Траян Първанов
Чувство

На Воймир Асенов

Рано зимата с облаци тежко надвисна

и вървя със разкрачена бавна походка.

В мойте нощни възторзи ли пак съм улисан,

или майка говори ми тихо и кротко?

 

И гласът й трепти като сняг над жарава.

В тази столична дълга и пуста неделя

аз не чувам гласът й, на хора разправям

свойта буйна и бяла тъга по Предела.

 

И защо? С друго мога ли да ги покъртя?

Те живеят затворени в крепостни къщи.

И до болка познават за себе си пътя,

но към чуждата болка не се и обръщат.

 

Ето — идват към мене. Кой вятър ги духа?

Дълго спорят, забравили благата дума,

а над мойта Беласица

в утрото глухо

пукат кестени

като кафяви куршуми.

 

Аз вървя и потъвам в дълбоки пространства

с тоя лек и повърхностен сняг в януари.

Зная колко излишни са тези познанства

и как трудно с приятели път ще те свари.

 

Но щастлив съм — снега, щом над мене разгърне

върху стрехите лъскави ледени саби.

И се чувствам дете, като коледно зърно,

от което ще вкусите болката в хляба.