Сидни Шелдън
Лекарки (19)

18

Беше един от онези хубави дни в Сан Франциско, когато във въздуха витае някаква магия. Нощният вятър беше измел дъждовните облаци и бе донесъл ведро и слънчево неделно утро.

Джейсън се беше разбрал с Пейдж да дойде да я вземе от тях. Когато пристигна, Пейдж остана изненадана колко самата тя се зарадва, че го вижда.

— Добро утро — каза Джейсън. — Изглеждаш прекрасно.

— Благодаря ти.

— Какво би искала да правиш днес?

— Твой ред е — усмихна се Пейдж. — Ти водиш, аз те следвам.

— Справедливо.

— Ако нямаш нищо против — продължи тя, — бих желала да спрем за малко в болницата.

— Мислех, че днес почиваш.

— Да, но има един пациент, за когото се тревожа.

— Няма проблеми. — И Джейсън я закара до болницата.

— Няма да се бавя — обеща Пейдж, излизайки от колата.

— Ще те чакам тук.

Пейдж се качи на третия етаж и влезе в стаята на Джими Форд. Той продължаваше да бъде в кома, на куп системи, които го хранеха интравенозно.

До него седеше сестра. Тя вдигна очи.

— Добро утро, доктор Тейлър.

— Добро утро. — Пейдж се доближи до леглото на момчето. — Има ли някаква промяна?

— Боя се, че не.

Пейдж провери пулса на Джими.

— Вече минаха няколко седмици — каза сестрата. — Май не е добре, нали?

— Ще дойде на себе си — рече твърдо Пейдж. Обърна се към безпаметното тяло на леглото и повиши глас. — Чуваш ли ме? Ти ще се оправиш! — Никаква реакция. Тя затвори очи и изрече безмълвна молитва. — Сигнализирайте ми по радиозумера, ако настъпи промяна.

— Да, докторе.

„Той няма да умре — помисли Пейдж. — Няма да му дам да умре…“

 

 

Джейсън излезе от колата, щом зърна Пейдж.

— Всичко наред ли е?

Нямаше смисъл да го товари със своите проблеми.

— Да — каза Пейдж.

— Хайде днес да се направим на истински туристи — предложи Джейсън. — По закона на щата всички туристически обиколки започват от Рибарския кей.

Пейдж се усмихна.

— Не бива да нарушаваме закона.

 

 

Рибарският кей гъмжеше от хора като на панаир. Уличните развлечения вървяха с пълна сила. Имаше мимове, клоуни, танцьори и музиканти. Търговците продаваха от бълващи пара казани варени раци и задушени миди с пресен черен хляб.

— Няма друго такова място в света — каза Джейсън разчувстван.

Пейдж бе трогната от въодушевлението му. Тя вече бе идвала на Рибарския кей, бе посетила повечето туристически забележителности на Сан Франциско, но не искаше да му разваля удоволствието.

— Возила ли си се на фуникулера? — попита я Джейсън.

— Не.

„Поне не от миналата седмица.“

— Значи не си живяла. Хайде, ела.

Отидоха до Пауъл Стрийт и се качиха на фуникулера. Когато вагончето тръгна по стръмния наклон, Джейсън каза:

— Фуникулерът е известен като „прищявката на Халиди“. Построил го е в 1873 година.

— Обзалагам се, че тогава са мислели, че няма да изтрае дълго.

Джейсън се разсмя.

— Точно така. Когато бях в гимназията, в събота и неделя работех като екскурзовод.

— Сигурно си бил добър.

— Най-добрият. Искаш ли да чуеш част от изпълнението ми?

— С удоволствие.

Джейсън подхвана с носов глас на екскурзовод:

— Дами и господа, за ваше сведение най-старата улица в Сан Франциско е Грант Авеню, най-дългата е Мишън Стрийт — около дванадесет километра, най-широката е Ван Нес Авеню със своите тридесет и осем метра и сигурно ще се изненадате, когато научите, че най-тясната улица Де Форест Стрийт е само метър и тридесет сантиметра. Точно така, дами и господа, метър и тридесет сантиметра. Най-стръмната улица, която можем да ви предложим, е Филбърт Стрийт с наклон тридесет и един и половина градуса. — Той погледна Пейдж и се ухили. — Изненадан съм, че все още помня всичко това.

Когато слязоха от фуникулера, Пейдж се усмихна на Джейсън.

— Сега какво следва?

— Ще се возим с файтон.

 

 

След десет минути седяха във файтон, запрегнат с коне, който ги откара от Рибарския кей през Жирардели Скуеър до Норт Бийч. По пътя Джейсън й показваше интересните места и Пейдж с почуда установи, че й беше приятно. „Не се оставяй да се увлечеш.“

Качиха се на Койт Тауър, за да погледнат града отгоре. Когато слизаха, Джейсън я попита:

— Гладна ли си?

От чистия въздух Пейдж бе огладняла.

— Да.

— Добре. Ще те заведа в един от най-добрите китайски ресторанти в света, ресторанта на Томи Той.

Пейдж бе чувала в болницата да говорят за него.

Обедът се превърна в същинско угощение. Започнаха с прясно уловени омари с лютив сос и гореща и кисела супа с морски водорасли. После им сервираха пилешко филе с бял грах и американски орехи, телешко филе със сечуански сос и пържен ориз с четири вида подправки. За десерт ядоха прасковен мус. Кухнята беше чудесна.

— Идваш ли често тук? — попита Пейдж.

— Когато мога.

У Джейсън имаше нещо момчешко, което силно я привличаше.

— Кажи ми — обърна се към него тя, — винаги ли си искал да бъдеш архитект?

— Нямах избор — ухили се Джейсън. — Първите ми играчки бяха строителни кубчета. Вълнуващо е да мечтаеш за нещо и после да видиш как мечтата се превръща в бетон, тухли и камък и се извисява в небето, за да стане част от града, в който живееш.

„Ще ти построя Тадж Махал. Не е важно колко време ще ми отнеме!“

— Аз съм от онези щастливци, Пейдж, които прекарват живота си в правене на онова, което обичат. Кой беше казал: „Повечето хора живеят в тихо отчаяние“?

„Като моите пациенти“, помисли си Пейдж.

— Няма друго нещо, което бих искал да върша, или друго място, където да живея. Това е приказен град. — Гласът му бе изпълнен с възбуда. — В Сан Франциско има всичко за всички. Никога не се изморявам от него.

Пейдж го погледна внимателно, радвайки се на въодушевлението му.

— Бил ли си женен?

Джейсън сви рамене.

— Веднъж. И двамата бяхме твърде млади. Не се получи.

— Съжалявам.

— Няма за какво. Тя е омъжена за много богат индустриалец. А ти била ли си омъжена?

„Когато порасна, и аз ще стана лекар. Ние ще се оженим и ще работим заедно.“

— Не.

Обиколиха залива с корабче, минаха под Голдън Гейт и Бей Бридж. Джейсън отново заговори с екскурзоводския глас:

— А това, дами и господа, е прословутият Алкатрас, приютявал някога престъпници с най-печална слава в света, като Кели Картечницата, Ал Капоне и Робърт Струд, известен като Птицеловеца! „Алкатрас“ на испански значи пеликан. Отначало го наричали Пеликановия остров по името на птиците, които били единствените му обитатели. Знаете ли защо затворниците там вземали горещ душ всеки ден?

— Не.

— За да не могат да привикнат към студената вода на залива, ако решат да бягат.

— Вярно ли е това? — попита Пейдж.

— Някога да съм те лъгал?

Беше късен следобед, когато Джейсън й каза:

— Била ли си в Ной Вели?

Пейдж поклати глава.

— Не.

— Бих искал да ти покажа това място. Някога там е имало ферми и потоци. Сега е изпъстрена с ярко боядисани викториански къщи и градини. Къщите са много стари, защото може би само този район е бил пощаден от земетресението в 1906 година.

— Сигурно е привлекателно.

Джейсън се поколеба.

— Моята къща е там. Искаш ли да я видиш? — Забеляза реакцията й. — Пейдж, аз съм влюбен в теб.

— Та ние почти не се познаваме. Как можеш?…

— Разбрах го от мига, когато каза: „Не знаете ли, че на визитация се ходи с бяла престилка?“ Тогава се влюбих в теб.

— Джейсън…

— Вярвам твърдо в любовта от пръв поглед. Дядо ми зърнал баба ми да кара велосипед в парка, тръгнал подире й и след три месеца се оженили. Живяха заедно петдесет години, до неговата смърт. Баща ми забелязал майка ми, когато пресичала улицата, и разбрал, че ще му стане жена. Женени са от четиридесет и пет години. Виждаш, че при мен това е наследствено. Искам да се оженя за теб.

Бе дошъл мигът на откровението.

Пейдж погледна Джейсън и помисли: „Той е първият мъж, който ме привлича след Алфред. Обичлив е, умен и искрен. Той е всичко онова, което една жена би могла да си пожелае. Какво ми става? Уловила съм се за призрак.“ И въпреки това дълбоко в душата си таеше чувството, че един ден Алфред ще се върне при нея.

Погледите им се срещнаха и тя взе решение.

— Джейсън…

В този миг запиука радиозумерът й. Звучеше настойчиво, заплашително.

— Пейдж…

— Трябва да намеря телефон.

След две минути разговаряше с болницата.

Джейсън видя как лицето й побледня. Тя се развика в слушалката:

— Не! В никой случай! Кажи им, че веднага идвам. — И тресна слушалката.

— Какво има?

Пейдж се обърна към него с очи, пълни със сълзи.

— Пациентът ми, Джими Форд. Искат да му махнат респиратора. Да го оставят да умре.

 

 

Когато Пейдж влезе в стаята на Джими Форд, до леглото му имаше трима души — Джордж Инглънд, Бенджамин Уолас и един юрист, Силвестър Деймън.

— Какво става тук? — попита развълнувано Пейдж.

— На съвещанието на болничната комисия по етика тази сутрин бе докладвано, че състоянието на Джими Форд е безнадеждно. Решихме да му махнем… — Бенджамин Уолас не успя да довърши.

— Не! — извика Пейдж. — Не можете! Аз съм негов лекар. Аз казвам, че той има шанс да излезе от комата! Няма да го оставим да умре.

— Не вие вземате решението, докторе — обади се Силвестър Деймън.

Пейдж го погледна войнствено.

— Кой сте вие?

— Адвокатът на семейството. — Извади един документ и го подаде на Пейдж. — Това е завещанието на Джими, написано приживе. Той специално подчертава, че ако получи застрашаваща живота травма, не би желал да го поддържат с механични средства.

— Но аз следя внимателно състоянието му — запротестира Пейдж. — Той е в стабилно състояние вече седмици. Може да дойде на себе си всеки миг.

— Бихте ли могли да гарантирате това? — попита Деймън.

— Не, но…

— Тогава ще трябва да изпълните нарежданията, докторе.

Пейдж погледна към тялото на Джими.

— Не! Настоявам да почакаме още малко.

Адвокатът каза спокойно:

— Докторе, разбирам, че за болницата е изгодно да задържа пациентите възможно най-дълго, но семейството не може да си позволи повече разходи. Нареждам ви да махнете респиратора му.

— Само още ден-два — промълви отчаяно Пейдж, — и съм сигурна…

— Не — отсече Деймън твърдо. — Днес.

Джордж Инглънд се обърна към Пейдж.

— Съжалявам, но се боя, че нямаме избор.

— Благодаря ви, докторе — каза адвокатът. — Ще оставя на вас да се заемете с това. Ще уведомя близките, за да започнат да се подготвят за погребението. — Той изви глава към Бенджамин Уолас. — Благодаря за сътрудничеството. Довиждане.

Те го изпроводиха с поглед.

— Не можем да направим това с Джими! — почти плачеше Пейдж.

Д-р Уолас се изкашля.

— Пейдж…

— Ами ако го преместим от тази стая и го скрием в друга? Сигурно има нещо, за което не сме се сетили. Нещо…

— Това не е молба. Това е заповед — натърти Бенджамин Уолас. Обърна се към Джордж Инглънд. — Искаш ли да…

— Не! — прекъсна го Пейдж. — Аз… аз ще го направя.

— Добре.

— Ако нямате нищо против, бих искала да остана насаме с него.

Джордж Инглънд стисна ръката й.

— Съжалявам, Пейдж.

— Знам.

Тя проследи с очи двамата мъже, докато излязоха от стаята.

Остана сама с безпаметното момче. Погледна респиратора, който поддържаше живота му, и системите, които хранеха тялото му. Толкова лесно бе да изключи респиратора, да угаси един човешки живот. Но той имаше такива чудесни мечти, такива големи надежди.

„Някой ден ще стана лекар. Искам да съм като теб.“

„Знаеш ли, че ще се женя?… Името й е Бетси… Ще си народим половин дузина дечица. Първото момиче ще кръстим Пейдж.“

Имаше толкова много неща, за които да живее.

Пейдж стоеше и го гледаше, а сълзите замъгляваха погледа й.

— Проклет да си! — възкликна. — Ти си примиренец! — Тя вече ридаеше. — Какво стана с мечтите ти? Мислех, че искаш да станеш лекар! Отговори! Чуваш ли ме? Отвори очи! — Реакция нямаше. — Съжалявам — отрони Пейдж. — Толкова съжалявам. — Наведе се да го целуне по бузата и когато бавно се изправи, срещна отворените му очи.

— Джими! Джими!

Той премигна и отново ги затвори. Пейдж стисна ръката му и се усмихна през сълзи:

— Джими, знаеш ли го онзи виц за пациента на системи? Дето помолил доктора да му даде още една банка. Имал бил гостенин за обяд.