Мери Джо Пътни
Розата и херцога (24)

Глава 24

Розалинд чу как от всички страни се понесе шепот в мига, в който двамата със Стивън влязоха във фоайето, водещо към ложите в „Дръри Лейн“. Докато той се ръкуваше с приятелите си, до ушите й достигнаха някои от коментарите: „Значи наистина има нова херцогиня“, „Някой знае ли кои са родителите й?“, „Проклетница! Аз самата хранех надежди за Ашбъртън.“ А един мъжки глас промърмори: „Не е честно, че херцозите вземат най-подходящите за леглото жени“.

Без да дава вид, че е чула забележките, Розалинд държеше главата си гордо вдигната и се усмихваше на хората, с които я запознаваше съпругът й. За нейно облекчение никой не реагира като лейди Херингтън. Всички бяха любезни и повечето се държаха искрено приятелски. Но заради Стивън. Очевидно беше, че го уважаваха много и съжаляваха за отсъствието му от обществото по време на траура за първата му съпруга.

Въпреки това Розалинд изпита истинско облекчение, когато най-после влязоха в тяхната ложа. Бяха прекарали следобеда при най-добрата лондонска модистка, където поръчаха достоен за една херцогиня гардероб. Стивън бе участвал активно при вземането на решения. Той отбеляза, и абсолютно правилно, че ако останеше на нея, тя нямаше да изхарчи никога достатъчно пари, за да бъде облечена по последна мода.

Щом влязоха в ложата на Ашбъртън, младата жена се огледа нетърпеливо. „Дръри Лейн“ беше най-големият и най-великолепният театър, който бе виждала. Слава Богу, че Стивън бе успял да я убеди да облече разкошната рокля на лейди Майкъл. Ако беше сложила нещо от собствения си гардероб, сега щеше да се чувства като просякиня.

— Много е красиво. Колко души побира театърът?

— Доста над три хиляди. Когато старият театър изгоря преди девет-десет години, на негово място бе построен най-големият театър в Лондон.

Розалинд се настани на един от удобните столове, като разстла внимателно полите си.

— Мога да свикна с подобен лукс.

Младият мъж се усмихна, седна до нея и взе ръката й в своята.

— Добре. Искам да го направиш. — Палецът му погали предизвикателно ръката й през ръкавицата. — Но любимият ми театър ще си остане винаги плевникът в Бери Сейнт Джеймс.

— Ние не изнасяхме представление там — напомни му тя.

— Така ли?

Дяволитите светлинки в очите му я накараха да се изчерви. Вдигна ветрилото, за да скрие усмивката си, и замаха бавно, за да разхлади пламналото си лице. Ветрилото бе много удобен аксесоар и Розалинд умееше да го използва. Елегантното веене с ветрило беше жизненоважно умение, когато в загадъчната нова херцогиня бяха приковани толкова много погледи.

Пиесата започна и сега поне част от публиката насочи вниманието си към сцената, вместо към нея. Младата жена се приведе възбудено напред при първата поява на Кийн.

Той беше дребен човек с несъразмерно голяма глава, но святкащите му тъмни очи и сценичното му присъствие приковаваха вниманието. Тази вечер играеше Отело, една от най-прочутите си роли. Изграждаше трагичния образ на разкъсван от ревност мавър убийствено правдоподобно. Розалинд бе толкова погълната от действието, че не забелязваше нищо наоколо си, докато не усети конвулсивното стискане на ръката на Стивън.

Обърна се и видя, че бе затворил очи, а тялото му ос сковано.

— Стивън! — прошепна разтревожено тя.

Понечи да се изправи, но той я стисна още по-силно и поклати почти незабележимо глава. Разбира се, че не искаше слабостта му да стане публично достояние; театърът бе така добре осветен, че всяко необичайно раздвижване щеше да привлече нежелано внимание.

Тя си наложи да се обърне отново към сцената, но продължи да го наблюдава с ъгълчето на окото си. Лицето му блестеше от пот, а дланта му бе станала ледено студена. Цялото й внимание бе до такава степен съсредоточено н него, че усещаше всяко мъчително поемане на въздух и не чуваше повече Кийн.

Когато стана ясно, че този пристъп продължава по-дълго от предишните, тя прошепна настоятелно:

— Трябва да си тръгнем. Нека да повикам някой от портиерите, за да ти помогне.

Очите му се отвориха и в тях проблесна истински гняв.

— Не.

Младата жена се подчини неохотно и насочи отново невиждащия си поглед към сцената. Постепенно ръката му започна да отслабва хватката си върху нейната. Но това не стана достатъчно бързо. Междувременно бе обявен първият антракт и на вратата на ложата им се почука. Розалинд хвърли уплашен поглед към съпруга си.

— Стивън?…

Той отвори очи и тя видя в тях само сивия цвят на болката.

— Добре съм. — След като направи видимо усилие да се съвземе, той повиши глас: — Влез.

Херцогинята пусна ръката му и бързо смени стола си, така че да се озове между съпруга си и вратата. Така посетителите нямаше да го виждат съвсем ясно.

Искаше й се да им изкрещи да се махат. Вместо това се усмихна и се потопи в играта на запознаването, като се стараеше да привлича вниманието върху себе си. Не беше красива, но владееше достатъчно актьорското майсторство, за да създаде илюзия за уверена в себе си красавица.

Докато тя играеше ролята си, Стивън възприе тази на привързан, снизходителен съпруг, който говореше малко и не помръдваше от мястото си. Очевидно никой не се вглеждаше внимателно в него, защото така и не забелязаха, че не е добре.

Започването на следващото действие ги изпълни с огромно облекчение. Неколцина от посетителите се помотаха още малко, сякаш очакваха да ги поканят да останат, но Розалинд ги удостои с най-аристократичния поглед на Мария и те си тръгнаха.

След като останаха сами, младият мъж каза шеговито:

— Ти възприемаш ролята на херцогиня със забележителна бързина.

Тя хвана отново ръката му.

— Ще играя всяка роля, която поискаш от мен.

— Единствената роля, която искам, е тази на моя съпруга.

Розалинд се усмихна, повдигна ръката му и я допря до бузата си.

— Това не е роля, а реалност.

Останалата част от „Отело“ мина без инциденти. Успя да убеди херцога да си тръгнат преди началото на едноактния фарс, но само благодарение на твърдението си, че е уморена, което между другото беше вярно. Макар да бе посивял от изтощение, той никога нямаше да си тръгне заради собственото си неразположение.

По обратния път към къщи Стивън попита:

— Какво мислиш за Едмънд Кийн?

— Много силен актьор. Разбирам защо има такава репутация. — Поколеба се. — Несъмнено съм предубедена, но според мен татко не му отстъпва по нищо.

— Съгласен съм. — Взе ръката й в своята. — Ти пожъна голям успех. Надявам се, че вече не се страхуваш как ще бъдеш приета от висшето общество?

— Почти. — Стисна на свой ред ръката му. — Докато ти си с мен, се чувствам в безопасност. Теб всички те харесват.

— Не съм бил достатъчно дълго херцог, за да си създам кой знае колко врагове.

Не за първи път й направи впечатление как пренебрегваше комплиментите. Може би защото той също бе възпитан да вярва, че никога няма да бъде достатъчни добър.

Изминаха останалото разстояние в мълчание и се оттеглиха в покоите си веднага щом се прибраха и Ашбъртън Хаус. За първи път, откакто бяха женени, си легнаха и не се любиха. Стивън заспа в нейните обятия, отпуснал глава на гърдите й.

Тя погали нежно гърба и раменете му. Ролята на съпруга имаше неподозирани страни. Трябваше да бъде не само негова любовница, приятелка и компаньонка, а и негов съзаклятник.

Макар да не можеше да му спаси живота, тя си обеща да направи всичко зависещо от нея, за да му помогне да спаси гордостта си.

Ден трийсет и осми

Следващият ден ги посрещна бледо есенно слънце. Тъй като целта им се намираше доста далеч на изток, Стивън бе наел ладия с шестима гребци. Пътуването с лодка щеше да бъде по-бързо, отколкото с карета.

Освен това той взе специални предпазни мерки, защото кварталът, в който отиваха, съвсем не беше от безопасните. Една от тях бе да нареди на двама от своите лакеи, ветерани от последната война, служили под командването на брат му, да ги придружат, но не облечени в ливреи. Нямаше нищо против да рискува собствения си, вече лишен от всякаква стойност живот, но не искаше да излага на опасност Розалинд.

Това пътешествие изпълваше с трепет младата жена. Тя оглеждаше движещите се с весла лодки, лихтерите и баржите, които се плъзгаха по водата във всички посоки.

— Нямах представа, че по реката е толкова оживено.

— Лондон нямаше да съществува без нея. Преди да казваш, че тук е оживено, почакай да стигнем Лондонския мост. Там пускат котва големите кораби. След като са те открили някъде насам, вероятно си пристигнала в Лондон на някой от крайбрежните или пресичащите Ла манша плавателни съдове.

Тя кимна и насочи поглед към Блакфрайърс бридж, когато ладията мина под една от арките му. Младият мъж научаваше замисления й профил, като се наслаждаваше на удоволствието, което й доставяха новите гледки. Дали щеше да се омъжи отново за някой аристократ. Беше очаровала всички мъже, с които я беше запознал предишната вечер в театъра. Най-високомерните със сигурност нямаше да одобрят миналото й на актриса, но скоро тя щеше да бъде богата и прелестна вдовица. Можеше да има всеки мъж, когото пожелаеше.

Замисли се за момент кой би могъл да бъде достатъчно добър за нея, но скоро реши, че не е готов да се самоизмъчва така. Трябваше да помоли брат си да се грижи за нея и да я пази от преследвачите на богатство.

Около Лондонския мост беше пълно с платноходи и лодки, които пренасяха товара до кейовете. Ладията забави ход, защото гребците трябваше да избират пътя си внимателно. Скоро минаха покрай масивните, мрачни стени на Лондонската кула.

Стивън им казах да спрат край първите стълби източно от кулата. Те щяха да ги отведат в квартала „Сейнт Катрин“. Ако Розалинд си спомняше правилно, семейство Фицджералд я бе намерило някъде там. След като даде на лакеите нареждания да ги следват на известно разстояние, гой помогна на съпругата си да слезе от лодката.

Тя заизкачва влажните каменни стъпала и изведнъж се олюля и пребледня.

— Тази миризма! — възкликна тя. — Никога не съм я забравяла. Трябва да сме наблизо.

Миризмата беше смесица от човешка мръсотия в гъмжащия от народ квартал с вонята на гниеща риба и морски водорасли, в която се примесваше и лекият, екзотичен мирис на докараните от далечни земи товари. Интересно, но в никакъв случай не и приятно съчетание. Стивън се намръщи при вида на бледото й лице.

— Сигурна ли си, че идеята ти е добра?

Тя го стисна за ръката.

— Не. Но въпреки това искам да я осъществя.

Щом изкачиха стълбите, избраха напосоки една от улиците. Разкривените къщи от двете страни бяха потъмнели от времето и дима от въглищата. Като минаха две пресечки, младият мъж попита:

— Нещо струва ли ти се познато?

Съпругата му се огледа и се загърна в пелерината си, въпреки че утрото не беше студено.

— Не, общото впечатление е същото. Там имаше църкви и пивница.

— Църквата „Света Катерина“ е наблизо, а определена има и пивница — вече подушвам миризмата на хмел. — Поведе я покрай купчина боклук с неопределен произход. — Говори се, че щели да правят значителни промени тук, за да построят ново, по-модерно пристанище. Във всеки случай нищо няма да се загуби, като махнат тези съборетини и мръсотия.

Навлизаха все по-дълбоко в лабиринта от мръсни улици. Розалинд се оглеждаше неспокойно.

— По-тихо е, отколкото си спомням.

— Реших, че ще е най-добре да дойдем по-рано през деня. — В този момент долови с ъгълчето на окото си някакво движение и погледна натам — беше плъх. — Тези, които имат работа, са излезли, а ако имаме късмет, безбожниците още няма да са станали.

Младата жена се усмихна, но очите й останаха сериозни. На Стивън му мина мисълта, че тя е като диво цвете.

Насреща им идваше окъсан, мръсен мъж, вперил в тях любопитните си очички. Макар херцогът и съпругата му да бяха с най-скромните си дрехи, пак се открояваха ярко на фона на жалкия квартал. Той огледа без да се смути Розалинд от глава до пети.

Тя впи пръсти в ръката на Стивън.

— Този човек…

Гласът й беше дрезгав от уплаха.

— Познаваш ли го?

Огледа се през рамо, но мъжът вече бе изчезнал.

— Не, не е достатъчно възрастен. Но ми напомня ни един човек.

Избърса устни с опакото на дланта си. Съпругът й се приготви за най-лошото и попита:

— Сторил ли ти е нещо?

— Не… предложи ми нещо за ядене — отвърна задъхано ги. — Салам, струва ми се. Не ми хареса начинът, по който ме гледаше, но бях толкова гладна, че взех храната. Той ме хвана и, о, Боже, ме целуна, и… и пъхна ръка под полата ми. Целият вонеше, а езикът му… Помислих си, че се опитва да ме изяде… — Избърса отново уста с трепереща ръка.

— Изнасилил те е, така ли? — възкликна Стивън, готов да убива.

— Не. Ухапах го по езика до кръв, той извика и ме пусна, а аз избягах. — Направи усилие да се овладее. — Успях да запазя салама. Доколкото си спомням, се скрих под купчина боклук и го изядох там.

Херцогът изпита ужасна смесица от безсилие и ярост; за първи път си представяше така живо какво всъщност ос преживяла неговата любима.

— И как оцеля? Къде спеше?

Младата жена тръгна отново, припряно и напрегнато.

— Има предостатъчно малки ъгълчета, където може да се свие едно дете. Но, разбира се, там се крият и други неща. — Повдигна леко левия си ръкав и показа малкия, трудно забележим белег под лакътя. — Това ми е от ухапване от плъх.

Прииска му се да я вдигна на ръце и да я отнесе по-далеч от това място, обратно при ладията и безопасността на „Мейфеър“. Но нейното желание бе да се върне в миналото, затова се въздържа.

— Нещо събужда ли спомените ти за времето преди да осиротееш?

— Корабът, с който пътувахме до Лондон — промълви бавно тя. — Беше трудно пътуване. — Замълча и изведнъж заяви изненадано: — Отплувахме от място, където се говореше френски, и аз разбирах този език.

— С кого пътуваше?

— С една жена. — Розалинд спря, погледът й стана невиждащ, сякаш вглъбен някъде навътре. — На мен не ми стана лошо, но на нея й беше много зле. Помня как й занесох нещо за ядене. Тя изстена и ми каза да си вървя. Не можех да разбера защо се чувства така зле.

— Тази жена майка ти ли беше?

— Не! — извика остро херцогинята. — Не беше майка ми.

Стивън се почуди коя ли бе причината за бурното отричане. Но нито моментът, нито мястото бяха подходящи за по-задълбочени изследвания по въпроса. Хвана я под ръка и тръгнаха отново. Завиха по друга улица. Наистина беше тихо, както бе казала съпругата му. На няколко пъти усети, че ги наблюдават през мръсните прозорци, но малцината, с които се разминаха, ги поглеждаха с безразличие, Докато опитваше уморено да избегне едно мършаво куче, той каза:

— Сега, след като видях как изглежда това място, ми е по-лесно да разбера защо никой не е помогнал на нещастното сираче.

Розалинд се усмихна мрачно.

— Вече разбираш колко съм задължена на семейство Фицджералд. Повярвах веднага на Мария. Аз… струва ми се, че ми напомни за моята майка. Помня, че когато ме вдигна и попита дали искам да имам нови мама и татко, аз си обещах никога, никога да не й причинявам неприятности.

— И го изпълни. Томас каза, че си била съвършеното дете. — Младият мъж се усмихна лекичко. — Неестествено.

— Страхувах се, че ако не съм послушна, ще ме върнат тук. — Нервно прибра косите от лицето си. — Това, разбира се, са глупости, но никога не успях да се избавя напълно от тази мисъл.

Стомахът на херцога се сви болезнено, когато си даде сметка в какъв ужас бе живяла Розалинд през първите години след осиновяването.

— Нищо чудно, че си била толкова послушна и добра.

Завиха отново. На стъпалата на една съборетина стоеше старица, стиснала глинена лула между венците си. Розалинд сподави вика си.

— Познавам я! Или поне тогава една възрастна жена стоеше така всеки ден. Старата Моли. Аз… мисля, че беше омъжена за моряк и докато той беше в морето, тя наблюдаваше какво става наоколо през по-голямата част от времето си.

— Възможно ли е да е същата жена? — попита Стивън.

Съпругата му прехапа замислено долната си устна.

— Моли изглеждаше много стара и тогава, но косите й бяха прошарени. Тази жена й прилича, само дето косите и са бели, а лицето — по-набръчкано. Мисля, че наистина е та. Огледа схлупените сгради. — Сигурна съм, че това точно е улицата, на която живееше. Помня странната форма на фасадите на тези постройки.

— Стилът е холандски. — Младият мъж опита да си представи как ли е изглеждала улицата в очите на едно малко, ужасено дете. От подобна мисъл на човек можеше да му се доплаче. — Има ли някаква специална причина да си я спомняш след толкова много години?

Розалинд кимна.

— Томас и Мария ме намериха точно тук. Тя видя всичко.

— Тогава нека видим дали помни този ден.

Без да пуска лакътя на своята херцогиня, той се приближи към парицата. Жената се смути, но не избяга. Лицето й беше силно набръчкано.

— Добър ден — каза учтиво той. — Моята съпруга би искала да ви зададе един въпрос.

Старицата извади глинената лула от устата си.

— Да?

— Преди много време, двайсет и четири години, тук е имало едно сираче, което се е препитавало, като ровело боклуците за храна.

Моряшката жена сви рамене.

— Много сираци е имало.

— Било е съвсем малко момиченце.

Старицата дръпна замислено от лулата си.

— О, да, сетих се. Не са много малките момиченца по улиците. Те струват повече в бордеите. Взеха го тъмнокоси мъж и жена. Не ми мязаха на съдържатели на бордей, но знае ли човек. — Погледна към Розалинд и присви очи. — Ти ли си туй момиченце? Малко са хората със светли коси и кафяви очи.

Младата жена кимна.

Погледът на старицата политна към Стивън.

— Ако туй е съпругът ти, справила си се добре, момиче.

— Вие бяхте добра към мен. Веднъж ми дадохте хляб.

— Не съм ти дала. — Старицата изхихика. — Старата Моли не раздава храна за нищо.

— Така е, помня, че ти дадох нещо в замяна — отвърни бавно Розалинд. — Но не помня точно какво.

— Носна кърпичка — обяви Моли. — Чудесна материя, много хубава бродерия. Пазих я дълго, после я продадох за два шилинга.

Дъхът на младата жена секна, а очите й се разшириха.

— Носна кърпичка? Помните ли как изглеждаше?

Старицата набърчи лице.

— Цветя. Някакво животно и буква. М като моето име. Изхихика отново. — За малко не я запазих заради туй.

— Стивън, имаш ли хартия и молив? — попита напрегнато Розалинд.

Той извади молив и сгънато писмо. Тя нарисува набързо малко квадратче със стилизиран лъв в единия край и красиво орнаментирана буква М в другия, и двете заобиколени с цветя. Показа я на Моли и попита:

— Така ли изглеждаше бродерията?

Старицата премигна срещу скицата.

— Да, така.

Стивън хвана свободната ръка на съпругата си; тя трепереше.

— Помните ли как съпругата ми се озова на вашата улица? — намеси се той.

Моли сви рамене.

— Казаха, че една лодка я докарала дотук заедно с някаква старица от спрял на пристанището платноход. Жената получила някакъв пристъп почти веднага щом стъпила на твърда земя. Тъй като умирала, един от пазачите опитал да хване момичето, но то избягало. Тъй поне се говореше.

Стара жена. Това потвърждаваше смътния спомен на Розалинд, че не бе пътувала с майка си.

— Колко дълго живя съпругата ми на улицата, преди да я осиновят?

— Два месеца може би. Не си спомням.

Значи Розалинд бе прекарала осем или девет седмици сред мръсните плъхове и извратените типове. Бе се изхранвала с остатъците, които бе успявала да изрови от боклука. Шейсет дни, може би повече. Тази мисъл му причини почти физическа болка и затвърди решимостта му да направи нещо за Томас и Мария. Наклони глава към Моли.

— Благодаря ви, мадам.

Тя му се усмихна с беззъбата си уста.

— Благородни хора като вас все трябва да имат нещо, с което да помогнат на старата Моли.

Херцогът извади златна монета от джоба си — едногодишната заплата за една камериерка, и я подаде на старицата. Тя се изкиска радостно и побърза да се прибере в съборетината, преди богаташът да е размислил и да си я поиска обратно.

Стивън се вгледа в рисунката на своята съпруга.

— Напълно възможно е този лъв да е от герб. Спомняш ли си нещо повече за него?

Розалинд поклати глава.

— Образът изведнъж се появи в главата ми.

Той прокара пръст по сложно изрисувания инициал.

— Дали истинското ти име започва с М? Мери? Маргарет?

Младата жена изхълца и отстъпи назад; лицето й пребледня.

— О, Боже! Това беше грешка. Не трябваше да идвам тук.

Съпругът й я прегърна през раменете, като се питаше какви тъмни спомени бе пробудил у нея с последните си думи.

— Прибираме се вече — рече успокояващо той. — Всичко е наред, Розалинд. Каквото и да се е случило тогава, сега всичко е наред.

Тя вдигна към лицето му замъгления си поглед и промълви:

— Никога повече няма да бъде наред.

Говореше на френски.

Колко глупаво бе постъпил, като се съгласи да я доведе тук. Прегърна я и я поведе обратно към пристана.

— Скоро ще отплуваме по реката и след това се прибираме. Никога повече няма да се налага да идваш тук, розичке. Никога.

Тя се движеше слепешката, като понякога се спъваше върху неравната земя. Погълнат напълно от нея, Стивън забрави да следи какво става наоколо им. При следващия завой едва не се сблъскаха с някакъв едър мъж, стиснал заплашително бляскав нож в дясната си ръка.

— Дай ми златото, шефе — заяви заплашително той. Беше висок и широкоплещест, и вонеше на уиски. — Видях те, като даде на старата Моли, но се обзалагам, че имаш още много. — Устата му се разтегна в усмивка, която разкри няколко липсващи зъба. — Действай бързо, за да не заколя теб или твоята дама.

Погледът му се премести към Розалинд и не се отклони от нея.

Тя отстъпи зад съпруга си и извика:

— Не. Не.

Гневът, който се бе набирал в него от мига, в който бяха стъпили в този квартал, избухна светкавично в смъртоносна ярост. Ритна ръката с ножа и той се завъртя във въздуха. После събори пияния със силен удар в брадичката.

Крадецът изрева някакви псувни. Стивън извади пистолета, махна предпазителя и го насочи между очите на непознатия. Пръстът му вече се бе допрял до спусъка, когато забеляза ужаса в налетите с кръв очи насреща си. Бедният нещастник.

Напомни си, че когато човек влиза в гнездо на змии не трябва да се изненадва, ако се натъкне на отровна гадина, и отпусна ръка.

— Намери си някоя почтена работа — рече ледено той.

Двамата лакеи, на които бе казал да вървят на известно разстояние зад тях, се появиха иззад ъгъла. Разбрали, че господарят им има неприятности, те се затичаха към тях.

— Ваше височество, добре ли сте с херцогинята? — възкликна по-високият, силно пребледнял.

— Нищо лошо не е станало. Но вземете ножа на този човек. — Посочи с дулото на пистолета към падналото оръжие. — Изтръгнеш ли отровния зъб на змията, вече не може да те ухапе. — Спусна предпазителя и върна пистолета и джоба на връхната си дреха, след което се обърна към съпругата си. Прегърна я отново и рече: — Е, да оставим това място на плъховете, а?

Тя не отговори. Цялото й тяло трепереше. Въпреки високия си ръст в този момент изглеждаше като изгубено крехко момиченце. Той я привлече към себе си и зашепна успокоителни слова, изпълнен с желание да я закриля и пази.

Тогава тя вдигна очи; лицето й беше неестествено спокойно.

— Непрекъснато показваш нови, неочаквани таланти, Стивън. Ако ти беше по-малкият син, отишъл в армията, щеше да се справиш много добре.

Херцогът осъзна, че в момента ставаше свидетел на едно почти свръхестествено усилие да се загърбят страхът и мъката. Може би точно така бе успяла да преодолее преживените ужаси.

— Никога не е излишно да знаеш как да се защитиш — отвърна той.

Стигнаха до чакащата ладия все така прегърнати. Този път лакеите се движеха много по-близо.

Но макар да се бяха измъкнали от мизерния квартал, Стивън се съмняваше, че Розалинд щеше да се освободи така лесно от тъмните спомени, пробудени от това посещение.