Мери Джо Пътни
Розата и херцога (13)

Глава 13

Ден шейсет и втори

Стивън разбра какво става едва в последния момент. Трупата бе на път към имението, където щеше да дава представление по покана на собственика, както бе обяснила Розалинд. Повечето актьори бяха в каретите и предния фургон, а Стивън караше фургона с декорите и костюмите.

Конете нямаха нищо общо със собствените му чистокръвни жребци, така че можеше да обръща внимание на своята спътница. Младата жена бе захвърлила бонето си във фургона и пътуваше гологлава, с изложени на слънцето коси и лице. Плитките с топлите цветове на есента го подсетиха, че този сезон вече чукаше на прага. Времето летеше.

Предпочиташе да не мисли за изтичащото време и затова попита:

— Между другото, къде отиваме?

— В Бърн Касъл, владение на херцог Кандоувър. Изненадана съм, че не си чул татко да го споменава. Той се гордее страшно много с факта, че през последните четири години даваме представления там по лична молба на херцога.

Бърн Касъл? Боже милостиви! Младият мъж дръпна несъзнателно юздите и конете изцвилиха недоволно.

Рейф Уитбърн, херцог Кандоувър, беше един от най-добрите приятели на Майкъл и двамата със Стивън се познаваха от години. Достатъчно добре, за да го познае веднага щом го види. Херцогът изпита силното желание да подаде юздите на Розалинд и да си плюе на петите.

От седмици пътуваше с трупата „Фицджералд“ в някакъв вълшебен свят, който бе напълно различен от нормалния живот. И сега този свят бе на път да се сгромоляса. Имаше някакъв шанс да не го познаят, ако работеше само зад сцената, но тази вечер трябваше да играе отново ролята на херцога на Атина. Двамата с Розалинд щяха да се появят първи на сцената. Нямаше начин да не го познаят.

Попита, като си налагаше да говори спокойно:

— Представлението само за домочадието на херцога ли ще бъде?

— О, не. То е истинско събитие — отвърна актрисата. Алоишъс пътуваше в техния фургон и избра точно този момент, за да пъхне глава помежду им. Тя погали кучето по муцуната. — Херцогът и херцогинята канят цялата аристокрация наоколо. Преди представлението те дават вечеря на всички и дори изпращат същите блюда и на нас, скромните артисти. Превъзходна храна и публика, способна да ни оцени по достойнство. Това е кулминацията на годишната ни обиколка.

Прекрасно. Стивън със сигурност познаваше половината от хората, които щяха да присъстват. Вероятно бе кръстник на децата на някои от тях.

— Как започна цялата история? — попита кисело той.

— Херцогът и неколцина от благородните му приятели дошли да ни гледат в Уиткъм. Подозирам, че първоначално са имали намерение да ни се надсмеят, но останаха, за да ни се възхитят. Тогава играхме „Буря“. — Усмихна се, потънала в спомените си. — След представлението Кандоувър се появи зад сцената — той е много красив — и пофлиртува елегантно с всички дами от трупата, включително и със старата Нан. После попита дали бихме могли да играем в неговия открит театър.

— Естествено, отговорът беше да — довърши Стивън. Все още не беше късно да избяга, но не можеше да го направи, тъй като трупата и без това нямаше достатъчно хора. Съвестта не му позволяваше да провали представлението.

— Дръж се — предупреди той, докато прекарваше фургоиа покрай широка канавка и се питаше защо мисълта, че може да бъде разкрит, го бе разстроила толкова.

Все пак той бе херцог Ашбъртън и можеше да прави каквото му харесва. Хората можеха да се присмеят на ексцентричното му поведение, но със сигурност нямаше да го направят пред него.

Срамуваше ли се да играе на сцената? Ни най-малко. Нещо повече, гордееше се със скромните си умения и за него бе огромно удоволствие да бъде част от трупата.

Какво тогава го тревожеше?

Едва сега си даде сметка в какво се състои проблемът. Последните седмици означаваха много за него — те му бяха доставили тайно удоволствие, което щеше да го поддържа в трудните месеци, които му предстояха. Не искаше представителите на неговата класа да научат за приключението му, защото щяха да развалят тази прекрасна магия.

Още по-лошо, циничните непременно щяха да решат, че е преспал с една-две от актрисите. Не можеше да понесе Розалинд и нейното семейство да станат обект на грозни клюки. Но как, по дяволите, да се справи с тази възможна ситуация?

И тогава му дойде наум една идея.

— Мислех си, че ще бъде по-добре да играя Тезей с перука и брада, за да не изглеждам толкова съвременен. Може да се уреди, нали?

— Да, но защо ти е брада? — попита изненадано младата жена. — Тя предизвиква сърбеж — слагала съм не един път, когато играя мъжки роли. И скрива толкова голяма част от лицето, че е трудно да си придадеш подходящ израз.

— Първия път, когато играх Тезей, ти каза, че от мен се иска само да внушавам авторитет и да демонстрирам любов към бъдещата си съпруга.

— А ти си авторитетен дори с чувал на главата — заяви през смях актрисата. — Добре тогава, сложи си фалшива брада и мустаци.

Това го поуспокои донякъде. С дегизировката и като си промени малко гласа, би трябвало да се отърве безнаказано. Пък и кой би допуснал, че херцог Ашбъртън е станал член на пътуваща театрална трупа.

— Гледай — възкликна Розалинд. — Не е ли невероятно романтично?

Бърн Касъл издигаше високите си кули над хълма и имаше наистина драматичен вид, но според Стивън Ашбъртънското абатство беше по-красиво. Когато фургонът тръгна по дългата алея, водеща към имението, младият мъж смъкна шапката върху лицето си и се отпусна по ниско на седалката. За щастие през последните няколко седмици бе поизтъркал аристократичното си лустро.

Минаха покрай обширна конюшня. Зад нея бяха спре ни десет-петнайсет великолепни екипажа, много от тях с благороднически гербове по вратите. Розалинд посочи натам.

— Превъзходни са, нали? — Хвърли дяволит поглед на своя спътник. — Но предполагам, че ти не се впечатляват особено от тази гледка.

Тя имаше право. Колекцията от скъпи карети изобщо не му направи впечатление.

— Искало ли ти се е понякога да притежаваш подобно богатство? — попита сериозно той. — Тоалети, бижута и карети, колкото и каквито пожелаеш?

Въпросът му я изненада.

— Не особено. Имам си всичко, което ми е необходимо за живот, добро здраве, прекрасно семейство и приятели. Не са ми нужни никакви дрънкулки. — Замисленият й поглед се спря на замъка. — Е, не бих имала нищо против да притежавам хубава къща, но не богатството прави човека щастлив и подозирам, че подобен разкош е същевременно и огромно бреме.

Думите й проникнаха право в сърцето му. Удобство, здраве, близки хора, с които те свързват топли чувства. Наистина, какво още можеше да желае човек? Богатствата, титлите и властта бяха просто дрънкулки.

— Ти си мъдра жена, Розалинд — промълви херцогът. Когато завиха наляво, видяха, че зад първата редица от екипажи има втора. Погледът му премина набързо по тях. На последната карета имаше изрисуван герб, който му се стори познат. Къде…

О, Боже! Едва не изпъшка на глас. Беше гербът на Херингтън, а сестра му Клаудия беше графиня Херингтън. Тя и съпругът й вероятно гостуваха при приятели някъде и района и, естествено, нямаше как да не бъдат поканени на тазвечерното представление.

Ако трябваше да направи списък с хората, от които искаше да се скрие, името на Клаудия щеше да бъде написано най-горе. Двамата се бяха разбирали винаги добре, но тя имаше много твърди представи за естествения ред на нещата. Ако разбереше, че благородният й брат се подвизаваше на сцената, щеше да направи живота му ад. За пореден път се замисли дали да не си плюе на петите.

Но трупата имаше нужда от него. От казаното от Розалинд му бе станало ясно, че тазвечерното представление е от огромно значение за нейното семейство, особено за баща й. Ако ги изоставеше в този критичен момент, щеше да им се отплати по най-грозен начин за тяхното великодушие.

Очевидно му предстоеше дълга, напрегната вечер. Докато паркираше фургона до другите коли на трупата, Стивън се помоли наум на Хермес, гръцкия бог на измамниците.

Щеше да посрещне с отворени обятия всяка помощ, откъдето и да дойдеше.

* * *

Джесика притисна внимателно левия край на изкуствената брада и отстъпи крачка назад.

— Какво мислиш, Роза?

Сестра й огледа изпитателно младия мъж и кимна.

— Получи се много добре.

— Ще ми бъде ли позволено да си видя лицето? — попита сухо тяхната жертва.

Розалинд му се усмихна дяволито.

— След като ти залепихме този храсталак, няма да можеш да си видиш лицето дори в огледало!

Джесика сключи тъмните си вежди.

— Според мен той изглежда доста впечатляващо. Като средновековен крал. Някой Едуард например.

Тъй като нямаше желание да чака, докато сестрите решат точно на кой крал прилича най-много, Стивън взе едно огледалце от скрина с гримовете. Разгледа произведението им и си отдъхна. Бяха му поставили дълга, тъмни перука, която падаше на вълни до раменете му, и разкошна подхождаща й брада. Никой нямаше да повярва, че окосмяването е естествено. Външността му обаче щеше да бъде прикрита успешно, а единствено това имаше значение.

— Аз пък мисля, че приличам повече на старозаветен пророк, останал прекалено дълго в пустинята.

Розалинд се засмя и вдигна диадемата на херцога на Атина — железен обръч с евтино позлатяване — и я постави върху буйната грива на младия мъж.

— Трябва да призная, че идеята ти беше много добра. Сега от теб определено лъха на царственост.

— Не е царственост, а пакетчетата с лавандула, които използваме, за да пазим перуките и брадите от молците — обади се Джесика и побърза да се измъкне със смях, преди сестра й да я замери с една руса плитка от сандъка с костюми.

Стивън се изправи и поглади пурпурната си роба. Розалинд имаше право — брадата наистина предизвикваше сърбеж.

— Сигурно вече е време да започваме.

Точно в този момент нахлу Томас Фицджералд, нагласен като Оберон. Беше в стихията си, щураше се насам натам и даваше понякога противоречиви нареждания. За щастие Розалинд вече бе свършила обичайната си работа, така че и декорите, и актьорите, и костюмите бяха наред. Дори времето беше на тяхна страна.

Гримьорните и общата стая за артистите бяха под амфитеатъра. Херцогът се приближи до едно прозорче и надникна навън. Театърът, с формата на три четвърти кръг, бе разположен на склона на хълм, като сцената бе в най ниската точка, а редовете със седалки се издигаха във формата на концентрични кръгове, за да могат всички зрители да виждат ясно. Зад сцената бяха надвиснали клони те на огромни стари дървета. Именно тази бе една от причините да представят точно „Сън в лятна нощ“ — дърветата можеха да се използват като част от декорите.

Стивън помогна на сценичните работници да провесят въжета от дърветата. И докато трупата правеше бърз преглед на пиесата, за да се уточнят движенията по сцената, всички артисти, изпълняващи роли на приказни същества, с радост се полюляха на тях. Дори Розалинд се спусна на сцената с въже и явно си прекарваше чудесно. Мария, в ролята на Титания, се присъедини към забавлението.

Полека започна да се спуска мрак и сцената с надвисналите дървета се превърна в мистериозната гора от въображението на Шекспир. Един славей се заоплаква напевно някъде в клоните, когато гостите заприиждаха за представлението. Красиво облечени жени и елегантни мъже разговаряха и се смееха, докато си избираха места. Стивън се оглеждаше за сестра си, но не я видя, тъй като полезрението му беше доста ограничено. Ако имаше късмет, щеше да я боли глава и да пропусне представлението.

Но не очакваше да го сполети такова щастие.

В този момент почувства ухание на рози и миг по-късно Розалинд застана до него край прозорчето. Беше прелестна в робата на кралица на амазонките и с вдигната нагоре и хваната с позлатена диадема коса. Сценичният грим подчертаваше пълнотата на устните й, а почернените ресници изглеждаха изкусително дълги. Стори му се прекрасна и неустоима.

Искаше му се да я привлече в обятията си, но разумът надделя. Задоволи се да пъхне лявата си ръка под пелерината й и да я обвие около топлата й гъвкава талия; знаеше, че пелерината ще скрие жеста му от останалите в помещението.

Телата им се докоснаха и кръвта му запулсира бурно във вените. Разтвори лявата си длан и я прокара по корема й с бавни кръгообразни движения.

— Готова ли си за предстоящата ни сватба, моя Иполита?

Тя вдигна натежалия си от желание поглед и отвърна дрезгаво:

— Да, скъпи ми херцоже. Готова съм.

И се притисна леко в него.

Заля го гореща вълна. За момент остави въображението си да действа на воля. Те бяха безсмъртни крал и кралица, влюбени, намиращи се в безопасност сред думите на една пиеса, където нито те, нито тяхната страст щяха да умрат някога. Той щеше да я ухажва с вино и рози и двамата щяха да се сливат в омагьосаната гора, вечно млади и силни.

В този момент стомахът му се обади болезнено и го върна към действителността. По дяволите, той беше като пеперуда, която летеше прекалено близо до пламъка. Защо измъчваше така и нея, и себе си?

Защото дори болката от несподеленото желание бе за предпочитане пред студената утеха на логиката. Въпреки това отпусна ръка и се отдалечи на крачка от нея.

— Представяли ли сте тук „Както ви харесва“? Този амфитеатър би бил много подходящ за Арденската гора.

Младата жена застина. Преминаването от чувствената омая към реалността бе доста внезапно. След малко отговори:

— Едва миналата година. Аз играх ролята на моята съименничка, Розалинд.

Щеше му се да я види в тази пиеса. Високата й великолепна фигура щеше да изглежда много добре в бричове. Изобщо искаше да я види по хиляди начини… и най-вече между сатенени чаршафи, покрита единствено от великолепните си светлокестеняви коси.

Едва се сдържа да не се наведе, за да целуне елегантното й ухо, разкрито отчасти от прибраните кичури. Вместо това погледна отново навън и видя херцог и херцогиня Кандоувър, които прекосиха сцената и се насочиха право към него.

Стори му се, че сърцето му подскочи чак в гърлото. Напомни си, че нямаше откъде да знаят за присъствието му, и каза с леко променен глас:

— Това ли са нашите работодатели? Имат доста аристократичен вид.

— Херцогът и херцогинята винаги идват да поздравят лично трупата и да проверят дали сме готови да започнем — обясни младата жена. — Не е ли красива тя? Женени са от няколко години и все още се държат така, сякаш са в медения си месец.

Херцогинята бе наистина красива, почти толкова, колкото и съпругата на Майкъл, Катрин. Също тъй неустоима, както Розалинд…

Стивън побърза да се оттегли в най-далечния ъгъл на помещението, преди да влезе семейство Кандоувър. Те поправиха Мария и Томас фамилиарно и се обърнаха с приятно леки думи към другите по-отдавна играещи в трупата актьори. Херцогът наблюдаваше Кандоувър с интерес. Само преди няколко седмици той самият се бе движил със същата властност и високомерие в очакване да му оказват уважение навсякъде.

Преди да се оттеглят, херцогинята отправи усмивка на останалите членове на групата. Погледът й се задържа за момент върху Стивън, но вероятно заради мустаците. Той наклони глава в знак на уважение и тя премести очи нататък. Миг по-късно двамата със съпруга й излязоха.

След като вратата се затвори след тях, Томас вдигна ръце с повелителен жест.

— Никога не е имало по-подходяща сцена за тази пиеса и нощта е изпълнена с вълшебство. Какво ще кажете да излизаме и да превърнем това представление в нещо незабравимо?

Посрещна го хор от одобрителни възгласи. Брайън, в костюма на Пък, извика:

— О, да, сър!

И се изчерви, когато гласът му се извиси над останалите.

Баща му се ухили до уши и даде знак на Стивън и Розалинд и тяхната свита. Те навлязоха във великолепното царство на въображението под звуците на фанфари. Беше се стъмнило почти напълно и сцената бе осветена от факли, а високо отгоре, в дърветата, лампите блестяха като приказни звезди.

Стигнаха до средата на откритата сцена. Херцогът се обърна величествено към своята амазонка и видя сестра си на втория ред.

Въпреки строгото си изражение Клаудия беше красива жена, с кестенявите коси и силните черти на рода Кениън. Бе стиснала целомъдрено ръце в скута си, а мълчаливият й съпруг седеше до нея. Интересно, какво представляваше бракът им. Дали двамата изпитваха чувства един към друг, или беше поредната аристократическа договорка, при която двама непознати просто живееха под един и същ покрив? Ако беше по-добър брат, щеше да знае. Обеща си да разбере, преди да умре.

Беше време да започва. Заговори с по-висок от обикновено глас, който се понесе с лекота над амфитеатъра. Той беше Тезей, водил големи битки и извършил велики дела, и сега се бе прибрал, за да се свърже с любовта на своя живот.

Царствена и смела, неговата царица на амазонките отвърна с гласа на Розалинд, в който се чувстваше нетърпението на влюбена жена. Стивън се взря в шоколадовите й очи и даде воля на истинските си чувства, като вложи в устата на херцога на Атина думите, които херцог Ашбъртън никога нямаше да произнесе.

Когато напуснаха сцената, Розалинд хукна да се преоблече в костюма на придружителката на феята, но Стивън бе свободен да наблюдава по-нататъшното развитие на пиесата.

С нейното напредване стана ясно, че желанието на Томас Фицджералд щеше да се изпълни. През живота си Стивън бе виждал може би десет изпълнения на „Сън в лятна нощ“. Той самият беше участвал в три от тях. Но никога не бе ставал свидетел на по-хубаво представление от играното тази вечер.

Обстановката беше очарователна, светлините придаваха на феите неземна хубост. Томас и Мария играеха отчуждените повелители на феите, които бяха заедно от столетия, но все още имаха страст за спречкване и скандали помежду си. Всички актьори бяха в най-добрата си форма. Особено убедителна беше Джесика в ролята на Хърмия, чийто любим се бе обърнал срещу нея.

Комедията от грешки напредваше и неусетно настана време Стивън да излезе отново на сцената с Розалинд. Той вече не се притесняваше, че могат да го разпознаят. Мнозина от публиката познаваха херцог Ашбъртън, но тази вечер той беше Стивън Аш — човек, освободен от тиранията на ранга, и участваше в най-хубавото представление на своя живот.

Когато Брайън произнесе заключителната реч на Пък, настана пълно мълчание. После публиката се изправи на крака, заръкопляска и завика с ентусиазъм, който напомняше по-скоро за Лондон на простолюдието, отколкото за преситената по принцип аристокрация.

Изпълнителите излязоха да се поклонят. Стивън и Розалинд се появиха заедно. На сцената сякаш ги посрещна звукова стена от аплодисменти. Той се опиваше от шумното одобрение със съзнанието, че бе заслужил своята част от възторга — това определено бе най-упоителната напитка. Нищо чудно, че артистите се пристрастяваха към такова… такова блаженство. Чувството за сила и съвършенство беше опияняващо.

Херцогът се поклони дълбоко, стиснал ръката на своята партньорка, изпълнен с безкрайна благодарност, че му бе дадена възможност да опита този толкова различен от неговия собствен живот.

След представлението публиката слезе на сцената и се смеси с актьорите. Херцогът забеляза, че няколко жени се насочиха към него, затова побърза да се измъкне и да се оттегли в най-отдалеченото ъгълче на мъжката гримьорна. Розалинд му беше казала, че след представлението изпълнителите, все така в костюми, щяха да отидат в замъка за подготвения за тях и гостите прием. След един-два часа Томас и Мария щяха да съберат хората си и да потеглят обратно към Уиткъм на лунна светлина.

Стивън изчака, докато престана да чува гласове, след което свали перуката, брадата и костюма. През оставащите му няколко дни с трупата нямаше да има повече изпълнения на „Сън в лятна нощ“, затова се сбогува носталгично с Тезей, докато сгъваше царствената му роба.

Вдигна сандъка с костюмите и го изнесе навън. След като не бе отишъл на приема, можеше поне да свърши нещо полезно.

Постави сандъка в задната част на един от фургоните. Алоишъс спеше кротко под него. Кучето повдигна глава, изскимтя и размаха опашка. До носа на Стивън достигна облак тютюнев дим. Той се завъртя на пети и видя пламъчето на пура само на няколко крачки от себе си.

— Значи това наистина си ти, Ашбъртън — прозвуча развеселен глас.

По дяволите! Младият мъж въздъхна и се облегна на стената на фургона, като кръстоса ръце пред гърди. Лунната светлина бе достатъчно ярка, за да разпознае високата тъмна фигура и ястребовите черти на лицето на своя събеседник. Стивън бе хванат на местопрестъплението от херцог Кандоувър.

— Добър вечер, Кандоувър — отвърна примирено Стивън.

— Как ме разпозна? Мислех, че съм се дегизирал достатъчно добре.

— Марго позна гласа ти — обясни домакинът. — Тя заяви категорично, че ти играеш Тезей. Помислих си, че скъпата ми съпруга е прекалила с бордото по време на вечерята. И тогава видях, че според програмата херцогът на Атина се изпълнява от Стивън Аш, а това име бе подозрително близко до твоето. Реших да проверя сам, след като ти не се появи на приема. Трябваше да повярвам веднага на Марго. Тя е изумителна, когато става дума за гласове и акценти. — Крайчето на пурата му припламна, когато дръпна поредната порция дим. — Едно от неочакваните предимства да се ожениш за жена-шпионин. За щастие другото й качество бе, че можеше да бъде дискретна.

— Някой друг знае ли? — попита младият мъж.

Кандоувър поклати глава.

— Само ние двамата. Искаш ли пура, между другото?

— Благодаря.

Макар да пушеше рядко, сега Стивън прие с благодарност възможността да върти нещо из ръцете си. Кандоувър изтръска пепелта от пурата си.

— Трупата „Фицджералд“ е много по-добра от повечето пътуващи театри, но въпреки това никой не би предполагал, че може да те намери тук. Мога ли да питам кое те е довело в нея, или не е моя работа?

Решил, че понякога е най-добре да бъде поне донякъде искрен, младият мъж отвърна:

— Не си ли се изморявал някога от задълженията, налагани от нашия произход?

— Може би. Не често, но е имало случаи — отговори замислено запитаният. — Значи си правиш почивка от херцогството.

— Точно така. Но това е възможно само ако никой не знае за нея.

Кандоувър додаде развеселено:

— Ти си наистина доста приличен актьор, но вероятно семейството ти няма да одобри новата ти кариера.

— Майкъл най-вероятно би се посмял, но сестра ми Клаудия би получила сериозно сърцебиене — заяви откровено Стивън. — А когато приключи с четенето на конско, аз пък вече ще имам сърцебиене.

Събеседникът му се разсмя на глас.

— Разбирам какво искаш да кажеш… сестра ти е страховита жена. Няма да разкрия присъствието ти. Изненадан съм обаче, че Фицджералд не разгласи каква е работата. Той сигурно е на седмото небе, че си отишъл в трупата му.

— Той не знае. Никой от тях не знае.

— Ти определено вярваш в анонимността. — Херцогът хвърли пурата си и я смачка с тока на обувката. — Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш в замъка? Можеш да си нахлузиш обратно на лицето онзи храсталак и никой няма да те познае.

— Защо да рискувам? — Стивън издуха облаче дим. — Освен това ми е приятно да стоя навън. Нощта е толкова красива.

— Е, добре тогава. — Кандоувър подаде ръка. — Приятно ми беше да те видя. Трябва да ни навестиш някой път с истинската си самоличност. Или смяташ да останеш на сцената?

— Няма такава опасност. Напускам трупата след една-две седмици. — Стивън разтърси ръката на своя домакин. — Моля те, поздрави от мое име умната си съпруга.

Дръпна отново от пурата си и издиша дима бавно, като наблюдаваше отдалечаващата се в мрака висока фигура на Кандоувър. Беше се отървал леко. Повечето му познати не биха устояли на изкушението да споделят една толкова апетитна клюка, но Кандоувър не беше такъв.

Проряза го остра болка. Притисна длан към стомаха си и отдъхна с облекчение, когато разбра, че няма да прерасне в истински пристъп.

Уморено се отпусна на тревата и се облегна на колелото на фургона. Болката бе заела постоянно място в неговия живот и той й обръщаше внимание само когато станеше прекалено силна. Тогава таблетките с опиум му носеха известно облекчение, но пък притъпяваха съзнанието му повече, отколкото му се искаше.

От колко време не се бе чувствал истински добре? Около три месеца. Блюдото с развалена риба бе натровило не само него, но и други членове на домакинството. Бяха повикали доктор Блакмър и той се бе справил ефикасно с проблема. Всички се бяха оправили, но оттогава Стивън страдаше от все по-силни болки в стомаха.

Усмихна се печално. Дали не умираше заради някаква развалена риба? Когато се видеше отново с Блакмър, щеше да спомене за това. Може би тази информация беше важна за напредъка на медицината.

Разтри корем. Болестта напредваше бързо. Нямаше да издържи шестте месеца, които макар и неуверено му бе отпуснал лекарят. Три месеца бе много по-вероятен срок и единият от тях вече бе минал. Добре че напускаше трупата след седмица.

Щеше да бъде хубаво да приеме поканата на Кандоувър да им погостува, но най-вероятно нямаше да види повече херцога и неговата съпруга. Може би никога нямаше да седи така на тревата нощем, напълно сам, в компанията единствено на звездите. Мисълта за това, което губеше, разкъсваше сърцето му.

Сякаш непрекъснато се сбогуваше с нещо. Как щеше да понесе да се раздели с Розалинд? Ако можеше да бъде с нея в последните дни от живота си, щеше да умре щастлив… или поне не толкова самотен.

Видението бе толкова изкусително, че той се замисли за момент сериозно над него. Макар да не мечтаеше за богатство, тя може би щеше да оцени възможността да получи сигурност за своето семейство. Щеше да й отнеме само няколко седмици или месеца.

Няколко много мъчителни месеца, през които щеше да го наблюдава как си отива. По-добре беше да се сбогуват сега, преди да узнае, че здравето му се влошава.

Алоишъс се примъкна и постави глава в скута на младия мъж. Той го зачеса по ушите. Животното също щеше да му липсва.

Щеше да му липсва всичко, свързано с театрална трупа „Фицджералд“.

* * *

Когато си даде сметка, че Стивън не бе дошъл на приема, Розалинд помоли един слуга да й даде кошница и наслага в нея храни и напитки. Тръгна обратно към амфитеатъра. Прохладната нощ бе особено приятна след сгорещената весела атмосфера в залата. Традицията за подобно тясно общуване между артисти и аристокрация беше стара и датираше още от Средновековието; тя бе жива и в Бърн Касъл. Бяха прекарали обаче уморителен ден и на нея също й се искаше да избяга най-сетне от тълпата. Много по-приятно идеше да остане насаме със Стивън.

Когато стигна до фургоните на трупата, очите й вече бяха свикнали с тъмнината и тя откри лесно на лунната светлина мъжката фигура, подпряна на едно от колелата.

— Здравей — провикна се бодро и се отпусна грациозно в тревата до него, а полите й се разстлаха около нея. — Помислих, че може би си гладен. Или жаден. Какво ще кажеш за малко шампанско?

След кратко колебание той отвърна:

— Би ми било приятно.

В гласа му прозвучаха мрачни нотки. Е, шампанското щеше да му повдигне настроението. Бутилката беше вече отворена, така че младата жена измъкна тапата и напълни две чаши.

— За изключително успешната вечер.

Чукнаха се и пиха.

Розалинд усети как набраното през деня напрежение започва да я напуска. Вдигна поглед към тъмния силует на замъка, който се очертаваше ясно на нощното небе.

— Бърн Касъл сигурно е студен и винаги има течение, но не може да се отрече, че е изключително живописен.

— Би ли искала да имаш замък? — попита сериозно херцогът. — Или може би абатство?

Тя се престори, че обмисля отговора си.

— Абатство би било добър избор, но само при положение, че манастирът е запазен и в дъждовни дни ще мога да се разхождам из него и да се отдавам на дълбоки размисли.

— Добре казано. Да ти подаря ли абатство с манастир?

— Няма смисъл. Наистина не знам какво да правя с подобно абатство. Не ме бива за дълбоки размисли. — Доброто й настроение се стопи изведнъж, когато се сети какво бе научила току-що. — Тази вечер татко каза, че е получил писмо от Саймън Кент. Той нямал търпение да се присъедини към нас и щял да дойде след четири дни.

— Толкова скоро? — Стивън помълча за момент. — Ще си тръгна на другия ден след неговото пристигане.

Младата жена потрепери, но причината само отчасти бе прохладният нощен въздух. Ръката му се обви около раменете й. Тя се отпусна в прегръдката му и подпря глава върху рамото му. Колко добре се чувстваше така.

— Не е нужно да напускаш заради Кент — промълви тя. — Пак ще има достатъчно роли да се играят. Декори да се редят. Фургони да се карат.

— Време е, Роза — отвърна тихо той.

Тя се притисна в него. Беше толкова топъл и стабилен. Трудно й беше да приеме, че скоро щеше да си замине.

— Ще ми липсваш — прошепна тя.

— И ти на мен.

Целуна я по косите.

Розалинд вдигна глава и преди да разберат какво става, двамата се зацелуваха бурно. Кадифената нощ бе натежала от уханието на цветя и шампанско, от чувствени тайни, които бягаха от дневната светлина. Ръцете им се сплетоха и те се отпуснаха върху тревата. Бе прекрасно да усеща силното му, стегнато тяло и да знае, че е в състояние да пробужда такова желание у него.

Стивън погали гръдта й и плъзна длан по изтърканата коприна на сценичния костюм. Дъхът на Розалинд секна, когато ръката му спря в скута й. Кръвта бучеше в ушите й, толкова й се искаше да му се отдаде. Но в потайните кътчета на съзнанието си изпитваше страх от зараждащата се любов, горчивият опит я възпираше. Страстта носеше краткотрайно удовлетворение и причиняваше вечна мъка.

Херцогът се поколеба, усетил вътрешната й борба. Тогава Алоишъс изскимтя и завря студения си нос помежду им. Облиза бузата на Розалинд и тя се засмя.

— О, Боже! Това се превръща от романс във фарс.

Стивън се отдръпна и легна по гръб на тревата.

— Това куче има повече здрав разум и от двама ни — заяви задъхано той.

Изправи се, хвана я за ръката и й помогна да стане. Прокара пъргаво длани по тялото й, за да оправи костюма и да я успокои.

После вдигна брадичката й и я целуна.

— Отивай на приема и не се връщай, ако не си заобиколена от трупата. В противен случай мога да направя нещо, за което ще съжаляваме и двамата.

Той имаше право, разбира се. Тя му остави шампанското и кошницата с храна и се запъти замаяна обратно към замъка.

Но не можеше да не си задава въпроса, дали наистина щеше да съжалява, ако все пак беше се случило нещо.