Мери Джо Пътни
Розата и херцога (16)

Глава 16

От зори валеше студен есенен дъжд, който събаряше жълтите листа от дърветата и превръщаше пътищата в тресавища. Лорд Майкъл Кениън беше изморен и силно раздразнен. След като бе търсил изчезналия си брат и продължение на две седмици, той бе научил само, че да намериш следите на конник бе значително по-трудно, отколкото да следваш карета.

Доктор Блакмър бе повторил поне хиляда пъти, че е почти невероятно Стивън да лежи болен някъде; младият мъж обаче изпитваше облекчение всеки път, щом някой най-сетне успееше да заяви определено, че брат му бе минавал оттук. Когато не намираха следи в продължение на повече време, те се връщаха и опитваха други пътища, докато попаднат отново на следа.

Докато се движеха на север, Майкъл се отби в имението на приятеля си Люсиен, граф Стратмор, който бе изключително изобретателен, за да го привлече за помощник. Графът направи няколко доста добри предложения и обеща да се допита до собствената си широка мрежа от информатори. Въпреки всичко търсенето все още се ограничаваше до спиране в странноприемниците и селата в западната част на Средна Англия и разпитване, дали някой е видял Стивън. За щастие херцогът яздеше Юпитер, един от най-прекрасните коне, отглеждани във фермата на приятеля на Майкъл, лорд Абърдеър. Хората си спомняха за този кон, дори да не бяха обърнали внимание на ездача.

Юпитер бе подаръкът, който Майкъл бе направил на брат си за рождения му ден предишната година. При този спомен сърцето на младия мъж се сви болезнено. В душата си той не можеше да повярва, че Стивън бе наистина смъртно болен. Лекарите често грешаха, а и брат му бе в прекрасна форма при последната им среща.

Но въпреки това… и мъже, и жени умираха на всякаква възраст и по всевъзможни причини. Може би времето на Стивън бе дошло. Не можеше да не го признае с ума си, колкото и несправедливо да му се струваше да изгуби единствения си брат толкова скоро, особено след като бяха станали приятели.

Забележително беше, че от Стивън бе излязъл такъв прекрасен човек, макар като наследник да се очакваше да притежава критичния поглед и дребната душица на стария херцог. Самият Майкъл бе прекарвал колкото се може по-малко време в абатството. Именно разстоянието го бе спасило от емоционална разруха. Стивън обаче бе изтъкан от по-устойчив материал. Той бе оцелял и се бе превърнал в силен и справедлив човек. И точно тази сила и обичайната му уравновесеност правеха още по-странно изчезването му.

Майкъл погледна към спътника си, който се бе свил мрачно под падащия дъжд. Макар да знаеше, че подобно чувство е напълно нелогично, изпитваше желание да обвини лекаря за болестта на брат си. Той трябваше да му поднесе тази ужасна новина по-внимателно или изобщо да не му я казва. От собствения си опит с тежко болни войници Майкъл знаеше колко важно бе състоянието на ума и духа за възстановяването на тялото. Да кажеш на един човек, че умира, в повечето случаи означаваше да помогнеш за изпълнението на това предсказание. Честността не винаги бе най-добрата политика за лекаря.

Навъсеният Блакмър бе загадка за него. Дори след като в продължение на цели две седмици бяха прекарали всеки миг заедно, Майкъл все още нямаше представа, какво се крие зад непроницаемия му поглед. Видимо бе силно притеснен за Стивън. Но може би просто се тревожеше, че загубата на най-видния му пациент ще се отрази зле на собствената му кариера?

Размислите му бяха прекъснати от изморен глас.

— Ще спрем ли за вечеря?

— Мислех да го направим в следващия град. Редминстър, струва ми се — отвърна Майкъл. — На конете един-два часа почивка би им се отразила добре. После ще продължим до смрачаване.

Лекарят потъна отново в мълчание, докато късно следобед стигнаха Редминстър. Дъждът бе спрял и бледото слънце блестеше в локвите. Точно преди да стигнат в страноприемницата „Трите корони“, Майкъл трябваше да спре коня си рязко, за да не премаже четири-петгодишното момиченце, което изтича на пътя след топката си. Хубавата му тъмнокоса майка изскочи след него от двора на къщата си. Тя се усмихна извинително на Майкъл и отнесе дъщеря си.

Младият мъж насочи уморено коня си към „Трите корони“. Измъчван от чувство на вина заради темпото, което налагаше на нетренирания си спътник, той рече:

— Аз ще отведа конете. А ти влез и поръчай нещо за ядене.

Блакмър кимна с благодарност, свлече се от гърба на своя жребец и влезе в страноприемницата. Майкъл поведе животните към конюшнята. Един коняр с глинена лула в устата почистваше някакъв хамут.

Младият мъж тъкмо отвори уста, когато човекът вдигна поглед и се усмихна.

— Приятно ми е да ви видя отново, сър. Днес обаче е ужасен ден за пътуване, няма две мнения по въпроса.

Майкъл застана нащрек.

— Бъркаш ме с някого. Никога преди не съм идвал тук. Явно е бил някой, който прилича на мен.

Конярят премигна, взря се по-внимателно в него и направи извинителен жест с лулата.

— О, вярно. Вие и вашият кон ми напомнихте много на госта, който отседна в нашия хан преди няколко седмици.

— Опитвам се да открия брат си. Неговият кон и моят са синове на един и същ жребец.

Местният човек кимна разбиращо.

— А, значи и вие сте мистър Аш. Това обяснява приликата. Ще оставяте ли конете си тук за през нощта, сър?

Мистър Аш ли? Стивън очевидно пътуваше инкогнито; малко вероятно бе да има двама мъже с лицето на Майкъл и подобен на неговия кон, които да пътуват насам по едно и също време.

— Двамата с моя спътник се отбихме само да се нахраним. Ще ви бъда благодарен, ако се погрижите за животните за един-два часа. — Младият мъж свали шапката си и прокара уморено длан през мокрите си коси. — Да знаете случайно накъде е тръгнал брат ми?

Конярят се намръщи съсредоточено.

— Струва ми се, че следващата спирка на театралната трупа „Фицджералд“ щеше да бъде в Уиткъм.

Майкъл сбърчи вежди.

— Театрална трупа ли?

— Да, брат ви тръгна с тях. Спаси малкия син на Фицджералд от удавяне и пострада при тази работа. Истински герой.

— Пострада ли? — попита притеснено Майкъл.

— Нищо сериозно — побърза да го увери конярят. — Мистър Аш изглеждаше в чудесна форма по времето, когато тръгна оттук. Всъщност говорят, че започнал да играе в една от техните пиеси. Аз лично мисля, че тръгна с трупата заради актрисите. В нея има няколко много хубави момичета…

Младият мъж слушаше със смесица от изненада и надежда. Възможно ли бе Стивън наистина да е тръгнал с група пътуващи артисти? Той наистина винаги бе обичал много театъра и се бе справял доста добре в любителските представления. А дали би се захванал с една обикновена актриса? Брат му винаги бе изключително трезв мъж. Но един Господ знаеше на какво бе способен човек, когато му кажат, че дните му са преброени, Стивън не беше вече женен, така че защо да не си направи удоволствието с някоя жена, ако желае.

Щом бе тръгнал с театралната трупа, нямаше да бъде трудно да го открие, тъй като актьорите пътуваха бавно и оставяха ясна диря след себе си. Майкъл благодари на коняря и се запъти към хана в силно повишено настроение. Докато вечеряха с говеждо и варени картофи, разказа на спътника си наученото. Блакмър се изненада доста при вестта, че херцогът може би се изявява на сцената, но по своя си обичай не каза нищо.

Навън дъждът бе поспрял временно, но на хоризонта се събираха буреносни облаци със заплашителен вид. Щом излязоха на двора, ярка светкавица раздра небето и миг по-късно отекна силен гръм. Заваля не на шега.

Поредицата от няколко светкавици накара Блакмър да каже с безизразен тон:

— Условията за пътуване не са от най-добрите.

За първи път произнасяше думи, които напомняха донякъде молба за даване на отсрочка. Майкъл се поколеба. Той наистина бе стар войник, но това не означаваше, че му е приятно да мръзне, да се измокри и изтощи. От друга страна, току-що получената информация увеличаваше нетърпението му да продължи своето разследване.

— Гръмотевичните бури обикновено отминават бързо. Би трябвало да успеем да стигнем до Уиткъм преди да се стъмни.

Лекарят въздъхна тихичко, но не се възпротиви.

Едва бяха излезли от конюшнята, когато огромна светкавица раздра небето и изпълни двора с ослепителна синьо-бяла светлина, последвана веднага от оглушителен гръм.

Майкъл се сниши инстинктивно, сякаш се бе озовал под артилерийски обстрел. Когато изправи рамене, във въздуха отекна продължителен грохот.

— Боже мили, какво беше това? — извика Блакмър. Спътникът му се обърна, опитвайки да установи кой е източникът на трясъка.

— Изглежда светкавицата е повалила някое дърво. Някъде наблизо отекна пронизителен женски писък.

Майкъл се завъртя на пети, прекоси тичешком двора и се озова на улицата. Светкавицата бе поразила огромен бряст и той се бе стоварил върху къщата на хубавата тъмнокоса жена, която малко по-рано бе отвела дъщеричката си от пътя. Сградата бе направена от измазан с глина плет и се бе разцепила като яйчена черупка.

Младият мъж се приближи, за да разбере какво е станало. От почернялата дървесина на бряста се вдигаше пушек, но силният дъжд поне бе предотвратил пожара. Когато стигна до къщичката, той завари тъмнокосата жена да рови из развалините.

— Ранена ли сте? — извика той, опитвайки да надвика бурята.

Тя се извърна рязко; по лицето й се стичаше вода, а очите й бяха изцъклени от преживения шок.

— Аз… бях излязла да набера зеленчуци за вечерята и не бях вътре, н-но съпругът и дъщеричката ми са там, отзад. — Обхвана с треперещи пръсти ръката на Майкъл. — Моля ви, помогнете им!

Той сви устни, докато оглеждаше разрушенията. Не беше изключено затрупаните да са мъртви или тежко ранени. Появи се и Блакмър, задъхан от умора.

— Там има ли хора?

— Съпругът и детето на тази жена. — Майкъл оглеждаше срутената къща с опитно око. Непохватното извършване на спасителните работи можеше да размести гредите и отломките така, че да обрече намиращите се отдолу хора, дори да бяха все още живи. Но поне срутването не бе станало на хиляда и петстотин метра под земната повърхност, както се бе случило при взрива в мината му в Уелс. — Най-добре е да вдигнем веднага поваленото дърво, за да предотвратим по-нататъшната разруха.

Вече се бяха появили десетина съседи. Един от тях извика:

— Боже мили, вижте къщата на Уаймън!

Друг, вероятно брат на жената, ако се съдеше по приликата им, се разтрепери:

— Ема, Джак и Лиси вътре ли са?

Когато ужасената Ема кимна, той я прегърна с посивяло лице.

Майкъл отдавна бе разбрал, че е най-добре човек да се съсредоточи върху това, което трябва да се направи, вместо да се притеснява безполезно за пострадалите. Започна да дава нареждания, тъй като всички стояха с безпомощно отпуснати ръце. „Който е бил някога офицер, винаги си остава такъв“ — помисли си безрадостно той, когато изпрати неколцина да донесат дървен материал, инструменти, скрипец и да докарат впряг волове.

В този момент изпод руините си чу детски вик. Ема се откъсна от прегръдката на брат си и изтича натам.

— Лиси! Добре ли си?

— Да — изплака момиченцето, — но на татко му тече кръв и не мога да го събудя.

Майкъл огледа внимателно отломките. Детето се намираше само няколко крачки по-нататък, очевидно от другата страна на това, което е било стена на кухнята. Може би щяха да успеят да го освободят преди да махнат дървото. Сграбчи част от измазания с глина плет и опита да го размести, без да предизвика ново срутване.

Блакмър стисна другия край. Майкъл винаги се бе изненадвал, че двамата с лекаря са с еднакъв ръст. Неговата ненатрапваща се личност го правеше да изглежда винаги по-дребен, отколкото беше в действителност. Заедно успяха да преместят безопасно ронливия материал. На нивото на земята зейна тъмна, неравна дупка.

— Виждам светлина, мамо! — извика развълнувано Лиси. Ема избърса дъжда от напрегнатото си лице.

— Можеш ли да изпълзиш до светлината и да излезеш навън, миличко? — попита тя, като си налагаше да говори спокойно.

Настана мълчание. Момиченцето отвърна с треперещо гласче:

— Не мога да се измъкна оттук, мамо. На пътя ми стоят татко и парчета от къщата.

Блакмър огледа дупката.

— Ще опитам да пропълзя вътре от тази страна. Ако Уаймън лежи на пътя между нас и детето, може би ще успея да му помогна.

— В никакъв случай — отвърна Майкъл.

Лекарят го изгледа презрително.

— Ако бързаш толкова, върви сам в Уиткъм. Ще те настигна утре.

Обикновено лицето на Блакмър представляваше непроницаема маска, затова младият мъж се изненада да види в сивозелените му очи сложна смесица от емоции. В тях определено имаше недоволство и раздразнение.

Раздразнен на свой ред, Майкъл се сопна:

— Не се дръж като глупак. Притеснявам се, защото останалата част от къщата може да се сгромоляса всеки момент.

— Аз съм лекар. Трябва да опитам да помогна.

Блакмър легна на калната земя и започна да се промъква през дупката, докато всички останали наблюдаваха със затаен дъх. Неговият спътник настръхна, когато отвътре се чу някакво скърцане, но то престана почти веднага.

След две безкрайно дълги минути, Блакмър се провикна:

— Уаймън е жив. Сърцето му е силно, но е изгубил съзнание и кръвта му изтича през една разкъсана артерия.

— Слава на Бога! — промълви с благоговение Ема. Майкъл, който разбираше достатъчно от рани, за да бъде наясно с опасността, рече:

— Можеш ли да спреш кървенето с турникет?

— Не… пречи ми една проклета греда — изпъшка лекарят. — Засега мога да затискам раната, но трябва да махнете по-бързо оттук проклетото дърво.

Междувременно помощта бе пристигнала, така че Майкъл се зае със закрепването на скрипеца. Когато бяха готови да започнат, извика:

— Блакмър, готови сме да вдигаме. По-добре вече излизай.

— Не мога — отвърна троснато лекарят. — Уаймън е загубил вече достатъчно кръв.

— Ама докторът ще умре, ако стените се срутят! — обади се притеснено някакъв възрастен човек.

— Той го знае.

Майкъл даде мрачно сигнал за започване.

Воловете започнаха да дърпат. Последва скърцане на хамутите. Въжетата протестиращо свистяха под напъна. Майкъл бе затаил дъх. Ако се скъсаха, щеше да се наложи да прибягнат към по-бавен и по-опасен метод за извършване на спасителните работи… стига провалът на първия опит да не доведе до смъртта на тримата под развалините.

Бавното повдигане на бряста бе посрещнато с радостни викове. Последва трополене от разместилите се отломки, но не се стигна до опасно срутване. Десетки ръце се протегнаха към дървото с трескавото желание да го отместят внимателно встрани. Точно в този момент едното въже се скъса. Другите две го последваха моментално и дървото се стовари със сила, от която земята потрепери. За малко не удари един от хората, но, по някакво чудо, никой не пострада.

Както се бе надявал Майкъл, отместването на ствола разкри голяма дупка в покрива, откъдето можеше да се влезе в къщата. Спасителите скоро стигнаха до момиченцето, като се движеха невероятно предпазливо. Пръв сред тях бе братът на Ема.

— Вуйчо Джон! — извика детето.

Миг по-късно младият мъж се появи изпод отломките с вкопчилата се в него Лиси. Ема я пое и я притисна в обятията си така, сякаш нямаше намерение да я пусне никога повече. Сълзите на благодарност по лицето й се смесваха с дъждовните капки.

Без да губи време в съзерцаване на трогателната сцена, Майкъл се върна към отломките на къщата. Заедно с един грамаден като мечка навъсен ковач започнаха да разчистват предпазливо пътя към ранения. Уаймън лежеше по гръб, а ризата му бе напоена с кръв. За щастие гредата, която препречваше достъпа от другата страна, бе предотвратила по-сериозно нараняване от дълбокия прорез в ръката.

Единственото, което се виждаше от Блакмър, беше дясната му китка и длан, обвити около ръката над лакътя на ранения. Той бе действал опипом и така бе открил раната и спрял смъртоносното изтичане на кръв.

Майкъл извади носната си кърпа и я завърза стегнато над разреза.

— Можеш да излизаш вече, Блакмър. Ще го изнесем оттук.

Майкъл и ковачът вдигнаха Уаймън и го подадоха на чакащите отвън. Веднага щом го положиха на земята, Ема се отпусна на колене до него. С едната ръка продължаваше да държи дъщеря си, а с другата прегърна мъжа си.

— Благодаря на Бога — прошепна тя. — И на всички вас.

Майкъл се измъкна уморено от развалините. Мъжът, който го бе заговорил вече веднъж, се обърна отново към него:

— Аз съм Уилям Джонсън, кмет на Редминстър. Всички сме ви много благодарни за това, което направихте с вашия приятел, особено като се има предвид, че сте непознати.

— Аз самият дължа живота си на непознати хора — отвърна с лека усмивка Майкъл — и винаги си плащам дълговете.

Заобиколи от другата страна на къщата, за да види дали лекарят нямаше нужда от помощ. Дъждът беше спрял и се беше стъмнило почти напълно.

Блакмър се измъкваше заднишком от отломките. Оставаше му съвсем малко, за да излезе, когато развалините се раздвижиха с ужасяващо скърцане. Майкъл сграбчи спътника си през кръста и го издърпа рязко точно преди тунелът да се срути. Парче глина удари лекаря по бузата, но това бе единственото последствие.

Като благодареше наум за късмета, който ги бе съпровождал, Майкъл помогна на Блакмър да се изправи.

— Както изглежда Уаймън ще се оправи. А ти как си?

Спътникът му разтърка драскотината, като размаза кръвта по бузата си.

— Жив и здрав. Небесното възмездие май е имало други планове за мен.

Обърна се с намерението да се отдалечи, но Майкъл постави длан върху ръката му, за да го възпре.

— Добре се справи — заяви сериозно той.

Блакмър трепна и погледна ръката на своя спътник, сякаш беше скорпион, после отвърна с типичния си сарказъм:

— Това означава ли, че е време да тръгваме за Уиткъм?

Майкъл се усмихна накриво.

— Струва ми се, че една вана, няколко чаши бренди и един хубав сън в „Трите крони“ ще ни дойдат добре.

Лекарят издиша въздуха от дробовете си бавно и умората му си пролича.

— Превъзходна идея.

Сетне отиде да прегледа Уаймън. Майкъл го проследи с поглед. Все още не можеше да го разбере, нито пък да го хареса, но на този човек определено не му липсваше кураж.