Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nothing Lasts Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 111 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1997

Редактор Елена Константинова

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1997

Коректор Людмила Стефанова

Формат 84/108/32. Печатни коли 20

История

  1. — Добавяне

КНИГА ВТОРА

14

Пейдж, Кет и Хъни посрещнаха и 1994 година в окръжна болница „Ембаркадеро“. Струваше им се, че нищо в живота им не се бе променило освен имената на пациентите.

Докато крачеше към колата си, Пейдж се сети за Хари Бауман и червеното му ферари. „Колко ли живота са били съсипани от отровата, която е продавал?“, почуди се тя. Наркотиците бяха толкова съблазнителни. И в крайна сметка толкова смъртоносни.

Джими Форд се появи с малък букет цветя за Пейдж.

— За какво е това, Джими?

Той се изчерви.

— Просто исках да ти ги подаря. Знаеш ли, че ще се женя?

— Не! Това е чудесно. И коя е късметлийката?

— Казва се Бетси. Работи в магазин за дрехи. Ще си народим половин дузина дечица. Първото момиченце ще кръстим Пейдж. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Против ли? Поласкана съм.

Той се смути.

— Чувала ли си онзи виц за лекаря, който давал на един болен още две седмици живот. „В момента не мога да ви платя“, рекъл пациентът. „Добре, давам ти още две седмици.“

И Джими изчезна.

 

 

Пейдж се безпокоеше за Том Чан. Напоследък бе свидетелка на резки промени в настроението му — от еуфория до дълбока депресия.

Една сутрин, докато разговаряха, той каза:

— Съзнаваш ли, че повечето от хората тук ще умрат без нас? Ние имаме власт да излекуваме телата и духа им.

А на другата сутрин:

— Самозалъгваме се, Пейдж. Пациентите ни ще се оправят по-бързо без нас. Ние сме лицемери, преструваме се, че знаем лек за всяка болест. Е, не е така.

Пейдж го изгледа внимателно.

— Чуваш ли се със Сай?

— Вчера говорих с нея. Няма да се върне тук. Не се отказва от развода.

Пейдж сложи ръката си върху неговата.

— Съжалявам, Том.

Той сви рамене.

— Защо? Това не ме притеснява. Вече не. Ще намеря друга жена. — Том се ухили. — И ще имам друго дете. Ще видиш.

Целият разговор бе някак си нереален. Вечерта Пейдж сподели с Кет:

— Тревожа се за Том Чан. Разговаряла ли си с него наскоро?

— Да.

— Струва ли ти се нормален?

— Нито един мъж не ми се струва нормален — отвърна Кет.

Пейдж бе все така угрижена.

— Хайде да го поканим утре на вечеря.

— Добре.

 

 

На другата сутрин, когато Пейдж пристигна в болницата, я посрещнаха с новината, че един портиер намерил тялото на Том Чан в някакъв склад в мазето. Мъртъв вследствие на свръхдоза приспивателно.

Пейдж едва не изпадна в истерия.

— Можех да го спася — плачеше тя. — Той през цялото време викаше за помощ, а аз не го чувах.

Кет отвърна твърдо:

— Нямаше начин да му помогнеш, Пейдж. Ти не беше нито проблемът, нито решението му. Той не искаше да живее без жена си и детето си. Всичко е толкова просто. Пейдж избърса сълзите си.

— Проклето място! — каза. — Ако не беше цялото това напрежение и работното време, жена му никога нямаше да го напусне.

— Но го напусна — рече Кет тихо. — Всичко свърши.

 

 

Пейдж никога не беше ходила на китайско погребение. Спектакълът беше невероятен. Започна в дома на покойника на Грийн Стрийт в Китайския квартал рано сутринта, където отвън се събра тълпа. Образува се процесия, с голям оркестър от духови инструменти, а начело на колоната опечалените носеха огромна снимка на Том Чан.

Процесията тръгна под гръмките звуци на оркестъра и се заизвива по улиците на Сан Франциско, с катафалката най-отзад. Повечето опечалени вървяха пеш, само по-възрастните бяха в коли.

На Пейдж й се струваше, че процесията обикаля града безцелно. Беше озадачена.

— Къде отиват? — попита тя едного до себе си.

Той се поклони леко и отвърна:

— Наш обичай е да прекараме мъртвеца покрай някои от местата, които са имали значение за него… ресторанти, в които се е хранел, магазини, в които е пазарувал, места, които е посещавал…

— Разбирам.

Шествието спря пред окръжна болница „Ембаркадеро“.

Човекът до Пейдж се обърна към нея и й каза:

— Тук работеше Том. Тук намери щастието си.

„Не е вярно — помисли си Пейдж. — Тук изгуби щастието си.“

 

 

Една сутрин, докато вървеше по Маркет Стрийт, Пейдж видя Алфред Търнър. Сърцето й заблъска лудо.

Не беше успяла да го забрави. Той тръгна да пресича улицата, но докато Пейдж стигне до ъгъла, светна червено. Тя обаче не обърна внимание на светофара и изтича на платното, без да чува клаксоните на колите и ядните викове на шофьорите.

Пейдж бързаше да го настигне. Хвана го за ръкава.

— Алфред…

Човекът се обърна.

— Моля?

Беше съвсем непознат.

 

 

Сега, когато Пейдж и Кет караха четвъртата година от лекарския си стаж, те оперираха редовно.

Кет работеше в неврохирургията и не спираше да се чуди на стотиците милиарди чудесни сложни компютри, наречени неврони, които обитаваха черепа. Работата беше вълнуваща.

Кет изпитваше невероятно уважение към повечето от колегите си. Те бяха блестящи, умели хирурзи. Имаше и неколцина, които й усложняваха живота. Опитваха се да я ухажват и колкото по-упорито Кет им отказваше, толкова повече ги амбицираше.

Веднъж чу един лекар да мърмори:

— Ето я, иде онази с железните гащи.

Една сутрин тя асистираше на д-р Киблър при мозъчна операция. Бе направен малък разрез в мозъчната кора и д-р Киблър вкара гумена канюла в левия страничен вентрикул — кухината в центъра на лявата половина на мозъка, докато Кет държеше разреза отворен с помощта на малък раноразширител. Беше се съсредоточила изцяло върху онова, което ставаше пред нея.

Д-р Киблър я погледна, докато работеше, и каза:

— Чувала ли си онзи виц за пияницата, който се доклатушкал до един бар и рекъл: „Бързо дай да пийна едно!“ — „Знаеш, че не мога — отвърнал барманът. — Ти вече си пиян.“

Борчето се врязваше все по-надълбоко.

— „Ако не ми дадеш едно питие, ще се самоубия.“

През канюлата от вентрикула потече гръбначномозъчна течност.

— „Ето какво ти предлагам — отвърнал барманът. — Ако ми изпълниш три желания, ще ти дам една бутилка.“

Доктор Киблър продължаваше да разказва, докато във вентрикула инжектираха петнадесет милиметра въздух и направиха рентгенови снимки анфас и профил.

— „Първо, виждаш ли го онзи футболист, който седи в ъгъла? Не съм в състояние да го помръдна оттук. Изхвърли го. Второ, имам домашен крокодил с болен зъб. Толкова е зъл, че не мога да се доближа до него. И трето, една лекарка от Министерството на здравеопазването иска да затвори бара. Изчукай я и ще ти дам бутилката.“

Операционната сестра изсмукваше с аспиратора кръвта в операционното поле.

— „Пияницата изхвърлил футболиста и влязъл в офиса, където бил крокодилът. Петнадесет минути по-късно излязъл целият окървавен и с разкъсани дрехи и попитал: «Къде е онази лекарка с болния зъб?»“

Д-р Киблър избухна в смях.

— Загря ли? Той изчукал крокодила вместо лекарката. Може би му е било по-приятно!

Кет стоеше бясна, раздирана от желание да го зашлеви.

Когато операцията свърши, тя влезе в дежурната стая, за да се опита да овладее гнева си. „Няма да се оставя тези копелета да ме надвият. Няма.“

 

 

От време на време Пейдж излизаше с колеги, но отказваше да се обвързва емоционално с когото и да било. Алфред Търнър я бе наранил твърде дълбоко и тя бе решила това никога вече да не се повтори.

По-голямата част от дните и нощите си прекарваше в болницата. Графикът бе смазващ, но Пейдж се занимаваше с обща хирургия и това й харесваше.

 

 

Една сутрин главният хирург Джордж Инглънд изпрати да я повикат.

— Тази година започваш да практикуваш избраната от теб специалност. Сърдечносъдова хирургия.

Тя кимна.

— Точно така.

— Имам нещо специално за теб. Чувала ли си за доктор Баркър?

Пейдж го погледна изненадано.

— Доктор Лорънс Баркър ли?

— Да.

— Разбира се.

Кой не бе чувал за д-р Лорънс Баркър. Той бе един от най-прочутите сърдечносъдови хирурзи в света.

— Миналата седмица той се завърна от Саудитска Арабия, където оперира краля. Доктор Баркър е мой стар приятел и се съгласи да работи три дни от седмицата тук. За общото благо.

— Фантастично! — възкликна Пейдж.

— Включвам те в неговия екип.

За миг Пейдж изгуби и ума, и дума.

— Аз… не знам какво да кажа. Много съм ти благодарна.

— За теб това е чудесна възможност. Можеш да научиш от него много неща.

— Сигурна съм. Благодаря ти, Джордж. Наистина оценявам шанса, който ми предоставяш.

— Утре сутрин в шест часа отиваш с него на визитация.

— Очаквам с нетърпение този момент.

Думите „очаквам с нетърпение“ изразяваха слабо чувствата й. Да работи с някой като д-р Лорънс Баркър бе нейна мечта. „Какво говоря? Някой като доктор Лорънс Баркър? Има само един доктор Лорънс Баркър.“

Не беше виждала никога снимката му, но си го представяше как изглежда. Сигурно беше висок и красив, със сребристосива коса и тънки, чувствителни ръце. Сърдечен и кротък човек. „Ще работим в тясно сътрудничество — мислеше си Пейдж — и аз ще стана абсолютно незаменима за него. Дали е женен?“

Тази нощ Пейдж сънува еротичен сън. Оперираха голи. Насред операцията д-р Баркър й каза: „Желая те.“ Една сестра помести пациента от операционната маса и д-р Баркър взе Пейдж на ръце, сложи я на масата и се люби с нея.

Тя се събуди, защото падна от леглото.

 

 

В шест часа на другата сутрин Пейдж нервно чакаше в коридора на втория етаж със старшия стажант-лекар Джоел Филипс и още петима стажанти, когато към тях устремно се приближи нисичък мъж с кисела физиономия. Вървеше приведен напред, като че ли се бореше със силен вятър.

— За какъв дявол стърчите тук? Да вървим!

На Пейдж й трябваше миг да си възвърне спокойствието. Забърза да настигне групата. Докато крачеха по коридора, доктор Баркър изръмжа:

— Ежедневно имате да се грижите за около тридесет до тридесет и пет пациенти. Очаквам от вас подробни бележки за всеки от тях. Ясно ли е?

— Да, сър — промърмориха в отговор.

Стигнаха до първата палата. Д-р Баркър се спря до леглото на един пациент, мъж над четиридесет години. Дръпнатостта му моментално се изпари. Той докосна нежно рамото на болния и се усмихна.

— Добро утро. Аз съм доктор Баркър.

— Добро утро, докторе.

— Как се чувствате тази сутрин?

— Имам болки в гърдите.

Д-р Баркър прегледа картона и се обърна към д-р Филипс.

— Какво показват рентгеновите снимки?

— Няма промени. Заздравява добре.

— Да направим още една СВС.

Д-р Филипс си записа.

Д-р Баркър потупа мъжа по ръката и се усмихна.

— Операцията е сполучлива. Ще ви изпишем след една седмица. — После изръмжа на стажант-лекарите: — Тръгвайте! Имаме още толкова пациенти за преглед.

„Господи! — помисли си Пейдж. — Не си го представях такъв!“

Следващата пациентка бе много дебела жена, на която бяха вградили пейсмейкър. Д-р Баркър взе картона й.

— Добро утро, мисис Шелби. — Гласът му звучеше успокоително. — Аз съм доктор Баркър.

— Докога ще ме държите тук?

— Ами вие сте толкова чаровна, че бих искал да ви задържа завинаги, само че си имам жена.

Мисис Шелби се изкиска.

— Късметлийка е тя.

Баркър продължаваше да чете картона й.

— Бих казал, че сте почти готова да си вървите у дома.

— Чудесно.

— Ще се отбия да ви видя следобеда.

Лорънс Баркър подбра стажант-лекарите:

— Хайде.

Те послушно се заизнизваха подире му към една частна стая, където лежеше момченце от Гватемала, заобиколено от разтревоженото семейство.

— Добро утро — поздрави д-р Баркър сърдечно. Той прегледа картона на пациента. — Как се чувстваш тази сутрин?

— Добре, докторе.

Д-р Баркър се обърна към Филипс.

— Някаква промяна в електролитите?

— Не, докторе.

— Това е добра новина. — Той потупа момчето по ръката. — Карай така, Хуан.

Майката попита разтревожено:

— Ще се оправи ли момчето ми?

Д-р Баркър се усмихна.

— Ще сторим всичко възможно.

— Благодаря ви, докторе.

Той излезе в коридора, следван от стажантите. Спря се.

— Пациентът има миокардиопатия, нередовно втрисане, главоболие и локализирана едема. Може ли някой от вас, гениите, да ми каже коя е най-срещаната причина за това?

Настъпи тишина. Пейдж се обади колебливо:

— Мисля, че е… наследствено.

Д-р Баркър кимна окуражително. Доволна, Пейдж продължи:

— Предава се… чакайте… — Напрегна се да си спомни. — Предава се през поколение чрез гените на майката. — Тя млъкна зачервена и горда от себе си.

Д-р Баркър я гледа известно време.

— Глупости! Това е болестта на Чагас. Поразява хората от латиноамериканските страни. — Той стрелна Пейдж с отвращение. — Господи! Кой ви е казал, че сте лекар?

Лицето на Пейдж пламтеше.

Изкара визитацията до края като в мъгла. Прегледаха двадесет и четирима пациенти и на Пейдж й се струваше, че д-р Баркър посвети сутринта си да я унижава. Той насочваше въпросите си винаги към нея, проверявайки знанията й. Когато беше права, никога не я хвалеше. Сбъркаше ли, й крещеше. При една от грешките й Баркър се развика:

— Не бих ти позволил да оперираш кучето ми!

Когато най-сетне визитацията свърши, д-р Филипс каза:

— Следобедната визитация ще бъде в два часа. Вземете си визитационните дневници, водете записки за всеки пациент и не пропускайте нищо.

Погледна със съжаление към Пейдж, понечи да изрече нещо, после се извърна и тръгна подир д-р Баркър.

„Не искам никога повече да виждам това копеле!“, помисли си Пейдж.

 

 

На другия ден Пейдж беше дежурна. Тичаше от един пациент към друг, опитвайки се трескаво да овладее потока от нещастници, заливащи отделението за бърза помощ.

В един часа през нощта най-сетне заспа. Не чу предупредителния вой на сирената, когато една линейка наби спирачки пред отделението за бърза помощ. Двама санитари начаса отвориха вратите на линейката, прехвърлиха пациента, който бе в безсъзнание, от носилката на количката и хукнаха към Първа операционна зала.

Персоналът бе предупреден по високоговорителя. Край количката тичаше медицинска сестра, втора чакаше в края на рампата. Шестдесет секунди по-късно пациентът бе преместен от количката на масата за прегледи.

Беше млад и залят с толкова много кръв, че бе трудно да се разбере как изглежда.

Една от сестрите започна да разрязва дрехите му с големи ножици.

— Май всичко му е счупено.

— Кърви като заклано прасе.

— Не усещам пулс.

— Кой е дежурен?

— Доктор Тейлър.

— Извикайте я. Ако побърза, може да го завари жив.

Пейдж се събуди от звъна на телефона.

— Ало…

— Имаме спешен случай в Първа операционна зала, докторе. Не мисля, че ще оживее.

Пейдж седна на кушетката.

— Добре. Идвам.

Погледна часовника си. Един и тридесет посред нощ. Стана със залитане от леглото и тръгна към асансьора.

След няколко минути влизаше в Първа операционна зала. Насред помещението върху масата за прегледи лежеше окървавеният пациент.

— Какво имаме? — попита Пейдж.

— Мотоциклетна катастрофа. Блъснал го автобус. Бил без каска.

Пейдж се приближи към човека, който беше в несвяст, и още преди да види лицето му, някак си разбра. Изведнъж се събуди.

— Сложете го на три системи — нареди тя. — Дайте му кислород. Да изпратят кръв, веднага. Обадете се в регистратурата да кажат кръвната му група.

Сестрата я погледна изненадано.

— Познавате ли го?

— Да — насили се да изрече Пейдж. — Името му е Джими Форд.

Пейдж прокара пръсти по черепа му.

— Има силен оток. Веднага на скенер и рентгенова снимка на главата. Максимални грижи. Искам го жив!

— Да, докторе.

Пейдж прекара следващите два часа, уверявайки се, че прави всичко възможно за Джими Форд. Рентгеновата снимка показа счупен череп, мозъчна контузия, счупена раменна кост и многобройни наранявания. Но всичко трябваше да почака, докато той се стабилизира.

В три и половина Пейдж реши, че за момента не може да предприеме нищо повече. Дишането му се беше подобрило и пулсът му беше по-силен. Тя погледна безпаметното тяло. „Ще имаме половин дузина дечица. Първото момиченце ще кръстим Пейдж. Надявам се, че нямаш нищо против.“

— Извикайте ме, ако настъпят промени — каза тя.

— Не се притеснявайте, докторе — отвърна една от сестрите. — Ще се грижим добре за него.

 

 

Пейдж тръгна обратно към дежурната стая. Беше изтощена, но се тревожеше твърде много за Джими, за да заспи.

Телефонът отново иззвъня. Едвам й стигнаха силите да вдигне слушалката.

— Ало.

— Докторе, елате на третия етаж. Веднага. Мисля, че един от пациентите на доктор Баркър има сърдечен пристъп.

— Идвам — отвърна Пейдж.

„Един от пациентите на доктор Баркър.“ Тя си пое дълбоко въздух, стана, залитайки, наплиска лицето си със студена вода и забърза към третия етаж.

Пред стаята чакаше медицинска сестра.

— Става дума за мисис Хиърнс. Като че ли отново има сърдечен пристъп.

Пейдж влезе в стаята.

Мисис Хиърнс бе над петдесетте. Лицето й все още пазеше остатъци от някогашна хубост, но тялото й бе дебело и подпухнало. Тя се държеше за гърдите и стенеше.

— Умирам — повтаряше. — Умирам. Не мога да дишам.

— Всичко ще се оправи — увери я кротко Пейдж. Обърна се към сестрата. — Направихте ли електрокардиограма?

— Тя не ми дава да се докосна до нея. Казва, че е твърде нервна.

— Трябва да направим електрокардиограма — рече Пейдж на пациентката.

— Не! Не искам да умирам. Моля ви, не ме оставяйте да умирам…

Пейдж погледна сестрата.

— Извикайте доктор Баркър. Помолете го да дойде веднага.

Сестрата излезе забързано.

Пейдж притисна слушалката към гърдите на мисис Хиърнс. Ударите на сърцето й се сториха нормални, но не можеше да си позволи да рискува.

— Доктор Баркър ще бъде тук след няколко минути — каза тя на мисис Хиърнс. — Опитайте да се отпуснете.

— Никога не съм се чувствала толкова зле. Толкова ми е тежко на гърдите. Моля ви, не ме оставяйте.

— Няма да ви оставя — обеща й Пейдж.

Докато чакаше д-р Баркър, Пейдж телефонира в интензивното. Състоянието на Джими Форд не се бе променило. Все още беше в кома.

След тридесет минути пристигна д-р Баркър. Очевидно се бе облякъл набързо.

— Какво става? — попита той.

— Мисля, че мисис Хиърнс има втори сърдечен пристъп.

Д-р Баркър застана до леглото.

— Направихте ли електрокардиограма?

— Тя не ни дава.

— Пулс?

— Нормален. Няма треска.

Д-р Баркър постави слушалката на гърба на мисис Хиърнс.

— Поемете дълбоко въздух.

Тя се подчини.

— Отново.

Мисис Хиърнс шумно се оригна.

— Извинете ме — усмихна се тя. — О! Сега е по-добре.

Той я погледна внимателно.

— Какво вечеряхте, мисис Хиърнс?

— Хамбургер.

— Само хамбургер ли? Един?

— Два.

— Нещо друго?

— Ами нали знаете… лук и пържени картофи.

— А за пиене?

— Млечношоколадов шейк.

Д-р Баркър прибра слушалките.

— Сърцето ви е наред. Апетитът ви би трябвало да ви тревожи. — Той се обърна към Пейдж. — Имаме случай на киселини в стомаха. Бих искал да поговорим навън, докторе.

Когато излязоха в коридора, Баркър се развика.

— Какво, по дяволите, ви учат в медицинския институт? Не можете ли да различите киселини в стомаха от сърдечен пристъп?

— Помислих…

— Проблемът е, че не сте помислили изобщо! Ако ме събудите още веднъж посред нощ заради киселини в стомаха, място няма да си намерите. Разбрахте ли ме?

Пейдж стоеше сковано, с мрачно лице.

— Дайте й антиацид, докторе — каза саркастично Лорънс Баркър, — и ще видите как всичко ще й мине. Ще се видим в шест часа на визитация.

Пейдж го проводи с поглед, докато той ядосано се отдалечаваше.

Когато, препъвайки се, се върна на кушетката в дежурната стая, тя си помисли: „Ще убия Лорънс Баркър. Ще го направя бавно. Ще му е много зле. Ще има дузина тръби в тялото. Ще ме моли да го избавя от мъките му, но аз няма да го сторя. Ще го оставя да страда и когато се почувства по-добре… тогава ще го убия!“