Майкъл Конъли
Ехо парк (21)

20

В коридора на спешното отделение се размина с жена, която току-що бе напуснала болничната стая на партньорката му. Успя да я познае след кратко напрягане на паметта — беше бившата приятелка на Райдър. Преди няколко години се бяха запознали на стадиона „Холивуд Боул“ по време на традиционния джаз фестивал на „Плейбой“. Той й кимна, но тя не прояви желание да спре и да завърже разговор.

Щом влезе при Райдър, му стана ясно, че е много по-добре от вчера, въпреки че състоянието й беше все още далеч от оздравяването. Беше в съзнание, очите й веднага се фокусираха върху него. Интубационната тръба вече я нямаше, но дясната страна на лицето й беше странно разкривена. Дали не беше получила някой инсулт?

— Не се безпокой — обади се Киз със странен, силно завален говор. — Вратът ми е обезболен, но упойката хвана и част от лицето ми.

Той стисна ръката й.

— Окей, разбрах. Иначе как си?

— Адски ме боли, Хари.

— Сигурно. — Бош кимна съчувствено.

— Следобед ще ми оперират ръката — добави Киз. — И тя ще ме боли.

— Но след това ще те оправят — успокои я той. — Рехабилитация, процедури и така нататък.

— Дано — прошепна тя.

Унинието й беше очевидно и Бош просто не знаеше какво да каже. Преди четиринадесет години, когато беше горе-долу на нейната възраст, беше получил куршум в рамото и също се беше събудил в болницата. Още не можеше да забрави ужасната болка, която раздираше цялото му тяло в мига, в който действието на морфина започваше да намалява.

— Нося вестници — каза той. — Искаш ли да ти почета?

— Вероятно не пишат нищо добро.

— Така е.

Вдигна пред очите й заглавната страница на „Таймс“ с цветната снимка на Уейтс, след това започна да чете уводния материал и коментарите. Погледна я едва когато свърши и веднага забеляза безпокойството в очите й.

— Какво има?

— Трябваше да ме оставиш и да го хванеш, Хари…

— Какви ги дрънкаш?

— Там, в гората… Сигурно щеше да го хванеш. Но ти предпочете да ме спасяваш и сега ще си платиш за това…

— Това си върви с професията, Киз. Единственото, което си мислех, беше как час по-скоро да стигнеш до болницата. Чувствам се виновен…

— За какво по-точно?

— За всичко. За това, че миналата година те накарах да напуснеш централното управление и да ми станеш партньорка. Ако не бях настоявал, вчера нямаше да…

— О, моля те! Защо не си затвориш проклетата уста? Бош се подчини.

— Млъкваш и толкоз — рече тя, преглътна и попита: — Какво друго ми носиш?

Бош вдигна пред очите й папката с делото Жесто.

— Нищо особено. Взех го с цел да почета, ако спиш.

Това са фотокопия от следствените материали: направих ги, преди да се оттегля.

— Какво ще правиш с тях?

— Нищо, нали ти казах. Просто продължавам да мисля, че по време на първото следствие сме пропуснали нещо.

— Сме?

— Всъщност аз. Напоследък често си пускам един запис от концерта на Колтрейн и Монк в Карнеги Хол. Преди да бъде случайно открит, този запис е престоял петдесет години в архивите на Карнеги. За щастие го е открил човек, който е познавал отлично изпълненията им. В противен случай той щеше да си остане в прашния кашон завинаги.

— Как се връзва това с твоето разследване?

Бош се усмихна. Макар да лежеше в реанимацията надупчена с два куршума, тази жена не беше изгубила дори частица от бойния си дух.

— Не знам — въздъхна той. — Но продължавам да си мисля, че в тези документи има нещо, което мога да открия само аз.

— Успех. Докато си препрочиташ папките, мисля да подремна.

— Добре, Киз. Ще се старая да не вдигам шум.

— Няма да се върна, Хари…

Той я погледна. Думите й не му харесаха, но моментът не беше подходящ за спорове.

— Както си решиш, Киз.

— Току-що ме посети старата ми приятелка Шийла. Научила от вестниците и решила да се отбие. Обеща да се грижи за мен, докато се оправя, но при условие да напусна полицията.

Това обясняваше нежеланието на Шийла да разговоря с Бош при одевешната среща в коридора.

— В нашата професия рано или късно се стига до подобен момент — добави Райдър.

— Знам, разговаряли сме по този въпрос. Но не мисля, че сега е моментът да го обсъждаме.

— Не само Шийла мисли така — тихо каза Райдър. — Вчерашните събития доказаха, че не ме бива за ченге.

— Какво?! — Бош вдигна вежди. — Ти си едно от най-добрите ченгета, които познавам!

По бузата й се търкулна сълза.

— Вцепених се, Хари — прошепна тя. — Замръзнах като някаква шибана новачка и му позволих да стреля по мен!

— Не се стягай, Киз!

— Онези хора загинаха заради мен. Когато сграбчи Оливас, не бях в състояние да помръдна. Стоях и гледах, вместо да го надупча. Стоях и гледах, докато стреляше по мен. И вместо да вдигна пистолета, вдигнах ръката си.

— Не е така, Киз. Нямаше начин да стреляш, защото щеше да улучиш не него, а Оливас. А след това вече беше късно.

„Дано разбере, че трябва да повтори тези думи и пред следователите на ОУО“, помисли си Бош.

— Не. Трябваше да…

— Добре, Киз, стига — решително я прекъсна той. — Няма да оспорвам решението ти в случай, че наистина искаш да напуснеш. Ще съм сто процента на твоя страна. Но не и за глупостите, които чух току-що. Разбираш ли?

Тя направи опит да извърне глава, но бинтовете й пречеха.

— Добре.

Сълзите в очите й бяха доказателство за наличието на много по-дълбоки рани от тези, които бяха обработили лекарите.

— Ти трябваше да се качиш горе — прошепна Райдър след дълга пауза.

— Моля?

— По стълбата. Ако вместо мен се беше качил ти, нищо нямаше да се случи, Хари. Просто защото нямаше да се поколебаеш и щеше да го направиш на решето.

— Никой не знае предварително как ще реагира в конкретна ситуация. — Бош поклати глава.

— Но аз се вцепених, Хари!

— Я си подремни, Киз. Оправи се, пък тогава мисли какво решение ще вземеш. Ако решиш да напуснеш, ще те разбера. И ще съм с теб. Независимо какво ще се случи и накъде ще се насочиш.

— Благодаря, Хари — прошепна тя и избърса сълзите си със здравата ръка.

После затвори очи, измърмори нещо и заспа. Бош я гледаше и се опитваше да си представи, че вече не са партньори. Бяха работили добре заедно. Бяха истински екип. Киз щеше да му липсва.

Но в момента не му се мислеше за бъдещето. Отвори папката и се задълбочи в миналото. Започна отначало, от първия следствен рапорт.

Телефонът му завибрира точно когато се готвеше да се прехвърли на свидетелските показания. Той стана и тихо излезе в коридора. Търсеше го лейтенант Рандолф от ОУО.

— Съжалявам, че се наложи да ви отстраним до изясняването на случая.

— Всичко е наред. Знам как стават тези неща.

— Натискът беше доста голям.

— Какво има, лейтенант?

— Ще ви помоля да отскочите до центъра „Паркър“ и да хвърлите едно око на видеозаписа, с който се сдобихме.

— Открили сте диска на оператора от прокуратурата?

Рандолф направи кратка пауза.

— Ще ви отговоря така: да, ние действително получихме запис от него. Но не съм сигурен, че е пълен, и по тази причина искам да чуя вашето мнение. Ще се отбиете ли?

— След четиридесет и пет минути съм при вас.

— Добре, ще ви чакам. Как е партньорката ви?

„Дали пък не знае къде съм?“, запита се Бош.

— Държи се. Хващате ме в болницата, при нея. Състоянието й е стабилизирано, но все още тежко.

Надяваше се да отложи максимално неизбежното изправяне на Райдър пред следователите от ОУО. След няколко дни, когато престанеше да взема болкоуспокоителни, може би щеше да избере друго обяснение за поведението си по време на инцидента с Уейтс.

— Очакваме да се стабилизира достатъчно, за да можем да я разпитаме — каза Рандолф.

— И това ще стане, вероятно след няколко дни.

— Вероятно. Окей, значи ще се видим. Благодаря за отзивчивостта.

Бош затвори и се върна в стаята. Вдигна папката от стола и погледна партньорката си — тя продължаваше да спи.

Трафикът се оказа изненадващо спокоен. Това му даде възможност да се обади на Рейчъл по време на движение и да й каже, че има възможност да обядват заедно, защото тъй и тъй ще е в центъра. Решиха да си позволят нещо по-изискано и тя обеща да направи резервация в „Уотър Грил“ за дванайсет.

ОУО заемаше няколко помещения на третия етаж на центъра — в противоположния край на дългия коридор, където бяха канцелариите на дирекция „Грабежи и убийства“. В малкия самостоятелен кабинет на Рандолф беше пълно с видеоапаратура. Самият той седеше зад бюрото, а Осейни се занимаваше с техниката. Лейтенантът посочи на Бош единствения свободен стол.

— Кога получихте диска?

— Тази сутрин. Корвин твърди, че му трябвали двайсет и четири часа да си спомни къде го е сложил. Разбира се, след като го предупредих, че имам свидетел, който е видял в кой джоб на комбинезона си го пуска.

— И мислите, че е обработен, така ли?

— Да. Разбира се, ще сме абсолютно сигурни, след като получим мнението на специалистите, но колегата Осейни прояви съобразителност и записа показанията на брояча на камерата, която открихме на местопрестъплението. Те не отговарят на цифрите, записани на диска. Около две минути липсват. Реджи, пусни го, ако обичаш…

Записът започваше с общи кадри на участниците в операцията, струпали се на паркинга под Сънсет Ранч. Операторът беше снимал главно О’Шеа — той присъстваше почти във всеки кадър. Това продължи и в гората, докато групата не спря пред неочакваното препятствие. Там имаше прекъсване. Очевидно Корвин беше изключил камерата. Следващите кадри не показваха нищо от спора за белезниците на Уейтс — преминаваха направо на предложението на Райдър за стълбата на техниците, донесена малко по-късно от Кафарели.

Осейни спря записа.

— Явно е изключил камерата, докато сме чакали стълбата — каза Бош. — Десетина минути, не повече. Но това в никакъв случай не е станало преди спора за белезниците.

— Сигурен ли сте?

— Само предполагам. Вниманието ми беше насочено към Уейтс, не към оператора.

— Ясно.

— Съжалявам.

— Няма защо. Искам да чуя единствено това, което се е случило в действителност.

— И другите свидетели ли мислят като мен? Казаха ли нещо за спора относно белезниците?

— Кафарели го потвърди, но Корвин и О’Шеа отричат да се е случило нещо подобно. Казано иначе, двама души от полицията твърдят, че е имало спор, а двама от прокуратурата го отричат. Без документални доказателства и за двете позиции. Класически цайтнот.

— А Мори Суон?

— Би могъл да е арбитър в спора, но отказва да отговаря на въпросите ни. Твърди, че било в интерес на клиента му.

Нормално поведение на адвокат. Бош сви рамене.

— Искате ли да коментирам и други кадри?

— Може би. Пусни го, Реджи.

Видеото отново се включи. Дискът беше запечатал слизането по стълбата и действията на Кафарели на полянката. Тук прекъсвания нямаше. Корвин просто беше оставил камерата да работи, вероятно с намерението за по-късен монтаж, удобен за съдебната зала. Или за целите на предизборната кампания.

Така стигнаха до завръщането на групата. Райдър и Оливас се качиха по стълбата, а Бош свали белезниците на Уейтс. Записът спря в момента, в който затворникът стигна последното стъпало и Оливас се наведе към него.

— Това ли беше? — попита Бош.

— Да, това е всичко — кимна Рандолф.

— Едва ли. — Детективът поклати глава. — Помня, че казах на Корвин да остави камерата и да отиде да помогне на Киз. До този момент тя беше на рамото му и работеше.

— Попитахме го за това. Той отговори, че е спрял камерата за икономия. Искал да остане място и за изваждането на тялото.

— Вие как приехте тези обяснения?

— Кажете вашето мнение.

— Пълни глупости. Той записа всичко.

— Няма как да го докажем.

— Въпросът е защо спира записа именно на това място. — Бош въздъхна. — Какво е имало на него?

— Вие сте били там, вие ще кажете.

— Казах ви всичко, което си спомням.

— Не е зле да се понапънете, защото тази лента не ви представя в особено добра светлина.

— Какво искате да кажете?

— Липсва запис на спора за белезниците. Виждаме само как Оливас ги сваля на слизане, а вие правите същото преди изкачването.

„Наистина е така — бавно осъзна Бош. — Всеки ще си направи заключението, че съм свалил белезниците Уейтс, без да го обсъдя с останалите“.

— О’Шеа се опитва да ме натопи.

— Не знам кой кого се опитва да натопи. Нека ви попитам нещо друго: видяхте ли какво прави О’Шеа в момента на гафа — когато затворникът се докопва до оръжието и започва да стреля?

— Не. — Бош поклати глава. — Озовах се на земята, затиснат от Оливас. Не мислех за О’Шеа, а за Уейтс. Изобщо нямам представа какво е правил. Мога само да ви кажа, че беше извън полезрението ми — някъде отзад.

— Може би точно това е изрязал Корвин — позорното бягство на шефа си, проявил се като жалък страхливец.

Думата страхливец накара Бош да трепне.

Изправил се горе, над ямата, Уейтс я беше произнесъл високо и насмешливо. А отзад се бе разнесъл тропот. О’Шеа наистина беше побягнал.

Замисли се. Прокурорът не беше въоръжен, нямаше как да се защити от човека, когото се готвеше да затвори до края на живота му. Това правеше бягството му напълно логично и разбираемо. Не беше проява на страх, а нормален инстинкт за самосъхранение. Но не и за един кандидат областен прокурор. Такъв човек не може да бяга, защото би изглеждал зле в очите на избирателите. Особено когато знае, че записът ще се появи във вечерните новини.

— Всъщност Уейтс изкрещя „страхливец“ на някой, който бягаше зад мен — бавно каза той. — Трябва да е бил О’Шеа…

— Край на мистерията — обяви Рандолф.

— Може ли да върнете записа? — попита Бош и се извърна към монитора. — Искам да видя още веднъж кадрите преди прекъсването…

Осейни натисна няколко клавиша. Тримата мълчаливо изгледаха повторното сваляне на белезниците от ръцете на Уейтс.

— Стоп!

Лентата замръзна. Кадърът показваше Уейтс на стълбата и Оливас, наведен да го поеме. Якето му беше полуразтворено от положението на тялото, под него ясно се виждаше разкопчаният кобур от лявата му страна и стърчащата от него дръжка на пистолета.

Бош стана, направи крачка напред и почука с химикалката си по екрана.

— Това виждате ли го? По всичко личи, че кобурът му е бил предварително разкопчан.

Рандолф и Осейни се втренчиха в монитора. Явно този незначителен детайл им беше убягнал.

— Уставът го разрешава — подхвърли Осейни. — Особено при охраната на опасен престъпник.

Другите замълчаха. Независимо от устава това си оставаше загадка без отговор, тъй като Оливас беше мъртъв.

— Спри го, Ред — въздъхна Рандолф.

— Нека го видя още веднъж — каза Бош. — Само тази част около стълбата.

Рандолф кимна и записът тръгна за пореден път. Докато го гледаше, Бош се мъчеше да си спомни всичко за кратките мигове след изкачването на Уейтс. Спомни си, че тялото на Оливас се завъртя с гръб към хората долу и по този начин предотврати всякакви опити за стрелба от тяхна страна. Спомни си и още нещо: беше се запитал къде е в този момент Киз и защо не реагира.

После проехтяха изстрелите и тялото на Оливас полетя надолу, а Бош вдигна ръце да се предпази. Когато Оливас падна върху него, отгоре се разнесоха нови изстрели, последвани от силен вик…

Да, силен вик… Забравен от всички в настъпилата суматоха. Беше извикал Уейтс, изправен на ръба на ямата с пистолета в ръка. Именно тогава беше нарекъл О’Шеа страхливец. Но не само това.

„Бягай, страхливецо! К’во стана с шибаната ни сделка?“

Едва сега си даде сметка, че тези думи са били напълно изтрити от съзнанието му. В онзи момент на лудост мислеше единствено за Киз Райдър, а сърцето му беше в плен на ужаса.

Но какво всъщност означаваха тези думи? Защо Уейтс бе нарекъл „шибана сделка“ едно напълно законно извънсъдебно споразумение?

— Какво има? — Рандолф внимателно го гледаше.

— Нищо, нищо. — Бош тръсна глава. — Просто се опитах да си спомня какво се случи в онези секунди, които ги няма на записа.

— И май успяхте…

— Не. Просто си спомних, че бях на косъм от смъртта, която сполетя Оливас и Дулън. Спаси ме тялото на Оливас, което се строполи отгоре ми и пое куршумите.

Рандолф кимна.

Бош нетърпеливо се размърда. Искаше час по-скоро да се измъкне оттук и да се заеме със загадката. К’во стана с шибаната ни сделка? Беше твърдо решен да разбие това изречение на съставните му части и да ги анализира под лупа.

— Имате ли други въпроси, лейтенант? — попита той.

— За момента не.

— В такъв случай ще тръгвам. Звъннете ми, ако имате нужда от мен.

— Вие също, ако си спомните още нещо. — Рандолф го изгледа многозначително.

— Разбира се. — Бош отмести очи.

Излезе от канцеларията на ОУО и тръгна към асансьорите. Но вместо надолу, пръстът му натисна бутона за по-горните етажи.