сме изпратили към Ремагев.

— Точно така, господарке — кимна доволно Мета. — Какъв ще стане от теб! Да дам ли необходимите разпореждания?

— Да, моля те! Утре ще изложиш плана си пред Оствел. Сигурна съм, че ще го одобри. — Шонед си помисли, че осъществяването на този план ще облекчи задачата на Елтанин и Валвис, а и Оствел ще бъде претрупан с работа и няма да може да я последва. Изведнъж се сети за нещо: — Мета, ти като че ли не възразяваш срещу заминаването ми?

— Тук ти си княгинята и можеш да правиш каквото намериш за добре — смиреният тон бе в рязко противоречие с лукавия поглед на тъмните й очи и Шонед почувства, че двете се разбират прекрасно. — А никой не би очаквал подобна постъпка от фаради — добави Мета.

— Роан ме чака.

— Но не и Ианте. Точно затова те оставям да тръгнеш към Феруче, но ако Оствел разбере, ще ме одере жива. Познавам добре слънцебегачите, но познавам и теб, господарке… — тя помълча и се усмихна. — Зная някои неща и за Феруче.

Шонед я изгледа стреснато, после бавно кимна с глава.

— Ясно.

Внезапно външната врата се отвори с трясък и Риан се втурна към Шонед, прегърна я и скри личице в рамото й. Тя го притисна до себе си, докато се опитваше да разбере нещо от развълнуваните и объркани думи на детето. Мета излезе крадешком от стаята, преди Оствел да я намери там и да й зададе кои неудобни въпроси. Беше сигурна, че всеки момент ще потърси при княгинята непослушното си отроче.

— Хайде, разкажи ми сега всичко отново, но този път по-бавно — намести детето в скута си и се взря в очите му. Бяха същите като на майка му и Шонед понякога усещаше ос болка при спомена за Камигуен. Отмахна меките къдри от челото му и страшно й се прииска приятелката й да беше тук сега. Ками щеше да я разбере и да я подкрепи. — Какво се е случило?

— Тилал си дойде! — той скочи на пода и изтича от стая, за да се върне след няколко минути, повлякъл след себе си Тилал. — Хайде, по-бързо!

Детето изглеждаше така изтощено, както се чувстваше Шонед. Тя се изправи, притисна го нежно към себе си и се от дръпна, за да го разгледа по-добре. В очите му прозираше погледът не на дете, а на млад мъж. Шонед го притегли към един стол, настани се срещу него и даде знак на Риан да кротува.

Отначало Тилал говореше спокойно и с добре премерени думи, сякаш бе репетирал през целия път дотук. Държеше с като войник, който дава отчет за събитията, а не като дете, уплашено и разгневено от видяното и преживяното. След малко момчешката разпаленост взе връх над привидното му хладнокръвие, под загара на страните му изби руменина, зелените му очи проблясваха гневно и думите му се застигаха и изпреварваха една друга в развълнуван и объркан разказ.

— …като се върнахме в Небесната купа, направих карта на имението, както ми бе заръчала Фейлин. — Той извади от джоба на изцапаната си туника смачкано парче пергамент. — Това е скица на замъка, на това, което успях да разгледам. Ужасно място, господарке, навсякъде се усеща нейното присъствие! Фейлин ми каза да го нарисувам, за да можеш да се ориентираш кое къде е. — Детето й подаде пергамента и Шонед го разгъна — веднага разбра, че първоначалният й план няма да успее. Тилал забеляза помрачнелия й поглед и продължи нататък: — Ако имаме достатъчно войска… А и ти си слънцебегачка и бихме могли…

— От теб се иска само да се изкъпеш и хубавичко да се наспиш — обади се Оствел от прага. Тримата се сепнаха, изненадани и смутени при мисълта, че е бил там през цялото време.

— Но татко, все още не съм чул края на разказа! — извика Риан с негодувание.

— Това може да стане и утре, а сега е време за лягане, момчета.

Тилал се вцепени. Княгинята поклати глава и в отправения й към Оствел поглед се четеше предупреждение.

— Аз също искам да го изслушам до края, а и имам много неща да му кажа. Ще трябва да отложиш въпросите си до утре, Риан. А сега тръгвай с баща си, моля те.

Под строгия й поглед възраженията застинаха в гърлото на детето и то се отправи недоволно към баща си. Оствел затвори вратата след тях и когато най-после остана насаме с племенника си, Шонед се взря с изпитателен поглед в лицето на детето. По всичко личеше, че с него се бяха държали зле, изтощението и тревогата бяха оставили своя отпечатък по детското лице.

— Видях се с баща ти, докато пътувах на юг — каза Шонед. — Върховният княз е обединил войските си заедно с тези на княз Ястри от Сир. Казват, че уж провеждали военни учения, но това не може да измами баща ти. Той знае, че се готвят за война срещу Пустинята. Дави дойде в имението на господаря Байзал, за да ме предупреди.

В широко отворените очи на детето проблесна страх.

— Ами… какво ще стане с мама и другите у дома?

— Досега никой не е успял да превземе имението, Тилал. Освен това, Речен бяг е доста далече от мястото, където ще се разразят военните действия.

Детето се замисли и бавно кимна с глава.

— Господарят Чейнал ще поведе войската, а татко ще му помогне. Ами княз Роан? Тя го държи затворен!

— Няма да е за дълго — отговори мрачно Шонед. — Точно от такава карта имах нужда, Тилал. Браво на тебе!

— Кога заминаваме за Феруче?

— Ти никъде няма да заминеш — детето се дръпна обидено и Шонед веднага съжали за резките си думи. Беше засегнала новороденото му мъжко честолюбие. — Така ще е по-добре, Тилал, вярвай ми и ме послушай. Моля те, обещай ми, че ще ме послушаш.

В погледа му трепна негодувание, но след малко момчето кимна и сведе глава.

— Да, господарке — прошепна Тилал. — Но трябва да побързаш. Тя ще го убие…

— Няма. Ако бе искала смъртта му, меридците щяха да убият веднага след залавянето му.

Момчето я погледна с надежда — не бе помислило за това.

— Така е! Князът беше вързан и изпадна в безсъзнание, но те внимаваха да не го наранят много силно.

Шонед си представи картината на пътуването и потръпна, но се опита да скрие страха си от момчето.

— Утре ще се явиш пред Мета и ще й кажеш, че по моя заповед ти ставаш неин оръженосец и ще изпълняваш всичко, което тя ти нареди.

— Слушам, господарке. Но какво ще правим оттук нататък?

— Мета ще ти обясни. Тя е измислила много добър план как да отмъстим на меридците за раните, които са ти нанесли, а също и за участието им в заговора на принцеса Ианте. Предай й също, че те назначавам за заместник на Валвис, когато тръгнете за Ремагев.

Тилал се намръщи от усилието да проникне в замисъла на княгинята. Изведнъж се изпъчи и личицето му светна.

— Ти ще му дадеш имението, нали? Затова искаше да се погрижи за Ремагев!

— Да, и до голяма степен отговорността за успешното изпълнение на плана ми пада върху теб. Когато стигнете там, ти трябва да се погрижиш за всичко, което ти е по силите, ще надзираваш подготовката за битката и ще си отваряш очите на четири. Само твоята наблюдателност може да открие и най-малкия белег за присъствието на меридски съгледвачи. — Стори й се, че бе успяла да задоволи мъжката му гордост, беше му заръчала да върши нещо полезно и същевременно да е на безопасно място зад стените на Ремагев, без да взима пряко участие в битката. — Много ми се иска да си поговорим още, но ми предстои дълъг път до долината на Фаолаин.

— Трябва да си починеш — каза Тилал и се изправи с вид млад рицар, разтревожен за здравето на своята княгиня. Миг по-късно не се сдържа и обви ръце около шията й като малко момче. — Прости ми — прошепна то с нещастен тон, трябваше да се грижа по-добре за него, а аз…

— Ти си направил всичко възможно да му помогнеш, а и й донесе информация, която ще ми е много необходима, за да го спасим — Шонед го погали по косата. — Нима бих поверила страхливец или глупак бъдещото имение на Валвис?

Тилал си възвърна самообладанието и отстъпи назад.

— Няма да те подведа, господарке. Лека нощ.

Останала сама с мислите си, Шонед отиде при креслата до прозорците към градината и се отпусна изнурено в едно от тях. От креслото на Роан до нея вееше пустота, която проникваше до дъното на душата й. Двамата бяха седели дълго тук, унесени в разговори и мечти. Ианте нямаше да го убие, но смъртта имаше много лица и не означаваше край само на тленното в човека.

Шонед изчака луните да изгреят и да плъзнат хладните си лъчи върху лицето и ръцете й. Събра нишки лунна светлина и се запита с кого да свърже — знаеше, че може да стигне до всеки фаради в страната. Единствено с Андраде не би искала а разговаря. Ако първожрицата заподозреше макар и за миг намеренията й, щеше да й забрани да действа, под заплаха, че ще я прокуди завинаги от братството на слънцебегачите. А Шонед имаше огромна нужда от помощта на останалите фаради — най-малкото, за да освободи Роан.

Пръстите й сплетоха изкусно нишките от лунна светлина, насочиха ги на север покрай кратера на Небесната кула към обления в лунно сияние замък. Поспря, замисли се и продължи към величествените кули на Феруче. Гарнизонът в подножието на скалите бе тъмен и пуст, но прозорците на замъка грееха в ярка светлина.

И двата прохода бяха завардени от силна охрана. Не забелязваха никакви пробойни, но Шонед и без това знаеш че въпреки огромната си самонадеяност Ианте не би проявил небрежност по отношение на сигурността си. Смяташе, че с уменията си на слънцебегачка ще може да проникне някак в замъка и да приспи бдителността на стражата и прислугата с помощта на Огъня и Ефира, които щеше да призове. Може би щеше да уплаши часовите толкова, че да ги обърка и в суматохата да проникне незабелязано в замъка. Уви — след като преброи охраната и прислугата и видя уверените им движения Шонед разбра, че не би могла да разчита на първоначалния с план.

Зареяна сред лунните лъчи, тя се опита да открие прозореца на стаята, където държаха Роан, но дали тази стая изобщо имаше прозорец? Може би го бяха затворили в някоя кула или в килия дълбоко под земята, където не проникваше светлина? Шонед усети, че се задушава от гняв и започва да губи самообладание. С усилие на волята успя да си възвърне хладнокръвието и да се успокои.

Надникна във всички прозорци. Много от стаите бяха определени за спални на прислугата, някои бяха празни и тя с припомни разпределението на замъка според картата на Тилал. Можеше да проникне в помещенията само докъдето стигаха лунните лъчи, но и това беше повече от достатъчно. В една от стаите имаше три легла с красиви дърворезби и във всяко от тях спеше дете. „Синовете на Ианте“, досети се Шонед. Дори и в съня си лицата им бяха запазили характерното за майка им изражение на лукавство и своенравие. Рьолстра трепереше над тях. Лишен от плодовете на собственото си семе, все пак имаше своите внуци, които Ианте щеше да отгледа и пита като достойни наследници на Върховния княз.

Тя претърси щателно всички помещения с облени от лунните лъчи прозорци и в душата й все повече се загнездваше страхът, че Роан е в подземието или в кула откъм тъмната страна на замъка, където не би могла да проникне. И най-после го откри… „Роан!“ — отекна викът й, но никой не я чу. Роан спеше, но сънят му не беше спокоен. Лицето му бе кривено от болка и треска, под очите му тъмнееха дълбоки сенки. Изящно изваяните черти над силните скули на челото, страните и брадичката сега изглеждаха прекалено изострени, устните му се бяха свили до тънка линия, в която прозираха изтощение и напрегнатост. От кръста надолу бе завит с чаршаф от тъмна коприна и когато се извъртя в неспокойния си сън, Шонед зърна превръзката на едното рамо. По кожата му проблясваха капчици пот, русите къдри бяха потъмнели. Лунната светлина не стигаше до него, огряваше само пред леглото, но не успяваше да докосне лицето и тялото на Роан. Ако лъчите стигаха до там, Шонед щеше да го докосне, да докосне в него онези струни, които таяха в себе си скритата дарба на наследствен фаради. Уви, това беше невъзможно…

Някой затъмни светлината. Бяха заоблените форми на нечия голота, прикрита донякъде от водопада на тъмни коси, стигащи до ханша. Шонед потрепера, усети пръстените да се рязват в конвулсивно стиснатите й юмруци и осъзна, че е в Цитаделата. Ианте се плъзна бавно под завивката и се притиска до безчувственото тяло на Роан. Обгърна го с ръце, разтърси глава и косите й покриха голата му гръд, после се наведе към лицето му.

— Не!

Дивият дрезгав вик, изтръгнал се от гърдите на Шонед, внезапно я върна към действителността. Цветовете около нея се завихриха в хаотичен танц, и разбунтувани, отказваха да се сплетат в познатите форми.

От пръстените й лумнаха смарагдови, изумрудени, кехлибарени и ониксови пламъци, опариха очите й и се превърнаха в горящи вихри, които изгаряха плътта й до костите. Големият смарагд запулсира неудържимо, сякаш напиращата в него сила щеше да го пръсне всеки миг. Изведнъж започва да расте, все по-огромен и страшен, докато накрая се превърна в единственото, което очите й виждаха и я погълна в искрящ си зелени дълбини, докато Шонед стенеше от болка и ужас.

Внезапно тя се видя някак отстрани, обгърната от блясъка на зеления камък и изгорена от собствения си Огън, с младенец на ръце. Главата на детето сияеше в ореол от русите си на Роан…

Синът на Роан и на Ианте…

Мина дълго време, докато се съвземе и си спомни коя е къде е. Вдигна ръце и се вгледа в тях — под пръстените не виждаше изгорена плът. Хладните сребърни и златни отблясъци сякаш й се присмиваха. Слънцебегачка, която можеше само да наблюдава отстрани, но нямаше сили да предотврати стореното от Ианте.

Шонед скри лице в ръцете си и се разплака горчиво.

* * *

Към живота го върна докосването на умели и ласкав пръсти. Роан не виждаше жената; Луната светеше откъм гърба й, но усещаше в прегръдката й позната сладост, коприната на кожата и косите й.

— Шонед… — промълви задъхан той и усети устните й до себе си.

— Люби ме, Роан! Хайде, сега!

Между тях лумна огън, бедрата й се разтвориха, гърдите й се надигнаха срещу, него и смаян от трескавата й жажда, той се забрави в блаженството на един свят, където всичко ухаеше на нея, имаше нейния вкус и топлина. После щеше да я милва и приласкае и да се върне към вълшебното усещане за сливане, което бе познал само в нейните прегръдки и знаеше, че ще открие само там. Сега бе тласкан от неудържимата нужда да пълни тялото й със себе си, да се опие от нея, да изпълни нощта със стремителния полет и волността на полудял от страст дракон…

— Да, о, да! Сега! — извика тя и тялото й се изви като дъга, и вече нямаше никакво значение, че плътта под него е прекалено пищна, гърдите — много по-тежки, талията — не така гъвкава, а бедрата — доста по-едри. Заслепен, той се изгуби в тъмната влага между меките й бедра, опиянен от устни, които изпиваха жизнеността му до капка. Гъстата й коса с тежък мирис на парфюм сякаш оживя. Виеше се около тялото му и го привързваше към нея като с вериги… Той отметна рязко глава извика името на Шонед в агонията на блаженството…

— Не, княже мой — изсмя се Ианте — сияеща, задъхана, обвита около него като змия. — Ти знаеш коя съм и какво искам. Същото, което и ти искаш от мен! Дай ми го, дай ми син!

Тялото му сякаш само се откъсна от нея, но Роан знаеше, че е победила и нищо не може да се върне. Ианте го освободи от хищната си прегръдка и той залитна несигурно, неспособен да се задържи на краката си. Обви пръсти около стълба на леглото и дръпна рязко драпериите с картини на дракони, изобразени в ужасяващи сцени на насилие и похот…

Ианте се протегна лениво върху леглото. Разтвори широко крака, отметна глава назад и повдигна гърдите си с ръце, сякаш кърмеше бебе. Тялото й попиваше жадно насладата от безумния плод на неговото семе. Обвиваше го в топлината си, сливаше се с него, някъде в корема й покълваше бъдещият живот, който щеше да слее в едно чертите на Ианте с тези на Роан. Едва сега той разбра защо времето бе толкова важно за нея, и защо бе искала от него да бъде „във форма“.

Дългите й ресници се повдигнаха над очите с цвят на мъртви листа.

— Понякога става отведнъж — измърка тя. — Но не бих искала да рискувам. Хайде, ела при мен, княже мой, можеш да ми вярваш, че сме заченали син…

Син!

— Ще те убия! — промълви задавено той.

— Едва ли — тя се изсмя нагло в лицето му. — Хайде, Роан. Така или иначе, ти вече й изневери, какво значение има дал ще го направиш още веднъж? Аз раждам само синове, а тя дори не може да износи плода на твоето семе.

Бедрата й се разтвориха в още по-щедра покана, ръцете й се протегнаха към него и от гърдите й се изтръгна тържествуващ смях. В порив на безумна ненавист нещо в него трепна устремено навън, насочено към едничката цел да я убие. Той впи пръсти в шията й и Ианте отново се изсмя, тялото й се за гърчи в безумно желание, ръцете й го опипваха навсякъде — горещи, хищни, безсрамни. Ослепял от безумието на всепомитащ гняв, той се наведе и я притисна силно под себе си, вмъкна се яростно в зейналата паст между бедрата й и я удари жестоко. Разсмя се като луд при вида на кръвта върху разцепената й устна. От гърдите й се изтръгна писък — дрезгав и страшен, но преливащ от похот и извратена наслада. Роан се изсмя отново.

— Ти го искаше, нали? Да видим сега дали ще ти хареса това!

Освирепял от силата на мъстта, той я раздираше отвътре с въртеливите тласъци на своята необузданост и знаеше, че тъкмо това я кара да тържествува. Знаеше го, но не можеше да спре. Продължаваше да я разкъсва, все по-дълбоко и по-дълбоко, в неутолим стремеж да остави върху плътта й белега на своята омраза. Най-после свърши и се срина изтощен, отвратен от собственото си тяло и изпълнен с люта ненавист към самия себе си заради това, че бе неспособен да я убие още сега, докато тя лежеше просната под него. Но тя бе казала нещо, заради което му бе невъзможно да я убие — син…

Изтощена, тя лежа дълго до него, докато най-после се надигна — цялата в рани и кръв и се изплъзна лениво от леглото. Роан проследи с поглед пръстите й, които опипваха извиваш на заобления й корем. Тя му се усмихна победоносно, отметна кичурите коса от челото си и облиза кръвта от долната устна.

— Баща ми го бива само за дъщери — казах презрение тя гласът й прозвуча дрезгав и сладострастен. — А твоята вещица-слънчебегачка не става и за това. О, тя ще те получи отново, Роан — здрав и читав, искам те жив, за да разберат всички, е плодът в утробата ми е от тебе. — Роан трепна ужасен и тя отново се разсмя. — Ти си ме желаел през всичките тези години, още от нощта, когато дойдох при теб на Риалата. О, не можеш да отречеш, че си ме искал. И двамата го знаем. Но ти предпочете Шонед. Е, дали ще можеш изобщо да я докоснеш сега, след като вече си имал мен?

— Не — прошепна той, но нещо в тона му не й хареса. Дори не би могъл да си помисли за Шонед — беше жестоко омърсен от Ианте, продължаваше да я усеща с кожата си, врязана като позорно клеймо в плътта му…

Ианте тръшна вратата след себе си и я заключи отвън. Беше победила — засега. Когато се върне, Роан ще я убие. На всяка цена.