Мелани Роун
Принц на драконите (25)

Глава 25

Андраде съзнаваше, че сънува. Загърнати в тъмновиолетови наметки, Рьолстра, Ианте и Пандсала държаха ръцете й над Огъня, призован от нея и когато най-после ги дръпнаха от пламъците, от китката надолу тъмнееха изгорени рани. Върховният княз и Ианте извадиха от Огъня онова, което бе останало от дланите й, а развълнуваната Пандсала прибра пръстените, гривните и изящните тънки верижки и всички запристъпяха в тържествен ритуал около Огъня и връчиха откъснатите й ръце на тъмна сянка, изправена извън обсега на светлината. Андраде зърна дланите и пръстите си да изчезват между гънките на огромната пелерина, слети с ръцете на сянката. Пандсала нагласи накитите й върху собствените си ръце. Закопча гривните и тънките верижки, после сянката махна с ръце и от пръстите й лумна Огън, който обви плътно Ианте и тя мигом се стопи в жарката му прегръдка. Ослепително белите пламъци очертаха формата на сияен меч, който вряза в плътта на Рьолстра, после Огънят погълна завинаги Върховния княз. Остана само Пандсала — приведена в смирен поклон пред сянката с пръстените на фаради, които бяха принадлежали на Андраде, пръстените, чиято сила бе материализирала собствената им символика, но без и най-малко колебание пред възможността да причинят нечия смърт.

Сънят свърши изведнъж и Андраде се озова сред многобройните тихи шумове на гората наоколо. Седна, пое дълбоко свежия въздуха на ранното утро и протегна ръце, макар че знаеше колко нелепо бе да се вглежда в тях. Беше склонна да вярва в пророчески сънища само когато това я устройваше, а сега би било най-добре да забрави веднага съня от изминалата нощ.

Опита се да разсее тягостните мисли, като огледа внимателно околната обстановка. Обвит плътно в наметката си, Уривал бе заспал непробудно направо върху твърдата земя. От другата страна на изгасналия огън тъмнееха още две фигури. През листата на дърветата проникваха първите плахи лъчи И новия ден и в светлината им трепкаше омарата на синьозеленикавата мъгла откъм водите на близката река. Андраде разкърши рамене в опит да облекчи болките в гърба си, изтръпнал от неудобната поза. Принудена да се предреши като прислужница на Пандсала, трябваше да язди върху торба с жито. Петте дни такава езда не само я бяха изтощили физически, но очевидно бяха породили кошмара от предишната нощ. Чувстваше ръцете си изтръпнали, сякаш нагорещени игли пронизваха ставите й, усещаше болезнено и липсата на пръстените и гривните. Беше принудена да ги крие, докато ги съпровождаха войниците на княз Лиел. В гърдите й бушуваше яростна омраза към Рьолстра, Ианте и най-вече към Пандсала, заради унизителното положение, в което я бяха поставили. Тревожните й мисли все не можеха да се откъснат от образа на непознатата сянка — така и не разбра дали бе принадлежала на мъж им жена.

Срещу сутрешните болежки и нощните кошмари имаше някои простички лекове. Андраде се изправи с мъка, примижала от болката в изтръпналите си от влага и хлад кости, и тръгна да се поразходи край реката. Позатоплена от движението, тя се огледа за плитчини, подходящи за къпане. Наплиска лицето си и студената вода като че ли проясни мислите й. Отърси водните капки от лицето и ръцете си, сплете наново косата си и се почувства достатъчно силна да посрещне предизвикателствата на този безмилостен свят.

Или поне да се подготви за премеждията на новия ден? Богиньо милостива, никак не й бе лесно през последните пет дни. Трябваше да търпи не само Пандсала, но и да се примири с присъствието на Хиана, която кой знае как бе успяла да си открадне кон и ги бе настигнала далеч зад стените на крепостта. Бяха открили бягството й прекалено късно и нямаха друг избор, освен да я вземат със себе си, защото Хиана ги заплашваше, че ще издаде целият им план пред хората на княз Лиел. На Андраде не й оставаше нищо друго, освен да скърца със зъби и да проклина собственото си лекомислие, заради което бе приела в замъка подобно изчадие адово. Но и за самообвинения и упреци също беше късно.

Съзнавайки необходимостта от чужда помощ при преминаването на реките между Сир и Кулата на Богинята, Уривал се бавеше нарочно с магическите ритуали и приспивателните отвари за принцесите и техния ескорт. Андраде настоя да ги приложат към двете сестри още през първата нощ извън замъка, за да не избягат, и едва предния ден бе смогнала да ги освободи от въздействието на магията и приспивателните, Пандсала сияеше от радост, а Хиана веднага затананика и препусна наоколо волна и щастлива. Тази гледка с нищо не подобри настроението на Андраде.

Новините, дошли по слънчевите лъчи, бяха ужасяващи. Меридците подновяваха системно нападенията си върху стените на Тиглат. За щастие стрелите им не нанасяха значителни щети, самите меридците бяха претърпели много по-сериозни загуби, и това налагаше необходимостта от периодичното им прегрупиране. За Андраде не беше трудно да проникне в тактиката им. Намерението им бе с постоянни атаки да изтощят ада и да сломят духа на защитниците му. Една открита битка беше да повдигне бойния дух на тиглатци, затова меридците предпочитаха продължителната обсада. Валвис възнамеряваше да нападне меридските източници на провизии не само за да осигури храна за града, но и за да успокои войските с реални бойни действия. Засега, обаче, меридците не му даваха никаква възможност за открит сблъсък на бойното поле.

Тобин и близнаците бяха пристигнали благополучно в Цитаделата, но Андраде бе огледала внимателно замъка и знаеше, че е останал почти без защитници. След щателен оглед на областта около Тиглат забеляза, че значителна част от войската на Мерида се бе откъснала от основния корпус и бе пое на юг. Във Феруче не се забелязваха признаци на раздвижване и като че ли всичко си вървеше по старому, сякаш гарнизонът под скалите все още принадлежеше на Роан. А Шонед и Роан сякаш бяха потънали вдън земя.

Андраде избърса лицето и ръцете си с един сравнително чист край на полата си и тръгна към останалите. Тъкмо изкачи стръмнината и се вцепени от разтревожения вик на Уривал. Разрошен и гневен, той стоеше до изгасналото огнище и размахваше пелерината на Пандсала.

— Изчезнала е! — викна той. — Избягала е, мръсницата!

Хиана седеше с подвити под себе си крака и като че ли изобщо не се вълнуваше от яростта на стария фаради. Едва сега първожрицата забеляза изкусното подреждане на седлата така, че да се създаде впечатление за две човешки тела, докато под пелерината всъщност бе спала само едната сестра. При вида на наглата усмивка върху лицето на Хиана Андраде се насили да се овладее, пое си дълбоко дъх, после дръпна рязко момичето, за да го изправи на крака, и го разтърси с все сила.

— Ти си знаела!

— Да, господарке — кимна утвърдително Хиана. — Беше естествено да се очаква, че сестра ми ще тръгне към лагера на баща ни — каза тя и в тона й прозвуча снизхождение, сякаш Андраде бе прекалено стара и оглупяла и не би могла да осмисли един очевиден факт. — Сигурно вече е стигнала там. Взе със себе си и конете.

Андраде я пусна и се извърна настрани. Не искаше Уривал да види в очите й страстното желание да убива. Не повярва на хленченето и кършенето на пръсти, което Пандсала разигра в залата, затова по време на пътуването не я изпускаше от погледа си, но Пандсала се държеше безупречно, макар че като нищо би могла да издаде самоличността на двамата слънцебегачи. И ето ти сега — бягство, при това със съдействието на сияещата Хиана. Андраде бе спасила живота им, за да могат да я погубят. Сега Пандсала също носеше пръстените на фаради и щеше да предостави уменията си в услуга на Върховния княз.

Тя се извърна полека и се изправи лице в лице срещу Хиана, като едва успя да се сдържи, за да не я удари. Хиана изхихика уплашено.

— Бях длъжна да очаквам нещо подобно от човек, чието ме означава „измяна“.

Хиана я гледаше нагло, в погледа й трепна предизвикателство.

— Баща ми… — започна надменно тя.

— Все още е на крака, но го смятай за мъртъв. — Андраде е обърна към Уривал. — Досега се колебаех да наруша традициите, но днес слънчевите лъчи ще се разтреперят. Фаради избраха Пустинята, нейния княз и нейните войски.

— Размисли добре, господарке — тонът му беше официален и тъкмо това издаваше мрачните му предчувствия много по-ясно, отколкото ако ги бе изкрещял високо.

— Ще се възползвам от правата си. По заповед на Рьолстра фаради са затворени на тъмно. Дори само заради това е заслужил участта си.

— И своята смърт? — попита Уривал.

— Ние не сме убийци.

— А може би само палачи? — настоя Уривал.

— Не — отговори Андраде и за първи път в живота си съжали искрено за десетте пръстена на фаради, за гривните и верижките, които я приковаваха към обетите на древната традиция. — Не — повтори тя, — никога.

* * *

Шонед вече бе свикнала с тъмнината. В помещението не проникваше и най-слабия лъч, нямаше дори свещ. Беше изгубила представа за времето, не знаеше колко дни и нощи са минали след затварянето й. Дори храната й носеха през неравни интервали, а слугите приемаха очертанията на сгъстен мрак — мрак, който се бе научила да възприема със всичките си сетива.

Не бе успяла да провери информацията на Мета за тайния вход към Феруче. Макар че познаваше разпределението на стражата и времето за смяна на постовете, все пак един от пазачите бе успял да я изненада. Вината за това беше само нейна, тъй като трябваше да подготви по-внимателно плана си проникването в замъка. И ето я сега — сама в тъмната килия без никаква надежда за спасение.

Най-много я тревожеше липсата на каквито и да бил цветове. За един слънцебегач беше противоестествено да не усеща светлината, но Шонед не позволи на паниката да я завладее. След ден или два, привикна към горещината в задушната килия, но с липсата на цветове така и не можа да свикне. Опитваше се да убие времето със спомена за цветовете — не за формите на лица, места или небесни тела, а за техните багри, които обвиваше около себе си като защитна броня срещу тъмнината. За нея цветовете означаваха живот, а животът беше великолепният безкраен спектър, който съставляваше нейния свят на фаради. Но без светлина цветовете не съществуваха — нямаха материя.

Не искаше да призовава често Огъня, за да не изтощава силите си напразно. Понякога от него я боляха очите, пламъците му беснееха в съзвучие със състоянието на душата й и вихрените му цветове я плашеха. Пък и какъв смисъл имаше да призове Огъня? Знаеше, че няма да остане тук до края на дните си.

Пантите на вратата жално проскърцаха и миг по-късно в килията плъзна златисто-червената светлина на факла. Шонед покри с длани лицето си и се извърна — от болката на внезапната светлина очите й започваха да сълзят.

— Да те благослови Богинята, слънцебегачке — в поздрава на Ианте прозвуча неприкрита подигравка.

Шонед свали ръцете си и избърса сълзите, които се процеждаха изпод леко повдигнатите й клепачи. Все още не бе в състояние да погледне Ианте открито.

— Добре де — обади се Ианте, — можеш да покриеш очите си. Изглеждаш ужасно, миличка. Също като Роан. Прекалено е наплашен от драната и не яде почти нищо. Личи си, че не сте добре, княгиньо. — Изсмя се гръмко и Шонед трепна при докосването до дрехите, които Ианте й подхвърли.

Очите вече не я боляха толкова, тя ги избърса и впи поглед в принцесата. От усмивката на Ианте й призля.

— Страшно ти се иска да ме убиеш, нали? Почти колкото на Роан, но и двамата сте прекалено малодушни, за да направите подобен опит на собствената ми територия. Е, слънцебегачке, кажи ми сега — толкова ли обичаш живота, че би приела да остарееш в тази килия? Или може би твоята любов към живота е по-силна от омразата ти към мен? — тя се изсмя отново. — Тук има една тънкост, която изобщо не разбираш — омразата е всичко на този свят. Баща ми е разбрал това отдавна, разбрах го и аз, благодарение на теб и Роан. Да, в това отношение наистина съм ви много признателна. Само омразата е вечна. И тъкмо заради нея животът все още ти е мил, нали? — Ианте пристъпи още крачка навътре в килията и светлината затанцува върху разпилените коси, блестящите накити и тъмночервената й роба. — Но нито един от двама ви не би рискувал живота си заради омразата си към мен и баща ми. Това е доста практично от ваша страна, а за мен се оказва доста удобно. Сега, обаче, ще отворя дума за живота на друг. Когато една жена е родила вече трима сина, усеща съвсем ясно кога в утробата й се е зародил нов живот.

Шонед се взря с широко отворени очи във факлата — можеше да си го позволи, призова Огъня, пламъците лумнаха мощни и нетърпимо горещи, плъзнаха по тялото на принцесата така, както бе постъпил някога Рьолстра със своята наложница…

От устата на Ианте се изтръгна проклятие и тя запрати факлата към каменния под. Но Шонед вече бе угасила пламъка в мислите си, който бе разгорял факлата — не, все още не бе дошло времето да убие Ианте. Шонед все още не бе достигнала до белезите от изгаряне върху собствената си плът, а и ръцете й не прегръщаха новородения младенец.

Пламъците трепнаха колебливо и по стените плъзнаха странни сенки, които танцуваха върху лицето на Ианте и ту скриваха, ту го очертаваха в зловеща червеникава светлина.

— Разбрах, че съм бременна едва седмица след зачеване то на първия ми син — каза тя. — Но този път исках да съм съвсем сигурна. Може би се надяваш, че никой няма да ми повярва. О, веднага ще си проличи, че детето е от Роан. Баща ми ще спечели войната на юг, а аз вече спечелих своята. Кой ще си позволи да се съмнява в думите ми? Роан ще доживее да признае пред целия свят, че моят син е и негов, затова ми трябва жив, искам да чуя признанието му. Е, а после… — тя повдигна рамене. — Сега си свободна да си вървиш, вземи си и твоя княз, ако все още го искаш. Поживейте си, докато все още има тази възможност. Очаквам синът ми да се роди към средата на зимата.

Шонед я изчака да се врътне и да тръгне към врата после се обърна към развените дипли в пурпура на дрехата й.

— Порадвай се още малко на омразата си, Ианте, щом омразата за тебе е живот. Свършено е с нея, щом се роди синът на Роан.

Принцесата се закова на място и миг-два стоя като ударена от гръм. Шонед се усмихна в себе си. Ианте излезе и остави вратата след себе си широко отворена.

Шонед не избърза навън, искаше първо да събере сили. Облече бавно дрехите за езда, като се радваше, че най-после може да прикрие голотата си и тръгна полека по осветения от пламъците на факли коридор. Стигна до стълба, която се губеше високо в мрака над нея. Наложи се да почине няколко пъти, за да спре световъртежа в главата си. Най-после стигна до просторно помещение, обляно в първите лъчи на зората. Там я чакаше Роан.

Сивкавият полуздрач не спестяваше на погледа нищо от пораженията на пленничеството — ребрата му се очертаваха дори през ризата, скулите изглеждаха неестествено изпъкнали над хлътналите му страни. Гордият княз на драконите бе навлечен в жалки парцали — дрипави панталони и износени ботуши, провиснала от едното му рамо наметка… Златистите коси бяха слепени и потъмнели от пот, във възпалените му очи тъмнееше покруса, от която Шонед мигом усети как сърцето й болезнено се свива…

Съзнаваше съвсем ясно какво ще види той, когато погледне към нея. Безмилостната светлина ще очертае сивкавата й кожа, провисналите върху раменете дрехи, изострените черни на лицето, опънати до скъсване от усилието да задуши напиращия в гърлото ужас. В погледа му прочете болка от това, което видя, и тази болка бе много по-силна от собствените му задания.

— Спах с нея — каза внезапно той.

— Знам. И след като аз не мога да ти родя син, ще го роди тя.

— Трябваше да я убия.

— Не — все още не можеше да му обясни защо.

Той пристъпи към нея и я наметна с пелерината си, като внимаваше да не я докосне.

— Е, можем да тръгваме.

— Роан… ти си мой — промълви тихо Шонед. — Само мой.

Той поклати глава и тръгна пред нея към вратата.

— Никога не би могла да те отнеме от мен. Само ти ще решиш дали можеш да си тръгнеш от мен. Аз никога няма да се откажа от теб, нито ще допусна да ме оставиш.

— Аз пък няма да допусна да събираш останки — каза задавено той.

— Затова ли не смееш да ме докоснеш?

Той се извърна рязко и очите му потъмняха от агонията на недоизживяна мъка.

— Шонед, недей…

Тя помълча — искаше той да проникне в смисъла на думите й, и да разбере дали любовта му към нея ще победи омразата, която хранеше към себе си.

— Отдавна съм престанала да броя онези, които са с възползвали от тялото ми — каза тя с грижливо пресметната жестокост. Знаеше, че рискът е огромен. Но Шонед познаваше добре мъжа срещу себе си — унизен, наранен и все пак тъкмо тя му нанасяше невероятен удар, но знаеше, че шокът щеше или да го довърши или да го върне отново при нея.

Познаваше го добре. Той посегна плахо към нея и я прегърна така, сякаш очакваше да се разпадне в ръцете му. Шонед сгуши глава до рамото му и остави сълзите да отмият мъката в душата и очите й, да отмият чуждото докосване до неговата плът…

На двора не се виждаше жива душа, но Шонед усети върху себе си погледите на стотици очи, притаени в сенките на замъка. До портите отвън бяха вързани два коня, към седлата им бяха прикрепени мехове с вода. Ианте държеше гостите й да оцелеят след прехода през Пустинята. Роан и Шонед се качиха на конете и напуснаха крепостта. И двамата бяха забелязали, че Ианте ги гледа от укрепленията, но не казаха нищо и продължиха да яздят в мълчание.

С опънати до краен предел нерви, Роан като че ли очакваше всеки миг в гърба му да се забие стрела, но Шонед знаеше, че това няма да се случи. До средата на зимата, повтаряше си тя, средата на зимата… Дотогава щеше да реши каква смърт да избере за Ианте.

* * *

— Само една лека схватка — говореше с умолителен тон. — Хората са неспокойни, знаят, че силата е на наша страна, и искат да го докажат! Една кратка битка…

Рьолстра сви устни и отмести блюдата със закуската. Опяването на Ястри бе успяло да съсипе окончателно удоволствието му от храната.

— Лека схватка, значи — каза замислено той. — Нещо, което господарят Чейнал знае много добре как да превърне в сериозна битка. Нищо ли не си чувал за него? Той знае всичко за войната, Ястри. Учил се е да воюва от самия Зеава, а и е натрупал значителен опит във войните с меридците. Не, все още е рано за леки схватки. Много рано. Хайде, бъди добро момче и ме остави да си довърша закуската на спокойствие.

В Ястри обикновено поруменяваше от гордост. Досега бе ръководил лично военните учения на собствените си войски, но сега пламна от гняв. Беше красив момък, едва шестнайсетгодишен, с типичните за младостта възторг и склонност към прибързани решения. Най-после се бе отървал от досадните наставления на своите възпитатели и съветници и бързаше да се възползва от свободата си. За огромно негово съжаление се оказа, че Рьолстра е още по-суров и непреклонен от всичките му наставници. Кожената броня с хералдични знаци му стоеше чудесно, още повече, че след суровия лагерен живот момчешката му заобленост се бе стопила и сега съвсем бе заприличал на истински войн. Рьолстра забеляза с неодобрение поруменелите бузи и пламъчетата в сивозелените му очи, и реши, че е време да даде на хлапака добър урок.

— Та аз съм княз — осведоми го разгорещено хлапакът, — а не някакво си момче за поръчки!

— Все още си момче и ще си останеш такъв, докато не се справиш с девственица и спечелиш първата си битка — сряза го Рьолстра.

— И ти, значи, ще ме научиш как да постигна и едното, и другото! — каза присмехулно момчето. — Ти, дето не можа да направиш нито един син на жена си и петте си наложници! Знаеш само да си стоиш в палатката и да се тъпчеш, когато трябва да ни поведеш към бойното поле, за да наквасим мечовете си с кръвта на онези страхливци от Пустинята!

Рьолстра въздъхна и се опита да се утеши с мисъл насладата, която ще изпита от смъртта на хлапето.

— Можеш да си позволиш подигравки само след създадеш собствените си синове и получиш първите белези от рани в битка, момче. Дотогава, обаче, ще правиш каквото заповядам.

Ястри изхвръкна от палатката и се разкрещя за коня си и за ескорт. Върховният княз не обърна никакво внимание на суматохата и отново се опита да се съсредоточи върху закуската, но и този път не успя. Надяваше се и Чейнал да има същите неприятности с храната, спането и лагерния живот.

Усмихна се при мисълта за проблемите, с които трябваше да се пребори главнокомандващият на Пустинята. Войски те на Рьолстра бяха значително по-многобройни, и той трябваше да се възползва от това предимство. Въпреки това Рьолстра предпочиташе да не избързва с нападението. Като предлог можеше да използва измяната на господаря Дави, който е пренебрегнал собствения си владетел и бе присъединил войските си към тези на Пустинята. Но Върховният княз не бързаше. Взе чашата с вино и се обърна към отражението си в огледалото от излъскано сребро.

— Дали да не изчакам Чейнал да нападне първи? Не, не съм такъв глупак да разчитам на неговите грешки. Дали да не изчакам пристигането на Роан и в една голяма битка да убия него и цялата му армия? Не, сигурен съм, че през цялото врем ще е обграден със стена от щитове и медове. И защо, тогава стоя на другия бряг на реката като пясъчна буря, надвиснала над Пустинята?

Той се изсмя злорадо и мислено отбеляза, че ако Ястри все пак имаше нещо добро в себе си, това бе възможността му да го снабдява с най-добрите сирски вина. Единственото достойнство на хлапака, повтори си Рьолстра и отново въздъхна при шума от врявата наоколо. В палатката надникна един от оръженосците, поклони се и мигом се превърна в чудесен обект за гнева на Върховния княз.

— Няма ли да ме оставите най-после на мира? Какво има пак?

— Прости ми, твое високородие, н-но…

Краищата на палатката се отметнаха рязко встрани и на входа застана жена, която Рьолстра се надяваше да не види никога вече. Тя се поклони небрежно, в тъмните й очи пробиваха студенина и надменност.

— Е, можеш да ми пожелаеш добре дошла, татко — протегна ръце, за да му покаже трите пръстена на фаради.

Притеснени и уплашени, стражите се струпаха зад нея. Рьолстра ги пропъди с ръка и даде знак на оръженосеца да напусне палатката.

— Да не мислите, че собствената ми дъщеря се кани да ме убие? Хайде, всички вън! Искам да говоря с принцесата насаме.

Пандсала седна, без да изчака разрешението му, и скръстени ръце в скута си.

— Благодаря ти, че все още съм принцеса — титлата и пръстените ще накарат всички тези хора да ми се подчиняват безпрекословно.

— И защо ще трябва да ти се подчиняват? За какво ти е?

Тя се изсмя.

— Боже на Бурята, да не би да мислиш, че през всичките тези години съм стояла кротко, зазидана навеки при господарката Андраде? Дори и да ме отхвърлиш отново, а ти си прекалено умен, за да направиш това, особено след като видя пръстените ми, дори и да заповядаш да ме убият, всичко е за предпочитане пред онова, което трябваше да изтърпя там.

Той я изгледа продължително и дори не си даде труд да прикрие съмнението си в думите й.

— Времето изобщо не те е променило, мила моя — каза най-после той. — Андраде и набожното й паство не са ти се отразили по-добре, отколкото живота в моя дом. Не вярвам на нито една твоя дума, Пандсала, но ти и без това не очакваше да те приема с отворени обятия, нали? Какво искаш от мен?

— Свободата си. И положението си на принцеса и твоя дъщеря. Знаеш, че мога да ти бъда полезна, татко — усмихна се тя. — Знаеш и че годините започват да ти личат. Тук-там проблясват бели коси, понапълнял си, бръчки, отпусната плът… Все още ли прахосваш време и сили, за да създадеш син, или може би ще оставиш копелетата на Ианте да наследят княжеската ти титла? — тя се изсмя и продължи: — Князе! Богиньо, колко си смешен! Те ще разпокъсат земите ти така, че ни няма да остане от княжеството! Всичко родено от Ианте е закърмено с нейната злоба и коварство.

— В това отношение си приличаме доста с нея — отбеляза Рьолстра с леден тон. — Дадох на най-малката ви сестра им с което трябваше да нарека теб. Най-напред предаде баща си, а после и Андраде.

— Прав си, така е, затова и не очаквам да ми се довери. Но мога да ти бъда от полза. А и ти никога не си бил глупак.

Погледите им се впиха един в друг — Рьолстра я гледащ изпитателно, докато очите на Пандсала излъчваха самоувереност и решимостта на човек, който няма какво да губи.

— Така да бъде — каза рязко той. — Можеш да ми служиш. Но отсега трябва да си напълно убедена в едно — ако пак ме предадеш, годините, прекарани при Андраде ще ти се струва истинско блаженство в сравнение с онова, което ще ти се случи.

— Нима бих могла да се съмнявам затова, татко? — тя усмихна и се протегна лениво. — Мога ли да хапна от твоя закуска? Изминах дълъг път, много по-дълъг, отколкото си мислех в началото, когато оставих Уривал, Андраде и Хиана.

Той се стресна и миг по-късно забеляза удоволствието, което й бе доставил със своята реакция. Понечи да й зададе следващия си въпрос, когато в палатката се втурна един от стражите, едва успял да си поеме дъх, за да отдаде традиционните почести на княза, и извика:

— Прости ми, твое високородие, пристигна конник, който иска да те види незабавно!

Рьолстра се привдигна и веднага се отпусна отново в креслото. Изгледа косо дъщеря си и отсече:

— Излез оттук. Ще те извикам, щом ми потрябваш.

Тя повдигна вежди, но не каза нищо и побърза да напусне палатката. Рьолстра даде знак на стражника да въведе новодошлия. Изслуша новините на пратеника, веднага се разпопи да извикат Пандсала и излезе да я пресрещне пред входа.

— Ще се възползвам от услугите ти още сега, мила — заяви той. — И по всичко личи, че за тази цел ще се наложи да ти доверя поне малко. Първо трябва да ми докажеш, че си достойна за пръстените върху ръцете си. Намери Роан.

— Аз съм само послушница, а не завършена фаради.

Рьолстра изпита мигновена наслада при вида на смущението, проблеснало в очите на дъщеря му.

— В такъв случай продължавай да учиш, но побързай! Искам да знам къде е Роан. Хайде, Пандсала — в противен случай ще познаеш гнева на баща си — усмихна се той и в погледа му просветна заплаха.

Тя преглътна мъчително, вдигна лице към слънцето и затвори очи. Рьолстра наблюдаваше как тя се разтрепера и се запита защо от всички дъщери на Лаланте, единствено Пандсала бе наследила заложбите на фаради. Ех, ако Ианте имаше тази дарба…

Пандсала се задъха и отвори широко очи.

— Видях ги! Роан и княгинята-фаради, виждам и драконите… В Пустинята са, виждам ги!

Рьолстра кимна, доволен от резултатите на изпитанието.

— Чудесно.

— Нищо не разбирам! — извика тя. — Защо Ианте ги е пуснала да си вървят?

— Има причини за това.

— Ти си знаел, че ще ги пусне!

— Не, каза ми го пратеникът, който току-що дойде. — Той я заведе в палатката и наля вино в две чаши. — В нощта, преди да го освободи, е наредила да запалят сигналните огньове! Светили са от Вереш до Канарата, откъдето пратеникът е взел лодка, за да пристигне много по-бързо, отколкото ако бе пътувал на кон.

— Но господарят Чейнал е нагоре по реката…

— Точно така. Конете са били готови. И сега аз знам нещо, което Чейнал не знае — той се усмихна при мисълта, само той и Ианте са в течение на нещо доста интересно, което ще си остане в тайна до момента, когато му дойде времето излезе на бял свят. Той, Ианте и Роан.

Пандсала отпи от виното и изведнъж пребледня, взряна ужасено в чашата… Рьолстра се разсмя.

— О, прекаляваш! Нима смяташ, че във виното има дранат! Не бъди глупава, Пандсала, нима имах възможност да сложа вътре нещо? — той взе чашата й, отпи и я изгледа присмехулно.

Пандсала се поуспокои, но в погледа й все още се четеше страх. Уплахата й му достави истинско удоволствие и той си помисли, че отсега нататък дъщеря му не би вкусила нищо преди да преодолее страха си от дрогата. Постоянното усещане не за несигурност щеше да я държи в напрежение и да я принуди да бъде почтена, макар че Рьолстра никога нямаше да й се довери.

— Е, ти издържа първото изпитание — каза той. — Отказах се да те закрепостявам при себе си с драната, а и ти видя в слънчевите нишки нещо, което знаех предварително. — Той вдигна чаша за нейно здраве. — Да пием ли за доверието помежду ни, мила?

* * *

Обедното слънце прежуряше гърба и непокритата глава на Роан. Налагаше се да спрат и да потърсят подслон срещу лъчите му през най-горещата част на деня. Цяла сутрин бяха яздили мълчаливо, докато минаха покрай пустия гарнизон под Феруче и се придържаха към подножието на хълмовете, където тук-там се срещаше оскъдна сянка. Роан избираше пътя и яздеше отпред, засрамен от чувството си на дълбока благодарност към Богинята за това, че не се налага да погледне жена си в очите.

Преди, когато го налегнеха грижи и тревоги, ездата сред суровата красота на Пустинята винаги го бе успокоявала. Там, където другите виждаха само пустош и безплодни земи, Роан усещаше волност. Безбрежните златисти пясъци и високото небе му вдъхваха усещане, че сред тях ще намери нужните отговори, ако ги потърси внимателно — така, както изнурен пътник търси вода сред пясъците. Сред пустотата на далечните хоризонти долавяше осезаемо усещането за безкрайност — не само на земята, но и на собствените си мечти. Чувстваше се съвършено свободен да мисли, да чувства, да живее…

Сега Пустинята го плашеше. Дългите пясъци му се виждаха неизбродими, небесата го потискаха със своята необятност, сякаш всичко наоколо бе спотаило от него своята волност ведно с безмълвния вопъл на самотата му. Беше сам — самичък, без никаква надежда да открие жадувания отговор на мъчителните въпроси. Мечтите му бяха потънали безвъзвратно като вода в пясък. Вече не се усещаше проникнат от силата на земята, нямаше право да търси упование и в Шонед.

Роан насочи коня си към хълмовете и зарея поглед с нарежда да открие прохладата на сенчесто място. Чуваше шепота на ронливия пясък под копитата на коня зад себе си, тихото подрънкване на юздите, когато конят разтърсваше глава, но не смееше да се обърне и да погледне жена си. Вдигна глава, присви очи срещу слънцето и се взря в тъмната сянка над себе си.

Дракон…

Затаи дъх и дочу тихото възклицание на изненаданата Шонед. Самотен дракон пореше небесната твърд с могъщите си криле, устремен към близките дюни. „Богиньо милостива, как си могла да създадеш такава красота?“, мислеше си Роан.

Предусети какво ще се случи едва когато зърна сянката на още един дракон, вихрено устремен напред. Пустинята мигом екна от гръмовитото предизвикателство на драконови рев.

— Бързо, Шонед!

Докосна с пети хълбоците на кобилата и животното литна към неголяма пещера под надвисналите скали, изпъстрени жълто-кафяви ивици. Влязоха вътре и останаха на седлата, докато се опитваха да успокоят животните, ужасени от пронизителните крясъци на разбеснелите се дракони. Шонед се сгуши до шията на коня и дръпна юздите толкова ниско, че брадичката на жребеца опря в гърдите му. Роан държеше юздите почти до устата на кобилата си и се опитваше да я върти в кръг сред тясното пространство на пещерата.

Жребецът се изправи на задните си крака и Шонед изкрещя от болка, защото главата й се удари в ниския свод. Роан се пресегна рязко към коня й, не улучи юздата и за малко да падне от гърба на кобилата. Шонед полетя надолу, единият и ботуш се заплете за миг в стремето, после се откъсна и тя падна безчувствена на земята. Усетил липсата на натиск върху юздите, жребецът се втурна стремително навън.

Роан скочи на земята и трескаво нави юздите около китката си, усетил, че кобилата иска да се втурне след ужасения жребец.

— Шонед… — той се наведе и докосна лицето й с другата си ръка, докато се мъчеше да задържи уплашеното животно. — Шонед!

Скалите екнаха от драконовия рев и цвиленето на жребеца. В отчаяния си опит да се изтръгне, кобилата за малко не счупи ръката му и Роан простена от болка и пусна юздите.

Обхвана леко главата на Шонед и тя повдигна клепачи, болката очите й бяха като от стъкло.

— Не мърдай — прошепна той, — имаш рана на главата и изкълчен глезен. Не се движи…

Тя взе ръката му и се взря в раната от юздите, после зарея поглед сред пясъците навън.

— Няма значение… — промълви едва чуто тя.

Кой знае защо, думите й изведнъж го вбесиха. Скочи разярен и взря в нея пламналия си поглед.

— Нямало значение! — извика разтреперан той. — Нищо няма значение, така ли? — За първи път му се случваше да изгуби самообладанието си. — Добре, а ние двамата? Животът ни има ли някакво значение?

Шонед не каза нищо, само в очите й просветна ледено спокойствие. Той се извърна рязко и блъсна силно разтрепераното си тяло в твърдата скала, взря се в пустинята и ревящите дракони, чиято ярост можеше да се сравни единствено със собствения му бяс. Те се втурнаха един срещу друг и двубоят се развихри.

Онемял, Роан ги гледаше като омагьосан. Повтаряше се кошмарът му от Феруче, но този път драконите бяха съвсем истински. Картините от драпериите се бяха превърнали в реалност. Единият беше зеленикаво-бронзов, другият — кафяв, със самурено-черни петна на главата и хълбоците. От зловещо разтворените им челюсти капеше кръв, разтворените им крила трептяха в омарата на непоносимата жега. Хвърляха се един срещу друг отново и отново, след всеки сблъсък се обливаха в още повече кръв, и миризмата й се понесе в натежалия от прах въздух, заедно със зловещия мирис на разбеснели се самци. Изправени на задните си крака, замахваха страховито един срещу друг — възбудени, диви, първични… и прекрасни. В писъците им ехтеше насилие, в устрема им — неудържим порив към надмощие и внезапно Роан се усети проникнат до дъно от инстинктите на техния свят, те се плъзнаха в ръцете и бедрата му, всяка капка кръв във вените му закипя… От гърлото му изригна мъчителен вопъл, в присвитите му очи лумна пожар и князът на драконите впи нокти в твърдата скала.

Лекото докосване по ръката го прониза като острие на меч. В изумрудените очи на Шонед блестеше хлад и невероятно спокойствие, но ужасеното му трепване я уплаши и тя се дръпна назад.

— Роан…

Роан я притисна силно към гърдите си в неудържим порив, а Шонед го прегърна, склони глава на рамото му и се разплака горчиво. И изведнъж дивото в кръвта му пламна като пожар, който обхвана и нея. Изви я назад, гръбнакът й се прегъна силно в кръста, стисна лицето й в ръцете си и впи устни в нейните така, сякаш се мъчеше да поеме в себе си цялото тяло.

Задъхана, Шонед едва успя да се изтръгне от яростна му прегръдка.

— Не! — изкрещя тя с пламнал поглед. Роан я удари и плесницата отметна рязко главата й, върху долната й устна проблесна капка алена кръв…

— Мен няма да ме имаш така, както си го правил с нея! — извика тя.

В пламналия му мозък отекна писък на умиращ дракон, Роан залитна и отпусна безсилно ръце. В погледа й гореше омраза, свитите пръсти с хищно насочени нокти бяха готови да се впият в очите му, ако посегнеше да я докосне отново. Той изхърка задавено, залитна и се строполи на колене върху пясъка отвън. Някъде наблизо проехтя тържествуващият рев на самец-победител, въздухът потрепера от могъщия замах на разперени окървавени крила и миг по-късно драконът се изгуби в синевата над безмълвния труп в пясъка.

„Не съм никакъв варварин, аз съм просто дивак.“ Всичките му превземки на висше създание с претенции за цивилизованост, разум и чест не струваха и пукната пара. Беше пощадил Ианте, когато всичко в него крещеше, че е длъжен да убие! Защо? Заради сина, който Шонед никога нямаше да му роди. Беше дивак, изтъкан от насилие, протегнал лъстиво пръсти към собствената си плячка, заграбена от някой друг. Похот, власт, ревност, насилие… Какво бе станало с него? О, винаги си е бил такъв, но така и не му бе достигнала смелост да признае това дори пред самия себе си.

Над него пропълзяха полека сенките на близките хълмове и по изгорената му от слънцето кожа се разля хладина. Роан седна и несъзнателно отбеляза, че е едва малко след пладне и трябва да стоят тук още дълго, докато стане време да поемат отново през Пустинята. И да продължат пеша през нощта, когато има някакви шансове за оцеляване.

В гърдите му се надигна смях — дрезгав и стържещ, който задави и застина мъчително в гърлото. Оцеляване… Чудесна шега! Беше мислил и премислял истината за себе си, беше я усетил в кръвта си, тя преля неудържимо в действията у и въпреки това тъпият му мозък продължаваше упорито да смята какво трябва да направи, за да оцелее. Как да не се смее човек! Притисна колене към гърдите си и се разсмя неудържимо, поклащайки се напред-назад, с отметната към небето глава, за да оповести веселието си пред целия свят.

Свита до входа на пещерата, Шонед притисна длани към ушите си, за да не чува зловещия му смях. Знаеше, че трябва да стане, да отиде при него и да го прегърне, но не беше в състояние да го направи. Роан й вдъхваше непреодолим ужас.

Смехът най-после стихна и с неистово усилие тя застави нараненото си тяло да се надигне, после се подпря безсилно на скалата. Роан седеше с присвити колене и приведена към тях глава, от раната на рамото му се процеждаше тънка струя кръв. Сенките наоколо се удължаваха и ставаха все по-плътни, а тя не сваляше поглед от пустотата, в която се рееше душата й.

Най-после събра сили и пристъпи несигурно върху пясъка. Роан трепереше целият, мускулите му се гърчеха в спазми под прегорялата кожа. Коленичи до него, неспособна да проговори или да го докосне. Той вдигна глава. Потъмнелият му поглед беше празен и безизразен.

— Знаеш, че няма да умрем.

Шонед кимна безмълвно, макар че не разбираше какво бе имал предвид.

— Исках да умра, но се оказах прекалено страхлив. — Той потрепера и от гърдите му се изтръгна болезнена въздишка. — Трябва да остана жив, за да убивам. И това ако не е ирония…

По страните му се стичаха сълзи. Той пое една с върха на пръста си и се взря за миг в нея; погледите им се срещнаха и неистовата болка в очите му я опари.

— Не те заслужавам — промълви той. — О, Шонед, какво направих…