Мери Джо Пътни
Розата и херцога (30)

Глава 30

Обядът с рода Уестли продължи до късно следобед. Розалинд беше готова да остане цяла нощ, но когато по някое време погледна и видя Стивън да разговаря с вуйчо и, той й се стори много уморен. Обзета незабавно от угризения заради собствената си несъобразителност, тя побърза да се сбогува с приятната компания и скоро двамата бяха на път за Лондон.

Младата жена, която също бе изморена, се намести по удобно и хвана ръката на съпруга си.

— Беше много по-хубаво, отколкото очаквах. Ти беше прав, Стивън. Истински късмет е да имаш толкова много семейства. Може би някой ден ще ми се отдаде да се запозная и с френските си роднини.

— Разговарях с лорд Уестли за тях — рече херцогът. Той каза, че твоят първи братовчед, също Филип Сен Сир, се бил за роялистите и настоявал титлата и собствеността на Дю Лак да бъдат възстановени след реставрирането на монархията. Както изглежда имението е в плачевно състояние, но братовчед ти бавно възвръща предишното му величие. — Погледна я. — Разбира се, по право то е твое.

— Божичко! — възкликна тя. — Аз имам право на имение във Франция?

— Според мен няма да ти бъде трудно да докажеш, че ти си наследницата.

Тя се замисли за момент, като се питаше дали френският й братовчед имаше същите кафяви очи, след което поклати глава.

— Аз може да съм пряка наследница, но по всичко личи, че братовчед ми е заслужил имението със собствената си кръв. Освен това не желая да живея във Франция. Нека братовчедът Филип да си го притежава.

Стивън й се усмихна.

— Така си и мислех, че ще кажеш. Много си великодушна.

Розалинд се засмя.

— Мога да си го позволя, защото ти се грижиш много добре за мен.

— Ще кажа на моя адвокат да пише на братовчед ти. Той трябва да знае за твоето съществуване. Най-добре ще бъде, ако се откажеш официално от правата си в негова полза. — Стисна ръката й. — В замяна той може би ще пожелае да ти даде някои семейни мебели или бижута като спомен за френския ти произход.

Внезапно си спомни спалнята, мебелирана в грациозни, неанглийски мебели. Тоалетката на майка й…

— О, това много би ми допаднало. — Усмихна се. — Имам да откривам още едно цяло ново семейство! Дали са толкова мили като роднините на майка ми?

— Семейство Уестли ми напомня малко за семейство Фицджералд — отбеляза Стивън. — Нямах представа, че членовете на аристократичните семейства могат да бъдат толкова привързани един към друг.

Неговото семейство определено не беше образец за подобни чувства.

— Баба каза, че майка ти била малко дива, но имала добро сърце — отвърна колебливо младата жена. — Вярно ли беше? Никога не си говорил за нея.

— Дива беше любезно заместване на развратна от нейна страна — заяви сухо съпругът й. — Майка ми беше много красива и баща ми бе обсебен от нея. Бракът им беше странна, нездрава борба за власт. На баща ми никак не му допадаше, че не може да контролира похотта си към нея. Майка ми пък от своя страна не обичаше изобщо думата самоконтрол. Многократно съм изпитвал благодарност, че не наследих страстните натури на моите родители. Майкъл обаче ги наследи и това му коства много, макар вече да го е овладял. — Погледът му потъмня. — Но въпреки всичко е вярно, че майка ми имаше великодушно сърце. Често съм се питал каква щеше да бъде, ако не беше родена сред голямо богатство, или беше омъжена за друг. Умря, когато бях на петнайсет години.

Странно, че не се смяташе за страстен. Беше съзряла страстта в него още при първата им среща и нищо от случилото се оттогава насам не я бе накарало да си промени мнението.

Херцогът прикри прозявката си с длан.

— Съжалявам. Снощи не спах добре. Ако ме извиниш, бих подремнал малко.

Прозевките бяха заразни. Розалинд също прикри устата си с ръка.

— Чудесна идея.

Съпругът й затвори очи и се отпусна назад на седалката. Сега, докато наблюдаваше лицето му, тя си даде ясно сметка за промените, които постепенно бяха настъпили през последните седмици. Беше отслабнал още и това подчертаваше линиите на лицето му, поради което изглеждаше с двайсет години по-стар от действителната си възраст. Особено се притесни, когато забеляза жълтеникавия цвят на кожата му. Болестта атакуваше черния му дроб. Сърце то й се сви при мисълта, че времето летеше наистина безмилостно бързо.

Облегна глава на рамото му и той я прегърна. Беше толкова хубаво, толкова естествено да стои така сгушена в него. Но въпреки умората си, не успя да се отпусне. Щастието, което й бе донесъл този толкова важен за нея ден се подкопаваше от мисълта, че Стивън не бе такъв късметлия със своите роднини. Затвори очи и си обеща да направи всичко възможно, за да промени този факт.

* * *

Розалинд слезе от каретата и заизкачва стъпалата към Херингтън Хаус. Почука и зачака да й отворят. Видимо беше спокойна, но стомахът й се бе свил на топка. Помисли си с мрачен хумор, че сценичното обучение се оказваше безценно за всеки, който реши да заплува из коварните юди на висшето общество. Мария я бе научила да имитира маниери и акценти, да носи дрехите си подобаващо и да крие емоциите си. Никоя кандидат-дама не можеше да иска повече.

Когато лакеят отвори вратата, младата жена мина покрай него така, сякаш не можеше да става и дума, че няма да бъде приета.

— Аз съм херцогиня Ашбъртън. — Подаде му една от новите си гравирани със златни букви картички. — Искам да се видя със зълва си.

Лакеят се поколеба.

— Лейди Херингтън обикновено не приема толкова рано.

Розалинд присви очи по начина, по който го правеше Мария, когато играеше гледащата към Испанската армада кралица Елизабет. Лакеят трепна.

— Разбира се, вие сте член на семейството — побърза да добави той. — Моля, седнете в салона, ваше височество. Ще уведомя веднага лейди Херингтън, че сте тук.

Младата жена отиде в салона, но предпочете да остане права и закрачи напред-назад. Помещението бе красиво мебелирано, безупречно поддържано и с почти толкова гостоприемен вид, колкото можеше да бъде една гробница. Подобно на Клаудия.

Вратата се отвори и лейди Херингтън влезе. На лицето й бе изписан студен гняв.

— Как смеете да идвате в дома ми, когато знаете какво е мнението ми за вас! Вероятно сте помислили, че благоприличието няма да ми позволи да накарам да ви изхвърлят оттук. Е, сгрешили сте. Ако не си тръгнете на минутата, ще кажа на прислугата да ви изпъди на улицата, където ви е мястото.

Това бе дори по-ужасно, отколкото бе очаквала херцогинята.

— Повярвайте ми, нямам навика да се натрапвам там, където не съм желана — заяви с възможно най-хладния си тон тя. — Но се налага да споделя с вас нещо, нетърпящо отлагане. Ще ми дадете ли пет минути, за да обясня за какво става дума? Ако го направите, обещавам никога повече да не ви притеснявам.

Изражението на графинята стана още по-студено, но тя все пак изрече неохотно:

— Добре. Струва си да пожертвам пет минути от моето време, ако благодарение на това ще се отърва завинаги от вас, макар да се съмнявам, че може да се вярва на думата ви.

Застана права зад облегалката на един фотьойл, сякаш опитваше да се предпази от евентуална атака. Снаха й си пое дълбоко въздух.

— Може би ще проявите по-голяма толерантност, като разберете това, което ние самите научихме току-що: майка ми е София Уестли, сестра на лорд Уестли и лейди Касъл.

Клаудия поклати глава с отвращение.

— Вие сте просто една нагла лъжкиня, Аз познавах София Уестли. Тя се омъжи за французин и умря отдавна, през годините на Терора. Никога не съм чувала да е оставила дете.

Розалинд усети болезнено пробождане в сърцето при спомена за тази смърт.

— Тя имаше една дъщеря. Аз. По рождение Маргьорит Сен Сир, графиня Дю Лак — отговори спокойно тя. — Английската ми гувернантка ме е довела в Лондон, но умряла преди да успеем да се доберем до семейството на моята майка. Бях осиновена от семейство Фицджералд. Знаете останалото. Няма да се извинявам нито заради тях, нито заради себе си. Но като се има предвид манията ви по знатния произход, би трябвало да сте доволна от вестта, че семейство Уестли ме приеха като дъщеря на София. Ако се съмнявате, попитайте когото и да е от тях. След като сте познавали майка ми, просто ме погледнете. Казаха ми, че съм нейно копие.

Лейди Херингтън присви очи и впери поглед в своята посетителка. Въпреки желанието си нямаше как оспори приликата.

— Наистина приличате много на София, каквато си я спомням — отвърна неохотно тя. — Но дори да сте наистина нейна дъщеря, за една дама се изисква много повече от знатен произход. Фактът, че сте отгледана и възпитана от актьори, от едни най-нисшите елементи на обществото, е оставил своите следи. Използвахте актьорските си хитрини, за да прелъстите брат ми и да го отклоните от дълга му.

— Надценявате моите хитрини и подценявате интелигентността на Стивън — възкликна младата жена, истински развеселена. — Очевидно нищо не е в състояние да промени мнението ви за мен. Но поне трябва да бъдете благодарна, че в очите на вашия свят Стивън си е взел достойна за херцог Ашбъртън съпруга.

Графинята присви устни.

— Светът може и да одобри. Баща ми нямаше да го направи.

Водена от това, което бе научила за семейство Кениън от Стивън, Розалинд промълви:

— Баща ви е мъртъв. Колкото и да се стараете, вече няма как да спечелите нито неговото одобрение, нито любовта му.

Клаудия пребледня като платно.

— Напуснете веднага тази къща!

Херцогинята се прокле задето се бе отклонила от целта си и побърза да добави:

— Остава ми една минута, за да ви кажа защо дойдох. — Поколеба се и реши да говори направо. — Стивън умира. Малко вероятно е да живее повече от още няколко седмици. Укорявайте ме колкото си искате, но моля ви, идете при него, преди да е станало прекалено късно.

Очите на жената пред нея се разшириха от изненада.

— Стивън умирал ли? Това е невъзможно. Всички от семейство Кениън доживяват до почтена старост.

— Не и Стивън, Той има някакво ужасно заболяване — отвърна Розалинд, неспособна да скрие безнадеждните нотки в гласа си. — Доказателство за верността на пословицата, че само добрите умират млади. Той е най-добрият човек, когото познавам. Стивън ви обича много и го заболя страшно, че го отблъснахте така. Ако умре, преди да сте се сдобрили, предполагам, че на вас ще ви бъде още по-мъчно, отколкото му е на него сега.

— Мили Боже, не Стивън — прошепна Клаудия. Лицето й бе изкривено от ужас. Потрепери и затвори очи. Когато ги отвори отново, бяха изпълнени с горчивина. — Вие се уредихте много добре, нали? Тъй като брат ми е великодушен до глупост, само с неколкоседмична игра на ролята на предана съпруга ще прекарате остатъка от живота си в разкош и на най-горното обществено стъпало.

Макар да знаеше, че е безполезно да протестира, херцогинята отвърна студено:

— Не съм се омъжила за него заради парите му.

— Така ли? — Устните на лейди Херингтън се изкривиха. Всъщност той от естествена смърт ли умира? Или се превърнахте в Борджия, след като решихте, че предпочитате свободата на богатата вдовица?

Розалинд ахна, сякаш я бяха ударили. Макар да бе ясно, че събеседницата й не мисли това, което казва, че реакцията й е само резултат на току-що връхлетялата я мъка, думите й пак я попариха.

— Не мога да разбера как е възможно човек като Стивън да има толкова злобна сестра като вас — заяви с треперещ глас тя. — Той беше вече смъртоносно болен, когато се запознахме. Ако се съмнявате в това, попитайте лекаря на Ашбъртънското абатство, д-р Блакмър.

Неспособна да понася злобата на Клаудия нито миг повече, тя се втурна почти тичешком към вратата на салона. Ръката й вече бе поставена на дръжката, когато реши да отправи една последна молба, все заради Стивън.

— След няколко дни заминаваме за Ашбъртънското абатство. Предлагам дотогава да попитате съвестта си кое струва повече — проклетата ви гордост или братът, който ви обича.

И излезе; слепоочията й пулсираха до пръсване. Искаше й се да вярва, че поне последните думи бяха смекчили сърцето на Клаудия. Но не можеше.

* * *

По време на обратния път към Ашбъртън Хаус Розалинд призова цялата си самодисциплина на актриса, за да овладее чувствата си. Тази сутрин съпругът й щеше да работи вкъщи и тя не искаше да го тревожи с мъката си. В никакъв случай нямаше да му каже за печално завършилото посещение при сестра му.

Възможно ли бе да е толкова добър и справедлив, след като бе израснал в същата семейна среда, създала отровната Клаудия? Спомни си думите му как двамата с брат му разбрали, че е невъзможно да задоволят изискванията на баща си. Сестра му обаче не го осъзнала. При тази мисъл за миг я изпълни състрадание към зълва й. Опитите да се хареса на мъртъв човек не можеха да доведат до нищо добро.

Каретата спря пред Ашбъртън Хаус. Когато слезе, видя голям екипаж. Веднага установи, че току-що бяха пристигнали родителите й. Докато лакеят внасяше скромния багаж на семейство Фицджералд, Мария оглеждаше невярващо внушителната фасада на постройката.

Херцогинята извика весело:

— Мамо! Татко!

И се спусна да ги посрещне, сякаш бе станала отново на пет години. Томас беше по-близко и тя едва не го събори, като са хвърли в прегръдките му, Той я притисна ентусиазирано към гърдите си.

— Приятно ми е да те видя, момичето ми, но все пак са минали само няколко седмици, не години.

— Сториха ми се като години. — Обърна се да прегърне Мария. — Преди да се омъжа за Стивън не се бях отделяла от вас нито веднъж.

— Превърнала си се в прелестна херцогиня, скъпа. — Актрисата отстъпи със смях и обхвана с жест Ашбъртън Хаус. — Кочияшът настоя да ни докара дотук, но, честно ти казвам, щяхме да сме не по-малко щастливи да отседнем в някой хан. Дори по-щастливи.

— Стивън не искаше и да чуе за такова нещо. Нито пък аз. — Младата жена хвана родителите си под ръка и ги поведе нагоре по стълбите. — Пристигнахте бързо.

— Лесно е да се направи, когато имаш на свое разположение такава луксозна карета за пътуване на дълги разстояния — отвърна искрено баща й. — А сега, моето момиче, кажи каква е тази толкова нетърпяща отлагане работа на Ашбъртън? Той не обяснява нищо в писмото си, но ти сигурно знаеш какво е имал предвид.

— Да, но ще оставя Стивън да ви каже. — Влязоха заедно във вестибюла. — Моля те, донеси напитки и закуски в салона — обърна се Розалинд към иконома. — Когато адвокатът си тръгне, съобщи на херцога, че родителите ми са пристигнали и се надявам да се присъедини към нас.

И поведе новодошлите към салона. Завариха Поршия да дреме. Тя обаче спечели бързо сърцето на Томас, като се оживи веднага, скочи в скута му и замърка гальовно. През следващите няколко минути развълнувано се разменяха новини. Джесика и Саймън Кент все още не се били сгодили, но всеки момент можело да съобщят нещо такова. Брайън страдал за учителя си и не бил напреднал видимо по латински, откакто Стивън си заминал. Мери Кент поела в свои ръце задълженията на Розалинд като сценичен управител, при това се справяла доста успешно.

След първата вълна от споделени новости, Розалинд реши да им съобщи единствената важна вест, която се чувстваше свободна да обсъжда — историята за разкритието на собствената си самоличност. Тя описа как бе срещнала семейство Уестли, като даде ясно да се разбере, че смяташе своите осиновители за истинските си родители. Двамата актьори бяха силно изненадани и заинтригувани. Когато Розалинд приключи, Томас възкликна:

— Гледай ти! Значи кукувичето в нашето гнездо било графиня!

— Не. Просто едно малко момиченце, силно копнеещо и нуждаещо се от грижи и любов.

Напитките и закуските пристигнаха, затова Розалинд се постара да изиграе възможно най-добре ролята си на грациозна домакиня. Докато наливаше чая, внезапно й дойде наум как трябваше да отговори на Стивън, когато я бе попитал откъде идваше вярата й в духовното. Вярваше, тъй като само благосклонният Бог бе в състояние да из прати семейство Фицджералд на онази мизерна уличка в бедняшкия квартал преди толкова много години.

Ден двайсет и седми

Срещата на Стивън със семейния адвокат беше изтощителна, тъй като той най-сетне бе разкрил причината за трескавата си активност напоследък. Новината бе стреснала адвоката и го бе накарала да се почувства неудобно. Още не бе приел смъртта на стария херцог и ето че сега трябваше да свиква с друг Кениън.

Най-после срещата приключи и той изпита истинско облекчение. Особено се зарадва на вестта за пристигането на семейство Фицджералд. Настроението му се подобри веднага и той побърза да отиде да приветства гостите. Когато влезе, ги завари да бъбрят с Розалинд. Съпругата му се изправи и се приближи да го целуне.

— Татко умира от желание да разбере защо си ги помолил да дойдат — прошепна тя. — Справих се възхитително, нищо не им казах.

— Ти винаги си възхитителна. — Прегърна я за момент и усети как умората му намаля при това докосване. После се обърна към новодошлите. — Приятно ми е да ви видя и двамата. Мария, много си красива. — Целуна тъща си по бузата и се ръкува с Томас. — Колко можете да останете?

— Само една нощ, най-много — две — отвърна той. — Трупата може да се справи без нас, но намаляването на бройката й ограничава значително възможните пиеси, които е в състояния да изпълнява. — Усмихна се дяволито. — Надявам се тази вечер да успеем да видим Кийн, за да го освиркам.

Тъй като бе убеден, че тъст му и тъща му ще искат да отидат на театър, младият мъж бе направил справка.

— Тази вечер Кийн ще играе сър Джайлс Оувърийч в „Нов начин за плащане на стари дългове“. Ложата ми в „Дръри Лейн“ е само на един изгнил портокал разстояние от сцената.

— Съпругът ми няма нито да освирква, нито да хвърля изгнили портокали. — Мария изгледа строго Томас. — Или се лъжа?

— Не — призна той. — Но мога да си помечтая, нали?

— Мечтаенето е разрешено.

— Като стана дума за мечти… — Стивън седна и пое предложената му от Розалинд чаша чай. Познат ли ви е старият театър „Атиниум“ край „Ковънт Гардън“?

Актрисата кимна.

— Гледахме там „Така правят всички“ преди много години. Прилична Мирабел, ужасна Миламант.

— Но имаше хубави глезени — обади се съпругът й и очите му блеснаха развеселено.

— Но не по-хубави от моите — информира го студено съпругата му.

— Май ще е по-добре да проверя.

И Томас се наведе към нея с очевидното намерение да повдигне полите й десетина сантиметра. Мария го плесна по ръката и Розалинд се обади, като изимитира Джесика:

— Родителското тяло пак започна!

Всички избухнаха в смях. Когато веселбата поутихна, Стивън започна, като се стараеше да се изразява колкото се може по-безобидно:

— Бихте ли искали да играете в „Атиниум“ с вашата трупа?

— Чудесно място за представление, дума да няма. — Томас отпи от чая си. — Жалко, че не можем да го носим с нас из пътищата.

— Аз всъщност си мислех да ви го подаря, за да може трупата да се премести за постоянно в Лондон.

Настана изумено мълчание. След малко актьорът остави шумно чашката върху чинийката.

— Какви дяволски неща говориш!

— Дяволът няма нищо общо с това. „Атиниум“ се продава на разумна цена с всички налични декори и костюми и скромна къща в близост, където бихте могли да живеете. — Младият мъж се усмихна. — Няма никакви условия. Като собственик и директор, няма да се налага да отговаряш пред никого, освен пред Мария, затова съм убеден, че двамата ще пожънете огромен успех.

— Но… но…

Изумен, Томас погледна безпомощно към своята съпруга. Тя срещна погледа му; очевидно също като него бе из губила ума и дума.

Дали ако бяха прекарали толкова години заедно, Стивън и Розалинд също щяха да развият такова дълбоко разбиране един към друг? Протичащите токове бяха толкова мощни, че херцогът ги усещаше. Актьорът беше прекалено независим, за да иска да бъде задължен някому за каквото и да било. Мария му напомняше безмълвно за всички години на финансова несигурност, за всички направени жертви, за мечтите, от които се бяха отказали.

— Как бихме могли да приемем такъв подарък? — попита със запъване Томас.

— Много лесно — отвърна Мария, все така без да отделя погледа си от него. — Вече сме прекалено стари, за да продължаваме да скитосваме по десет месеца в годината.

През всички години на брака си тя бе подчинявала бляскавия си талант в името на своя съпруг и семейството. Сега искаше „Атиниум“ и очакваше Томас да приема подаръка.

Той кимна едва забележимо и се обърна към зет си.

— Защо?

— За всичко, което сте направили за Розалинд — отговори тихо той. — И за мен, и за другите. С други думи, защото сте добри хора. Нима добротата не бива да бъде възнаграждавана от време на време?

— Просто приеми, Томас — обади се Мария. — В много пиеси има деус екс макина^[1]. Защо да няма такава и в нашия живот? — Стана и целуна херцога по бузата. — Господ да те благослови, Стивън. Не е нужно да ти казвам какво означава това, защото ти вече знаеш. — Обърна се отново към съпруга си. — Коя пиеса ще поставим първо? Трябва да има хубави, силни роли за теб, за мен, за Джесика и Саймън.

От съмненията на Томас не остана и следа, когато си представи картината на премиерата на театъра.

— Трябва да започнем с Шекспир, разбира се. Какво ще кажеш за „Зимна приказка“? Съдържателни роли за теб и мен, както и за младите.

Актрисата кимна одобрително.

— Превъзходен избор. Джесика и Саймън ще изиграят трогателни влюбени, ти ще заслепиш публиката с твоята царственост, а аз ще накарам присъстващите дами да се удавят в сълзи.

— Всичко това, плюс щастливия завършек, с който ще изпратим всички да си вървят усмихнати към домовете. — Внезапно Томас скочи, грабна през кръста Мария и я завъртя във въздуха. — Да върви по дяволите гледането на Кийн тази нощ. Да тръгваме веднага да видим „Атиниум“!

Четиримата направиха точно това, като се смееха непрестанно. Стивън прекара следобеда до своята съпруга, докато семейство Фицджералд се щураха из театъра като лястовички, правеха планове, обсъждаха колко души ще трябва да бъдат наети и бъбреха безгрижно за нужното оборудване. Освен това изиграха пред младата двойка вълнуващ откъс от „Така правят всички“ и Мария показа как според нея трябва да се изпълни ролята на Миламант.

Години след смъртта на Стивън, Томас и Мария щяха да продължават да носят радост и да разплакват лондонската публика. Богатството имаше множество предимства. Но едно от най-хубавите бе, че можеше да превръща мечтите в реалност.