Сидни Шелдън
Лекарки (29)

28

На картона му пишеше: „Джон Кронин, бял, мъж, възраст: 70 години. Диагноза: сърдечен тумор.“

Пейдж още не бе виждала Джон Кронин. По график трябваше да му се направи операция на сърцето. Влезе в стаята му с една сестра и един щатен лекар. Усмихна се сърдечно и каза:

— Добро утро, мистър Кронин.

Току-що го бяха екстубирали и около устата му имаше следи от лейкопласт. Над главата му висяха банки на четири системи и тръбичките отвеждаха съдържанието им към лявата му ръка.

Кронин погледна Пейдж.

— Коя, по дяволите, сте вие?

— Аз съм доктор Тейлър. Ще ви прегледам и…

— Как ли пък не! Не ме докосвайте със скапаните си лапи. Защо не ми изпратят истински лекар?

Усмивката на Пейдж се стопи.

— Аз съм сърдечносъдов хирург. Ще направя всичко възможно, за да оздравеете.

— Вие ли ще ми оперирате сърцето?

— Точно така. Аз…

Джон Кронин се извърна към стажант-лекарката и каза:

— За Бога, това ли е най-доброто, което може да предложи тази болница?

— Уверявам ви, доктор Тейлър е високо квалифицирана — намеси се щатният лекар.

— Квалифицирана е колкото задника ми.

Пейдж попита сковано:

— Може би предпочитате да си доведете собствен хирург?

— Нямам такъв. Не мога да си позволя услугите на тези скъпо платени шарлатани. Всички лекари сте еднакви. Интересуват ви само парите. Хич не ви е еня за хората. Ние за вас сме просто парчета месо, нали?

Пейдж се мъчеше да се овладее.

— Разбирам, че в момента сте разстроен, но…

— Разстроен ли? Просто защото ще ми разрежете сърцето? — Той крещеше. — Знам, че ще умра на операционната маса. Ще ме убиете и се надявам да ви осъдят за предумишлено убийство!

— Достатъчно — каза Пейдж.

Той й се ухили злобно.

— Няма да се отрази добре на репутацията ви, ако умра, нали, докторе? Може би ще ви разреша да ме оперирате.

Пейдж усети, че диша тежко. Обърна се към сестрата.

— Искам ЕКГ и пълни химически изследвания. — Погледна Джон Кронин и излезе от стаята.

Когато след час се върна с резултатите, той вдигна очи.

— О, кучката пристигна.

 

 

Пейдж оперира Джон Кронин в шест часа на другата сутрин.

В мига, в който го отвори, разбра, че няма надежда. Основният проблем не беше сърцето. Имаше признаци на меланома.

Стажант-лекарят възкликна:

— Божичко! Какво ще правим?

— Ще се молим да не живее дълго.

Когато Пейдж излезе от операционната, в коридора я чакаха една жена и двама мъже. Жената бе на тридесет и няколко години. Имаше яркочервена коса и твърде много грим и лъхаше на тежък евтин парфюм. Беше облечена в тясна рокля, подчертаваща съблазнителната й фигура. Мъжете бяха над четиридесетте, и двамата с червени коси. Заприличаха й на циркова трупа.

Жената се обърна към Пейдж.

— Вие ли сте доктор Тейлър?

— Да.

— Аз съм мисис Кронин. Това са братята ми. Как е съпругът ми?

Пейдж се поколеба. Каза предпазливо:

— Операцията мина добре според очакванията.

— О, благодаря ти, Господи! — възкликна мисис Кронин мелодраматично, попивайки очи с дантелена кърпичка. — Ще умра, ако нещо се случи с Джон!

На Пейдж й се стори като че ли гледа бездарна актриса в лоша пиеса.

— Мога ли да видя сега миличкия си?

— Още не, мисис Кронин. Той е в реанимацията. Предлагам да дойдете утре сутринта.

— Непременно. — Тя се обърна към мъжете. — Хайде, момчета.

Пейдж ги проследи с очи, докато се скриха. „Горкичкият Джон Кронин“, помисли си тя.

 

 

Пейдж получи резултатите на другата сутрин. Ракът бе дал метастази по цялото тяло на Кронин. Беше твърде късно за терапия с облъчване.

Онкологът каза на Пейдж:

— Не можем да направим нищо, освен да пооблекчим положението му. Той ще има невероятни болки.

— Колко ще живее?

— Седмица-две най-много.

Пейдж отиде да види Джон Кронин в интензивното. Той спеше. Вече не беше озлобен, язвителен, а безпомощно човешко същество, което отчаяно се бореше за живота си. Беше на респиратор и го хранеха интравенозно. Пейдж седна до леглото му и се загледа в него. Изглеждаше уморен и победен. „Той е от онези, които нямат късмет — помисли си Пейдж. — При всички тези модерни медицински чудеса няма такова, което да го спаси.“ Докосна го нежно по ръката. След известно време си тръгна.

Късно следобеда Пейдж се отби отново при Джон Кронин. Вече му бяха махнали респиратора. Когато отвори очи и я видя, каза сънено:

— Значи операцията свърши, а?

Пейдж се усмихна окуражително.

— Да. Просто минах да видя дали всичко е наред.

— Наред ли? — изпръхтя той. — Какво, по дяволите, ви интересува?

— Моля ви, нека не се караме — рече Пейдж.

Кронин лежеше и я гледаше мълчаливо.

— Другият лекар ми каза, че сте свършили добра работа.

Пейдж премълча.

— Имам рак, нали?

— Да.

— Много ли е напреднал?

Този въпрос поставяше рано или късно всички хирурзи пред дилема. Пейдж отвърна:

— Доста.

Последва дълго мълчание.

— А ще може ли да се лекува с облъчване или химиотерапия?

— Съжалявам. Само ще се чувствате по-зле, без да ви помогне.

— Разбирам. Е… поне поживях добре.

— Сигурна съм.

— Може би няма да повярвате, като ме гледате сега, но имах много жени.

— Вярвам.

— Да. Жени… дебели пържоли… хубави пури… Омъжена ли сте?

— Не.

— А би трябвало. Всички трябва да опитат. Бях женен. Два пъти. Първия път в продължение на тридесет и пет години. Беше чудесна жена. Почина от сърце.

— Съжалявам.

— Няма нищо. — Той въздъхна. — После ме омотаха да се оженя за една фльорца. За нея и за двамата й гладни братя. Предполагам, че е моя вината, бях толкова еблив. Червената й коса ме възбуждаше. Тя е парче и половина.

— Сигурна съм, че тя…

— Без да се обиждате, ама знаете ли защо съм в тази изпаднала болница? Жена ми ме докара тук. Не иска да харчи пари за частна клиника. Така ще останат повече за нея и за братята й. — Той погледна Пейдж. — Колко време ми остава?

— Честно ли?

— Не… да.

— Седмица или две.

— Исусе! И болките ще се засилват, нали?

— Ще се опитам максимално да облекча положението ви, мистър Кронин.

— Наричайте ме Джон.

— Джон.

— Животът е шибан, нали?

— Вие казахте, че сте имали добър живот.

— Имах. Малко е странно да знаеш, че почти е свършил. Къде мислите, че отиваме след това?

— Не знам.

Той се насили да се усмихне.

— Ще ви разкажа, когато отида.

— Сега ще ви дадат лекарство. Мога ли да направя нещо, за да се почувствате по-добре?

— Да. Елате да си поговорим довечера.

Дежурството й изтичаше и тя едва се държеше от изтощение.

— Ще дойда.

Вечерта, когато отиде да го види, Джон Кронин беше буден.

— Как се чувствате?

Той се сви от болка.

— Ужасно. Никога не съм издържал на болки. Предполагам, че прагът ми на поносимост е много нисък.

— Разбирам.

— Запознали сте се с Хейзъл, а?

— Хейзъл ли?

— Жена ми. Фльорцата. Тя и братята й идваха да ме видят. Казаха, че са говорили с вас.

— Да.

— Ама и тя е едно парче, нали? Накиснал съм се до ушите. Нямат търпение да гушна босилека.

— Не говорете така.

— Вярно е. Хейзъл се омъжи за мен само заради парите ми. Да ви кажа правичката, не ми пукаше чак толкова. В леглото наистина беше добра, но после тя и братята й започнаха да стават алчни. Искаха все повече.

Двамата поседяха в уютно мълчание.

— Споменах ли ви, че много пътувах?

— Не.

— Ходил съм в Швеция… Дания… Германия. Били ли сте в Европа?

Тя се сети за деня, когато трите се отбиха в туристическата агенция. „Да идем във Венеция! Не, по-добре в Париж! А какво ще кажете за Лондон?“

— Не. Не съм била.

— А трябва.

— Може би някой ден и това ще стане.

— Предполагам, че не печелите много в тази болница, а?

— Стигат ми.

Той кимна в отговор на някакви свои мисли.

— Да. Трябва да идете в Европа. Направете ми услуга. Идете в Париж… отседнете в хотел „Крийон“, вечеряйте в „Максим“, поръчайте си голяма, дебела пържола и бутилка шампанско и докато ядете пържолата и пиете шампанското, искам да мислите за мен. Ще го направите ли?

— Някой ден ще го направя — отвърна Пейдж бавно.

Джон Кронин я гледаше внимателно.

— Добре. Сега съм изморен. Ще дойдете ли утре да си поговорим пак?

— Ще дойда — каза Пейдж.

Джон Кронин заспа.