Мери Джо Пътни
Розата и херцога (23)

Глава 23

Стивън се отпусна с въздишка в каретата си. Нищо не можеше да развали така настроението на човек, както да прекараш цяла сутрин при адвоката си за оформянето на собственото си завещание. През идните дни щеше да има и други подобни срещи. Въпреки че по-голямата част от наследството на рода Ашбъртън щеше да остане за Майкъл, Стивън трябваше да определи на кого ще завещае значителното си лично имущество. Умирането беше сложна работа.

Но поне днешната среща беше приключила и сега можеше да се върне при Розалинд и нейния смях. Когато беше с нея, успяваше да забрави умората и хроничната болка в стомаха. Щом влезе в Ашбъртън Хаус, подаде мократа си горна дреха на лакея и се приготви да отиде при съпругата си.

В този момент на вратата се почука отново и лакеят въведе графиня Херингтън. Младият мъж събра сили. Предпочиташе да отложи тази среща, но сега вече нямаше избор. Усмихна се и рече:

— Добър ден, Клаудия.

Тя се понесе покрай лакея. Цялата — чак до кестенявите коси, излъчваше елегантно високомерие.

— Минавах насам и разбрах, че си дошъл в Лондон. Радвам се, че си тук за малкия сезон, Ашбъртън. Никога няма да си намериш подходяща съпруга, ако стоиш все в абатството. — След като го целуна хладно едвам-едвам по бузата, тя продължи: — Тази сутрин чух от камериерката си възможно най-абсурдната история. Тя научила от братовчедка си, която работела в една от близките къщи, че вчера си пристигнал с нова съпруга. Казах й, разбира се, че не е разбрала правилно.

Тъй като не желаеше тази дискусия да се води пред лакея, Стивън хвана сестра си за ръката и я поведе към малкия салон.

— Изглеждаш много добре, Клаудия. Как са Андрю и децата?

Устните й се разтегнаха в искрена усмивка.

— Много добре, благодаря, Джеймс се наслаждава на това, което може да му предложи Кеймбридж. Той е истински млад учен.

Тя го запозна с други семейни новости, докато очакваха да поднесат чай и сладки. Когато останаха отново сами, младият мъж рече:

— Всъщност информацията на твоята камериерка е била абсолютно вярна. Аз действително пристигнах вчера с новата си съпруга.

Клаудия се задави с чая и се закашля. Когато бе в състояние да диша отново, тя възкликна:

— Но това е невероятно! Да не си се оженил за дъщерята на Чъмлий? Тя е единствената подходяща по ранг жена в радиус петдесет мили от абатството. Момичето изглежда прилично, но изобщо не съм впечатлена от родословното му дърво.

— Никога не си виждала моята съпруга.

Стивън се канеше да каже още нещо, но в този момент влезе Розалинд. Без да вижда посетителката, седнала от другата страна на вратата, прекоси с усмивка стаята.

— Адвокатът ужасно скучен ли беше? Мога да оживя следобеда ти, ако желаеш — заяви весело тя.

Повдигна се на пръсти и го целуна с жар.

Със съзнанието, че маслото вече е налято в огъня, херцогът отвърна на целувката й, а след това я хвана за ръката и я обърна с лице към Клаудия.

— Розалинд, имаме щастието да бъдем посетени първо от сестра ми, лейди Херингтън. Клаудия, моята съпруга, Розалинд.

Графинята се бе ококорила насреща им, изгубила ума и дума. Все пак се окопити и отвърна:

— Трябва да ме извините. За мен е съвсем неочаквано.

Снаха й бе не по-малко изненадана, но се усмихна приятелски.

— Голямо удоволствие е за мен да се запозная с вас.

Стивън се изпълни с гордост. Макар да усещаше напрежението и, маниерите й бяха безупречни.

Сестра му се намръщи.

— Лицето ви ми е познато, но не мога да се сетя откъде. Какво е моминското ви име?

В желанието си да привлече върху себе си колкото може по-голяма част от нежелания огън, херцогът побърза да отговори:

— Фицджералд. Но Розалинд беше вдовица и името й по мъж беше Джордан.

Настъпи мълчание. Изведнъж Клаудия скочи от стола си.

— Сега вече знам къде съм ви виждала! В пиесата в имението на Кандоувър. Вие сте актриса! Играхте ролята на фея в най-неприличен костюм.

— Имате добра памет за лица, лейди Херингтън — отговори меко Розалинд.

Без да обръща внимание на коментара й, графинята се завъртя към брат си.

— Ашбъртън, как можа да се ожениш за най-обикновена актриса? — Спря и додаде почти умолително: — Това е шега, нали? Тя всъщност ти е любовница. Винаги си имал странно чувство за хумор. Не е проява на добър вкус за представяш любовницата си на сестра си.

Стивън си пое дълбоко въздух.

— Не се шегувам, Клаудия. Розалинд е моя съпруга и е херцогиня Ашбъртън.

Посетителката постоя като поразена от гръм няколко секунди. Лешниковите й очи започнаха да святкат от гняв.

— Ти… ти си отвратителен развратник. Един джентълмен ляга с любовницата си, не се жени за нея. Нямаш ли чувство за приличие? За това, кое е редно и кое — не? Какво би казал баща ни? — Изгледа с отвращение снаха си. — Щеше да умре, като разбере какъв срам си докарал на всички ни!

Ръката на Розалинд започна да трепери в дланта на съпруга й. За миг неговият гняв също достигна точката на кипене. Той обаче го потисна, като си спомни, че една от целите му преди да си отиде, бе да установи по-добри отношения с единствената си сестра. Ако не удържеше езика си сега, нямаше да има надежда да го направи.

— Сигурен съм, че старият херцог нямаше да одобри — отвърна сухо той. — От друга страна аз също не одобрявах всички негови действия, така че това е напълно справедливо.

Графинята се изчерви силно. За момент му се стори, че ще хвърли отгоре му дамската си чантичка.

— Темата не е подходяща за шеги! Боже милостиви, неведнъж съм се питала как е възможно човек с толкова малко чувство на благоприличие да е създаден от баща ми. Или си плод на някоя от проклетите любовни връзки на майка ни?

— Достатъчно! — прекъсна я остро младият мъж. — Разбирам, че си изненадана. Ако имах време, щях да ти поднеса по-постепенно новината. Но фактът си остава — Розалинд е моя жена и аз няма да ти позволя да я обиждаш.

— Но нямаш нищо против да обиждам теб? — попита с горчивина сестра му. — Ти си един страхливец, Стивън, и не заслужаваш да носиш името Ашбъртън.

Розалинд зяпна, като чу тези изпълнени със злост думи. Стивън стисна ръката й предупредително, за да не каже нещо.

— Страхувам се, че не споделям твоята констатация за това кой какво заслужава. — Гласът му омекна. — Клаудия, единственото, което искам, е да отделиш време да опознаеш Розалинд. Тогава ще се убедиш сама, че тя може да бъде само украса за името, което носи. — Тонът му стана отново сух. Тя определено е по-морална от нашата майка и се държи много повече като дама.

— Ако баща ни беше жив, щеше да се отрече от теб — заяви с треперещ глас графинята. — Но тъй като него вече го няма, аз трябва да направя това от негово име. — Завъртя се на пети и излезе от салона. Гневът на брат й бе потушен от съжалението към нея.

— Клаудия, ясно ми е, че никой не е в състояние да се сравнява с образа, който си си създала за стария херцог. Сърдиш ми се, че аз дори не се опитвам да му подражавам. Въпреки това фактът си остава — аз съм петият херцог Ашбъртън и глава на семейството. Едно отчуждаване няма да донесе нищо добро на никого, а само болка на тези, които са ни скъпи. Не можеш ли поне да се постараеш да приемеш и мен, и жената, която съм си избрал за съпруга?

Графинята спря за момент и се обърна отново към него. Лицето й беше бяло като тебешир.

— Не мога, Стивън — прошепна тя. — Не мога. — И хукна навън със сълзи в очите.

Щом вратата се затръшна след нея, в стаята настана потискаща тишина. Младият мъж си пое въздух на пресекулки.

— Съжалявам, че трябваше да станеш свидетелка на тази сцена, Розалинд.

Въпреки усилията да запази спокойствие, гласът й прозвуча неуверено, когато се обърна към него.

— Знаех, че бракът ни ще създаде неприятности, но не и че ще те раздели с единствената ти сестра. О, Стивън, толкова съжалявам, че станах причина за всичко това.

Херцогът я привлече в обятията си, в желанието си едновременно да даде и да получи утеха.

— Не виждам за какво се упрекваш; вината е изцяло на Клаудия. През по-голямата част от живота си тя опитваше да се хареса на един баща, който рядко одобряваше какво то и да е. И двамата с брат ми по различни начини стигнахме до извода, че каквото и да сторим, то никога нямаше да бъде достатъчно добро. Майкъл стана отявлен бунтовник, аз предпочетох пасивната съпротива. Но бедната Клаудия се стремеше отчаяно да бъде съвършената дъщеря. — Помисли с тъга, колко пъти, когато бяха играли като деца, сестра му търпеливо бе стъпвала с малки крачки; в противен случай той щеше да изостане. Тя му бе като малка майка, роля, за която определено притежаваше значително по-голям талант от родната им майка. Един от най-ранните му детски спомени бе как тя го зовеше да отиде да я целуне. Той винаги се бе втурвал право в обятията й. И в резултат на тези усилия в крайна сметка възприе най-ужасните му предразсъдъци.

Розалинд сгуши лице в рамото му.

— Дали и брат ти ще реагира така зле?

— Не. Майкъл ще се изненада и може би в началото няма да одобри. Но той поне ще отдели време да те опознае. — Стивън я галеше по косите; надяваше се силно, че не грешеше в преценката си. — А когато това стане, ще ме разбере и ще те приеме.

Младата жена вдигна глава и направи опит да се усмихне.

— Знаеш ли тази сутрин реших да се появя сред обществото с теб; така никой няма да помисли, че съпругата ти е прекалено вулгарна, за да бъде показвана. Но сега… Гласът й изневери за момент. — Не съм сигурна, че бих имала смелост дори да направя подобно предложение.

Гневът му срещу Клаудия премина в решимост.

— За Бога, точно това е отговорът. Ще те покажа на лондонския каймак. Модното общество трябва да знае, че херцог Ашбъртън се гордее със съпругата си. — Целуна я и се вгледа напрегнато в тъмните й очи. — Случилото се с Клаудия е най-лошото. Всичко друго ще бъде по-лесно. Кълна ти се.

Не беше сигурен, че бе успял да я убеди, но тя вирна смело брадичка.

— Ще се постарая да не те изложа.

— Няма да ме изложиш. Макар сестра ми да се държа така, сякаш съм извършил предателство, аз определено не съм първият лорд, оженил се за актриса. Елизабет Фарън е дъщеря на пътуващи артисти и игра главните роли и в „Ковънт Гардън“, и в „Дръри Лейн“. Сега е графиня Дерби и всички я уважават. Както виждаш, има прецеденти на нашия брак.

Розалинд се усмихна мрачно.

— Както изглежда мис Фарън е била по-добра актриса от мен. Това променя ли нещо в начина на приемане?

— От значение е само характерът ти, а не къде си играла. — Замисли се за момент. — Тъй като вестта за нашия брак се е разнесла по слугинската мрежа, със сигурност вече всички знаят. Днес следобед можем да отидем при някоя модистка, но за ушиването на нов тоалет ще бъдат нужни два дена, което няма да ни помогне за тази вечер. Чакай да видим дали Катрин не е оставила нещо подходящо.

Хвана съпругата си за ръката и я поведе към вратата.

— Какво имаш предвид? — попита подозрително тя.

— Майкъл и жена му използват тази къща и Катрин държи тук някои от най-официалните си дрехи, тъй като те не са й нужни в Уелс. — Погледна я одобрително. — Ти си малко по-висока, но размерите и формите ви са общо взето еднакви. Една от нейните рокли ще ни свърши работа за тази вечер.

Розалинд спря рязко, като почти заби пети в пода.

— Не мога да нося дрехите на друга жена без нейно разрешение! Така със сигурност ще си създам неприятел в лицето на снаха ти, а вероятно — и на брат ти.

— Катрин не би имала нищо против. Сериозно ти казвам, не би имала.

Розалинд изсумтя.

— Само един мъж може да твърди такова нещо. С Джесика живяхме в една стая в продължение на петнайсет години и дори сега бих се поколебала преди да облека нещо нейно без разрешение.

— Катрин не е Джесика — отвърна бодро съпругът й. Хайде, ела да видим какво е оставила тук.

И той я поведе към стаите на брат си. Розалинд се предаде, най-вече защото беше по-лесно да го последва и да се надява, че няма да има нищо подходящо, отколкото да спори с мъж, който очевидно нямаше представа от някои основни характеристики на женската природа.

Покоите на Майкъл и Катрин не отстъпваха по великолепие на стаите на херцога. Младата жена пристъпи смутено. Все й се струваше, че деверът й може да се появи иззад някой ъгъл и да е погледне намръщено. Но апартаментът беше смълчан, мебелите бяха покрити с кувертюри в очакване появата на своите обитатели. Стивън я поведе към будоара, двете стени на който бяха заети от гардероби. Отвори вратите на един от тях.

— Какво ще кажеш?

Очите на младата жена се разшириха. На сцената бе носила всичко — от груби дрипи до стари аристократични тоалети, купени и преправени на сценични костюми. Но никога не беше виждала подобна невероятна колекция от красиви дрехи на едно място. Бляскава коприна, богато меко кадифе, водопади от сложни дантели. Лейди Майкъл имаше превъзходен вкус.

Потисна желанието си да докосне платовете и рече:

— Очевидно лейди Майкъл има тъмна коса. Тези цветове не са подходящи за мен.

— Прав си, брюнетка е с интересни синьозелени очи — съгласи се той. — Но все трябва да има няколко неща, които ще отиват и на теб. Огледа тоалетите и измъкна копринена вечерна рокля в красив син цвят. — Това например.

Постави дрехата пред гърдите й и я побутна да се види в голямото огледало. Дъхът на Розалинд секна. Този човек имаше невероятен усет за цветовете. Синьозеленият плат открояваше светлата й коса и кожа.

— Роклята е хубава, но може да не ми стане.

Стивън се усмихна широко.

— Имаш прелестно женствена фигура и същото може да се каже и за Катрин. Пробвай дрехата.

Младата жена все още се колебаеше.

— Ще бъде страшно нахално.

Той поклати глава.

— Снаха ми беше армейска съпруга и следваше частта на Майкъл из цяла Испания. Била е заплашвана от френски войници, търсела е ранени из бойното поле и се е грижила за умиращи мъже при адски условия в импровизирани лазарети. В резултат на всичко това тя е наясно кое в живота има най-голямо значение и дрехите определено не влизат в класацията. Няма да се разстрои, като научи, че си имала нужда от някоя от нейните рокли за една вечер.

Това обяснение вече бе многократно по-убедително от досегашните му словоохотливи уверения. Розалинд се обърна безмълвно, за да разкопчее утринната си рокля. По време на медения им месец съпругът й се бе специализирал в нейното събличане. Тази мисъл я накара да се усмихне.

Беше се оказал прав и за роклята. Семплият модел с висока талия й отиваше наистина, макар да разголваше плашещо голяма част от гърдите. Младата жена сведе изпълнения си със съмнение поглед към плътно прилепващия корсаж, обсипан с блестящи мъниста от кристал.

— Сигурен ли си, че така ще спечеля уважението на обществото? Деколтето е дълбоко както на някои от сценичните ми костюми.

Стивън се засмя, застана до нея и обви ръце около кръста й.

— Това е върхът на модата. Мъжете ще бъдат заслепени, а жените ще се изпълнят със завист. Сега от теб се иска само да бъдеш така царствена и мила, както когато игра Иполита.

Розалинд се вгледа в отражението в огледалото, в изпълнената с обич прегръдка и красивото му лице. Бе уверена, че никога няма да забрави тази картина. Всеки ден тя събираше и скътваше нови и нови картини, които да носи в сърцето си през дългите години на самотата си.

Заяви безгрижно, за да скрие тъгата си:

— Може ли да нося оръжието на Иполита, за да се защитавам? Тя е кралица на амазонките и аз имам право най-малкото на лък и стрели.

— Ще ти предложа по-добро оръжие. — Той я хвана под ръка и я поведе надолу по стълбите към кабинета си. Гледай. Трябва да знаеш как да се справяш с това.

Приближи се до писалището й показа как се отваря едно тайно чекмедже. Вътре имаше ключ. В друго тайно чекмедже лежеше още един ключ. После свали от стената изобразяващата пасторален пейзаж картина. Зад нея се криеше сейф. За отварянето му бяха необходими и двата ключа. Младата жена бе трогната и едновременно смутена от пълното доверие, което проявяваше към нея.

В сейфа имаше добре подредени купчинки книжа и кутии. Стивън избра голяма кутия.

— Най-ценните семейни бижута са в абатството, но тук също има някои хубави неща.

Постави кутията на една маса и отвори капака.

— Избирай.

Розалинд ахна, когато видя бляскавото й съдържание и се запита дали някога щеше да приеме подобно богатство като нещо гарантирано. Вероятно не.

След внимателно обмисляне тя извади златно колие във формата на цветна гирлянда с емайл. В средата на всяка плочка от накита бе поставен малък, блестящ диамант. Те щяха да хармонират с кристалчетата, с които бе обсипан корсажът на роклята.

— Това би трябвало да свърши хубава работа.

Взе едната обица от комплекта и я постави пред ухото си.

Съпругът й кимна.

— Сватбеното колие и обици на Хабсбургите, Изключително подходящо.

— Сериозно ли говориш? — Вгледа се в обицата. — Това е носено от кралска особа?

— Само от една незначителна принцеса — увери я той. — Хабсбургите са доста голям род.

Херцогинята върна бижутата в кутията, почувствала се внезапно депресирана. Стивън я беше приел, но той притежаваше необичайна за своята класа толерантност. Възможно ли беше едно намерено на улицата дете, при това пътуваща актриса, да живее сред хора, според които бижутата на Хабсбургите бяха сред най-незначителните семейни притежания?

Контрастът между положението им в обществото породи внезапно ужасяваща мисъл в главата й. Ако родеше дете след смъртта на Стивън, дали сестра му нямаше да опита да вземе бебето от неговата „недостойна“ майка? Лейди Херингтън вероятно не би успяла да направи това сама, но ако получеше подкрепата на Майкъл? При положение, че новият херцог не одобряваше съпругата на брат си, Розалинд щеше да бъде зависима от благоволението на семейство Кениън.

Пое си дълбоко дъх и си заповяда да обуздае бурното си въображение. Такова нещо вероятно нямаше да се случи. А ако все пак се стигнеше до опити да й отнемат бебето… о, ако трябваше, щеше да избяга в Америка и да издържа детето си както успее.

Стивън я докосна по рамото.

— Много си мълчалива.

В съзнанието й внезапно се оформи мисъл, изненадваща, но някак си съвсем на място. Откакто се помнеше, тя умишлено бе опитвала да изтрие от паметта си всичко, което се бе случило преди деня, когато я бе открило семейство Фицджералд. Но ако щеше да има дете, трябваше да си наложи да погледне към миналото.

— Мислех си, че в някой от близките дни бих искала да се поразходя из крайбрежните улици — произнесе бавно тя.

Той я разбра веднага.

— Имаш предвид там, където са те намерили Томас и Мария ли?

Тя кимна.

Херцогът се намръщи.

— Пет-шест мили от Темза се използват като пристанище. Имаш ли представа откъде трябва да започнем да търсим?

Розалинд се помъчи да си спомни нещо, което би могло да бъде от полза.

— Те отишли да посетят Лондонската кула, после решили да поразучат района. На изток, така каза веднъж татко.

— Този район се нарича „Сейнт Катрин“, на името на религиозна фондация, чието седалище е било там векове наред. Осеян е с криви улички и съборетини, което съвпада със спомените ти за този период от живота ти. — Взе ръката й в голямата си длан. — Ще отидем утре. Какво се надяваш да откриеш?

Младата жена се поколеба.

— Не съм сигурна. Корените си, предполагам.

— За мен няма значение кои са истинските ти родители промълви той.

— Нито пък за Томас и Мария. Знам — отвърна едва чуто тя. — Но за мен има.

Погледна огърлицата на Хабсбургската принцеса и изпита мрачна симпатия към Клаудия, което я изуми. Никой от тях нямаше да приеме никога, че тя е достатъчно добра за тях.