Сидни Шелдън
Лекарки (30)

29

Малори вярваше сериозно в Нейно величество Сполуката, а след като срещна семейство Харисън, реши окончателно, че тя е на негова страна. Не всеки ден богат човек като Алекс Харисън постъпваше в окръжна болница „Ембаркадеро“. „И точно аз спасих живота му и той иска да ми се отблагодари“, мислеше си Малори, ликувайки.

Той разпита един приятел за Харисън.

— Определението богат изобщо не му подхожда — отвърна приятелят му. — Той е десетократен милионер. И има страхотна дъщеря. Била е омъжвана три или четири пъти. Последния път за някакъв граф.

— Познаваш ли семейството?

— Не. Те не общуват с простолюдието.

 

 

В събота сутринта, когато изписваха Алекс Харисън от болницата, той каза:

— Кен, мислиш ли, че ще бъда във форма да дам вечеря след една седмица?

Малори кимна.

— Ако не прекалявате, не виждам пречки.

Алекс Харисън се усмихна.

— Добре. Ти ще бъдеш почетен гост.

Малори изведнъж го обхвана възбуда. „Значи старецът говореше сериозно.“

— Е… благодаря ви.

— Лорън и аз ще те чакаме в седем и половина идната събота. — Той даде на Малори един адрес на Ноб Хил.

— Ще дойда — каза Малори.

„Има си хас!“ Малори беше обещал да заведе Кет на театър точно тогава, но нямаше да бъде трудно да отложи. Беше си взел парите от баса и сексът с нея му доставяше удоволствие. Няколко пъти седмично те успяваха да се срещнат в някоя празна дежурна или болнична стая или пък в нейния или неговия апартамент. „Огънят й е тлеел отдавна — мислеше си Малори доволно, — но веднъж избухнал, ау! Е, скоро ще се наложи да си кажем «ариведерчи».“

 

 

В деня, когато трябваше да вечеря със семейство Харисън, Малори телефонира на Кет.

— Лоши новини, бебчо.

— Какво има, миличък?

— Един от лекарите е болен и ме помоли да го замествам. Боя се, че трябва да отложим срещата.

Тя не искаше да покаже колко бе разочарована и колко имаше нужда да бъдат заедно, затова реагира непринудено:

— Е добре, такава е лекарската работа, нали?

— Да. Ще компенсирам друг път.

— Няма нужда от компенсации — каза Кет топло. — Обичам те.

— И аз те обичам.

— Кен, кога ще поговорим за нас?

— Какво имаш предвид?

Знаеше точно какво има предвид. Обвързване. Всичките бяха еднакви. „Използват си сливките за стръв, като се надяват, че ще уловят някой будала да прекара живота си с тях.“ Ала той беше твърде хитър, за да бъде подведен. Когато му дойдеше времето, щеше да се измъкне със съжаление, както бе правил поне десетина пъти досега.

— Не мислиш ли, че би трябвало да определим дата, Кен? Имам да планирам много неща — говореше Кет.

— О, разбира се. Ще го направим.

— Може би през юни. Какво ще кажеш?

„Хич не ти трябва да знаеш какво бих казал. Ако си изиграя картите умно, сватба ще има, но няма да е с теб.“

— Ще го обсъдим, бебчо. А сега наистина трябва да вървя.

 

 

Семейство Харисън живееха във фамилна къща като от филмите, разположена насред акри добре поддържана земя. Самата къща сякаш нямаше край. Имаше около двадесетина души гости и в огромната гостна свиреше малък оркестър. Когато Малори влезе, Лорън побърза да го поздрави. Бе облечена в прилепнала копринена рокля. Стисна ръката му.

— Добре дошли, почетен госте. Толкова се радвам, че сте тук.

— И аз. Как е баща ви?

— Живичък и мърда благодарение на вас. В този дом вие сте наистина герой.

Малори се усмихна скромно.

— Просто си свърших работата.

— Предполагам, че и Господ казва така всеки ден. — Тя го хвана за ръка и започна да го запознава с другите гости.

Те бяха от най-висшите кръгове. Присъстваше губернаторът на Калифорния, френският посланик, съдия от Върховния съд и дузина политици, творци и бизнес-магнати. Малори усещаше атмосферата на властта и това го вълнуваше силно. „Ето къде ми е мястото — помисли си той. — Тук, при тези хора.“

 

 

Вечерята беше възхитителна и елегантно сервирана. Накрая, когато гостите взеха да се разотиват, Харисън каза на Малори:

— Недей да бързаш, Кен. Искам да поговоря с теб.

— С най-голямо удоволствие.

Харисън, Лорън и Малори се разположиха в библиотеката. Харисън седеше до дъщеря си.

— Когато в болницата ти споменах, че според мен те чака голямо бъдеще, говорех сериозно.

— Ценя доверието ви, сър.

— Би трябвало да имаш частна практика.

Малори се разсмя самоукорително.

— Боя се, че не е чак толкова лесно, мистър Харисън. Частната практика се изгражда бавно и аз…

— Обикновено да. Но ти не си обикновен човек.

— Не разбирам.

— След като свършите стажа си, татко иска да ви уреди да започнете частна практика — намеси се Лорън.

За миг Малори остана безмълвен. Твърде лесно стана. Струваше му се, че живее в някакъв чудесен сън.

— Аз… не знам какво да отговоря.

— Имам купища много богати приятели. Вече разговарях с някои за теб. Мога да ти обещая, че ще бъдеш затрупан с пациенти в мига, в който си закачиш табелата.

— Татко, адвокатите си слагат табели — каза Лорън.

— Каквото и да е. Във всеки случай бих искал да те финансирам. Привлича ли те подобна перспектива?

Малори усети, че му е трудно да диша.

— Извънредно много. Но… не знам кога ще мога да ви върна дълга.

— Ти май не разбираш. Аз имам да ти връщам. Няма да ми дължиш нищо.

Лорън гледаше Малори с топли очи.

— Моля ви, кажете да.

— Бих бил глупак да кажа „не“, нали?

— Точно така — рече Лорън тихо. — А аз съм сигурна, че не сте глупав.

 

 

На път за вкъщи Кен Малори бе в състояние на еуфория. „По-добро от това — здраве“, помисли си той. Но грешеше. Очакваше го още по-хубава изненада.

Телефонира му Лорън.

— Надявам се, че нямате нищо против да съчетаете бизнеса с удоволствието.

Той се усмихна вътрешно.

— Съвсем не. Какво сте намислили?

— Идната събота вечер има благотворителен бал. Искате ли да ме придружите?

„О, бебчо, и още как.“

— С голямо удоволствие.

Беше дежурен в събота вечер, но щеше да се обади, че е болен, да намерят някой да го замести.

 

 

Малори бе човек, който вярваше в предварителното планиране, но онова, което му се случваше сега, надхвърляше и най-ексцентричните му мечти.

През следващите няколко седмици го завъртя кръгът, в който се движеше Лорън, и животът запрепуска главозамайващо. Той танцуваше до среднощ с нея, а после едва изкарваше деня в болницата. Все повече се оплакваха от работата му, но не го интересуваше. „Скоро ще напусна това място“, казваше си Малори.

Мисълта да се измъкне от ужасната окръжна болница и да има собствена практика бе достатъчно вълнуваща, ала към това Нейно величество Сполуката прибави и Лорън.

Кет се превръщаше в досада. Малори трябваше непрекъснато да измисля претексти, за да не се среща с нея. Когато тя настояваше, той казваше:

— Миличка, луд съм по теб… разбира се, че ще се оженя за теб, но точно сега… — И подхващаше поменик от извинения.

Именно Лорън предложи да прекарат двамата края на седмицата във фамилната вила в Биг Сър. Малори бе на върха на щастието. „Всичко се подрежда като по ноти — мислеше си той. — Целият проклет свят ще е мой!“

 

 

Вилата се простираше сред обраснали с бор хълмове — огромна постройка от дърво, керемиди и камък, с изглед към Тихия океан. Имаше голяма спалня, осем стаи за гости, просторна всекидневна с каменна камина и закрит плувен басейн. Всичко миришеше на отлежали пари.

Когато влязоха, Лорън се обърна към Малори и каза:

— Пуснах прислугата да почива в събота и неделя.

Малори се ухили.

— Добре си се сетила. — Обви ръце около нея и изрече тихо: — Луд съм по теб.

— Покажи ми — отвърна тя.

Прекараха деня в леглото и Лорън бе почти толкова ненаситна, колкото и Кет.

— Измори ме! — засмя се Малори.

— Това е добре. Не искам да ти остават сили да се любиш с друга. — Тя седна в леглото. — Нямаш друга, нали, Кен?

— Разбира се, че не — каза Малори искрено. — За мен в този свят не съществува друга освен теб. Влюбен съм в теб, Лорън. — Сега беше моментът да действа чевръсто и да върже всички краища на изящна фльонга. Едно е да си преуспяващ лекар с частна практика. Друго е да си зет на Алекс Харисън. — Искам да се оженя за теб.

Той притаи дъх в очакване на отговора.

— О, да, миличък — прошепна Лорън. — Да.

 

 

Кет отчаяно се опитваше да се свърже с Малори. Обади се в болницата.

— Съжалявам, доктор Хънтър, доктор Малори не е дежурен и не отговаря на повикванията.

— Не е ли оставил съобщение къде може да бъде намерен?

— Нямаме записано нищо.

Кет затвори и се обърна към Пейдж.

— Нещо му се е случило, усещам го. Щеше да ми се обади досега.

— Кет, може да има стотици причини, за да не ти се обади. Може би внезапно му се е наложило да напусне града или…

— Права си. Сигурна съм, че има сериозно извинение.

Кет погледна телефона и му заповяда мислено да позвъни.

 

 

Когато Малори се върна в Сан Франциско, се обади на Кет в болницата.

— Доктор Хънтър е в почивка — казаха му от регистратурата.

— Благодаря. — Малори позвъни в апартамента.

Кет беше там.

— Здрасти, бебчо!

— Кен! Къде беше? Тревожех се за теб. Къде ли не те търсих…

— Възникнаха непредвидени семейни обстоятелства — излъга той гладко. — Съжалявам, но нямах възможност да ти се обадя. Бях извън града. Мога ли да дойда при теб?

— Знаеш, че можеш. Толкова се радвам, че си добре. Аз…

— След половин час.

Той остави слушалката и си помисли доволно: „И моржът каза: «Дойде час да поговорим ний.» Кет, бебчо, беше много гот, но всичко май свърши.“

Когато Малори пристигна в апартамента, Кет го прегърна.

— Липсваше ми. — Не биваше да знае колко ужасно се бе разтревожила. Мъжете мразеха тези неща. Отдръпна се малко. — Миличък, изглеждаш абсолютно изтощен.

Малори въздъхна.

— Не съм спал през последното денонощие. — „Поне това е вярно“, помисли си той.

Кет го притисна.

— Горкото ми бебче. Да ти налея ли нещо?

— Не, добре съм. Имам нужда само да поспя една нощ. Да седнем, Кет. Трябва да поговорим. — Той седна на кушетката до нея.

— Нещо не е наред ли? — попита Кет.

Малори си пое дълбоко дъх.

— Кет, мислих много за нас двамата напоследък.

Тя се усмихна.

— И аз. Имам новина за теб. Аз…

— Не, чакай. Нека да свърша. Кет, струва ми се, че твърде прибързваме. Аз… аз мисля, че избързах с предложението да се оженим.

Тя побеля.

— Какво… какво казваш?

— Казвам, че трябва да отложим.

Стаята като че ли рухна върху й. Не й достигаше въздух.

— Кен, не можем да отлагаме. Бременна съм от теб.