Вирджиния Хенли
Брак за една година (6)

Глава 6

Планът на Джон де Уорън се оказа блестящ. Когато уморената вече шотландска армия наближи предните склонове на ламермурските хълмове, английските сили се стовариха върху нея. Шотландците се опитаха да се изтеглят, но попаднаха право на Брус. Така се оказаха в капан.

В ожесточената битка край Спотсмур шотландците претърпяха невиждано поражение. В края на деня бе пленен не само Комин, но и сто и тридесет влиятелни шотландски рицари, между които графовете на Монтийт, Атол и Рос. На следващия ден Дънбар Касъл се предаде.

Вечерта след победата както обикновено бе посветена на шумен пир и разюздан гуляй. Стените на замъка се огласяха от смеха на воините, търкалянето на бъчонките с бира и буретата с малцово уиски^[1], които изнесоха от дълбоките изби, сега пълни с пленници. Линкс де Уорън се оттегли в палатката си. Чувстваше се уморен и изтощен. Нямаше я радостта, която обикновено съпътстваше победата.

„Какво, по дяволите, ми става?“ — питаше се младият мъж. Думите на Алисия изплуваха в съзнанието му: „Войната е твоят живот“. Бе го казала сухо и студено. Опита се да си представи бъдещето си. Тъй като Шотландия се предаде, следващото военно предизвикателство бе Франция.

Внезапно осъзна, че това не му е достатъчно. Искаше повече. Жадуваше за още. Не бе сигурен какво, но знаеше, че няма да го намери из бойните полета на Франция. Затвори очи, но картините на зверствата по улиците на Берик с ужасяваща яснота изплуваха в съзнанието му. Толкова деца бяха лишени от дом и семейства, а на много от тях животът бе угасен като пламъка на восъчна свещ. Нищо на този свят не бе по-скъпо от едно дете. Би продал и душата си, за да има свое собствено.

 

 

Едуард Плантадженет напусна доста бързо Берик, изпълнен със съжаление, че бе пропуснал решителната битка, която най-сетне щеше да постави Шотландия в краката му. В голямата зала на Дънбар му водеха един по един пленниците, затворени в тъмницата на замъка. Искаше да се наслади на пълното им подчинение, докато коленичеха смирено в краката му и произнасяха клетвата за вярност.

Както обикновено ги изпрати в Англия, за да бъдат затворени в Херефорд. Там доскоро богатият и силен де Клер държеше престъпниците. Сега кралят на Англия реши да възложи тази задача на новия си зет Монтимър, за да изпита способностите и характера му.

Граф Патрик възстанови щетите в замъка си Дънбар и организира голямо празненство в чест на победата. Едуард Плантадженет вдигна тост за своя главнокомандващ Джон де Уорън.

— Много добре се справи, Джон. Още когато те сложих начело на войската си, знаех, че съм избрал най-добрия. И двамата сме се учили от един голям воин — Симон дьо Монфор. Предпазливият преследва бавно една отстъпваща армия, а великият удря еднакво твърдо и когато врагът е победен, и когато битката още не е решена.

— Сир, нямаше да можем да хванем в капан шотландската армия без бързите и решителни действия на Робърт Брус. — Джон де Уорън вдигна златната си чаша към Робърт, който се бе изправил до рамото му. — Препоръчвам ви незабавно да утвърдите властта му в Анандейл.

— Доколкото си спомням, казах, че ще помисля по въпроса, след като Бейлиол бъде пленен и свален от трона — студено отвърна Едуард.

Робърт Брус погледна краля на Англия право в очите.

— Когато Бейлиол бъде свален, аз ще предявя претенциите си за трона на Шотландия, не само за Анандейл.

Докато черните очи на келта се взираха в яркосините на Плантадженет, се възцари напрегната тишина.

— Да не би да си въобразяваш, че ние си нямаме друга работа, освен да завоюваме кралства за теб?

Линкс почувства надвисналата враждебност и пристъпи по-близо до приятеля си Робърт, а Джон де Уорън призова на помощ всичките си дипломатични умения и се обърна към краля:

— Ваше Величество, следващата ви стратегическа цел е Единбург. Трябва да принудим всички замъци пред нас да се предадат, а това са: Роксбъро, Джедбург, Дъмбартън и накрая Единбург. От там до Стърлинг е много близо. Осмелявам се да предположа, че вашия триумфален поход през Абърдийн и Банф по целия път до Елгин ще бъде съпътстван от шотландски благородници, които ще се надпреварват да ви предлагат подкрепата си. Единствената опасност е, че разпръснатата от нас армия може да се прегрупира зад гърба ни и да нахлуе в западните и южни провинции, докато ние сме на север.

Едуард Плантадженет отлично разбираше, че не може да си позволи да обиди и отблъсне Робърт Брус. Нуждаеше се от могъщия граф, за да защитава тила му.

— Ти си велик стратег, Джон, така че оставям въпроса изцяло в твоите ръце. Незабавно ще потвърдя господството на рода Брус над възвърнатите замъци. Западният път между Англия и Шотландия трябва да бъде отворен, защото по него ще се снабдява войската ни.

Кралят се отдалечи, съпроводен от Джон де Уорън. Робърт Брус и Линкс се спогледаха, едва сдържайки се да не избухнат в смях.

— Господи, няма нищо по-добро от това да говориш направо и да си поискаш желаното.

Робърт побутна приятеля си, кимна по посока на Джон де Уорън и подхвърли:

— Защо не опиташ и ти?

Внезапно Линкс осъзна какво точно искаше. Вдигна глава и потърси чичо си е поглед. Откри го и без колебание се запъти към него. Отвори уста да заговори, но Джон де Уорън го изпревари:

— Съжалявам, Линкс, но се страхувам, че ще трябва да забравиш за участие в решителната битка, която окончателно ще постави Шотландия на колене. Кралят не се доверява изцяло на Робърт Брус и иска да остави край него свой доверен човек. Ти си единственият, който няма да събуди подозренията му. Дъмфрис Касъл принадлежи на английската корона и там трябва да има постоянен гарнизон. Приемаш ли тази неблагодарна работа?

Отговорът на племенника му бе една широка усмивка.

 

 

На следващата сутрин Линкс де Уорън препусна на юг начело на отряд от двадесет млади рицари и седемдесет войника. Останалата част от хората му бе поставена под командването на братовчед му Фиц-Уорън. Линкс разговаря с тях открито и попита дали има доброволци, знаейки много добре, че повечето ще предпочетат да участват в предните редици на похода в Шотландия. Когато обяви командването на Фиц-Уорън, в редиците избухнаха разногласия и Линкс с изненада установи, че неговите уелсци нито харесват, нито уважават братовчед му. Затова обсъди създалото се положение с десетина от верните си рицари и те го увериха, че Джон де Уорън ще държи изкъсо незаконния си син и всичко ще бъде наред. По-младите, които Линкс взе със себе си, можеха да бъдат използвани и като куриери.

Вечерта, преди да пристигнат в Дъмфрис, след като се установиха на лагер и опънаха палатките, Линкс де Уорън събра хората си. Не искаше да има никакви неприятности, когато се настанят в крайната си цел, затова съвсем ясно обясни правилата.

— Хората в Дъмфрис не са войници, а служители в замъка. Ние не отиваме там като завоеватели, стъпквайки ги под краката си и сломявайки съпротивата им, а с мир. Няма да правим лагер извън стените на крепостта. Всички ще се храним в голямата зала. Рицарите ще спят в собствени стаи по двама. Ние сме гарнизон, мироопазваща сила, която ще помага на отряда на Брус в западните територии и ще поддържа отворен пътя между Англия и Шотландия, по който ще се осигурява снабдяването на войската, и което е още по-важно, връзката между Карлайл и Единбург. Не забравяйте, че макар и шотландци, хората в Къмфрис не са врагове. Ние искаме да спечелим тяхното приятелство, а не враждебност. — Линкс наблегна на последните думи. — За всяка неприятност и недоразумение ще ми се докладва лично. Ако се натъкнете на предателство, а аз съм сигурен, че това неминуемо ще се случи, няма да отнемате ничий живот. Един път в седмицата ще свиквам съд, който ще решава за всички наказания. Не забравяйте, че служите на де Уорън. Няма да търпя варварщина. Можете да общувате и да влизате в интимни отношения с жените в Дъмфрис, но никоя жена не трябва да бъде принуждавана насила.

 

 

Когато Линкс де Уорън пристигна в Дъмфрис Касъл, нареди хората му и обозът да изчакат във вътрешния двор, докато поговори насаме с управителя. Нито един кон нямаше да бъде отведен в конюшните и нито една каруца разтоварена, докато не се изпълни задължителният протокол.

Де Уорън бе приятно изненадан, когато управителят го позна и се обърна към него по име. Линкс свали кожената си ръкавица и протегна ръка.

— Джок Лесли, ти си управител тук двадесет години и аз най-почтително те моля да останеш на този пост. — Не откри и сянка от враждебност. — Както сам виждаш, аз и хората ми сме изпратени на гарнизон в Дъмфрис. Искам присъствието ни да се приеме по най-безболезнения начин и знам, че това изключително много зависи от отношенията между нас двамата. — Искаше още от самото начало да спечели Джок Лесли на своя страна, като по този начин се надяваше да намали негодуванието на обитателите на замъка от пристигането на английските воини.

— На вашите услуги, лорд де Уорън.

— От това, което видях тук, останах с впечатлението, че много добре си вършиш работата. Лаская се с мисълта, че и аз съм изряден в своята. Въпреки това навярно ще се наложи да се правят някои взаимни отстъпки. Ако има нещо, което не ми харесва и искам да бъде променено, ще дойда направо при теб, Джок. По същия начин, ако теб нещо не те удовлетворява, бих желал да го споделиш първо с мен. — Ъгълчетата на устните му леко се извиха нагоре. — Не обещавам, че ще го променя; носи ми се славата на твърд и безкомпромисен. Ала искам да знаеш, че винаги можем да го обсъдим заедно.

Линкс му хвърли още един изпитателен поглед и побърза да продължи:

— Придружават ме двадесет рицари, всички до един самоуверени млади дяволи, но те няма да имат право да се разпореждат в замъка. Ти си управителят, Джок Лесли, и никой няма да ти заповядва, освен мен. — Устните му отново се извиха в лека усмивка. — Сам ще ловиш плъховете си.

Тъй като Джок не схвана значението на последните му думи, Линкс махна с ръка към двора.

— Започвай незабавно да издаваш нарежданията си. Кажи на хората ми къде трябва да отведат конете си и къде да разтоварят продоволствията. А утре ще ме разведеш из Дъмфрис и ще ми покажеш как протича животът тук.

 

 

През следващите няколко дни мъжете, жените и децата от Дъмфрис постоянно оглеждаха новопристигналия гарнизон. Отначало — с безпокойство и недоверие. В крайна сметка тези мъже бяха англичани, а разказите за жестокостите на англичаните в Берик бяха достигнали и до Дъмфрис. Но когато видяха, че командирът им е същият мъж, който придружаваше Робърт Брус, част от страховете им се поуталожиха.

Много скоро всички узнаха, че Джок Лесли остава управител на замъка и си запазва всички пълномощия. Хората си отдъхнаха облекчено и отправиха горещи благодарности към Бога.

Джейн Лесли бе едно от малките изключения. Тя не стъпваше нито в замъка, нито в двора. Цели два дни прекара край леглото на съпругата на брат си Бен, която раждаше четвъртото си дете. Джудит винаги имаше тежки раждания, но гласът и ръцете на Джейн я успокояваха, пропъждаха страха й и облекчаваха голяма част от болката й. Нежното докосване на момичето бе като магия, а тихите й напевни песни унасяха.

Бен внимаваше да не се изтърве пред жена си, че в Дъмфрис се е настанил нов гарнизон, смятайки, че и без това си има достатъчно тревоги на главата. Поради това Джудит бе в блажено неведение за пристигането на англичаните в замъка.

Бебето се появи тъкмо когато слънцето се изкачваше на небето. Джейн изми новороденото и го сложи до щастливата майка. Джудит затвори очи за заслужена почивка, докато Магота оглеждаше внимателно новия си правнук.

Тогава Джейн се измъкна незабелязано от каменната къща и вдигна лице към топлото априлско слънце. Въпреки че през последните два дни почти не бе спала, чудото на раждането бе твърде вълнуващо преживяване и последното нещо, което й се искаше, бе да заспи. Затова пое по пътеката през поляната и навлезе между дърветата. Горският вир беше на две мили от къщата на Бен, но Джейн вървеше леко, изпълнена с щастливи мисли. Слушаше песента на горските птици, а зорките й очи оглеждаха създанията, притаили се в дебелите зелени сенки. Беше още много рано и може би щеше да срещне риса.

Когато пристъпи на полянката, една малка сова кацна на рамото й и отпусна пера. Крайчецът на крилото й докосна бузата на девойката. Безшумното пристигане на горската птица винаги доставяше неизказано удоволствие на Джейн.

В този миг зърна любимата си зелена чапла, най-срамежливата от всички водни обитатели. Чаплата кацна на едно ниско клонче и протегна надолу дългата си шия за някоя лещанка.

— Виждам те, Краб Бил — извика Джейн и видя как птицата наклони глава настрани. За пръв път я бе съзряла по време на отлива там, където река Нит се вливаше в морето. Кълвеше малки рачета и Джейн веднага я бе нарекла Краб^[2] Бил. Сега момичето седна край вира и доволно затвори очи.

Възползвайки се от ранния час, Линкс де Уорън избра един малък сокол от клетката, оседла коня си и препусна сам, за да огледа земите на Дъмфрис. Знаеше, че по-късно управителят Джок Лесли ще го разведе из обширното имение, но сега му се искаше сам да хвърли един поглед.

Докато препускаше, Линкс никъде не видя говеда или коне да пасат из полетата. Мислено прокле Комин, който бе отвел добитъка на Дъмфрис. Много добре разбираше, че една армия трябва да бъде нахранена, но бе много недалновидно да се изколят всички животни.

Запита се дали и тук държаха свинете в горите. Не откри никакви следи сред дърветата, бе пълно с дивеч. Когато се озова на малката полянка, Линкс скочи от коня и пусна сокола, наблюдавайки го как се издига като стрела нагоре.

Пронизителен вик раздра въздуха и де Уорън се намери съборен на земята. Някакво тяло се бе хвърлило върху него. Линкс светкавично сграбчи нападателя си за гърлото, претърколи се отгоре му и го притисна. Мекотата мигновено издаде, че пленникът е жена. По дългата пламтяща коса веднага я разпозна — това бе момичето, което толкова много го бе ядосало при първото му посещение в Дъмфрис.

Веждите на Джейн се стрелнаха от изненада, когато различи лицето на мъжа, надвесен над нея. Втренчи се в пламтящите му зелени очи и неволно потръпна, усетила дивия мъжки огън в него, представяйки си, че всеки миг ще започне да я ближе. Ала много скоро осъзна, че той нямаше никакво намерение да е нежен. Бе ядосан. В гърдите й се надигна страх.

— Аз… аз ви бутнах, защото не исках соколът да убие птицата.

— Бутнала си ме? Та ти се хвърли отгоре ми като див звяр!

— Създанията, които идват край този вир са мои приятели. Това място е свещено и аз не разрешавам да се ловува тук.

— Ти не разрешаваш? За коя, по дяволите, се мислиш?

Джейн не искаше да му казва името си и се изви под него, опитвайки се да се освободи. Ала бе здраво притисната между мускулестите му бедра. Бутна с длани гърдите му и пръстите й се плъзнаха по гладките, извиващи се като змии мускули. Знаеше, че това бе най-огромният мъж, който някога бе срещала и мисълта, че лежи безпомощно под него я изпълни с ужас. Та той можеше с голи ръце да прекърши врата й! Гърдите й се надигаха и спускаха. Опитваше се да се успокои.

— Какво правите тук? — задъхано попита тя.

Облите и чувствени гърди бяха толкова изкушаващи, че дланите на Линкс го засърбяха да ги обхванат и замилват. Гневът му се стопи, заменен от изгарящо желание. Той й се усмихна.

— Каквото си пожелая. Аз съм новият господар на Дъмфрис. — При мисълта за мекото девическо тяло, притиснато под него, мъжествеността му се втвърди и запулсира от необуздана страст.

— Невъзможно! Та вие сте англичанин! — Изговори думата с неприкрита погнуса.

— А ти си келтка, доколкото си спомням от последната ни среща. Как се казваш?

— Сирони — предизвикателно отвърна тя, използвайки келтското име на богинята, с което понякога я наричаше Магота. Спомни си, че му бе казала, че е вещица със способност да поразява враговете на Шотландия. Призова цялата си смелост и заговори: — Вие не сте добре дошли в замъка. Ако незабавно не си заминете, голямо нещастие ще се стовари върху вас и хората ви.

— Твоите келтски заклинания ме карат да треперя от страх. Аз не съм суеверен. Забравяш, че съм нормандец — наклони глава, за да вдъхне аромата на косите й и твърдият му член се притисна към корема й.

Джейн внезапно осъзна, че го е възбудила и страхът й се надигна с нова сила. Мразеше го за похотливото му желание, мразеше и себе си заради начина, по който я караше да се чувства.

— Не, не съм забравила, че сте нормандец! — изсъска тя.

Линкс видя потъмнелите й от страх очи и тогава се опомни. Ако не престане да я дразни, ще изгуби контрол над тялото си и ще я обладае тук, върху тревата. Досега никога не бе изнасилвал жена.

— Глупаче! Би трябвало здравата да сгрея задника ти! — претърколи се. Видя я как се надига и се изправя. — Обзалагам се, че всичките ти умения са лудориите, а не магическата сила.

Въпреки че Джейн се страхуваше от него, пренебрежителните му думи я предизвикаха, затова погледна към дървото, където бе кацнал соколът му, и вдигна повелително ръце.

— Ела при мен, соколе!

Малката граблива птица се стрелна от върха на дървото и кацна върху китката й. Джейн погали с пръст светлосивата му перушина и му заговори, сякаш бе домашен любимец, а не хищник.

— Видяхте ли?

Линкс де Уорън се протегна и взе птицата от ръката й.

— По-добре да се научиш да обуздаваш себе си, девойко, защото сега аз съм господар тук — посъветва я той, докато се взираше в очите й. После се метна на коня си и се отдалечи, без да погледне назад.