Майкъл Конъли
Ехо парк (6)

5

Видя табелката „Затворено“ едва когато посегна да отвори вратата — ресторантът беше в почивка преди вечерния наплив. Извади телефона с намерението да звънне на Рейчъл, но после си спомни, че номерът й е блокиран. Не му оставаше нищо друго, освен да я изчака. Купи един вестник от автомата на ъгъла и го отвори.

Направи бърз преглед на заглавията с чувството, че си губи времето. Интерес представляваше единствено кратката информация на вътрешните страници, според която кандидатът за областен прокурор Гейбриъл Уилямс станал член на Обединените християнски църкви в Саут Каунти. Многозначителен, но не и изненадващ ход, който ясно показваше, че малцинствата ще гласуват за Уилямс — защитник на гражданските права. Материалът предлагаше и още една новина: утре вечер Уилямс и О’Шеа щяха да участват в предизборна инициатива на друга коалиция с влияние в южните райони: Гражданското движение за съпричастие на политическите лидери. Нямало да влизат в дебат, а щели да произнесат речи и да отговарят на въпроси, след което ГДСПЛ щяло да обяви подкрепата си за един от тях. В инициативата щели да участват и кандидатите за членове на Общинския съвет Ървин Ървинг и Мартин Мейзъл.

Бош зарея поглед в нищото и си представи как се появява на този политически форум и пита Ървинг с какво полицейските му качества го правят подходящ за общински съветник.

От унеса го извади полицейски автомобил без отличителни знаци, който спря непосредствено до колата му. От него слезе Рейчъл Уолинг — с тъмни панталони и жакет, под който имаше кремава блузка. Тъмно-кестенявата й коса се спускаше свободно към раменете. Изглеждаше отлично и Бош неволно си спомни за онази нощ във Вегас.

— Здравей, Рейчъл.

— Здравей, Хари.

Не знаеше дали да я прегърне и целуне, или просто да й стисне ръката. Онази нощ във Вегас наистина беше прекрасна, но след нея дойде и денят в Ел Ей, на задната веранда на къщата му, когато нещата се разпаднаха още преди да започнат.

Тя го извади от колебанието, като леко го докосна по рамото.

— Нали щеше да поръчаш?

— Щях, ама е затворено. Едва ли ще отворят преди пет. Искаш ли да отидем някъде другаде?

— Къде?

— Ами, не знам. Може би във „Фелипе“…

— Писнало ми е от „Фелипе“! — Тя тръсна глава. — Всеки ден обядваме там. На практика пропуснах днешния обед именно защото колегите пак отидоха там.

— Колегите от „Тактическия“?

Фактът, че ресторантът в центъра на града й беше омръзнал, недвусмислено показваше, че не работи в централата на ФБР в Уестуд.

— Ще те заведа на друго място — добави той. — А по пътя можеш да хвърлиш едно око на досиетата…

Обърна се, отвори дясната врата на колата си и вдигна папките от седалката. Изчака я да седне, тикна купчината в ръцете й и заобиколи от другата страна.

— Съвсем в стила на Стив Маккуин! — отбеляза тя: имаше предвид „Мустанг“-а.

Бош хвърли вестника на задната седалка и сви рамене:

— Просто имах нужда от промяна.

Натисна педала на газта нарочно силно, мощният мотор изрева и колата рязко потегли. Той пое по Сънсет, после зави по Силвър Лейк към Ехо Парк.

— Какво точно искаш от мен, Хари? — попита Рейчъл, докато отваряше най-горната папка.

— Искам да прегледаш тези документи и да ми кажеш впечатлението си от човека, за когото става въпрос. Утре трябва да го разпитам, а нямам представа откъде да започна. Не ми се ще аз да съм обект на манипулация, ако изобщо се стигне до такава.

— Чувала съм за него — каза Уолинг, без да вдига очи от папката. — Това е Касапина от Ехо Парк, нали?

— Наричат го Торбалана — поправи я Бош.

— Да де.

— Имам лична връзка с това дело, на по-ранен етап.

— Каква по-точно?

— През деветдесет и трета работех в Холивудското полицейско управление. Беше ми възложено следствието за едно изчезнало момиче, което и до ден днешен е в неизвестност. Мари Жесто. Навремето медиите вдигнаха доста шум по повод изчезването й. А Рейнард Уейтс — човекът, когото ще разпитам утре, предлага информация за Жесто като част от пазарлъка си с прокуратурата.

Тя вдигна глава от папката и го погледна.

— Като знам с каква страст провеждаш разследванията си, започвам да се питам дали изобщо трябва да участваш в този разпит, Хари…

— Не, нямам емоционални проблеми. Но следствието все още е мое. А страстта, за която говориш, е стандартният подход в детективската работа. И единственият.

Погледна я точно навреме, за да хване театралното извъртане на очите й.

— Говориш като гуру — подхвърли тя. — Къде отиваме всъщност?

— В Силвър Лейк има една кръчма, „Дъфи“. След пет минути сме там. Надявам се, че ще ти хареса. Но недей да водиш федералните си приятелчета там, ще й съсипят репутацията.

— Обещавам.

— Надявам се, че имаш достатъчно време.

— Нали ти казах, че пропуснах обяда? По някое време трябва да се върна в службата, защото съм поръчала някои проверки.

— Доколкото разбирам, тази служба е извън сграда-та на Федералния съд — подхвърли Бош.

— Не, ние сме извън системата — отвърна Уолинг, без да вдига глава от разтворената папка.

— В някоя от прочутите тайни квартири на ФБР, а?

— Нали знаеш отговора? „Ако ти кажа, ще трябва да те убия“…

Бош се усмихна.

— Значи няма да ми кажеш какво означава „тактически“, така ли?

— Нищо не означава. Съкращение на „Тактическо разузнаване“. Занимаваме се със събиране и анализ на информацията, която теглим от Интернет, мобилните оператори и комуникационните спътници. Доста скучна работа, да ти кажа…

— Надявам се законна.

— Поне засега.

— Звучи ми като антитерористична операция.

— С тази разлика, че по-често предоставяме информация на Бюрото за борба срещу наркотрафика и куп други неща. Миналата година например успяхме да разкрием над тридесет измами по Интернет, свързани с помощите за районите, пострадали от урагани. Както вече ти казах, ние анализираме сурова информация, която може да ни отведе навсякъде…

— Значи в личен план предпочете центъра на Ел Ей пред безкрайните простори на Южна Дакота, така ли?

— Това беше правилен ход от гледна точка на собствената ми кариера. Не съжалявам, че го направих. Но ми липсват някои неща, на които се радвах в Дакота. Както и да е… Остави ме да прегледам тези папки. Нали искаш да ти помогна?

— Да, извинявай.

Останалата част от пътя изминаха в мълчание. Накрая Бош спря пред малко крайбрежно ресторантче, взе вестника от задната седалка и слезе от колата. Уолинг каза, че ще хапне това, което си поръча той, но промени решението си в момента, в който Бош поръча омлет, и разтвори менюто.

— Мислех, че ме каниш на обяд, а не на закуска.

— Между другото, днес пропуснах и закуската. Но омлетите тук са много добри.

Тя си поръча сандвич с пуйка и остави менюто на масата. Изчака сервитьорът да се отдалечи и каза:

— Мисля, че участието ми в твоето разследване ще е доста ограничено. Не разполагам с време за подробен психологически портрет, а това означава, че ще се докосна само до повърхността на нещата.

— Знам. — Бош кимна. — Ще съм ти благодарен и за тях.

Тя отново се задълбочи в папките. Бош разтвори вестника на спортните страници, но бързо се отегчи. Напоследък интересът му към бейзбола рязко бе намалял и проблемите на „Доджърс“ го вълнуваха все по-малко и по-малко. В момента използваше вестника по-скоро за прикритие, иззад което имаше възможност да наблюдава Рейчъл. С изключение на дългата коса, тя си беше съвсем същата от времето, през което бяха заедно. Все така жизнена и неудържимо привлекателна, излъчваща някаква опасна, дори изпепеляваща чувственост, която се криеше най-вече в очите й. Това не бяха хладните и пресметливи очи на професионален полицай, които той срещаше всеки ден — включително и своите, когато застанеше пред огледалото. Това бяха очи, които изразяваха вътрешна уязвимост. Очи на жертва, които го бяха привлекли толкова силно преди време…

— Какво ме зяпаш? — внезапно попита тя, без да вдига глава.

— Моля?

— Правиш го прекалено явно.

— Просто…

Спаси го келнерът — донесе поръчката. Уолинг отмести папките и по лицето й пробяга нещо като усмивка. Започнаха да ядат.

— Умирам от глад — подхвърли тя.

— Аз също.

— И тъй, какво гледаше?

— Кога?

— Докато се преструваше, че четеш вестника.

— Ами… Питах се дали ще проявиш интерес към това дело. Останах с впечатлението, че си доста заета, и… Може би няма да ти се иска да се връщаш към тези неща…

Сандвичът в ръката й спря на сантиметър от устата.

— Ще ти призная нещо, Хари. Аз мразя работата си. В смисъл, мразя това, с което се занимавам в момента. Но нещата ще се оправят. Година, най-много година и нещо, и всичко ще е наред.

— Добре, ясно — кимна той, поколеба се за миг и махна към папките. — А това? Наред ли е това?

— Да, но е прекалено много. Информацията е толкова голяма, че дори не знам откъде да започна, за да съм ти от полза…

— За съжаление разполагам само с днешния ден.

— Не можеш ли да отложиш разпита?

— Не. Следствието не е мое, освен това в него е замесена и политиката. Прокурорът по делото се кандидатира в предстоящите избори за главен прокурор. Трябват му резултати. Едва ли ще ме чака да набера скорост…

— Съвсем в стила на Рик О’Шеа — каза тя.

— Принуден съм да се включа на високи обороти, заради Жесто. Никой няма намерение да намали темпото, за да ми помогне.

Ръката й легна върху купчината, сякаш искаше да я претегли, преди да вземе решение.

— Предлагам да ми оставиш тези папки. Ще се заема с тях веднага след работа. Довечера, вероятно доста късно, ще ги донеса у вас и ще ти кажа какво съм открила.

Той я погледна втренчено, търсеше в думите й скрит смисъл.

— Колко късно?

— Не знам. Когато свърша. Към девет, предполагам. Утре трябва да ставам рано. Удобно ли е?

Той мълчаливо кимна. Не беше очаквал подобно развитие на нещата.

— Още ли живееш в онази къща на хълма? — попита тя.

— Да. На „Удроу Уилсън“.

— Ясно. Аз съм оттатък Бевърли, сравнително недалеч. Ще дойда.

Бош не каза нищо. Не беше сигурен какво точно е поканил в живота си.

— А дотогава мога да ти дам известна храна за размисъл — подхвърли тя. — И повод за евентуални проверки.

— Слушам.

— Името. Това ли е истинското му име?

Бош сбърчи вежди. Никога не си беше задавал този въпрос. Беше го приел за истинското, защото Уейтс бе арестуван, а това означаваше, че са проверили пръстовите му отпечатъци, за да установят самоличността му.

— Предполагам — отвърна с въздишка. — Отпечатъците му отговарят на онези от предишния арест. Тогава се е опитал да пробута фалшиво име, но компютрите са го идентифицирали като Уейтс. Защо питаш?

— Знаеш ли какво означава „рейнард“?

Бош поклати глава. Атаката идваше от напълно неочаквана посока. Никога не беше разсъждавал върху смисъла на личните имена.

— Не знам — призна си. — Кажи.

— Така се нарича младата мъжка лисица. Женската е „виксън“, а мъжката — „рейнард“. В колежа учех европейски фолклор. В средновековния френски фолклор има един популярен герой — лисугерът Рейнард. Или Рейнар, Райнар, Ренар — няма значение. Хитрец, който прави бели в детските приказки от векове. Като се върнеш в офиса, можеш да го потърсиш в Гугъл. Сигурна съм, че ще откриеш купища информация за него.

Бош кимна. Не искаше да си признае, че изобщо не знае как да оперира с Гугъл. Компютърните му познания се изчерпваха с тромавите имейли, които успяваше да изпрати на осемгодишната си дъщеря. Рейчъл почука с нокът по купчината.

— Младият лисугер трябва да е дребен. В тези папки господин Уейтс е представен като дребна риба. Но ако го разгледаш в пълния контекст на името и…

— Малкият лисугер дебне и чака — прекъсна я Бош. — Дебне и чака^[1].

— Чака женската. — Тя кимна. — Може би това е начинът, по който е гледал на жертвите си.

Бош беше впечатлен.

— Това ни е убягнало. Веднага щом се прибера, ще направя допълнителни проверки на самоличността му.

— Надявам се, че довечера ще мога да ти предложа повече.

След тези думи тя отново започна да се храни, а той — да я гледа.