Вирджиния Хенли
Брак за една година (27)

Глава 27

Джейн ахна, когато Линкс изби чашата от ръката й. Видя как желанието в очите му се превърна в гняв.

— Дяволите да те вземат, Джейн!

Тя ужасено се втренчи в него.

— К-какво?

Линкс я сграбчи за китките и грубо я претърколи. Притисна я към пода и заплашително се надвеси над нея.

— Какво ли? Колко пъти те молих да се оженим? Твоят отговор винаги беше: „О, Линкс, още не съм готова“. А сега внезапно се реши! Искаш да обсъждаш брака ни, само и само да спасиш кожите на тези нещастници! Каква благородна жертва!

Тя го погледна, сякаш внезапно се бе превърнал в напълно непознат мъж. Виждаше, че думите й не само го бяха вбесили, а по някакъв начин го бяха и наранили дълбоко, но изобщо не разбираше защо.

— Какво съм сторила, че да предизвикам гнева ти?

— Престани да се преструваш! Дяволски добре знаеш, че наредих да задържат Бен и Сим. Целият Дъмфрис знае!

Джейн почувства как се сковава от студ и затрепери.

— Остави ме да стана — тихо рече тя.

Напомняше й на звяр, който си играе с плячката. Линкс се отдръпна и й даде възможност да се измъкне изпод него. Джейн бързо се изправи на крака.

— Ти мислиш, че аз те съблазнявах, за да ги освободиш?

— Точно това си мисля!

— Грешиш! Тази вечер не бе за съблазняване, а за любов! — Очите й плувнаха в сълзи.

— Спести си сълзите, лейди, напразно ги хабиш.

— Ти си толкова корав и аз го разбирам. Ти ръководиш армия, участваш във войни. Не би могъл да го правиш, ако не си твърд, безмилостен и безчувствен. Мислех си обаче, че си започнал да изпитваш нежност към мен. — Една сълза се търкулна по бузата й. — Не знаех за братята си. Но ти си прав, аз ги обичам и наистина те моля да спасиш нещастните им кожи. Правя го открито, без увъртания и хитрини.

Младата жена видя недоверието, изписано на лицето му.

— Не всички жени са измамни, милорд.

Наблюдаваше под полуспуснатите си клепачи как Линкс припряно започна да се облича. Когато свърши, я погледна в лицето.

— Нима искаш да ми кажеш, че когато Тафи е дошъл да вземе бойния ми сандък, не ти е казал нищо?

— Тафи не би казал нищо, което ще ми причини болка.

— И ти не знаеш, че утре заминаваме за Единбург?

Джейн поклати безмълвно глава. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от мъка. Как би могъл да я остави просто така? Миналата нощ, когато й отдаде тялото си и й показа колко много я желае, тя си бе помислила, че това й стига. Ала сега разбра, че ако не й даде доверието си, все едно, че няма нищо.

Той приближи към нея, подобно на диво животно, надушило жертвата си. Не й вярваше просто защото бе жена.

— Не ме докосвай!

Зелените му очи се присвиха.

— Предизвикваш ли ме?

— В своята мъжка самонадеяност ти си въобразяваш, че аз не съм ти равна и не съм достойна за теб. Вие грешите, лорд де Уорън. Аз съм повече от достойна за вас. — Джейн изправи рамене, излезе решително и заслиза по стълбите.

Линкс се взираше в затворената врата и се питаше как успя да провали напълно тази последна нощ с Джейн. Господи, ами ако казваше истината? Ако бе останала през целия ден в Господарската кула, погълната от сина си, отпочивайки си от изминалата страстна нощ? Ако, обзета от сладко покорство, бе решила, да му стане жена?

Линкс се намръщи, осъзнавайки колко грубо се бе държал с нея. В мъжкото си високомерие си въобразяваше, че знае всичко за жените, но може би съвсем не бе така. Излезе на терасата и пое дълбоко от студения нощен въздух. После слезе във вътрешния двор, където се правеха последните приготовления за утрешното отпътуване.

Обзет от черни мисли, лорд де Уорън закрачи към конюшните, за да се види с оръженосците си.

— Тафи, каза ли на Джейн, че заминаваме за Единбург?

— Не, милорд. Тя бе толкова щастлива този следобед, че не ми даде сърце да попаря радостта й и да изтрия усмивката от лицето й. Знаех колко много ще скърби, когато узнае за братята си.

Линкс се извърна към Томас.

— Покажи ми къде затвори братята Лесли.

Двамата слязоха в подземието. Линкс взе факлата от Томас и се втренчи през железните решетки. Въпреки лошата светлина видя, че предизвикателните погледи и решителността напълно бяха изчезнали от лицата на двамата овчари.

— Заради Джейн ви освобождавам. Не мога да ви спра, ако сте решили да се присъедините към Уилям Уолас, но ви предупреждавам, че аз и воините ми ще го преследваме до край. Обещавам ви, че ще бъде заловен и убит. Ако когато се върна, сте все още тук, ще знам, че сте доказали верността си към Дъмфрис. Изборът е ваш. — Завъртя ключа в ключалката и широко отвори вратата. Подбудите за тази му постъпка бяха напълно егоистични. Това бе жест към Джейн и молба да му прости.

 

 

— Джон, аз имам син! Може и да не ти се вярва, но е истина. И аз самият още не мога да повярвам.

— Това са най-добрите новини, които съм получавал от години. Поздравления, Линкс. Надявам се, че ще имаш още. Не познавам съпругата ти. Тя добре ли е?

— Да, Джейн е добре. — Линкс не каза на чичо си, че не е женен. — Кръстихме го на баща ми, Линкълн… Линкълн Робърт де Уорън. — Джон се намръщи. Линкс се досети, че неприятностите навярно са свързани с Робърт Брус. — Посланието ти звучеше доста застрашително. Тръгнах веднага щом го получих, макар че ми се искаше да поостана още малко в Дъмфрис.

— Кралят ми нареди да събера войската. Иска да прекосим ниската част на Шотландия и да стигнем до големия залив при границата. Заповяда ми да смажа бунта още в зародиша му. Иска главата на Уилям Уолас. — Джон се поколеба, очевидно не му се щеше да продължи и Линкс разбра, че нещо го тормози.

— Кажи го, Джон.

— Истинско щастие е, че не остана в Дъмфрис. Кралят изрично нареди ти и Робърт Брус да ръководите операцията. Като доказателство за верността ви.

— Моята вярност към короната се подлага на съмнение? — тихо попита Линкс.

— Верността на Робърт Брус се подлага на съмнение и тъй като вие двамата сте доста близки… Надявам се, че сега слуховете и подозренията ще изчезнат.

— А ако Робърт откаже?

— Неговите английски имения ще бъдат конфискувани.

— Велики боже! — Линкс присви зелените си очи. — Някой нашепва лъжи в ухото на Едуард. Позволи ми да поговоря с куриера, който си изпратил при краля.

Джон внезапно се смути.

— Фиц-Уорън? — Името увисна в тишината.

Пръв заговори Джон.

— Фиц пристигна на следващия ден, след като ти потегли за Дъмфрис. Когато докладът ми бе готов, той великодушно ми предложи да бъде мой пратеник. Настигнал е Едуард, преди да напусне Йорк.

— Разбирам — кратко рече Линкс и стисна устни. Нямаше намерение да хвърля недоказани обвинения в лицето на чичо си.

— Ковчежникът Кресингам има голямо влияние в Берик. Както и да е, наредих на Пърси и Клифорд да свикат армиите си, а леката кавалерия на Фиц-Уорън е вече тук. Ако Брус се отзове с хората си, това ще докаже лоялността му към краля, поне засега. — Джон де Уорън разтри уморените си очи. — Линкс, не искам между теб и Фиц-Уорън да има неприятности.

— А какво те кара да смяташ, че ще има?

— Алисия е с него.

Линкс безрадостно се засмя. „Този кучи син е проглушил ушите на краля с лъжите си за мен, а ти смяташ, че между нас ще има неприятности заради жена?“

— Успокой се, Джон, Алис Болтън не ме интересува.

 

 

Докато Томас палеше свещите в тясната стая, в която се настаниха Линкс и оръженосците му, Монтгомъри запаметяваше съобщението, което трябваше да отнесе на Робърт Брус.

— Предай му го лично и се увери, че е разбрал от кого е. Кажи му, че Джон свиква армиите на тези, които са се заклели във вярност на краля като проверка за лоялността им. Кажи му, че Едуард Плантадженет е готов да конфискува именията му в Есекс.

Линкс се обърна към оръженосеца си.

— Томас, моите рицари вече са разбрали, че кавалеристите на Фиц-Уорън са настанени в бараките. Боят е неизбежен, но им кажи, че не искам да вадят ножове, независимо колко ги предизвикват. О, и наглеждай Кит Лесли заради мен. Посочи му хората на Фиц-Уорън, за да ги избягва.

— Той носи умна глава на раменете си, милорд. На външен вид може да е още момче, но под тази гъста червена коса се крие разум на мъдрец!

Тафи излезе, за да им донесе храна, и за пръв път през този ден Линкс остана сам. Закрачи из стаята като звяр в клетка. Мисълта, че Фиц-Уорън е прочел докладите му за съдията Уилям Ормсби и подозренията му относно връзката между шотландската църква и бунтовниците, го вбесяваше. Фиц-Уорън бе способен да продаде тази информация или да я използва за изнудване.

Защо, за бога, копелето доброволно бе пожелало да препуска до Йорк, и то посред зима? Какво ще спечели Фиц-Уорън, ако го злепостави пред краля? Или го правеше, за да си отмъсти?_

 

 

Линкс въздъхна с облекчение, когато Робърт Брус се отзова и пристигна с петстотин бойци, като обеща, че към тях ще се присъединят още хиляда от Карик. Вече бе минало полунощ, когато Линкс се изкачи до стаята на Робърт, разположена в една висока кула.

— Смятах да не отговоря на призива, ако не бях получил посланието ти по Монтгомъри.

— Моята лоялност се поставя под съмнение — мрачно кимна Линкс. — Не се учудвам, че някой трови ушите на краля с гнусни лъжи, но съм изненадан, че Едуард им е повярвал!

— Това е моят враг Комин. Кралят е глупак, дето го освободи, защото щял да потуши бунта на Мъри. Докладите на Комин до краля наистина ще го уверяват, че на север всичко е спокойно. Но Комин е в съюз с Мъри и не след дълго ще се присъедини към Уолас. Те само печелят време, докато Едуард отплува за Франция. Тогава адът ще се стовари върху англичаните.

— Това, което казваш, звучи напълно логично. Аз си помислих, че може би братовчед ми Фиц-Уорън се опитва да ни злепостави пред краля.

— Може би и двамата сме прави. Комин е мой враг, а Фиц-Уорън — твой. Рано или късно ще се наложи да уредим сметките с тях, приятелю.

Линкс отпъди неприятната мисъл. Не искаше да цапа ръцете си с кръвта на братовчед си.

 

 

През февруари и март една армия от тридесет хиляди мъже, предвождани от де Уорън, Брус, Пърси, Клифорд и Кресингам, тръгна от Берик и мина през Лодиан, Дъмфрис, Анандейл и Голуей. Не срещнаха никакъв отпор и ковчежникът Кресингам твърдо заяви, че цялото това упражнение е безсмислена загуба на пари от кралската хазна. Той се върна в Берик и изпрати пламенни доклади до Едуард, че всяка съпротива на шотландците е окончателно сломена и вече няма никакви бунтове в низините.

Плантадженет отплава за Франция през април, оставяйки изцяло управлението на Шотландия в ръцете на Джон де Уорън, граф Съри.

Тази година зимата се смени с пролет само за една нощ. Линкс де Уорън и Робърт Брус подушиха пролетния въздух и усетиха опасността, която витаеше в него. Знаеха, че неприятностите са неизбежни, но не подозираха откъде ще дойдат. Дойдоха от съвсем неочаквано място.

Уилям Дъглас, който управляваше гарнизона в Берик и извоюва освобождението си, след като положи клетва за вярност и подчинение на Едуард, се върна в дома си в Ланарк. Той незабавно присъедини силите си към Уилям Уолас и двамата се отправиха с армиите си към Скун, където съдията Ормсби трупаше богатство с изнудване и подкупи. Ормсби избяга, а общите сили на Уолас и Дъглас не срещнаха никаква съпротива. Обикновените хора в Шотландия се радваха, че техният свещен град Скун, където бяха коронясвани кралете им, повече не е в ръцете на омразните англичани.

Джон де Уорън свика спешно генералите си на съвещание, проклинайки Кресингам, задето се бе завърнал в Берик заедно с половината армия.

— Нямаме никакъв избор. Потегляме към Скун — заяви де Уорън.

— Трябва да изчакаме войските на Кресингам — настоя Пърси.

— Не можем да чакаме — изтъкна Линкс. — С всеки изминал ден все повече и повече шотландски благородници ще се присъединяват към бунтовниците.

— Трябваше да последвам съвета ти, Линкс, и да уведомя краля за узаконените кражби на съдията Ормсби.

— Сега вече е твърде късно. Той сигурно е унищожил изобличаващите го документи.

— С цялото ми уважение към вас, ще ви напомня — изтъкна Пърси, — че не съдията Ормсби е наш враг, а Уилям Уолас и Дъглас, които са завзели Скун.

— От името на краля аз конфискувам всичките английски имения на сър Уилям Дъглас, докато не се предаде безусловно — заяви Джон де Уорън.

Робърт Брус недоволно изръмжа.

— Това изобщо няма да го стресне и няма да го накара да се предаде. Английските имения са собственост на жена му.

Джон де Уорън му хвърли враждебен поглед.

— Тогава ще възложа на теб задачата да го принудиш да се предаде.

— Доста проста работа — сви рамене Брус.

Линкс побърза да се намеси преди искрите, прехвърчащи между чичо му и приятеля му, да разпалят огън.

— Предлагам незабавно да се отправим към Скун.

Джон де Уорън погледна към останалите за потвърждение. Един по един всички кимнаха в знак на съгласие.

На следващата сутрин, когато армиите вече бяха готови да напуснат Единбург, Линкс попита Робърт как смята да се справи с Дъглас.

— Просто ще отида в Ланарк, ще взема в плен съпругата и децата му и ще ги изпратя в Локмабън.

Линкс де Уорън бе изумен. Пред очите му изплуваха Джейн и безценният му син. Тогава разбра, че би заплатил всякаква цена, за да ги запази.

— Искаш ли да яздим заедно до Ланарк? Или предпочиташ да се срещнем в Скун? — с вълча усмивка попита Брус.

Приятелят му поклати глава.

— Не мога да воювам с жени и деца. Ще се срещнем в Скун.

 

 

Английската войска се оказа лице в лице с шотландците при Ървайн, близо до Скун. Винаги, когато битката ставаше неизбежна, англичаните се събираха под знаменита на един върховен командир.

Джон де Уорън не вярваше, че ще му бъде трудно да победи шотландската армия. Реши, че тежката кавалерия и уелските стрелци ще бъдат достатъчни, за да обърне нещата в своя полза. В тази операция нямаше смисъл да се използва леката кавалерия, а бойните оръдия бяха напълно излишни. Щеше да атакува на зазоряване и да нанесе непоправим удар на врага. Де Уорън предположи, че с една битка ще превземе Скун.

Предполагаше се, че нощта преди сблъсъка е за почивка и молитви, но Линкс де Уорън не бе способен нито на едното, нито на другото. Мина от палатка на палатка и поговори с всеки един от рицарите си. След това отиде в лагера на уелските стрелци, които спяха на открито. Знаеше, че мъжете следват смелите и искаше да им покаже твърдата си увереност в победата.

Небето изсветля. Гъста мъгла се стелеше над земята. Всички рицари на Линкс вече бяха на конете. Освен копие и меч, те носеха и бойна секира, брадва със закривено острие и железни вериги с тежки топки, прикрепени към коланите. Всички напрегнато се взираха в мъглата. Не смееха да изпуснат от поглед водача си. Знаеха, че както обикновено Линкс ще ги поведе, с Томас от дясната страна и Тафи от лявата.

Де Уорън спусна решително шлема си и вдигна стиснатата си в юмрук ръка в знак на победа. Бойците гледаха съсредоточено напред.

Първоначалният сблъсък бе ужасяващ. Мъжете, които не бяха на коне, отиваха право под копитата. Цвилене, стържене на метал и бойни викове огласяха въздуха. В бъркотията Томас загуби господаря си. Внезапно бе ударен по главата с желязна верига с големи тежки топки. Падна като покосен. Някой се метна върху празното седло на коня му и препусна към Линкс де Уорън.

Тафи се оглеждаше неспокойно. Когато видя, че Томас заема мястото си от дясната страна на Линкс, въздъхна с облекчение, насочи поглед напред и развъртя меча си, посичайки наред изправилите се пред него вражески бойци.

В същото време Линкс свали с копието си шестима, преди да го счупи, забивайки го в гърдите на поредния враг. Тогава захвърли счупеното копие и посегна да измъкне бойната секира, направлявайки жребеца си с твърдите си като желязо мускулести бедра. Забеляза, че Томас не язди от дясната му страна, но задължението на оръженосците му бе да пазят гърба му, затова предположи, че младежът е минал зад него. Внезапно усети как нещо тежко се стоварва върху главата му. После го обгърна непрогледен мрак.