Майкъл Конъли
Ехо парк (20)

19

Шефът му позвъни сутринта, докато си правеше кафе.

— Няма смисъл да идваш, Хари — каза Ейбъл Прат. — Току-що ми се обадиха.

Бош очакваше подобен развой на събитията, но все пак попита:

— Кой?

— От шестия етаж. Все още няма официално заключение от ОУО. Молят да останеш в сянка за няколко дни, докато отмине вестникарската шумотевица.

На шестия етаж бяха кабинетите на началството. Там се трудеше една групичка висши полицейски офицери, които се грижеха за репутацията на полицията в случаи като този. Бош не беше изненадан от решението им, въпреки че изпита силно разочарование. По всичко личеше, че политиката на полицейската върхушка е единственото непроменимо нещо в този свят на промени.

— Гледа ли новините снощи? — попита Прат.

— Не гледам телевизия.

— Май е време да започнеш. Почитаемият Ървин Ървинг беше окупирал ефира с глупавите си коментари, главно място сред които заемаше твоята особа. Преди това произнесъл реч в южните райони, в която открито заявил, че повторното ти назначение било ярък пример за некомпетентността на началника на полицията и наличието на морална корупция. Не знам с какво си предизвикал злобата му, ама здравата те е захапал. „Морална корупция“, представяш ли си? Това си е открита война!

— Скоро ще ме обвини и за собствените си хемороиди! — жлъчно подхвърли Бош. — Я кажи дали отстраняването ми се дължи на ОУО, или на страха от него?

— Не знам, Хари. Мен не ме питат при вземането на подобни решения. Просто ми се обадиха и ми заповядаха да ти предам. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Да.

— Ще ти кажа личното си мнение. При тези нападки на Ървинг срещу теб началникът няма как да те освободи, защото ще излезе, че тоя тип е прав. Според мен горе искат да си направят сметката докрай, а след това да вземат окончателното решение. Затова се радвай на временната почивка и поддържай контакт.

— Окей. Нещо ново за Киз?

— Е, с нея нямат проблеми. Просто защото тя няма къде да отиде в случай на домашен отпуск.

— Имах предвид друго.

— Знам какво имаш предвид.

— Е, и?

С Прат винаги беше така: сякаш отлепяш етикета на бутилка бира. Върху стъклото винаги остава по нещо.

— Мисля, че Киз ще си има неприятности. В момента на нападението е била горе заедно с Оливас. Логично възниква въпросът защо не е видяла сметката на Уейтс? Разполагала е с достатъчно време да го направи. Това навежда на извода, че се е панирала, Хари. Извод, който може да й се отрази зле.

Бош кимна. Оценката на Прат беше вярна, въпреки че в момента най-важното за Киз беше да се бори живота си. По-късно щеше да й се наложи да се бори и за службата си. Самият той беше сигурен в едно: че ще е твърдо на нейна страна, независимо от обстоятелствата.

— Добре, ясно. Нещо ново за Уейтс?

— Нищо. Изчезна. Може би вече е в Мексико. Ако е наясно за какво става въпрос, с положителност ще се окопае, при това за дълго.

Бош не беше толкова сигурен, но предпочете да замълчи. Инстинктивно усещаше, че макар и да се е окопал, Уейтс е някъде наблизо. Спомни си за Четвърта линия на метрото, където най-вероятно беше изчезнал. За многобройните спирки между Холивуд и центъра на града. После в главата му изплува легендата за тайния замък на Рейнард Лисицата.

— Трябва да затварям, Хари — обади се Прат. — Ти си окей, нали?

— Абсолютно, шефе. Благодаря ти за грижите.

— Няма за какво. Формално погледнато, трябва да ли се обаждаш всеки ден — чак до възстановяването ги на работа.

— Нямаш проблем.

Бош затвори и наля кафе в чашата на термоса, кой-го вървеше в комплект с наетия от Рейчъл „Лексъс“.

Миг по-късно в кухнята се появи и самата тя, облепена и готова да тръгва за работа.

— Тук няма нищо за ядене, но ако имаш време, можем да отскочим да хапнем навън — предложи Бош.

— Ще мина без закуска. Трябва да тръгвам.

Рейчъл разкъса розово пакетче подсладител, допълни кафето с мляко от хладилника и завъртя капачката на термоса. После попита:

— Кой звъня?

— Шефът. Отстраняват ме до изясняване на случая.

— О, скъпи! — Тя пристъпи към него и уви ръце около врата му.

— Мярката е рутинна, наложена от обстоятелствата — промърмори той. — Оставам на разположение до официалния доклад на ОУО: само той може да ме оневини.

— Ще се оправиш ли?

— Вече съм добре.

— Какво мислиш да правиш?

— Още не знам. На разположение не означава домашен арест. Мисля да отскоча до болницата и да видя партньорката си.

— Ако искаш, можем да обядваме заедно.

— Добра идея.

Сравнително бързо бяха стигнали до онази домашна фамилиарност, която допадаше на Бош. Разбираха се добре, макар и с малко думи.

— Не се притеснявай, добре съм — повтори той. — Иди на работа, а аз ще гледам да ти се обадя около обед.

— Добре, ще се чуем.

Целуна го по бузата и излезе през кухненската врата, която водеше направо към навеса с колите. Вече се бяха разбрали да го използват съвместно.

Бош изнесе чашата си на задната веранда и насочи поглед към прохода Кауенга. След завчерашния дъжд небето продължаваше да е абсолютно чисто. Очертаваше се поредният хубав ден в рая. Той реши на път за болницата да се отбие да хапне нещо. Щеше да прегледа и вестниците, а може би и да занесе някой на Киз.

След кратко колебание реши да остане с костюма и вратовръзката, които беше облякъл сутринта, малко преди обаждането на Прат. На разположение или не, трябваше да поддържа външния си вид на детектив. После отиде в спалнята и извади от гардероба фотокопията на делата, които беше направил преди четири години, в навечерието на оттеглянето си. Измъкна досието на Мари Жесто — оригиналът вероятно вече беше в ръцете на Джаксън и Марсия. Реши да го вземе, просто за всеки случай. За някоя лична справка или ако колегите се обадят за някакво уточнение.

Спусна се по хълма, излезе на булевард „Вентура“ и подкара на запад към Студио Сити. От сергията пред входа на ресторанта взе „Лос Анджелис Таймс“ и „Дейли Нюз“, после влезе и си поръча френски тост и черно кафе.

Инцидентът в Бийчуд Кениън беше на първа страница и в двата вестника, илюстриран с цветни фотографии на Рейнард Уейтс. Репортажите даваха подробно описание на преследването на маниакалния убиец, поверено на специално сформиран полицейски отряд. Най-отдолу беше изписан безплатният телефонен номер за всякакви сведения относно издирваното лице. Издателите очевидно бяха решили, че това е по-продаваема новина от тази за убитите полицаи и тежкото раняване на трети.

В репортажите се съдържаше главно информацията, събрана по време на многобройните пресконференции от предния ден. Но в тях почти липсваха детайли за самия инцидент в гората над Бийчуд Кениън. Полицията оправдавала това със следствената тайна. Участниците в този инцидент, включително помощник-шерифът Дулън, бяха описани съвсем бегло. Намекваше се, че Кизмин Райдър е с обратна сексуална ориентация и наскоро се разделила с приятелката си. Бош не познаваше имената под материалите — най-вероятно бяха на новоизлюпени полицейски репортери. Обикновено такива хора нямаха надеждни източници на вътрешна информация от кухнята на следствието.

На вътрешните страници имаше материали, които разглеждаха престрелката и бягството в политически аспект. Цитирани бяха известни имена, които общо взето казваха едно и също — все още било рано да се прецени как ще се отрази инцидентът в Бийчуд Кениън върху предизборната кампания на Рик О’Шеа, който несъмнено бил достоен кандидат за длъжността главен прокурор. Ръководената от него операция се беше провалила с гръм и трясък, но самоотверженото му поведение при спасяването на ранения полицейски служител ясно показвало каква положителна личност е той.

„Политиката в този град много прилича на киноиндустрията — заявяваше една от известните фигури. — Никой нищо не знае. Това може да се окаже както предимство за Рик О’Шеа, така и фактор, който може да провали кариерата му“.

Разбира се, двата вестника поместваха и коментарите на Гейбриъл Уилямс — основният конкурент на О’Шеа в предизборната кампания. Той наричаше инцидента „непростима грешка“ и хвърляше цялата отговорност върху О’Шеа. „Какъв коз за него би бил изчезналият видеозапис“, помисли Бош. Може би онзи Корвин вече бе преценил това и работеше по въпроса.

В пространно интервю Ървин Ървинг, в качеството си на общински съветник, не пропускаше да хвърли цялата вина върху некадърното ръководство на полицията, допуснало грешката да възстанови на работа детектив Бош след оттеглянето му преди малко повече от година. Специално се изтъкваше, че Ървинг по онова време заместник-началник на полицията, бил твърдо против това назначение. И двата вестника съобщаваха, че в момента Бош е разследван от ОУО и не може да бъде открит за коментар. Но и двата пропускаха да уточнят, че въпросният отдел провежда рутинно разследване на всеки случай с употреба на оръжие от полицейски служители. Този пропуск придаваше на новината необходимата доза подозрителност за обикновения читател.

Един от спомагателните материали в „Таймс“ беше подписан от Кейша Ръсел — дългогодишна криминална репортерка, която наскоро се беше прехвърлила на политическите новини — не по-малко опасна и късаща нервите сфера в журналистиката. Кейша беше направила опит да се свърже с него предната вечер и бе оставила съобщение на телефонния секретар. Но снощи той нямаше никакво желание да разговаря с репортери, включително с такива, на които вярваше.

Номерът й беше записан в паметта на телефона му. Преди да смени амплоато си, Кейша често го търсеше за информация, срещу която му правеше някои дребни, но важни услуги. Бош отмести вестниците и захапа тоста. Днес беше избрал подсладения вариант — обилно полят с кленов сироп и поръсен с пудра захар. Въглехидратите щяха да го заредят с допълнителната енергия, която несъмнено щеше да му трябва през деня.

Преполови закуската си, извади мобилния телефон и набра номера на репортерката. Тя вдигна веднага.

— Здрасти, Кейша, обажда се Хари Бош.

— Отдавна не сме се чували, Хари Бош.

— Е, ти вече си голяма работа, особено на политическата сцена.

— Ама този път политиката май се сблъска челно с полицията, а? Защо снощи не отговори на обаждането ми?

— Защото прекрасно знаеш, че нямам право да коментирам текущо разследване, още повече такова, в което съм непосредствено ангажиран. Освен това ми беше паднала батерията. Прочетох съобщението ти едва след като се прибрах у дома — в час, който беше далеч след залагането на броя в печатницата.

— Как е партньорката ти? — стана сериозна тя.

— Държи се.

— А ти наистина си се разминал без драскотина, така ли?

— Да, поне във физическия смисъл на думата.

— Но не и в политическия, така ли?

— Точно така.

— Е, материалите вече излязоха. Малко е късничко да искаш право на отговор.

— Нямам подобни намерения. Знаеш, че не обичам да виждам името си по вестниците.

— Ясно. Значи ще говорим неофициално и ти ще си моят „достоверен, но неназован източник“.

— Не съвсем.

Бош ясно долови нетърпеливата й въздишка.

— Защо тогава ми се обаждаш, Хари?

— Първо, защото винаги ми е приятно да те чуя, Кейша. И второ, защото като политически репортер ти със сигурност поддържаш пряка връзка с всички кандидати. Просто за да им поискаш коментар за горещите събития на деня, нали така? Като вчерашното…

Тя се поколеба за миг, очевидно се опитваше да разбере накъде води всичко това.

— Да. Ние сме известни с възможностите си да поддържаме връзка с хората, които са ни нужни. Но не и със заядливи ченгета. В повечето случаи те ни създават излишни проблеми.

— Така те искам. — Бош се ухили.

— Казвай защо се обаждаш.

— Трябва ми пряка връзка с Ървин Ървинг.

Този път паузата се проточи.

— Не мога да ти дам този телефон, Хари — въздъхна най-сетне тя. — Получих го в знак на доверие, а ако той разбере, че…

— Стига, Кейша. Прекрасно знаеш, че подобно доверие са получили всички останали репортери, които отразяват кампанията. Ако не му кажа, той няма как да разбере, че съм го взел от теб. А аз няма да му кажа. Знаеш, че умея да пазя тайна.

— Въпреки това ми е неудобно да го направя без разрешение. Ако искаш, мога да му звънна, а след това да…

— Той няма да ти разреши, Кейша. Ако имаше желание да говори с мен, спокойно можех да му оставя съобщение в предизборния щаб… Всъщност къде се намира той?

— В Уестуд, на улица „Брокстън“. Но въпреки това не ми е удобно, Хари…

Бош бързо придърпа „Дейли Нюз“, прегънат на политическата страница, и изсумтя:

— Е, добре. Може би Сара Уейнман или Дуейн Свирчински ще са по-благосклонни от теб. Сигурно ще искат да чуят мнението на човек, който е вътре в нещата.

— Бош, престани! Излишно е да се обръщаш към тях. А и не вярвам да го направиш.

— Искам да говоря с Ървинг.

— При условие, че няма да му кажеш кой ти е дал номера.

— Естествено.

Тя му продиктува цифрите и той прилежно ги вкара в паметта на телефона си. След което обеща да й звънне в момента, в който научи нещо ново за инцидента в Бийчуд Кениън.

— Може и да не е свързано с политиката — подхвърли тя. — Интересува ме всичко, което има някакво отношение към случая. Все още мога да напиша материал за криминалната хроника, стига да получа достатъчно информация.

— Ясно, Кейша. Благодаря ти.

Бош прекъсна връзката, остави бакшиш на келнера и излезе. Направи няколко крачки по тротоара и набра цифрите, които му беше продиктувала репортерката. Ървинг отговори след шест позвънявания, без да се представя.

— Господин Ървин Ървинг?

— Да. Кой се обажда?

— Човек, който иска да ви благодари, че потвърждавате представата, която си е изградил за вас. Вие сте един некадърен кариерист, господин Ървинг! Такъв бяхте в полицията, такъв сте и сега!

— Бош? Хари Бош? Кой ти даде номера ми?

— Един от твоите приближени, Ървинг. Май и те не одобряват това, което вършиш!

— Не се безпокой, Бош. Това не е твоя грижа. Смятай, че дните ти са преброени от момента, в който постигна целта си. Още повече, че…

Предал посланието си, Бош затвори телефона. Почувства се добре. Винаги е приятно да кажеш истината в очите на мръсника, който ти е бил началник и има всички шансове отново да ти стане началник.

Доволен от свършеното, той скочи в колата и подкара към болницата.